Автобусите идвали и си отивали. Брендан Шийхан надничал нетърпеливо във всеки от тях, очаквайки да види баща си. Но вътре имало само непознати. Баща му Тим Шийхан никога не закъснявал, връщайки се от работа. Не би го направил и тази вечер, защото днес бил 15-ият рожден ден на сина му.

Но баща му така и не слязъл от автобуса и Брендан и майка му започнали да се тревожат. По-късно същата вечер пред дома им спряла полицейска кола. Полицаите накарали Катлийн Шийхан да седне и й съобщили, че съпругът й е бил убит.

Следващият ярък спомен на Брендан е от съдебната зала, където погледнал в очите на човека, убил баща му. Той бил дребен несретник на име Франк Списак, който се обличал като жена и фантазирал, че е нацист. Убивал чернокожи мъже в името на Хитлер. Ирландският имигрант Тим Шийхан просто се бил изпречил на пътя му.

Списак седял гордо на мястото си, нагизден с хитлеров мустак, излъчвайки нелеп карикатурен образ на „господстващата раса“. Безцеремонно разказвал за убийствата си, описвайки ги като акт Божий. Но намерил достоен враг в лицето на прокурора, който го притиснал в ъгъла, изобличавайки го като нищожество, страхливец и дребен крадец.

Франк Списак бил осъден на смърт. Прокурорът се превърнал в идол за младия Брендън Шийхан и след години той самият станал прокурор, а по-късно и съдия.

Обикновен неудачник

Франк Списак младши бил обикновен неудачник преди да започне да убива. Той е роден на 6 юни 1951 година в Кливлънд, щата Охайо. Неговият баща, обикновен работник във фабрика, не харесвал чернокожите и не го криел. Майка му също не криела расизма си и управлявала дома с тежката ръка на строга възпитателка. Тя го учела да мрази цветнокожите, наричайки ги „нежелани“ и „отблъскващи“. Наказвала с бой и подигравки всяка проява на сексуалност у сина си.

В гимназията го познавали като смотан загубеняк. Той пеел в хора, бил член на шахматния клуб и обичал да рисува свастики.

След гимназията, през 1969 г. Франк се записал да учи история в Университета в Кливлънд, но на следващата година прекъснал образованието си, защото не бил в състояние да си плаща таксите. Намерил си работа в книжарница, където посветил цялото си време в четене на книги за Хитлер. Четял толкова много, че развалил зрението си и му се наложило да сложи очила с дебели стъкла.

Болен мозък

През 1973 г. 22-годишният Франк се оженил за жена на име Лаверн Лампърт. Родила им се дъщеря, която кръстили Сали Ан, а той се прехвърлял от една безнадеждна работа на друга, като в един момент дори сковавал ковчези. Съпругата му намирала неговата фикс идея по нацизма за леко смущаваща, но не достатъчно че да го напусне. Дори когато Франк усилвал до дупка речите на заместника на Хитлер Рудолф Хес по стереоуредбата, тя просто си запушвала ушите.

Но след три години брак нещата започнали да стават странни. През 1976 г. Франк претърпял нараняване на главата в автомобилна катастрофа и това съвсем „объркало ума му“. Започнал да изразява извратени желания и да се облича като жена. През нощта излизал на улицата и се продавал срещу пари на клиенти, търсещи „мадами“ с допълнително оборудване.

Лаверн казала на съпруга си, че е „болен мозък“ и че има нужда от помощ. Франк я игнорирал. Тогава нещата станали наистина чудати. Една вечер през 1978 г. той се прибрал у дома, придружен от травестит, подминал жена си, която спяла на дивана, и се качил в спалнята, където правил секс с госта си. Този път чашата на Лаверн преляла и тя му казала да избира: „Или аз, или това нещо!“. Франк избрал „нещото“.

Лаверн си събрала багажа и го напуснала заедно с дъщеря им, взимайки всичко – дори хладилника и печката. Оставила на Франк само кафеварка и подвижен котлон. Двамата се събрали отново за кратко през 1980 г., но Лаверн си тръгнала завинаги, когато разбрала, че съпругът й иска да си смени пола.

Вече напълно свободен, Франк започнал да се облича като жена през цялото време и променил официално името си на Франки Ан. Посещавал психолог, с който говорил за смяна на пола и дори започнал да приема хормони. Тъй като не можел да си позволи операцията, от него станала доста грозна жена. Пъпчивото му лице, омазано с некадърен грим и студеното къдрене само влошавали нещата. Мъжете му подсвирквали подигравателно, когато минавал по улицата.

В този момент на отчаяние Списак намерил утеха в Господ. Казал сбогом на Франки Ан, изхвърлил роклите си и преклонението му към Хитлер се превърнало в мания. Започнал да събира нацистки сувенири, саби, снимки и картини на Хитлер. Съседите му чували как усилва докрай речите на Фюрера на стереоуредбата, докато марширувал напред-назад във всекидневната си, облечен във военна униформа. Развил маниакален интерес към оръжията и започнал да се запасява. В пълно противоречие на нацистката идеология обаче, Франк се срещал за секс с чернокожа проститутка.

Преподобният

В утрото на 1 февруари 1982 г. Франк се намирал в библиотеката на Университета в Кливлънд, потопен в книга с нацистка пропаганда. В един момент станал, за да отиде до тоалетната.

Там Списак видял чифт обувки под вратата на една от кабинките. Влязъл в съседната и надникнал през дупка, издълбана в стената. През дебелите стъкла на очилата си видял чернокож мъж – преподобният Хорас Рикърсън. Списак отправил на свещеника неприлично предложение, което преподобният отхвърлил. Това вбесило объркания нацист. Той извадил пистолет, насочил го през дупката в тялото на Рикърсън и натискал спусъка, докато не изпразнил пълнителя.

Свещеникът се свлякъл на пода, облян в кръв, а Списак спокойно излязъл от тоалетната, сякаш нищо не се е случило. Той се чувствал толкова добре, че седнал да пие кафе в кафенето на библиотеката. Скоро любопитството го накарало да се върне при тоалетните, където наблюдавал как отпред се събира разтревожена тълпа. Очите му се срещнали с погледа на техника от поддръжката Тим Шийхан и нещо в него накарало Списак да изтръпне. Сякаш този човек знаел какво е направил. Тим Шийхан нямал представа, че в онзи момент била подписана смъртната му присъда.

Параноя

Любовта била накарала Тим Шийхан да прекоси Атлантическия океан. Той бил полицай в Англия, когато срещнал съпругата си Катлийн – ирландка, живееща в Америка. Тим я последвал в Щатите и двамата създали семейство в предградието Феървю Парк в Кливлънд.

Лятото на 1982 г. било кърваво и бурно. В градът се случвали по четири убийства на седмица. Хората се страхували да излизат по тъмно. Полицията все още не знаела, че на територията им ловува сериен убиец. След убийството на свещеника Списак развил вкус към кръвта. Почувствал, че е „постигнал нещо“, както щял да заяви по-късно.

Освен това се сприятелил с друг самотник и поклонник на нацизма, Рон Редиш. Заедно обикаляли улиците на Кливлънд в буика на Редиш, в търсене на чернокожи мъже. Списак наричал техните разходки „ловни гонки“. Той намерил втората си жертва в една гореща юнска вечер.

Както обикновено в последните 17 години Джон Хардауей чакал влака, за да се прибере вкъщи след работа. Изведнъж срещу него се изправил мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет .22-калибър. Пет куршума пронизали тялото на Хардауей, който се свлякъл на земята и загубил съзнание. Четири дни по-късно се свестил в болницата. За щастие един от куршумите бил ударил златния медальон, висящ от врата му, което му спасило живота.

Два месеца по-късно Франк Списак се върнал в кампуса на Университета в Кливлънд. Колета Дарт, която работела в химическата лаборатория, решила да отиде до тоалетната преди да приключи работният си ден в 17:00 ч. Когато отворила вратата, в лицето й зейнало дулото на оръжие. Колета избутала нападателя и хукнала по коридора. Списак я последвал, стреляйки по нея, но не я уцелил. Разтревожени студенти се изсипали в коридора от класните стаи, но Списак вече бил изчезнал. Паника обзела университетския кампус. Обявена била награда за информация, отнасяща се до стрелеца. Но полицията нямала солидна следа. Нападенията изглеждали толкова случайни.

Въпреки това Франк бил обзет от параноя. Продължавал да мисли за техника от поддръжката на кампуса, чийто поглед бил срещнал в деня на убийството на преподобния Рикърсън. Затова започнал да го следи. Веднъж дори нарочно минал покрай него, само за да провери дали Тим Шийхан ще го познае. Сторило му се, че го познал.

Невидим

В утрото на 27 август 1982 г. Катлийн Шийхан изпратила съпруга си на работа. Той щял да се прибере по-рано за рождения ден на сина си. Кампусът бил призрачно празен в разгара на лятото. Докато стоял пред писоара в тоалетната, Тим чул тихи стъпки зад гърба си. Обърнал се и видял пистолетът на Списак, насочен в челото му. Двамата мъже се гледали напрегнато няколо секунди. Тогава два куршума отнесли лицето на Тим. Друг пробил шията му, а четвърти гърдите. Тим паднал по лице в локва от кръв и урина. Докато последните гърчове живот напускали тялото му, Списак пребъркал джобовете на панталоните му и прибрал портфейла му, в който имало 10 долара. После забързал към къщи, нетърпелив да види как истерия и паника ще завладеят вечерните новини.

Франк вярвал, че Бог го е направил невидим. На следващата вечер отново излязъл на лов. Седемнадесетгодишният Брайън Уорфорд, който чакал на автобусната спирка пред кампуса, загинал моментално от перфектен изстрел в главата.

Седмица по-късно полицията неволно задържала Списак. Той бил арестуван, след като се напил и стрелял с оръжие през прозореца на дома си. Властите нямали представа, че той е Убиеца от Кливлънд и го пуснали под гаранция.

Сякаш наистина бил невидим. Но дори Господ не можел да опази Франк Списак от собствената му голяма уста. Той се похвалил с убийствата не само на бившата си съпруга, но и на чернокожата проститутка, с която се срещал. В полицията постъпило анонимно обаждане, което ги посъветвало да проверят по-внимателно оръжията, конфискувани в дома на Списак. Оказало се, че те съвпадат с онези, изпозвани в убийствата.

Скоро след това Списак се прибирал с колата към къщи, когато видял, че улицата му е затворена от полицейски коли. Отишъл при приятеля си Рон Редиш, но един съсед го видял и съобщил в полицията. Открили го скрит в мазето. Убиецът от кампуса най-накрая бил зад решетките. Градът можел да спи спокойно.

Невменяемост

Франк Списак гордо признал за убийствата и дори подарил на детективите своя автограф, написан върху тениската му със свастика. На 7 юни 1983 г. влязъл в съда с високо вдигната глава, изпъчил хитлеровия мустак, който си бил пуснал в затвора. Носел копие от „Моята борба“ и поздравил съдията с „Хайл Хитлер!“ и изпъната ръка. Убягвало му противоречието във факта, че един член на господстващата раса пледира за невменяемост.

Неговият защитник адвокат Том Шонеси нямал голям избор, освен да обрисува клиента си като възможно най-ненормален. Той призовал Списак на свидетелското място и го подтикнал да признае, че е убивал в името на Бог и Хитлер, който според него бил божият син Исус. Чернокожите пренаселват света, казал Списак, и той помагал да се прочисти стадото. „Има много работа за вършене. За нещастие, няма достатъчно хора, които да я свършат“, обявил той, вирнал гордо брадичка като някакъв херцог.

Тогава на сцената излязъл прокурор Дон Нуджънт и помолил майката на Брендън да заеме свидетелското място и да погледне в очите на мъжа, застрелял съпруга й. Първоначално Катлийн отказала, но прокурорът бил безпощаден. Обещал й око за око и й казал, че нейните показания ще бъдат решаващи за крайното решение на съдебните заседатели.

Брендън си бил представял убиеца на баща си като страховито чудовище. Но онова, което видял в съдебната зала, било кльощаво, женствено влечуго.

Фран Списак безчувствено разказал как е застрелял Тим Шийхан. Адвокат Шонеси му показал снимка на тялото от местопрестъплението и той казал: „Свършил съм добра работа“. Тогава прокурор Нуджънт го подложил на кръстосан разпит.

Когато Списак гордо заявил, че бил застрелял Хардауей на гарата, в името на „кърваво изкупление“ заради скорошно убийство на бяла жена, убита от чернокож, Нуджънт посочил, че въпросното престъпление е станало известно чак след убийството на Хардауей. Списак бил извършил убийството само заради собственото му извратено удоволствие, казал Нуджънт на съдебните заседатели. „Подобно на Вашия герой Адолф Хитлер, Вие сте страхливец до мозъка на костите си“, заявил прокурорът на вбесения нацист.

Прокурорът напипал слабостите на Списак и ги използвал, за да го унижи, наричайки го с женското му име Франки Ан. „За теб съм Франк, приятелче“, излаял Списак. „Ще Ви наричам както искам“, отговорил му Нуджънт.

Дори психиатърът, призован като експертен свидетел от защитата, не могъл да помогне на Франк Списак. Докторът заявил, че той страда от личностно разстройство и не е невменяем.

На 15 юли 1983 г. Списак бил обявен за виновен в три убийства и два опита за убийство, а на следващия ден съдията го осъдил на смърт. Напуснал съдебната зала с приповдигнато „Хайл Хитлер!“.

Летална инжекция

Франк Списак не стоял кротко в затвора. Настоявал да му бъде позволено да смени пола си, но получил отказ. През 1999 г. завел дело срещу щата, в опит да накара властите да се отнасят с него като с жена. Прекарал 25 години в обжалвания на смъртното си наказание и накрая успял. Съдът решил, че усилията на адвоката му да го изкара невменяем, вместо да спасят живота му, са накарали съдебните заседатели да искат още повече смъртта му. На 20 октомври 2006 г. присъдата му била намалена на доживотен затвор.

За негово огромно неудоволствие щатът обжалвал решението на съда и на 12 януари 2010 г. смъртната му присъда била върната обратно.

На 17 февруари 2011 година 59-годишният Франк Списак – гладко избръснат и обут с тъмни ботуши – влязъл в камерата за смъртни наказания в затвора в Лукасвил и бил завързан за леглото. Не показал желание да изкаже съжаление пред присъстващите роднини на жертвите му, но му бил даден шанс да каже последните си думи. Избрал да прочете 21 глава от Книгата на откровението на немски. Четял със запъване и се оплаквал, че буквите са замъглени.

Франк Списак завършил четенето с думите „Heil herr“ и по системите, прикачени към тялото му, потекла смъртта под формата на летална инжекция с натриев тиопентал. Той изпуснал няколко дълбоки хъхрещи въздишки и бил обявен за мъртъв в 10:34 ч. Последната му вечеря била спагети с доматен сос, салата, шоколад и кафе.

Източници: clevelandmagazine.com, murderpedia.org, blog.cleveland.com, www.clarkprosecutor.org, Serial Killers True Crime Anthology 2014 Vol. I

На 4 ноември 1970 г. службите за закрила на детето в Лос Анджелис се сблъскват с безпрецедентен случай на малтретиране и занемаряване на дете. На тиха улица, в спокойното калифорнийско градче Темпъл Сити, живеело „диво дете“. Тринадесетгодишната Сюзан Уайли изглеждала и се държала като 6-годишна. Когато властите разследвали нейните родители Айрин и Кларк Уайли, открили, че две от четирите им деца са починали само месеци след раждането им.

Бащата на Сюзан Кларк Уайли израснал в приемни семейства и работел като машинист в Лос Анджелис. Той се оженил за по-младата с 20 години Айрин Огълсби, която почти била загубила зрението си при инцидент в детството. Двамата имали четири деца, макар че той не искал да бъде баща. Кларк биел съпругата си и не й позволявал да излиза от къщи. Имало случаи, в които побоят бил толкова жесток, че се налагало Айрин да отиде в болницата.

През 1948 г. Айрин родила първото си дете Дороти. Кларк започнал да показва признаци на непоносимост към шум. Не можел да понася плача на бебето и затова го увил в одеяло и го затворил в едно чекмедже в гаража, където малката се разболяла от пневмония и починала скоро след това.

Второто им дете Робърт се родил през 1949 г. и умрял само след два дни, вероятно от липса на грижи. През 1952 г. им се родил още един син, когото кръстили Джон.

Джон Уайли бил само на 6 години, когато, на път да си купи сладолед, станал свидетел как камион блъска баба му и влачи тялото й по улицата. Баба му го била прибрала при себе си, когато бил на 4, защото смятала, че синът й Кларк е жесток и нестабилен родител.

След смъртта на майка му Кларк преместил семейството си в нейната къща, където станал все по-изолиран и жесток. Той обвинявал момчето за смъртта на баба му. Страдал от параноя и често държал в скута си пистолет.

Сюзан се родила на 18 април 1957 г. Лекарите открили, че има луксация на тазобедрената става, но иначе била напълно здраво бебе.

Не можещ да понася детския плач, Кларк държал дъщеря си затворена в малка стая и често я завързвал за детското гърне в продължение на часове. С подръчни материали бил направил нещо като усмирителна риза, с която завързвал детето. Държал я в детско креватче, покрито с телена мрежа, така че малката почти не можела да мърда.

В дома имало две спални, но Кларк превърнал едната в нещо като параклис на почината си майка. Другата стая станала затвор за дъщеричката му. Останалите членове на семейството спели във всекидневната. Жестокият баща забранявал на майката на Сюзан и по-големия й брат да общуват с нея.

Кларк наказвал Сюзан, когато плачела или не слушала, особено по време на хранене. Отпускал само няколко минути на майка й Айрин да я нахрани. Ако малката се затруднявала да гълта и преглъща, той тъпчел храна в устата й насила. Ако се опитала да издаде и най-малкия звук, я биел с дъска, докато не утихне. Със същата дъска биел и брат й Джон.

Веднъж, когато Джон бил вече в пубертета, баща му го наказал като вързал краката му за стол и удрял тестисите му с любимата си дъска. Не искал синът му да има деца. Едва изчаквайки да навърши 18 години, Джон избягал от къщи и никога повече не се обърнал назад.

Сестричката му Сюзан живяла в пълна изолация от външния свят повече от десетилетие.

През 1970 г. полусляпата Айрин най-накрая намерила сили да прекрати дългогодишния тормоз. След поредния жесток побой тя взела дъщеря си и избягала при родителите си. На 4 ноември отишла да потърси помощ за инвалидността си, но по погрешка влязла в офиса на социалните служби. Служителите веднага забелязала отчайващото състояние на детето, което водела със себе си. Мръсното и некъпано момиче носело отдавна несменян памперс. Тя така и не се била научила да използва тоалетната. Държала ръцете пред гърдите си по странен начин, като зайче.

Сюзан била вече на 13 години, но изглеждала и се държала като шестгодишна. Въпреки възрастта й, не можела да говори, да се храни или да използва тоалетна. Тежала само 26 кг. Социалните служби се свързали с полицията, които отишли на проверка в дома на семейство Уайли.

„Прозорците бяха покрити с фолио, за да не влиза слънчева светлина. Стаята беше тъмна като въглищна мина в полунощ“ – така един полицай описал стаята на Сюзан. В дома открили педантични дневници, в които параноичният баща бил записвал и най-дребните си действия – като например кога е затворил врата или е дръпнал завесите.

Родителите на Сюзан били арестувани, а баща й се самоубил преди да бъде изправен пред съда. Той бил подредил дрехите за погребението си на леглото, заедно с две бележки и 400 долара за Джон. „Бъди добро момче, обичам те“ – пишело в едната бележка.

Другата гласяла: „Светът никога няма да разбере“.

Айрин разказала на властите, че се е опитвала да общува с детето и да го храни, но Кларк я пребивал жестоко всеки път. Обвиненията срещу нея били свалени впоследствие.

Недохранената, слаба и мръсна Сюзан Уайли била откарана в Детската болница в Лос Анджелис, където й дали името „Джини“, за да запазят самоличността й в тайна. Лекарите я прегледали и установили, че походката й е особена, отделя постоянно слюнки и не може докрай да изпъва крайниците си. Момичето имало два реда зъби – рядко стоматологично състояние. Изпускала се безконтролно по малка и голяма нужда, когато била под стрес.

Мускулатурата й била крайно недоразвита и не можела да се храни самостоятелно. Когато я хранели, станало ясно, че не дъвче и има проблеми с преглъщането.

Случаят на Джини привлякъл голям интерес от научната общност. Не съществуват много случаи на наистина диви деца и тя представлявала уникална възможност за проучвания в тази област. Педиатри, психолози, лингвисти и други експерти от цяла Америка се заели да помогнат за възстановяването на „дивото дете“, опитвайки се да я научат на език, поведение и двигателни умения.

Следващата стъпка била да проверят степента на когнитивните й умения. Това било трудна задача, тъй като детето било нямо и изглежда не разбирало напълно какво му говорят. Разпознавала обаче собственото си име. Учените установили, че когнитивното й развитие е на нивото на едногодишно дете. Докторите заключили, че Джини не е аутист, нито страда от друго умствено или физическо заболяване.

Психолозите й позволили да изследва външния свят под наблюдение. Научили я как да ходи. Първоначално, тя имала поведенчески проблеми – мастурбирала пред хората и ходела по малка и голяма нужда на публични места.

С времето Джини се научила да се облича сама, да ходи до тоалетната и да разпознава форми и предмети по имената им. Слушала музика и рисувала. Започнала да съединява думи, за да изразява мислите си. Когато я питали какво се е случвало в предишния й дом, отговаряла със запъване:

„Татко удари ръка. Голямо дърво. Джини плаче. […] Не плюе. Удари лице – плюе. […] Татко голяма пръчка. Татко ядосан. Татко удари Джини голяма пръчка. Татко взима дърво удря. Плаче. Татко кара мене плаче.“

Изследванията върху Джини повдигнали някои притеснения от морално естество. Появили се коментари, че постоянните тестове и натиск да се научи да говори, пречат на психологическото й възстановяване.

Учителката на деца със специални потребности Джийн Бътлър, която обучавала Джини в болницата, понякога водела детето у дома си. Тя се привързала към малката и дори искала да я осинови, но в крайна сметка съдът отхвърлил молбата й.

След време интересът към случая й отслабнал, парите за изследванията били спрени и Джини била изпратена в приемно семейство.

През 1975 г. Джини закратко отишла да живее при майка си Айрин, която се била подложила на операция и почти напълно била възстановила зрението си. Но само след няколко месеца задачата да се грижи за нея й се сторила непоносима и Айрин се обърнала към социалните служби с молба да намерят на Джини нов приемен дом.

Обстановката в новото приемно семейство се оказала изключително сурова. Джини била подложена на жесток физически и емоционален тормоз, който довел до връщането на всичките й стари привички. Тя отново започнала да се изпуска и потънала в мълчание. Веднъж я пребили жестоко, защото повърнала и й казали, че ако го направи отново няма да й позволят да види никога повече майка си. Това я накарало да се страхува да отвори устата си от страх да не повърне и да не бъде наказана отново. В резултат на това спряла да яде и да говори. Потънала в себе си и използвала за комуникация единствено езика на глухонемите.

Когато най-накрая я измъкнали от този дом и я върнали в болницата, състоянието й се подобрило за известно време. Но не можела да остане там, тъй като изследванията вече били прекратени. След две седмици я изпратили в следващото приемно семейство.

След това Джини била местена от един приемен дом в друг и състоянието й се влошавало все повече. Без постоянна стимулация и грижа тя започнала да губи езиковите си умения. Накрая съвсем престанала да говори.

Психолозите научили от случая на Джини, че съществува отрязък от време, в който хората трябва да достигнат определени нива в развитието си, особено що се отнася до езика. Веднъж пропусне ли се е почти невъзможно да се навакса този пропуск. Джини не била в състояние да проумее граматиката и да изразява абстрактни идеи. Тъй като била пропуснала това ниво в развитието си, тя никога нямало да може да използва езика ефективно.

Макар да не могла да развие адекватни езикови способности, Джини успяла да подобри своите поведенчески, двигателни и социални умения. Нейният случай демонстрира какво въздействие оказва върху развиващия се ум прекомерния тормоз. Лишена от стимули, храна и общуване, Джини не била в състояние да надрасне детската възраст.

Майка й Айрин умира на 87 години през 2003 г. Нейният брат Джон, който изгубва връзка със сестра си преди много години, умира през 2011 г.

Днес животът на Джини се пази в тайна. Знае се, че живее в заведение за умствено изостанали възрастни хора някъде в Калифорния. Там е щастлива, почти не говори, но общува сравнително добре чрез езика на глухонемите. Контактите с нея са забранени, а прогресът в развитието й – прекъснат завинаги.

Източници: theguardian.com, wikipedia.org, ranker.com, verywellmind.com, abcnews.go.com, sportingz.com, bizarrepedia.com

Томас Кокоралейс, член на сатанинската банда Чикагските изкормвачи, бе освободен предсрочно на 29 март 2019 г., след като излежа едва половината от присъдата си.

Този извратен култ е отговорен за изчезването на 18 жени от улиците на Чикаго, щата Илинойс, през 80-те години. Те обикаляли улиците с микробус, търсейки проститутки, които отвличали, изнасилвали и убивали в сатанински ритуали. Отрязвали гърдите на жертвите си и ги използвали за самозадоволяване, докато лидерът им Робин Гект четял пасажи от Сатанинската Библия.

Братът и майката на жертвата Лорейн Боровски, за чието убийство Томас Кокоралейс бе осъден през 1984 г., яростно протестираха на неговото освобождаване и се обърнаха към услугите на прочутата защитничка на правата на жените адвокат Глория Олред, станала известна у нас покрай случая с целувката, която Кубрат Пулев залепи без позволение на устните на репортерката Джени Равало.

Глория Олред настоя за промени в законите на щата Илинойс, които да позволят налагането на „забрана за контакт“, която да задължи Кокоралейс да „стои далеч от тях“ под заплаха от законово преследване.

„Убиецът на Лорейн Боровски е освободен, а законът дори не изисква от него да стои далеч от семейството й, които са страдали и ще продължават да страдат повече отколкото можем да си представим“ – каза адвокат Олред на пресконференция на 29 март.

Въпреки протестите на семейството на жертвата, 58-годишният убиец и изнасилвач излезе на свобода в края на миналата седмица и се регистрира като сексуален насилник в полицейското управление на град Аурора в щата Илинойс. Той се обърнал за помощ към християнската организация „Уейсайд Крос Министрис“, посветена да помага на бивши затворници и наркомани да се върнат обратно в обществото. 

Кметът на града изяви надежда, че организацията ще преосмисли решението си да приюти Томас Кокоралейс и изрази загриженост за безопасността на гражданите. Изпълнителният директор на „Уейсад Крос“ от своя страна каза, че се надява, че бившият затворник ще се превърне в пълноценен член на обществото.

Източници: wikipedia.org, abc7chicago.com, chicagotribune.com

„Те не бива да си разменят нито дума при никакви обстоятелства, нито да общуват чрез писане. Не трябва да пеят, подсвиркват, танцуват, тичат, скачат или каквото и да е, което би могло и в най-малка степен да наруши хармонията… или правилата на затвора“ – пише
създателя на „Синг Синг“ капитан Илам Линдс през 1824 г.

Такава била ръководещата мъдрост на пенолозите от XІX век, убедени, че „мълчаливата система“ е пътят към праведността и завръщането към нормалния живот.

Затворническите реформатори вярвали, че затворниците трябва да бъдат изолирани от останалата част на обществото, за да могат да се поправят напълно. Едва след като се изправели пред криминалното си минало и признаели вината си, можели да възстановят разбития си живот. Директорът на затвора „Синг Синг“ казвал, че отделянето от обществото трябва да бъде толкова категорично, че затворникът да „бъде буквално погребан от света“.

Архитектурата на учреждението също трябвало да отговаря на тази философия. В умовете на много пенолози съществувала силна връзка между реформата на затворника и дизайна на затвора. Съюзът за затворническа дисциплина в Бостън смятал, че „перспективата за подобряване на морала зависи в известна степен от конструкцията на сградите“.

През 1825 г. капитан Илам Линдс, директор на затвора в Обърн в щата Ню Йорк, бил натоварен със задачата да построи нова, по-модерна сграда за лишените от свобода. Линдс прекарал месеци в търсене на възможни терени за строежа, оглеждайки райони в Стейтън Айлънд, Бронкс и местността Маунт Плезънт на бреговете на река Хъдсън. Посетил и Ню Хемпшир, където имало затвор, построен от самите затворници с камъни, намерени на мястото. Поради тази причина Линдс се спрял на Маунт Плезънт, намиращ се край малко селце с невероятното име Синг Синг (днес Осининг). То идвало от името на местните индианци „Sint Sinks“, превеждащо се като „камък върху камък. Държавата отпуснала 20 100 долара за покупка на земята и проектът скоро получил официално одобрение.

През май 1825 г. капитан Илам Линдс и 100 затворника от дълбините на затвора в Обърн се качили на дървена баржа и заплавали нагоре по река Хъдсън към Маунт Плезънт. Там, във възможно най-суровите условия, изложени на капризите на времето, с малко храна и без покрив над главата, осъдените се заели да строят затвора „Синг Синг“ – хранилище за най-ужасните престъпници, предопределено да се превърне в една от най-репресивните институции в САЩ.

Изгодата на робския труд

Една от причините за избора на Маунт Плезънт за новия затвор било наличието на камъни в района. Бреговете на река Хъдсън на това място предлагали изобилно количество висококачествен мрамор. Добиването на камъни вече било развита индустрия в долината Хъдсън, снабдяваща нуждите на градовете Ню Йорк, Бостън и Олбъни. Обработването на камъни носело пари в държавната хазна и финансирало построяването на затвора. С помощта на тези средства Линдс издигнал ковачница, временни казарми и импровизирана кухня.

След месеци изгърбващ труд затворниците успели да довършат 60 от предвидените 800 килии. Килиите в „Синг Синг“ били с размери едва 2,13 м на 91 см и височина 2 м – колкото да се побере човешко същесво. Един директор пише по-късно:

„Килиите са твърде малки за предназначението им и са критикувани от години. Имат слаба вентилация и нехигиеничните условия в тях се влошават от нуждата да се използват кофи за естествените нужди – най-осъдителните и оскърбителни реликви на една примитивна затворническа система“.

Архитектурният проект на сградата предвиждал изграждането на 800 такива килии, подредени една върху друга. Капитан Линдс бил строг поддръжник на суровата дисциплина и неуморен надзирател. Той използвал затворниците до границите на човешките възможности и ги контролирал с помощта на камшика и хомота. През 1828 г., след няколко години на робски труд, основната сграда била завършена и в „Синг Синг“ били докарани още затворници. Скоро стотици осъдени населили новия затвор и в резултат на това се появили нови проекти, в които да бъде впрегната тази работна сила.

Обичайна практика в американските затвори през XІX век било отдаването на затворници под аренда на частни фирми. Разбира се, осъдените не получавали нищо за труда си. Всички приходи отивали в хазната на затвора и често пълнели джобовете на директорите.

Парите се стичали безспирно, благодарение на най-различните видове затворнически дейности. Капитан Линдс добавил още разнообразие като отворил цехове за производство на обувки, шапки, дървени каци, кухненски прибори и др. Директорите, идващи след него, скоро осъзнавали, че „Синг Синг“ е машина за пари и повечето от тях се пенсионирали в охолство със средствата, присвоени от затворническия труд. За да бъдат нещата още по-лоши, надзирателите на дадените под аренда затворници често били жестоки мъже, изискващи висока производителност на всяка цена. Договорът за аренда обикновено продължавал 6 години, а понякога и двойно повече. Работният ден на осъдените в „Синг Синг“ бил 10 часа, с почивки за хранене, и почти всеки затворник трябвало да участва в системата.

Скоро частните работодатели започнали да упражняват влияние върху дисциплината и грижите за затворниците. Тъй като имали финансов интерес от работната ръка, предприемачите се оплаквали на директора от мъжете, които не си вършат добре работата. Тези затворници бивали наказвани и връщани на работа колкото се може по-бързо. Ако някой се разболеел, го наблюдавали много внимателно дали не симулира и ако се окажело така, го наказвали жестоко. Над 73% от затворниците в „Синг Синг“ през 1854 г. били наети от външни фирми за прoизводството на неща като мебели, килими, гоблени, обувки, завивки, пури и обработен камък.

Не било лесно да се изостави тази система. Никой не искал затворниците да седят без работа по цял ден. Реформаторите предложили държавата да поеме контрола над затворническата работна сила и да елиминира частниците. Пак щяло да има производство, но експлоатацията щяла да изчезне.

До настъпването на 1890 г., след силно лобиране от страна на профсъюзи в района, били приети закони за забрана на отдаването на затворнически труд. Последвалият ефект бил катастрофален.  Директор А. А. Буш разказва:

„Над хиляда мъже сега стоят заключени по килиите си без никаква работа. Бездействието в затвора е ужасно за наблюдение, всъщност нищо освен болести, лудост и смърт не може да бъде очаквано от това състояние“.

В резултат на това през следващото десетилетие затворническият труд се завърнал в „Синг Синг“. Но бил направен компромис. Цялата продукция щяла да се използва от щата Ню Йорк, а не от часни лица. 

Дисциплина и контрол

Пазачите имали сериозен проблем в „Синг Синг“. В края на XІX век американските затвори ставали все по-големи, за да поберат увеличаващите се престъпници. Популацията от затворници набъбнала до огромни размери. Директорите на затворите скоро осъзнали, че страдат от сериозен недостиг на персонал и ако нещата излязат извън контрол, ще бъде напълно невъзможно да се потуши затворнически бунт.

Бунтовете в затворите били изключително кървави събития и не било необичайно пазачите да стрелят по затворници и при най-малкия признак за проблеми. Затворници и пазачи живеели в негласен пакт, подпечатан от страх и принуда. Не е изнанадващо, че най-различни методи за репресии и дисциплиниране се появили зад стените на затвора. Методите варирали от „системата на мълчанието“, възникнала през XІX век в затвора в Обърн, до истински инструменти за мъчения като клетки и камшици. Архивите на „Синг Синг“ от 1864 г. показват, че 613 от общо 796 затворника са получавали някаква форма на физическо наказание.

Невъзможно е да бъде преувеличена бруталността на някои затворнически служители, в опитите им да контролират популацията на затвора. Но този тип жестокост е отражение на тогавашната епоха.  Никой не се интересувал особено от добруването на осъдените престъпници в онези времена.

Затворниците нямали право да говорят и общуват помежду си по какъвто и да било начин. Хранели се в тишина, работели в мълчание и съществували в един безшумен свят, където разкаянието е основна цел. Крачели в плътна колона един зад друг, облечени в раираните си униформи, като роботи.

Посетител в затвора през XІX век пише: „Имаше нещо изключително внушително в оглушителната тишина, в която изпълняваха всяка част от работата си“.

Затворниците можели да четат само Библията и нямали право на посетители от външния свят. Медитацията се окуражавала. Някои затворници били в състояние да запаметят огромни части от Библията. Един от тях бил успял да запомни 1 296 стиха, а друг 1 605. Всяко нарушаване на правилата за мълчание се наказвало незабавно и сурово. Повечето директори вярвали, че пренебрегването и на най-лекото провинение може да окуражи бунт. Затворите се превърнали в автономни единици, непроницаеми за външния свят.

Средновековни изтезания

Един от методите за изтезания, известен като „банята“ или „студения душ“, се използвал в продължение на десетилетия в „Синг Синг“, за да всява страх у популацията и да поддържа реда.
Затворникът бил поставян с вързани ръце и крака под варел, пълен със студена вода, особено мразовита през зимните месеци. Водата се изливала върху него с голяма сила. След години налягането било намалено, но около врата на затворника се поставяла дървена яка, която събирала водата до нивото на носа и устата и създавала усещането за давене. Това наказание било особено популярно, тъй като не оставяло никакви видими следи върху жертвите.

„Хладилниците“ били друга форма на психилогическо и физическо мъчение. Това били 18 напълно тъмни, изолирани килии, които воняли на канализация и гъмжали от хлебарки. Осъдените, хвърлени там, били подлагани на принудителна диета от хляб и вода и онези, които оцелявали, излизали смъртно болни или луди. Средно по 100 мъже на година попадали в „хладилниците“ за различни периоди от време и практиката продължила чак до 1914 г., когато най-накрая била обявена за „нездравословна“.

В „Синг Синг“ се практикували два различна вида наказания, използващи макари. В първия вид ръцете на затворника се връзвали вдигнати високо над главата му, а единият му крак се вдигал със скрипец, оставяйки почти цялата тежест на тялото му да падне върху другия крак – позиция, която ставала нетърпимо болезнена след известно време.

Другият вид мъчение, използващо макари, било много по-експедитивно. Методът се наричал „чевръсти палци“. Жертвите бивали провесвани за палците, които трябвало да понесат цялата тежест на тялото им в миг на шокираща болка. Никой не можел да изтърпи това наказание по-дълго от няколко секунди. Този факт бил потвърден от полковник Джей Ел Брум по време на разследването му в „Синг Синг“ през 1879 г., когато той самият се подложил на „чевръстите палци“ и издържал само 40 секунди.

Архивите на затвора разказват и за друга форма на наказание, вдъхновена от методите на военна дисциплина, практикувани по време на Гражданската война. Наказаният се заставял да седне с вързани глезени и колене, прибрани до гърдите, ръце, вързани пред коленете и прът, заврян между краката и лактите – стойка, която причинява пълна неподвижност. Осъдените често се оставяли така в продължение на над 6 часа и когато ги освобождавали, не били в състояние да ходят и често ридаели. Понякога наказанието се разнообразявало като затворникът се провесвал надолу с главата.

Друга подобна форма на устойчив дискомфорт бил хомотът – метална плоскост, тежаща 14-18 кг, която се поставяла на раменете на затворника, а ръцете му бивали прикрепени за плоскостта зад врата му. Постоянният натиск на подобна тежест върху горната част на гръбнака причинявал нарастваща болка, докато времето бавно минавало. Никой не можел да издържи на 18-килограмовия хомот повече от 4 часа. Тежестта му се усещала дори след края на наказанието.

Оковите с гюле били особено популярно ограничително средство за затворниците, правили опит за бягство. Тежката желязна топка се прикачвала за края на верига, прикрепена към метален пояс, закопчан на кръста на осъдения, затруднявайки всяко негово движение. Пазачите можели да добавят още тежести по тяхно усмотрение.

„Короната“ или „кафезът“ представлява метална клетка, която се поставяла на главата на затворника. Според някои описания на съвременици короната е служела основно за унижение на носителя й, докато други твърдят, че тя причинявала болка при всяко движение. Този уред вероятно се използвал също и като форма на мъчение чрез лишаване от сън, тъй като болката и неудобството биха пречили на нормалния сън. Короната трябвало да бъде носена денонощно до края на наказанието.

Съществували и други форми на наказание чрез унижение. Една от най-разпространените било обръсването на главите на осъдените. Това се правело, за да се унижи и обезличи нарушителят, като по този начин се затвърждавало усещането за пълния контрол, който имали пазачите над тялото на затворника.

Макар да не били подлагани на тежки наказания като мъжете, жените затворнички също търпели сурови мъчения. Нарушителките на правилата бивали поставяни на принудителна гладуваща диета, обръсвали им главите или им запушвали устите. Онези, които най-много вбесявали пазачите, бивали провесвани за китките, като пръстите на краката им едва докосвали пода или ги биели с камшик с девет жила, наречен „котката“.

В първите години от отварянето на „Синг Синг“ бичуването се практикувало редовно. Тъй като нямало установени правила за наказанието, продължителността на тези побои била оставена на преценката на пазачите. Някои затворници били пребивани почти до смърт.

Храната в затвора била оскъдна, а на качеството й не се обръщало никакво внимание. Поради това затворниците били мършави и отпаднали. Получавали дажба от едва две яйца в годината, а пресните плодове били нещо почти невиждано. Ако някой се осмелял да си поиска допълнително храна, го пребивали за проявеното нахалство.

Скоро след попадането си в затвора, осъдените изпадали в безкраен цикъл на отчаяние и униние. Самоубийствата се случвали постоянно, а много затворници просто умирали в своите тесни и мръсни килии. „Синг Синг“ се превърнал в символ на потисничеството и безнадежността. Ако някой бъдел изпратен „нагоре по реката“, вероятността да се върне жив била доста малка.

Електрическият стол

През 1881 г. ексцентричният стоматолог от горната част на щата Ню Йорк д-р Алфред Саутуик станал неволен свидетел на смърт чрез електрически ток в град Бъфало. В главата на доктора се родила мисълта, че електричеството би могло да бъде използвано за „хуманното“ екзекутиране на осъдени на смърт престъпници.

Дотогава най-разпространеният метод за екзекуция бил обесването. Но тази процедура имала своите недостатъци. Ако палачът не бил достатъчно внимателен или добросъвестен, се случвали грешки. Осъдените можели да не умрат толкова бързо или, ако въжето било твърде дълго или затворникът твърде тежък, се случвало обезглавяване. Обесването, дошло от Средните векове, било все така мърлява практика. Затова американското правителство започнало да търси по-модерен метод за екзекуция.

По настояване на д-р Саутуик през 1886 г. в Ню Йорк била съставена комисия, която да разгледа алтернативни методи за екзекуция. Прочутият изобретател Томас Едисън, запознат с икономическите хоризонти, очакващи електричеството, се интересувал живо от общественото възприятие на проблемите със сигурността. Той не искал неговият постоянен ток да бъде свързван с болка и смърт.

Едисън подхванал умела публична кампания, в която демонстрирал, че неговият ток е безопасен за употреба. Електрифицирал десетки котки и кучета, използвайки променлив ток, за да покаже, че той е особено подходящ за убиване. След едногодишна публична вражда между него и Джордж Уестингхаус, привърженик на променливия ток, Едисън излязъл като победител.

Комисията докладвала на губернатора на щата, че променливият ток трябва да бъде методът, използван в процеса на екзекуцията. Създаден бил дизайн на дървен стол, който бил готов за употреба през 1889 г. Сцената била подготвена за първата законна екзекуция чрез електричество в САЩ.

Уилям Кемлър, осъден за пиянското убийство с брадва на своята приятелка, щял да има честта да бъде първият убит с електричество през август 1890 г. Но екзекуцията се превърнала в зловещо фиаско, когато апаратът не заработил точно както се очаквало. Вестник „Ню Йорк Таймс“ пише:

„Кемлър умря тази сутрин при най-отвратителни обстоятелства в екзекуция, която е срам за цивилизацията. Толкова ужасна, че не може да се опише с думи“.

Някой от зрителите припаднали при гледката на Кемлър, който все още бил доста жив и дишащ след пускането на тока. „Брадва щеше да свърши по-добра работа!“ – произнесъл се с иронично злорадство Джордж Уестингхаус.

Екзекуцията на Кемлър се състояла в затвора в Обърн, а „Синг Синг“ екзекутира първия си затворник Харис Смайлър на 7 юли 1891 г. Същият ден още трима осъдени отишли на смърт, сядайки в новоинсталирания стол. Тези екзекуции преминали що-годе успешно и скоро обществото започнало да свиква с идеята за електрическия стол.

С настъпването на 1916 г. вече всички екзекуции в щата Ню Йорк се осъществявали в затвора „Синг Синг“. Това наложило изграждането на нова сграда, струваща 268 000 долара – разточителна сума за онези времена. Постройката била изолирана от останалата част на затвора. Имала собствена кухня, болница и зала за аутопсии.

Съществува легенда, че осветлението започвало да примигва в близкото селище, когато някой сядал на електрическия стол. Това не е вярно. Дори светлините в затвора не трепвали, тъй като токът, използван за екзекуциите, се генерирал специално за тази цел.

Така започва една ера, продължила почти 75 години, която в крайна сметка отнема животите на над 600 затворници. Щатът Ню Йорк екзекутира повече хора от всеки друг щат в САЩ и се превръща в лидера на смъртните наказания в Западния свят.

Екзекуторът

Работата на екзекутора в „Синг Синг“ не била лесна. Да убиваш човешки същества, дори с одобрението на държавата, е сложна и взискателна задача. Освен това нюйоркският екзекутор отговарял и за смъртните присъди в щатите Масачузетс, Ню Джърси и Кънектикът. Не било необичайно да изпълнява повече от една екзекуция на ден. За разлика от повечето държавни служители обаче екзекуторът не бил на заплата. Взимал по 50 долара на „събитие“.

Първият екзекутор в затвора „Синг Синг“ бил мъж на име Едуин Дейвис. Тогава наричали палачите електротехници. Дейвис започнал работа през 1891 г. и бил човекът, дръпнал шалтера на злополучния Уилям Кемлър. Разбира се, убиването на хора с електричество било новаторско начинание за времето си и техниката трябвало да се усъвършенства с всяко следващо убийство. Едуин Дейвис сложил край на живота и на Марта Плейс – първата жена, екзекутирана на електрическия стол в САЩ на 20 март 1899 г. Най-заетият му ден бил 12 август 1912 г., когато екзекутирал седем мъже за по-малко от час в „Синг Синг“.

През 1914 г. Дейвис се съгласил да обучи заместник. За такъв бил избран 39-годишният асистент Робър Елиът. След като Дейвис се пенсионирал обаче, работата получил Джон Хилбърт, електротехникът от затвора в Обърн. Той екзекутира общо 140 души в щатите Ню Йорк, Масачузетс и Канзас. След 1919 г. хонорарът му бил вдигнат на 150 долара за екзекуция.

С годините Хилбърт ставал все по-затворен и депресиран. Изпадал в пристъпи на ярост и агресия. Веднъж припаднал 30 минути преди екзекуцията на двама мъже. Лекарят на затвора го свестил и екзекуцията се състояла. През 1926 г. той внезапно подал оставка в нощта преди назначена екзекуция.

Започнало напрегнато търсене на негов заместник, което бързо било прекратено, когато щатът назначил оригиналното протеже на Едуин Дейвис – Робърт Елиът, която вече бил на 52 години. Той охотно приел работата. Колкото до Джон Хилбърт, впоследствие той бил открит с куршум в главата в мазето на дома му.

Владенията на новия екзекутор Елиът включвали щатите Масачузетс, Ню Джърси, Пенсилвания, Кънектикът, Върмонт и Ню Йорк. Обществото доста време не знаело нищо за него. В началото той криел от семейството си с какво точно се занимава. Чак през 1928 г. името му за първи път се появило в нюйоркски таблоид. Оттогава Елиът хранел особена неприязън към пресата. „Предпочитам да пусна тока на някого, отколкото да говоря с репортер!“ – казвал той.

Робърт Елиът бил прагматичен човек, който не изказвал мнение за работата си и се смятал за инструмент на държавата.

„Аз съм просто обикновено човешко същество“ – казал веднъж той, – „Не нося повече отговорност за смъртта на тези мъже от съда или съдебните заседатели“.

Но пресата продължила да разпространява недоказани истории за личния му живот. „Без приятели, самотен, отхвърлен от обществото. Това според всеобщото мнение е моето мизерно съществуване“ – пише Елиът, – „Говореше се, че съм отшелник и живея в атмосферата на погребална мрачност, а когато изляза навън, хората бягат от мен като от чума“.

Всъщност Елиът се чувствал доста удобно със заниманието си и гледал на него като на необходимост, която някой трябва да свърши. Обичал да се занимава с градинарство, риболов и фотография. Но работата му се отличавала от неговите хобита по едно нещо.

За да я запази, трябвало да убива хора.

Агентът на смъртта

Когато започнал своята кариера на 52-годишна възраст, Елиът нямало как да знае истинските мащаби и продължителност на своето царуване. Но от деня на първата му екзекуция започнал да си води дневник. В него въвеждал всяка изпълнена смъртна присъда. Записвал името на затворника, датата и номера на екзекуцията и оставял бележки за поведението на осъдените, отиващи на смърт. Понякога им отделял цяла страница. Друг път записвал само името им. Някои от коментарите не били лишени от хумор, като този за убиеца Джордж Епъл (ябълка) от 9 август 1928 г.

„Той беше един от най-твърдите мъже, сядали някога на стола“ – разказва Елиът, – „Докато сядаше, каза на зрителите: „Е, хора, скоро ще видите печена ябълка““.

Елиът екзекутира доста прочути престъпници, сред които е Бруно Хауптман – убиецът на отвлеченото бебе на семейство Линдбърг – случай, описван като „престъплението на века“.

През 1927 г. той екзекутира жена за първи път. На стола му сяда Рут Снайдър, осъдена заедно с приятеля си за убийството на съпруга й. „За мен ще бъде нещо ново да дръпна шалтера на жена“ – казва той на репортерите, – „и това не ми харесва“.

Очевидно Елиът не се шегувал. Точно преди началото на екзекуцията той отишъл при директора на затвора и поискал хонорарът му да бъде увеличен на 200 долара. Директорът отказал.

Публичността, заобикаляща случая на Рут Снайдър, била огромна – истинско медийно събитие за началото на XX век в САЩ. В нощта на екзекуцията й фотограф от „Ню Йорк Дейли Нюз“ вмъкнал фотоапарат в залата за екзекуции. Щракнал снимка, точно когато пуснали тока на осъдената. На следващия ден фотографията на Рут Снайдър, с кожена маска на лицето и вързана за електрическия стол, се появила на първа страница във вестника и се превърнала в една от най-прочутите снимки в историята на журналистиката.

Уникалният дневник на Елиът впоследствие бил превърнат в книга и публикуван през 1940 г. със заглавието „Агент на смъртта: Мемоарите на един екзекутор“.

Робърт Елиът останал на поста си до 1939 г., когато се разболял. Починал по-късно същата година на 66-годишна възраст. По време на кариерата си бил екзекутирал 387 мъже и жени в пет щата. Трудно щял да му бъде намерен достоен заместник.

Оказало се обаче, че смъртното наказание не е толкова отблъскващо за мнозина. Когато новините за болестта на Елиът стигнали до шефовете му, те пуснали обява за работа, в търсене на негов заместник. Само за седмица получили над 400 кандидатури.

Вятърът на промяната

На 9 август 1900 г. омразната практика на маршируване в плътна колона в затворите била прекратена. Затворниците били въодушевени. Най-сетне можели да ходят като нормални човешки същества. Скоро след това бил сложен край и на раираните униформи. Ефектът бил незабавен.

„Очаквахме добри резултати от промяната“ – писал тогавашният главен надзирател, – „но ефектът далеч надмина всичките ни очаквания. Мъжете бяха радости и благодарни. Самата атмосфера в институцията се промени!“.

Скоро последвали и други реформи. Направени били още прозорци, за да пуснат слънчева светлина там, където никога не била огрявала преди. Организирали се бейзбол мачове и затворниците получили по-голям достъп до двора и повече време навън. Светът се променял. Но не всички били щастливи.

Разследваща комисия в държавното законодателство изразила възраженията си в доклад, публикуван от пресата:

„Наказанието е необходим и подобаващ атрибут в затворническата дисциплина. Традиционните методи за контрол на осъдените като камшика, оковите, „банята“ и провесването за палците са елементи на една красива система, която досега бе аплодирана от почти всяка държава и цивилизован народ“.

Въпреки политическите усилия да бъде спряна, реформата в затворите продължила. 

В периода от 1900 до 1919 г. десет различни директори били поставяни начело на омразния затвор. Някои от тях оставали на пост повече от година. Други се задържали едва няколко седмици. Появила се популярната шега: „Най-бързият начин на излезеш от „Синг Синг“ е да влезеш като директор“.

Работата на ръководител на затвора била неблагодарна и напрегната. Учреждението било старо, отживяло, пълно с престъпници бунтари и измъчвано от лоши хигиенни условия. През 1919 г. одухотворен администратор от горната част на щата Ню Йорк се съгласил да се възкачи на трона в „Синг Синг“. Той имал собствени идеи за това как трябва да бъдат третирани затворниците и как следва да бъде управляван един затвор. Неговото име е Луис Е. Лос и той слага началото на една нова ера.

Луис Е. Лос

За разлика от много от неговите предшественици Луис Лос бил работил като надзирател години наред и бил запознат с проблемите, свързани с контрола над затворническата популация. Той бил израснал в сянката на щатския затвор „Елмайра“, където баща му работел като пазач. Впоследствие сам започнал работа там и бързо се издигнал.

Лос имал независимо мислене и вярвал в хуманното отношение към затворниците. През 1916 г. бил избран да оглави Нюйоркския поправителен дом за мъже, където наложил строга, но честна дисциплинарна система. Лос притежавал и таланта да се саморекламира, което му помогнало да предотврати голяма част от политическата съпротива към неговите реформи.

През зимата на 1919 г. му било предложено да заеме директорския пост в затвора „Синг Синг“ – едно смутно учреждение с плачевна репутация и множество скандали. Затворът бил сменил девет директора в предходните девет години. Един от тях се бил задържал едва три седмици.

„Не бях особено ентусиазиран за работата“ – пише Луис Лос в своята книга „Двадесет хиляди години в Синг Синг“, – „Това беше политическо назначение, предмет на капризите и превратностите в партийната политика“.

Въпреки това той решава да приеме работата и на 1 януари 1920 г. се качва на трона на покварената институция.

Лос заварил една система, изродена до степен на хаос, заради години на занемаряване и злоупотреби. Според документацията в затвора трябвало да има 795 затворници, но действителното преброяване установило, че са само 762. Жените затворници трябвало да бъдат 102, а в действителност били 82. Никой не можел да обясни как тези затворници са напуснали затвора и кога.

Един затворник, лежал вече пет години, нямал никакво досие – не се знаело кога е постъпил. Решено било, че е „доброволец“ и го освободили незабавно. Лос открил, че от затворническата хазна липсват повече от 30 000 долара и никой не знаел къде са изчезнали тези пари. Документацията на затворническите наказания представлявала меко казано шокиращо четиво, описваща дългата история на жестокостите, упражнявани от надзирателите.

Лос четял за студените душове, гюлетата на верига, хомота, камшика и другите мъчения. Новият директор решил да подобри условията в зловещия затвор. Наложил нови методи на дисциплина, избягващи физическите наказания. Лос вярвал, че ако към затворниците се подходи с доверие, те ще отвърнат със същото. Като цяло неговите методи се оказали успешни, макар че не срещнал подкрепата на политиците, които смятали, че неговите реформи представляват отстъпване пред изискванията на затворниците. Критиците му казвали, че е мек към престъпниците и снизходителността му само ще окуражи бунт сред осъдените.

Под ръководството на Лос „Синг Синг“ започва така дълго отлаганата си модернизация. В следващите няколко години били построени няколко нови сгради, сред които параклис, столова, два административни центъра, болница и библиотека. Въведена била нова система за прием, която позволявала на служителите да класифицират затворниците.

Трансформацията на предвоения затвор била изумителна. Луис Лос написал няколко книги за преживяванията си като директор в „Синг Синг“ и се превърнал в открит противник на смъртното наказание, въпреки че част от отговорностите му включвали да наблюдава лично екзекуциите. Той останал на поста си до пенсионирането си през 1941 г.

Старият килиен блок най-сетне бил закрит през 1943 г. Неговите метални решетки и врати били дарени на военните като част от кампанията за подпомагане на американската армия във войната. Впоследствие сградата била регистрирана в Националния регистър на историческите обекти и никога вече нямало да може да бъде използвана в ролята й на затвор.

Човека с розите

Луис Лос за първи срещнал Чарлс Чейпин през декември 1919 г. в болницата на затвора, по време на едно от посещенията му там още преди да стане директор. Това било началото на чудато приятелство между осъден убиец и служител на затвора, което продължило до смъртта на осъдения. Шейсетгодишният Чейпин бил бивш редактор на един от най-големите вестници в Ню Йорк „Дъ Уърлд“. На 14 януари 1919 г. бил осъден на доживотен затвор с минимален срок на излежаване от 20 години за убийството на съпругата си.

Някога успешният и властен редактор бързо се потопил в състояние на депресия и отчаяние в затвора. Отслабнал много и здравето му се влошило. Но Лос се съжалил над бившия журналист и се опитал да му намери някакво занимание, за да го измъкне от депресията. Решил, че най-добрият начин за това е да започне да издава затворнически вестник с името „Бюлетинът“ и да го направи негов редактор. Но съдбата не била на негова страна и бюджетни ограничения наложили закриването на вестника.

Няколко месеца по-късно Чейпин помолил Лос да му позволи да обработва малка ливада в двора на затвора. След това поискал разрешение да засади малка градинка с цветя в занемарен участък от двора и посветил цялото си време на работата. Приятели му изпратили книги по градинарство, които изучавал с дълбок плам. Убедил други затворници да му помагат в почистването и култивирането на мястото.

След това Чейпин поръчал розови храсти, божури, петунии и десетки други видове цветя. Скоро цветя никнели навсякъде в някога запустелите ъгълчета на „Синг Синг“. Чейпин поставил пейки около градинките, за да могат затворниците да се наслаждават на цветята. В следващите няколко години се появили дори дървета и земите на затвора се оживили от песента на птичките.

Скоро Чейпин помолил директора да му разреши да постори къща за птици. Не просто малка къщичка, а подслон за стотици пернати, оборудван със стая, от която затворниците да могат да се наслаждават на красотата им. Лос се съмнявал, че той ще може да го постигне, но въпреки това му разрешил.

Чейпин се свързал с някогашните си познати в Ню Йорк и ги призовал да финансират начинанието, тъй като щатът Ню Йорк не би дал пари за подобен проект. След три трудни години Чейпин довършил къщата за птици с помощта на други затворници. Постройката била впечатляваща и можела спокойно да се конкурира с други подобни във външния свят.

Къщата за птици имала огромен купол, много стъкло и стотици цветя и храсти, където птиците да се събират и почиват. Почти собственоръчно Чарлс Чейпин успял да преобрази една пустош, намираща само на метри от най-заетата зала за екзекуции в САЩ, в място, изпълнено с красота и топлина. Слуховете за неговото постижение бързо се разпространили и историята му, заедно със снимки на прочутата къща за птици, се появила във вестниците из цялата страна.

Но в лятото на 1930 г. в затвора „Синг Синг“ започнал държавен строителен проект. Градините на Чейпин трябвало да бъдат унищожени, за да направят място за нова отводнителна система. Голяма част от работата на Чейпин била разрушена, докато инсталирали тръбите. Той го приел изключително тежко и повече никога не бил същият.

Същата зима Чарлс Чейпин се разболял от пневмония и починал на 13 декември 1930 г. на 72-годишна възраст. Преди да напусне „Синг Синг“ Луис Лос наредил градините да бъдат възстановени в памет на техния създател Чарлс Чейпин – Човека с розите.

Бягство!

Бягствата от затвора „Синг Синг“ рядко били успешни. Другите затвори в щат Ню Йорк преживели няколко кървави опита, повечето от които приключили със смъртта на бегълците. Заради нечовешките условия в тези институции през 20-те години на XX век се случили няколко затворнически бунта. Най-сериозният бил на 11 декември 1929 г., когато няколко пазачи били убити в затвора в Обърн. Преди да бъде възстановен редът, били застреляни осем затворници.

Същата година в „Синг Синг“ бил разкрит опит за бягство, когато доносник предал своите съкилийници. Няколко мъже вече били прокопали тунел, дълъг 12 м, който почти достигал южната стена на затвора. Работейки тайно и неуморно в продължение на седмици, екипът от бегълци бил изнесъл 15 куб. м пръст, изсипвайки я незабелязано на двора. Мъжете били заловени и прехвърлени в други институции. Най-сериозният инцидент на бягство от „Синг Синг“ се случил на 13 април 1941 г.

Джоузеф Риърдън (26 г.), Чарлз Макгейл (46 г.) и Джон Уотърс (30 г.), осъдени за въоръжен грабеж, лежали на третия етаж в болницата на „Синг Синг“. В 02:30 ч. през нощта решили да действат. Размахвайки пистолетите, вмъкнати няколко дни преди това в затвора, те застреляли пазача, който бил на смяна.

Тримата отчаяни главорези се озовали в мазето на болницата, където принудили друг пазач да ги преведе през сервизен тунел, водещ до улиците на близкото градче, където техни съучастници им били оставили кола за бягство. Риърдън и останалите бегълци доближавали колата, когато двама полицаи случайно се сблъскали с тях и започнали да им задават въпроси.

Риърдън извадил оръжието си и открил огън. Останалите последвали примера му. При последвалата престрелка загинали затворникът Джон Уотърс и единият полицай. Риърдън и Макгейл успели да избягат. Всички полицейски управления в окръга били уведомени за бягството и стрелбата. Над сто репортери и фотографи хукнали към мястото.

Междувременно Риърдън и Макгейл побягнали към бреговете на река Хъдсън и там принудили един рибар да ги откара на отсрещния бряг, където изчезнали в горите. Няколко часа по-късно обаче двамата били застигнати от глутница полицейски хрътки и отведени в ареста.

Съдебният процес срещу тях се състоял през юни 1941 г. Риърдън твърдял, че е невинен и че полицаите били изтръгнали показанията му със сила. Макгейл също заявил, че е бил подложен на полицейски произвол.

Твърденията им не срещнали никакво разбиране. Риърдън и Макгейл били осъдени на смърт. Двамата били екзекутирани на 11 юни 1942 г. Датата била жестоко иронична за Джоузеф Риърдън – на този ден той навършвал 28 години.

Едуард Хейт: Похитителя изнасилвач

Един от най-омразните убийци, обитавал някога крилото на смъртниците в „Синг Синг“, бил тийнейджър на име Едуард Хейт. Неговата шокираща история, породила сензационни заглавия в пресата в есента на 1942 г., започнала в спокойното селище Бедфорд в окръг Уестчестър.

На 15 септември 1942 г. две момичета – 7-годишната Маргарет Линч и нейната 9-годишна сестра Хелън – били забелязани да се качват в автомобил форд, обявен за откраднат от близкия град Стемфорд в щата Кънектикът. Децата никога повече не били видени живи. Мащабно търсене на изчезналите момичета било организирано в щатите Ню Йорк, Кънектикът и Масачузетс. Стотици полицаи и доброволци, въоръжени с пушки и тояги, обикаляли околностите. Полицейското разследване установило, че няколко други деца били забелязали същия автомобил да обикаля в района.

Скоро полицията попаднала на млада жена, която разказала за обезпокоителната си среща с млад шофьор на магистрала „Мерит“. Младеж, управляващ форд, я заставил да отбие встрани от пътя. Когато го попитала какво иска, той отговорил: „Искам теб!“. Мъжът се опитал да я изнасили, но кучетата й, които били на задната седалка, се хвърлили да го хапят. Насилникът скочил обратно в колата си и отпрашил. Жената била в състояние да го опише на полицията.

Още на следващия ден щатски полицай шофирал по пътя на север от Стемфорд, когато покрай него минал 16-годишният Едуард Хейт, зад волана на малък джип. Семейство Хейт били добре познати на полицията, тъй като често имали вземане-даване със закона. Полицаят го накарал да отбие и намерил в джоба му документи от откраднатия форд. Той бил отведен в ареста и скоро признал за убийството на сестрите Линч.

Едуард Хейт отвел ченгетата на мястото, където бил изхвърлил малките момичета. Тялото на Хелън било извадено от един воден резервоар. Маргарет била удушена, а тялото й намерено в гората край резервоара. Хейт разказал, че бил напъхал кърпичка в устата на Маргарет, за да й попречи да вика и се бил опитал да я изнасили, но момиченцето се съпротивлявало и той я намушкал с ловджийски нож.

С тялото на Маргарет в колата и Хелън вързана в багажника, той потеглил към Бедфорд, за да си купи храна. След това отишъл в усамотена гориста местност, където изнасилил Хелън. После накарал ужасеното момиче да легне под колата му и я прегазил няколко пъти. Хвърлил я в резервоара и изоставил открадната кола в близкия град Стемфорд.

Едуард Хейт бил обвинен в две умишлени убийства, пледирал за невинен, а в съда се усмихвал и не показал никакво разкаяние. Охотно бъбрел с репортерите и свободно разказвал подробности за престъпленията си. На 5 ноември съдебните заседатели, озарени от широката му усмивка, обявили решението си – виновен.

Той бил отведен незабавно в крилото на смъртниците в затвора „Синг Синг“. През следващите няколко месеца Едуард Хейт все така поддържал оперената си фасада на пълно безразличие. Лежал на койката си по цял ден и не говорел почти с никого. За сметка на това се хранел доста енергично и наддал с 23 кг.

Но когато бил интервюиран в деня на екзекуцията му, Хейт казал на репортерите: „Бях глупак. Не знам защо го направих. Почти сигурен съм, че това е последният ми ден. А съм само на 17!“.

На 8 юли 1943 г. той се превърнал в най-младия човек, екзекутиран на електрическия стол в „Синг Синг“.

Фабрика за убийства

Разбира се, списъкът с известни престъпници, чийто животи приключват в залата за екзекуции в „Синг Синг“ не свършва дотук. Марта Бек и Реймънд Фернандез, известни като Убийците на самотни сърца, били една от най-прочутите двойки, осъдени на смърт в САЩ през 50-те години на XX век. Заедно завличали с пари самотни вдовици, като Фернандез се преструвал на влюбен в жертвите и често им предлагал брак. Шокиращите им престъпления, довели до смъртта на 17 жени, и последвалият скандален съдебен процес се превърнали в сензация за пресата.

Но Марта Бек и Реймънд Фернандез не били най-прочутата двойка, екзекутирана в „Синг Синг“. Тази титла без съмнение принадлежи на Етел и Джулиъс Розенберг – ядрените шпиони, заловени в годините на Студената война.

Понеже били осъдени за федерални престъпления, семейство Розенберг всъщност не били затворници на щата Ню Йорк. След като били признати за виновни в шпионаж и осъдени на смърт през 1951 г., отговорността за тяхната екзекуция се паднала на затвора „Синг Синг“. Техният случай се превърнал в предмет на разгорещени спорове, тъй като мнозина смятали, че вината им не е доказана напълно. Демонстранти срещу смъртното наказание изпълнили улиците в протест срещу тяхната екзекуция. Въпреки молби от целия свят за пощада на живота им, Етел и Джулиъс Розенберг били екзекутирани в „Синг Синг“ в нощта на 19 юни 1953 г. Те са единствените невоенни затворници в американската история, екзекутирани за шпионаж.

Най-възрастният затворник, екзекутиран в „Синг Синг“, е 66-годишният Албърт Фиш – демоничен детеубиец и канибал, осъден за убийството на 11-годишната Грейс Бъд през 1928 г. Фиш бил дълбоко увреден индивид, чийто садомазохистични влечения включвали забиването на десетки игли в собственото му тяло. Веднъж той казал на властите, че в живота си бил изтезавал над 100 деца и е убил поне четири.

Албърт Фиш бързо признал за престъпленията си и заявил, че очаква с нетърпение изпълнението на смъртната си присъда. „Какво преживяване би било, да трябва да умра на електрическия стол“ – казал той, – „Ще бъде върховно преживяване!“.

Желанието му било удовлетворено на 16 януари 1936 г., когато бил прикован за електрическия стол от възторжените пазачи и бързо бил електрифициран. Екзекуторът Робърт Елиът разказва, че Фиш имал „разстроен ум от висша степен. Отиде на стола без емоция“. Албърт Фиш бил екзекуция №300 за Елиът.

Последният човек, изминал „най-дългата миля“, е мъж на име Еди Лий Мейс (34 г.), осъден за убийство и екзекутиран на 15 август 1963 г. През 60-те години в САЩ се появява растящо недоволство срещу смъртното наказание и с настъпването на 70-те върху изпълнението на смъртните присъди в щата Ню Йорк се налага неофициален мораториум.

През 1972 г. Върховният съд, в процеса „Фърман срещу щата Джорджия“, постановява, че смъртното наказание така, както било прилагано тогава, е противоконституционално. Електрическият стол в щата Ню Йорк бил официално изключен.

От 1891 г., когато убиецът с брадва Уилям Кемлър сяда на стола, 614 мъже и жени са екзекутирани в затвора „Синг Синг“. През 70-те години електрическият стол бил разглобен и преместен в затвора „Грийнхейвън“. Макар да се поддържал в добро състояние години наред, той никога повече не бил използван по предназначение.

„Синг Синг“ днес

Навлизайки в третия век от съществуването си, „Синг Синг“ приютява над 2 000 затворници, а служителите му наброяват приблизително 1 000 души. Над 5 000 посетители преминават през портите му всеки месец. Затворът преминава през много трансформации през изминалите два века – някой добри, други лоши.

През 1989 година институцията е акредитирана за първи път от Американска корекционна асоциация, която въвежда набор от стандарти, по които се преценява всяко поправително заведение. По тези стандарти се оценяват здравните грижи, проблемите със сигурността, програмите за обучение и заетост на затворниците, обучението на служителите, хранителната диета и дисциплинарните мерки в затворите.

През годините множество холивудски филми използват затвора „Синг Синг“ като декор за сюжетите си. С тяхна помощ в умовете на хората се оформя една представа за затвора, която битува и до днес.

Разбира се, „Синг Синг“ вече няма нищо общо със затвора, изграден от капитан Илам Линдс и затворниците от Обърн през 1825 г. Макар оригиналната постройка все още да стои, тя никога повече няма да приютява затворници. От 2002 г. съществуват планове за превръщането на старото крило на затвора в музей, но това все още не е превърнато в реалност.

Да се озовеш в мраморните предели на стария затвор днес може да бъде страховито преживяване. Разрушените от времето стени на килиите крещят от далечината на едно жестоко и угнетяващо минало, когато хората са били затваряни като животни в мънички клетки, с малко водица и хляб, колкото да оцелеят. Човек може да си представи тези окаяни мъже, лежащи на влажната, студена земя ден след ден, нощ след нощ, без да очакват от бъдещето нищо друго освен монотонни години, трупащи се една връз друга като камък върху камък.

Източници: „True Crime: 12 Most Notorious Murder Stories“ от Scott Black, „Stone Upon Stone: Sing Sing Prison“ от Mark Gado, nyprisonorigins.com, correctionhistory.org, wikipedia.org, crimescribe.com, murderpedia.org, singsingprisonmuseum.org

Добрата и неуморна самарянка Бърта Гифорд, полагаща топли грижи за болни на смъртния им одър, в крайна сметка попада в затвора, заподозряна в убийствата на 17 души, повечето от които деца. Тя признава за три убийства и добавя неохотно, че „може да е имало и други“.

Нежни грижи

В продължение на дълги години в малкото градче Катауиса в щата Мисури живеела всеотдайна дама, винаги готова да се отзове, когато някой умиращ в околността имал нужда от грижите й.

Без да се оплаква, напротив, даже с голям ентусиазъм, тя скачала от топлото си легло посред нощ, обличала бялата си униформа на медицинска сестра, която неизменно чакала огладена на стола, и подкарвала конската си каруца, която след години заместила с раздрънкан автомобил, към дома на болния, без да се стресне от вятър и студ, дъжд или сняг. Дори в снежна буря, когато не можела да използва превоз, си проправяла път пеша през високите преспи. Нищо не можело да спре тази целеустремена жена, която обикновено пристигала при болния преди местния доктор.

„Добрата стара Бърта“ наистина била добра самарянка при условие, че пациентите й благоволявали да умрат, както се очаквало от тях. Тя облекчавала последните им мигове с молитви, сълзи и нежни грижи и никога не искала пари за услугите си.

Но понякога пациентите правели грешката да се окопитят и да покажат признаци на подобрение. Бърта смятала подобни опити да се измами смъртта за нечестни и бързала да ги поправи чрез отрова за мишки.

Госпожа Гифорд изпитвала страстно влечение към смъртни одъри и погребения, като пропуснала само едно опело за цели 18 години. Подобно на малките деца, които, привлечени от огъня, накрая запалват пожар, Бърта не можела да устои на изкушението и щом усетела, че някой измъква единия си крак от гроба, го бутала обратно в изкопа с помощта на мъничко арсеник. Сетне се заемала с организацията на погребението и много държала всичко да бъде както трябва. Дори веднъж платила от собствения си джоб за балсамацията на една от жертвите си.

Макар да не била обучена медицинска сестра, Бърта била много компетентен доброволец и местният лекар добре я познавал. Водела старателни записки за температурата и храненето на пациента, разбирала симптомите на заболяванията и медикаментите, давани за тях, и заради това докторът й гласувал доверие, позволявайки й сама да дава лекарства на болните.

Бърта сякаш предпочитала пациентите й да бъдат деца и правела всичко възможно да се добере до тях. Причината за това вероятно се дължи на факта, че малките болници доверчиво гълтали всичко, което им давала, ако не е много неприятно на вкус, и никога не поправяли неточните й изявления пред лекаря.

Веднъж щом се заемела с даден случай, Бърта поемала абсолютен контрол над домочадието, раздавайки заповеди и безкрайно впечатлявайки семейството със своите изключителни познания и опит. Рано вечерта, по нейния мил, но твърдо професионален маниер, се обръщала към майката на болното дете и казвала:

“Сега, скъпа моя, искам да си легнеш и добре да се наспиш, за да можеш да ме заместиш утре. Не се тревожи, аз съм тук.“.

Това било заповед, и то разумна. Облекчена от знанието, че нейното дете е в ръце, по-компетентни от нейните собствени, майката винаги се подчинявала.

Така Бърта Гифорд се сдобивала с цяла нощ насаме с безпомощното дете, без да й се пречкат свидетели.

Малко преди изгрев слънце на следващата сутрин, когато събуждала семейството и се обаждала на доктора, малкият пациент вече бил отвъд всякаква възможност да опровергае твърденията на сестрата, че е настъпил фатален обрат в болестта. А родителите намирали комфорт в мисълта, че тяхното мъниче е прекарало последните си мигове във възможно най-грижовните ръце. Бърта ридаела по-силно дори от тях.

Първи симптоми

Бърта Уилямс е родена на 30 октомври 1872 г. край малкото градче Морс Мил в щата Мисури, като едно от десетте деца на добро и уважавано семейство. Родителите й били членове на фундаменталистка църква, вярваща, че „Царството Божие ще се установи на земята, когато Христос се завърне лично, за да управлява като крал в Йерусалим“.

Бърта се славела като едно от най-хубавите момичета в окръга, обичала да танцува и била заобиколена от ухажори.

Двадесет и четири годишният Хенри Греъм не можел да си намери място от щастие, когато тъмнокосата 22-годишна красавица се съгласила да се омъжи за него през декември 1893 г. Двамата имали дъщеря на име Лайла.

Няколко години след раждането на детето бракът им започнал да куца. Около 1905 г. Хенри се забъркал с друга жена, а Бърта започнала да се среща с местния ерген Юджийн Гифорд – с десет години по-млад от нея. Все още красива, макар и минала трийсетте, Бърта имала странно влияние над Джийн и го накарала да прекрати годежа си с друго момиче.

Хенри и Бърта се карали непрекъснато, но преди брачната им драма да достигне естествения си завършек, съпругът й се разболял и починал от пневмония или поне такава била тогавашната диагноза.

Никой не се усъмнил в нищо и Бърта прибрала застраховката за живот на Хенри. През 1907 г., след уважителен период на траур, тя и Джийн се оженили и се преместили в Катауиса, където заживели под наем във ферма.

Следващата, споминала се от „хранително отравяне“ през 1912 г., въпреки привидно героичните усилия на Бърта, била нейната свекърва г-жа Емили Гифорд. В този случай скръбта й не била толкова голяма, но достатъчно адекватна за загубата на свекърва. Година по-късно, със същите симптоми на болки в стомаха и повръщане, в ръцете й починал нейният 12-годишен девер Джеймс Гифорд.

Никой не намерил смъртта на момчето за необичайна – все пак в онези времена нямало ваксини и антибиотици и смъртността дори от считани днес за безобидни болести била доста висока.

Горе-долу по това време Джийн и Бърта се преместили да живеят в друга ферма наблизо, където им се родил син, когото кръстили Джеймс в памет на починалия му чичо.

Епидемия

Междувременно Бърта вече се била прочула в околността със своята изумителна готовност да се грижи за болните и през февруари 1915 г. я извикали в дома на семейство Стълфелдер, чийто 15-месечен син се бил разболял от пневмония. Първите няколко дни момченцето било наблюдавано от лекар, който впоследствие го оставил на компетентните грижи на сестра Гифорд. На 26 февруари докторът се върнал, за да запише в смъртния акт на бебето, че е починало от бронхопневмония.

Две години по-късно Джийн прибрал в дома си своя 49-годишен братовчед и пияница Шърман Паундс и Бърта се заела да го лекува със своите отвари, но състоянието му се влошило още повече. Извикали лекар, но докато той пристигне, братовчедът се споминал. Докторът приписал смъртта му на „остър алкохолизъм“ и, разбира се, никой не се усъмнил в това.

На 17 ноември 1917 г. Бърта Гифорд направила едно от периодичните си пътувания до близкия град Пасифик, където купила арсеник с обяснението, че иска да се отърве от плъховете, морящи пилците й. Два дни по-късно 66-годишният работник във фермата на Гифорд Джеймс Огъл легнал болен в „Къщата на смъртта“. Умрял на следващия ден, а докторът преценил, че причината за смъртта му се дължи на „пагубна малария от гастро-ентеричен тип“.

В края на февруари 1921 г. семейство Стълфелдер отново се обърнало за помощ към Бърта. Този път от пневмония се била разболяла двегодишната им дъщеричка Маргарет. Майката на детето описва обстоятелствата около заболяването й така:

„Извикахме д-р Хемкър и той й предписа лекарства. Както обикновено г-жа Гифорд дойде да се грижи малката. Каза ми: „Бебето изглежда ужасно болно. Не мисля, че ще се оправи“. В края на втория ден Маргарет започна да повръща и след още три дни почина.“.

Детето затворило очи завинаги на 28 февруари, а д-р Хемкър приписал смъртта му на бронхопневмония.

Маргерит Паундс останала близка със семейство Гифорд дори след като баща й Шърман починал в дома им през 1917 г. През 1922 г. нейният приятел Флетчър Роузън започнал работа във фермата и тя и нейната тригодишна дъщеричка Бюла често гостували там. На 26 декември двете останали да пренощуват във фермата по настояване на домакините.

На следващата сутрин 20-годишната неомъжена майка приготвила закуска на дъщеричката си и излязла по работа, оставяйки детето на грижите на Бърта. Когато се върнала няколко часа по-късно, Маргерит заварила Бюла да се оплаква от болки в стомаха и повръщане. Повикали лекар, но детето починало само няколко минути след пристигането на д-р Хемкър. Докторът записал причината за смъртта като „остър гастрит“.

Този път обаче тръгнали приказки. Сестрата на Маргерит Айда сметнала за странно, че баща й и племенницата й си отишли без време в един и същи дом, с едни и същи симптоми и поискала да се извърши аутопсия. Бърта реагирала възмутено, заявявайки, че „няма да търпи подобно нещо в дома си“. Айда се отказала от идеята за аутопсията, когато разбрала, че ще трябва да заплати всичко от джоба си. Бърта била толкова обидена от нейните спекулации, че дори не отишла на погребението на малката Бюла. Това било единственото й пропуснато погребение.

На 6 март 1923 г. поредното дете на семейство Стълфелдър било покосено от сериозно заболяване, свързано със стомашни болки и повръщане. Седемгодишната Айрин умряла девет дни, след като била поверена на грижите на Бърта Гифорд.

Остри заболявания

Малко след смъртта на Бюла Паундс в края на 1922 г., семейство Гифорд се преместили да живеят в друга ферма близо до Катауиса. На 8 август 1925 г. приели в дома си наскоро овдовелия Джордж Шамъл и двамата му сина – Лойд и Елмър. Седемгодишният Лойд бил болен още при пристигането си и д-р Хемкър предписал лекарство, което Бърта да му дава. На 11 август момчето вече било в ковчег. Д-р Хемкър приписал смъртта му на „остро неизвестно заболяване“, съчетано с „остър гастрит“.

След смъртта на Лойд семейство Гифорд се преместили отново, заедно с Джордж Шамъл и единствения му останал син. На 18 септември 1925 г. всичко се повторило. Шестгодишният Елмър се разболял, докторът го прегледал и оставил лекарство на Бърта. На 21 септември го извикали по спешност, защото състоянието на малкия се било влошило. Момченцето умряло рано на следващата сутрин.

У доктора най-накрая се появили съмнения. И двете момчета били умрели от едни и същи симптоми, в разстояние на шест седмици, в дома на Бърта Гифорд. Д-р Хемкър препоръчал да бъде направена аутопсия, но Джордж Шамъл не се съгласил. Отказал, дори когато докторът го уверил, че няма да му се наложи да даде нито цент. В крайна сметка д-р Хемкър написал за пореден път „остро неизвестно заболяване“ и „остър гастрит“ в смъртния акт на Елмър.

Макар бащата на починалите момчета да смятал, че трагедията му се дължи на лош късмет, други хора започвали да се съмняват, че тези случаи са игра на злата съдба. Няколко човека писали писма до областния прокурор Франк Джени, с молба да разследва големия брой загадъчни смъртни случаи в района. За съжаление повечето от писмата били анонимни и оскъдни на подробности и прокурорът нямал за какво да се хване.

В началото на февруари 1926 г. 72-годишната Бърди Унерстол се разболяла и Бърта се заела с грижите за нея. Три дни по-късно старицата починала от „хроничен миокардит“. Скоро след това нейният син Гъс се скарал с Джийн Гифорд заради някакви инструменти, които бил оставил във фермата му. Когато дошъл да си ги прибере, Бърта го подгонила с грозни крясъци и касапски нож. Гъс успял да издейства срещу нея ограничителна заповед.

В добавка към агресивната жилка в характера й, Бърта се славела и като клептоманка. Редовно задигала от магазините дребни предмети, които не й били нужни. Собствениците не повдигали обвинения, само защото съпругът й, когото всички много уважавали, се застъпвал за нея.

Алкохол-менте

Вечерта на 15 май 1927 г. във фермата на Гифорд пристигнал с автомобила си 49-годишният Ед Бринли. Той бил доста пиян и видимо разстроен. Домакините го сложили да си легне, а рано на следващия ден Джийн заминал за Сейн Луис. Бърта от своя страна също направила кратко пътуване до близкия град Пасифик, за да купи арсеник за „проклетите плъхове“.

Когато се събудил, гостоприемната Бърта му направила два вкусни сандвича с шунка и чаша кафе и малко след като ги изял, Ед Бринли се почувствал страшно зле. Неговата майка Мери дошла да го види и настояла да извикат д-р Хемкър. Докторът пристигнал около 16:00 часа и Бърта му казала, че Ед бил пил прекалено много и тя се страхува, че можел да умре от това. Д-р Хемкър прегледал болния и на тръгване казал на Бърта непременно да му се обади, ако състоянието му се влоши.

Извикали го обратно още същата вечер в 20:30 часа. Ед изглеждал отчайващо зле и повръщал неконтролируемо. Спомняйки си за предишните смъртни случаи в дома на Бърта, докторът решил да извика за консултация своя колега д-р Макней. Но Ед Бринли изпаднал в безсъзнание и починал само час след пристигането на Макней.

Междувременно Джийн Гифорд се завърнал от пътуването си до Сейн Луис и заявил, че Ед вероятно е починал от алкохол-менте. Д-р Хемкър изобщо не бил убеден в това. За съжаление двамата с д-р Макней не могли да стигнат до съгласие за причината за смъртта и тъй като нямал желание да бъде съден за клевета, д-р Хемкър отново написал в смъртния акт „остро неизвестно заболяване“ и „остър гастрит“.

Къщата на смъртта

Смъртта на Ед Бринли развързала езиците в Катауиса. Както може да се очаква, жените първи надушили, че има нещо нередно около Бърта. Хората започнали да наричат фермата на Гифорд „Загадъчната къща“ и „Къщата на смъртта“ и да настояват за аутопсия. Смятали за странно, че всеки път, когато този грижовен ангел кацал в стаята на някой болен, пациентът никога не се поправял.

Мъжете се подсмихвали снизходително на тези конспиративни теории, но жените продължавали да събират две и две и когато се споминал Ед Бринли, настояли тази грижовна светица, посветила живота си на добро дело, да бъде разследвана. Ед Бринли бил деветият починал в нейната „загадъчна къща“ и седемнадесетият, умрял под грижите й със същите симптоми. Властите си взели бележка и разпитали порядъчно възмутената Бърта.

Госпожа Гифорд обяснила достоверно всеки един от смъртните случаи. Според нея смъртта на пациентите й се дължала на остър гастрит, дължащ се на провинциалния навик да се обядва обилно и след това да се работи на пълен стомах, вместо основното хранене да е вечер след работа, както се правело в града. Лекарите трябва да са били съгласни с тези нейни теории, защото били подписали актовете за смърт. Нима невежите селски клюкарки знаели повече от докторите?

Но селските клюкарки продължавали да засипват с писма, настояващи за разследване, прокуратурата и в крайна сметка през ноември 1927 г. прокурор Джени се видял принуден да свика „Голямото жури“, което да реши дали има основание за повдигане на обвинения срещу Ангела на милосърдието от Катауиса.

Голямото жури

По време на разследването Бърта Гифорд сипела закани, че ще заведе дело за клевета срещу всеки съсед, който се осмели да свидетелства срещу нея и срещу всеки вестник, който публикува очернящите я обвинения. Нейните заплахи изглежда имали ефект, защото голямото жури не успяло да намери достатъчно основания за повдигане на обвинения.

Но жителите на Катауиса продължили да говорят и не отслабвали натиска си върху прокурор Джени.
Благодарение на публичността на случая се появили още хора, желаещи да свидетелстват и през август 1928 г. прокурорът свикал ново голямо жури. Освен новите свидетели, сега съдебните заседатели изслушали показанията на собствениците на аптеките, от които „добрата самарянка“ била купувала арсеник. Този път журито взело решение да повдигне обвинения срещу Бърта Гифорд за предумишлените убийства на Елмър Шамъл и Ед Бринли.

Телата на двамата починали от „остър гастрит“ били екхумирани и медицинската експертиза установила, че в тях има достатъчно количество арсеник, за да убие слон.

Бърта Гифорд била арестувана на 24 август. Закръглената, но все още суетна матрона, не забравила да напудри лицето си и да си сложи шапка, преди да се качи в полицейската кола. При разпита признала, че е давала малки количества арсеник на Лойд и Елмър Шамъл и на Ед Бринли, за да облекчи стомашните им болки. Самата тя, обяснила Бърта под секрет, взимала арсеник, за да запази кожата си млада.

Към обвиненията срещу нея било добавено и това за убийството на Лойд Шамъл и Бърта била изпратена в областния арест без право на освобождаване под гаранция. Междувременно течало разследване на смъртта и на други болни, за които била полагала грижи. Всичко на всичко Бърта била заподозряна в извършването на 17-18 убийства.

Изненадващ обрат

Процесът срещу Бърта Гифорд започнал на 19 ноември 1928 г. в град Юниън. Случаят се радвал на огромна популярност и съдебната зала била претъпкана от зрители.

Прокуратурата била решила да изправи Бърта пред съда първо за убийството на Ед Бринли и обявила, че ще търси смъртна присъда на бесилото.

Защитата била поверена на адвоката особняк Джеймс Бут – висок и едър разчорлен провинциалист, дъвчещ тютюн, известен като най-добрия адвокат в щата. Той кълвял и притискал свидетелите на обвинението в продължение на два дни, при което създал цял спектакъл, но държал картите си скрити.

Случаят на обвинението бил много добре подготвен и стегнат. Издайническият арсеник бил методично проследен от аптеката до фермата, от сандвичите до черния дроб на Ед Бринли и колкото и да се опитвал Джеймс Бут не могъл да разхлаби примката от доказателства, затягаща се около врата на неговата клиентка. Но той нямал такива намерения така или иначе.

На третия ден от процеса, след като обвинението се оттеглило, Бут призовал на свидетелската скамейка съпруга на обвиняемата Джийн Гифорд.

Бърта обръщала малко внимание на случващото се в съдебната зала в първите два дни. Изглеждала апатична и откъсната, рядко поглеждала към свидетелите и почти не говорела със собствените си адвокати. Зяпала в ръцете си или в стените и изглеждала изгубена и самотна. Но когато Джийн влязъл в съдебната зала, поведението й рязко се променило. Тялото й се напрегнало, ръцете й се стегнали в юмруци и тя се втренчила немигащо в свидетелската скамейка.

Тогава адвокат Бут изиграл своя коз. Повел Джийн през серия от въпроси, чийто отговори описвали целта му. Джийн свидетелствал, че преди 10 години съпругата му била преминала през „житейска криза“ и оттогава страдала от чести пристъпи на меланхолия. Понякога обикаляла по цели безсънни нощи дома им и често седяла с часове без да каже дума.

Последвали го още четирима свидетели – основно съседи – които разказали, че от доста време Бърта била нервна и раздразнителна. Бут не се опитвал да опровергае обвинението. Играта му била съвсем различна.

Петима доктори заели свидетелското място и всеки от тях казал, че е прегледал Бърта в килията й и е убеден извън всякакво съмнение, че тя не е с всичкия си.

Тогава прокурор Франк Джини предизвикал най-голямата изненада в процеса. Извикал двама психиатри (всичките свидетели на защитата били общопрактикуващи лекари). Съдебната зала притихнала в очакване на опровержението. Но двамата психиатри – тогава ги наричали „алиенисти“ – заявили, че Бърта е извън съмнение неизлечимо луда.

Прокурор Джени последвал техните показания със заключителната си реч, в която призовал съдебните заседатели да обявят обвиняемата за невменяема, но да не я пускат на свобода. Сякаш някой бил успял да му промени мнението или цялото дело било режисирано в тази посока от самото му начало.

Журито заседавало в продължение на 3 часа. Всъщност решението им щяло да отнеме минути, но един стар фермер се запънал, че присъдата трябва да бъде „око за око, без значение какво казват проклетите доктори“ и се наложило останалите да го убеждават. В крайна сметка съдебните заседатели обявили, че Бърта Гифорд е убила Ед Бринли, но е била невменяема по време на деянието си и все още е такава. Тя била изпратена в щатска болница за душевно болни във Фармингтън.

Безименен гроб

В следващите години хората в Катауиса чували за Бърта от време на време. Тя работела в козметичния салон в болницата, а впоследствие като готвачка в кухнята.

Джийн Гифорд понякога се отбивал да види старите си приятели в Катауиса и скоро станало ясно, че е продължил напред и живее с нова жена.

„Леле“ – казвали бившите му съседи, – „Бърта с кеф би й сготвила нещо“.

И всички се смеели. Почти всички.

Бърта Гифорд прекарала почти 23 години в болницата във Фармингтън. Починала на 20 август 1951 г. Джийн уредил тялото й да бъде докарано в Пасифик, където е погребана в безименен гроб (години по-късно е сложена паметна плоча). Записките на гробаря показват, че услугата е струвала 266.69 долара и че Джийн е платил 166.69 от тях. Остатъкът е отбелязан като „неплатен“.

Така и щяло да си остане. Джийн Гифорд, който не обичал да говори за миналото и никога не казал лоша дума за съпругата си, починал през 1957 г. и отнесъл тайните й със себе си.

Източници: „Wicked Women of Missouri“ от Larry Wood, berthagifford.com, murderpedia.org, unknownmisandry.blogspot.com

За милиони американски деца от ерата на Айзенхауер уроците по свирене на акордеон представлявали просто още един щастлив момент от детството. Но за малката Катрин Франсиз
Ериксън инструментът се превръща в последната горчива нота от нейния кратък и тъжен живот.

През 1951 г. съдебният процес срещу музикалната учителка Вайълет Бърлинг за убийството на 10-годишната Кей Франсиз Ериксън се превръща в основна тема за журналистите, поглъщащи жадно свидетелските показания, разказващи за сексуално насилие, изцеление на вярата и свирене на акордеон.

Това е едно от най-бавните дела в историята на окръг Лос Анджелис е и едно от най-тъжните и странните.

Вайълет Бърлинг е 32-годишна дъщеря на музикант, която изкарвала прехраната си като давала уроци по акордеон. Живеела заедно със своя 52-годишен любовник в мъничък апартамент в Лонг Бийч. През юли 1950 г. Вайълет поела грижите за малката Кей Франсиз в дома си, а през октомври момичето вече било мъртво.

Майката на детето Беатрис Ериксън учела за медицинска сестра и пращала дъщеря си на уроци по акордеон при Вайълет за 4 долара на седмица. Учителката й обещала, че ако момичето остане при нея в продължение на година, ще се превърне в прочут виртуоз.

Вайълет Бърлинг повдигала този въпрос няколко пъти през пролетта и лятото на 1950 година, но Беатрис знаела, че дъщеря й не се справя добре в училище и не искала детето да се разсейва допълнително с музика.

Учителката по музика й обещала, че Кей ще стане звезда и ще изкарва много добри пари. Обещанието за лесни пари съборило съпротивата на майката и тя се съгласила да отпише Кей от училище и да я води всеки ден на уроци по акордеон.

През лятото Беатрис започнала обучението си като медицинска сестра и предложението на Вайълет Бърлинг да гледа Кей ставало все по-примамливо, поради липса на пари и време за детето.

От този момент нататък историите на двете жени коренно се разминават.

Майката на Кей казала в съда, че дъщеря й може да е била малко по-трудна и упорита, но иначе била съвсем нормално, здраво и щастливо десетгодишно момиче, което обичало музиката, танците и гимнастиката. Беатрис понякога прибягвала до телесни наказания, за да обуздае ината й. Тя дала право на учителката по акордеон да наказва Кей както намери за добре.

Вайълет Бърлинг от своя страна нарисувала картина на момиче със сериозно умствено заболяване, което обичало да се самонаранява, да мастурбира прекомерно и чувало гласове. Според нея Кей Франсиз мразела семейството си и си представяла как ги убива докато спят, включвайки газта на печката.

Майката разказала как Бърлинг изолирала Кей от родителите й, които по-днешните стандарти изглеждат доста лековерни хора. Учителката не ги пускала в дома си под предлог, че детето се вълнува от посещенията им и това пречи на уроците й.

Вайълет Бърлинг отрекла това и заявила, че Кей и майка й са били емоционално отчуждени. Двете никога не се прегръщали и не си говорели гальовно. След едно от посещенията на родителите си детето било казало: „Мразя ги. Никога повече не искам да се връщам вкъщи“.

Но полицейското разследване не оставяло никакво съмнение, че учителката е била жестока към Кей Франсиз.

Тя сама признала, че е бичувала момичето, когато не слушало. Нейният приятел Мигел Вердуго завързвал ръцете и краката на детето за наказание за мебелите. Вайълет твърдяла, че майката на Кей й била дала идеята за биенето с камшик. Веднъж момичето останало завързано за шкаф в продължение на час и половина, докато Вайълет и любовникът й вечеряли навън. Мигел Вердуго никога не бил подведен под отговорност за смъртта на детето.

Деветгодишна свидетелка, която свирела на акордеон с Кей, разказала, че няколко пъти е виждала момичето с омотано с превръзки лице – виждали се само очите и носът й. Веднъж децата били заведени на кино, където учителката покрила очите на Кей с няколко шала и я оставила така през цялата прожекция. Друг път, казало момичето, Вайълет ритала Кей, защото не се справяла добре с акордеона и казала и на другите деца да я ритат.

Останалите три деца от уроците по акордеон свидетелствали как Вайълет е заставяла Кей да мастурбира пред тях и ги заплашвала с наказание, ако кажат на родителите си.

Учителката отричала яростно, че някога е посягала на детето. Тя казала пред съда, че често е връзвала Кей за стол с права облегалка, като ограничавала лявата й ръка, за да я научи на правилна стойка за свирене на акордеон. Според нея изпълнителите на акордеон често се връзват, докато репетират, за да намалят напрежението от тежкия инструмент.

Малката Кей Франсиз била умряла завързана на стола.

Вайълет Бърлинг била арестувана в средата на октомври 1950 година, след като се обадила в истерия по телефона на лекар, казвайки му, че Кей е много зле, понеже се е самонаранила. Когато докторът пристигнал, момичето вече било мъртво. По тялото й се наблюдавала смесица от изгаряния, порязвания и натъртвания. Кей била измършавяла – с 9 кг под нормалното тегло за десетгодишно момиче. От пръв поглед ставало ясно, че детето е било малтретирано жестоко.

Вайълет Бърлинг твърдяла, че Кей е извършила самоубийство. Казала на полицията, че се е събудила и заварила момичето завързано за стол. Детето говорело нещо, сякаш насън. „Махни акордеона от мен“ – казала Кей преди да изпадне в безсъзнание.

Според съдебномедицинската експертиза Кей била умряла, задавяйки се с повръщано и е била мъртва от поне 5 часа преди времето, в което Бърлинг твърдяла, че я е намерила. Съдебният лекар изказал мнение, че момичето не би се задавило, ако е била в съзнание или просто е спяла.

Съдебният лекар отхвърлил твърденията, че раните на момичето са от самонараняване; някои от тях били на невъзможни за достигане места. Част от раните били очевидно скорошни, докато други били отворени стари рани. По тялото се наблюдавали многобройни порезни рани, направени вероятно с бръснач, като някои от тях били нанесени скоро преди смъртта на момичето. Част от изгарянията били причинени само часове или минути преди смъртта.

По половите органи на Кей се наблюдавало изтъркване с триъгълна форма. Установило се разкъсване на вагината, както и разширяване както на вагината, така и на ануса. Съдебният лекар смятал, че тези състояния са се появили вследствие на често разтягане в продължение на дълъг период от време, както и на употребата на предмети със „значително съпротивление“.

Вайълет отрекла да е наранявала някога Кей Франсиз извън обикновените наказания за непослушание. Учителката казала, че няма обичай да налага физически наказания на учениците си, но поведението на момичето правело бичуванията необходими.

Малката Кей Франсиз идвала от семейство силно вярващо в чудотворното изцеление и посветено на нестандартни религиозни практики.  Майка й Беатрис Ериксън посещавала църкви, които практикували сеанси и гадания.

Вайълет Бърлинг смятала, че тези вярвания са имали негативен ефект върху Кей. Според нейните твърдения момичето използвало навит на руло вестник, който пъхало в ухото си, за да „чува гласовете“. Гледала втренчено в празното пространство и не отговаряла като я викат. Съвземала се, когато я разтърсят. Често се преструвала на сляпа. Вместо да се обърне към специалист заради това странно поведение, Вайълет просто й удряла шамар, за да я извади от транса. Или я „побутвала“ с крак.

Процесът срещу Вайълет Бърлинг бил белязан от честите й припадъци в съдебната зала, които водели до отлагане на заседанията и накрая делото продължило без нейното присъствие. Към края на процеса учителката се появила в съда с превръзка на лявото око, защото имала инфекция.

Делото продължило четири месеца и съдебните заседатели се оттеглили за осем дни преди да обявят Вайълет Бърлинг за виновна в предумишлено убийство. Учителката паднала, обляна в сълзи. Скоро обявили присъдата й – доживотен затвор.

Разбира се тя обжалвала с оригиналния аргумент, че голяма част от процеса е протекъл в нейно отсъствие. Дори когато била в съдебната зала, Вайълет често била в безсъзнание или полусъзнание, тоест – отсъствала психически. Според закона в Калифорния по онова време подсъдимият трябвало да присъства във всеки етап от съдебния процес както физически, така и психически.

През май 1953 година апелативният съд наредил преразглеждане на делото и този път Вайълет била изправена пред съдия, а не пред състав от съдебни заседатели. Процесът продължил само един ден и съдията я намерил за виновна в непредумишлено убийство, тъй като обвинението не могло да докаже, че раните по тялото на Кей са довели до смъртта й, причината за която била обявена за „задавяне от повърната храна“.

Жестоката учителка получила присъда от 7 години до доживот. Тя вече била излежала две години и според нейните адвокати щяла да може да кандидатства за освобождаване само след 5 години при добро поведение. Но когато дошъл моментът, Комисията по помилвания отхвърлила молбата й за предсрочно освобождаване и препоръчала Вайълет Бърлинг да остане в затвора поне още 50 години.

–––––––––––––––––––––––––-

Източници: malefactorsregister.com, murderpedia.org

Късно вечерта на 14 юни 2015, заместник шерифите на окръг Грийн, Мисури, намират тялото на Дий Дий Бланчард. Тя лежи по лице на леглото в спалнята в къщата си в предградията на Спрингфийлд, в локва от кръв. Дий Дий е прободена няколко пъти с нож. Няма и следа от дъщеря ѝ – Джипси Роуз, която страда от левкемия, астма, мускулна дистрофия и още няколко хронични заболявания и има умствения капацитет на седемгодишна, следствие на мозъчно увреждане заради преждевременното си раждане.

Съседите на Бланчард, които викат полицията, защото се притесняват заради фейсбук публикация, направена по-рано вечерта, предполагат, че Дий Дий може би е жертва на убийство. Те също така предполагат, че дъщеря ѝ Джипси Роуз, чиято инвалидна количка, както и лекарствата за множеството ѝ заболявания, са все още в къщата, е отвлечена и се намира в сериозна опасност.

Полицията открива Джипси Роуз на следващия ден в Уисконсин, докъдето тя е пътувала с Никълъс Годежон – приятеля ѝ, с когото се запознали онлайн. Тя е жива и е добре, но „нещата не винаги са такива, каквито изглеждат”, казва шерифът на окръг Грийн.  Случаят предизвиква ярост у обществото.  Ярост, че някой може да се възползва от умствено увредено дете, докато не се оказва, че Джипси Роуз е съвсем нормално момиче над 20 години, което е напълно здраво и няма нито едно от заболяванията, които майка ѝ твърди, че има.

По-късно по време на разследването се оказва, че някои от докторите, преглеждали Джипси в Спрингфийлд, както и в Ню Орлиънс, откъдето Джипси и майка ѝ се преместили, след като домът им предполагаемо бил отнесен от урагана Катрина, не са открили никакви доказателства за увреждания. В един от случаите докторът предполага, че майката страда от Синдром на Мюнхаузен, умствено разстройство водещо до това, че родител или настойник преувеличава или измисля болест на човек, за когото се грижи, за да получи внимание и съжаление.

Дий Дий променя леко името си, след като семейството ѝ, което е заподозряло, че е отровила мащехата си, се скарва с нея и заради начина, по който се отнася с Джипси Роуз. Въпреки това много хора приемат, че тя казва истината и благотворителни организации ѝ осигуряват дом и приход, за да може да се грижи за дъщеря си.

Дий Дий, която страда от Синдром на Мюнхаузен, през цялото време кара Джипси да се преструва на инвалид и хронично болна и я подлага на напълно излишни операции и я тъпче с лекарства, чрез което напълно я контролира чрез психически и физически тормоз.

Експертът  по Синдром на Мюнхаузен Марк Фелдман казва, че това е първият такъв случай на тормоз, в който той продължава почти две десетилетия. Джипси Роуз пледира виновна за убийство втора степен и е осъдена на десет години затвор след кратък процес през ноември 2018 година. Годежон е осъден на доживотен затвор за убийтво първа степен. По случая са направени няколко документални филма.

Ранни години и брак на Дий Дий Бланчард

Дий Дий Бланчард е родена с името Клодийн Питри в Чакабей, Луизиана, близо до Гълф Коуст, през 1967 година и живее със семейството си близо до Голдън Медоу. Роднини си припомнят, че като дете тя от време на време краде на дребно, често се бунтува срещу авторитета на родителите си и прави скандали, когато не получава, каквото иска. Като тийнейджърка, след като завършва училище, работи като помощник медицинска сестра. След смъртта ѝ някои роднини изказват подозрение, че е възможно да е уморила майка си през 1997 година от глад.

Когато е на 24 Дий Дий забременява от Род Бланчард, който по това време е на 17. Ражда дъщеря, която кръщава Джипси Роуз, защото тя харесва името Джипси, а Род е фен на Guns’n’Roses, откъдето идва и Роуз. Малко преди да се роди Джипси, Дий Дий и Род се разделят, тъй като според Род, той е осъзнал, че се е оженил за Дий Дий „по грешни причини”. Въпреки усилията на Дий Дий да си го върне, той не желае да продължат връзката си и тя взима новородената си дъщеричка и отива да живее при семейството си.

Детство

Боби Питри, племенникът на Клодийн, си спомня, че раждането на Джипси вероятно е било малко преждевременно, което може би е довело до отклонения в развитието на черепа ѝ, но освен това не си спомня детето да е имало здравословни проблеми. Според Род, който към този момент все още присъства в живота на дъщеря си, Дий Дий убеждава докторите, че Джип (както семейството ѝ я нарича) страда от сънна апнея и започва да я води непрекъснато по болници, където, въпреки че са задържани няколко пъти за през нощта и са правени десетки изследвания, лекарите не откриват и следа от подобно заболяване.

Въпреки това, казва Род, Клодийн е напълно убедена, че Джипси страда от множество заболявания, които тя отдава на неподозирано хромозомно разстройство.

Когато Джипси е на 7 или 8 години, Боби си спомня за лек инцидент, когато тя се вози на мотора на дядо си и леко катастрофира. Малката е с обелено коляно, което според Клодийн е знак, че коляното ѝ ще има нужда от няколко операции, за да заздравее правилно и от този ден нататък Джипси е сложена в инвалидна количка, въпреки че е достатъчно здрава, за да ходи и коляното ѝ заздравява напълно. След този случай Джипси посещава няколко пъти Параолимпийските игри. През 2001, когато Дий Дий твърди, че Джипси е на осем, тя е коронована за „Почетна кралица на градския парад на Крю”, благотворително събитие, провеждано по време на Марди Гра в Ню Орлиънс.

След втори клас Джипси изглежда спира да ходи на училище, дори е възможно това да се е случило и по-рано. Майка ѝ я обучава вкъщи, заради „множеството ѝ заболявания, някои от които изключително сериозни”. Джипси се научава да чете сама, четейки поредицата за Хари Потър.

Бащата на Джипси Род се жени повторно, но не и майка ѝ. Вместо това Дий Дий се мести с Джипси да живее при баща си и втората си майка, която по-късно твърди, че Дий Дий, приготвяйки храна за нея, я подправяла с отрова за мишки, което довело до хроничната ѝ болнавост в този период. По това време Дий Дий е арестувана няколко пъти за дребни провинения, сред които писане на невалидни чекове.

Когато семейството ѝ започва да ѝ иска сметка за това поведение, както и за начина, по който се държи с Джипси, изразявайки подозрение за влошаването на здравето на втората ѝ майка, Дий Дий се изнася и отива да живее в Слайдел, без да каже на никого. Семейството ѝ дори не подозира къде се намират двете. Здравето на втората майка на Дий Дий се подобрява, след като тя се изнася от дома ѝ.

В Слайдел Дий Дий и Джипси живеят в общинско жилище и плащат сметките си със социални помощи, които са им отпуснати заради предполагаемите заболявания на Джипси. Повечето си време Дий Дий и Джипси прекарват в посещения на различни специалисти, повечето в „Тулейн Медикъл Сентър“ и Детската болница на Ню Орлийнс, търсейки терапия за болестите, от които Дий Дий твърди, че дъщеря ѝ страда. Сред тях вече са увреждания на слуха и зрението.

На Джипси е направена мускулна биопсия (което е изключително болезнена процедура) за установяване на мускулна дистрофия. Такава не е установена, но Дий Дий продължава да твърди, че Джипси страда от това заболяване и я държи на инвалидна количка. Назначено е лечение за останалите „заболявания” на Джипси, след като майка ѝ казва на лекарите, че детето получава припадъци на няколко месеца. Джипси често е водена в спешното за незначителни здравословни проблеми като настинка.

През 2005 г. ураганът Катрина унищожава района, в който живеят Дий Дий и Джипси и се налага да се преместят и да потърсят убежище в Ковингтън, където има условия за хора с увреждания. Дий Дий започва да твърди, че медицинските документи, включително и актът за раждане на Джипси са унищожени от урагана. Лекар в Оузаркс предлага двете да бъдат преместени в Мисури и следващия месец Дий Дий и Джипси са качени на самолета и преместени.

Завръщане в Мисури

Отначало Дий Дий и Джипси живеят в къща под наем в Аурора, в югозападната част на щата. По това време Джипси е удостоена със званието „Дете на годината” на фондация „Олей“, организация, защитаваща правата на хора с хранителна тръба. През 2008 година на Дий Дий и Джипси е предоставена малка къща от „Habitat for Humanity”. Домът им има рампа за инвалидна количка и вана. Историята на самотната майка, отглеждаща болната си дъщеря след унищожителното наводнение след урагана Катрина, получава сериозно  отразяване от местните медии и обществото често помага с парични средства и друг вид помощи на Дий Дий и Джипси.

Дъжд от благотворителност се изсипва над майка и дъщеря. Те се възползват докрай и дори в някои случаи, по време на различни прегледи, отсядат в къщите на Роналд МакДоналд – финансирани от благотворителност жилища, настаняващи болни деца. В Мисури получават безплатни самолетни билети, за да посетят специалисти в Канзас Сити, безплатно посещение на Дисниленд и безплатни покани за бекстейдж-а на Миранда Ламбърт, където Джипси е снимана с певицата.

Всичко това е осигурено от „Make a wish Foundation“, заедно с къщата, която обитават. Род Бланчард продължава да плаща 1200 долара месечна издръжка на Джипси, а освен това ѝ праща редовно подаръци и говори с нея по телефона. По време на телефонно обаждане за 18-ия рожден ден на Джипси Дий Дий предупреждава Род да не споменава на колко години всъщност е тя, защото: “Джипси мисли, че е на 14”.

Род и втората му съпруга често искат да отдидат в Спрингфийлд, за да посетят Джипси, но поради различни причини Дий Дий редовно променя плановете. Тя казва на съседите си, че бащата на Джипси я е малтретирал, че е наркоман и алкохолик, който никога не успял да се примири със заболяванията на Джипси и никога не им изпраща пари.

Много хора, срещали се с Джипси, са очаровани от нея. Ниският ѝ ръст (едва 150 см), почти беззъбата ѝ усмивка, огромни очила и детски глас поддържат илюзията, че страда от множество заболявания и има проблеми в развитието, затова всички вярват на Дий Дий. Джипси често носи перуки или шапки, за да имитира вида на онкоболно дете, преминаващо през химиотерапия. Когато излизат от къщата, Дий Дий често взима кислороден апарат и хранителна тръба със себе си. Джипси е хранена със суплемент за деца с хранителна тръба дори след като навършва 20.

Дий Дий често използва физическо насилие, за да контролира дъщеря си, винаги я държи за ръка пред хората. Всеки път, когато Джипси се опита  да спомене, че всъщност не е болна, или пък ако каже нещо, за което се предполага, че умствените ѝ способности са недостатъчни, тя си спомня, че майка ѝ ѝ стиска ръката изключително силно. Когато са сами, Дий Дий я бие редовно – шамаросва я или я бие със закачалка за дрехи.

Медицинските процедури продължават. Дий Дий решава, че Джипси се нуждае от операция на слюнчените жлези – първо те са обработени с ботокс, а след това и извадени, за да се контролира слюноотделянето, което Дий Дий твърди, че при Джипси е много засилено. Джипси обаче има друго обяснение за лигавенето – майка ѝ го е предизвикала чрез повърхностна упойка, която води до безчувственост на венците. Това се случвало преди лекарските визитации. В ушите на детето са сложени тръби, за да се контролират предполагаемите ѝ безбройни ушни инфекции.

Подозрения в измама

Бернардо Фластерщайн, детски невролог, който преглежда Джипси в Спрингфийлд, започва да подозира, че диагнозата „мускулна дистрофия” няма нищо общо с истината. Той предписва ЯМР и кръвни изследвания, които не откриват нищо абнормално. „Не виждам причина, поради която тя да не може да ходи”, казва докторът на Дий Дий при повторен преглед, на който накарал Джипси да стане права и да стои така.

Фластерщайн забелязва и че Дий Дий не успява да поддържа постоянна версия за заболяванията на дъщеря си. Той се свързва с лекарите на Джипси в Ню Орлийнс и научава, че първата мускулна биопсия на Джипси е нормална, няма следи от мускулна дистрофия. Майка ѝ сама ѝ е поставила тази диагноза. Освен това се оказва, че медицинското досие на Джипси съвсем не е унищожено от урагана Катрина. Доктор Фластерщайн започва да подозира, че Дий Дий страда от Синдром на Мюнхаузен. По някакъв начин Дий Дий успява да се добере до записките на Фластерщайн и веднага прекратява посещенията при него.

Докторът не докладва Дий Дий на социалните служби. Той твърди, че други лекари са го посъветвали да третира майка и дъщеря със „златни ръкавици” и се съмнявал, че властите изобщо ще му повярват. През 2009 г. в полицията постъпва анонимен сигнал за честата смяна на имената на Дий Дий Бланчард, както и за различните дати на раждане – нейната и на Джипси. Анонимният подател на сигнала предполага, че Джипси изобщо не е толкова зле със здравете, колкото майка ѝ твърди.

Полицията прави посещение на място, но приема обяснението на Дий Дий, че бившият ѝ съпруг е малтретирал детето и те се опитват да се скрият от него. Мнението на Род изобщо не е потърсено, а и полицаите, виждайки Джипси, решават, че тя определено е умствено изостанала. Случаят е приключен.

Растящата независимост на Джипси

Докато всички вярват, че Джипси е тийнейджърка, през 2010 година тя всъщност вече е възрастен човек и започва да тества ограниченията, поставени ѝ от Дий Дий. Съседка си припомня случай от 2009 или 2010 г., в който Джипси се появила на вратата ѝ, без инвалидна количка и я помолила за превоз до болница, в която трябвало да се срещне с момче, с което поддържала романтична връзка. Момчето било нападнато от група хора, запознати с медицинското досие на Джипси и смятащи, че той се възползва от умствено изостанало непълнолетно момиче.

В болницата Джипси предоставя акт за раждане, в който е вписана истинската ѝ дата на раждане и доказващ, че е пълнолетна. Дий Дий отива в болницата и заявява, че този акт за раждане е сгрешен, защото е ваден след унищожаването на документите на Джипси след урагана Катрина. Тя им дава „истинския” акт за раждане на момичето и Джипси е принудена от майка си да се извини на персонала на болницата.

През 2001 година Джипси започва да посещава конвенции на  тема научна фантастика и фентъзи, тъй като там може да се слее с тълпата, въпреки че е на инвалидна количка. Понякога се облича с костюми. През 2011 г. тя прави нещо, което може да се приеме за опит за бягство, след което обаче е намерена от майка си в хотелска стая с мъж, с когото се е запознала онлайн.

Дий Дий отново размахва акта за раждане с фалшивата дата и заплашва да повика полицията. Джипси разказва как след този случай майка ѝ размазала компютъра ѝ с чук и заплашила да направи същото с пръстите ѝ, ако опита отново да избяга. След този случай Дий Дий започва да връзва дъщеря си за леглото. Първото наказание от този тип е двуседмично. Освен това Дий Дий казва на дъщеря си, че е попълнила полицейски доклад, в който ясно е посочила, че Джипси е умствено изостанала, което накарало Джипси да вярва, че дори да отиде в полицията и да разкаже всичко, никой няма да ѝ повярва.

Джипси продължава да използва интернет, но тайно от майка си, след като тя си легне, за да избегне скандали и наказания. Около 2012 г. се запознава онлайн с Никълъс Годежон, мъж на нейната възраст. Той живее в Биг Бенд, Уисконсин и двамата се запознават в група на необвързани християни. Фейсбук страница от същата година, с имената на двамата, показва, че статусът им е „обвързани”. Годежон също като Джипси има проблеми. Той има криминално досие за ексхибиционизъм, страда от умствено разстройство – диссоциативно разстройство на идентичността или аутизъм.

През 2014 г. Джипси се сприятелява с Елия Удманси, по това време 23-годишна. Елия не подозира, че Джипси на възраст е колкото нея и казва, че се е смятала за „по-голяма сестра” на момичето. Джипси споделя с Елия, че тя и Никълъс планират да избягат и че дори са избрали имена на бъдещите си деца. Джипси има 5 различни Фейсбук акаунта и често флиртува с Никълъс, понякога си говорят за БДСМ, което по-късно тя твърди, че било по негово желание.

Елия се опитва да разубеди Джипси от идеята да избяга с Никълъс, защото все още си мисли, че момичето е непълнолетно и че Никълъс се възползва от нея. Но Удмънси не приема сериозно тези планове, смята ги за „фантазии и мечти, които едва ли някога ще се сбъднат”. Въпреки усилията на Дий Дий да ограничи достъпа на Джипси до интернет, тя успява да избегне контрола на майка си в това отношение. Елия Удмънси понякога осигурява на Джипси достъп до интернет.

През следващата година Джипси урежда и плаща посещението на Годежон до Спрингфийлд, за да се срещне с нея и майка ѝ.Той трябвало „случайно” да се запознае с тях по време на театрално представление. Двете щели да носят костюми и след като се запознаел с майка ѝ, тя щяла да го хареса и да позволи на дъщеря си да има връзка с него. Но веднага след като се срещнали, Ник казва, че Джипси го замъкнала към тоалетната, където правили секс. Дий Дий се запознала с Ник, но казвала за него, че е „зловещ”. Двамата с Джипси обаче продължили връзката си онлайн и започнали да съставят план да се оттърват от Дий Дий.

Убийство

През юни 2015 г. Годежон се върнал в Спрингфийлд. Джипси и Дий Дий били на преглед при лекар. След като се връщат и Дий Дий си ляга да спи, Джипси пуска Ник в къщата, дава му тиксо, ръкавици и нож, с който да убие майка ѝ. По- късно тя ще каже, че не е мислела, че Ник е способен да го направи.

Годежон нарежда на Джипси да се скрие в банята и да запуши ушите си, за да не може да чуе как майка ѝ умира. След това отива в спалнята и намушква Дий Дий няколко пъти, докато тя спи.

След смъртта на Дий Дий двамата правят секс в стаята на Джипси. После взимат 4000 долара в брой и отсядат в мотел, в близост до Спрингфийлд. Двамата остават там няколко дни, докато планират следващия си ход. Заснети са на няколко охранителни камери в супермаркети в района. Джипси казва, че в онзи момент си е мислела, че двамата вече са се измъкнали.

Джипси и Ник изпращат по пощата до дома на Ник оръжието на убийството, за да избегнат вероятността да бъдат хванати с него, след което хващат автобус до Уисконсин от автогарата „Грейхаунд“. През цялото време Джипси носи руса перука и ходи без чужда помощ.

Следобед на 14 юни, по молба на Джипси, Ник използва телефона си, за да пусне два статуса от акаунта на Дий Дий (всъщност акаунтът е общ и се казва „ДийДжип Бланчард“) във Фейсбук, за да може полицията да намери тялото. Статусът гласи: „Кучката е мъртва”. Следва коментар, 17 минути по-късно, от предполагаемият убиец, твърдящ, че е убил Дий Дий и изнасилил Джипси. Джипси по това време се е тревожила, че са минали няколко дни от убийството, а тялото все още не е открито и затова е накарала Ник да пусне статуса и коментара, за да може полицията да открие тялото на майка ѝ.

Разследване и арест

Приятелите на Бланчард веднага отговарят на поста във Фейсбук, реагиращи, че този език е нетипичен за Дий Дий, питащи дали не гледа някакъв филм или дали акаунтът не е хакнат. След коментара, се плашат достатъчно, за да започнат да звънят на Дий Дий и след като никой не отговаря на телефонните обаждания, няколко човека отиват до къщата.

Въпреки че са наясно, че Дий Дий и Джипси често пътуват за прегледи, приятелите на Бланчард забелязват, че колата на Дий Дий, модифицирана, за да може да се качва инвалидната количка на Джипси, си е там, което означавало, че е много малко вероятно двете да са извън града. Никой не отговаря на повикванията им, никой не отваря вратата и затова хората викат полиция. Когато полицаите пристигат, се налага да изчакат да бъде издадена заповед за обиск, преди да влязат в къщата, но разрешават на един от съседите да се покатери през прозорец, за да види какво става в къщата. Всичко в дома е тихо, количката на Джипси все още е там.

Когато заповедта за обиск пристига, полицията влиза в къщата и намира тялото на Дий Дий. Веднага е направена „GoFundMe“ страница, в която се събират средства за погребението на Дий Дий и вероятно за погребението на Джипси. Всички които познават Дий Дий и Джипси се страхуват от най-лошото – че Джипси е отвлечена и дори да не е наранена, няма да може да оцелее без инвалидната си количка, хранителната тръба и кислородната си маска.

Елия Удманси, която е сред първите, събрали се на поляната пред дома на Джипси, разказва на полицията за Джипси и онлайн приятеля ѝ. Тя им показва логове, които е запазила, които показват името му. Чрез тази информация полицията изисква от Фейсбук да проследят IP адреса, от който са направени постът и коментарът в акаунта на Дий Дий и Джипси. Оказва се, че IP адресът е базиран в Уисконсин. На следващия ден полицията в окръг Уаукеша нахлува в дома на Годежон в Биг Бенд. Ник и Джипси се предават и са арестувани по обвинение в убийство и въоръжено нападение.

Новината, че Джипси е добре е посрещната с облекчение в Спрингфийлд, където тя и Ник са екстрадирани и задържани. Гаранцията им е един милион долара. Когато обявява новината, шерифър на окръг Грийн Джим Арнот предупреждава, че: „Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат”. Медиите в Спрингфийлд скоро разпространяват истината за Бланчард – че Джипси никога не е била болна, че може да ходи и че майка ѝ я е карала да се преструва и я е подлагала на физически и психически тормоз, за да я контролира. Арнот моли хората да не даряват никакви средства на семейството, докато не се разбере истинският размер на измамата.

Съдебни процеси

След като става ясно как Дий Дий се е отнасяла с Джипси през всичките тези години, съжалението към нея като жертва на тормоз нараства. Обвинението в убийство първа степен може да ѝ донесе смъртно наказание или доживотен затвор без право на замяна според закона в Мисури, но щатският прокурор Дан Патерсън обявява, че няма да пледира за подобно наказание за никой от двамата с оглед на обстоятелствата, които нарича „необикновени”.

След като се сдобива с медицинското досие на Джипси от Луизиана, адвокатът на Джипси пледира за извънсъдебно споразумение с присъда за убийство втора степен за Джипси. Тя е толкова недохранена, че за разлика от повечето му клиенти, които отслабвали в затвора, Джипси качва 6 килограма. През юли 2015 година тя приема извънсъдебно споразумение и присъда от 10 години затвор.

Ник все още е заплашен от значително по-сурова присъда, тъй като именно той е физическият убиец на Дий Дий. Споразумението на Джипси не изисква тя да свидетелства срещу Ник. През януари 2017 г. неговият процес е отложен, защото прокурорът изисква психиатрична експертиза. Адвокатите му твърдят, че коефициентът му на интелигентност, който е едва 82, както и умственото му разстройство от аутистичния спектър, предполагат намален капацитет.

През декември 2017 г. съдията определя процесът да се проведе през ноември 2018 г. Прокурорът твърди, че Ник е планирал убийството около година, докато адвокатите му оспорват това твърдение с аргумента, че Джипси е тази, която е инициирала убийството и Ник, който лесно се подвежда, е направил каквото тя иска, защото е бил влюбен в нея. На следващия ден прокурорът показва текстовите съобщения между двамата, пълни със сексуално съдържание. В тези съобщения обсъждат убийството на Дий Дий и изглежда се обръщат един към друг като към няколко личности. На процеса е показано и видео от разпита на Ник, в което той признава убийството.

На третия ден Джипси свидетелства. Тя казва, че наистина е предложила на Ник да убие майка ѝ, за да спре тормоза, на който е била подлагана в течение на много години. Свидетелства и че е обмисляла да забременее от него с надеждата, че майка ѝ, щом осъзнае, че Джипси носи детето му, ще го приеме. Тя открадва бебешки дрешки от „Уолмарт“, за да може когато се срещне с Ник, да решат кой точно план да следват. Но казва, че Ник изобщо не е бил съгласен с плана за бебето.

След четири дни съдебното жури се събира, за да реши дали Ник е виновен. След около два часа обсъждане те го намират за виновен в убийство първа степен и въоръжено нападение.

През февруари 2019 г. Ник е осъден на доживотен затвор, единствената възможна присъда, след като прокурорът се отказва да иска смъртно наказание. Ник моли съдията Дейвид Джоунс за снизхождение при присъдата за въоръжено нападение, която може да му донесе минимално наказание от 3 години, защото бил „лудо влюбен” в Джипси. Той получава 25 години по това обвинение, които да лежи паралелно с доживотната присъда.

Джоунс отхвърля молбата на адвоката на Ник Деуайн Пери за нов процес. Пери смята, че показанията на Ник, че е смятал да изнасили Дий Дий в нощта на убийството означават, че той е умствено изостанал и не е трябвало журито да ги взима под внимание при обсъждането на присъдата. Джоунс мотивира отказа си с това, че при обжалване, съдът може да вземе това под внимание.

Равносметка и реакции

Общността

Съседите, които винаги са се грижили за майката и дъщерята, дълго обмислят това, че са били измамени. Елия Удманси, чиито показания за връзката на Джипси и Ник водят до ареста на двамата, казва, че е плакала много, не вярвайки, че Джипси никога не е била болна или инвалид. Майката на Елия си спомня, че всички са приемали твърденията на Дий Дий за многобройните болести на Джипси без да търсят доказателства и без да задават въпроси. Тя се чуди дали пък Дий Дий и Джипси не са се подигравали на наивитета на съседите си.

Ким Бланчард (не е роднина), която се обажда в полицията вечерта преди да открият тялото на Дий Дий, казва: „В какво съм вярвала? Как може да съм била толкова глупава?”. Въпреки всичко 60 човека отиват на бдението за Дий Дий в Спрингфийлд, организирано ден след като тялото ѝ е открито.

Семейството

Семейството на Дий Дий в Луизиана, което се конфронтира с нея заради отношението ѝ към Джипси години по-рано, не съжалява за смъртта ѝ. Баща ѝ, втората ѝ майка и племенникът ѝ, които споделят факти за действителното здравословно състояние на Джипси, казват, че Дий Дий заслужава съдбата си и Джипси вече е била наказана твърде сурово. Никой от тях не плаща за погребението на Дий Дий и не прибират прахта ѝ.

Бащата на Джипси Род Бланчард и втората му съпруга са по-меки в критиките си. Той казва, че вероятно всичко е стартирало като измама, а после е било много трудно да се измъкнат от нея. Двамата посещават Джипси редовно в затвора и Род казва, че е плакал от щастие, когато видял видео от съда, където Джипси ходи сама.

Джипси

„Чувствам се по-свободна в затвора, отколкото когато живеех с майка си. Защото сега ми е позволено да живея като нормална жена”, казва Джипси в интервю на 4 януари 2018 г.

Джипси, която в момента излежава присъдата си в затвора „Чиликоте“, не разговаря с медиите преди присъдата си. Когато започва да дава интервюта, казва на репортера Мишел Дийн, че е имала възможност да проучи какво представлява Синдромът на Мюнхаузен и че майка ѝ е имала всички симптоми на това заболяване. Нейното мнение е: „Тя би била перфектната майка за някого, който е наистина болен”.

Тя вярва, че твърдението на Дий Дий, че тя има рак, дори когато е можела да ходи, да се храни самостоятелно, е карало Дий Дий да бръсне главата ѝ, за да си мислят хората, че е наистина болна. Надявала, че докторите ще видят истината, че някой ще направи нещо и е ядосана на всички, освен на Фластерщайн, че никой не е направил нищо.

Когато Дийн ѝ задава въпроса, какво я е накарало да иска да избяга, Джипси си припомня случая от 2011 г., когато осъзнава, че не ѝ е позволено дори да има приятели на своята възраст. Тя приема, че е извършила престъпление и че трябва да бъде наказана, но се чувства по-свободна в затвора, отколкото когато е живяла с майка си. След като бъде освободена Джипси се надява да помага на други жертви на тормоз.

Жертвите на тормоз на лица, страдащи от Синдрома на Мюнхаузен често избягват лекари и болници и имат сериозни затруднения да се доверят на някого. Според семейството на Джипси тя също от време на време показва черти на социопатично поведение, също като майка си, която през по-голямата част от живота ѝ е била единственият ѝ модел за подражание.

„Тя вече е психологично обременена и ще има нужда от много помощ и подкрепа”, казва доктор Фелдман. Той също така смята, че Джипси страда и от посттравматично стресово разстройство.

Медицинската общност

Доктор Фластерщайн, детският невролог, който първи дава мнение, че Джипси е напълно способна да ходи сама и написва, че според него Дий Дий страда от Синдром на Мюнхаузен, казва, че това е едва вторият такъв случай, с който се е сблъсквал. Той научава че Дий Дий е убита от Джипси и приятеля ѝ през 2015 година, когато медицинска сестра му изпраща историята по имейл. „Горката Джипси”, казва той. „Тя страда през всичките тези години без причина”. Доктор Фластерщайн казва на Дийн, че му се иска да е имало какво още да направи.

Въпреки че официално Дий Дий няма как да бъде диагностицирана със Синдром на Мюнхаузен, тъй като е мъртва, доктор Фелдман казва, че може с увереност да заяви, че е страдала от това разстройство и мнението му се базира на това, което знае за случая.

В популярната култура

Филми

НВО излъчва документалния филм „Мама, мъртва и любима” (Mommy dead and dearest).

Телевизия

Доктор Фил прави интервю с Джипси Роуз, епизодът се казва “Мама знае най-добре”. В епизода са интервюирани и Род и Кристи Бланчард. Излъчва се на 21.11.2017

АВС също прави интервю с Джипси за програмата „Добро утро, Америка”. То се излъчва на 05.01.2018. По-късно същия ден е излъчен и епизод на 20/20 на същата телевизия по случая, който включва и интервю с Ник Годежон.

Investigation Discovery прави предаване за случая, излъчено на 29.01.2018. Същата телевизия прави и документален филм, който се казва “Отмъщението на Джипси” (Gypsy’s revenge). Джипси е интервюирана в затвора. Премиерата е на 06.11.2018

„Обичам те до смърт” (Love You to Death) е драматизация по случая. В ролята на Дий Дий е Марша Гей Хардън. Емили Скегс играе Джипси. 

През 2018 каналът „Хулу“ обявява, че прави сериал по случая, с име „Действието” (The Act). В ролята на Джипси е Джоуи Кинг, а в Дий Дий се превъплъщава Патриша Аркет.

Източници: wikipedia.org, bustle.com, abcnews.go.com, Investigation Discovery

Не е тайна, че нацистите са садистични. В крайна сметка всеки знае, че са затваряли, изтезавали и убивали милиони хора в името на Адолф Хитлер.

Но някои изпъкват сред другите по жестокост. Йозеф Менгеле, Йозеф Гьобелс и Адолф Айхман са първите, за които се сеща човек, когато мисли за най-бруталните нацисти. Съществува обаче още един, може би по-садистичен от всички тях взети заедно, чието име някак успява да остане в сенките на историята.

„Психопатичен убиец и насилник на деца“ и „Експерт в изтребването и фанатичен почитател на садизма и некрофилията“, казват за него американските историци Стивън Залога и Джей Бойър Бел.

Оскар Дирлевангер е осъден сексуален насилник, който получава втори шанс като командир на наказателен отряд на СС. Тъй като всеки уважаващ себе си злодей има нужда от помощник, Дирлевангер пътувал винаги със своята малка маймунка на рамо и бил почти винаги пиян. За него войната била не просто дълг, а страст, призвание и наркотик.

Той имал привичката да се доближава до пленниците, вече досещащи се какво ги очаква, да постои и да ги погледа, и послуша как в тях пищи ужаса – дори да мълчат…

Дирлевангер и неговата наказателна бригада представляват военна аномалия по всякакви стандарти и си спечелват репутацията на опасни луди дори в средите на Вермахта и Вафен-СС.

Героична младост

Често анализирайки биографията на патологични персонажи, историците търсят причините за тяхната психоза в детството им. В случая на Оскар Дирлевангер обаче нищо не предвещавало предстоящите ужаси. Бъдещият палач се ражда в доста благополучно семейство на 26 септември 1895 г. във баварския град Вюрцбург. Оскар бил четвъртото дете на дребен търговец.

Завършвайки училище, 18-годишният върлинест младеж възнамерявал да постъпи в университет, но преди това решил да се запише доброволно в пруската армия. Той все още не бил чудовище, а млад мъж, воден от патриотични идеали. Картечната рота, в която постъпил, била част от гренадирски полк със славни традиции. Отлично място, в което да прекара ползотворно времето си и да се върне зад бюрото, вече като студент. Навън го очаквал златният век на човечеството. Годината била 1913-а.

Но уютният свят на буржоазния прогрес се сринал буквално за една нощ с началото на Първата световна война и през август 1914 г. сержант Оскар Дирлевангер вече се стягал за фронта.

Полкът на Дирлевангер още в началото на войната бил въвлечен в жестоки битки първо в Белгия, а после и във Франция. Самият той воювал храбро и без страх се втурвал в огъня на сраженията. Още в Първата световна война се проявила неговата феноменална жизненост: в него попадали куршуми, отломки, шрапнели, намушквали го с щикове и едва не го заклали със сабя.

Тогава за първи път се озовал в Русия. През 1918 г. бил ранен край град Таганрог от Червената армия. Едно тези многобройни наранявания завинаги увредило крака на Дирлевангер. Въпреки всичко той оцелял и получил офицерски чин лейтенант и няколко медала „Железен кръст“. С подобна впечатляваща колекция от военни травми и ордени той би могъл спокойно да остане до живот на служба в тила.

Но Дирлевангер нямал желание да си клати краката далеч от центъра на боя и скоро се върнал на фронта като командир на картечна рота. След официалния край на военните действия през 1918 г. се озовал пленен в Румъния, откъдето повел многочислените войски към дома, успявайки да съхрани дисциплината. Върнал се в Германия като образцов герой от войната.

Според немския биограф Кнут Станг, именно войната е допринасящият фактор, определил по-нататъшния живот на Дирлевангер и неговите терористични военни методи, тъй като „аморалната му личност, с алкохолизъм и садистична сексуална ориентация, е допълнително разбита от преживяванията на фронта през Първата световна война и нейното яростно насилие и варварство“.

Грехопадение

Следвоенна Германия се тресяла. Заставена да намали армията си, държавата започнала да разпуска професионалните войници, сред които и Дирлевангер. Никой обаче не се сетил да им конфискува оръжията. Това означавало, че след края на войната Германия била пълна с вбесени от унизителната загуба опитни ветерани, въоръжени и твърдо решени да наложат своите екстремистки идеи. Тези мъже се организирали в доброволчески отряди, наречени Фрайкорпс, занимаващи се с преследване на комунисти и политически убийства.

Оскар Дирлевангер участвал в тези събития в качеството на боец от Фрайкорпс, като при това заемал там необичайна длъжност – командир на брониран влак. По това време бил ранен още веднъж – в главата – и за първи път се сблъскал със закона, попадайки в ареста за незаконно притежание на оръжие.

Между военните си подвизи Дирлевангер успял да стане доктор по политически науки във франкфуртския университет „Гьоте“. В този период на граждански смут окончателно и безвъзвратно прегърнал радикалните идеи. През 1923 г. станал член на зараждащата се партия на Адолф Хитлер – НСДАП.

След идването на нацистите на власт Дирлевангер започнал съвсем мирна и скучна работа първо като чиновник в банка, а после като директор във фабрика за плетива. Въпреки това на новата си длъжност успял бързо да сложи черта на целия си предишен живот. През 20-те години се пристрастил към бутилката, а след това съвсем ударил дъното.

През 1934 г. срещу него били повдигнати обвинения за изнасилването на 14-годишна девойка от Лигата на германските момичета, за което бил осъден на 2 години затвор. После катастрофирал пиян зад волана на държавен автомобил и отново го вкарали в затвора. Загубил работата си, докторската си степен и всичките си военни отличия и бил изхвърлен от НСДАП. Криминалното му досие от онова време го описва като „умствено нестабилен, склонен към насилие фанатик и алкохолик, който често прибягва до агресия под влиянието на наркотици“.

Скоро след излизането му от затвора Дирлевангер отново бил арестуван по сходни обвинения за престъпен рецидивизъм. Изпратили го в концентрационен лагер, каквато била практиката в Германия по онова време за справяне с извратените сексуални насилници.

Грехопадението на Дирлевангер изглеждало невероятно, но многото години прекарани на война не подобряват психическото състояние никому. На всичкото отгоре с настъпването на 30-те години той се озовал в среди, в които насилието се считало за норма.

Затворът завършил неговото превъплъщение. Героят, образец за подражание, отличен войник от световната война, неусетно се превърнал в углавен престъпник, а впоследствие в истински дявол. С настъпването на 30-те години на XX век започва историята на съвършено нов човек – чудовище, превърнало се в черна легенда от новата световна война.

Напаст и страшилище

Дирлевангер излязъл от затвора през октомври 1936 г. и с помощта на неговия приятел от войната Готлоб Бергер, началник в СС, бил върнат в резерва на СС. След това се отправил на гражданска война в Испания, а след завръщането си, отново с помощта на Бергер, бил приет повторно в НСДАП и докторската му степен била възстановена. В началото на Втората световна война получил задача да сформира специална есесовска част от осъдени бракониери. Новото формирование щяло да бъде използвано в борбата с партизаните. В контролираната от нацистите Полша вече се била разгърнала партизанска война, а се очаквало да бъдат покорени и много нови територии.

Новата боева част била създадена от затворници от известния концлагер „Захсенхаузен“ в Ораниенбург. Още тогава се изяснило любопитното положение на наказателната част в рамките на войските на СС – отрядът на Дирлевангер не влизал в състава на „охранителните отряди“, а само се намирал под техен контрол. След време новобранците, изпращани в тази особена бригада, не били само бракониери, а истински углавни престъпници, извършили убийства, изнасилвания, палежи и грабежи, като сред тях имало и опасни освидетелствани луди. Скоро отрядът бил превърнат в батальон, а в есента на 1940 г. частта, наречена на името на своя командир „Дирлевангер“, се отправила към Полша.

Първоначално бригадата била разпределена в трудовия лагер край село Стари Джиков, част от
Майданек, където Дирлевангер станал комендант. Безнаказанността провокирала все по-брутално поведение у подчинените му, а в самия Дирлевангер прогресирали сексуални патологии: навред около него имало беззащитни полски и еврейски девойки, от чиято съдба никой не се интересувал. Комендантът дори попаднал под вътрешно разследване – разбира се, не за садистичните му оргии като такива, а за връзка с „расово непълноценни жени“.

Лагерът се превърнал в обект на разследване за злоупотреби и нередности, като Дирлевангер бил обвинен в безпричинни убийства, корупция, грабежи и „оскверняване на расата“. Според съдията Дирлевангер бил „напаст и страшилище за цялото население“.

Зверствата, извършени от Дирлевангер, включвали инжектиране на стрихнин в млади еврейски момичета, които преди това събличал голи и бичувал, за да ги гледа как се гърчат до смърт пред него и приятелите му за забавление. Според историкът Раул Хилберг лагерът „Майданек“ е мястото, където „за първи път се появява слухът, че от евреите се прави сапун“. Според този слух „есесовците нарязвали еврейски жени и ги сварявали заедно с конско месо, за да правят сапун“.

Скоро лагерът в Стари Джиков бил закрит и бригадата най-сетне била използвана по предназначение за борба с партизаните. В Полша действали цял куп партизански организации, най-голямата от които била „Армия Крайова“, макар все още да не носела това наименование тогава.

За свикналите с гората бракониери ловът на двуног дивеч бил лесна задача. Освен това Дирлевангер се ползвал с безпрекословен авторитет. Не проявявал капка милосърдие към собствените си подчинени. Ако не спазвали правилата, виновниците се наказвали с бой с палки и ги затваряли в дървен сандък за няколко дни.

Още на този етап се проявила характерната черта на дирлевангеровци – зверската жестокост. Рядко взимали пленници, разправяли се не само с въстаниците, но и с онези, навлекли върху себе си и най-малко подозрение. За отношението им към евреите е лесно да се досетим: за тях те не били хора. Изгаряли жени и деца живи и хранели с тях глутници изгладнели кучета. През есента на 1941 г. бригадата участвала в депортацията на полските евреи от град Люблин. При това безпощадно ограбвали населението и после продавали открадното на черния пазар.

Вътрешното разследване не довело до никакви неприятности за Дирлевангер, тъй като имал дебели връзки по високите места. Неговият боен другар Готлоб Бергер, с чиято помощ се бил измъкнал някога от пропастта, бил личен приятел на Хайнрих Химлер. Двамата толерирали неговото поведение, понеже се нуждаели точно от такива „храбри“ мъже в борбата срещу „подчовечеството“. Вероятно благодарение на тези могъщи покровители съдията, занимаващ се с разследването на нередностите в лагера „Стари Джиков“, бил понижен в ранг и изпратен на Източния фронт.

През февруари 1942 г. отрядът на Дирлевангер бил разпределен в Беларус.

Там се разгърнали с цялата си сила.

Партизанска война

Партизанската война в Съветския съюз достигнала потресаващи мащаби. Би могло да се каже, че по ниво на организация и външна подкрепа бойните възможности на съветските партизани превъзхождали всяко друго подобно движение в световната история до онзи момент. Огромната руска земя непрекъснато снабдявала горските бойци с оръжие, продоволствия и специалисти, а жестокостта на окупационния режим довела до това, че все повече хора хващали гората.

В края на 1941 г. немците най-сетне разбрали, че ситуацията излиза от контрол. В Беларус топографията на гористата и блатиста местност се оказала най-подходяща за широка партизанска война, а режимът на окупация – най-зверски. Освен това след разгрома от Беларуската операция по тези места били останали много войници и офицери от Червената армия.

Тези хора нямали намерение да оставят оръжията и продължили борбата вече в ново качество, като в средите на командирите на партизански отряди попадали даже генерали. Дълго време в горите с лекота се намирало оръжие, а после успели да установят контакт с Голямата земя, както партизаните наричали съветския тил. Точно Беларус станала арена на най-отчаяната партизанска война. Там били написани нейните най-героични и най-кошмарни страници.

Нацистките бракониери на Дирлевангер се разположили в град Могилев и бързо се превърнали в една от най-ценните придобивки на окупационната администрация. Цялата бригада знаела, че техният командир е довел със себе си още от Полша любовница – младо слабичко момиче на име Стася, за която се носели слухове, че е еврейка. А в мазето на къщата държал още петима евреи обущари, чиято работа била да правят първокласни обувки за целия отряд. Говорело се, че един от тях е баща на Стася.

Друг любопитен предмет, открояващ се в дома на Дирлевангер в Могилев, била книга, озаглавена „Чингис хан“, на която гордо се мъдрел афтографа на райхсфюрера Хайнрих Химлер. Книгите в голямата квартира на Дирлевангер стояли на видно място в гостната, вероятно за да могат всички да ги виждат и да не забравят за университетското му образование.

Първоначално дирлевангеровци излизали на операции с шейни, а после започнали да действат пешком. Кличевски район е първият, в който воювали срещу бунтовниците. Тук партизаните постигнали впечатляващ успех: не само превзели села, но в крайна сметка завладели гарнизона в областния център, обесили кмета, а началникът на полицията загинал в боя.

Но тези техни успехи привлекли нежелано внимание. Партизанското владение се превърнало в трън в очите на местните немски власти. Така, наред с други формирования, за разгрома на партизаните бил привлечен и отрядът на Дирлевангер.

Партизанската зона обаче се оказала твърд орех. Зелената крепост на брега на малката река Олса се отбранявала отчаяно. Немците се принудили да използват даже авиация. Въпреки това успехите на наказателните отряди били доста скромни: изгорили до основи няколко села и сложили ръка на известно количество оръжия. Основната маса от партизани просто се разтворила в гората. Затова дирлевангеровци компенсирали тези скромни успехи, разправяйки се с местното население, като убили над 30 души в село Суша и го изгорили до основи.

На този етап състава на отряд „Дирлевангер“ станал по-шарен. В него започнали да се зачисляват не само бракониери, а и обикновени углавни престъпници и колаборационисти. Ако бракониерите все пак имали някаква стойност като специалисти в горската война, то новопристигналите били мъртъв товар. Освен това имали достъп до огромни количества алкохол, а поведението им било ограничавано единствено от нуждата да спазват безпрекословно заповедите на командира си. Затова не липсвали желаещи за тази „самореализация“. В отряда служели във всеки един момент от 150 до 800 военнослужещи – загубите били големи, затова бройката се променяла често и рязко.

Скоро селата в района започнали да горят едно след друго. Немците разполагали с твърде малко хора, за да могат да контролират цялата територия на Беларус и се опитвали да компенсират този недостиг на личен състав с жестокост. Надявайки се да разклатят почвата под краката на партизаните, унищожавали главния им източник на живот – населението.

В лятото на 1942 г. дирлевангеровци провели серия от безумно жестоки акции. Хатин е най-известното от унищожените села на окупираната територия. Но то не било на първо място нито по масовост на жертви, нито по пълнота на изтребление. В Хатин все пак останали живи хора. На много други места не останала жива душа.

Какво отношение имало това клане с действителната борба срещу партизаните може да се съди по един случай – в лятото на 1942 г. според немските доклади в село Борки били изтребени 2027 души. В селото и околностите били намерени едва 7 автомата и 2 пистолета. По думите на самия Дирлевангер в селото нямало почти никакви мъже. Жителите били твърде много и затова не успели да ги убият наведнъж. Затворили ги в пет хамбара. После открили автоматичен огън през дървените пролуки. Когато изходите били затрупани от мъртви тела, подпалили хамбарите. Някои успявали да се измъкнат навън, но там ги чакали дулата на карабините. Дирлевангер лично участвал в разстрела на бягащите от огъня хора.

Специалната бригада пътувала из източната част на Беларус, изпепелявайки всичко по пътя си. Действителният резултат от действията на „наказателите“ бил точно обратен на замисления. Цели села се присъединявали към партизанското движение, не дочаквайки идването на убийците. Селата опустели и с помощта на по-опитните партизани бивали превръщани в редути, отбраняващи се срещу нашествениците.

Тайната на появата на тази огромна партизанска съпротива се състояла не само в активната помощ на Голямата земя, изпращаща оръжия, но и в разправата над населението от страна на окупаторите. Даже в нацистката администрация в Беларус възникнал въпросът – наистина ли е необходимо да се гаси партизанския пожар точно по този начин?

Бойни качества

Бригадата на Дирлевангер съвсем не воювала, а просто убивала беззащитни хора. Биело на очи и несъответствието в докладите им между огромния брой на убитите хора и нищожното количество пленени оръжия.

Все пак понякога наказателните отряди наистина успявали да нанесат огромни загуби на народните отмъстители. В разгара на лятото на 1942 г. край Могилев била проведена грандиозна контрапартизанска акция. Положението на партизаните се усложнявало от това, че на 4 хиляди бойци в редиците им имало 25 хиляди мирни жители. Нацистите събрали формирование с размерите на пълноценна дивизия, разполагаща с артилерия, танкове, инженерни части и авиация. В резултат на това успели да отцепят гората и, въпреки отчаяната съпротива, да сразят основните партизански сили. Загинали 1800 партизани.

Отрядът на Дирлевангер също търпял загуби през цялото време. През есента на 1942 г. бригадата загубила 2/3 от своя състав. Привличането на разбойници и колаборационисти било неизбежно. Освен това в състава на подразделението включили и отряд цигани, макар че обикновено просто изтребвали представителите на този етнос. Изобщо в наказателния отряд записвали всякакви хора, попаднали там по най-различни причини. Например в един момент в бригадата се включила група хора, които по-рано били в концлагер за хомосексуалисти.

Друг път в отряда постъпила група немски комунисти. Предполагали, че няма да избягат, тъй като партизаните щели да ги застрелят като есесовци. Опитът приключил плачевно – четиримата комунисти наистина избягали, но партизаните охотно ги приели в своите редици. Друг път с пълно фиаско приключил опитът да се приобщят в бригадата няколко жители на Прибалтика. Балтите не успели да намерят общ език със славянската част от наказателния отряд и накрая просто ги разстреляли.

Всичко това се отразявало на бойните качества на отряда. Бракониерите останали само една рота, а останалите не винаги били годни за бой.

Ако попаднели в ръцете на партизаните, не бивало да се надяват на снизхождение, както и обратното. Местните жители не винаги били убивани веднага – понякога ги пускали да вървят на тълпи пред отряда, ако се съмнявали, че районът е миниран.

През март 1943 г. отрядът на Дирлевангер взел участие в разгрома на село Хатин. Виновник за опожаряването бил 118-и полицейски батальон, а бригадата на Дирлевангер само помагала. Клането в Хатин се развило по същия сценарий, като много други преди това. Успешна засада на партизаните, след което акция на наказателната команда и накрая – изтребване на жителите на близкото село за отмъщение.

Тази акция била съвсем рутинна за нацистите. Още повече, че на следващия ден изгорили още две села. По време на такива мащабни операции се унищожавали по няколко населени места на ден.

Райхсфюрерът Хайнрих Химлер, добре запознат с репутацията и методите на Дирлевангер, го наградил със златен Германски кръст на 5 декември 1943 г. за неговата храброст и военни подвизи.

През 1944 г. смъртоносният поход на наказателните отряди в Беларус бил прекъснат по най-жесток начин. Червената армия подела едно от най-мащабните настъпления в световната военна история.

Операция „Багратион“, в хода на която е освободена Беларус, не е така известна като битката при Сталинград или Курск, но е позната като „едно от най-големите поражения на Хитлер“.

В края на месец юни фронта на немската група армии „Център“ рухва напълно под серия от удари от Витебск до Бобруйск. Позиции, защитавани от немците в продължение на месеци, сега падали само за часове. От състава на група „Център“ се откъсвали цели корпуси. Пълният разгром на фронтовите части довел дотам, че се наложило немците да запълват дупките с каквито намерят резерви.

Сред другите на фронта се оказала и бригадата на Дирлевангер. Полицейските и наказателни части били събрани в единна бойна група под командването на генерал Курт фон Готберг. Тази крехка структура трябвало да поддържа контраудара на пристигналите от друг участък на фронта танкови дивизии.

Дирлевангеровци не се проявили на фронта така ярко, както при изтребването на местното население. Групата „Готберг“ се оказала слабо звено и точно през нейните редици частите на Червената армия започнали да пробиват в немския тил. Тогава генерал фон Готберг заявил, че спасението на хората му е по-важно от отстъплението на танкистите.

В действителност генералът бил до известна степен прав: в случай на залавяне танкистите ги очаквал само плен, а „наказателите“ – нищо друго освен куршум.

Варшавско клане

На 1 август 1944 г. във Варшава избухнало въстание против нацистката окупация. Червената армия вече била на път, затова командването на полската партизанска Армия Крайова сметнало, че помощта скоро ще дойде. Но само няколко часа преди въстанието частите на Червената армия на източния бряг на река Висла се натъкнали на мощен контраудар и помощта за полската столица останала на заден план.

Междувременно германското ръководство умувало с какви сили да потуши въстанието. Решаваща роля в тези дебати изиграл СС-генерал Ерих фон дем Бах-Целевски, ръководещ антипартизанските операции в Източна Европа. Той убедил лидерите на Третия райх, че именно СС трябва да се заемат с разгрома на въстаниците.

Дирлевангер щял да изиграе една от главните роли в този процес. Наказателният отряд в онзи момент бил превърнат в полк, но наброявал едва 881 души, тоест все още представлявал подсилен батальон. На дирлевангеровци им предстояло да не жалят нито себе си, нито поляците. Инструкциите не търпели интерпретации:

„Заловените бойци следва да бъдат убивани, независимо дали са се били по правилата на Хагската конвенция или не… Не взимащите участие във военните действия части от населението, жени и деца, също следва да бъдат унищожени… Целият град да се изравни със земята“.

Дирлевангеровци се хвърлили в боя на 5 август, навлизайки във Варшава от запад. Първата цел на тяхната атака станало спящото предградие Вола. Макар да нямали достатъчно оръжие, поляците се отбранявали отчаяно. Тази безумна батална сцена е описана от Матиас Шенк, войник от Вермахта, изпратен да подсили групата на Дирлевангер:

„Влязохме във Варшава, марширувайки по паветата. Поляците стреляха по нас, но ние не ги виждахме. Превземахме дом след дом и навсякъде виждахме трупове на граждани с дупки в челата… През цялото време бяхме под обстрел. След това пристигнаха есесовците. Изглеждаха някак странно – нямаха отличителни знаци по униформите и всички бяха доволно пияни.

… Есесовците изгонваха хората от домовете им и ги заставяха да седнат на бронята на танка. За първи път виждах такова нещо… Подгониха към танка полякиня в дълго палто – в ръцете й имаше малко момиченце. Хората, вече качили се на танка, й помогнаха да се покатери. Някой взе момиченцето на ръце и в този момент танка потегли напред. Малката падна под веригата – и се размаза. Жената запищя от ужас и тогава един от есесовците я застреля в главата… Танкът продължи напред…“.

Матиас Шенк разказва също как Дирлевангер изтръгнал дете от майка му, хвърлил го живо в огъня и застрелял жената. Друг път станал свидетел на следната смразяваща кръвта случка:

„След като вратата на сградата бе взривена, видяхме вътре детска градина, пълна с малки деца, около 500; всички вдигнали малките си ръчички горе. Дори собствените хора на Дирлевангер тогава го нарекоха касапин; той нареди да избият всички. Започнаха да стрелят, но той им нареди да пестят мунициите и да ги довършат с прикладите и щиковете. Кръв и мозък потекоха като реки по стълбището“.

Дирлевангеровци избили поляците във Вола, но онова, което се случило после, се оказало твърде брутално дори по стандартите на Втората световна война. Дирлевангер устроил касапница в превзетите болници, където хората му изнасилвали медицинските сестри и избивали пациентите. Бригадата му изгорила три болници с пациентите вътре, докато сестрите били „бичувани, изнасилвани групово и накрая обесени голи заедно с докторите“ под акомпанимента на популярната песен „In München steht ein Hofbräuhaus“, пише историкът Тимъти Снайдър.

От видяното онемели даже немските военни. В болницата имало ранени германци, попаднали в плен още в първите дни на въстанието. Сега те – самите видели и извършили много жестокости – изтръпнали от ужас, виждайки разправата с полските ранени и медицинския персонал.

Бандитите на Дирлевангер се захванали да събират поляци в двора на една фабрика и ги разстрелвали на тълпи. Предградието Вола е гъстонаселен район и имало кого да убиват. След прочистване на къщите изгаряли всичко с огнехвъргачки, заедно с всеки, който не успявал да се скрие навреме. Изгаряли хора живи с бензин, набучвали бебета на щиковете си и провесвали жени надолу с главата от балконите. В тази вакханалия участвал не само отрядът на Дирлевангер, но именно неговата група носи отговорност за почти половината от убийствата. Всичко на всичко във Вола загиват около 40 хиляди души.

После, оставяйки димящите развалини на Вола зад гърба си, наказателният отряд се отправил на изток, като „пиеха, изнасилваха и убиваха по пътя си към Стария град, изколвайки граждани и бойци от всяка възраст и пол“.Задачата им се състояла в прочистване на Стария град и пробиване на коридор към обкръжените немски части. За целта използвали огнехвъргачки, бронирана техника и артилерия, но въпреки това срещнали отчаяна съпротива и дълго време не успели да направят пробив.

Междувременно използвали жени и деца, хванати в квартала наоколо, в качеството на щитове. Самият Дирлевангер стоял начело и лично хвърлял хората си в атака. Именно дирлевангеровци се изправили срещу армейските части на полската армия, преминали Висла през септември. Въпреки че не успяла да се отзове на помощ, Червената армия организирала десант на западния бряг на Висла, но използвала за това неопитни полски части, което се оказало грешка. След ожесточена битка се наложило евакуиране на десантната част.

Потушаването на Варшавското въстание се счита за своего рода звезден миг за Оскар Дирлевангер, въпреки че неговата бригада не показала кой знае какви бойни умения, а само удивителна жестокост. Като признание за неговото дело той бил издигнат в чин оберфюрер и получил медал Железен кръст.

Боевете срещу полските бунтовници продължили два месеца, макар огневото превъзходство на нацистите да било абсолютно – имали на разположение авиация и артилерия от всякакъв калибър. В края на септември, когато във Варшава влезли обикновените фронтови части, бунтовническите анклави започнали да падат един след друг.

По време на Варшавското въстание отрядът на Дирлевангер претърпял истинско кръвопреливане. В разстояние на два месеца съставът му се обновил напълно цели три пъти. Започвайки с 881 войници, отрядът получил 2500 души подкрепления, но в края на битката за града от тях останали едва 600. От една страна това е показател за изключителната им активност в боя. Но от друга – подобно ниво на загуби демонстрира крайно ниско качество на тактическа подготовка.

Разнородна сбирщина

Варшава се превръща в апогея на кариерата на Оскар Дирлевангер и неговата команда. Полкът бил превърнат в бригада, а после в дивизия, но погребалният звън вече звучал – не само в самия отряд, но из целия Райх.

На 28 август 1944 г., когато все още гърмяла битката във Варшава, избухнало въстание и в Словакия. Това събитие е доста по-малко известно, макар че словаците действали много по-ефикасно от своите полски събратя в борбата срещу нацистите. Партизаните превзели няколко градове и летища, сдобили се с оръжие. Летищата им позволили да направят въздушна връзка с Червената армия, да извозват ранените и да си доставят оръжие. В отговор на това немците изпратили в Словакия армейски и есесовски части, сред които и бригадата на Дирлевангер.

Борбата със словаците не донесла бойна слава на дирлевангеровци. Техният командир прекрасно разбирал накъде отива войната. Алкохолизмът му се влошил и той пиянствал по цели нощи. Есесовците се придвижвали бавно и с огромни загуби.

В крайна сметка съпротивлението на въстаниците било сломено, но многочислени партизански отряди и много мирни жители в това число успели да достигнат руските позиции. Наказателната бригада се държала както обикновено, унищожавайки всичко по пътя си, и в крайна сметка някакво подобие на ред се установило чак след личната намеса на Химлер.

Чрез побои и разстрели Дирлевангер въвел някакъв ред в бригадата си, която скоро била превърната в 36-а гренадирска дивизия на Вафен-СС. За целта разпръснали „наказателите“ из разни армейски части, а старите роти и батальони попълнили с провинили се войници и политически затворници. За да има поне някаква управляемост на тази разнородна сбирщина, изпратили в дивизията и около стотина кадети от военните училища.

В този вид ги изпратили на фронта, където им предстояло да вземат участие в последните битки. В Райха не били останали достатъчно войници, че да им позволят да лентяйстват в тила. Но, докато все пак ставали за нещо в борбата със слабо въоръжени въстаници, дирлевангеровци не можели да мерят сили и умения с отлично въоръжените и силно мотивирани части на Червената армия.

Клането при Халбе

През декември 1944 г. 36-а дивизия била изпратена в Унгария, където Червената армия настъпвала в така наречената „Битка за Будапеща“. Още първият им сблъсък с червеноармейците завършил с масово дезертьорство – избягали почти 500 души. През февруари 1945 г. Дирлевангер бил прострелян в гърдите и изпратен да се лекува в тила. Това било неговото дванадесето и последно раняване във войната.

Междувременно неговата дивизия се отбранявала южно от Берлин срещу Първи украински фронт на маршал Иван Конев. Именно той поставил точка в историята на наказателния отряд.

На 16 април започнало настъплението в Берлин. Отбраната на 9-а германска армия бързо била сломена и съветските танкове се устремили към Берлин от юг през горящите гори. Скоро 9-а армия заедно с 36-а дивизия на СС се оказала обкръжена на юг от немската столица.

В капана попаднали около 150 000 войници и офицери, в това число и групата на Дирлевангер. Скоро отделни групи есесовци започнали да се предават в плен. Твърде много се било случило обаче, за да могат да разчитат на милосърдие. Обикновено ги разстрелвали в близката яма. На 25 април, когато остатъците от обсадените предприели последен опит да пробият на запад, от тях били останали едва няколкостотин души.

Обсадата, получила мрачното име „клането при Халбе“, продължила едва няколко дни. Разбъркани тълпи войници, сред които последните членове на бригадата на Дирлевангер, се опитвали да пробият кордона на съветската армия. Посрещнали ги с артилерийски огън от упор, а танковете минавали през гърдите на мъртвите и ранените. В крайна сметка едва 1/5 успели да си пробият път, останалите загинали или попаднали в плен. Така 36-а дивизия прекратила своето съществуване.

Самият Дирлевангер не видял нищо от това. На 22 април, докато останките от отряда му гинели в Халбе, той се укрил в Швабия, преоблечен като цивилен. Макар да нямал навършени 50 години, бурният живот го бил състарил преждевременно. За негова зла участ обаче, лицето му било доста запомнящо се. През месец май случайно бил разпознат от бивш еврейски затворник в концлагер.

Дирлевангер бил арестуван на 1 юни 1945 г. в швабското градче Алтсхаузен от силите на френската окупация. Особено печален за него бил фактът, че пазачите му били поляци, които го били жестоко в следващите няколко дни. По думите на един немски офицер, затворен в съседство, от килията на Дирлевангер се носели постоянни звуци от удари и жални вопли.

Някъде в периода 5-7 юни наредили на Дирлевангер да излезе от килията, но той не бил в състояние да стане и поляците го довършили с ритници и прикладите на оръжията си. В смъртния акт причината за смъртта му е отбелязана като „естествени причини“.

Нюрнбергски процес

Процесът срещу отговорниците за деянията на отряда на Дирлевангер продължил дълго. На подсъдимата скамейка се оказали както редови войници, успели да се спасят при Халбе, така и онези, раздавали заповедите.

Верният другар на Дирлевангер Готлоб Бергер казал в съдебната зала: „Д-р Дирлевангер не може да бъде наречен добро момче. Но той бе добър войник и най-голямата му грешка беше, че не знаеше кога да спре да пие“.

Генерал Фон дем Бах-Целевски се превърнал в една от ключовите фигури на Нюрнбергския процес. Охотно давал показания и по този начин откупил живота си, но впоследствие няколко пъти бил изправян на съд и в крайна сметка умрял в затвора. Последните идентифицирани дирлевангеровци били екзекутирани в Минск през 60-те години на XX век.

Базата данни на Националния архив на Република Беларус съдържа данни за 9085 села, унищожени по време на окупацията. От тях бригадата на Дирлевангер унищожава 179. Жертви на наказателния му отряд според различните данни стават от 30 до 120 хиляди мирни жители. Във Варшава загиват около 200 000 души, като само в предградието Вола дирлевангеровци избиват 15 000.

Макар според френските власти Оскар Дирлевангер да бил погребан на 19 юни 1945 г. в Равенсбург, появили се слухове и истории във вестниците, че той е избягал и продължава да живее някъде в широкия свят. Една от най-популярните теории гласи, че Дирлевангер е служил във Френския чуждестранен легион във Виетнам по време на Първата индокитайска война и по-късно е избягал в Египет или Сирия. Дълго време след смъртта му все още бил издирван официално от полското правителство за избиването на над 30 000 души в Полша.

В отговор на тези спекулации властите в Равенсбург наредили тялото на Дирлевангер да бъде ексхумирано през ноември 1960 г., за да се потвърди самоличността му.

Филми: Измислен персонаж с маймунка на рамото, вдъхновен от Оскар Дирлевангер, се появява в съветската военна драма от 1985 г. на режисьора Елем Климов „Иди и виж“, базирана отчасти на клането в село Хатин.

Източници: holocaustresearchproject.org, warsawuprising.com, wikipedia.org, warhistoryonline.com, allthatsinteresting.com, thefifthfield.com, warisboring.com, historyanswers.co.uk, „500 Days: The War in Eastern Europe, 1944-1945“ от Sean M. McAteer, „Valhalla’s Warriors: A History of the Waffen-SS on the Eastern Front 1941-1945“ от Terry Goldsworthy, „Каратели“ от Алес Адамович

Сандра Брайдуел се издига бързо във висшето общество на Далас. Тя е красива, пленителна и богата. Но нейните съпрузи умират един след друг. Както и една от най-близките й приятелки.

В просторен апартамент, надвесен над залива край яхтения клуб в Белведере, Калифорния, живее красива жена, която рядко излиза навън. Тя е на 43 години, но изглежда по-млада. Облича се безупречно и притежава спокойните и изискани маниери на човек, свикнал с комфорта на парите. Великолепните й тъмни очи се впиват в погледа на събеседника, а усмивката й е толкова естествена, че кара мъжете да се чувстват като омагьосани.

Но тя избягва общуването с хората. Излиза, за да прибере пощата си и понякога се храни в малките ресторантчета край брега. Следобед взима децата си от училище. Малко от съседите й я познават.

Малката общност на Белведере, където живеят около 2000 богати жители, е добро място за Сандра Брайдуел да започне нов живот – без полицейско разследване, безкрайни клюки и вестникарски истории, пълни с неясни намеци. Името й може да не значи нищо в Белведере, но в най-богатите и подбрани кръгове на висшето общество в Далас тя е предмет на горещи спекулации – както от страна на съседите й, така и на полицията.

Сандра Брайдуел се омъжва три пъти и всеки път съпрузите й умират. Нейният първи съпруг, младият и талантлив стоматолог  Дейвид Стигал, се застрелва през 1975 г. Вторият й съпруг, известен хотелиер и инвеститор, умира от рак през 1982 г. А третият й съпруг Алан Рериг – бивша баскетболна звезда от Оклахома, дошъл в Далас, за да забогатее бързо от продажба на недвижими имоти, е открит убит през декември 1985 г.

В началото изглеждало сякаш възхитителната и грижовна Сандра Брайдуел, която отглеждала три прекрасни деца, интересувала се силно от изкуство и посвещавала времето си на благотворителни каузи, е станала жертва на много жесток обрат на съдбата. Трагедията безмилостно я преследвала.

Но след убийството на третия й съпруг Алан Рериг полицията проявила интерес към нея. Не след дълго и ФБР обърнало поглед към мъглявото й минало. Бюрото се интересувало не само от смъртта на последния й съпруг, но и от друго странно убийство, за което шушукали всички нейни бивши приятели в Далас.

Два месеца след като вторият й съпруг Боби Брайдуел починал от рак, полицията в Далас открила жената на неговия лекар Бетси Багуел с куршум в дясното слепоочие. Сандра била станала много близка със семейство Багуел, докато съпругът й боледувал. Всъщност тя била последният човек, с когото Бетси била видяна жива четири часа преди да открият тялото й. Нейната смърт официално била обявена за самоубийство, но близките и познатите й не можели да повярват, че Бетси е натиснала спусъка.

Цялата история на богатите кръгове в Далас не помни подобен сензационен сюжет с толкова завладяващи действащи лица – привлекателна млада майка, влюбените в нея мъже и благоденствието, което ги заобикаля. В Сандра Брайдуел има нещо, трудно за игнориране. Тя се сближава бързо с околните. Когато разговаря с някого, го хваща под ръка. Умее да очарова цели групи от хора. Сякаш ги съблазнява.

Но изведнъж се превръща в мишена на постоянни клюки. Дълги разговори на обяд в кънтри клуба на Далас са посветени на нейното минало.

В действителност точно клюките стават причина Сандра Брайдуел да бъде забелязана от властите. Тя се превръща в заподозряна в смъртта на третия й съпруг, когато полицията получава обаждане от анонимна жена, която ги осведомява за трагичните случаи в живота й.

Постепенно общественото неодобрение става толкова силно, че Сандра решава да се премести в Калифорния с трите си деца. Слуховете свършват своята работа. Тя се срамувала да излезе навън. Другите майки забранявали да децата си да дружат с нейните. Почти всички й обърнали гръб.

Историята на Сандра Брайдуел е сложна и запленяваща, като една от онези ренесансови картини, в които лицето на жената е наполовина в сянка, наполовина в светлина – невинност, преливаща в мистерия, може би дори в злина.

Нейното начало

Родът на Сандра Брайдуел няма корени във висшето общество от квартала на богатите в Далас – така нареченият Парк Ситис (Хайланд Парк и Юнивърсити Парк). Всъщност изкусителната жена, която обичала шампанско и пътувания до Ню Йорк, карала скъпи коли и ходела на гурме кулинарни курсове за забавление, не се била родила със сребърна лъжица в устата. Нейните ранни години били белязани от несигурност и изпъстрени с малки трагедии.

Тя е родена през 1944 г. в малкото градче Седалия в щата Мисури. Нейните истински родители я изоставили като бебе и тя била осиновена от семейство, което не можело да има деца. Баща й се казвал Артър Пауърс и бил собственик на малка фабрика за бутилиране, а майка й Камил загинала в автомобилна катастрофа, когато Сандра била едва на 3 години. Баща й скоро се оженил повторно. Когато била на 6 години семейството й се преместило в предградие на средната класа в Далас, където баща й продавал гробищни парцели.

Сандра разказвала на приятелите си от детинство, че не се разбира с втората си майка. Веднъж например никой не дошъл на рождения й ден, защото мащехата й била забравила да изпрати покани.

Сандра завършила гимназия през 1962 г. В училище била винаги порядъчно облечена и имала добри обноски, но не била особено популярна. Красотата й изпъквала още тогава, но не излизала много с момчета.

Макар да изглеждала много уравновесена и понякога леко хладна, нещо в нея карало околните да бъдат предпазливи, сякаш усещали някаква заблуда. Тя постоянно си измисляла истории и често лъжела за миналото си. Веднъж минавала с приятелка покрай много красива и богата къща и Сандра казала, че е израснала в нея. По-късно приятелката й разбрала, че това е лъжа.

Сандра твърдяла, че е учила в престижни частни университети в Далас, но в архивите им отсъства нейното име. В действителност тя учила само една година в обществен колеж, а през 1966 г. вече живеела живота на млада необвързана жена.

Вероятно вследствие на несигурното си и тревожно детство Сандра била развила вкус към изисканите и скъпи неща в живота. Притежавала нежни обноски и умеела да готви. Докато връстниците й си купували филмови списания, тя четяла списания за декор, градинарство, пътувания и рецепти. Инстинктивно знаела какво искат мъжете.

Не след дълго Сандра била заобиколена от мъжко внимание. Започнала да излиза с млад студент по стоматология, който имал амбицията да се превърне в най-добрия зъболекар в Далас. Само след шест седмици той й направил предложение за брак. През май 1967 г. Дейвид Стигал станал първият съпруг на Сандра.

Нейният първи съпруг

Дейвид Стигал бил доста кротък и добре изглеждащ младеж, който вървял по стъпките на своя баща – също стоматолог. Но Дейвид искал да постигне нещо повече в професията си от това да работи в кабинета на баща си. Мечтаел да се превърне в стоматолога на богатите в Далас. Не желаел да се занимава с тривиални неща като поставяне на пломби, а искал да прави пълни реконструкции на зъбите, за които да взима от пациентите по над 10 000 долара. Това били страшно много пари в онези години.

Стигал заминал за Лос Анджелис, за да се обучава при виден стоматолог, който имал дълъг клиентски списък с холивудски знаменитости. Там се научил как да привлича подходящата клиентела. Двамата със Сандра се присъединили към епископалната църква „Сейнт Майкъл“, която в неделя се пълнена с някои от най-богатите хора в Далас.

Дейвид не бил мислил за сериозна връзка преди да срещне Сандра; тя била първата му приятелка. Той бил доста саможив и отдаден на работата си. Нямал намерение да става част от висшето общество. Но, когато се оженил за Сандра, всичко това се променило.

От самото начало тя с лекота маневрирала в изискания свят на богатите, сякаш това била естествената й среда. Сандра била чудесна домакиня, участвала в кварталния клуб по четене и била председател в готварския клуб. Мечтаела да бъде приета в женската благотворителна организация, но това така и не се случило. Често доста се изхвърляла в разходите си за най-обикновени неща. Веднъж например се появила на детски рожден ден с огромен букет от балони за 30 долара. Всички останали майки били купили подаръци, струващи не повече от 5 долара. Друг път двамата с мъжа й били поканени на дворно барбекю и домакините й предложили бира. „Аз не пия бира“ – казала тя с известна доза презрение и надменност в гласа.

Истината е, че Дейвид също се наслаждавал на изискания живот. Не се справял добре с общуването по партита, но Сандра му помагала. Общуването с даласката върхушка със сигурност не наранило практиката му. Той най-накрая печелел пари – приходите му се утроили. Семейство Стигал опитало вкуса на добрия живот, който живеели старите богати семейства в Далас, и той определено им се усладил. Скоро вече се опитвали да живеят като хората, на чийто партита били канени.

През 1973 г. те вече се били преместили в изискан квартал, купувайки къща за 65 000 долара, за чийто ремонт хвърлили още 45 000 долара. Сандра се грижела за сметките в домакинството, а Дейвид ходел на работа с новия си кадилак, облечен в спортно сако за 300 долара. Имали прислужница, която живеела с тях, а покупките им се доставяли от шикозен магазин за хранителни стоки. Дори вече се оглеждали за нова, много по-голяма къща в Хайланд парк.

Двамата харчели все повече и повече. Сандра наела известен вътрешен дизайнер да украси дома им с антики за 35 000 долара. Къщата заприличала на Версайския дворец.

По времето, когато се родило третото им дете през 1974 г., дълговете им вече излизали от контрол. Двамата сякаш се надпреварвали кой ще похарчи повече пари. Данъчните служби запорирали къщата им за неплатени данъци. Семейство Стигал дължало на банката над 30 000 долара. Дейвид престанал да отпраща пациенти с обикновени проблеми при колегите си и започнал сам да ги приема. Работел денонощно, за да плати сметките. Когато приятелки питали Сандра защо харчи толкова много, тя казвала: „Ами Дейвид се справя толкова добре!“.

Но Дейвид Стигал изобщо не се справял добре. Психологът, при който ходел, си спомня, че той бил много притеснен за сметките и страшно уплашен от неодобрението на жена си.

Финансовата картина се влошила през есента на 1974 г. Дейвид взел назаем от баща си 100 000 долара, за да се задържи над водата. Проблемите започвали да се отразяват и на качеството на работата му.

В последните седмици от живота си Дейвид разказвал на приятели как му се иска да си купи порше кабриолет, да замине за Калифорния и да си намери млада блондинка. Животът му у дома бил много нещастен. Сандра и той се карали непрекъснато. Тя дори го обвинявала, че си има любовница. Веднъж Сандра се появила в дома на приятелка с насинено око и казала, че Дейвид я е ударил. Казвала на приятели, че се страхува от избухливия му характер и вече не спи в едно легло с него. Късно вечерта, три седмици преди Дейвид да се самоубие, неговият адвокат Сайдс получил истерично обаждане от Сандра, която казала, че той е много пиян. Адвокатът пристигнал в дома им и заварил Стигал клекнал в килера с насочен към главата му пистолет. Сайдс му взел оръжието без да срещне съпротива.

След онази нощ Сандра казвала на приятелите си, че всичко е наред. Той не би повторил отново опита за самоубийство, защото много обичал децата си. Но на 22 февруари 1975 г. Дейвид повторил и този път успял. Сандра казала на полицията, че е спяла в друго крило на къщата и когато се събудила, намерила Дейвид в локва кръв в леглото му. Стоматологът бил с прерязани китки и с куршум в слепоочието. В ръката си държал пистолет .22 калибър.

Сандра продала къщата за 147 000 долара и получила 160 000 долара от застраховката за живот на Дейвид. Зъболекарската практика на мъртвия й съпруг се продала за по-малко от 15 000 долара. След като платила всички дългове и сметки, тя и децата й все още имали достатъчно пари, за да живеят удобно.

За учудване на Сандра много от приятелите на Дейвид се обърнали срещу нея. На погребението му се носел шепот от уста на уста, всички говорели как Дейвид се бил опитвал да спре разхищенията на Сандра, защото чувствал, че тя ще го съсипе.

Фантазията на Сандра за преуспялото малко семейство, което се издига във висшето общество, се сринала на пух и прах. Време било да събере парчетата и да започне живота си отначало.

Нейният втори съпруг

Когато Дейвид Стигал умрял, Сандра останала сама със своя 7-годишен син и двете си дъщери – на 4 и на 1 година. Нямала работа. Красивата млада вдовица като че ли нямала друг избор, освен да си намери друг мъж.

Често говорела как тя и децата й имат нужда от мъж. Сандра търсела мъже така, както другите хора търсят работа. Това бил нейният начин за оцеляване.

Старите приятели на Дейвид Стигал я ненавиждали, но много от новите й приятели и съседи били готови да й помогнат. Не след дълго Сандра започнала да излиза отново. А съпругите от Хайланд Парк, които й уреждали срещи с техните разведени приятели, открили нещо много бързо: сладострастната и омайна Сандра била забележително привлекателна за мъжете. Тя знаела как да ги ласкае и знаела как да флиртува с тях. Някои описвали чара й като „чудна аура на малко момиченце“, а други – „пресметлива женственост“.

Сандра не се обличала провокативно и не била чак толкова по-красива от другите жени. Но мъжете били очаровани от нея. Тя се взирала с големите си очи в техните, попивайки всяка тяхна дума и това ги карало да чувстват като единствения човек в стаята.

Скоро хората научили и още нещо за Сандра. Тя не се притеснявала да преследва някого, когото харесва. Три месеца след смъртта на Дейвид, тя споделила с приятелка имената на трима мъже, с които би искала да се срещне. И тримата били милионери.

Без съмнение Сандра се целела в богати мъже. Банкер от Далас, който представил Сандра на свой приятел – заможен ерген от Арканзас, разказва: „Той се върна от срещата луд по нея. После се качи на самолета за Арканзас в понеделник сутринта. В понеделник вечерта някой почукал на вратата му – Сандра. Тя го била последвала до дома му. Получила се грозна сцена, защото приятелят ми бил с гаджето си, когато тя се появила“.

Друг богат инвеститор си спомня, че още на третата им среща тя вече му казвала „обичам те“ и го наричала „мили“. Най-прочутата й връзка след смъртта на първия й съпруг е тази с ресторантьора Норман Бринкър, който е създател на концепцията за салатен бар, който точно тогава бил в разгара на бурен развод. Апартаментът на Сандра бил разбит, а на огледалото й имало заплаха, изписана с червило. Тя разказала на приятелките си, че е била замеряна с нож от някаква жена. Бринкър дори и наел бодигард за известно време. Тези истории създали вълнение, което почти никога не се случва в обикновено спокойната общност на Парк Ситис.

Преди да срещне забавния и чаровен хотелиер и инвеститор Боби Брайдуел Сандра вече била тема на горещи спекулации. В консервативния Парк Ситис, където къщите са пълни с изискани мебели, стари картини и камериерки, където майките карат шевролет „Събърбан“, а бащите си тръгват рано от работа, за да тренират футболния отбор на децата си, Сандра откровено се отличавала. Но нейното минало нямало никакво значение за Боби Брайдуел – син на петролен магнат, с чудесно чувство за хумор и вкус към забавленията.

Сандра, която отдавна крояла планове как да се срещне с него, се появила изневиделица в дома на техни общи приятели, където той бил поканен на вечеря. Боби бил очарован от нея. Годината била 1977-а и Боби минавал през грозен развод. Първата му съпруга била обявила, че е влюбена в треньора си по конна езда.

Сандра се появила в живота му в точния момент. Тя обичала да излиза също като него и се оказало, че споделят общи интереси. Тя си била направила труда да прочете няколко книги за конни надбягвания, тъй като знаела, че Боби обича този спорт. Той обичал да бъде душата на компанията и тя оставила тази роля на него.

След бурен романс двамата се оженили на 26 юни 1978 г. Сандра Брайдуел излетяла още по-високо в далаското висше общество. Получавала покани за изискани събития, предлагали й най-добрите маси в заведенията и отсядала в най-шикозните хотели.

Боби дори осиновил децата й, давайки им своята изтъкната фамилия Брайдуел. Сандра купувала прекалено разкошни подаръци за своите нови приятели и някои от тях смятали, че тя прекалява. Мнозина я харесвали и скоро се улавяли, че сякаш са омагьосани от нея. Изпитвали желание да й угаждат с дребни услуги, като например да й купят нещо от магазина или да гледат децата й, докато тя обядва в някой изискан ресторант.

Приятелите продължили да помагат на Сандра – особено след шокиращите новини през 1980 г., че Боби Брайдуел е болен от рак. Злополучната Сандра Брайдуел почти била успяла да се установи в обществото и ето че се озовала в центъра на поредната трагедия. В началото съпругът й продължил да работи с обичайното темпо, но с идването на 1981 г. започнал да губи тегло и да прекарва все повече време в леглото си.

За да разберем как смъртта на Брайдуел превръща Сандра в обект на слухове и спекулации трябва да подчертаем, че Боби бил обожаван от своето обкръжение. Той бил като герой от роман на Фицджералд – облечен в спортно сако, смеещ се по-шумно от всеки друг в стаята и последният, който си тръгва от партито.

Последните месеци на Боби Брайдуел би трябвало да пробудят онзи тип любяща и сърдечна съпричастност, която изплува у хората в тежки моменти. Вместо това в душите на неговите приятели се трупала все по-голяма горчивина и тя била насочена към неговата съпруга, защото докато Боби лежал на смъртния си одър, Сандра Брайдуел правела основен ремонт на техния дом в Хайланд Парк. Мнозина смятали действията й за възмутителни.

Пролетта на 1982 г. Сандра помолила своите съседи да приютят Боби при тях за около седмица, докато приключи поставянето на отоплителната инсталация. Той никога не се върнал вкъщи. Останал у съседите три седмици и накрая баща му се намесил и преместил сина си в апартамент в един от своите хотели. Един по един приятелите, които се били грижили за децата й и й били помагали, докато Боби бил болен, без да получат благодарност за това, започвали да се отдръпват от нея.

Сандра била много изискваща към времето на другите. Обаждала се постоянно по телефона, говорейки до безкрай и дори идвала непоканена в домовете на хората без да си тръгне. Не разбирала от учтиви намеци, че човек си има друга работа и й е време да си ходи. Налагало се буквално да я изпращат до вратата и да я хлопват под носа й, от което тя естествено се обиждала.

Боби останал в хотелската стая до края на април и после прекарал последните две седмици от живота си в болницата. Ремонтът в дома му продължавал с пълна пара.

Той починал на 9 май 1982 г. Няколко седмици по-късно Сандра заминала на почивка в Хавай с трите си деца. Имала нужда да се откъсне от света, който се разпадал около нея.

Тя може би не го осъзнавала, но кликата на висшето общество лека-полека я отлъчвала от редиците си. Приказките зад гърба й нараствали като лавина от слухове и инсинуации, целящи да сринат репутацията й. Според резервираното общество на Парк Ситис тя била прекрачила границите на добрия вкус. Няколко месеца по-късно приказките щели да придобият зловещи окраски, когато една от приятелките на Сандра била открита мъртва.

Смъртта на Бетси Багуел

Онкологът на Боби Брайдуел д-р Джон Багуел бил един от най-видните лекари в Далас. Професионалист, който отивал в болницата в ранни зори и оставал до късна доба. Неговата съпруга Бетси била типичната домакиня и майка от Хайланд Парк.

Бетси Багуел живеела спокойния и стабилен живот, който Сандра Брайдуел от толкова отдавна се опитвала да постигне. Докато Боби умирал от рак, Сандра станала много близка със семейство Багуел. Бетси била известна със съчувствието и подкрепата, които оказвала на пациентите на нейния съпруг и техните семейства. След смъртта на Боби тя и Сандра заминали заедно на кратка ваканция. Сандра започнала да я нарича „най-добрата ми приятелка“.

Въпреки това обаче семейство Багуел започнали да странят от нея. Подобно на много други, които някога били нейни приятели, те чувствали, че Сандра ги задушава с непрестанните си молби за услуги. В една юлска вечер тя се обадила на Джон и му казала, че е закъсала с колата си. Той неохотно се съгласил да й помогне. Когато стигнал на мястото видял, че полицай вече е спрял да й помогне. Колата й запалила веднага. Впоследствие доктор Багуел казал на разследващите, че според него Сандра го е излъгала за повредата, за да го примами извън дома му. Той й казал да се маха от живота им. Предупредил Бетси да стои далеч от нея.

Но няколко дни по-късно, на 16 юли, Бетси получила обаждане от Сандра. Тя била разстроена от писмо, написано от друга жена до Боби, което било намерила. Писмото, скрито в рамката на фотография, показвало, че Боби й е изневерявал. Бетси чувствала, че нещо не е както трябва в тази история. Тя споделила съмненията си със своя съпруг и с две от приятелките си. Самата Сандра отрича съществуването на подобно писмо по-късно пред полицията.

Същият следобед Бетси получила още едно обаждане от Сандра. Колата й отново се била повредила, този път пред църквата, и тя имала нужда от помощ. Бетси не могла да откаже. Тя я закарала до рент-а-кар фирма, но Сандра си била забравила книжката и не могла да вземе кола под наем. Тогава Бетси я върнала обратно пред църквата, където колата на Сандра запалила без никакъв проблем. Според показанията на Сандра двете се разделили тогава.

В 20:20 часа вечерта полицията намерила Бетси Багуел на един паркинг в колата й с куршум в слепоочието и револвер в ръка. Смъртта й била обявена за самоубийство.

Никой от познатите й не можел да повярва, че Бетси се е самоубила. Тя била казала на децата си същия следобед да не се „тъпчат“, защото ще готви вечеря. Оръжието, намерено в ръката й, било откраднато, но собственикът не го бил обявил в полицията. Властите и приятелите на Бетси се питали как жена, която няма никакъв опит с оръжия, би могла да се сдобие с краден револвер. Защо просто не е отишла да си купи от магазина?

Но областният съдебен лекар нарекъл смъртта на Бетси „класически пример за самоубийство“. Експертизата показала следи от барут, кръв и тъкани по ръката й.

Въпреки това познатите на Бетси не били убедени. Нейната смърт отбелязва превратния момент в отношението на хората в Парк Ситис към Сандра Брайдуел. Внезапно всички станали особено предпазливи към нея. Осъзнали, че всъщност не я познават наистина, а единствено от собствените й разкази.

Криела ли се в нея друга Сандра Брайдуел – черна вдовица с фатално ужилване? Или била просто жертва на обстоятелствата, оклеветена несправедливо от сплетниците в Хайланд Парк? Нито полицията, нито наетите частни детективи успели да открият доказателства за убийство. Сандра изглеждала съкрушена от загубата на най-добрата си приятелка. Дори да чувала слуховете, тя не паднала толкова ниско, че да го покаже. Оставайки в голямата къща в Хайланд Парк, която Боби й бил оставил, Сандра се опитвала да събере парчетата от живота си. Купила си нов двуместен мерцедес, а с парите, събрани в памет на Боби, помогнала да се организира летен лагер за деца, болни от рак.

Сандра намерила нови приятели и нещата постепенно започнали да се движат напред. И тогава, през лятото на 1984 г., срещнала нов мъж. Името му било Алан Рериг. Скоро той се влюбил лудо в нея. И също толкова скоро щял да умре.

Нейният трети съпруг

Израствайки в Оклахома, Алан Рериг бил любимец на всички в родния си град Едмонд. Той бил спортна звезда в гимназията и момичетата го обожавали. Получил стипендия за щатския университет в Оклахома, където получил диплома за учител по физкултура.

Първоначално Рериг възнамерявал да се върне у дома след дипломирането си и да работи като треньор в гимназията. Но, повлиян от приятели, решил да стане професионален състезател по голф и заминал за Финикс, Аризона.

За първи път в живота си Алан се провалял в нещо. Наложило му се да работи като сервитьор, за да се прехранва. След две години се върнал в Оклахома, където решил да се пробва в петролния бизнес. Но цените на петрола в щата се сринали и Рериг се оказал без пари и без работа. На 29 години не бил постигнал нищо.

През лятото на 1984 г. Алан решил да се премести в Далас, където си намерил работа във фирма за недвижими имоти при приятел от колежа. С начална заплата от 24 000 долара годишно той започвал от дъното на стълбицата.

В деня след пристигането му в Далас Алан отишъл с колата си на авеню „Лорейн“ – една от най-хубавите улици в Хайланд Парк. Знаел, че понякога именията отдават под наем гаражи, преустроени в апартаменти. Там зърнал красива жена, която говорела с градинаря си на предната морава. Рериг излязъл от колата си, приближил се към нея и я попитал дали знае някой да дава стая под наем наблизо. Разговорът им потръгнал. Тя се представила като Сандра Брайдуел.

Периодът на ухажване приключил бързо. Пет месеца по-късно двамата обявили годежа си и на 8 декември 1984 г. се венчали. Алан бил на 29 години, а Сандра на 40.

Алан казвал на приятелите и майка си, че съдбата го е събрала със Сандра. Той обожавал трите й деца и я съжалявал заради нейните предишни злощастни бракове. Сандра го била оставила с впечатлението, че първият й съпруг е починал от мозъчна аневризма.

Сандра била изискана и елегантна жена, каквато Алан не бил срещал никога в Оклахома и му отнело известно време да свикне със стила й. Той бил изумен, когато я завел на футболен мач и тя отказала да яде хотдог, за да не се изцапа.

Красивата вдовица от Далас имала и друга страна, която Алан намирал за привлекателна. Тя била внимателна и щедра. Подарявала на него и приятелите му билети за концерти и мачове на първите редове и била винаги готова да помогне в нужда.

Малцина от приятелите на Рериг смятали, че връзката им ще приключи с женитба. Според тях тя го използвала като трофей, подобно на възрастен мъж, който има връзка с много младо момиче. Приятелите на Сандра пък смятали, че Алан е златотърсач.

Връзката им щяла да приключи със смъртта на Рериг, а Сандра нямало вече да бъде просто обект на квартални клюки, а щяла да се превърне в мишена на полицейско разследване.

Бърза сватба

През есента на 1984 г. Алан казал на приятелите си, че Сандра е бременна и настоява за сватба. Младият мъж не знаел какво да прави – имал нужда от време да помисли. Но според приятелки на Сандра, тя била претърпяла хистеректомия преди да го срещне и му била казала, че не може да има деца. Очевидно някой от двамата не казвал истината.

Сватбата била набързо организирана и само няколко седмици след това Сандра се обадила на Алан, за да му каже, че се връща от болницата, където е пометнала.

Само шест седмици след сватбата нещата се объркали. Сандра била продала големия си дом и двамата живеели в двуетажна къща в Юнивърсити Парк. Тя се оплаквала, че Алан се е превърнал във финансово бреме. Не можела да разбере защо харчи толкова много. Междувременно приятелите на Алан гледали с изумление как тя натрупва над 20 000 долара дълг в кредитната му карта. Кредиторите започвали да го притесняват по телефона по три пъти на ден. Той отказвал да пита Сандра с колко пари разполага. Не искал тя да си мисли, че е с нея заради това.

Двамата се карали за възпитанието на децата. Един ден Алан открил, че любимите му стикове за голф са откраднати от колата му и обвинил за това Сандра. Тя казвала на приятелите си, че той вече не се интересува сексуално от нея и дори се била обадила на майка му, обвинявайки Алан, че има любовница.

През лятото на 1985 г. Сандра започнала да споделя тревогите си, че Алан може да я убие. Тя била наела частен детектив да го следи. Оплаквала се на приятелите си, че той има сериозен проблем с хазарта и е затънал в дългове. Познатите на Алан обаче твърдят, че тези обвинения са абсурдни.

Двамата се разделят през ноември 1985 г. и Алан отишъл да живее при приятеля си Фил Аскю. Сандра започнала да проучва какви са възможностите й за развод, но така й не подала молба вероятно от страх, че съдът ще му присъди половината от имуществото й.

На 5 декември, два дни преди Алан да изчезне, той казал на Фил Аскю, че смята да провери точно за какво Сандра е похарчила парите от кредитната му карта. Следващата събота трябвало да се срещне със Сандра, за да изнесе багажа си от къщата им. Той бил нервен, защото не я бил виждал от цял месец. Същата вечер щял да се види на вечеря с Фил.

Алан тръгнал за срещата със Сандра в 16:50 ч. и никога не се върнал. Тя се обадила на приятеля му Фил Аскю ядосана, че Алан не е дошъл и добавила, че това е типично за него.

Макар Алан да не се появил в събота, нито в неделя, тя не подала сигнал за изчезването му в полицията. Когато той не отишъл на работа в понеделник, шефовете му се притеснили, че нещо не е наред и се свързали с нея. Сандра и тогава не подала сигнал. Фил Аскю съобщил за изчезването на своя приятел в 20:00 часа в понеделник.

В мразовитата сряда вечер два дни по-късно двама полицейски служители от Оклахома Сити обикаляли югозападната част на града. Те се натъкнали на форд „Бронко“ с тексаски номера, паркиран край трафопост.

Вътре, простреляно два пъти с пистолет .38 кал., открили замразеното тяло на Алан Рериг. Датата била 11 декември 1985 – една година и три дни след сватбата на Алан и Сандра.

Разследването

Полицаите от Оклахома Сити се обадили на Сандра, но не успели да й съобщят за смъртта на Алан. Тя ги попитала: „Лоши новини ли са?“ – и щом й потвърдили, не попитала какво се е случило, а им казала да се обадят на неговия приятел Рон Барнс в Оклахома.

Полицаите били объркани от реакцията й, но сметнали, че може би, подозирайки най-лошото, скърбящата съпруга би искала новината да й бъде съобщена от по-близък човек.

Когато Рон Барнс й се обадил малко по-късно и й казал за смъртта на Алан, Сандра изпаднала в истерия. Плакала цяла нощ и казвала на приятелите си, дошли да я утешават: „Никой никога няма да ме обича повече!“.

Поредната смърт. Сандра изглеждала опустошена в седмицата преди погребението. Поведението й било също толкова объркващо, колкото и в последните дни на Боби Брайдуел. Тя поръчала най-евтиния ковчег, което вбесило роднините му, но Сандра настоявала, че покойникът би искал това. Накрая казала, че е забравила чековата си книжка и не могла да плати за погребението. Наложило се други да се погрижат. На погребението дошли около 400 души, от които само един бил приятел на Сандра.

Сандра била разпитана от детективите в Оклахома в деня преди погребението. Задали й много въпроси за миналото й. Защо била казала на семейството на Алан, че първият й съпруг е починал от мозъчна аневризма, когато всъщност се бил самоубил? Искали да разговарят с нея и с децата й след погребението. Но Сандра побързала да замине обратно за Далас само часове след опелото.

Двамата детективи, разследващи случая – Стив Пачеко и Рон Мичъл – пристигнали в Далас следващата седмица и направили неочаквано посещение в дома на Сандра. Там научили нещо, което щяло да промени цялото естество на разследването – Сандра им съобщила, че вече е наела адвокат, който я бил посъветвал да не говори с полицията. Когато поискали да снемат отпечатъците й и да вземат проби от косата й, тя отказала.

Адвокатът на Сандра бил един от най-страховитите криминални защитници в Далас – Винсънт Перини. Той написал писмо до полицията в Оклахома Сити, настоявайки никога повече да не се опитват да говорят със Сандра или с децата й. Перини наел частен детектив, който да разследва случая, на когото Сандра казала, че Алан е бил замесен с наркодилъри и тя се страхува за живота си.

Междувременно детективите упорито проследявали движенията на Сандра. Искали да знаят точно къде е била в съботата, в която Алан изчезнал. Познатите на Сандра и Алан обаче давали противоречиви показания. Приятелят на Алан Фил Аскю казал, че Сандра му се била обадила в 18:15 часа. Но приятелката на Сандра Барбара Франкс твърдяла, че е говорила по телефона с нея между 18:00 и 18:30 часа, за да потвърдят срещата си за вечеря.

Няколко дни след посещението на детективите в дома й адвокат Перини посъветвал Сандра да се подложи на детектор на лъжата. Тя се явила на два теста – на 23 и на 30 декември, като от първия излязла разплакана и казала, че се е провалила на два ключови въпроса.

През лятото на 1986 г. Сандра била подгонена и от майката на Алан. Глория Рериг отишла в дома й, за да прибере вещите на сина си, но Сандра й затръшнала вратата под носа. Тогава тя се обърнала към съда с искането Сандра да бъде отстранена като управител на имуществото на Алан под предлог, че е заподозряна в неговото убийство. Сандра щяла да прибере 220 000 долара от застраховката за живот на Алан и Глория не искала тези пари да попаднат в ръцете й. След дълги съдебни маневри Сандра се принудила да отстъпи и се стигнало до споразумение за подялба на парите.

Нов живот

По-малко от година след смъртта на Алан Сандра напуснала Далас завинаги, премествайки семейството си в района на Сан Франциско, Калифорния. Тя пренесла чара си в Белведере, където се завъртяла в нов кръг от богати мъже, които наивно се хващали на личната й история, която често включвала разкази за доверителен фонд, от който скоро щяла да вземе пари. Един мъж й дал на заем 23 000 долара. Друг й прехвърлил над 70 000 долара, които изтеглил от пенсионния си фонд. Никой от тях не получил нито цент от парите си обратно, въпреки че я дали на съд. Скоро слуховете за нея, които се носели в Далас, намерили своя път до Сан Франциско. Хората й обърнали гръб.

В началото на 90-те години Сандра вече била напуснала Калифорния и живеела в луксозния апартамент на свой приятел в Бостън. Живяла и на други места, като Кънектикът и Хавай. Но новите адреси не означавали промяна на методите й. Използвайки номерата на социалните осигуровки на други хора, тя си изкарвала кредитни карти, с които правела големи поръчки. Списъкът с жертви включвал и нейните три деца, чието кредитно досие успяла да унищожи.

С настъпването на XXІ век застаряващата Сандра вече използвала религията вместо сексуалността си, за да привлича нови жертви. Същността на историята й се въртяла около идеята, че е мисионер, който пътува по света, за да помага на сираци. Както винаги тя имала подход в това да кара хората да правят каквото иска. Веднъж например в Алабама се сприятелила с мъж и жена, собственици на мотел. Въпреки че не била в състояние да плати за стаята си, тя някак си успяла да ги убеди да й дадат пари и храна.

Залавяне и осъждане

В един момент Сандра се преместила в Атланта и сменила името си на Камил Бридуел. Там убедила жена, с която се запознала в църквата, да си поделят наема на скъп апартамент. Скоро новата съквартирантка на Сандра се оказала в положението да покрива всички разходи в очакване да си получи парите обратно от доверителния фонд, който не съществувал.

През 2006 г. Сандра изникнала в Северна Каролина под името Камил Бауърс. През септември се нанесла да живее в дома на 77-годишната старица Сю Моузли, чиято къща струвала 1 милион долара. Сандра сключила сделка с нейния син Джим да се грижи за майка му в замяна на храна и покрив над главата.

Докато изграждала име на раболепна и набожна християнка в новата общност, Сандра се заела да сложи ръка на финансите на Моузли. Тя пренасочила пенсията на старицата към нова сметка, източила парите от ипотеката, натрупала кредити и използвала парите от банковата й сметка за спа процедури и скъпи обувки.

Джим Моузли ставал все по-подозрителен към съквартирантката на майка си и съмненията му се потвърдили, когато се натъкнал на дълга статия в даласки вестник, описваща бурния живот на Сандра. Джим разпознал жената от снимките, свързал се с полицията и им помогнал да й устроят капан. Арестували я на 2 март 2007 г. по обвинение в кражба на самоличност и измама.

През февруари 2008 г. 63-годишната Сандра, бледа като призрак и окована с белезници, влиза в съда, за да чуе присъдата си. Въпреки обстоятелствата, тя се държала с високомерно достойнство, а окото й не мигнало, когато срещнала погледа на Глория Рериг, която седяла на първия ред.  Майката на Алан отдавна била чакала този момент и макар съдебното заседание да нямало нищо общо със смъртта на сина й, тя носела значка с неговия лик на ревера си.

Сандра Брайдуел пледирала виновна по обвиненията и получила присъда от 2 години затвор и глоба от 250 000 долара.

Убийството на Алан Рериг остава неразкрито до ден днешен.

Източници: oakcliff.advocatemag.com, murderpedia.org, dmagazine.com, biography.com, dallasobserver.com

От първия сериен убиец в Австрия Хуго Шенк, до прочутия в цял свят шокиращ случай на Йозеф Фрицл.        

Австрия е добре известна най-вече със своите плавни валсове и вкусни шницели. Докато крачиш по паважа на австрийските улици е много трудно да си представиш, че това е същата държава, която освен Моцарт и Фройд, е дала на света изродени чудовища като Джак Унтервегер и Йозеф Фрицл.

Тази леко притеснителна черта може да бъде видяна, ако се върнем назад в криминалната история на страната, която е добре описана и запазена назад чак до времената на Хабсбургската династия, когато присъдите били публикувани в местните вестници. Тези архиви разказват за престъпленията по хабсбургските владения и произлезлите от тях законови промени.

В периода 1809–1918 г. героите на криминалната сцена в Австрийската империя и Австро-Унгария се ограничавали до обикновени крадци, извършили по неволя убийство по време на обир или до отчаяни съпруги, въоръжени с отрова за плъхове и силен стремеж да се отърват от своите съпрузи или съпернички в любовта. Често провиненията им били щедро поръсени с обвинения в магьосничество, а екзекуциите на виновници и от двата пола – редовна практика.

Първите серийни убийци в Австрия

Първият сериен убиец в Австрия, поне според архивите, се появява на сцената около 1883 г. Хуго Шенк започва криминалната си кариера с дребни измами на 21-годишна възраст. Тогава бил осъден, но впоследствие помилван и когато се сдружил с Карл Шлосарек, когото срещнал в затвора, убийствата станали част от професионалната им квалификация.

Заедно двамата убиват четири домашни прислужници, понякога с помощта на брата на Хуго. Бидейки привлекателен младеж, Шенк с лекота привличал вниманието на дамите. Очаровал ги и ги карал да вярват, че намеренията му са почтени, което не било трудна работа за изпечен мошеник като него. А и онези пуритански времена, когато подобни любовни афери се вършели тайно, му позволявали да се движи в сенките.

Методът му на действие бил прост. Омайвал момичето с обещания за брак, след което я карал да събере всичката си покъщнина и спестявания и да го чака в отдалечена местност извън града. Там наивното момиче бивало изнасилено и ограбено. С помощта на Шлосарек Шенк убивал жената и скривал тялото й в пущинака или го хвърлял в Дунава. Двамата мъже били арестувани и обесени на 22 април 1884 г.

Черепът на Хуго Шенк се намира във Виенския криминален музей.

Хуго Шенк се сдобива с имитатор през 50-те години на XX век, в лицето на убиеца Макс Гулфер, чийто модус операнди прилича удивително на неговия.

Черната вдовица Марта Марек

Друг сензационен за времето си случай е този на Марта Марек и нейния съпруг Емил. Всичко започнало като обикновен застрахователен случай, когато през 1925 г. Емил загубил един от краката си в инцидент. Малко преди нещастието той и неговата съпруга Марта си били направили тлъста застраховка, според която трябвало да получат завидна сума.

Експертите обаче настояли, че съществуват доказателства, че кракът на Емил е отстранен умишлено и не само отказали да изплатят парите от застраховката, но направили всичко по силите си да изпратят Марта Марек в затвора, осъдена за опит за измама. Там се запознала с Леополдин Лихтенщайн – убила мъжа си с отрова за мишки. Именно тази среща вдъхновила Марта да извърши немислимото.

Скоро след освобождаването й от затвора нейният съпруг Емил неочаквано се споминал. Тъй като здравето му и без това било влошено след ампутацията на крака му, никой не заподозрял нещо нередно. Върху прясната вдовица се заизливали съболезнования и, което било по-важно за нея – пари в подкрепа на останалото без глава семейство.

Марта играела ролята си безупречно и не след дълго решила да изпита още малко късмета си. Отровила собствената си дъщеря, което довело до втора вълна от подкрепа – финансова и емоционална – след смъртта й. Но това не било достатъчно и скоро вдовицата отново се оказала в отчаяна нужда от пари. Смята се, че нейната патологична алчност е свързана с бедното й детство. Марта изпитвала нужда да поддържа висок стандарт на живот, който не можела в действителност да си позволи. Постоянно затъвала в дългове. 

В отчаянието си за пари тя станала небрежна и прибягнала до същата измама, която я била приземила в затвора преди. Направила застраховка на името на своята наемателка Фелиситас Китенбергер, която починала скоро след това от кратка и неочаквана болест. Този път обаче била извършена аутопсия, резултатите от която доказали, че нещастията, случващи се около Марта, съвсем не се дължат на лошата съдба. Когато били ексхумирани и останалите тела, доказателствата срещу нея се оказали непреодолими.

По време на процеса Марта Марек симулирала припадъци и слепота и се наложило да бъде внасяна в съдебната зала в специално пригоден стол. Съдът я осъдил на смърт, вярвайки че,
следвайки австрийската традиция, смъртната й присъда ще бъде заменена с доживотен затвор от президента, понеже е жена.

Но това се променило с идването на власт на Адолф Хитлер, който отказал да прояви подобно милосърдие. Марта Марек била обезглавена на чисто новата гилотина, донесена от Берлин, на 6 декември 1938 г.

Алфред Енгледер – Изнасилвача с чук

Отговорник за първия голям случай на серийни изнасилвания и убийства след Втората световна война е Алфред Енгледер, уместно назован „Изнасилвача с чук“. Роден през 1920 г. в селските райони на австрийския град Щаер, той бил подтикван от „силна омраза и презрение“ към жените.

Алфред Енгледер следвал една и съща схема всеки път. Приближавал се до неподозиращата си жертва на велосипед и я удрял по главата с чук. След това изнасилвал изпадналата в безсъзнание жена. Две от неговите общо шест жертви се споминали от нараняванията и скоро след това Изнасилвача с чук бил заловен след поредното му, този път неуспешно нападение.

По-късно животът щял да изиграе иронична шега на този женомразец. Той получил доживотна присъда, но след 26 години го освободили предсрочно. Алфред Енгледер срещнал смъртта си, прободен с нож от своята любовница – проститутка.

Убийства във Фаворитен

Най-сензационната история на 80-те години на XX в. без съмнение въплъщава в себе си най-големите страхове на всеки родител. В три последователни години три млади момичета били намерени в близост една до друга, мъртви и поругани по сходен начин в иначе мирния виенски квартал Фаворитен.

Жертвите ставали все по-млади с годините. Първа била 20-годишната Александра Шрифл, открита гола, изнасилена и удушена със собствения й чорапогащник, вързана за дърво на 22 октомври 1988 г. Убийството шокирало сплотените жители на квартала, но усилията да се открие извършителя се оказали безплодни.

През 1989 г. друга зловеща находка се появила, за да примомни на Виена, че по улиците й броди убиец на свобода. Десетгодишната Кристина Беранек била открита от собствения й баща на 2 февруари 1989 г. удушена по подобен начин, сексуално насилена и завързана за перилата на стълбището. Детето, точно като Александра, било удушено с част от собствените му дрехи. Това убийство също останало неразкрито, въпреки мащабното разследване, проведено от виенската криминална полиция и обявената парична награда.

Третата жертва се оказала 8-годишната Никол Щрау, открита на 22 декември 1990 г. в горист район. Тя също била изнасилена и удушена със собствените й връзки за обувки. Усилията да се открие извършител се увеличили, а кварталът бил обхванат от ужас, предизвикан от пълната увереност, че в района се подвизава сериен убиец.

Оказало се обаче, че случаят не е такъв. След случайния арест на лице с името Херберт П през 2000 г.. задължителните ДНК проби, взети от него, го свързали директно с изнасилването и убийството на Александра Шрифл. Станало ясно, че когато е бил проверяван във връзка със случая през 1988 г., кръвната му група е била записана погрешно и така бил изключен от кръга със заподозрени.

Разследването на убийствата било отворено наново и въпреки че се оказало, че Херберт П. не е извършител на другите две престъпления, скоро настъпило развитие по случая с убийството на 8-годишната Никол. През октомври 2001 г. полицията решила да разпита отново лицето Микаел П., който по време на убийството имал любовна връзка с лелята на детето. Първоначално изглеждало, че алибито му е солидно, но властите преразгледали уликите си и решили, че отказът му да даде доброволно ДНК проби го прави съмнителен. Той отказал и втори път, затова се наложило се да бъде заставен да даде проби със съдебна заповед. Така Микаел П. бил идентифициран като втория убиец.

Необичайното и интересното в тези случаи е пълното объркване на съдебните заседатели в последвалите процеси по отношение на ДНК науката и нейното прилагане. Особено в случая с убийството на Никол. Обвинението за малко щяло да загуби делото, докато заседателите се борели да разберат научните доказателства, изложени пред тях.

Макар да имали на разположение перфектно съвпадение на ДНК, що се отнася до обвиненията в изнасилване, един от заседателите гласувал, че обвиняемият е невинен, тъй като не бил достатъчно убеден, че шансът от едно на милиард две лица да имат едно и също ДНК е достачно решаващ.

Двама други заседатели отказали да обявят подсъдимия за виновен на основание, че ДНК доказателствата сочат, че той е бил извършител на изнасилването, а не непременно на убийството. Процесът предизвикал разгорещени дебати около проблема с твърде високото упование в ДНК доказателствата от страна на съдебни заседатели, вярващи, че случващото се в измислени телевизионни сериали като „От местопрестъплението“ би могло да бъде приложено в един реален съдебен процес.

Убийството на Кристина Беранек останало неразкрито, тъй като нямало ДНК, което да свърже някой от двамата убийци с нейния случай. Впоследствие се появила теорията, че момичето е станало жертва на серийния убиец Волфганг От, който нападал и убивал млади момичета из цяла Австрия, но и това никога не било потвърдено със сигурност.

Ангелите на смъртта от Лайнц

Леко по-различна криминална афера предизвиква друга полемика през 80-те години. Високият брой на жертвите в този случай бил невъобразим за страната по онова време, а извършителите на престъпленията – невероятни. Когато се появили слухове, че в болницата „Лайнц“ във Виена се случва серия от убийства, ръководството първоначално отказало да повярва, че подобно нещо може да се случи под носа им. Още повече, че набедените за виновници сякаш се забавлявали от тази мълва.

Истината се оказала много по-грозна отколкото можели да си представят. Всичко започнало, когато една неизлечимо болна пациентка помолила 23-годишната медицинска сестра Валтрауд Вагнер да й помогне да приключи живота си с достойнство. Тя се съгласила и поставила на пациентката смъртоносна доза морфин, като смятала действието си за „акт на милосърдие“ – следователно напълно оправдано в нейните очи. Но не се спряла дотам. Към нея се присъединили три колежки и смъртоносната компания започнала да подбира рутинно най-крехките и смирени болни и да ги убива хладнокръвно. Понякога използвали инсулин, а друг път успокоителни.

Впослествие, когато телата били ексхумирани и истинската причина за смъртта на пациентите била установена, Валтрауд Вагнер била обвинена в 32 отделни убийства, макар че признала за повече. Експертите смятат, че жертвите на групата може да са били повече от сто. Медицинските сестри с право си спечелили прякора, лепнат им от пресата: „Ангелите на смъртта“ и настоявали, че действията им са били продиктувани единствено от съчувствие към неизлечимо болните, чието качество на живот е влошено отвъд всякаква търпимост и надежда за спасени.

В крайна сметка и четирите жени били осъдени и пратени в затвора. Днес всички те са освободени предсрочно и променят имената си в опит да започнат живота си на чисто.

 Смъртоносният журналист Джак Унтервегер

Джак Унтервегер, познат още като „Виенския удушвач“, е може би най-изтъкнатият сериен убиец в Австрия. В действителност неговите смъртоносни занимания излизат далеч извън пределите на страната, като стигат чак до Съединените Щати. Той убива голям брой проститутки, като ги удушава със собствените им чорапогащници или сутиени и захвърля телата им в гористите райони на столицата, в периода 1990-1994 г., когато най-сетне е арестуван.

Унтервегер прекарал голяма част от младостта си по затворите, осъждан основно за сексуални нападения. През 1974 г. получил доживотна присъда без право на помилване за убийството на жена. Лежал в затвора 15 години, като през това време с помощта на литературни напъни и социопатски чар успял да спечели съчувствието и подкрепата на интелектуалния елит на Виена. Освободили го през 1990 г. и Джак се превърнал в популярен медиен образ като живото доказателство, че реабилитацията е възможна.

Още в първата година след освобождаване си той убил четири жени. Негова запазена марка бил необичайният възел на бельото на жените, което използвал, за да ги удуши. Джак Унтервегер извършил самоубийство преди да може да бъде осъден, оставяйки след себе си неопровержимо доказателство, че наистина е Виенския удушвач – въжето, с което се обесил, било вързано на същия възел.

Отвличането на Наташа Кампуш

Отвличането на 10-годишната Наташа Кампуш през 1998 г. разтърсва Австрия до основи. Детето било грабнато от пътя на връщане от училище от някакъв мъж в бял микробус. Въпреки мащабното издирване и широката публичност, момичето изчезнало безследно.

Наташа била отвлечена от Волфганг Приклопил, който я държал затворена под ключ в мазето си в продължение на 8 години. Той използвал малкото момиче като личен роб. Първоначално Наташа не можела да напуска мъничката си килия, намираща се под гаража на похитителя й, но постепенно той й разрешил да влиза в къщата, където дори разговаряла с други хора.

Похитеното момиче дори веднъж ходило на ски почивка заедно с Приклопил. Тя обяснява впоследствие, че не е можела да избяга, тъй като била под постоянно наблюдение и се чувствала заплашена.

В крайна сметка Наташа Кампуш се спасява на 23 август 2006 г. и търси убежище в дома на съседите. Волфганг Приклопил извършва самоубийство, хвърляйки се под влака, за да избегне правосъдието, а Наташа се сдобива със звездна слава.

Йозеф Фрицл – символ на чистото зло

Йозеф Фрицл се превръща от пример за уважаван възрастен семеен мъж в олицетворение на чистото зло, когато серия от събития довежда до разбулването на злокобна история за пленничество, изнасилване и кръвосмешение и му донася световна известност.

Когато най-голямата му дъщеря Елизабет изчезва, никой не помисля, че нещо лошо може да се е случило с нея. Тя винаги била непокорна и често имала сблъсъци със строгия си баща. Освен това няколкото писма, написани от нея, показвали, че тя просто е избягала от къщи. В действителност Елизабет била държана в плен в шумоизолираното мазе под дома на родителите й от собствения й баща, който редовно я посещавал, за да я изнасилва и тормози.

В продължение на 24 години Фрицл става баща на общо 7 деца, родени от дъщеря му. Едно от тях, момче на име Микаел, умира, тъй като не получава адекватна медицинска помощ, и Фрицл изгаря телцето му в рамките на имота си. Три от децата били изведени от мазето и живеели в семейната къща. Фрицл твърдял, че ги е намерил на прага с бележки, написани от дъщеря му, с молба родителите й да ги отгледат, понеже тя не е в състояние да го стори. Другите три деца били държани под ключ в подземието заедно с тяхната майка.

Трагедията се разкрива, когато Фрицл бил принуден да откара най-голямото от децата в болница заради сериозно заболяване. Това довежда до неговия арест и доживотна присъда.

Естибализ Каранза – Ледената убийца

Модерните времена със сигурност не страдат от липса на кръв и насилие и Австрия не прави изключение, като нейните криминални случаи неведнъж са привличали вниманието на световните медии. Пример за това е случаят с убийцата Естибализ Каранза, която намира удобен и находчив начин да се отървава от неудобните си партньори с помощта на фризерите в сладоледената й къща.

Тридесет и четири годишната жена от испано-мексикански произход застрелва в тила бившия си съпруг през 2008 г., докато седи пред компютъра, а две години по-късно убива по същия начин своя любовник, докато спи. Естибализ нарязва телата им с верижен трион, замразява ги във фризера за сладолед, после ги залива с цимент и ги скрива в мазето на кафенето си във Виена.

В странен обрат на съдбата Каранза, която отчаяно копнеела да има дете, открила, че е бременна от новия си любовник точно в деня, в който лъснала грозната истина.

Останките на двамата мъже били открити през 2011 г., когато се наложило в мазето да бъде извършен лек ремонт. Каранза побързала да избяга от Австрия, преминавайки границата с Италия в такси, но няколко дни по-късно била заловена и екстрадирана.

Изправена пред съда, Естибализ Каранза пледирала за виновна по всички обвинения, а прокурорът я нарекъл „извънредно опасна жена, готова на всичко“. Адвокатът на обвиняемата обаче настоял, че тя е била тормозена от двамата мъже и това следва да се вземе под внимание. Експертът-психиатър, призован от съда, свидетелствал, че Каранза страда от личностно разстройство, както и от сериозни умствени аномалии.

Съдебният процес привлича огромен медиен интерес в Австрия, а пресата кръщава обвиняемата „Ледената убийца“. Естебализ Каранза получава доживотна присъда на 22 ноември 2012 г. и е изпратена в заведение за душевно болни. Синът й се ражда през 2012 г. и живее с баща си, който сключва брак с Естебализ зад решетките.

С намерението да обезпечи бъдещето на сина си, тя издава книга с мемоарите си, озаглавена: „Моите два живота: Истинската история на Ледената дама“, в която разкрива с ярки детайли как е убила и нарязала любовниците си.

Макар Австрия да е относително мирна и безопасна страна и тя, подобно на човешката природа, притежава две различни лица – елегантната и изискана маска прикрива по-тъмната и зловеща страна на една и съща монета.

Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, murderpedia.org, nytimes.com, unknownmisandry.blogspot.com, bbc.com, mirror.co.uk, altereddimensions.net, anomalien.com, Violent Sensations: Sex, Crime, and Utopia in Vienna and Berlin, 1860-1914, Genetic Suspects: Global Governance of Forensic DNA Profiling and Databasing, Moving Targets: Women, Murder, and Representation

6 март 1970 г. Петдесет годишен мъж с вид на обикновен работник прекрачва прага на едно от полицейските управления в Лос Анджелис. Мъжът изглеждал съвсем нормално – с коса, сресана на път и кожа, загоряла от калифорнийското слънце. Той поискал да разговаря с някого относно някакво престъпление. Когато го притиснали с повече въпроси, извадил заредено оръжие и го поставил на рецепцията. После признал, че той и неговият млад съучастник са отговорни за скорошен обир и отвличането на 3 млади момичета. Казал и името си – Мак Рей Едуардс.

Отвлечените момичета отървали живота си на косъм при отвличането. И трите били деца на негови съседи. Едуардс и неговият съучастник проникнали с взлом в дома им в ранните утринни часове, след като родителите им тръгнали за работа. Откраднали разни предмети от дома и после отвлекли момичетата, на възраст 12, 13 и 14 години.

Садистичният дует заставил момичетата да напишат бележка преди да тръгнат, гласяща, че бягат от къщи. След това ги откарали в Националната гора Анджелис и тъй като познавали Едуардс, той вероятно щял да ги убие, след като приключел с тях.

За щастие две от децата успели да се измъкнат. Тази внезапна промяна в плановете хвърлила Едуардс и неговия партньор в паника. Решили да избягат от мястото, оставяйки третото отвлечено момиче само. След това, незнайно защо, Едуардс решил да отиде в полицията и да се предаде. Впоследствие завел властите при момичето и то било намерено невредимо.

Но това признание не било всичко, което Едуард имал да предложи. Той щял да продължи да изумява властите. Не след дълго признал за бруталните убийства на 6 калифорнийски деца, за повечето от които полицията смятала, че просто са избягали от къщи. 

Марк Рей Едуардс е роден през 1918 г. в щата Арканзанс. Вече като женен мъж и баща на две осиновени деца той се премества в Лос Анджелис през 1941 г. и се хваща на работа в Калифорнийския отдел по транспорта, помагайки в изграждането на някои от най-големите магистрали в Южна Калифорния. Това, което шокирало властите, било откровението му, че е използвал строителните площадки на магистралите като погребални места за жертвите си.

Неговата първа известна жертва е 8-годишната Стела Дарлийн Нолан от Комптън. Тя била отвлечена, докато придружавала майка си до работата й на 20 юни 1953 г. Полицията не разполагала със заподозрени и нямала представа, че Стела все още е жива. След около месец властите арестували 20-годишния братовчед на жертвата, заради непоследователните му показания, но впоследствие го освободили. След още няколко месеца един тийнейджър привлякъл вниманието на полицията, казвайки, че разполага с ключа от загадката. Оказало се, че лъже. Щели да изминат години преди родителите на Стела да научат истината.

Няколко дни след признанието му Едуардс завежда детективите до нейното тяло, вградено под асфалта на местна магистрала. Той разказал, че бил отвлякъл момиченцето, завел го обратно в дома си, където се гаврил с него и накрая го удушил. Накрая хвърлил тялото й от един мост. Няколко часа по-късно се върнал на мястото, само за да открие, че детето е още живо. Стела се опитвала да се изправи и да избяга. Едуардс я довършил с ножа си.

На 6 август 1956 г. от калифорнийския град Азуса, докато карали колелата си, изчезват 15-годишният Доналд Лий Бейкър и 12-годишната Бренда Джо Хоуел. Бренда била на гости у роднини. Всъщност момичето било доведена сестра (или балдъза) на Едуардс.

Той разказал на властите как подлъгал децата в един каньон, където ги разделил, след което пребил Доналд с камъни и прерязъл гърлото му. Тогава чул, че Бренда се приближава, паникьосал се и убил и нея. Велосипедът на Бренда и якето на Доналд били намерени, но телата им никога не били открити. Едуардс се опитал да си спомни мястото, където ги бил погребал, но претърсавнето на района не довело до нищо.

Едуардс казал, че след това си бил взел почивка от убийствата за няколко години, но детективите не му повярвали, обаче го оставили да говори, за да не секнат признанията му. Той отнема живота на следващата му известна жертва след цели 10 години. На 26 ноември 1968 г. Едуардс прониква в частен дом с намерението да отвлече малко момиче, но 16-годишният й брат Гари Рошет се събужда и Едуардс го застрелва и погябва.

Няколко седмици по-късно, на 16 декември 1968 г., Едуардс взима следващата си жертва. Петнадесет годишният Роджър Дейл Мадисън от град Силмар напуска дома си след скарване с родителите си. Приятел на баща му го подмамва в близката портокалова горичка, където му предлага да играят на игра, свързана с връзване. Този приятел бил Едуардс. Той намушкал многократно момчето с нож и погребал тялото му с булдозер под магистралата.

Последното потвърдено убийство на Мак Рей Едуардс се случва на следващата година. Тринадесет годишният Доналд Алън Тод бил отвлечен от дома си в Пакома през май 1969 г. Скоро бил открит изнасилен и застрелян под един мост. Доналд живеел в квартала на Едуардс и може би дори го познавал.

Едуардс твърдял, че изпитва угризения:

„Изпитвах чувство за вина. Не можех да ям, не можех да спя и това започна да се отразява на работата ми. Работя с тежко оборудване, нали разбирате. Машината за изравняване на асфалт, която използвам в момента, струва много пари – 200 000 долара. Можех да я повредя. Или да сгазя някого”. 

Властите не се вързали на това. Според тях Едуардс се бил предал единствено от страх, че избягалите му жертви ще го издадат. Детективите имали чувството, че той не им казва всичко. Едуардс бил обвинен в убийствата на 3 деца, чийто тела били намерени. Той пледирал за виновен и осъден на смърт през 1971 г. Когато обявили присъдата му, казал:

„Искам да седна на стола – това съм искал винаги. Адвокатът ми ми каза, че стотина човека чакат реда си да умрат на стола. Моля съдията да ми даде мястото на първия. Той сега седи и се поти. Аз не се потя. Готов съм за него“.

Вече в затвора, Едуардс скоро се убедил колко е трудно да бъдеш екзекутиран в щата Калифорния. Трябвали му 3 опита, но в крайна сметка успял да отнеме собствения си живот. Първо се опитал да си среже вените с бръснач, после взел свръхдоза приспивателни. Накрая успял да се обеси с кабел от телевизор на 30 октомври 1971 г в килията си в затвора „Сан Куентин“.

Докато лежал в затвора Едуардс често се хвалел с престъпленията си. Неназован затворник от съседна килия разказал, че Едуардс му бил споделил за убийствата на около 20 деца.

Интересното в случая на Едуардс, освен находчивостта му в полагането на труповете под магистралния асфалт, е нелогичната смесица от жертви от двата пола, голямата разлика във възрастта им и разнообразните методи на убийство. Само за две от жертвите – Стела и Доналд – се знае със сигурност , че са били сексуално нападнати. Като изключим това, няма абсолютно никаква връзка между убитите, освен че са под 16-годишна възраст и живеят в Калифорния.

Точно тази липса на последователност кара мнозина да вярват, че жертвите на Едуардс са много повече от 6-те, за които си признава.

Почти 50 години са минали от смъртта му, но името му все още изкача от време на време в полицейските управления в Калифорния. Той все още е заподозрян в голям брой неразкрити убийства на деца, които съвпадат с неговия модус операнди. За щастие последният живот, който отнема, е неговият собствен.

Източници: criminallyintrigued.com, murderpedia.org, derangedlacrimes.com, www.reddit.com/r/UnresolvedMysteries/

Джоан Риш е щастливо омъжена домакиня и майка от Масачузетс, чийто живот изглеждал перфектен за близки и познати. Красива, мила и изпълнена с предана всеотдайност към съпруга си и двете им деца. Но един ден тя изчезва загадъчно и безследно…

Джоан Риш е родена на 12 май 1930 г. Трагедията я застига рано още в детството й, когато през 1940 г. и двамата й родители загиват в подозрителен пожар. След смъртта им тя отива да живее при роднини, които я осиновяват, но след известно време става ясно, че бащата й е посягал сексуално, което довежда до разпада на семейството.

През 1952 г. Джоан получава диплома по Английска литература и започва работа като секретарка в издателство. След около две години се запознава с бъдещия си съпруг Мартин на футболна среща. Родени в Бруклин, двамата веднага намират много общи неща и не след дълго Джоан напуска работата си като асистент-редактор в издателска къща в Ню Йорк Сити, за да създаде семейство с Мартин.

Младата двойка създава две деца – Лилиан и Дейвид – преди да се премести в модерен дом в заможното градче Линкълн в щата Масачузетс през 1961 г. Джоан остава вкъщи, за да гледа децата и да се грижи за дома, а Мартин работи като изпълнителен директор в компания за хартия.

„Мисля, че бяха изключително щастливи. Имаха красив дом, две прекрасни деца и живееха в разбирателство, доколкото ми е известно“ – казва втората майка на Джоан Алис Натрас.

Всички познавали Джоан като много щедра душа. Тя плащала стоматологичните грижи на доведената си сестра и често се тревожела за финансовото положение на втората си майка Алис. Понякога споделяла, че когато децата пораснат, иска да стане учителка.

На 24 октомври 1961 г. рано сутринта Мартин заминава на командировка в Ню Йорк, оставяйки съпругата си у дома с децата. Същата сутрин не се случва нищо особено. Джоан оставила малкия Дейвид при съседката Барбара Баркър и завела 4-годишната Лилиан на зъболекар. След прегледа двете отишли на пазар и после се прибрали у дома за обяд.

Когато се прибрали вкъщи след посещението при стоматолога, Джоан сложила 2-годишния Дейвид да спи. Докато малкият дремвал, тя изпратила Лилиан в дома на г-жа Баркър да си играе със сина й Дъглас, който бил на същата възраст. Къщите на улица „Олд Бедфорд“ били на голямо разстояние една от други, оградени с огромни дървета, даващи на имотите усамотение.

Случилото се впоследствие е обвито в мистерия и конспирации.

Около 15:40 ч. г-жа Баркър завела малката Лилиан обратно до дома й, предполагайки, че майка й е вътре и отишла на пазар. Когато се върнала в 16:15 ч., Лилиан се появила на входната й врата и обяснила през плач, че майка й е изчезнала и че „цялата кухня е в червена боя“. Барбара отишла с нея до дома й, където я очаквала стряскаща картина.

Онова, което видяла Лилиан, не било червена боя.

Стените били опръскани с кръв, а на пода имало малка локва. Капки от кръв водели чак до детската стая на Дейвид, където бебето се късало от рев. Кървавата следа водела и навън до багажника на колата. На пода се търкаляла ролка кухненска хартия, която очевидно била използвана за бърсане на кръвта – вероятно от нечия ръка. Бебешките дрехи на Дейвид също били използвани за парцали и лежали захвърлени на пода.

Кръв била открита не само в кухнята, но и в другите стаи, както и навън. Капка с диаметър 3.2 мм се виждала на първото стъпало на стълбището, още две – горните стъпала. Осем кървави капки били открити в спалнята на родителите и една край прозорец в детската стая.

Колата на Джоан била оцапана с кръв на три места: десният заден калник; лявата страна на капака, близо до предното стъкло; и точно в центъра на багажника. Разследващите смятали последната следа за доста озадачаваща.

Телефонът бил изтръгнат от стената и захвърлен в кошчето за боклук, преместено от обичайното му място под мивката в средата на стаята, а телефонният указател бил отворен на страниците със спешни номера. Последвалата проверка установила, че от дома не е правено телефонно обаждане.

Мартин Риш, който се прибрал по спешност от командировката си, обяснил на полицията, че празната бутилка от алкохол в кошчето е изпита от него и съпругата му предната вечер, но не знаел нищо за бирените бутилки, намерени в боклука.

Експертизата показала, че кръвта е от нулева кръвна група, като тази на Джоан и че вероятно е дошла от повърхностна рана. На стената до телефона бил открит неидентифициран кървав отпечатък от палец. В идващите години щели да бъдат снети пръстови отпечатъци от над 5 000 души в опит да се намери съвпадение, но без успех.

Всичко друго в дома изглеждало на мястото си и нищо не било откраднато, което накарало полицията да изключи версията за обир. Всъщност, с изключение на пръските кръв и една преобърната масичка, къщата била безупречно чиста и подредена. Със сигурност не изглеждало, че тук се е случила насилствена борба.

Според изчисленията на разследващите след сутрешния пазар Джоан не би трябвало да има у себе си повече от 10 долара. Първоначалната им теория била, че тя е отвлечена. Но показанията на очевидци усложнили нещата.

Барбара Баркър казала на полицията, че е забелязала Джоан да ходи бързо с протегнати ръце от колата й, паркирана в алеята, към гаража, в около 14:15 ч. Сякаш носела нещо червено в едната си ръка. Друга съседка казала на полицията, че приблизително в 15:20 ч. е видяла мръсен, син двуцветен автомобил, вероятно произведен от „Дженеръл Мотърс“, паркиран зад колата на Джоан.

Докато новините за изчезването на Джоан си пробивали път из градчето Линкълн, полицията започнала да получава сигнали от хора, вярващи, че са видели изчезналата домакиня в онзи съдбовен следобед.

Няколко мотористи съобщили, че са видели Джоан да ходи пеша по Път 128 в съседния град Уолтъм, разположен в близост до изкуственото езеро, известно като резервоара Кеймбридж. Полицията приела много сериозно този сигнал и претърсила старателно езерото с надеждата, че ще се натъкне на някакви улики. Търсенето било безплодно.

Друг очевидец казал, че е забелязал Джоан в около 14:15 ч. в деня на изчезването й. Жена с нейното описание вървяла край Път 2А, на около 200 м от дома й. Носела широко сиво палто, стигащо до коленете й, а на главата си носела кърпа, вързана по особен начин под брадичката. Сякаш се опитвала да скрие част от лицето си. „Тътреше се приведена сякаш й беше студено“, казал свидетелят.

Скоро след това дошъл още един сигнал. Този път човекът на телефона казал, че също е забелязал жена с горното описание, но добавил, че по краката й имало кръв. Тя ходела по Път 128 като замаяна и като че ли придържала нещо до корема си. „Влачеше се тежко с наведена глава“, казал той.

Възможно ли е това да е била Джоан и ако е така, какво е правила? Във всички тези подадени сигнали очевидците описвали дрехите и поведението й по сходен начин. Разследващите се опитали да намерят тази жена, проверявайки всяка болница в района. Никога не успели да потвърдят или отрекат, че това е била Джоан.

Случаят приел още по-загадъчен обрат, когато детективите открили, че преди изчезването й Джоан е взимала от библиотеката голям брой книги на тема убийства и изчезвания. Една от тях е „В търсене на Ричард Торп“ от Джерард Тикъл, разказваща за ученик, който изчезва нарочно. Друга е романът на Елизабет Боуън „Смърт на сърцето“, описваща безследното изчезване на едно сираче. Но книгата, която почти напълно съвпада с така нареченото местопрестъпление в дома на семейство Риш, е „Без следа“, следваща историята на жена, която опръсква стените в дома си със собствената си кръв, преди да изчезне.

Тези открития довеждат до лавина от слухове и спекулации.

Мнозина се заиграват с теорията, че Джоан, отегчена от семейния живот, след като изоставила динамичната си кариера в Ню Йорк, е режисирала собственото си изчезване. Семейството и приятелите й обаче казват, че тя е всеотдайна майка и не би помислила да изостави децата си.

Доста от местните жители на град Линкълн предполагат, че образът на щастливо семейство е просто фасада и Джоан и Мартин са имали извънбрачни афери. Тяхната теория е, че Джоан е станала жертва на любовна кавга, преминала в насилие.

Другата теория не е толкова романтична: Джоан е станала жертва на садистично убийство, спонтанен аборт или инцидент и тялото й лежи някъде, все още неоткрито.

През годините Мартин Риш все така таял надеждата, че един ден съпругата му ще се върне. Той избрал да вярва, че тя е получила амнезия и все някога ще си спомни коя е. Останал да живее в семейния им дом след нейното изчезване и го запазил същия. Въпреки безбройните фалшиви обаждания, които получавал, Мартин отказал да смени телефонния си номер в случай, че Джоан реши да се обади. Тя никога не го направила и никога не се върнала у дома, но той отказал да я обяви за мъртва. Мартин Риш отишъл в гроба през 2009 г. без да разбере какво се е случило със съпругата му.

Възможно ли е Джоан да е изоставила живота си, за да започне начисто? Това е теорията, в която авантюристът във всеки от нас би искал да повярва. Дали е възможна? Напълно. Със сигурност е по-привлекателна от зловещата алтернатива тя да е мъртва.

Нейното изключително озадачаващо изчезване се превръща в една от най-големите мистерии в Нова Англия през XX в. и до ден днешен никой не знае наистина какво точно се е случило с Джоан Риш. Историята й служи като основно вдъхновение на авторката Джилиан Флин за написването на бестселъра „Не казвай сбогом“, по който е създаден и едноименият филм, с участието на Бен Афлек и Розамунд Пайк.

Източници: morbidology.com, wikipedia.org, lifedaily.com, historichorrors.com

Докато ножът на Джак Изкормвача прецизно режел на парчета общественото спокойствие във викториански Лондон, съвсем незабелязано се случвала друга серия от брутални убийства. Наречена „Загадките на Темза“ или „Убийства край брега“, тази зловеща поредица тънела в сянката на истерията, заобикаляща престъпленията на Изкормвача в Уайтчапъл. Макар убийствата край Темза да покриват доста по-дълъг период от време и въпреки че са много по-жестоки от тези на Изкормвача, те съвсем незаслужено почти не се споменават в хрониките на криминалната история.

Убийства край брега – 1887-89 г.

Доказателство, че кръвожаден убиец се е заел за работа се появява за първи път през май 1887 г. в енорията Рейнъм, в долината на река Темза, когато работници изваждат от водата вързоп, от който изпада женски торс. През май и април още много части от същото тяло се появяват в различни части на Лондон – докато накрая било събрано почти цялото тяло, без главата и горната част на гръдния кош.

Медицинските лица, сред които полицейският хирург д-р Томас Бонд, изказали мнение, че в деянието е очевидна известна степен на медицински познания, но според тях тялото не било разрязано с медицинска цел. Докторите не могли да установят причината за смъртта или да докажат извършено насилие, така че разследващите нямали друг избор освен да картотекират случая просто като „Намерена мъртва“.

Втората жертва от речната серия била открита през септември 1888 , в разгара на издирването на Убиеца от Уайтчапъл. На 11 септември женска ръка била открита в Темза край квартал Пимлико. На 28 същия месец още една ръка изкочила в квартал Ламбет, а на 2 октомври бил открит и торсът на жената, отново без главата.

Точно по онова време се строяла нова сграда край Темза за Скотланд Ярд, които отдавна вече не се побирали в щаба си на булевард „Уайтхол“. Женските останки били намерени на строителната площадка на новата сграда и пресата кръстила находката „Загадката от Уайтхол“. Така, по ирония на съдбата, столичната полиция трябвало да разгадава случай на убийство още преди да се нанесе на новото място.

И този път съдебните лекари се съгласили, че извършителят притежава познания по медицина, но отново не могли да установят причината за смъртта. Доктор Чарлз Хибърт, който прегледал една от ръцете, заявил, че:

„Смятам, че ръката е отрязана от човек, който, макар да не е задължително анатом, със сигурност знае какво прави – наясно е къде се намират ставите и вероятно редовно ги реже“.

В крайна сметка разследването на причината за смъртта отново закрило случая с присъдата „Намерена мъртва“, въпреки факта, че очевидно ставало въпрос за убийство.

1888-а се смята за „Годината на Изкормвача“ в историята на Лондон. По време на неговото десетседмично царство Изкормвача успява да разтърси викторианския град до основи. Въпреки това до края на годината интересът към него вече започвал бързо да се топи. С настъпването на юни 1889 г. били изминали почти седем месеца без се случи негово убийство и се протягала плахата надежда, че кървавото му проклятие е прогонено. Същото не можело да се каже обаче за серията от убийства край Темза, която била на път да се възобнови.

На 4 юни край Хорслидаун от реката бил изваден женски торс, а горе-долу по същото време ляв крак от същото тяло бил издърпан изпод моста Албърт в Челси. Само за седмица многобройни части от злощастната жертва се появили във или край Темза.

На 11 юни вестник „Лондон Таймс“ съобщава, че останките намерени досега:

„… са както следва: вторник – левият крак и бедро край Батърси, долната част на коремната област в Хорслидаун; четвъртък – черният дроб край Найн Елмс, горната част на тялото в Батърси Парк, вратът и раменете край Батърси; петък – дясното стъпало и част от крака в Уондсуърт, лявото стъпало в Лаймхаус; събота – лявата ръка в Бенксайд, задните части и тазът в Батърси, дясното бедро в Челси; вчера – дясната ръка в Бенксайд.“.

Любопитен е фактът, че една от частите на тялото била хвърлена нарочно през оградата на имението на писателката Мери Шели, която за ирония по-рано издава романа „Франкенщайн“, разказващ за чудовище, съшито от различни човешки части.

Останките на жертвата били прегледани на 17 юни и медиците заключили, че:

„… разделянето на частите показва умение и замисъл; не анатомичните умения на хирург обаче, а практическите знания на касапин. Наблюдава се голяма прилика между нарязването на това тяло и останките, намерени в Рейнъм, както и онези, открити на строежа на новата полицейска сграда.“. 

На 5 юни вестник „Лондон Таймс“ съобщава, че: „Според мнението на докторите жените са били мъртви само от 48 часа, а телата са нарязани грубо от човек, който има някаква представа за ставите в човешкото тяло.“.

И този път не била установена причината за смъртта, но сега случаят бил обявен за „Умишлено убийство на неизвестно лице или лица“. Както и при другите подобни случаи главата на жертвата никога не била открита, но за сметка на това самоличността й била ясно установена. Тялото се оказало на проститутката Елизабет Джаксън от Челси. Тази следа не била от голяма помощ, тъй като убийството останало неразкрито, както и останалите.

През юли Уайтчапъл се събудил, изправен пред възможността да си има работа с още едно престъпление на Джак Изкормвача. Проститутката Алис Маккензи била открита мъртва в сърцето на квартала. Докато полицията и гражданите си играели с теорията, че Джак се е върнал в бизнеса, Убиеца от Темза ударил отново, този път в задния двор на Изкормвача.

На 10 септември полицай Уилям Пенет обикалял маршрута си по улица „Пинчин“ в Уайтчапъл, когато открил торса на жена под железопътния тунел. Както и в случая с Маккензи, убийството създало оживена полицейска суматоха в района. Минути след откриването на тялото комисарят на полицията и неговият заместник, заедно с орда детективи, работили по разследването на Изкормвача, побързали да дойдат на местопрестъплението. Но в крайна сметка полицията щяла да прибави и това убийство към останалите неразкрити случаи с намерени край Темза човешки останки.

Разказът за Убийствата на брега на Темза няма да бъде пълен без да бъдат спомени и други подобни престъпления, случили се 14 години по-рано.

Загадките на Темза – 1873- 74 г.

На 5 септември 1873 г. полицейски патрул близо до Батърси изважда от водата лявата четвърт от женски торс. Скоро след това се появили още части – дясната гърда в Найн Елмс, главата в Лаймхаус, лявата предмишница в Батърси, тазът в Уулуич и т. н., докато не било събрано почти цялото тяло. Подобно на случая в Рейнъм от 1887 г., в продължение на месец пресата кажи-речи всеки ден съобщавала за намерени човешки части.

По съвет на главния действащ хирург д-р Бонд трупът бил „сглобен“, като зашили частите му. Лицето се оказало по-голямо предизвикателство, понеже носът и брадичката били отрязани, а главата скалпирана. Кожата на лицето на жертвата била нагласена „възможно най-естествено“. Макар този ранен опит за съдебномедицинска реконструкция да бил изпълнен с „находчивост и вещина“ , тялото можело да бъде разпознато единствено от онези „близко запознати с физическите характеристики на починалата“.

Наложило се полицията да отпраща много хора с „нездраво любопитство“, желаещи да видят съшитото тяло. Сред тях имало от така наречените „търговци на ужаси“, които се опитвали да се сдобият с рисунка на останките. На онези, които имали основателна причина да видят трупа, полицията показвала първо фотография.

Коментирайки нараняванията на жертвата, медицинският журнал „Лансет“ съобщава, че:

„Противно на всеобщото мнение тялото не е било насечено, а сръчно разрязано; ставите са били отворени, а костите грижливо разчленени – дори сложните стави при глезените и лактите. Единствено при раменните стави и тазобедрената става костите са били прерязани.“.

Заключението на разследващите било: „Умишлено убийство на неизвестно лице или лица“. Правителството обявило награда от 200 паунда и помилване на всеки възможен съучастник в престъплението, който би могъл да ги насочи към действителния убиец. Никой не се появил, нямало арести и случаят останал неразкрит.

През юни 1874 г. разчлененото тяло на жена било извадено от река Темза край Пътни. Трупът нямал глава и имал само един крак. Съдебният лекар заключил, че тялото е било разделено при гръбначния стълб и се е разлагало в негасена вар преди да бъде изхвърлено в Темза. Въпреки че очевидно ставало въпрос за убийство, следователите не могли да стигнат до категорично становище по въпроса. Също като при другото подобно престъпление от миналата година и това останало загубено в историята.

Мистерията на „Тотнъм Корт“ – 1884 г.

На 24 октомври 1884 г. вестник „Таймс“ съобщава:

„Вчера бе породена значителна възбуда в квартала край бул. „Тотнъм Корт“ заради откритието на човешки останки, според сведенията на жена, при обстоятелства, предполагащи извършено престъпление“.

Ставало въпрос за череп с все още висяща от него кожа, както и бедрена кост с голямо парче плът по нея. По същото време пакет, съдържащ човешка ръка, бил открит на площад „Бедфорд“. Ръката предоставяла възможна следа за установяване на самоличността на жертвата – татуировка – която повече от вероятно отзаначавала, че жената е била проститутка.

Пет дни по-късно един полицай минавал край площад „Фицрой“ №33, когато забелязал голям кафяв хартиен пакет. Разтваряйки го, намерил вътре част от човешки торс. Изглежда убиецът бил изключително дързък или просто имал невероятен късмет в отърваването от телата. Според вестник „Пал Мал“:

„… тротоарът пред къщата е постоянно патрулиран от полицията… смята се, че пакетът е оставен между 10:00 – 10:15 ч., когато е почивката на патрула“.

Сградата, пред която били оставени останките, се използвала за военни тренировки и оръжеен склад.

Разследването на причината за смъртта започнало на 11 ноември. Взети били показания от свидетелите, имали лошия късмет да намерят човешките части. Вестник „Таймс“ съобщил, че частите принадлежат на една и съща жена и са били „разделени от опитен човек, но със сигурност не заради изучаване на анатомията“.

Разследването продължило няколко седмици с надеждата, че ще се появи нова информация. На 9 декември се появила такава под формата на пакет, намерен на улица „Морнингтън-Кресънт“, съдържащ кости от дясна ръка, дясно и ляво стъпало и дясна предмишница. Съдебният лекар заключил, че костите принадлежат на жени, подложени на умела дисекция. Частите били съхранявани известно време в моргата и след това изгорени. Тези две мистерии, подобно на останалите, щели да останат неразкрити.

Река Темза

Криминалната история на Лондон помни многобройни убийства с разчленяване. Но никога убийствата не са били по-чести от годините, обхващащи „Убийствата на брега на Темза“. Загадъчните и зловещи находки от 1873 и 1874 г. са много сходни с „Убийствата на брега“.

Възможно ли е един единствен човек да е отговорен за двете серии? Може би този мъж, вероятно млад студент по медицина, е бил изпратен в затвора по други обвинения или вкаран в лудница в средата на 70-те години на XІX в., само за да бъде пуснат после на свобода, за да продължи смъртоносната си поредица?

Добър пример за подобен случай е канадският сериен убиец Джон Крофърд Мартин, който е осъден през 1981 г. на 10 години затвор за убийство. Когато го освобождават, той продължава да убива и разчленява труповете на три жени в град Саскатун.

Река Темза от край време се явява края на пътя за склонни към самоубийство лунатици, жертви на престъпления и на злощастни инциденти. Архивите от 1882 г. споделят, че в реката са открити 544 тела, от които 277 с неясна причина за смъртта.

Лондонският „Таймс“ публикува статия на 15 юни същата година, озаглавена „Незабелязани убийства“, която посочва, че: „удобствата, които реката предлага, за извършването на потайни убийства“, са проблемът, който трябва да бъде решен.

„Няма да е приятно да разсъждаваме над факта колко много главорези бродят из Лондон, които вече са извършили безнаказано зверства край реката и биха могли да бъдат изкушени да извършат нови, разчитайки на повсеместната слабохарактерност, преобладаваща в нашите усилия да установим със сигурност причините за подозрителните смъртни случаи.“.

Труповете, намерени в река Темза, се третирали по-различен начин от тяло, намерено на сушата. Пораженията, които водата оставя върху тялото, правела работата на медицинските експерти много по-трудна. Разлагането, времето на престой във водата, наранявания по тялото, причинени от лодки и речни обитатели – всички тези фактори превръщат задачата да се различи убийството от самоубийство или нещастен случай в почти невъзможна.

За нещастие, в случая на „Загадките на Темза“, реката може би никога няма да издаде своите тайни.

Източници: casebook.org, wikipedia.org, whitechapeljack.com

Никой не е роден да бъде убиец. Но ако все пак съществува такъв човек, то това е Патрик Дейвид Маккей.

Осъден за три убийства и заподозрян в още осем, Маккей се сдобива с прякорите „Чудовището от Белгрейвия“, „Чирака на Дявола“ или просто „Психопата“. Неговият случай предизвиква вълна от обществено недоволство във Великобритания заради провала на системата да се справи с този очевидно опасен престъпник.

Необуздана агресия

Обикновено свещениците се възприемат като символ на утеха и опрощение, но техният образ предизвиква у някои хора брутална агресия. Точно такъв изглеждал случаят, с който се сблъскала полицията на 21 март 1975 г., когато се озовала на кърваво местопрестъпление в градчето Шорн в графство Кент във Великобритания.

Шестдесет и четири годишният отец Антъни Крийн лежал мъртъв във ваната, напълно облечен във водата, почервеняла от кръвта, стичаща се от отворените рани по главата му. Сериите от алени пръски по стените на банята и тавана подсказвали, че ударите са били многократни. Отецът не бил умрял мигновено – нападателят му имал време да се наслади на своето дело. Изглежда свещеникът бил удрян с острието на брадва, съдейки по отворения череп и изложения на показ мозък. Освен това жертвата била наръгана с нож, а по лицето му имало пресни охлузвания. По всичко изглеждало, че това нападение се дължи на дълбоко личен мотив.

Отец Крийн бил свещеник от ордена на Кармелитите, известен със своята добряшка природа. Той вярвал, че христовата любов може да преобрази грешниците. През 1973 г. отецът доказал огромното си търпение и добрина, сприятелявайки се с един младеж, който за отплата се обърнал срещу него, проникнал в дома му и го ограбил. Но подобно на благия свещеник от „Клетниците“ на Виктор Юго, който подарява на Жан Валжан среброто, което каторжникът открадва от него, отец Крийн продължил да бъде търпелив. Това се оказало фатална грешка, защото се превърнал в лесна мишена, когато гневът взел превес в обърканата душа на младежа.

Полицията не губила време да открие извършителя на кървавото престъпление, защото знаела, че свещеникът общува с кварталния нехранимайко. Открили го само за 48 часа и го задържали. Той си признал незабавно, като описал с невероятни подробности как е наблюдавал смъртта на отеца. Оказало се обаче, че това нападение е едва последното му деяние от цяла серия престъпления, сред които и много други убийства.

Травматизиран

Когато го арестували, Патрик Дейвид Маккей казал на полицията, че е градинар, но в момента няма работа. Истината била, че той не можел да се задържи на каквато и да било работа. Казал, че живее в Лондон, макар че всъщност нямал дом. Едва 23-годишен, той бил видял и сторил много неща, повечето от които жестоки и порочни.

Патрик Дейвид Маккей се появил с мъка на бял свят на 25 септември 1952 г. в Дартфорд, роден от майка креолка и баща шотландец. Това съвсем не било първото страдание на малкото човече. Той усетил болка още месеци преди това в утробата на майка си, когато пияният му баща Харолд я ритнал мощно в корема. Този физически и емоционален тормоз щял да продължи в следващите 10 години, докато алкохолизмът най-сетне не вкарал Харолд преждевременно в гроба.

Ветеранът от Втората световна война Харолд Маккей пиел, защото не се чувствал щастлив като счетоводител. Пиенето се отразявало зле на работата му и на семейните финанси, което го потапяло в още по-голяма депресия и влошавало алкохолизма му. Той се напивал редовно, прибирал се у дома и пребивал съпругата си, обвинявайки я във въображаеми провинения. По-късно започнал да посяга и на сина си, но Патрик твърди, че баща му никога не бил вдигал ръка срещу двете му сестри. Харолд бил толкова отдръпнат и нелюбящ баща, че малкото момче започнало да помни единствено оскъдните си приятни моменти с него.

Когато Патрик станал на 10 години баща му се споминал от усложнения, свързани с алкохолизма му и слабо сърце, оставяйки най-накрая близките си на спокойствие, но и в много трудно финансово положение. Последните му думи към сина му били: „Помни да бъдеш добър“ – ироничен съвет от страна на баща, който превръща живота на сина си в кошмар.

Малкият Патрик съвсем не бил облекчен от кончината на баща си, а много травматизиран. Понеже не му позволили да присъства на погребението и да види тялото на баща си, той не могъл да се справи адекватно със загубата му. Започнал да казва на хората, че той е още жив и винаги носел у себе си негова снимка. Най-вероятно изпитвал огромна вина за това, че си е пожелавал смъртта му заради многото пълни с насилие нощи и може би вярвал, че е причинил края му по някакъв начин. Това е тежко бреме за едно десетгодишно дете и трудна за споделяне тайна.

Ярост

В следващите няколко години Патрик отчуждил онези, които биха могли да му дадат утеха. Мръсното и занемарено момче, живеещо в мизерия и социална изолация, се превърнало в побойник на по-малките деца, както често се случва, когато жертвата реши да се сдобие с власт. Освен това Патрик страдал от екстремни изблици на ярост и пристъпи на гняв.

Доктор Лони Атенс, автор на „Създаването на опасните и агресивни престъпници“, вярва, че подобно антисоциално поведение се развива чрез конкретни стъпки. Според неговата теория децата по начало са добри. Благодарение на научното му изследване на опасни затворници, д-р Атенс стига до заключението, че хората стават жестоки, преминавайки през четири етапа на „агресизация“, както той я нарича. Те са:

• подлагане на насилие и подчиняване
• враждебност
• заучаване на насилието
• криминална дейност

Първо, детето става жертва на насилие (обикновено у дома) и се чувства безпомощно да го избегне, както се случва с Патрик Маккей. Освен безпомощност, чувства страх и унижение, особено когато насилието се повтаря. Въпреки това, докато наблюдава насилника, детето се научава как и кога самото то да проявява агресия и как да извлича ползи от това. Не след дълго се сдобива с достатъчно теоритичен опит, за да се почувства готово да поеме контрол и да упражни върху околните онова, което са причинявали на него. Изборът му на възможности се стеснява до тази, която му изглежда най-силна и детето често я заимства.

Този модел до голяма степен отразява развитието на Патрик Маккей.

Очарование от смъртта

Патрик Маккей бил известен в училище като лъжец и размирник. Превърнал се в мъчител на животни и изгорил семейната костенурка жива. Заковавал птици на пътя и после гледал отстрани как колите минават през тях. И не на последно място, последвал примера на баща си в пиенето, което от своя страна го вдъхновило към още по-голяма агресия. Крадял от хората на улицата и прониквал с взлом в домовете на възрастни жени, за да отмъкне каквото му попадне. Подпалил една католическа църква, както и други сгради.

Постепенно развил силна фиксация към смъртта. Очевидно баща му го бил гощавал с истории от войната за убити и взривени войници. Самият Маккей прекарвал доста време с трупове на животни и птици. Подхвърлял ги във въздуха и си играел с тях. Възможно е в този период да е развил фантазии за настъпването на смъртта, които впоследствие да са се превърнали в еротични. Живо го интересувало и дали костите на баща му гният в земята.

Неговата майка Марион позволила на властите да изпратят сина й в няколко различни заведения за момчета с проблемно поведение, но в крайна сметка го прибрала обратно у дома, въпреки съветите на психиатрите. В един момент решила, че е добра идея да започне наново живота си на друго място и заминала с децата в родната Гаяна. Но семейството не издържало дълго там. Не успели да се приспособят и скоро се върнали обратно в Англия.

Преместили се да живеят у сестрите на Харолд, където насилието в дома се превърнало в норма. Патрик успял достойно да заеме свободното място на глава на семейството и следвайки примера на баща си, редовно биел сестрите, майка си и лелите си. Непрекъснато си създавал и проблеми със закона.

Не след дълго Патрик се опитал да удуши майка си и направил опит за самоубийство. Казал на полицаите, които го разпитали, че живее с баща си и често вижда змии. Понеже не получил наказание, нито диагноза за умствена болест, скоро се опитал да удуши по-малко момче. Не успял, само защото му попречили навреме.

След този случай Патрик попаднал в първата от няколко психиатрични институции, където най-накрая разпознали проблемите му. Психиатърът д-р Ленърд Кар му поставил диагнозата „психопат“ и предрекъл, че 15-годишното момче ще се превърне в „хладнокръвен психопатичен убиец“.

Психиатрично лечение

Във Великобритания съществували три болници със специално ниво на сигурност, където Патрик Маккей би могъл да бъде затворен за лечение за неопределен период от време. През октомври 1968 г. младежът постъпил в болница „Мос Сайд“ в Ливърпул като диагностициран психопат. Там го подложили на поредица от тестове, за да го приготвят за терапия. Психиатрите проучили нетовото насилническо поведение, жестокост към животните, склонност към кражби и палене на огньове, бягане от училище и социално отдръпване. Научили, че се е забъркал в неприятности със закона още на 11 години, когато ограбил съседите и обвинил за стореното друг.

Докторите си отбелязали, че освен това майка му е била хоспитализирана заради нервно разстройство за четири месеца, което, в комбинация със смъртта на баща му, трябва да го е накарало да се чувства съвсем изоставен и самотен. Според доклад от съда за непълнолетни, служителят по пробацията на Патрик вярвал, че момчето просто ще надрасне пристъпите си на буйност.

За експертите било ясно, че гневът и агресията на Маккей вероятно са неговият начин да оцелее, а семейната обстановка просто прави нещата по-лоши. Екипът от психиатри таял надежда, че момчето може да се промени.

Резултатите от теста на мозъчните му вълни се оказали в рамките на онези фактори, за които през 70-те години на XІX в. се смятало, че са свързани с антисоциали разстройства. Въпреки това един от психиатрите вярвал, че Патрик е наследил генетичен дефект от баща си, който го прави вероятен психопат. Нездравата връзка с майка му още повече засилвала тази тенденция. Някои от най-агресивните му пристъпи се случвали в нейно присъствие.

Лоша прогноза

По онова време не съществувала диагноза за Периодичното експлозивно разстройство, което сега е в Учебника по диагностика и статистика на психическите разстройства на Американската психиатрична организация. То се характеризира с повтарящи се внезапни епизоди на импулсивно, агресивно, насилствено поведение или гневни вербални изблици, в които реакцията е грубо непропорционална на ситуацията.

Патрик Маккей със сигурност се вписва в този модел на поведение. Дори по време на по-кратките му престои в други болници, когато бил между 11 и 14-годишен, доста доктори смятали, че Патрик трябва да бъде хоспитализиран за неопределено време и подложен на терапия. Повечето вярвали, че момчето е изключително неуравновесено.

Противно на чудовищния му образ, Патрик спял с кукла в леглото си и дори карал хората да я целуват за лека нощ. Тази негова незрялост накарала един от психиатрите да мисли, че нанесените на психиката му щети са необратими. Друг пък предрекъл, че е момчето е „потенциален убиец на жени“.

Повечето специалисти хвърляли вината за състоянието му върху неумението на неговата майка като родител и безразличието й към проблемите му. Но все пак това били времена, в които майките поемали повечето от вината за детските разстройства. Често, когато невежеството пречи да бъде разбрана причинно-следствената връзка, най-лесната мишена е мама.

Специалистите по умствено здраве вярвали, че Патрик Маккей е психопат без мания. С други думи той имал разстройство на личността, но не психотично нарушение. Независимата комисия, която го прегледала, не видяла нищо нередно – може би, защото подобни хора не показват явно, че умът им е объркан в поведението и външния си вид.

Патрик Маккей прекарал два дълги периода на хоспитализация в тази болница и два пъти го освобождавали, въпреки страховете на психиатрите, че може да бъде опасен. Неговата склонност към насилие била допълнително подхранвана от растящата му обсебеност по философиите на нацизма.

Запалване на мрака

Почти незабавно след излизането си от болницата Патрик се потопил в своите интереси, наблягайки на основния сред тях, а именно нацизма. Макар нацистката философия да е забранена със закон в Германия след поражението на Адолф Хитлер във Втората световна война, тук и там отделни политически групи съживяват идеите й като нео-нацистки. Схващането, че някои раси са по-висши от други продължава да упорства, давайки основание за прояви на арогантност и агресия у онези, смятащи се за избрани по рождение.

Патрик боготворял Хитлер, а снимката на Химлер красяла нощното му шкафче. Колекционирал текстове, снимки и дори успял да събере цяла реплика на есесовска униформа, в комплект с изкуствени медали, ботуши и лента на ръката. Представял се като „Франклин Болволт, Първи – световен диктатор“. Смятал се за изключително могъщ и вярвал, че един ден ще промени света.

В своята книга „Портите на Янус“ британският детеубиец Йън Брейди, който заедно със своята съучастничка Майра Хиндли извършва прочутите „Тресавищни убийства“, коментира серийните убийства и идеологията, стояща зад тях. Той самият бил вдъхновен от австрийския философ Фридрих Ницше да се превърне в нихилистично същество, изпълнено с презрение към другите и уверено в своето превъзходство.

Изхождайки от тази гледна точка и от факта, че извършва убийства в същата страна само десетилетие преди Патрик Маккей, Йън Брейди предлага перспектива за мотивите на неговите себеподобни:

“…повечето хора съблюдават законовите, морални и етични граници заради непосредствения си личен комфорт или от боязливост. Престъпникът е по-привлечен и стимулиран от възбудата, родена от предизвикателството към правилата, от стъпването в забранена територия, подобно на самотен изследовател, постоянно жадуващ да изпита онова, което мнозинството не смее да почувства…”

Брейди нарича своя подход „духовно включване на мрака“. Забраненото е естествена примамка, а някои от хората, поддаващи му се с лекота, притежават „напреднал криминален потенциал“. Серийният убиец „е лишен от търпението да прави компромиси и да понася затъпяващата апатия на обикновения съвременен живот. Той… иска повече СЕГА… в този очевидно изключително несигурен и кратък живот.”.

Йън Брейди казва, че веднъж щом човек е извършил своя първи или втори акт на убийство без да бъде възпрепятстван, „той постепенно ще приеме действията си като нормални или отвъд нормални“. Той създава „свой собствен микрокосмос, в който е единствен владетел, и става равнодушен към животите на другите хора точно като повечето управляващи”. Серийният убиец е до известна степен огледален образ на определени общества, които ценят властта повече от човешкия живот.

Патрик Маккей бил освободен от болница „Мос Сайд“ на 20-годишна възраст през 1972 г. Не след дълго започнали истинските неприятности.

Опасен неудачник

Необременен с каквито и да било адекватни умения, Патрик се опитвал и провалял многократно да се задържи на работа, тъй като не желаел да зависи от майка си. Горе-долу по същото време една от сестрите му била приета в болница заради нервен срив, за което обвинявала него. Така в петчленното семейство Маккей, четирима се оказват с история на психологичен дисбаланс.

Патрик се изнесъл да живее у приятели в Лондон и прекарвал по-голямата част от времето си пиян или дрогиран. Отказал се да живее с майка си, основно защото непрекъснато му натяквала, че не дава пари за нищо. Трудно съжителствал и с други хора, сред които неговите лели и приятелите му. Всички в крайна сметка го прогонвали заради неговите настроения, заплахи и безотговорност.

Едно от нещата, стряскащи околните, бил навикът на Маккей да сглобява модели на чудовището на Франкенщайн и да забожда игли или да прогаря дупки в очите им. Продължавал да бъде все така обсебен от нацизма и често обличал есесовската си униформа. Изтреблението на евреите очаровало въображението му и той редовно се тревожел за собствената си смесена кръв.

Нямал дългосрочни цели, губел работат след работа. Понякога прониквал с взлом в чужди домове, за да се снабди с храна, цигари и пари. Приятелите му се брояли на пръсти, но тогава срещнал отец Крийн.

Сприятеляване с психопат

Един ден Патрик се разхождал в горите край дома на майка му, когато се натъкнал на кармелитски манастир, дом на осем монахини, полагащи грижи за възрастни хора. Отец Антъни Крийн живеел в близката вила заедно с кучето си. Божият човек приемал за свой дълг да се сприятелява с хора, нуждаещи се от другарска ръка, а Патрик попадал в тази категория. Но никой не може да се сприятели с психопат – те не притежават емоциите, необходими за едно истинско сближаване.

Крийн почерпил Патрик питие в близката кръчма и скоро двамата започнали да се виждат редовно. Патрик наградил неговата добрина, като проникнал в дома му и задигнал 30 паунда. Крийн го предал на полицията и Маккей бил арестуван.

Свещеникът не искал да го дава под съд, но полицията била на друго мнение. Случаят отишъл в съда и Патрик се отървал само с глоба, която естествено никога не платил. Този инцидент разрушил „приятелството“ им, а Маккей никога не могъл да забрави „предателството“ на отеца.

Той заминал отново за Лондон, където работил за кратко на няколко места, сменил няколко квартири и свършил в ареста за поредното криминално нарушение. Отново получил глоба и условна присъда, защото системата просто не знаела какво да прави с човек с неговия непостоянен и потенциално опасен темперамент. Нямали ресурсите, за да се справят с подобни случаи и нямали основание да го задържат за по-дълго.

Според Тим Кларк и Джон Пеникейт, автори на книгата „Психопат: Случаят на Патрик Маккей“, той вече бил убил петима души в последните месеци на 1973 г. Самият Маккей признава по-късно, че е удавил един бездомник в Темза, но полицията го подозирала в много по-жестоки престъпления. Той никога не е съден за това убийство, поради липса на доказателства.

Но убийството, извършено през февруари 1974 г., е друга история.

Време за убиване

През месец февруари Патрик Маккей следвал обичайния си курс на влизане с взлом, когато завързал необичайно приятелство с 84-годишната Изабела Грифитс. Старицата вървяла по улицата, натоварена с торби с покупки и когато Патрик предложил да й помогне, тя го поканила в дома си и двамата се сприятелили.

Малко след това Патрик направил опит за самоубийство. Психиатърът, който провел разговор с него, заключил, че той не е умствено болен, въпреки богатия му списък от престои в заведения за психично болни. Той вярвал, че Маккей страда от личностно разстройство и го вкарал в болница за наблюдение. Патрик бързо се приспособил и не след дълго го освободили. Излизайки от болницата на 14 февруари, той бил по-опасен от всякога.

Запътил се право към дома на Изабела Грифитс, но тя му казала, че днес не се нуждае от помощта му. Той я блъснал вътре и само за минути я удушил. Нямал основателна причина да го стори, освен гневът му, че не го поканила вътре веднага.

Издърпал старицат в кухнята, помотал се малко наоколо и накрая решил да излее яростта си върху мъртвото тяло. Грабнал един 30-сантиметров нож и го забил в стомаха й. Чувствайки се вече много по-добре, седнал да хапне и да пийне, докато слуша радио. Мястото засега му принадлежало и той смятал да му се наслади.

После му го заляло неочакваното желание да се самоубие. Извадил ножа от трупа и го огледал. Но бързо си променил намерението. Обладан от странно настроение, наместил тялото така, че да се „чувства по-удобно“, затворил очите му и го покрил. Сетне оставил чиниите в мивката, заедно с чифт обувки и пуснал водата. От дома задигнал единствено запалка, а ножът изхвърлил в някакви храсти на път за вкъщи.

Тялото на г-жа Грифитс лежало на пода в продължение на две седмици преди да го открият. Странното е, че първоначално полицията сметнала смъртта й за естествена, въпреки че тялото било покрито от някого. Едва по-късно забелязали раната от пробождане в стомаха и тогава случаят бил прехвърлен на отдел „Убийства“. Властите пуснали обръщение към гражданите с молба за информация, но малцина познавали жертвата, а на местопрестъплението нямало улики, така че разследването приключило бързо без резултат.

За пореден път Патрик Маккей се отървал безнаказано. Разбира се, щял да опита отново.

Отново на работа

През следващата година Патрик Маккей бил подслонен неохотно от социален работник, пожелал да остане анонимен. Той разказва, че Маккей говорел непрекъснато за своите жестоки фантазии и се чудел дали не е обладан от демони. В крайна сметка социалният работник не издържал и го изгонил. Патрик отново се озовал на улицата, тъй като никой от роднините му не го искал край себе си.

Затова се върнал в дома на социалния работник и го ограбил. Прекарал 4 месеца в затвора и бил освободен на 22 ноември. Зад решетките имал достатъчно време да измисли план как да си отмъсти на обществото за това, че го отхвърля. Първо ограбвал жени, използвайки чара си, за да ги накара да му се доверят, а после решил да ограбва домовете на възрастни дами. Не бил забравил колко лесно бил проникнал в дома на Изабела Грифитс.

Патрик очевидно се наслаждавал на чувството за власт, което получил след убийството й, защото на 10 март 1975 г. почукал на вратата на 89-годишната Адел Прайс. Тя му предложила чаша вода и той я последвал в апартамента. Докато му наливала вода от чешмата, се промъкнал зад нея и я удушил, оставяйки я да падне по лице на пода.

Впоследствие Маккей разказва, че това убийство му дало „особено“ чувство, което продължило няколко дни и се появявало и в другите му убийства. Нямал никакъв мотив да убие старицата.

След стореното Патрик полегнал на кушетката на г-жа Прайс и подремнал. Събудил се от шум от входната врата – внучката на жертвата, която също живеела там, се опитвала да влезе. Тя не успяла да отвори вратата и отишла да се обади по телефона, през което време Маккей избягал, подминавайки я на стълбите.

Първоначално смъртта на Адел Прайс била сметната за сърдечен удар, но разни подозрителни неща в апартамента скоро променили статуса на случая на убийство.

Понеже Патрик нямал връзка с жертвата, полицията не могла да открие извършителя и престъплението останало неразкрито. Маккей продължил по смъртоносния си път.

Свещеникът

Само 5 дни след убийството на Адел Прайс Маккей бил готов да действа отново. След като негови приятели го подразнили с шегите им за някогашните му отношения с отец Крийн, намеквайки, че връзката им е била хомосексуална, Патрик решил да отиде в графство Кент и да намери свещеника. Смятал да сложи край на подобни подигравки.

В петък, на 21 февруари, Патрик се качил във влака, въоръжен с два ножа. Първо се отбил в дома на майка си и й казал да му сготви пилето, което бил купил. После се запътил към манастира. Вратата на вилата на свещеника била леко открехната и той влязъл и повикал стария си приятел. Когато отец Крийн го видял, се опитал да се измъкне, но Маккей го спрял. Двамата се сборичкали, което засилило гнева на Патрик. Ударил свещеника с юмрук в лицето. Крийн се изплъзнал от хватката му и се опитал да се заключи в банята, но Маккей го настигнал преди да успее и го блъснал във ваната.

Продължил да го удря с юмруци, а после използвал нож, с който го пробол в шията и в главата, но не успял да пробие черепа му.

„Грабнах брадвата“, разказва Маккей, „и започнах да го удрям по главата“. Сякаш не бил на себе си и продължавал да нанася удари. „Нещо в мен сякаш избухна“.

Той удрял жертвата си по лицето и главата и гледал как черепа на мъжа се пука. Отец Крийн все още давал признаци на живот, когато Маккей напълнил ваната с вода и седнал на ръба, за да гледа как жертвата му помръдва немощно, неспособна да контролира собствените си движения.

Изминал цял час преди отец Крийн най-накрая да осъзнае, че ще умре. Той вдигнал ръка към черепа си, докосвайки отворения си мозък, което Маккей намерил за страшно еротично. После умрял. Патрик наблюдавал тялото още четвърт час, напълно очарован от него, и след това се върнал в дома на майка си, за да вечеря.

По-късно същата вечер една от монахините открила окървавеното тяло на отец Крийн и се обадила в полицията. Те имали отлична представа кой би могъл да е извършителят.

В ареста

Патрик Маккей бил арестуван след 48 часа в дома на негови приятели. Признал всичко в рамките на половин час. Арестувал го същият полицай, който го бил задържал преди две години, когато ограбил дома на отец Крийн. Междувременно открили и съвпадение на негов отпечатък в един от домовете, които бил ограбил. Изпратили го в затвора „Брикстън“, за да очаква процеса си.

Първоначално Патрик Маккей признал за 3 убийства – на двете възрастни жени и свещеника. Съдебноназначеният му защитник смятал, че има добър шанс клиентът му да пледира за невменяемост. Но когато Патрик разказал на затворниците за другите убийства, които бил извършил, информацията бързо стигнала до полицията и детективите отново го подложили на разпит.

Всичко на всичко Маккей признал, че е отнел живота на 11 души в период от 2 години. Списъкът включвал жена, намушкана с нож в гърлото във влака; три възрастни жени, пребити в домовете им; жена и нейният внук, наръгани с нож в апартамента им; мъж, хвърлен в реката; и пребит до смърт собственик на магазин. Маккей никога не бил съден за тези убийства и по-късно се отрекъл от признанията си.

В затвора

В затвора го подложили на психиатрична оценка. Мненията за състоянието на ума му по време на извършване на убийствата като цяло се припокривали. Повечето специалисти били съгласни, че Маккей е психопат. Тоест имал личностно разстройство, а не умствена болест. Знаел какво върши, знаел, че не е правилно, но не изпитвал разкаяние.

Обявен за вменяем от психиатрите, Патрик Маккей бил изправен пред съда по обвинения в 3 убийства на 21 ноември 1975 г. Пледирал за виновен в непредумишлено убийство при смекчаващи отговорността обстоятелства. Казал, че изпращането му в болница за дълго време е неговата „последна надежда да оцелее като човешко същество“.

За да избегне дълъг и скъп процес, прокуратурата оставила нещата така и съдията произнесъл присъдата: нарекъл Маккей „изключително опасен човек“ и го изпратил до живот в затвора

Днес Патрик Маккей не е сред най-прочутите осъдени във Великобритания и дори не е признат за най-дълго лежалия зад решетките затворник. С тази титла неуместно бил закичен убиецът Джон Маси преди да бъде освободен през май 2018 г., въпреки че попада в затвора седем месеца след Маккей. Понастоящем се смята, че рекордът се държи от „най-прочутия затворник“ Чарли Бронсън, но истината е че именно Патрик Маккей е бил зад решетките най-дълго време.

Маккей успява да избледнее от съзнанието на британското общество повече от всеки друг сериен убиец от неговата ера. Дори успява да смени името си и получава право да живее в открит затвор с минимална сигурност – първата стъпка към евентуална свобода.

„Няма да пролея сълза“, пише той в дневника си, „Животът е пълен с всякакви удари и те трябва да бъдат посрещнати… Аз съм просто един пример сред многото лоши.“.

Източници: thecriminalcode.com, British Murder: A Compendium: 1901-2000 By William Wright, truecrimecases.blogspot.com, crimeandinvestigation.co.uk, dailymail.co.uk

Питър Дюпас е хищно сексуално чудовище от най-лошия вид. Той е нисък и очилат, с коса зализана на челото. Напълно обикновен и незабележим. В същото време е жесток и пресметлив злодей, който старателно извършва извратеното си деяние и после мигновено се слива с тълпата. Подлъгани от безобидната му външност, жертвите му отново и отново го допускали до себе си.

Обикновено чудовище, обикновено начало

Роден в дом пълен с любов на 6 юли 1953 г., Питър Норис Дюпас е най-малкото от три деца. Семейството му се мести да живее в Мелбърн, Австралия, още докато той е бебе. Неговите брат и сестра били много по-големи от него, а родителите му – достатъчно възрастни, за да му бъдат баба и дядо – го третирали като единствено дете. Самият той потвърждава по-късно, че е бил разглезено дете, а прекалената закрила на майка му и перфекционизма на баща му го карали да се чувства неадекватен.

Децата в училище му се подигравали, защото имал бавен ум и излишни килограми – наричали го „Пъгсли“, на името на момченцето от филма „Семейство Адамс“. Питър бил двойкарят в класа и повтарял 5-и клас. Когато навършил 15 години, се захванал с криминалната си кариера по начин, който щял да се превърне в негова запазена марка – нападение на жени с нож.

На 3 октомври 1968 г., облечен в училищната си униформа, Питър почукал на вратата на своята 27-годишна съседка, която кърмела петседмичното си бебе, и я попитал дали би могла да му услужи с остър нож, за да обели картофи. Докато жената го хвалела какво добро момче трябва да е, щом помага на майка си в готвенето, той се хвърлил върху нея с ножа и я пробол в стомаха без да каже нито дума.

Съборил я на земята, седнал върху нея и продължил да замахва с ножа, нанасяйки удари по ръцете, лицето и шията й. В един момент казал: „Твърде късно е, не мога да спра сега, ще ме затворят“.

После покрил устата й с ръка и ударил главата й няколко пъти в пода. Впоследствие казал на полицията, че не знае защо е нападнал жената и никога не би наранил някого умишлено.

„Не помня да съм държал нож в ръка“, казал той, „Сигурно съм се опитвал да я убия или нещо такова“.

Невръстният нападател бил изпратен в болницата за психиатрична оценка. Съдът заключил, че Питър е бил „в капана на емоционален конфликт, затворен между нуждата да изпълни очакванията на родителите си и подсъзнателните пориви да изрази своята агресия и развиваща се мъжественост“. Получил условна присъда от 18 месеца и задължителна терапия при психиатър.

Зло лъжливо бебе

Междувременно Питър напуснал кошмара на училището и започнал да чиракува като механик в „Дженерал Илектрик“ в близкия Нотинг Хил. Както често се случва с много социално отритнати сексуални насилници, изпитващи удоволствие да дехуманизират и да доминират над безпомощни жени, Питър кандидатствал за работа в полицията, за да може да упражнява законно властта си. За щастие го отхвърлили, защото не му достигал 1 см ръст.

На 10 март 1972 г. 19-годишният Питър бил хванат от един мъж да наднича през прозореца на банята, докато съпругата му се къпела. На 15 ноември 1973 г. отново бил разпитан от полицията, която получила сигнал, че зяпа и се усмихва на 12-годишно момиче.

Две седмици по-късно Питър Дюпас бил арестуван за изнасилването на омъжена жена, извършено на 5 ноември. Той почукал на вратата й и я помолил за помощ под предлог, че колата му се е развалила пред дома й. Докато жената търсела инструменти, Дюпас се промъкнал вътре и заплашил нея и 18-месечното й бебе с нож. След това я вързал и изнасилил.

В двете седмици преди да бъде арестуван Питър бил използвал същия номер, за да влиза и в други домове, но не бил нападал жените. От първата къща откраднал пари, а от втората избягал, когато жената му казала, че съпругът й всеки момент ще се върне.

Още в онези ранни дни детективите осъзнали потенциалната опасност у Дюпас и началникът на разследването го описал на репортерите като „зъл, студенокръвен лъжец с лице на бебе“.

По време на обезсърчаващия разпит станало ясно, че Питър е ненадминат лъжец. Отричал всичко дори в лицето на неопровержими доказателства. Понякога сякаш се пречупвал, но точно когато изглеждало, че ще направи признание, отново се окопитвал и отричал всичко.

Детективите открили също, че Питър не е обикновен изнасилвач, който избира произволно своите жертви. Той планирал всичко до най-малкия детайл. Избирал жертвите си предварително и се заемал за работа изключително хладнокръвно и премерено. Запазвал спокойствие на духа във всеки един момент, дори по време на ареста си.

След като му повдигнали обвинение в изнасилване и го пуснали под гаранция, Питър бил изпратен в психиатрична болница, но можел да излиза оттам, когато си поиска. Докато уж бил под лекарско наблюдение, го арестували още няколко пъти във връзка със серия от инциденти на близкия плаж Роузбъд.

Дюпас бил забелязан три пъти да влиза в женските тоалетни и душове и да съзерцава момичетата, преди полицията да му устрои капан. Отново го завели в болницата, където го приели като доброволен пациент. Останал там от 8 януари до 22 февруари 1974 г.

Поривите на Дюпас

Разглеждайки обвиненията в неприлично поведение заради инцидентите на плажа, съдът изслушал уверенията на психиатрите, че не са могли да открият никакви сериозни психични отклонения у 21-годишния Дюпас, макар да не изключвали възможността от появата на такива в бъдеще. Питър бил глобен 140 долара.

Шест месеца по-късно обаче, когато се изправил пред съда по обвинението в изнасилване, съдия Джон Леки не бил толкова снизходителен. Нарекъл престъплението на Питър Дюпас отвратително и казал:

„Макар да приемам, че сте умствено неуравновесен, вярвам, че сте напълно отговорен за действията си”.

А изказването пред съда на д-р Алън Бартолъмю, един от най-добрите криминални психиатри в Австралия, който прегледал Дюпас в ареста, щяло да се окаже пророческо:

„Доста уверен съм, че този младеж страда от сериозен психо-сексуален проблем, че използва отричането като механизъм за справяне и че на него трябва да се гледа като на потенциално опасен.“.

Съдия Леки осъдил Дюпас на 9 години затвор с възможност за пробация след 5 години.

Но затворът и опитите за реабилитация очевидно нямали никакъв ефект върху него, защото скоро след като излязъл от затвора на 4 септември 1979 г., Питър нападнал четири жени в период от 10 дни, причинявайки им тежки психически травми за цял живот. Този път бил оборудван с екип, който щял да се превърне в негова запазена марка – нож и качулка.

Дюпас изнасилил първата си жертва в обществена тоалетна в мелбърнското предградие Франкстън. Следващите му три жертви се спасили, но една от тях – възрастна жена – била наръгана с нож в гърдите, докато се съпротивлявала.

Когато най-накрая полицията го прибрала, той признал за всичките нападения и казал, че се радва, че са го хванали. Единственото му обяснение за атаките било, че имал „пориви“, които не можел да потисне.

Дюпас бил обвинен в изнасилване, три нападения с цел изнасилване, злонамерено нараняване, неприлично нападение и нападение с цел грабеж. Съдията обаче шокирал прокуратурата, давайки на подсъдимия само 6 години и половина затвор, въпреки че това било второто му изправяне пред съда по подобно обвинение.

Заредена бомба

Изминали 5 години и три месеца и Питър Дюпас отново излязъл от затвора. Само четири дни след това, на 27 февруари 1985 г. изнасилил 21-годишно момиче на плажа. Двама мъже, които жертвата помолила за помощ, го заловили малко по-късно на пътя.

Дюпас не предложил друго обяснение за поведението си, освен че си почивал на плажа, когато видял младата жена и не могъл да се спре. Казал, че съжалява за нападението и че просто иска да води нормален живот.

Той не могъл да помогне на полицията, когато го разпитали за убийството, извършено 16 дни преди това – точно докато бил в домашен отпуск от затвора. Хелън Микмен, майка на четири деца, била пребита до смърт на пясъчните дюни на плажа Рай.

Отново изправен пред съда за изнасилване, Дюпас осъзнал, че няма да има предишния късмет. Попаднал отново на съдия Джон Леки, който го бил осъдил преди 11 години.

Съдия Леки нарекъл предишната присъда на Дюпас неадекватна и го описал като „човек, ходещ със заредена бомба в джоба си.”, преди да го осъди на 12 години затвор, с възможност за пробация след 10 години.

В затвора Питър се подложил на лечение, за да намали сексуалната си енергия. През 1987 г., все още затворник, се омъжил за медицинска сестра с 16 години по-възрастна от него.

Освободен на 3 март 1992 г., след като излеждал точно 7 години, Дюпас се кротнал за 18 месеца. На 23 септември 1993 г. нападнал 15-годишно момиче, яздещо кон край град Кайнтън. За щастие момичето проявило достатъчно съобразителност да се скрие зад коня и така осуетила атаката му. Дюпас не бил идентифициран.

На 3 януари в 11:30 ч. той нападнал 26-годишна касиерка в банка, която прекарвала уикенда с годеника си и приятели край езерото Епалок в северозападна Виктория, докато седяла в обществената тоалетна. Той нахлул в кабинката с маска на главата и насочил нож в лицето й.

Креснал й да се обърне с лице към стената, но тя се възпротивила. Той се опитал да я измъкне от кабинката, но тя се съпротивлявала с всичка сила, при което получила тежки порязвания по ръцете от ножа му. Обезкуражен от този отпор, Дюпас внезапно я пуснал и спокойно се запътил към паркинга.

Докато той се отдалечавал в колата си, жената го описала на годеника си – офицер от австралийската федерална полиция – който се впуснал да преследва Дюпас заедно с приятелите си. Скоро го настигнали и го принудили да забие автомобила си в храстите край пътя.

Полицията открила ролка изолирбанд и чифт белезници в джобовете на Дюпас. В колата му намерили зловещ комплект с инструменти, така необходими на всеки добре подготвен пътуващ изнасилвач – ножове, черна маска с дупки за очите, презервативи, тиксо и – най-смразяващото – голямо парче найлон и лопата.

Насилието поражда убийство

Полицията нямала съмнение, че Питър Дюпас педантично е подготвял отвличане с цел изнасилване, убийство и скриване на тялото. Но прокуратурата не смятала, че разполага с достатъчно доказателства, за да успее да осъди Дюпас за опит за изнасилване. За съжаление обвиненията срещу него били сведени до противозаконно лишаване от свобода.

Ударът бил силен за полицията и прокуратурата. Съдията нямал друг избор освен да даде на Дюпас, който пледирал виновен, само 3 години и девет месеца, с възможност за пробация след около 2 години.

По време на заседанията съдът научил, че жената, която Дюпас нападнал и се опитал да отвлече, била все още толкова изплашена, че не смеела да отиде до тоалетната в собствения си дом през нощта.

Питър излежал минимума от присъдата си и бил освободен на 29 септември 1996 г., само за да научи, че съпругата му го е напуснала. Намерил си работа като работник във фабрика и по-късно заживял с жена, която не знаела нищо за миналото му, в квартал Паскоу Вейл в Мелбърн.

На 4 октомври 1997 г. 40-годишната Маргарет Меър, местна проститутка и бивша наркоманка, която често пазарувала в Паскоу Вейл, била отвлечена и убита. Тялото й било открито във високата трева в индустриална зона в предградието Сомъртън. Меър била прободена многократно с нож, а гърдите й били гротескно обезобразени.

Четири седмици по-късно, на 1 ноември 1997 г., 25-годишната Мерсина Халваджис била нападната с нож и оставена да умре в гробището „Фокнър“, където отишла да остави цветя на покойната си баба. По странно стечение на обстоятелствата гробът на дядото на Питър Дюпас се намира в същото гробище, само на стотина метра от мястото на убийството.

В 6:30 ч. на Новогодишния ден на 1997 г. крехката 95-годишна Катлийн Даунс, преживяла два инсулта и едва стояща на краката си, била открита убита с нож в стаята й в старческия дом, където живеела от 8 години. Детективите установили, че от дома на Питър Дюпас са правени телефонни обаждания до старческия дом в седмиците преди смъртта на г-жа Даунс. Не били в състояние да открият каквато и да е предишна връзка между двата адреса, нито причина за обажданията.

В около 18:00 ч. на 19 април 1999 г. Рина Хофман отишла на чай у своята приятелка Никол Патерсън. Притеснила се, когато никой не й отворил вратата и затова влязла в къщата, където Патерсън работела като психотерапевт. Намерила приятелката си да лежи мъртва на пода в кабинета й.

Уличаващи доказателства

Никол Патерсън била гола от кръста надолу. Дрехите й били разкъсани и срязани. Наоколо имало кръв, но самото тяло изглеждало почистено.

Аутопсията разкрила, че 28-годишната Никол Патерсън е мъртва от сутринта и е била намушкана с нож 27 пъти. По двете й ръце имало множество защитни рани. Невъзможно било да се каже дали е била изнасилена. Двете й гърди били отрязани и от тях нямало следа на местопрестъплението. Това осакатяване приличало на случая с Маргарет Меър, убита през 1997 г.

Съседка на Патерсън била чула женски писък в около 9:30 ч., а друг очевидец бил чул два вика по същото време. Трети съсед казал, че е чул вик на болка и след около 10 минути бил видял някакъв мъж да се задава с решителна крачка от дома на Патерсън.

Убиецът бил действал старателно. Той бил почистил след себе си. Нямало отпечатъци или следи от стъпки. Сякаш къщата била излъскана до блясък. Извършителят бил отмъкнал дори чантата на жертвата, съдържаща шофьорската й книжка и телефона й.

Но нападателят бил пропуснал най-уличаващото доказателство. Под купчина дрехи на кушетката детективите открили книгата за записване на часове. Същата сутрин в 9 ч. при психиатърката имал час някой си „Малкълм“, а срещу името му бил отбелязан телефонен номер.

„Малкълм“ се оказал студент, който нямал представа коя е Никол Патерсън. Полицията го попитала дали наскоро е давал номера си на някого и той им дал списък. Едно от имената светнало на компютъра – Питър Дюпас.

Полицията сглобила пъзела. Патерсън рекламирала бизнеса си в местните вестници, така че не било трудно да се открие адресът й. Убиецът си бил записал час под фалшиво име, използвайки фалшив телефонен номер, но не предположил, че полицията ще открие книгата с часовете.

Когато след три дни полицията нахлула в дома на Питър Дюпас, който се намирал само на 30 минути път от къщата на Патерсън, по лицето му имало драскотини от нокти. Обискът донесъл зелено яке с кървави петна, скрито сред купчина дрехи в работилницата. ДНК експертизата установила, че съществува шанс по-малък от едно на 6.5 милиарда кръвта по якето да не принадлежи на Патерсън.

Детективите открили черна маска с отвори за очите и страница от вестник „Херълд Сън“ със статия за убийството. Снимката на Никол Патерсън в статията била нарязана. В кошчето за боклук намерили скъсани парчета от вестник и когато ги сглобили, се получила написана на ръка бележка с думите: „девет часа Ники“ и „Малкълм“. Освен това Питър бил записан от камера за видеонаблюдение да зарежда бензин близо до дома на жертвата.

Жестока и безсмислена смърт

Въпреки планината от доказателства, Питър Дюпас продължавал да отрича вината си, казвайки, че полицията е подхвърлила уликите, за да го осъди. Повдигнали му обвинение за смъртта на Никол Патерсън и го оставили в ареста до началото на процеса.

Сглобявайки доказателствата, следователите открили, че „Малкълм“ е направил първото си от 15 обаждания до Никол на 3 март. Записал си час за 19 април под претекст, че има проблем с хазарта.

Питър Дюпас пристигнал малко след 9 ч. и нападнал психиатърката, докато приготвяла кафе за двама им. Възседнал я и й нанесъл многобройни и жестоки удари с ножа, който бил донесъл със себе си. Но Никол оказала силна съпротива, за което свидетелствали порязванията по ръцете й и виковете, чути от съседите.

Щом я убил, Питър се заел да почисти стаята с присъщата му деликатност. Отстранил всички улики, които биха могли да доведат до него. Послед прибрал трофеите си – чантата на Никол и гърдите й. За щастие пропуснал книгата за записвания, която довела полицията право при него.

Справедлива присъда

Процесът срещу Питър Дюпас се провел през август 2000 година пред съдия Франк Винсънт. Той описал заниманието си като мебелист на непълно работно време и казал на съда, че всички доказателства са подхвърлени от полицията, а той самият никога не е стъпвал в дома на Никол Патерсън. Казал, че ако нейната кръв е по якето му, полицията я е сложила там. Признал, че е записал час при нея, но заявил, че го е отменил по-късно.

Въпреки това на 17 август 2000 г. съдебното жури се върнало с решението „виновен“ и Питър Дюпас най-сетне получил доживотна присъда. Впоследствие получил още две доживотни присъди за убийствата на Маргарет Меър и Мерсина Халваджис. През февруари 2018 г. е обвинен и в убийството на 95-годишната Катлийн Даунс.

Понастоящем Питър Дюпас излежава присъдата си в затвор с максимална сигурност. Той прави три неуспешни опита за самоубийство, а служителите на затвора го описват като „примерен“ затворник или „изплашено момченце в тялото на 66-годишен мъж“.

Източници: truecrimecases.blogspot.com, wikipedia.org, theage.com.au, murderpedia.org, abc.net.au, heraldsun.com.au

Историята с изчезването на тригодишната Мадлин Маккан е може би най-обсъждания случай на изчезнало дете в съвременната история, а заобикалящата я мистерия продължава да бъде все така необяснима. Изминали са 12 години от онази фатална вечер, в която двама родители останаха без своето момиченце и въпреки усилията на полиция, частни детективи и доброволци да стигнат до истината, случаят упорито отказва да бъде разкрит.

Онова, което отличава Мадлин Маккан от много други изчезнали деца по света, е че медиите буквално се влюбват в нейния случай. Всички предпоставки за това са налице – симпатично семейство, с което повечето британци и въобще хора от западния свят биха могли да се идентифицират, и малко беззащитно момиченце, изчезнало в нощта по време на лятната почивка на семейството в едно от най-безопасните места в света.

Изгубена в рая

Само на около 2-3 часа полет от Великобритания се намира Португалия, в чиято най-южна област се простира 150-километровата крайбрежна ивица на област Алгарве с нейните невероятни плажове от бял пясък и кристална вода. Достъпните цени, екзотичната природа, топлото средиземноморско слънце и малките крайбрежни ресторантчета, предлагащи невероятно вкусна морска храна са превърнали Алгарве в любимо и предпочитано място за почивка на хиляди британци.

На 28 април 2007 г. в това райско кътче пристига на почивка британско семейство лекари с техните приятели, също медици. Групата от общо 9 възрастни и техните деца отсяда в курортно градче със слънчевото име Прая да Луш (Плаж на светлината) в хотелския комплекс „Оушън Клъб“. Градчето е с население 1000 души и е известно като „Малка Британия“, заради концентрацията на англичани, живеещи или летуващи там.

Семейство Маккан се състояло от Джералд и Катрин и техните три деца – 2-годишните близнаци Шон и Амели и почти 4-годишната Мадлин. Настанили се в апартамент с две спални на улица „Д-р Агостиньо да Силва“ №5А.

Ваканцията минала неусетно и настъпил предпоследният ден – четвъртък 3 май. На закуска Мадлин задала на родителите си странен въпрос: „Защо не дойдохте, когато близнаците плачеха снощи?“. След изчезването й Джери и Кейти се замислили дали някой не е влизал в детската спалня още предната вечер.

Денят минал неусетно в слънчеви игри и родителите сложили децата да спят в 19:00 ч. Мадлин била облечена в розово-бяла пижама с къси ръкави, завита с любимото й одеялце и гушнала мека играчка-коте.

В 20:30 ч. Джери и Кейти се запътили да вечерят в близкия тапас бар заедно с останалите възрастни от компанията, кръстена по-късно от пресата „Седморката от Тапас“. Тапас представлява типично испански традиционен начин на сервиране на мезе на съвсем малки порции. В книгата за резервации специално било отбелязано, че групата държи да бъде настанена точно на определена маса, понеже децата им спят сами в отсрещната сграда. Всеки би могъл да прочете тази бележка, понеже книгата стояла на достъпно място.

Групата се спряла именно на това заведение, защото се намира едва на 55 м по права линия от хотела и щели да бъдат близо до децата. Всъщност действителното разстояние от ресторанта до хотела е 82 м, тъй като трябва да се мине по улицата, за се заобиколи басейна. Малка част от апартамент №5А се вижда от масата, но не и вратата му.

Вратата на терасата, гледаща към ресторанта и басейна, се заключвала само отвътре, затова родителите я оставили отворена, за да могат по-лесно да наглеждат децата. Входната врата откъм улицата била заключена. През около половин час някой от компанията отивал да провери своите и чуждите деца, като не всеки влизал в стаята на децата на Маккан, а само се ослушвали за плач или други обезпокоителни шумове. Персоналът на ресторанта потвърдил по-късно, че наистина през 15 минути или половин час някои от групата е ставал от масата.

Бащата на Мадлин направил първата си проверка в около 21:05 ч. Децата спели и всичко изглеждало наред, освен че по негов спомен бил оставил вратата на стаята им открехната, а сега тя била отворена почти докрай. Той я притворил обратно и се върнал в ресторанта. По пътя се заговорил с друг англичанин, отседнал в същия хотел.

Към 21:10-21:15 ч., отивайки да провери своите деца, Джейн Танер се разминала с Джери и англичанина, но те не я забелязали. Малко след това видяла на улицата човек със спящо дете на ръце. Не отдала на това особено значение в онзи момент.

Някъде около 21:30 ч. от масата станал Матю Олдфийлд, за да провери собствените си деца и по пътя надникнал в детската стая на апартамент №5А. Видял, че близнаците са в креватчетата си, но не можел да види Мадлин. Матю се върнал в ресторанта и казал на родителите, че всичко е наред.

Открадната!

Когато Кейти влязла в детската стая в около 22:00 ч. за поредната проверка, заварила близнаците да спят непробудно, но креватчето на Мадлин пустеело, а прозорецът към улицата зеел отворен. 

В пристъп на паника Катрин се хвърлила да претърсва стаята, погледнала под леглото и в двора на хотела. От детето нямало следа. Тогава хукнала обратно към ресторанта с истерични викове: „Някой е взел Мадлин!“. 

Този неин избор на думи щял по-късно да бъде подложен на щателен разбор – как е могла да знае в онзи момент, че детето не се е залутало някъде само? Защо първата й мисъл била, че някой я е откраднал? Твърдението й, че е погледнала под леглото също предизвикало съмнения, понеже отдолу нямало достатъчно място, за да се скрие дете.

Настанала суматоха. Всички се втурнали да търсят детето без никаква организация. Търсели навсякъде – из цялата територия на хотела, плажа, тенис корта, басейна, в храстите, под леглата и в гардеробите във всяка стая.

Скоро всички стигнали до извода, че трябва да съобщят на властите. Джери Маккан изпратил приятеля си Матю Олдфилд на рецепцията, откъдето в около 22:15 ч. било направено първото обаждане до полицията. Самият Джери се свързал по телефона със свой добър приятел дипломат в 22:50 ч., който незабавно реагирал на обаждането му и се заел да звъни на високопоставени чиновници, в това число и до началството на полицията в Португалия, както и в британското посолство.

Първият полицейски патрул пристигнал в хотел „Оушън Клъб“ в 23:00 – 23:05 ч. След 40-50 минути се появили още двама следователи, един фотограф и един експерт по събиране на улики.

Когато полицията в град Портиман, намиращ се на 20 км от Прая да Луш, получила сигнала за изчезнало дете, в управлението имало само двама дежурни полицаи и двама следователи. Този малък състав бил напълно нормален за това време от годината, тъй като летният сезон все още не бил настъпил. Около полунощ в Прая да Луш пристигнали полицейски служители и от други населени места в района.

Междувременно според очевидците семейство Маккан имали вид на напълно опустошени хора. Не знаели какво да правят и помолили полицията да използва кучета-търсачи. Самият Джери Маккан твърди по-късно, че португалската полиция не проявявала особено усърдие в търсенето на дъщеря му.

Все пак полицейските служители се заели да направят оглед в апартамента на семейството. В стаята на децата не се забелязвали никакви следи от борба, прозорецът и външните щори били отворени, ключалката на входната врата не била разбита. 

Родителите дали на полицията снимка на Мадлин, която веднага била разпечатана и разпространена с нейното описание – висока 90 см, ляво око – синьо-зелено; дясно око – зелено с кафяво петно на ириса; коса – руса, права; облечена в розово-бяла пижама.

Полицията наредила апартамент №5A да бъде освободен и го обявила за местопрестъпление. Семейство Маккан се преместили в стаята на приятеля си Дейвид Пейн. Въпреки това апартамент №5А бил запечатан чак на следващия ден в 10:00 ч. А криминалистите се заели за работа чак в 13:00 ч. През това време десетки хора влизали и излизали от стаята, замърсявайки всички възможни улики.

В онази първа нощ търсенето на момиченцето било преустановено в 4:30 ч. Възобновили го на следващата сутрин с изгрева на слънцето в около 06:40 ч. – с много по-стройна организацията и полицейски кучета.

Родителите

Сякаш притеглени от слънчевите лъчи на утрото или по-скоро от полъха на трагедията, на територията на хотела се появили първите репортери. Опитали се да вземат интервю от майката и бащата на Мадлин и им задавали провокативни въпроси, намеквайки за родителска небрежност. Първите новини в медиите за изчезването на детето се появили в сутрешните новини на радио Би Би Си в 08:30 ч.

Полицията също имала доста въпроси, най-вече към родителите. Трябвало да разберат кои са тези хора – какво работят, кои са техните приятели, какви проблеми имат и как са се отнасяли с децата. Не страда ли някой от тях от депресия? Имали ли са проблеми с правосъдието? Мисли ли им някой злото? Разпитът бил дълъг и продробен.

Полицията научила, че Кейт и Джери Маккан са родени през 1968 г. и живеят в град Ротли в графство Лестършър. Принадлежат към римокатолическата църква. И двамата имат медицинско образование. Джери е кардиолог, а Кейт първо се занимавала с гинекология, после с анестезиология и накрая станала общопрактикуващ лекар.

Двамата се запознали в Глазгоу през 1993 г. и сключили брак 5 години по-късно. Няколко години безуспешно се опитвали да имат дете и мигът, в който първата им дъщеричка се появила на бял свят на 12 май 2003 г., благодарение на инвитро оплождане, бил най-щастливият в живота им. Мадлин била усмихнато и общително дете и с лекота установявала нови запознанства. Близнаците Шон и Амели се появили скоро след нея също чрез изкуствено оплождане.

Няколко версии

В първите дни на разследването полицията имала няколко верии за случилото се, като не можела да отхвърли нито една от тях:

• Детето е излязло само и се е загубило;
• Непредумишлено убийство и скриване на трупа;
• Отвличане с цел откуп;
• Отвличане с цел сексуална експлоатация;
• Отвличане на детето като свидетел на кражба или друго престъпление.

В 11:00 ч. в хотела пристигнал британския консул и историята придобила международен привкус. Още през нощта португалската полиция била поискала данните на родителите и техните приятели от британските си колеги. Тази информация все още не била пристигнала при тях, а дипломатическите сили вече работели с пълна пара.

В този момент до знанието на разследването стигнал факта, че изчезналото момиченце е било заченато инвитро. Това накарало полицията да добави в списъка си още една версия – ако Джералд Маккан не е биологичният баща на детето, възможно било то да е отвлечено от истинския му баща.

Събиране на улики

Междувременно търсенето продължавало. Проверявали навсякъде – в контейнерите за боклук, в канавките, в канализацията. Разпитвали всички гости и служители в хотела и проверявали дали имат криминално минало. Към търсенето се присъединили граничната и морската полиция. Събирали се данни от видеонаблюдението по пристанищата и бреговата линия.

Криминалистите започнали работа в апартамент №5А в 13:00 часа. Първо инспектирали вратите и прозорците, но по тях нямало следи от взлом. 

Външните щори в детската стая се отваряли само от вътрешната страна. Прозорецът се отварял трудно дори от възрастен човек, а какво остава за 3-годишно момиченце. Височината от пода до перваза била 91 см, а височината на Мадлин – 90 см. Тя би могла да стигне до прозореца единствено ако се качи на леглото под него. Но по леглото нямало никакви следи, нито от дете, нито от възрастен човек.

Полицията предполагала, че ако детето е било откраднато през прозореца, похитителите са били двама – един в стаята, а другият на улицата под прозореца. Нямало никакви следи обаче в подкрепа на тази теория. Тъй като външните щори се отваряли само отвътре, похитителят е трябвало да влезе през една от вратите. Защо му е било тогава да излиза през прозореца, а не отново през вратата? Още повече, че прозорецът гледа към улицата, където рискът да бъде видян е много по-голям. Входната врата също гледа към улицата, но е малко по-закътана.

Бебешките креватчета на близнаците също се явявали пречка, тъй като се намирали по средата на и без това тясната стая. За да се стигне до прозореца, трябва да се мине през тях – с отвлечената Мадлин на ръце! Похитителят би рискувал да събуди цели ДВЕ бебета, избирайки този начин за бягство.

В стаята не били открити пръстови отпечатъци от чужди хора. При първоначалния оглед експертите веднага забелязали доста ясен отпечатък от цяла длан на външната страна на вратата на терасата, но после се изяснило, че той принадлежи на един от полицаите.

Мекичкото коте, с което Мадлин спяла, било оставено в леглото й. В случай, че се е събудила и е тръгнала да търси родителите си, тя вероятно би взела любимата играчка със себе си. Кейт Маккан твърдяла, че Мадлин не се разделя с нея.

Диванът в гостната стая, стоящ под прозореца, сякаш бил местен и после върнат неправилно на старото му място. Джералд Маккан обяснил странното положение на дивана с това, че го бил преместил, докато търсел малката.

Полицията иззела цифровия фотоапарат на семейството за по-нататъшна проверка и с това огледът на стаята приключил.

Безрезултатно търсене

Кучетата-търсачи получили като мостра хавлията за баня на Мадлин и одеялцето й. Следата ги отвела до паркинг край хотела, където изчезнала. Това само по себе си не означава нищо, тъй като детето било минавало многократно по този път в предишните дни. В следващите дни екипи с кучета претърсили околните райони, обръщайки особено внимание на скалисти и гористи местности, изоставени къщи, кладенци, канализационни шахти, черни пътища, къмпинги и паркинги, без да бъде открито нищо съществено.

На 7 май се взело решение всички стаи в хотела да бъдат претърсени с кучета, макар че според експертите моментът за това бил вече изпуснат заради изминалото време. Експериментът бил повторен и на 10 май. И двата път кучетата проявили интерес към стая № 5J. Оказало се, че вътре има отворен хладилник с развалени в него продукти, а не малко момиченце. 

В първите 7 дни от търсенето на Мадлин, полицията показвала на хората в Прая да Луш скица на вероятен извършител, която предизвиквала усмивка и недоумение. Рисунката нямала очи, нос и уста, а представлявала само несръчно очертан овал с няколко косъма, сресани на път. Местен жител описал това недоразумение като „яйце с коса“.

Резултатите от търсенето били разочароващи, но липсата на находки имала и добра страна. Отсъствието на труп давало надежда, че Мадлин може би е още жива.

Събирали се видеозаписи от близките до хотела банки, аптеки, супермаркети и спирки, както и от камерите за наблюдение на двете магистрали в района. Испанските митнически служби били предупредени да повишат бдителността си в две пристанища. По крайбрежието на Алгарве се намират множество яхтени пристанища, които също били претърсени, а регистрите за влизане и излизане на плавателните съдове проверени.

Най-неприятното откритие за полицията се оказал фактът, че на територията на хотелския комплекс няма система за видеонаблюдение.

Джери и Кейт разрешили на полицията да провери историята на обажданията им в мобилните им телефони. Властите се натъкнали на странни несъответствия. Двамата изглежда не били използвали телефоните си от дни. Кейт била провела разговор с Джералд чак на 3 май в 23:17 ч., но от това обаждане нямало и следа в телефона на съпруга й. Сред детективите се появили подозрения, че историята на разговорите им е била изтрита.

Разпити

Докато траело търсенето в района на хотела и околностите, в полицейското управление се провеждали разпити на всички участници и свидетели на трагедията. Полицията се опитвала да разбере каква е била последователността на събитията.

Бащата на Мадлин разказал, че е видял дъщеричката си последен път в около 21:05 ч. Тя спяла в една стая с близнаците. Джералд влязъл в апартамента през входната врата, използвайки ключа си. Нямало отворени прозорци, но той не знаел дали са били заключени. Всички разпитани били единодушни, че балконската врата е била отключена.

От особен интерес за разследването били показанията на семейната приятелка Джейн Танер за мъжа с дете на ръце, когото била видяла в 21:10 ч. Той бързал, казала тя. Освен това детето било по пижама и с боси крака. Пижамата била бяла или светлорозова, може би на цветя. Джейн помнела човека съвсем бегло. Той бил мургав мъж на около 35-40 години, слаб, висок около 1.70 м. С много тъмна, гъста коса, почти до раменете. Не видяла лицето му. Облечен бил с ленен панталон, светлобежов на цвят и тънко тъмно яке. Според нея мъжът бил облечен твърде много, за да бъде турист. Никой освен нея не бил забелязал този загадъчен мъж.

Около 15-20 минути след нея Матю Олдфийлд и неговата съпруга отишли да проверят своето дете и да хвърлят поглед и на децата на Маккан. Съпругата му останала в стаята им, защото детето им се разплакало.

На връщане към ресторанта Матю надникнал в детската стая на Маккан, но можел да види само близнаците в креватчетата им. Леглото на Мадлин се намирало под такъв ъгъл, че не можел да го види през пролуката на вратата. Сторило му се, че в стаята има слаба светлина, сякаш щорите на прозореца са леко вдигнати. Освен това чул шум, но решил, че просто някое от децата се върти в леглото си. Всичко изглеждало наред и той се върнал в ресторанта.

Според показанията й Кейт Маккан отишла да провери децата към 22:00 ч. Влязла в стаята и заварила прозореца отворен, щорите вдигнати, а завесите развяващи се от нощния бриз. Полицията смятала тази история за доста недостоверна, тъй като щорите не можели да се отварят отвън, а следи от взлом липсвали. Кейт казала, че никога не са отваряли този прозорец, но също не знаела дали по принцип е бил заключен.

Детективите намирали за странно, че бащата е използвал входната врата, вместо да мине през незаключената врата на балкона, която се намира по-близо до ресторанта. Родителите настоявали, че този вход се вижда от заведението и че никой не би могъл да влезе оттам без да бъде забелязан.

Но това тяхно твърдение било опровергано доста бързо. Оказало се, че гъстата растителност, заобикаляща ресторанта, вечерният мрак, както и найлоновото платнище, заграждащо масите в заведението, свеждат видимостта до нула. Всеки би могъл да влезе в апартамента на Маккан и да изнесе колкото си деца пожелае без да бъде забелязан.

Тези твърдения на родителите вероятно се дължали на чувството им на вина и страхът им да не бъдат обвинени, че са оставили децата сами. Вероятно са искали да внушат на властите и на обществото, че са направили всичко възможно за сигурността на малките и че не са безотговорни родители. Но, каквото и да казвали, повече от ясно било, че Мадлин не е била в безопасност.

Останалите приятели на семейство Маккан казали на полицията, че Мадлин е умно дете и би се разпищяла, ако някой се опита да я отвлече. Не знаели да е имала проблеми със съня. Вярвали, че момиченцето е отвлечено заради откуп.

Странният въпрос на Мадлин, защо родителите й не били дошли, когато близнаците плачели предната вечер, получил възможно обяснение в показанията на 81-годишната свидетелка Памела Фен, която по същото време нощувала в горния апартамент. Тя казала, че на 1 май от 22:30 ч. вечерта е слушала детски плач в продължение на повече от час, идващ от апартамента на Маккан. Жената заявила, че плачът не е бил на близнаците, а именно на Мадлин, която съвсем ясно викала от време на време: „Татко! Татко!“.

След около час свидетелката чула звук от отварянето на балконската врата и гласовете на възрастни – вероятно родителите на Мадлин – и плачът утихнал.

Показанията на Памела Фен хвърлят известна сянка на съмнение върху твърденията на родителите и техните приятели, че са проверявали децата през чести интервали от 15 минути до половин час. Ако старицата казва истината, изглежда Джери и Кейт са имали навика да оставят децата си сами за доста по-дълги периоди от време.

Добрият самарянин

В същото време в Португалия заприиждали буквално тълпи от журналисти от целия свят, готови на всичко за сензация. Всеки, макар и малко свързан със случая на Мадлин, представлявал интерес. Лори Кембъл, репортерка от британския вестник „Съндей Мирър“, решила да вземе интервю от един такъв човек и неговото уклончиво и неспокойно поведение събудило подозренията й.

Още в първите дни след изчезването на Мадлин в качеството си на преводач-доброволец към случая се прикрепил англичанинът Робърт Мурат, живеещ в дома на майка си в Прая да Луш. Демонстрирал особена активност и охотно коментирал случая. Стараел се по всякакъв начин да помага на родителите на изгубеното момиченце, на полицията и разбира се на журналистите. С други думи бил доста съмнителен.

Лори Кембъл се върнала в Англия и няколко дни се измъчвала от колебания дали да сподели с полицията своите подозрения за Робърт Мурат. В крайна сметка гражданският дълг надделял и тя се отбила в полицейското управление в Лестършър.

В онзи момент португалската полиция не разполагала с никакви сериозни заподозрени. След сигнала на журналистката местните следователи започнали да си припомнят, че Робърт Мурат наистина сякаш постоянно се „пречкал“ навсякъде в случая. Непрекъснато висял в хотел „Оушън Клъб“ и твърде много се интересувал от хода на разследването. А за опитните детективи не е тайна, че доста често извършителите на престъпление се опитват да станат част от разследването.

Когато това прозрение озарило португалските власти, късметът обърнал гръб на Робърт Мурат и той станал първият официален заподозрян в случая с изчезването на Мадлин Маккан.

Робърт Мурат

Робърт Мурат е роден на 20 ноември 1973 г. в Лондон. Баща му е португалец, а майка му англичанка. Известно време семейството живяло във Великобритания, но след това се преместили в Португалия, където Робърт получил образованието си. Като младеж отново се върнал в Англия и започнал работа като продавач в автосалон.

Мурат имал два брака, като първата му съпруга била с 8 години по-възрастна от него. От втория си брак през 2002 г. се сдобил с дъщеричка на име София, чиято външност по-късно щял да опише на португалската полицията като „същинска Мадлин“.

През 2005 г. Мурат се преместил със семейството си в Португалия, но бракът му и този път не сполучил – съпругата му взела детето и се върнала в Англия. Той останал да работи в Португалия и постоянно пътувал до Острова, опитвайки се да спаси брака си. В момента на изчезването на Мадлин Робърт Мурат преминавал през болезнен и скъп развод.

В Прая да Луш той живеел в дома на майка си, който се намира на 150 м от апартамент №5А.

Майката на Мурат разказала, че никога не е забелязвала у сина си каквито и да било психически отклонения. На около 10-годишна възраст той загубил зрението на дясното си око заради отлепване на ретината. Освен това страдал от хипотиреоидно състояние на щитовидната жлеза и единственото лекарство, което приемал постоянно е левотироксин. Тя разказала също, че в нощта на изчезването на Мадлин е видяла „жена в лилаво“ да стои на улицата и да гледа към хотела.

На 10 май полицията привикала Робърт Мурат за разпит и той се съгласил да им предостави мобилния си телефон. Именно в него португалското разследване направило „голямото“ си откритие. В списъка със скорошни обаждания забелязали, че вечерта на 3 май в 23:40 ч. е проведен кратък разговор с някой си Сергей Малинка – бивш руски гражданин. Обаждането траело не повече от 30 секунди и Мурат твърдял, че не може да си спомни същността и целта на разговора. Именно това позвъняване се превърнало в основния мотив на полицията за повдигане на обвинения срещу него.

Сергей Малинка

По отношение на другия замесен било установено следното: 23-годишният Сергей Малинка е роден в град Саратово и живеел в Португалия от 7 години. Женен е за португалка, живее с родителите си и по професия е програмист. Срещу него бил подаван сигнал за съмнения в педофилия. Прехранвал се с разработка на уебсайтове. Робърт Мурат го бил наел именно в това му качество, за да му направи сайт за продажба на недвижими имоти.

По време на разпита Сергей Малинка казал, че се е срещнал с Мурат на 30 април, за да обсъдят промени по сайта. Следващата им среща се състояла чак на 16 май. Малинка заявил, че не помни да е говорил по телефона във вечерта на 3 май, но дори Мурат наистина да е звънял, то вероятно е било отново свързано с изработката на уебсайта. Макар че кой би звънял в 23:40 ч., за подобно нещо?

Интересен е моментът с предполагаемите педофилски занимания на Сергей Малинка. Преди време в полицията постъпил сигнал, подаден от позната на Малинка, която била зърнала на екрана на компютъра му педофилски снимки. Когато го извикали за обяснение, Сергей казал, че този компютър не е негов, а е оставен за поправка от клиент. Важно е да се отбележи, че често компютрите на съвсем обикновени хора са „заразени“ от невнимателните им действия в интернет и на мониторите им понякога „изскачат“ шокиращи порно реклами.

На 14 май 2007 г. цялата вила на Робърт Мурат била обискирана отгоре до долу от полицията. Претърсена била не само къщата, но и дворът и гаражът, а басейнът пресушен. Обиски били извършени и в дома на неговата приятелка Микаела, както и в домовете на хора, с които поддържал отношения. Разпитани били десетки души. Приятелката на семейство Маккан Джейн Танер изразила увереност, че Мурат би могъл да е човекът с дете на ръце, когото била видяла в нощта на изчезването.

От дома на Мурат били иззети мобилен телефон и три СИМ карти, 3 компютъра, няколко видеокасети, дрехи и обувки. Сред дрехите имало бежов панталон, много подобен на онзи, с който бил облечен неизвестният мъж, видян от Джейн Танер. А касетите, според полицията, съдържали „видео изображения в извратена форма“. Ако се абстрахираме от полицейския жаргон, най-вероятно ставало въпрос за обикновено порно.

След проведената експертиза в един от компютрите били открити препратки към сайтове с педофилско съдържание. Но това само по себе си не означава нищо. В търсене на порно човек може да попадне на неподозирани места в интернет и това да се запази в историята на браузъра му.

Повечето хора, с които Мурат работел и общувал, го описали като нормален, макар и не особено разговорлив човек. Но имало и други мнения.

Интересни са показанията на Карлос Мануел, който познавал Робър Мурат от 15 години. Още на 9-10 години, казал той, Робърт предизвиквал у околните странни чувства. Той бил затворено и необщително дете, държал се особено, понякога избухвал и имал садистични наклонности. Карлос си спомнил няколко подобни ситуации, в които Робърт бил проявил неадектватно поведение.

Съседка на семейство Мурат му била разказала, че е станала свидетел как Робърт се опитал да изнасили котката й и после я убил. По-късно самият Карлос видял как Мурат изнасилва куче и го убива. Освен това бил нападнал и собствената си майка, която винаги го прикривала и не го наказвала.

На 15 май Робърт Мурат бил обявен официално за главен заподозрян в изчезването на Мадлин Маккан. Не го арестували, но получил забрана да напуска страната. Властите го поставили под постоянно наблюдение и започнали да подслушват не само неговия, но и телефоните на приятелката му Микаела и на майка му.

Алиби

По собствените му твърдения Робърт Мурат бил в дома на майка си по време на изчезването на детето. Тя от своя страна потвърдила това. Естествено никой не й повярвал. Започнал дълъг и усърден разпит на свидетели, които биха могли да потвърдят или опровергаят алибито на Мурат.

Бавачката от хотел „Оушън Клъб“ Шарлот Пенингтън заявила, че е видяла Мурат вечерта на 3 май в около 22:30 ч., недалеч от апартамент №5А. „Просто стоеше и гледаше“, казала тя. Следващият път, когато разказала за това в полицията, Шарлот променила времето на 00:00 ч, като това не бил първият, нито последният път, в който давала противоречиви показания по случая.

Трима души от компанията на семейство Маккан: Ръсел О’Брайън, Рейчъл Олдфийлд и Фиона Пейн, твърдели, че са видели Робърт Мурат на улиците в Прая да Луш по време на търсенето на Мадлин. О’Брайън бил сигурен, че го е видял на плажа в 1:00 ч.

Междувременно новината за обявяването му за основен заподозрян обиколила целия свят. Животът на Мурат се превърнал в ад. Не можел да излезе от къщи, денонощно го обсаждали репортери, а неизвестни лица му изпращали всевъзможни заплахи, в това число и че ще откраднат 5-годишната му дъщеря София.

На 16 май полицията претърсила двете му коли. В архитектурния план на дома му намерили мазе, чийто вход е зазидан. Оказало се, че това не е никакво мазе, а просто празно място под къщата.

В дома на Сергей Малинка също бил проведен обиск. Конфискували цялото му компютърно оборудване и няколко торби с боклук. Сред конфискуваните вещи имало 6 харддиска, 3 видеокасети, 27 CD-та. На един от дисковете имало порнография, а на друг – зоофилия.

Компютърната експертиза установила, че Сергей Малинка е разглеждал снимки на Мадлин Маккан в интернет след нейното изчезване. Руснакът бил подложен на тормоз и вандализъм от местните жители. Колата му била запалена, а на тротоарът до нея – написана думата „Говори“. Пресата пишела за него така, сякаш е глава на международен синдикат за търговия с детска плът.

На 19 май португалски детективи заминали за Англия, за да разпитат и двете бивши съпруги на Робърт Мурат, но разговорът с тях не задвижил разследването в желаната посока.

На 11 юли отново се провел разпит на Ръсел О’Брайън, Рейчъл Олдфийлд и Фиона Пейн. Те минали през процедура на разпознаване на Робърт Мурат, но вече не били толкова сигурни в показанията си.

На 5 август домът на Мурат отново бил обискиран, този път с изпратени от Англия кучета, дресирани да надушват кръв и мъртви тела. Резултатът бил нулев.

Виждайки, че полицията не разполага с нищо срещу него, Робърт Мурат направил официално изявление, че чудовищните обвинения срещу него разрушават живота му. С помощта на адвокати получил извинение от полицията. На 23 март 2008 г. върнали цялото му иззето имущество, а на 21 юли властите снели подозренията си от него. Той завел дело срещу няколко вестника за опетняване на името му и получил морална компенсация в размер на 600 000 евро.

Сянка на съмнение

Докато траела суетнята около Робърт Мурат, мисълта за виновността на родителите не напускала някои служители на португалската полиция. Главен инспектор Гонсало Амарал пише по-късно в своята книга „Мади: Истината за лъжата“, че още от самото начало това съмнение не му давало покой.

Тази версия била една от най-непопулярните в онзи момент. Семейство Маккан били британски поданици, уважавани хора без проблеми със закона. Не били алкохолици или наркомани, а психически уравновесени, здрави хора. Но с напредване на разследването и други следователи започнали да изразяват подобни подозрения. Още повече, че много от фактите въобще не отговаряли на версията за отвличане.

Как е било възможно да се отвори прозореца на детската стая от улицата без никакви следи от взлом? А ако е бил отворен отвътре, значи са влезли през входната врата. Но тогава защо не са излезли отново през нея, а са отваряли прозореца? Загадъчният мъж с дете на ръце, видян от Джейн Танер, не бил видян от абсолютно никого освен нея. Липсвали каквито и да било следи в стаята.

Всъщност никой не бил виждал Мадлин Маккан след 17:00 ч., когато родителите й я взели от детския кът на хотела. Много хора се вълнували и от въпроса – как са могли тези уж нормални хора и лекари, дошли в чужда страна, да оставят без надзор трите си малки деца в хотелската стая и да отидат да се забавляват в ресторанта? Що за студени и безотговорни родители са това? Този въпрос се появявал все по-често в интернет форуми и социални мрежи.

Върху Джери и Кейти надвиснала сянка на съмнение. Разпитите им се увеличили и ожесточили. Двамата видимо недоумявали защо полицията съсредоточава усилията си върху тях. Не можели да се отърват от кошмарната мисъл, че детето им е попаднало в ръцете на педофил и че полицията губи ценно време, разследвайки грешните хора.

В същото време португалските власти получавали огромно количество сигнали от всички краища на страната. В някои от тях хората съобщавали за подозрителни лица, а в други твърдели, че са забелязали Мадлин Маккан. Момиченцето било виждано по бензиностанции, летища, магазини и коли. Всеки сигнал се проверявал.

Отрицателните резултати от проверките на тези сигнали още повече затвърждавали подозрението на главен инспектор Гонсало Амарал, че полицията не търси там, където трябва. Той решил сам за себе си, че отвличане не е имало. Убеден бил, че детето е мъртво. Родителите са го убили. А техните приятели – „Седморката от Тапас“, участвали в заговора напълно или отчасти. Версията, на която се спрял, била непредумишлено убийство по небрежност.

Това не бил първият подобен случай, с който се сблъсквал.

Изчезването на Жоана Сиприано

На 12 септември 2004 г. в района на градчето Фигуейра, в близост до Портиман, изчезнало друго малко момиче. Тя била на 8 години и се казвала Жоана Сиприано.

Жоана изчезнала също така загадъчно и безследно. Предполагало се, че е убита, но тялото й не било открито.

Обвинили в убийството майката на детето Леонора и нейния брат – вуйчото Жоао Сиприано. Причината за убийството се оказало това, че Жоана станала свидетел на кръвосмесителните занимания на майка си и вуйчо си. Основният свидетел по делото бил бащата на детето и съпруг на Леонора – Антонио.

След дълги разпити Жоао признал за убийството на детето. Разказал, че е пребил момиченцето до смърт, след което го разчленил и известно време го държал във фризера. Накрая нахранил с останките свинете. Леонора признала съучастието си. В потвърждение на техните думи били открити следи от кръв във фризера и в стаята на Жоао.

Само че по-късно Леонора и Жоао се отрекли от признанията си, заявявайки, че са били принудени да подпишат показанията си с бой. Леонора се появила със синини под очите и разказала за чудовищни полицейски изтезания.

Разбира се появили се свидетели, които опровергали обвиненията в полицейско насилие, разказвайки как са видели с очите си жената да пада сама по стълбите. Леонора принадлежала към най-ниската прослойка на обществото, никога не била работила и твърде често надигала чашката. Съседите й говорели, че след изчезването на Жоана не била проронила нито сълза.

Не друг, а именно инспектор Гонсало Амарал ръководел разследването на този случай. Той не присъствал лично на разпитите, но като началник отговарял за действията на своите подчинени. Точно по време на изчезването на Мадлин Маккан против него и петима други полицаи били повдигнати обвинения в полицейско насилие. Но Леонора не могла да разпознае никого от мъчителите си. Казала, че е била с торба на главата по време на побоите.

Все пак през 2009 г. Амарал получил 18 месеца условна присъда за фалшифициране на доказателства. По-късно всички обвинения срещу него и подчинените му били снети.

Съдът намерил доказателствата срещу Леонора и Жоао за достатъчно убедителни и ги осъдил за убийството на детето, давайки им по 30 години затвор при строг режим.

Историята е объркана и неясна. От една страна – кръвта на детето е намерена във фризера и в дома, което е повече от солиден аргумент за обвинение. От друга – за никого не е тайна, че полицията често прибягва до доста съмнителни методи за изтръгване на признания. Оставяйки настрана всичко това, този случай лепва огромно петно върху кариерата на Гонсало Амарал и до голяма степен обяснява неговите виждания и действия в случая с изчезването на Мадлин Маккан.

Любопитна подробност представлява и фактът, че след 3 години в затвора Жоао направил ново признание, в което заявил, че Жоана е била продадена от майка си и вероятно е жива и здрава. 

Сблъсък на възгледи

Още на 7 май в Португалия пристигнали британски полицейски служители от графство Лестършър. Настроенията у португалската и английската полиция рязко се разминавали. Целта им била една – да открият изчезналото дете. Но версиите им били различни. В края на месец май португалските следователи вече били убедени във виновността на двамата Маккан, а британските им колеги категорично отказвали да приемат тази теория.

Този сблъсък на възгледи между двете държави щял да пречи на разследването до самия му край. Гонсало Амарал казва впоследствие , че в случая имало повече политика, отколкото истина.

Като цяло английската полиция има много повече опит от Португалия в разследването на отвличания на деца. В огромна част от случаите престъпленията срещу деца, в това число и сексуални такива, са дело на родителите, близките или познатите на семейството. Съвсем рядко се случва убийците или похитителите на деца да са напълно непознати хора.

Детектив Амарал изпратил искане до британската полиция, с молба да му бъдат предоставени финансовите отчети на семейство Маккан и „Седморката от Тапас“. Никой от тях нямал финансови затруднения. За да разберат абсолютно всичко за семейство Маккан за Англия заминали служители от португалската полиция.

Междувременно детектив Гонсало Амарал си спомнил за деня, когато узнал от жена си, че кучето им е загинало при инцидент. Той се прибрал у дома, положил кучето в багажника на колата си в найлонов чувал, като все още не знаел къде ще го погребе. Почвата в района на Алгарве е камениста и дори леки строителни работи изискват специална техника. Тогава Амарал осъзнал, че е лесно да скриеш труп, но е трудно да намериш къде да го заровиш.

Разследването имало нужда от кучета. Но не тези на португалската полиция. Те можели да откриват само живи хора. Трябвали му кучета, обучени да надушват кръв и миризма на трупове. Така възникнала идеята да бъдат поискани кучета-търсачи от Великобритания. Това се превърнало в преломен момент в разследването на изчезването на Мадлин Маккан. Именно резултатите от тези следствени действия довели до обвиненията срещу родителите й.

Еди и Кийла

След няколко дни на португалска земя стъпил един от най-добрите експерти кинолози в света Марк Харисън, придружаван от треньора на кучета Мартин Граймс. Тяхната специалност е откриването на мъртви и изчезнали хора в района на бедствия. Националният съветник на британската полиция Марк Харисън е известен като изключителен професионалист в своята област.

Без да се бави той веднага се заел за работа. Проучил всички материали и свидетелски показания по случая и разгледал местността с хеликоптер. Обиколил всички улици и алеи около хотела и проверил всички скици и диаграми, съставени в хода на разследването. Марк Харисън довел със себе си двама забележителни „съгледвачи“ – спрингер шпаньолите Еди и Кийла. Еди бил обучен да надушва миризма на трупове, а Кийла можела да усети и най-малката капка кръв на едно местопрестъпление.

Еди бил участвал в много операции и неговото обоняние неведнъж помагало в разплитането на загадки. Даже след преместването на тялото, ако то е било в допир с някакви предмети, особено порести материали, като тъкани, тапицерии и др. – Еди надушвал следата.

Кийла надушвала частици кръв, дори ако те са старателно премахнати с химически препарати и белина. Тя била в състояние да открие съвсем нищожни количества кръв, от които дори не могат да бъдат извлечени проби за лабораторен анализ.

На 31 юли 2007 г. търсенето започнало от апартамент №5А. Мартин Граймс слязъл от колата, държейки Еди на къс повод. Заповядал му да седне, но вместо да се подчини, Еди проявил волност и се втурнал в апартамента. Всичко се заснемало с камера. Когато за първи път се разнесъл енергичният му лай, сигнализиращ за наличието на мирис на труп, в стаята се възцарила гробна тишина. Преди присъстващите да се окопитят от първия лай, се разнесъл втори, този път от друго място. След това трети.

Дошъл редът на Кийла. Тя също дала сигнали на някои от местата, маркирани от Еди. Двамата четириноги следотърсачи открили следното:

• мирис на труп и следи от кръв зад дивана в гостната;
• мирис на труп до гардероба в спалнята на родителите;
• мирис на труп от външната страна на прозореца на детската стая;
• мирис на труп по играчката коте на Мадлин;
• мирис на труп по някои от дрехите на Кейт Маккан. Следи от кръв не били открити;
• мирис на труп в цветната леха край прозореца, характеризиран от треньора като слаб – тоест възможен, но неубедителен.

В този момент у португалската полиция не останала и капка съмнение, че Мадлин Маккан е мъртва и смъртта й е настъпила именно в апартамент №5А.

Труп в колата

На местопрестъплението дошли криминалисти, които взели проби от пода, щорите, дивана, цимента и почвата навън и ги изпратили за изследване в лаборатория в Бирмингам.

В отговор на въпроса откъде би могла да е дошла кръвта, Маккан разказали, че малко преди изчезването й Мадлин е имала кръвотечение от носа. Португалските власти изведнъж осъзнали, че семейство Маккан не са поставени под наблюдение. Този пропуск трябвало да бъде поправен незабавно.

Гонсало Амарал подал искане до Министерството на правосъдието за разрешение за обиск и подслушване на телефонните им разговори. Получил заповедта за обиск, но подслушването му било отказано.

Апартамент №5А бил запечатан от полицията още на 4 май 2007 г. и семейство Маккан трябвало да се преместят. Новият им адрес бил на улица „Дас Флорес“ №27. На 2 август при тях пристигнала полицията със заповед за обиск. Еди и Кийла подушили всичко – детски играчки, предмети и дрехите на възрастните и децата. Еди открил миризма на труп по една футболна тениска, която Мадлин била носила.

Но полицията все още не можела да намери главното – трупа на детето. А убийството не може да бъде доказано без труп. Къде биха могли двама туристи, намиращи се в чужда страна, да скрият тялото на дете? И то така добре, че дори най-добрите полицейски кучета в света да не могат да го открият.

Междувременно полицията узнала, че на 26 май семейство Маккан е наело автомобил рено „Сеник“, с регистрационен номер 59-DA-27. Веднага получили заповед за обиск на колата.

На 6 август в подземния паркинг, където се намирала колата, пристигнал Мартин Граймс със своите кучета. Първи започнал търсенето Еди. След като подушил всички коли в паркинга, той без колебание се спрял на реното „Сеник“ и се разлаял. После към работа пристъпила Кийла.

Резултатите от това мероприятие били следните:

• мирис на труп по ключа за запалване.
• мирис на труп от вътрешната страна на шофьорската врата;
• следи от кръв в багажника на колата.

Гонсало Амарал отново си спомнил за своята история с умрялото куче. Случаят с изчезването на Мадлин Маккан удивително напомнял на нея. Детето е загинало, мислел си той, и родителите е трябвало да скрият трупа му. За да го пренесат им е трябвала кола.

Криминалистите събрали проби от косми, влакна и петна. Търсели следи от кръв, семенна течност, слюнка и други биологични течности. Тези проби също били изпратени за анализ в Бирмингам.

Въпросният автомобил бил нает от семейството на 26 май, тоест 22 дни след изчезването на Мадлин. Наличието на следи от детето в колата давало увереност на разследващите, че тялото й е било вътре. Къде е било преди това? Вероятно във фризер или на друго хладно място, смятал Гонсало Амарал. Лабораторната експертиза била от решаващо значение.

Всички хора, наемали колата преди Маккан, били проверени, но се оказали примерни граждани. Нямало основания да се смята, че някой от тях би могъл да е пренасял труп или да е проливал кръв в автомобила.

Свидетелите, возили се в автомобила на Маккан, твърдели, че не са усетили никаква неприятна или странна миризма. Сериозна пролука в теорията за труп в колата бил фактът, че Джери и Кейти били непрекъснато под наблюдението на неуморните журналисти. Как биха могли да се отърват от трупа?

Сънотворен ефект

Според книгата на инспектор Гонсало Амарал португалските детективи, които заминали във Великобритания, за да научат повече за семейството, открили в кухнята в дома на Маккан график за медицинско наблюдение на Мадлин. От него ставало ясно, че детето има проблеми със съня и често се събужда през нощта.

Дядото на детето споделил, че Кейт дава на децата си лекарството „Калпол Найт“, чиито активни вещества са парацетамол и дифенхидрамин. Парацетамолът успокоява болката и понижава температурата. Антихистаминът дифенхидрамин се грижи за кашлицата и течащия нос.

Известно е, че антихистамините често предизвикват сънливост и забавяне на реакциите. Може би затова в някои страни, сред които и Великобритания, родителите използват „Калпол“ като успокоително средство върху децата си. Според изследване в Австралия за прилагането на лекарства без рецепта върху деца, доста често майките използват подобни средства, за да успокоят или да приспят хиперактивните си и неуправляеми деца.

От друга страна приемът на свръхдоза парацетамол или прекомерната му употреба може да доведе до сериозни поражения на черния дроб и дори понякога до смърт. Въпреки това през 2007 г. във Великобритания било сравнително нормално родителите да дават „Калпол“ на децата си за щяло и нещяло. Появил се дори терминът „Калпол-поколение“. През 2009 г. лекарството е заменено с друга версия, която не причинява сънотворни ефекти.

Кейт потвърдила, че е донесла лекарството в Португалия, но заявила, че то не притежава успокояващ ефект, а в него има единствено парацетамол. Отрекла категорично да е давала от лекарството на дъщеря си по време на почивката.

На 7 септември полицията обявила Маккан за официални заподозрени. Властите им повдигнали обвинения в скриване на тяло и симулиране на отвличане. Кейт отказала да отговори на 48-те въпроса, подготвени от полицията за нея, възползвайки се от правото си да не свидетелства срещу самата себе си. Няколко от въпросите засягали темата с лекарството. Джери бил готов да говори и активно се стараел да докаже своята невинност.

В средата на същия месец във френски таблоид се появило твърдението, че португалската полиция е „открила доказателство в колата под наем на Маккан, че малкото момиче е погълнало лекарства, без съмнение приспивателни, в огромни количества“. Тази непроверена и невярна информация се разпространила из медиите като пожар.

Мнозина побързали да повярват, че Маккан са отровили детето си. И двамата са лекари, разбират от лекарства, коментирали интернет потребители във форумите и социалните мрежи. Приспали са децата, за да могат да се забавляват в ресторанта, но нещо се е объркало. Журналистите не оставали по-назад и смело разгръщали фантазията си. Някои моменти от случилото се в нощта на изчезването обаче сякаш наистина подкрепяли тази теория.

В нощта на 3 май Мадлин спяла в една стая с близнаците. Подозрителен е фактът, че въпреки виковете на Кейт Маккан и силния шум, предизвикан от десетките хора, влизащи в стаята им да търсят сестра им, близнаците спали непробудно през цялото време. Интересни са и показанията на семейство Пейн, които забелязали, че Кейт била страшно притеснена дали близнаците са добре и дори ги проверявала дали дишат, а те продължавали да спят все така дълбоко. Но има и такива бебета.

Португалските власти искали да изследват кръвта на близнаците за наличието на успокоителни лекарства. Но британската полиция отхвърлила искането им и подобен анализ никога не бил направен. Не им изпратили и медицинските картони на децата, които поискали. Бащата на Мадлин ожесточено отхвърлил възможността той и съпругата му да са причинили смъртта на детето си. Ако децата са били упоени, твърдели родителите, то похитителят го е направил, за да не вдигат шум.

Практически от самото начало в защита на семейство Маккан се обявили британски политици и известни личности. Разследването на португалската полиция било под огромен натиск. Искали им отчет за свършената работа на всяка крачка. Постоянно ги обвинявали в некомпетентност и липса на опит. Според думите на Гонсало Амарал: „Държат се така, сякаш сме страна от Третия свят“. Португалската полиция нямала право да арестува Маккан, тъй като по закон арест може да има само при наличието на явни улики за извършено престъпление. 

Историята за изчезването на Мадлин плъзнала по целия свят. Богати хора обявявали баснословни награди за информация, свързана с детето. Родителите на Мадлин получавали фалшиви сигнали с цел шантаж. Почти всеки ден от разни краища на планетата се появявали съобщения, че Мадлин е била забелязана – Мароко, Белгия, Франция, Холандия, Бразилия. Всеки сигнал се проверявал. Но всички се оказвали лъжливи.

Гонсало Амарал не можел да се отърве от натрапчивия въпрос къде би могло да е скрито или унищожено тялото на детето? Статия във вестник му дала неочакваната идея, че трупът би могъл да е изгорен в местния крематориум за животни. Оказало се обаче, че крематориумът е бил затворен от здравните служби два месеца преди изчезването на Мадлин, а пломбите и печатите си стоят непокътнати.

ДНК провал

Когато получил резултатите от анализите на ДНК пробите, изпратени в лабораторията в Бирмингам, Гонсало Амарал бил буквално смазан. Пробите, събрани от апартамент №5А съвпадали с контролните образци на Мадлин. Също така с абсолютна сигурност можело да се каже, че Кейт и Джералд Маккан са биологични родители и на трите си деца. С това версията, че детето може да е откраднато от истинския му баща отпадала.

Но пробите, взети от автомобила, имали съвпадение само по 15 от нужните 20 локуси. Заключението от доклада гласяло, че вероятността предоставените образци да са от Мадлин е голяма, но не е абсолютно сигурна и не може да се използва като доказателство.

Освен това семейство Маккан направили независима съдебномедицинска експертиза, която не открила в наетия от тях автомобил никакви следи от пренасяне на труп.

Тази експертиза била заплатена от британския милионер, собственик на ръгби клуб и енориаш в църквата „Свидетели на Йехова“ Брайън Кенеди, известен като доста противоречива личност. Той е немислимо богат, като състоянието му се оценява на около 400 милиона долара. Натрупал парите си основно чрез продажба на недвижими имоти и строителство. Дори британската полиция се помещава под наем в негови сгради.

Брайън Кенеди поел всички разходи на семейство Маккан в търсенето на Мадлин.

Главен инспектор Гонсало Амарал останал с празни ръце – не разполагал нито с труп, нито с улики срещу родителите. Поддръжниците на Маккан ликували. В края на годината голяма част детективите, работещи по случая, били сменени, в това число и Амарал, който се осмелил да каже на медиите, че британската полиция играе по свирката на Маккан и разследва единствено следи, които са в тяхна полза. Не му помогнал и фактът, че по същото време бил разследван за полицейско насилие във връзка със случая на Жоана Сиприано. Скоро след това инспекторът напуска полицията завинаги.

Джери и Кейти се върнали в родината в началото на октомври, повече от четири месеца след изчезването на Мадлин. На летището ги посрещнали тълпи от хора. Съчувствали им, канели ги в телевизионни предавания. Завръщането им изглеждало като прибирането у дома на освободени от плен заложници.

Тъжни деца

Докато се водело разследването на Робърт Мурат, а после и на родителите на Мадлин, португалската полиция работела и по други възможни версии. Една от главните била тази, че момиченцето е отвлечено от външен човек.

Още на 4 май от Интерпол изпратили факс на полицията в Португалия с предложение за помощ в търсенето на Мадлин. В течение на цялото разследване Интерпол информирали разследването за всеки получен от тях сигнал. А информацията била толкова много, че заемала няколко тома. Имало интересни съобщения, но и откровени глупости.

Съобщенията пристигали от всички посоки – Мароко, Белгия, Франция, Испания, Русия. Мадлин била забелязвана ту в автомобил в задръстване, ту в търговски център, ту на детската площадка или на летището. И винаги момиченцето изглеждало изтощено, измъчено и тъжно – както подобава на едно отвлечено дете. Нито един от тези сигнали не помогнал на разследването. Нито едно от тези тъжни деца не се оказало Мадлин.

Появили се и лешояди, опитващи се да заработят покрай трагедията с изчезналото дете, които искали награда за фалшивата си информация. Не липсвали и „оракули“, на които се привиждали черни води, заобикалящи детето, или крайбрежни скали. Полицията вежливо ги изслушвала и ги отпращала по живо по здраво.

Но имало и сигнали от друго естество. Много по-конкретни и смислени.

Мъж с дете на ръце

Един от тях е разказът на ирландското семейство Смит. Този разказ не се понравил на поддръжниците на теорията за „неизвестен извършител“, тъй като косвено обвинявал самите Маккан.

Семейство Смит летували в Прая да Луш точно по време на изчезването на Мадлин. На 3 май 2007 г. около 22:00 ч. се разхождали, когато срещнали на улицата мъж със спящо дете на ръце. Момиченце, облечено в светла пижама. Разминали се и забравили за него. Но след почти четири месеца, на 9 октомври, вече у дома пред телевизора, отново си спомнили за тази съдбовна среща.

По новините съобщавали за завръщането на семейство Маккан от Португалия. Появил се кадър с Джери Маккан, който слизал от самолета, носещ на ръце сина си Шон. Семейство Смит с изненада установили огромната прилика на този образ с мъжа, когото били видели в Португалия във вечерта на 3 май. Главата на семейството Мартин Смит осъзнал, че начинът, по който Джери държи детето, походката и фигурата му напълно съвпадат със спомена му за онзи мъж. Той веднага побързал да сподели наблюденията си с полицията.

Според неговите показания във вечерта на 3 май той, съпругата му и двамата им внуци се разминали на улица „Ескола Примариа“ с мъж, носещ момиченце на ръце. Той бил с европейска външност, облечен в тъмно яке и светли панталони. Не могли да видят добре лицето му, защото било тъмно, а и той държал главата си наведена. В ръцете си държал босо светлокосо момиченце на около 4 години, облечено в светла пижама. Момиченцето изглежда спяло, с глава облегната на лявата гръд на човека, а ръцете и краката й висели отпуснато. Мъжът вървял бързо и скоро се скрил от полезрението им.

Семейство Смит пристигнали в Португалия, за да пресъздадат показанията си на място. Мартин Смит казал, че не е могъл да види лицата на мъжа и детето и не може да твърди със сигурност, че това са били Джери и Мадлин. „Седморката от Тапас“ заявили категорично, че по това време Джералд е бил на масата с тях. Персоналът в ресторанта не можел да каже това със сигурност. Улица „Ескола Примариа“ се намира на около 7 минути пеша от апартамент №5А.

И на още десет от океана.

Фондацията на Мадлин

Мадлин Маккан изчезва на 3 май. На 6 май Джери се обадил на своята сестра Филомена в Англия с молбата да създаде сайт, посветен на изчезването на детето. Филомена работела като учителка в малко шотландско градче и с помощта на учениците й сайтът се появил на бял свят на 15 май. Целта на неговото създаване била обяснена така: „преди всичко като средство за събиране на дарения“.

На 12 май в Португалия пристигнали двама британски юристи от юридическата компания „The International Family Law Group LLP“. Кантората специализирала в международната поддръжка на лица в дела, свързани с отвличане на деца и други спорове. Тази организация сама се свързала с Маккан с предложение за помощ. Официално за заплащане не станало въпрос.

Именно тези двама адвокати посъветвали Маккан да създадат фондация. Първоначално искали да създадат благотворителен фонд, тоест организация с нестопанска цел. Но станало ясно, че благотворителността не може да бъде в полза на частно лице. Впоследствие Комисията по благотворителност опровергава съществуването на подобно правило, но Маккан вече били регистрирали фондацията си като дружество с ограничена отговорност.

В периода от май 2007 до март 2008 г. във фонда постъпили дарения в размер на 1 846 178 лири стерлинги. Авторката на „Хари Потър“ Дж. К. Роулинг и британският бизнесмен Ричард Брансън също дарили щедри суми за каузата.

Комисията по благотворителност била обезпокоена и непрекъснато изразявала недоволство от факта, че фондацията призовава по всички медии и социални мрежи гражданите да внасят дарения в полза на Мадлин, заблуждавайки хората, че парите отиват в благотворителна организация.

За всяка информация, свързана с изчезването на Мадлин Маккан, фондацията обявила награда от 2,5 милиона паунда. Всъщност зад голяма част от тази баснословна сума стоял милионера Брайън Кенеди. От време на време се появявали лица, претендиращи за наградата, но обикновено се оказвали измамници. Човек не може да не се замисли над следното – ако детето наистина е откраднато, нима не съществува нито един свидетел или съучастник, който би се полакомил за тази космическа сума? Изглежда нямало такъв.

Фондацията се управлявала от шестима директори, един от които е братът на Джери Маккан, а друг – адвокатът на Брайън Кенеди. Постъпленията във фонда осигурявали издръжката на семейство Маккан, които не можели повече да изпълняват лекарските си задължения, заради търсенето на детето си. 

Появили се упорити слухове, че Маккан са изплатили ипотеката на дома си със средствата от фонда, но това нямало как да се докаже. Тъй като фондацията на Мадлин по документи не е благотворителна организация, обикновените граждани нямат право да изискват разгласяване на приходите и разходите й. С тази информация разполагат единствено британските данъчни служби.

Фотогеничният образ на двамата лекари започвал да се пропуква, а случаят с изчезването на Мадлин за първи път показал нагледно до какви злъчни низини могат да стигнат коментарите в зараждащите се социални мрежи срещу всеки, имал нещастието да стане несимпатичен на общественото мнение.

Осъдени в медиите

Туитър, който е само на една година, когато Мадлин изчезва, се превръща в основен източник на хули срещу Маккан. Десет години по-късно хаштагът Маккан все още произвеждал над 100 туита в час. Сред отровата, бълвана в социалните мрежи, имало заплахи за отвличане на близнаците Шон и Амели. Потребителка на Туитър се самоубила, когато репортери от телевизия „Скай Нюз“ я пипнали натясно с въпроса защо е писала над 400 туита срещу Маккан.

Първоначално всички симпатизирали на трагичната двойка. Историята на бялото семейство от средната класа, хванато в кошмара на злата чужбина, предоставяла на медиите така мечтания рейтинг, а всички институции искали да им помогнат. Маккан се възползвали от този интерес като наели ПР консултанти и организирали всекидневни пресконференции. Но скоро медийното безумие се обърнало против тях.

Медиите започнали да ги демонизират. Критикували ги най-вече за това, че са оставили децата си сами в незаключения апартамент, въпреки наличието на бавачки и детски ясли в хотела. Интернет потребители изказвали нелишения от завист, но все пак верен аргумент, че ако ставало въпрос за родители от по-ниска класа, зарязали децата си в караваната, за да отидат да се наливат в близката кръчма, веднага щели да им бъдат повдигнати обвинения в родителска небрежност. През юни 2007 г. 17 000 души подписали онлайн петиция с искане към социалните служби да разследват защо Маккан са оставили децата си сами.

Външността и поведението на Кейт Маккан се обсъждали надълго и нашироко, като повечето коментари идвали от други жени. Смятали я за студена и контролирана, твърде привлекателна, твърде слаба, твърде добре облечена, твърде напрегната. Впоследствие станало ясно, че в началото Кейт е била посъветвана от експерти да не плаче пред камерата, защото похитителят би могъл да се наслаждава на болката й. Липсата на сълзи обаче довела до още повече критики.

Маккан търсят сами

Още от първата минута на изчезването на Мадлин родителите й вярвали, че тя е открадната. Първите думи на Кейти били „Някой я е взел“. Двамата не спирали да се опитват да накарат разследването да върви по тази следа. Когато станало ясно, че това няма да се случи, прибегнали до други методи.

„Контрол Рискс Груп“ е първата частна компания, помагаща на Маккан в търсенето на Мадлин. Фирмата се заела за работа само 9 дни след изчезването на детето. Екипът бил изпратен от анонимен щедър дарител. „Контрол Рискс Груп“ е основана през 1975 г. в качеството си на професионален консултант на застрахователната индустрия. Целта й е да сведе до минимум опитите за отвличания и искания за подкупи. Частната охранителна компания е една от четирите, използвани от британското министерство на външните работи за охрана на имоти и служители в Ирак. Компанията разполага с над 600 служители, много от които са бивши членове на разузнаването.

Когато станало ясно, че Маккан провеждат свое собствено разследване, новината предизвикала силна тревога у местните власти, тъй като в Португалия е незаконно частни детективи да се бъркат в криминални случаи. Адвокатите на Маккан се опитали да успокоят тревогите, казвайки, че агентите от „Контрол Рискс Груп“ са там само като консултанти.

Междувременно били получени четири независими сигнала, че Мадлин е забелязана в Северна Африка. Милионерът Брайън Кенеди заминал лично през септември 2007 г. заедно със сина си Патрик, за да провери един от тях. Той кацнал с частния си самолет в Танжер преди да се отправи към селце в Атласките планини, където туристи били забелязали мюсюлманска жена да носи на гърба си светлорусо момиченце, приличащо изключително много на Мадлин. За съжаление се оказало, че това не е тя. Сред берберите, населяващи Севернозападна АФрика, често се срещат руси и дори рижави хора.

Друга туристка била видяла момиченце с описанието на Мадлин на бензиностанция край Маракеш на 9 май 2007 г. Детето попитало на английски език мъжа, с когото било: „Скоро ли ще видим мама?“. Когато се върнала у дома в Испания и научила за изчезването на Мадлин, жената веднага се обадила в полицията. Но според семейство Маккан изминал цял месец без португалските власти да си направят труда да говорят с тази свидетелка. Това засилило опасенията на родителите, че полицията пренебрегва важни следи.

Кейти и Джери разполагали с влиятелен спонсор в лицето на Брайън Кенеди. Правителството на Великобритания било на тяхна страна, както и множество известни личности, граждани и тлъста сума във фонда им. След съвещание с Брайън Кенеди решили, че си струва да прибегнат до алтернативни способи за откриването на Мадлин. Спрели избора си на известната испанска детективска агенция „Методо 3“.

Буквално дни, след като стъпили на британска земя, Маккан подписали договор за половин година с агенцията, която искала базово заплащане от 50 000 паунда на месец. Всичко на всичко „Методо 3“ получили сума в размер на 250 000 паунда за работата си.

„Методо 3“ е създадена през 1985 година в Барселона. Девизът на агенцията е: „Нашата философия се състои в това да ходим там, където никой не ходи, да виждаме онова, което за другите остава скрито, с две думи – да намираме истината“.

Преди да сключи договора със семейство Маккан агенцията се помещавала в малък офис над заведение за бързо хранене, далеч от центъра на Барселона. През декември 2007 г. вече можели да си позволят стилен офис на престижна улица в града. 

Но парите са без значение, важни са резултатите. Съвсем скоро агенцията докладвала за голям пробив в разследването. Частните детективи направили компютърна реконструкция на отвличането на детето от апартамент №5А и установили, че евентуалният похитител е разполагал само с 8 минути. От това направили заключението, че някой от служителите на хотела е помагал в отвличането.

„Методо 3“ с пълна увереност заявили на родителите, че детето им е живо. Мадлин била отвлечена с помощта на служител на хотела и изведена с лодка от страната в Мароко от педофилска организация с цел продажба.

„Знаем кой я е отвлякъл. Тя се намира в района не много далеч от Пиренейския полуостров и Северна Африка. И имаме доста ясна представа къде е тя и с кого е“, заявил шефът на „Методо 3“ в началото на декември 2007 г. и уверил Маккан, че дъщеричката им ще се върне у дома за Коледа.

„Методо 3“ никога дори не допуснали възможността за друга версия, освен тази за непознатия похитител. Възможно е да са следвали съвестно желанията на клиентите си, тъй като това била основната версия и на родителите. Или пък просто са ги използвали финансово.

В интерес на истината от Мароко в действителност идвали много сигнали за изчезналото момиченце. Повечето от тях пристигали от Маракеш, но винаги се оказвали фалшива тревога. Мадлин така и не била открита и върната на семейството й за Коледа. След около шест месеца договорът между Маккан и „Методо 3“ бил прекратен заради липсата на резултати, а документите от разследването на частната агенция предадени на британската полиция.

През 2008 г. Маккан наели американската детективска агенция „Оукли Интернешънъл“, регистрирана във Вашингтон, окръг Колумбия, подписвайки шестмесечен договор за 500 000 паунда. Агенцията изпратила в Португалия екип от петима души, които започнали разследване под прикритие в хотел „Оушън Клъб“, както и сред педофилските среди и циганската общност в района.

Детективите се съсредоточили върху откриването на мъжа с дете на ръце , забелязан от семейство Смит. Това обаче не се харесало на Маккан и техните поддръжници, тъй като Мартин Смит твърдял, че намира голяма прилика между непознатия мъж и Джери. Детективите от „Оукли“ изработили фотороботи на мъжа, а докладът им допускал, че Мадлин може да е загинала в инцидент, излизайки сама от апартамента. Отношенията между агенцията и Маккан се влошили още повече и заради финансови спорове.

Друг частен детектив, нает от Маккан през 2009 г., е пенсионираният полицейски инспектор Дейвид Едгар. Скоро след изчезването на Мадлин към двама мъже в Барселона се приближила жена, която ги попитала: „Вие ли сте хората, които трябва да доставят новата ми дъщеря?“. Едгар разпространил компютърно генериран образ на тази жена, но за съжаление тя не била открита.

Португалия закрива случая

На 21 юли 2008 г. португалският министър на правосъдието обявил, че властите не разполагат с достатъчно доказателства, за да свържат двамата Маккан или Робърт Мурат с изчезването на Мадлин и статусът им на главни заподозрени е свален.

Дни след закриването на случая откъси от дневника на Кейт Маккан, иззет от полицията през август 2007 г., били публикувани в португалски таблоид, въпреки че съдът по-рано бил постановил, че изземането му представлява нарушение на поверителността и всички копия от него следва да бъдат унищожени.

Лошите чувства между Маккан и португалските власти накарали главен инспектор Гонсало Амарал да напусне полицията, за да напише книга, в която изложил теорията си, че Мадлин е загинала при инцидент и родителите й са инсценирали отвличането, за да прикрият случилото се.

Джери и Кейти Маккан завели дело срещу Амарал и неговите издатели през 2009 г., покривайки съдебните разходи с парите от фонда на Мадлин. През 2015 г. съдът им присъдил обезщетение в размер на 600 000 евро, но Амарал обжалвал и спечелил през 2016 г.

„Операция Грейндж“

През май 2011 г. Скотланд Ярд стартира разследване под названието „Операция Грейндж“, в което участва екип от 29 детективи и 8 цивилни лица. Това начинание до голяма степен било подбудено от силния обществен интерес, предизвикан от книгата на Кейт Маккан „Мадлин“, която вестник „Сън“ публикува в сериен формат.

На 11 май 2011 г. вестникът публикува на първа страница отворено писмо от семейство Маккан, с молба до британския премиер-министър Дейвид Камерън да бъде проведено ново разследване. Още същия ден 20 000 души подписват петицията във вестника. Само след 24 часа Камерън съобщава за началото на „Операция Грейндж“. Португалските власти се съгласяват да съдействат на британското разследване.

„Операция Грейндж“ разпространява компютърно генерирана снимка с евентуалния образ на вече порасналата Мадлин и разследва над 8000 потенциални сигнала.

Разследването работело главно над версията за неизвестен извършител. Според тях отвличането е било или планирано, или детето е било откраднато, защото е станало свидетел на обир. Между януари и май 2007 г. броят на кражбите с взлом се бил увеличил четворно в района на Прая да Луш, като 17 дни преди изчезването имало две прониквания през прозорци в района на хотела.

Изчезването на Мадлин би могло да е било и предварително планирано отвличане. Няколко свидетели описали мъже, мотаещи се край апартамент №5A в дните преди инцидента и в деня на изчезването. Фотороботът на един от тях бил разпространен през 2013 г.

Другата теория е, че почти 4-годишната Мадлин е излязла от апартамента сама, вероятно за да търси родителите си и е била отвлечена от случаен минувач, или е паднала в един от строителните изкопи наблизо. Тази версия се смята за доста малко вероятна. За да се озове на улицата Мадлин е трябвало да отвори незаключената балконска врата, да дръпне завесите след себе си, да затвори вратата, след това да отвори и затвори двойната портичка на стълбите и накрая да отвори и затвори портата, водеща към улицата.

През март 2014 г. Скотланд Ярд се обръща към гражданите с молба за информация, свързана с мъж, който прониквал с взлом в домовете на британски семейства в Алгарве в периода 2004-2006 г. Два от четирите обира се случили в Прая да Луш, където крадецът нападнал сексуално в леглата им пет момичета на възраст от 7-10 години. Той говорел английски с чужд акцент, а говорът му бил бавен и затруднен. Косата му била къса, тъмна и неподдържана, имал мургава кожа и излъчвал характерна миризма. Португалската полиция смята, че въпросният извършител е бившият служител на хотел „Оушън Клъб“ Еуклидес Монтейро, но за съжаление той умира през 2009 г. без да може да внесе яснота в случая.

През юни 2014 г. служители на Скотланд Ярд и португалската полиция, придружени от археолози и полицейски кучета, претърсват канавките и разкопават 60000 кв. м в района на Прая да Луш. Нищо не било открито. Робърт Мурат също бил разпитан отново. Задържани били бивш шофьор от хотел „Оушън Клъб“ и неговите двама съучастници. Полицията била прихванала техните телефонни обаждания и размяна на СМС-и край хотела по времето на изчезването на Мадлин. Тримата признали, че са прониквали в апартаментите, но категорично отрекли да са взимали детето.

Появила се и българска следа. През 2017 г. в медиите се появява информация, че служители на Скотланд Ярд са пристигнали в България в търсене на „жената в лилаво“, видяна от майката на Мурат да стои пред апартамента на Маккан в 20:00 ч. на 3 май 2007 г. Смята се, че това може да е 58-годишната сервитьорка Луиза Тодорова, която работела заедно със съпруга си в тапас бара. Двамата отрекли да са замесени по какъвто и да било начин в изчезването на Мадлин.

Педофили

В ранните дни на разследването португалската полиция преглеждала снимки, конфискувани при разбиване на педофилски мрежи, а на родителите на Мадлин били показвани фотографии на сексуални насилници. Няколко британски педофили представлявали интерес. През 2009 г. частните детективи на Маккан се опитали да разпитат един от тях на име Реймънд Хюлет. Той се бил похвалил на някого, че знае какво се е случило с Мадлин, но после се отметнал от думите си и през декември същата година починал от рак.

Мъж от Северна Ирландия, който починал през 2013 г., също бил разследван във връзка с изчезването. След като бил освободен от затвора, където лежал заради сексуално посегателство върху четирите му дъщери, той се преместил в Португалия, недалеч от Прая да Луш и бил там по времето на изчезването на Мадлин.

Друг заподозрян, върху когото се фокусира „Операция Грейндж, е швейцарецът Урс Ханс фон Еш, който живеел в Испания по време на изчезването на Мадлин. Фон Еш е главен заподозрян в отвличането и убийството на 5-годишната Иления Ленхард, която изчезва три месеца след Мадлин и по-късно е открита отровена. Урс Ханс се застрелва в главата няколко часа след изчезването на Иления.

През юни 2016 г. детективите от „Операция Грейндж“ разпитват една от жертвите на покойния сър Клемент Фройд, за когото наскоро било станало известно, че е посягал сексуално на деца. Сър Клемент е внук на прочутия психолог Зигмунд Фройд, член на парламента и познато лице на телевизионния екран. Той се сприятелява със семейство Маккан през юли 2007 г., седмици след изчезването на дъщеря им. Но неговите близки твърдят, че той е бил в Англия, когато Мадлин изчезва.

Последният педофил, разследван от полицията през 2019 г., е 48-годишният германец Мартин Ней, излежаващ доживотна присъда за убийствата на 3 малки момчета и заподозрян в поне още две убийства и десетки блудства с деца. Неговият метод на действие в отвличането на децата е да се промъкне в стаята им докато спят, облечен в черно и с маска на главата. Понякога ги упоявал, за да не вдигат шум. Той работел в център за бездомни в Алгарве по времето на изчезването на Мадлин.

През месец май 2019 г. португалската полиция разпитва евентуален съучастник на Ней. Самият той бил разпитван още през 2008 г. във връзка със случая на Мадлин, но бил отхвърлен като заподозрян, защото харесвал само момчета. Ней доста прилича на фоторобота на подозрителния човек, забелязан край хотела на Маккан. Но бившият полицейски инспектор Гонсало Амарал е на мнение, че германският педофил ще бъде използван като изкупителна жертва, за да може случаят най-накрая да бъде закрит.

Филмът

На 15 март 2019 г. Netflix излъчи документалния сериал „Изчезването на Мадлин Маккан“. Осемте епизода предлагат задълбочен поглед върху изчезването на детето и предоставят допълнителна информация и различни гледни точки по неразкрития случай.

Продуцентите на филма предлагат на Кейт и Джери Маккан да участват в сериала, но те отказват. По-късно публикуват обяснение за решението си на уебсайта на Мадлин findmadeleine.com.

“Не виждахме и все още не виждаме как това предаване ще помогне в търсенето на Мадлин и смятаме, че би могло да навреди на текущото полицейско разследване.“.

Всяка година британското министерство на вътрешните работи одобрява бюджет за разследването на изчезването на Мадлин Маккан. През 2019 г. той е в размер на 300 000 паунда. Повече от 11 милиона британски лири са похарчени през годините от Скотланд Ярд без никакъв резултат. Но родителите на Мадлин са категорични, че никога няма да се откажат от надеждата, че ще намерят дъщеря си, която вече е на 16 години.

Всяка година на 12 май Кейт Маккан оставя подарък за рожден ден в стаята на Мадлин, която е запазена непокътната след изчезването й. Тя вярва, че този ритуал един ден ще й се отплати и Мадлин ще се върне у дома и ще отвори всичките си подаръци, пропуснати през годините.

По идея на Даниела
Източници: „Maddie: A Verdade da Mentira“ by Gonçalo Amaral, „The Disappearance of Madeleine McCann“ – Netflix, „Madeleine“ by Kate McCann, www.truecrime.guru, taina.li, miscarriageofjustice.co, telegraph.co.uk, wikipedia.org, express.co.uk, thedailybeast.com, portugalresident.com, mccannfiles.com, mirror.co.uk, crimerocket.com, dailymail.co.uk

За семейството и съседите си Ричард Куклински бил пример за семеен мъж мечта – предан съпруг, любящ баща и успял бизнесмен. Неговите колеги в мафията го наричали „Човека армия“ или „Жив дявол“, заради страховитата му репутация и величественото му, почти двуметрово телосложение. А полицията го нарекла „Ледения човек“, заради интересния подход в отърваването от телата на жертвите му.

„Оприличавате ли се на наемен убиец?“ – запитал го веднъж един журналист.

“Наемен убиец? Звучи толкова екзотично“, отговорил Куклински леко развеселен. След това станал сериозен като гладна акула и казал: „Бях просто убиец“.

Мнозина са скептични по отношение на броя на убийствата (200-300), за които претендира Ричард Куклински, но властите са убедени, че той е сериен убиец, отнел живота на поне няколко десетки души по поръчка на мафията или по собствена инициатива.

Труп под леглото

Отравянето с цианид е ужасен начин да умреш. Той блокира клетъчния ензим, отговорен за абсорбацията на кислород в клетката. В резултат на това клетките са пълни с кислород, но не могат да го усвоят. Цианидът причинява изгаряне на устата и гърлото, а жертвата бързо загубва ориентация и съзнание.

Отровата има бързо и мъчително действие, но все пак е възможно да оцелееш. Често патолозите не се сещат да го търсят като причина за смъртта, понеже розовите петна, наблюдаващи се по кожата след смърт от цианид, се появяват и вследствие на отравяне с въглероден окис. Ако бъде засечен преди тялото да го усвои обаче, от устата на трупа се долавя горчива миризма на бадеми, която подсеща досетливите криминалисти за наличието на цианид.

Убийствата чрез отрова обикновено се извършват в семейна среда или в затворена група от хора. Жертвата трябва да погълне токсичното вещество, а това изисква сближаване с нея и спечелване на доверието й.

Точно на това разчитал Ледения.

Наемният убиец Ричард Куклински бил научил как да използва цианид, за да отстранява онези, които го нервират, а сега трябвало да се погрижи за един от своите партньори. Гари Смит му помагал да крадат коли, които продавали, но бил слабохарактерен човек, а полицията го притискала. Властите имали заповед за ареста му по обвинения в кражба и осребряване на чекове.

В предколедната суматоха на 1982 г. вместо да бъде със семейството си, Куклински трябвало да мести Смит от мотел на мотел в Ню Джързи, за да го предпази от полицията. Не защото го харесвал. Страхувал се, че партньорът му ще проговори. Смит веднъж вече бил доказал, че е безотговорен като се прибрал вкъщи на стоп, за да види дъщеря си. Очевидно нямало начин да бъде контролиран… освен един.

На Куклински помагал неговият колега автокрадец Дани Депнър, но и за него имало издадена заповед за арест и той също не можел да си държи устата затворена.

Не след дълго Куклински предал на Депнър кодирано съобщение, че е време Гари Смит да „замине за Флорида“, което всъщност означавало, че му е време да ходи на оня свят. Ричард се бил уморил да го крие, да му плаща сметките и да му носи храна всеки ден по мотелите. Тревожел се, че някой от двамата мъже ще сключи сделка с властите, за да отърве собствената си кожа, а той нямало да позволи това да се случи. Куклински бил всичко друго, но не и непредпазлив.

В една декемврийска вечер Куклински донесъл хамбургери в стая №31 на мотел „Йорк“, край тунела „Линкълн“. Смит обичал бургери, което улеснявало нещата. Куклински подал един от опакованите сандвичи на Депнър, който знаел, че неговият е безопасен. Двамата гледали как Смит поглъща своя хамбургер, но първоначално изглеждало сякаш нищо му няма.

Куклински бил объркан. Той бил смесил кетчупа с цианид и очаквал всичко да приключи много бързо, но Смит не показвал никакви признаци на отравяне. Дори отхапал още една хапка. И тогава започнал да се дави.

Куклински се отпуснал доволен. Отровата най-накрая действала. Смит се гърчел, но все още отказвал да умре. Тогава Куклински дал знак на Депнър, че е време за следващата стъпка. Депнър взел един кабел и го увил около врата на Смит. Затегнал го няколко пъти, докато колегата му спрял да диша. Докато вършел това, вероятно подозирал, че и него го чака същата смърт… и то скоро.

Когато съпругата на Депнър не спазила уговорката да дойде с кола, с която да изхвърлят тялото, Куклински напъхал трупа под пружината на леглото. Нека някой друг го открие.

И някой го открил. Четири дни по-късно, точно след Коледа, четвъртата двойка, резервирала стаята след убийството, се оплакала на рецепцията от ужасна миризма. Когато подвигнали матрака, се натъкнали на подутото и почерняло тяло, задушавало се през цялото това време в добре отоплената стая. Идентифицирали го като Гари Смит.

Макар да извършил убийството, Депнър започнал да осъзнава, че знае твърде много. Куклински не харесвал това качество у никого. Когато хората узнавали твърде много за работата му – изчезвали. Депнър знаел, че идва неговият ред и нищо не може да направи. Полицията имала заповед за задържането му за обири и кражба на коли и подобно на Смит той се криел в различни мотели, на разноските на Куклински.

Куклински решил този проблем в един януарски ден на 1983 г.

Чак през месец май местонахождението на Депнър било издадено от един лешояд. Велосипедист забелязал птицата да кълве някакъв предмет и когато се приближил, видял нещо голямо, опаковано в зелени найлонови торби за боклук. После зърнал лице и ръка, стърчащи от скъсания найлон и се обадил в полицията.

Мястото, на което бил изхвърлен трупът, се намирало само на около 5 км от ранчото за конна езда, често посещавано от Куклински и неговото семейство. Тялото било идентифицирано с помощта на снимките, открити у него. Причината за смъртта била „неустановена“, макар розовите петна по кожата да били забелязани и фотографирани.

Куклински се превърнал в главния заподозрян, но се оказало изключително трудно на намерят доказателства срещу него. Той бил умен и хлъзгав.

Това не били първите убийства на Куклински. Всъщност той убивал още от 14-годишна възраст, обикновено за изгода, но понякога за да се отърве от проблем. По времето, когато отстранил Смит и Депнър, вече бил наемен убиец на Мафията.

Но не неговият социопатичен характер му спечелва псевдонима „Ледения човек“, а нещо съвсем друго.

Наемен убиец

Ричард Куклински винаги въртял някаква далавера, обикновено по няколко наведнъж. Крадял коли и търгувал с оръжия, наркотици и порнография.

За първи път отнел човешки живот през 1949 г., когато бил едва на 14 години. Защитавайки територията си, пребил фатално друго момче и се изненадал, когато узнал на следващия ден, че то е починало. Новината го изпълнила с усещане за власт. Почувствал се „някой“. Скоро се превърнал в контролиращ мъж, нетърпящ пренебрежение и неуважение от никого.

Куклински описва своето първо предумишлено убийство така: Една вечер в Ню Джързи използвал бомба, задействаща се от бензин, за да убие мъж в колата му. Докато се отдалечавал от горящата кола, не чувствал нищо. Това бил неговият стил. Откъсвал се мислено от жертвите си така, както бил свикнал да се откъсва от насилието на пияния си баща като малък.

Той имал брат на име Джоузеф, който попаднал в затвора на 25 години, след като изнасилил и убил 12-годишно момиче. След това хвърлил тялото й от покрива на една сграда. Запратил долу и кучето й да й прави компания. Накрая получил доживотна присъда.

Куклински нямал намерение да последва съдбата на брат си. Не му пукало кого наранява, стига да не го заловят.

В крайна сметка се забъркал в мафиотските занимания на базирания в Бруклин гангстер Рой Демео – някогашен касапски чирак и най-всяващият страх наемен убиец на престъпната фамилия Гамбино. Макар Куклински да не се справял добре със събирането на дългове, Демео видял, че „полякът“ има куража да убива хора. Куклински не криел, че би направил всичко за пари и един ден Демео го извел на разходка. Посочил му мъж, разхождащ кучето си и Куклински го застрелял без да му мигне окото. Това му позволило да бъде част от близкото обкръжение на Демео, както и да стане свидетел на непостоянните настроения на шефа си.

Особеност на Рой Демео представлявала конвеерната организация на убийствата му, силно напомняща на производствен процес в завод. Един човек застрелвал жертвата, друг я опаковал, трети я пробождал в сърцето. Следващите по веригата я почиствали от кръвта, нарязвали и изхвърляли.

Не след дълго прочутият лош нрав и манията му за убийства станали толкова хаотични и биещи на очи, че Демео загубил благосклонността на фамилия Гамбино. Босовете поръчали убийството му и през януари 1983 г. бил открит застрелян в багажника на колата му. Макар убийството да се приписва на гангстера Нино Гаги, Куклински приема всеки намек, че може би той е бил извършителят с доволна усмивка. „Демео надживя своята полезност“, казвал той. Гангстерът, отговорен за над сто убийства, вече го нямало, но преди да си отиде бил успял да научи Куклински на някои номера от занаята.

Куклински бил извършил няколко убийства още през 70-те години, но първото, с което го свързва полицията е това на Джордж Малибенд от Пенсилвания, с когото въртял порнографски бизнес. Малибенд дължал пари на Рой Демео и тъй като Куклински бил гарантирал за него, сега и двамата ги грозял гневът на боса, който нямало да се поколебае да им свети маслото. Но, докато пътували за съдбоносната среща с Демео, между двамата партньори се случил разрив.

Малибенд изобщо не осъзнавал каква неприязън таи към него Куклински от миналото лято. Той се бил появил неканен в дома му, а Ледения не позволявал на никого да набърква мръсния бизнес в личния му живот. Последната фатална грешка на Малибенд била, че докато пътували си позволил да отправи завоалирана заплаха към Куклински, че знае къде живее семейството му. Чувайки това, Куклински отбил микробуса и го застрелял на място.

Но тогава се изправил пред нов проблем – как да се отърве от тялото? Решил да го натика в 200-литров варел, само че Малибенд бил висок 1.90 м и тежал 136 кг – почти колкото самия Куклински. Нямало да бъде лесно. Наврял трупа с главата надолу във варела, но краката не влизали. Решил да счупи един от тях. Разразял сухожилията зад коляното и прекършил крака напред. После затворил здраво капака и търколил варела от една 18-метрова скала.

Сетне се разплатил с Демео и така се отървал от проблема Джордж Малибенд завинаги.

На 5 февруари собственик на сграда в подножието на скалите забелязал вдлъбнатия варел. Капакът се бил отворил и нещо се подавало навън. Когато се приближил да види какво е, видял два окървавени човешки крайника и изтичал да повика полицията. Властите успели да идентифицират тялото и скоро научили от брата на Малибенд, че мъртвият е изпитвал ужасен страх от Куклински. Вече разполагали със заподозрян.

Изминала година и половина преди да се случи подобно убийство и още по-дълго преди да бъде идентифицирана жертвата. Това забавяне се дължало най-вече на гениалната идея, която Куклински получил от мъж на име Робърт Пронгей, известен още като „Мистър Софти“.

Мистър Софти

Докато разигравал в ума си всевъзможни сценарии за перфектно убийство, Робърт Пронгей се занимавал с най-невинното нещо на света – продавал сладолед от своя фургон на малките деца. Той бил обучен в армията експерт по разрушаване на сгради с изключителни познания в изкуството на унищожението. Работел с Куклински по няколко порно далавери и от време на време изпълнявал мокри поръчки за Рой Демео. Ледения научил много неща от Мистър Софти, кръстен на франчайз компанията за сладоледени камиони, чрез които си изкарвал прехраната.

Пронгей умеел отлично да борави с лекарства и химикали, за да отнема живот, като предпочитал цианида. Той научил Куклински как да вкарва цианид в спрей флакон и да го използва, за да отстрани бързо и лесно жертвата си. Щом отровата проникнела в носа на някого, всичко приключвало. Пронгей демонстрирал тази техника като убил човек на улицата за по-малко от 15 секунди. Мистър Софти се сдобивал с цианид много лесно, но Куклински никога не научил кой е снабдителят му.

Пронгей експериментирал и с други неща. Искал да знае например дали замразяването на едно тяло би попречило на патолозите да разберат истинското време на настъпване на смъртта.

Опитно зайче в този експеримент станал Луис Масгей, който щял да плати на Куклински доста пари, за да купи партида с празни видеокасети. Той вече няколко пъти се бил опитвал да осъществи тази сделка, но Ледения му връзвал тенекия. Масгей не осъзнавал, че това е част от начина на действие на Куклински – той карал жертвите си да повярват в някаква несъществуваща сделка и после ги разигравал, като по този начин увеличавал нетърпението им за бърза и лесна печалба.

На 1 юли 1981 г. Масгей напуснал дома си в Пенсилвания с около 95 000 долара в брой, очаквайки голяма печалба. Но никога не се завърнал. Единственият знак, че нещо се е случило с него бил изоставеният му микробус. Тайният панел, в който държал кеша, бил изкъртен, а парите ги нямало.

Мистър Софти помогнал на Куклински да скрие тялото във фризера на камиона за сладолед, а по-късно Куклински го преместил в голям индустриален фризер, който взел под наем.

Изминали две години преди тялото на Масгей да бъде открито. Той бил застрелян и увит в найлонови торби за боклук. Странен бил фактът, че бил облечен със същите дрехи, които носел в деня на изчезването си. Съдебният лекар първоначално сметнал, че тялото изглежда прясно. Но по време на аутопсията се оказало, че в тъканите има ледени кристали, което разкрило какво наистина се е случило.

Ако Куклински бил изчакал тялото да се размрази напълно, вероятно щял да успее да изиграе разследването. Но сега се превърнал в главния заподозрян. Ченгетата започнали да го наричат „Ледения човек“.

Но това не спряло Куклински. Следващата му жертва станал фармацевтът Пол Хофман през пролетта на 1982 г. Куклински го накарал да вярва, че може да му продаде изгодно пратка с лекарство за язва на много ниска цена. Казал му, че товарът е пристигнал и трябва да донесе 25 000 долара в брой. Хофман събрал парите и с нетърпение се запътил към мястото на срещата в гаража, който Куклински държал под наем в Ню Джързи. Това бил последният път, когато семейството му го видяло.

Куклински го застрелял и пребил с манивела, а след това го циментирал в метален варел. Оставил варела пред един мотел, точно до сергия за хот-дог. От време на време се отбивал да си купи хот-дог и да види дали варелът е още там. В един момент той просто изчезнал. Някой го бил преместил и до ден днешен тялото на Хофман остава в неизвестност.

С настъпването на 1984 г. дошъл редът на Мистър Софти да умре. Той се скарал за нещо с Куклински и направил грешката да заплаши семейството му. Така подписал смъртната си присъда. Робърт Пронгей бил намерен мъртъв в камиона си за сладолед, паркиран в гаража му… намиращ се точно срещу гаража на Куклински.

За нещастие този развой на събитията оставил Куклниски без източник на цианид, за което щял да съжалява в бъдеще.

„Операция Ледения“

След като събрали достатъчно информация за Ричард Куклински, органите на реда създали специален отдел за неговото залавяне. В онзи момент нямали представа, че той е способен да използва всякакво оръжие – бомба, нож, пистолет, въже, отрова – за да постигне смъртоносната си цел. Веднъж дори решил да опита с арбалет. Отворил прозореца на колата си под предлог, че ще попита за посоката и когато нищо неподозиращият човек се приближил, пуснал стрелата. Тя минала през главата на мъжа и го убила. Куклински останал доволен. Друг път застрелял по същия начин мъж на светофара.

Макар властите да не осъзнавали това в онзи момент, той вече бил изпратил на оня свят над сто души. Най-много го дразнели отворковците. Напомняли му на баща му, който с огромно удоволствие би убил, ако можел.

Целеустремеността му в отстраняването на мишената била толкова голяма, че веднъж дори се преоблякъл като гей, за да може незабелязано да се вмъкне в една дискотека и да инжектира жертвата си с отрова.

Няколко правителствени агенции обединили усилия в залавянето на Куклински – Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, Главната прокуратура на щат Ню Джърси и Отделът за борба с организираната престъпност на щатската полиция. Специален агент Доминик Полифрон, който работел под прикритие в мафията, се заел със задачата на подмами Куклински да сключат сделка, покрай която да го накара да си признае нещо или да го спипа в планиране на убийство. Агентът бил известен сред престъпниците като Майкъл Доминик Провенцано или просто Дом.

Отнело му цяла година и половина да се свърже с Куклински, но накрая успял. Дом му предложил голяма печалба в сделка с кокаин и оръжия и за негова изненада Ледения го попитал дали може да му намери и цианид. Това подсказвало, че със сигурност крои нещо. Двамата разговаряли само чрез публични телефони и пейджъри, и се срещали от време на време в крайпътно заведение на магистралата.

За всеобща изненада Куклински разкрил доста неща пред този човек, когото едва познавал, което означавало, че или не е чак толкова предпазлив или се готви да убие федералния агент. Хвалел се за метода си с цианида и дори говорил за замразения мъж. Не споменал имена, но подробностите съвпадали с жертвите му.

„Напръскваш някого в лицето“, казал той за цианида, „и той заспива“.

Неговите признания, записани от полицията, представлявали истинска златна мина. От тях ставало ясно, че Куклински се нуждае спешно от цианид, за да се погрижи за пореден „проблем“ – тоест планирал ново убийство.

След като се сближили, Дом помолил Куклински да му помогне да убият едно „богато еврейско хлапе“, което щяло да му донесе много пари в замяна на няколко пакета с кокаин. Планът бил да отровят сандвича му с цианид и да си разделят парите. Тъй като не намерил цианид, Куклински решил да използва хинин.

Денят настъпил – 17 декември 1986 г. – и Куклински казал на Дом, че всичко е организирано за удара. Взел сандвичите, приготвени от агента, качил се в микробуса и казал, че ще се върне. Само че не се върнал и по-късно бил забелязан от друг агент да се прибира вкъщи. Специалните агенти сметнали, че животът на Дом е в опасност и решили веднага да извършат арест.

Съпругата на Куклински Барбара не се чувствала добре в онази сутрин и той я качил в колата, за да я закара на лекар. Така тя също попаднала в ареста. Това се оказало щастливо обстоятелство за федералните агенти, тъй като сега можели да използват Барбара, за да манипулират Куклински.

Въпреки че Куклински биел съпругата си от време на време и на няколко пъти бил застрашавал живота й, семейството му било свещено за него. Самата мисъл, че полицията държи Барбара в ареста по обвинение в притежание на оръжие, (което било открито в колата), предизвиквала у него дива ярост. Той настоявал да я пуснат и твърдял, че тя не знае нищо за заниманията му. Но в замяна на нейната свобода, трябвало да даде нещо на прокуратурата. Така и направил след първия му съдебен процес.

Понеже Куклински наистина бил поръсил сандвичите с хинин, щяло да бъде лесно да се докаже в съда намерение за убийство. Повдигнали му обвинения в пет убийства, за които бил съден в две отделни дела.

Процесът

Процесът срещу Куклински за убийствата на Даниъл Депнър и Гари Смит започнал на 25 януари 1988 г. Държавните обвинители заявили, че ще се борят за смъртно наказание, макар че разполагали само с косвени доказателства. Не се появил нито един свидетел, който да потвърди, че е видял Куклински да извършва убийство. Все пак прокурорите имали няколко аса в ръкава си.

Бившият годеник на дъщерята на Куклински Рич Патерсън признал, че веднъж без да знае бил помогнал на Ледения да пренесе труп. Оставили тялото близо до ранчото за езда, често посещавано от семейството. Мъртвият бил убит в апартамента на Рич, докато той отсъствал. Повече от вероятно било, че става въпрос за Даниел Депнър. Детективите се отправили към жилището на Патерсън, за да търсят улики и открили кръв под почистения килим.

Патерсън споменал също, че в жилището му имало оставени кутии от храна, много приличащи на тези в дома на Куклински, което би могло да означава, че той е носил провизии там.

Обвинението призовало на свидетелската скамейка съпругата на Депнър. Страхът й от подсъдимия бил очевиден. Тя разказала за две жертви, които се криели по мотелите и си спомнила, че съпругът й й бил казал, че Куклински възнамерява да убие Смит.

Адвокатът се опитал да дискредитира един от свидетелите на обвинението, но Куклински насочил пръста си към мъжа като въображаем пистолет и това било повече от достатъчно да убеди съдебните заседатели в искреността на човека.

Тогава свидетелското място заел агент Полифрон и описал взаимоотношенията си с Куклински. Съдебните заседатели чули част от подслушаните от полицията разговори между двамата и останали особено впечатлени от описанието на употребата на цианид в храната. Куклински говорел и за това колко дълго отнема на жертвата му да умре и как има нужда от още от отровата, за да се погрижи за двама-трима доносници.

Адвокатът на Куклински заявил, че приказките на клиента му пред Полифрон са били чисто и просто безобидно фукане. Той просто се опитвал да го впечатли. Освен това, казал защитникът, аутопсията не била открила никакви признаци за отравяне с цианид по двете жертви.

Обвинението обаче призовало като експертен свидетел един патолог, който обяснил, че цианидът се разгражда в тялото до естествените си елементи въглерод и азот. След няколко дни от него не остава нито следа, нито миризма. Единствено розовите петна по кожата биха могли да загатнат за недостиг на кислород. Такива петна се виждали на снимките на двата трупа.

Показанията на следващия експерт патолог, който разказал за следите от удушаване по врата на жертвата, напълно убедили журито във вината на подсъдимия. На 25 май 1998 г. Ричард Куклински бил обявен за виновен.

Смъртната присъда обаче му се разминала, поради липсата на свидетелски показания, които с пълна сигурност да го уличат в извършването на убийствата.

След края на процеса прокуратурата се възползвала от предимството си срещу Куклински, за да му извие ръцете. Предложили му сделка – да си признае за убийствата на Масгей, Хофман и Малибенд, а в замяна на това обвиненията срещу съпругата му щели да бъдат свалени. Срещу едно от децата му също имало подвигнати обвинения в притежание на наркотици.

Куклински нямал голям избор. Признал вината си за смъртта на Малибенд и Масгей, а сред това завел властите до мястото, където бил оставил варела на Хофман. Твърдял, че няма идея къде е изчезнал той или кой го е преместил.

Ледения получил общо пет доживотни присъди, всяка с минимум на излежаване от 30 години. Изпратили го в същия затвор, в който брат му излежавал присъдата си за убийство.

За Ричард Куклински доживотната присъда била много по-страшна от смъртта, но той продължил да поддържа известността си жива. Вниманието на медиите изглежда му носело огромно удоволствие.

Жив дявол

През 1991 г. телевизия HBO решава да направи документален филм за Ледения човек. По време на снимките в затвора Куклински им разказва безстрастно и без извинение за убийствата, които бил извършил. Проявил емоция единствено, когато било споменато семейството му. Той обичал съпругата си и трите си деца.

Споделил колко неприятно се чувства, че няма контрол върху ежедневието си и му се налага да спазва правила и да изпълнява заповеди в затвора. Нямал приятели зад решетките и не желаел да има. Веднъж бащата убиец Джон Лист се опитал да се сближи с него, но Куклински не искал да има нищо общо с човек, който би наранил семейството си.

Разказал за убийството на корумпирано ченге и за специалната коледна изненада, която подготвил за гангстер, който му дължал 1600 долара. През 2003 г. получил 30-годишна присъда за убийството на полицая.

Въпреки това този хладнокръвен убиец успявал да поддържа донякъде адекватен семеен живот. Не изпитвал никакви чувства, докато отнемал живот, но когато станело въпрос за семейството му – едва сдържал емоциите си.

Личността на Куклински

Ричард Куклински се появил на бял свят на 11 април 1935 г. в дома на семеството си – апартамент на улица „Четвърта“ в Джърси Сити, Ню Джърси. Неговият баща, полският евреин Станислав Куклински, работел като тухлар, а майка му Анна Макнали била дъщеря на ирландски имигранти от Дъблин и работела в месарски цех.

Ричард имал по-малки брат и сестра. Той казва за брат си Джоузеф, който е убиец също като него: „Идваме от един и същи баща“. Някога Куклински имал и по-голям брат на име Флориан, който загинал от юмруците на баща му, когато бил на 8 години. Семейството излъгало полицията, че момчето е паднало по стълбите.

Куклински израснал, мразейки баща си, заради неописуемия тормоз и унижения, които изтърпял в ръцете на този алкохолик. Майка му не била по-добра – биела го с дръжката на метлата и с други домакински пособия до счупването им. Веднъж станал свидетел на семеен скандал, в който майка му се опитала да убие баща му с кухненския нож.

Анна била ревностна католичка и вярвала, че суровата дисциплина трябва да бъде съчетана със строго религиозно възпитание. Тя отгледала и двамата си синове като католици, но по-късно Куклински се отрекъл от църквата.

Ричард от малък проявявал жестокост към животните. Убивал кварталните котки като завързвал опашките им с въже и ги хвърлял върху въжетата за простиране, за да ги гледа как се разкъсват взаимно. Друг път ги изгарял в пещта в мазето, гледайки през дебелото стъкло как ужасените животни описват панически кръгове преди да ги погълнат пламъците. Понякога фантазирал как убива баща си, докато изтезавал улични кучета.

За да понесе психически побоите, Ричард се отдръпвал в себе си и мислел за други неща. Брат му минал през същото кошмарно детство и също се превърнал в убиец по-късно.

Преди да се превърне в наемен убиец, Куклински работел в склад в Ню Джърси, където се запознал със секретарката Барбара. Вече имал брак с друга жена на име Линда преди да я срещне. Линда била по-възрастна от него с 9 години и му родила двама синове.

Барбара разказва по-късно, че веднъж, когато се осмелила да каже на Ричард, че иска да излиза с други мъже, той опрял нож в гърба й и натиснал острието толкова силно, че можела да почувства как се забива в нея. По гърба й се стекла кръв. Казал й, че му принадлежи и че ако се опита да го напусне, ще избие цялото й семейство. Тогава Барбара се разпищяла и той й запушил устата и я държал, докато не изпаднала в безсъзнание.

Тя останала с него.

Двете лица на Ледения

Спомените за емоционалното отдръпване на Куклински напомнят на разказите на хора, развили дисоциативно разстройство на идентичността, тоест имащи повече от една индивидуалност. Всяка отделна самоличност се грижи за специфична област от живота на индивида и се появява обикновено под стрес, точно както по време на тормоза в детството.

Барбара и Ричард се оженили през 1961 г. и имали две дъщери и един син. Макар да не показвал признаци на раздвоение на личността, неговата съпруга го възприемала като човек с две различни лица – Добрия Ричард и Лошия Ричард. Появата им зависела от настроенията му. Ако бил в добро състояние на духа, Ричард бил любящ, щедър и загрижен. Лошото му настроение от друга страна означавало побои и заплахи. Носът на Барбара бил чупен няколко пъти и поне два пъти претърпяла спонтанен аборт заради юмруците му. Една от дъщерите му разказва, че баща й убил кучето й пред очите й, за да я накаже, че се е прибрала късно вкъщи.

Куклински вероятно се бил научил на разделно мислене, тоест можел да изключва чувствата си, когато му е удобно и напълно да разграничава части от поведението си в различни ситуации. Убийствата са бизнес. Семейният му живот е съвсем друга работа.

Семейството на Куклински и техните съседи нямали представа за заниманията му и вярвали, че той е успял бизнесмен. Барбара подозирала, че съпругът й може би участва понякога в криминални далавери, най-вече заради големите суми в брой, които носел у себе си, но никога не посмяла да му задава въпроси.

Освен жестокия си и агресивен нрав, Куклински не притежавал пороците, така често срещани сред престъпниците. Не пиел алкохол, не взимал наркотици и не ходел по жени. Сериозна негова слабост обаче бил хазартът и той изгубил огромна част от спечелените си незаконно пари в залагания.

Макар някои ФБР профайлъри да класифицират Ричард Куклински като сериен убиец, той не попада в тази категория, тъй като не е задвижван от психосексуални мотиви. Интересувал се единствено от изгодата. Повечето от убийствата му всъщност са измами, приключили със смъртта на жертвата, или мокри поръчки за Рой Демео. Можел да убие три пъти в месеца и след това да се покрие в продължение на години. Престъпленията на серийните убийци обикновено ескалират – те изпитват нуждата да убиват още и още, а превъзбудата ги кара да стават все по-невнимателни и дезорганизирани. Добър пример за това е Тед Бънди.

През октомври 2005 г., след почти 18 години зад решетките, Ричард Куклински е диагностициран с болест на Кавазаки (възпаление на стената на кръвоносните съдове). Освен това страдал от деменция и не можел да си спомни дори телефонния номер на съпругата си и имената на децата си.

Преместили го в болница и въпреки че помолил докторите да се опитат да го съживят, ако получи кардиопулмонален арест или сърдечен удар, неговата вече бивша съпруга Барбара била подписала съгласие да не бъде съживяван. Седмица преди смъртта му от болницата се обадили на Барбара, за да я попитат дали не иска да си промени мнението, но тя отказала.

Ричард Куклински починал на 5 март 2006 г., на 70-годишна възраст. Тялото му било кремирано.

Източници: murderpedia.org, книгата „The Iceman“ на Anthony Bruno , Документалната поредица „The Iceman“ на HBO, wikipedia.org, krazykillers.wordpress.com, allthatsinteresting.com
Филм: „Ледения“ (2012) с участието на Майкъл Шанън, Уинона Райдър и Рей Лиота

В един горещ августовски ден на 1956 г. самият Исус Христос се явил на Мърл Алин старши, за да му съобщи, че неговият син ще бъде следващият месия. Това дете, кръстено на видението на баща си със звучното библейско име Джизъс Крайст Алин, се превръща в една от най-скандалните фигури в цялата история на пънк-рок музиката.

Известен с това, че се изхожда по голяма нужда на сцената, използва наркотици, самонаранява се, прави пред публиката секс и актове на некрофилия и зоофилия, Джизъс Крайст, или Джи Джи за по-кратко, се бунтувал срещу общоприетите норми и условности на обществото и се водел от принципа: „Ще правя каквото искам, когато искам и както искам“.

Фанатичен баща

Дълго преди да започне да се облича в женски дрехи и да безчинства на музикалната сцена на хардкор пънка, Джи Джи Алин живеел съвсем различен живот. Той е роден на 29 август 1956 г. в американския щат Ню Хемпшир. Периодът на детството му може да се опише най-меко като „смущаващ“. Неговият баща Мърл бил религиозен християнски фундаменталист – фанатик, който живеел със семейството си в горска хижа, лишена от вода и електричество.

Алин имал по-голям брат на име Мърл младши, който не можел да произнася правилно името му „Джизъс“. Вместо това казвал „Джиджи“ и този прякор се лепнал на Алин завинаги.

Джи Джи Алин описва своите преживявания от детството в есе, озаглавено „Първите десет години“. Той си спомня непрекъсващата си борба за въздух, тъй като страдал от астма, а баща му отказвал да му осигури адекватна медицинска помощ. Мърл старши постоянно подлагал семейството си на физически и психически тормоз и често заплашвал, че ще ги убие и след това ще се самоубие. Вероятно говорел напълно сериозно, защото дори изкопал гробове за всеки от тях в пръстения под на мазето.

Бащата фанатик презирал всякакви предмети, носещи удоволствие, включително детските играчки. Изгарял всичко, което според него би могло да поквари семейството му. Именно този травматизиращ период уврежда психиката на Джи Джи до края на живота му. Той го описва като „пет години, които бяха издраскани в душата ми завинаги“.

Животът под контрола на Мърл старши представлявал едно примитивно съществуване – повече приличащо на затворническа присъда, отколкото на детство. Но въпреки всичко Алин бил благодарен за това изпитание. „То ме направи воин по душа от ранна възраст , казва той.

Бунтар и провокатор

След многобройни опити за бягство майката на Алин Арлета най-накрая успяла да се спаси от горската хижа на фанатика заедно с децата си. Тя се омъжила повторно през 1966 г., но детството на Джи Джи не станало по-щастливо от това. Въпреки че Арлета сменила името му на „Кевин Майкъл“, за да му спести подигравки, той бил напълно отлъчен от своите връстници. Не се справял никак добре в училище и го изпратили в специален клас за деца с образователни проблеми.

Травматизиран завинаги от тежкото си детство и напълно неспособен да зачита правилата, Джи Джи Алин прекарал годините си в гимназията като бунтар и провокатор. Той и брат му обличали женски дрехи, крадяли, разбивали коли и къщи и продавали наркотици.

Още от ранна възраст у Джи Джи се наблюдавало влечение към чудато смущаващи сексуални занимания. Очарован бил от телесните течности, включително от менструалната кръв, урината и изпражненията. Освен това можел да се „похвали“ с доста стряскащи сексуални практики – неведнъж бил правил секс както с живи, така и с мъртви животни, преди най-накрая да изгуби девствеността си в прегръдките на родния си брат Мърл.

Травмите от израстването оставят неизличим отпечатък върху целия му по-нататъшен живот. Кръвосмешението, мастурбациите, дефекациите, агресията, злоупотребата с наркотици и религиозните образи от детството му се появяват в творчеството на Джи Джи и се превръщат в негова запазена марка.

Възмутително скандален

За никого не било изненада, че Джи Джи Алин се въздържал от по-нататъшно академично развитие. След като завършил гимназия през 1975 г. той се отдал изцяло на музиката, вдъхновен от своите идоли Алис Купър и „Ролинг Стоунс“. Започнал като барабанист и свирил в няколко групи, като създал две банди и с брат си Мърл.

През 1977 г. си намерил постоянно място в пънк-рок бандата „Дъ Джабърс“, с които издал дебютния си албум. Останал с тях до 1984 г., когато нежеланието му да прави компромиси довело до разпадането на групата.

В този период Джи Джи вече бил тежко пристрастен към хероина и алкохола. Успял дори да се ожени, но се развел със съпругата си през 1985 г. Междувременно излизал с тийнейджърката от Тексас Трейси Дено, която забременяла от него и на 13 март 1986 г. родила дъщеря на име Нико Ан. Дъщерята на Алин не носи неговото име и не поддържа контакти с баща си.

В следващите години сменил няколко банди, сдобивайки се с репутацията на закоравял експериментатор в рока. След едно изпълнение на живо в Манчестър, Ню Хемпшир, с групата „Сидър Стрийт Слътс“, станал известен като „Лудия от Манчестър“.

През 1985 г. по време на концерт с групата „Блъди Мес енд дъ Скабс“ Джи Джи Алин издигнал статуса си на луда глава до нови висини. Пред погледите на стотици зрители той се изходил по голяма нужда на сцената.

Всичко било планирано предварително. Джи Джи взел лекарство за разхлабване часове преди началото на шоуто и му се наложило да стиска здраво преди да настъпи заветния момент. След „разтоварването“ в залата настъпил истински хаос. Стотици объркани пънкари бягали към вратите, прогонени от ужасната миризма. Изглежда това бил точно ефектът търсен от Джи Джи, тъй като дефекацията на сцена станала редовна част от изпълненията му на живо. И не само…

Скоро Алин не се задоволявал само с освобождаване на дебелото си черво – започнал да яде фекалиите си, размазвайки ги навсякъде, като дори замерял публиката с „ароматни“ сувенири. Добавил още един зловещ елемент в представленията си – заливал тялото си с кръв и пръскал цялата сцена и публиката с червената течност. Скоро започнал да се самонаранява жестоко пред публиката.

Благодарение на скандалните си изпълнения, Джи Джи бързо се сдобил с популярност и започнал да получава покани за телевизионни предавания. В някои от тях обяснил действията си, позовавайки се на ритуала с католическото причастие – “кръвта и тялото Христови”. Заради кръвта се самонаранявал, а изпражненията символизирали „тялото“.

Голота, агресия, секс и кръвосмешение – скоро също станали част от програмата. Част от този очевиден бунт се дължал на вярата на Алин, че е новият месия, изпратен да спаси света на пънка. Той се отдал на идеята да реформира пънк рока точно в момент, когато субкултурата придобивала все по-корпоративен характер – нещо, което смятал за лицемерно и грешно. Описвал целта си като: „Да направим пънка яростен отново“.

В основата на всичките му действия стояло желанието да бъде в центъра на вниманието на всяка цена. Искал да бъде възмутително скандален, шокиращ, отблъскващ и отвратителен, не само за да компенсира избледняването на пънкарските ценности, но и за да се бунтува срещу общоприетите норми на обществото, които презирал. Той описал своята идеология в есе, озаглавено „Манифестът на Джи Джи Алин“.

Разбира се деструктивният характер на неговите постановки довел дотам, че заведенията и фирмите за музикално оборудване отказвали да работят с него. Полицията също редовно се появявала на неговите изпълнения, особено когато започнал да напада хора от публиката и дори да ги замеря с бирени бутилки. Неведнъж бил арестуван и дори осъждан заради агресивните си действия.

Всъщност непрекъснатото му турне било прекъсвано единствено от времето прекарано зад решетките или от дълги болнични престои, заради счупени кости, отравяне на кръвта и други физически трамви. През 1989 г. бил осъден за нападение над жена, която бил рязал и горил, и дори пил от кръвта й. Джи Джи настоявал, че жената е била съгласна с неговите действия. Въпреки това лежал зад решетките около година.

Макар двата музикални жанра да изглеждат несъвместими, Джи Джи безкрайно харесвал легендата на кънтри музиката Ханк Уилямс, който подобно на него самият бил тих самотник с тежък проблем с пиенето. Дори записвал кънтри песни и по-традиционен рок. Макар музиката му никога да не пробила наистина заради лошото качество на записите и слабата им дистрибуция, Алин продължил да прави участия, привличайки тълпи от стотици пънкари.

Публичен спектакъл

Джи Джи носел тежестта на детството си през целия си живот, непрестанно негодувайки срещу авторитетите, сякаш за да компенсира годините, прекарани в жестоките бащини обятия.

Той намирал утеха в света на ужасите и дори си пишел със серийния убиец Джон Уейн Гейси. Не след дълго го посетил в затвора и му поръчал да нарисува негов портрет, който по-късно е използван като обложка за саундтрака към филма: „Hated: GG Allin And The Murder Junkies“.

Увлечението му към серийните убийци изглежда обхващало и собствения му начин на живот. Често казвал, че ако не бил музикален изпълнител, вероятно е щял да се превърне в сериен или масов убиец. През 1989 г. за първи път се заканил, че ще извърши самоубийство по време на концерт, най-вероятно на Хелоуин. Не успял да сдържи обещанието си, защото на тази дата се оказал зад решетките.

В крайна сметка не изпълнил заканата си, но смъртта му все пак се превърнала в публичен спектакъл. Последното шоу на Джи Джи Алин се състояло на 27 юни 1993 г. в малък клуб в Манхатън. По време на втората песен, стреснати от „номерата“ му, управителите на заведението прекъснали електричеството. Тогава Джи Джи се развихрил в мрака. Съблякъл се чисто гол и потрошил клуба. Управата го изхвърлила по долни гащи и той обикалял покрит с кръв и изпражнения по улиците, следван от голяма тълпа фенове.

Вървял така в продължение на час, след което се качил в такси, което го закарало в апартамента на негов приятел, където купонът продължил. По някое време Алин погълнал чудовищно количество хероин и изпаднал в безсъзнание. Няколко момичета от купона си направили снимки с него, без да осъзнават сериозното му състояние. Джи Джи починал в утрото на 28 юни от свръхдозата. До 37-ия му рожден ден оставали два месеца.

Дали свръхдозата е била планирана като част от обещанието му да се самоубие на сцената, остава загадка. Алин винаги бил заявявал категорично, че не желае да остарее и ще се самоубие дълго преди това да се случи.

„Не че толкова искам да умра“, казал веднъж той, „а по-скоро да контролирам момента, да избера как да си отида”.

Погребението на Джи Джи Алин се състояло на 3 юли 1993 г. в родния му щат Ню Хемпшир. Подутият му труп бил облечен в черно кожено яке и слиповете с бандаж, с които излизал на сцената. Мърл забранил на агентите от погребалната агенция да къпят тялото на брат му и да му слагат какъвто и да било грим. Джи Джи бил погребан, покрит с изпражненията от последното му участие.

Погребението се превърнало в кротък пънкарски купон. Приятелите на Алин позирали с трупа му и сипвали дрога и уиски в устата му. Накрая, преди да го спуснат в гроба, Мърл поставил на главата на Джи Джи чифт слушалки, свързани с касетофон, в който бил зареден шестият студиен албум на Алин „The Suicide Sessions“.

Гробът на Джи Джи Алин често ставал жертва на вандализъм от страна на феновете му, които идвали, за да почетат идола си, поливайки го с урина, алкохол, фасове и изпражнения. Накрая се наложило да махнат надгробната му плоча.

Въпреки очакванията, че подобен отблъскващ и ужасен индивид би трябвало да бъде низвергнат и заклеймен от общественото съзнание, Джи Джи Алин се сдобива със статута на култова знаменитост и вдъхновява огромен брой последователи, някои от които са му верни до ден днешен. Доста хора се разпознават в неговите идеи и дори подражават на поведението му, копирайки агресивния му и лишен от морални задръжки маниер.

Джи Джи Алин остава в историята на пънк рока като спорна фигура, извикваща противоречиви чувства на възхищение и презрение. За мнозина тази скандална звезда представлява вълнуващ обект за изучаване на непоправимите психически травми, които биха могли да бъдат нанесени в детството.

По идея на Пич от класа
Източници: wikipedia.org, ranker.com, allthatsinteresting.com, medium.com

Този особено жесток психопат обикалял между двата бряга на Съединените щати, прескачайки от влак на влак, а смъртоносната му мисия била прекъсвана единствено от кратки престои зад решетките. В продължение на десетилетия Томи Лин Селс убива със свирепа невъздържаност десетки жертви – мъже, жени, деца и дори новородени бебета.

Обхватът на престъпленията на Селс не се поддава на обикновен анализ. Жертвите му се различават по възраст, пол и географски район. Използвал най-различни оръжия – огнестрелни, ножове или просто ръцете си. Той помни ярко пътуванията си из страната – места като Гранд каньон, Лас Вегас и Ниагара са живи в паметта му – но му е почти невъзможно да измъкне от мъглата в ума си спомени за първото си убийство.

Някои серийни убийци водят толкова идеален живот, че е почти невъзможно да бъде разбрана мотивацията за престъпленията им. Но има и убийци с толкова жестоко детство, че не е трудно да си представим защо се превръщат в чудовища… като Томи Лин Селс.

„Аз съм омраза. Когато ме погледнеш, виждаш омраза. Не знам какво е любов. Двете думи, които не обичам да използвам са „любов“ и „съжалявам“, защото разбирам само от омраза.“

– Томи Лин Селс

Последното убийство

В новогодишното утро на 31 декември 1999 г., 20 часа преди настъпването на Новото хилядолетие, пред караваната на семейство Харис спряла кола. Брадат мъж, с дълга коса обръсната на слепоочията, слязъл от автомобила и с тихи стъпки се приближил към дома на Тери и Кристал и техните деца, намиращ се западно от Дел Рио, Тексас.

Мъжът прошепнал няколко успокоителни думи на затворения ротвайлер в задния двор и позволил на кучето да го подуши. После извадил ножа си и се опитал да отвори с него ключалката на задната врата. Не успял да я отвори и решил да влезе през един от прозорците.

Непознатият се озовал в стаята на 14-годишния Джъстин Харис, който бил сляп. Джъстин се събудил, но помислил, че някое от другите деца вдига шум и извикал: „Престанете да влизате в стаята ми!“.

Това не стреснало особено среднощния гост, който се придвижил към следващата спалня. Отворил вратата и щракнал пламъка на запалката си. В стаята спяла 7-годишната Марки Сърлс, приятелка на децата на семейството. В родителската спалня пламъкът на запалката осветил спящата Кристал Харис и нейната 12-годишна дъщеря Лори.

Най-сетне брадатият мъж намерил онова, което търсел зад четвъртата врата. На първия етаж на двуетажното легло спяла 13-годишната Кейлийн „Кейти“ Харис. Той легнал до нея и я побутнал, за да я събуди. Момичето го погледнало сънливо и попитало:

„Какво правиш тук?“.

Мъжът затиснал устата й с ръка и я заплашил с ножа си. Плъзнал острието надолу по тялото й и ловко разрязал сутиена и гащичките й, сякаш го бил правил и друг път. Но когато започнал да я опипва, Кейти се отърсила от хватката му, изправила се и изпищяла: „Извикай мама!“.

Чак тогава мъжът осъзнал, че на горното легло спи 10-годишната Кристал Сърлс. Той сграбчил Кейти изотзад, пробождайки я леко с ножа си, колкото да й пусне кръв. После светнал лампата в стаята.

„Запушваше й устата с ръка“, разказва Кристал по-късно, „Тя се бореше. Казваше ми с очи да не мърдам и затова останах на място“.

Пред ужасения поглед на Кристал мъжът прокарал острието на ножа си през гърлото на Кейти веднъж и после повторил. Тя паднала на земята, давейки се от кръвта. Нападателят продължил да действа с ножа върху поваленото момиче. Последвалата аутопсия преброила 16 прободни рани, три от които минавали през цялото й тяло.

Тогава мъжът се приближил към Кристал. Тя му обещала, че ще мълчи, че няма да каже нищо, но той не проявил никаква милост. Пресегнал се и прерязал гърлото й. Момичето паднало и се престорило на мъртво. Знаела, че ако издаде признак на живот, той ще я довърши.

Нападателят изгасил осветлението и излязъл през входната врата. След около минута Кристал чула запалването на двигател на кола и отдалечаването й. Сложила ръка на раната на гърлото си и побягнала навън. Предполагала, че всички в караваната са убити и затова тръгнала към къщата на съседите, намираща се на около 400 м.

Там пенсионерът Хърб Бетц бил станал рано-рано, за да гледа по телевизията настъпването на Новото хилядолетие в Австралия. Той чул чукане по вратата и погледнал през шпионката. Пред него стояла Кристал Сърлс по тениска, шорти и чорапи. Цялата подгизнала от кръв.

Детето не можело да говори. Ножът бил прерязал трахеята й и бил одраскал стената на сънната й артерия. Само милиметър я бил спасил от съдбата на Кейти Харис. Единствено очите й крещели на Хърб Бетц: „Помогни ми!“.

Бетц се обадил в полицията и докато чакали помощта да дойде, Кристал поискала нещо за писане и надраскала три кратки бележки. „Харис са ранени“, „Кажи им да побързат“ и „Ще живея ли?“.

Пристигналите медици заварили момичето в шок, тялото й се гърчело в конвулсии. Откарали я с хеликоптер в Сан Антонио, където хирурзите прекарали часове в операционната, за да закърпят 12-сантиметровия разрез на гърлото й.

Междувременно властите открили Кейти Харис мъртва, но с облекчение установили, че всички други в караваната са живи и здрави.

Заподозреният

Кристал Сърлс се събудила в болницата замаяна, с превързано гърло. Тексаските рейнджъри и следователите от окръжното шерифство нямали търпение да разпитат момичето за нападателя й, но все пак знаели, че трябва да й дадат време да се възстанови.

Но Кристал била готова да говори веднага след като се събудила от упойката. Използвала знаци и лист и химикалка, за да опише външността на нападателя. Първата скица на престъпника показвала тъмноок, кръглолик мъж с дълга кестенява коса и гъста брада. Образът напомнял на мургав Чък Норис.

Полицията побързала да разпространи скицата и описанието на мъжа и накарала семейство Харис да помисли хубаво дали този човек не е сред приятелите и познатите им. От караваната не липсвало нищо и властите смятали, че престъплението е било сексуално мотивирано, а не обир. Вярвали също, че убиецът е познавал семейството преди да проникне в дома им и че Кейти е била неговата мишена.

Сестрите Кристал и Марки Сърлс нощували у семейство Харис, докато майка им Пам пътувала към Канзас. Двете семейства били приятели от Канзас преди Харис да се преместят в Тексас през 1995 г. и сега Пам Сърлс и двете й дъщери също се местели да живеят в Дел Рио.

Вторият баща на убитата Кейти Тери Харис бил заминал предната вечер заедно с Пам Сърлс и нейния приятел Дъг Лукър за Канзас, за да им помогне да пренесат вещите си. Веднага щом научили за убийството и нападението, тръгнали обратно за Тексас.

Когато чул описанието и видял скицата на убиеца, Дъг Лукър се сетил за един мъж, когото били видели на бензиностанция в Дел Рио, точно преди да тръгнат за Канзас. Името му било Том или Томи. Този човек изглежда познавал Тери Харис, казал Лукър, и работел като продавач на коли.

Лукър споделил тази информация с тексаските рейнджъри, които побързали да открият собственика на автокъщата, който ги снабдил с името на своя служител. Рейнджърите претърсили архивите си и намерили снимка на мъжа, на която обаче той бил без брада.

Показали на Кристал в болницата снимките на шестима мъже, сред които била и тази фотография. Тя изучила внимателно образите им и посочила един от тях.

На снимката се мъдрела физиономията на продавача на коли на старо Томи Лин Селс.

Властите бързо се сдобили със заповед за арест и на 2 януари пристигнали пред караваната, в която Селс живеел със съпругата си Джесика Леври и нейните четири деца. Той тръгнал с тях без да се противи. Не попитал защо го задържат, а и ченгетата не му дали никакви обяснения.

Но докато пътували към шерифското управление, Селс се обърнал към шерифа и му казал:

„Предполагам, че има доста за какво да си говорим“.

Низ от убийства

В следващите няколко месеца Томи Лин Селс говорил ли говорил. Разказът му обхващал цял един живот, пълен с убийства.

Този вечен скитник признал за убийството на Кейти Харис и за прерязването на гърлото на приятелката й. Казал, че е избил цяло семейство в щата Илинойс, майка и дъщеря в Мисури, тийнейджърка в Кентъки, скитник в Аризона, дете в Сан Антонио, Тексас. И още много други – низ от може би 20 убийства из цяла Америка, извършени в период от две десетилетия.

Томи Лин Селс се сдобива с прякора „Убиец между два бряга“ заради географския обхват на неговата сеч. Той казал на властите, че иска да остави всичко това зад гърба си и да започне на чисто. Неговият съдебно назначен защитник го посъветвал да си затваря устата, но Селс му казал, че няма да спре да говори и няма нужда от адвокат.

Макар Съединените американски щати да могат да се похвалят с много по-продуктивни и извратени серийни убийци, някои елементи от „творчеството“ на Томи Лин Селс му позволяват да изпъкне в пантеона на американските злодеи.

Почти неграмотният Селс, завършил едва осми клас, прекарал живота си като замаян от наркотици и алкохол скитник. Въпреки това някак си успявал да избегне радара на властите в продължение на 20 години. Това е особено необичайно, тъй като повечето от жертвите му не били бездомници или проститутки – случаи, обикновено попадащи в кошчето за боклук до детективското бюро.

Той прекарал известно време в затвора за други провинения, но никога не бил заподозиран в убийство. Неговият метод на действие бил прост – убий и продължи нататък.

Всеки друг американец лесно би могъл да бъде проследен по движенията на кредитната му карта, пътувайки из Съединените щати. Но Томи Лин Селс пътувал гратис с товарните влакове, нямал кредитна карта и не използвал чекове. Със същия успех властите можели да преследват призрак.

Селс не бил някакъв криминален гений, като неговите колеги Тед Бънди или Чарлз Менсън, а съвсем обикновен несретник, който просто обичал да убива, когато се ядоса. Отнемал животи без някакъв очевиден мотив, нито в действията му се наблюдавал какъвто и да било повтарящ се модел. Нямал сложен и прецизно подготвен план, нито ритуал, който да следва. Просто се възползвал от удобния случай.

Въпреки липсата на мотив, доказателствата сочат, че Селс е сексуален хищник. Много от престъпленията му включват изнасилване и сексуално осакатяване. Той убивал чрез най-различни способи – ножове, оръжия, бухалки и въжета.

Хищните му сексуални импулси ставали все по-интензивни с времето. Негови предпочитани жертви били самотни майки или подрастващи момичета. В цялото му криминално дело изпъква една единствена мотивация – сексуалната.

Томи Лин Селс е сексуален психопат, който дебнел, изнасилвал и убивал беззащитни жени и деца.

Отхвърлено дете

Томи Лин се ражда на 28 юни 1964 г. в Оуклънд, Калифорния, заедно със своята сестра близначка Тами Джийн. Тяхната майка Нина вече имала двама сина и щяла да роди още три момчета. Децата растели в нетрадиционни условия и често си задавали фундаментални въпроси за своя произход. Официално техен баща бил застрахователният агент Уилям Селс.

Но според някои автори биологичният им баща всъщност се казвал Джо Ловинс – продавач на стари коли. Ловинс бил измъкнал Уилям Селс от финансова дупка и той се съгласил да признае децата за свои като част от застрахователна измама. Благодарение на това, че фиктивният им баща имал работа, децата имали здравна застраховка.

Когато Томи и Тами навършили 18 месеца, Нина Селс преместила домочадието си в Сейнт Луис, където имала роднини. Тогава Тами се разболяла от менингит и починала. Томи Лин също имал висока температура, но оцелял – вероятно с мозъчни увреждания.

Нина изпратила сина си да живее у леля й Бони Уолпоул, където Томи останал от 2 до 5-годишна възраст. Майката никога не посещавала детето и затова Бони решила да осинови малкия. Това естествено събудило собственическото чувство на Нина и тя най-накрая се появила, за да отведе сина си и никога повече не го пуснала да види леля си.

Малкият Томи се превърнал в хроничен беглец от училище на впечатляващата възраст от 7 години – индикация за безразличието на неговата майка. Когато станал на 8 години, получил разрешение от Нина да прекарва време с мъж от съседния град на име Кларк Уилис, с когото се бил сприятелил. Този човек го водел на разходки и го засипвал със скъпи подаръци. Томи започнал да нощува в дома му все по-често.

Едва години по-късно станало ясно, че въпросният Кларк Уилис е педофил, който е посягал и на други деца.

Всеки момент от детството на Томи изглежда замърсен от незаинтересоваността на майка му. Единството внимание, с което го дарявала, бил боят. Биела го при най-малката провокация със закачалки за дрехи и колани. Симптомите, предвестници на бъдещите му патологически отклонения, се появявали все по-често.

Дядото на Томи му давал да пие алкохол още на 7 години. Започнал да пуши марихуана на 10. Лягал си чисто гол в леглото на баба си на 13, а по-късно бил подложен на психиатрично лечение, защото се опитал да изнасили майка си.

Още преди да навърши 14 години Нина го изхвърлила от къщи и малкият мъж се оказал напълно свободен да обикаля страната с влаковете, да краде и да прави каквото е необходимо, за да оцелее.

Престъпен живот

В периода от 1978 до 1999 година Селс обикалял страната, прехвърляйки се от вагон на вагон, на стоп или с крадени коли. Издържал се чрез просия или работел в пътуващи карнавали, като бръснар, монтьор или общ работник. Невъзможно е да се изготви точна хронология на неговите престъпления. Селс не си водел дневник на убийствата.

Но убийството, което извършил през юли 1985 г., се смята за първото.

Тогава работел в карнавал, разпънал шатрите си в градчето Форсайт, щата Монтана. Сред посетителите на панаира била 35-годишната Ина Кордт – дребна разведена жена, довела 4-годишния си син да се забавлява.

Според собствения му разказ Селс се запознал с Ина на панаира и тя го поканила у дома си същата вечер. Полицията намерила пребитите тела на жената и детето три дни по-късно. Томи твърди, че двамата с Ина били правили секс по взаимно съгласие, но след това я хванал да краде от раницата му. Това го вбесило и той грабнал бейзболната бухалка на сина й и я пребил до смърт. След това убил и детето, защото било потенциален свидетел.

След ареста му в Тексас, рейнджърите и ФБР предприели серия от пътувания извън щата заедно с него, за да се опитат да опреснят спомените му за убийствата. Но каквото и да им разказвал, властите подхождали с предпазливост към твърденията на Селс. Рейнджърите вече веднъж били опитали вкуса на срама заради начина, по който подходили в случая на серийния „изповедник“ Хенри Лий Лукас.

Макар някои от историите му да не намират потвърждение, доказателствата сочат, че Селс е извършил поредица от убийства в края на 80-те години. Той твърди, че е убил десетина души в седем щата от 1987 до 1989 г. – буквално от единия бряг на страната до другия.

Методът на разследващите за изясняване на подробностите около тези случаи се състоял в следното – Селс казвал например, че е убил цяло семейство в Средния Запад или жена, пътуваща на стоп някъде в пустинята на югозапад. Давал им ориентировъчна дата и детективите започвали да търсят съвпадение. След това го разпитвали за повече подробности за престъплението, жертвите и местността, в опит да намерят прилики със студените досиета.

В есента на 1987 г. 20-годишната авантюристка Стефани Строу пътувала на стоп обратно към дома си в Сан Франциско след година обикаляне из Европа и Азия. На 15 октомври момичето стояло с вдигнат палец край шосе в Невада, когато до нея спрял мъж в краден камион и й предложил да се качи. Томи Лин Селс разказал, че бил задушил жената до смърт и бил хвърлил тялото й в един горещ извор. Но въпреки мащабното издирване Стефани Строу никога не била открита.

Някои служители на органите на реда се съмняват в тази история на Селс. Но всички са съгласни, че той е отговорен за особено извратено масово убийство в щата Илинойс, извършено в есента на 1987 г.

Няколко дни преди Деня на благодарността ловци намират тялото на Кийт Дардийн в поле на 130 км от Сейнт Луис. Той бил застрелян в главата, а гениталиите му били осакатени.

В караваната, в която живеел, полицията открила добре завити в леглото телата на бременната му в седмия месец съпруга Илейн и техния 3-годишен син Пийт. И двамата били пребити до смърт. Убиецът не само бил изнасилил Илейн, но се бил гаврил с нея с помощта на оръжието на убийството – бейзболна бухалка.

Това не било всичко, намерено в леглото. В кървавата каша лежало бебешко телце – дъщеричката на Илейн, родила се преждевременно по време на изтезанията. Новороденото детенце също било пребито до смърт. Този случай останал неразкрит в продължение на 12 години до ареста на Селс, който поел отговорност за него.

Макар да са убедени, че Томи Лин Селс е извършил това зверско масово убийство, властите не са сигурни какво точно е предизвикало подобна агресия у него. Селс твърди, че бил срещнал Дардийн в крайпътно заведение и той го бил поканил на гости в дома си. Казал също, че Дардийн му бил отправил сексуални намеци. Роднини на убитото семейство обаче заявяват, че убитият е имал параноичен страх от престъпници и никога не би поканил непознат вкъщи. Наричат абсурдни и твърденията, че е бил с различна сексуална ориентация.

Вероятно дори самият Селс не е наясно с истинската причина за това клане. Още преди 1987 година той вече бил тежко зависим от алкохола и наркотиците. Предпочитал хероин, но се задоволявал с всичко което би могъл да погълне или вдиша.

Хващал се на работа някъде за няколко дни, колкото да изкара малко пари или задигал нещо ценно, и след това си купувал наркотици. Обичайно бил в състояние на пълна омъгленост.

Томи Лин разказал на властите, че кървавите му занимания са продължили и през 1988-89 г. Сред жертвите му имало подрастващо момиче от Ню Хемпшир; жена и нейният 3-годишен син, убити на мост край Туин Фолс, Айдахо; 51-годишен скитник, убит с нож в сбиване заради марихуана в Туксон; проститутка в Калифорния и млада стопаджийка в Орегон.

Прекъснато убийство

В навечерието на Коледа 1989 г. замъгленото от наркотици съзнание на Томи Лин Селс се озовало в щата Уайоминг, където на 12 януари 1990 г. пътя му се пресякъл с млада двойка, нуждаеща се от нови гуми за джипа си. Томи решил проблема им като откраднал друг джип, свалил гумите му и им ги продал с щедра отстъпка.

Естествено веднага побързал да се надруса с печалбата, а после се скрил край жп линиите, с намерението да скочи на някой товарен влак. Но едно ченге забелязало криволичещия му път към влака и го арестувал за пиянство на публично място. Томи носел у себе си вещи от крадения джип и полицията му повдигнала обвинения за кражба, заради които бил осъден на 16 месеца затвор.

Престоят в затвора се оказал истински ад за Томи. Рязкото спиране на дрогата му докарало пристъпи на паника и толкова живи халюцинации, че често разговарял със собствените си татуировки.

Психиатърът на затвора наредил да му бъде направена психиатрична оценка и Селс бил диагностициран с цял букет от личностни разстройства, пристрастявания, депресии и психози. Лекарствата го стабилизирали и той излежал присъдата си без инциденти.

Веднага щом го освободили след около година, Томи Лин Селс отново хванал пътя, завръщайки се към кървавото си дело.

През септември 1991 г. отнел живота на Маргарет Макклейн и нейната дъщеря Памела в град Чарлстън, щата Западна Вирджиния. Осем месеца по-късно в същия град нападнал 19-годишно момиче, което се смилило над просещия Томи и го завело в дома си, за да му даде храна и дрехи. За благодарност той я изнасилил, заплашвайки я с нож. Тя се съпротивлявала ожесточено и успяла да го удари по главата с керамична фигура. Вбесеният Селс я наръгал с ножа си 18 пъти и накрая грабнал столче от пиано и пребил момичето – както той смятал – до смърт. Но тя оцеляла.

Тази жена помогнала на властите да идентифицират Селс, който вече се бил превърнал в познато лице в центъра на Чарлстън, където просел, въоръжен с надпис: „Ще работя за храна“.

Той пледирал за виновен и обвинението в изнасилване било свалено. Осъдили го само за тежка телесна повреда през юни 1993 г. на 4 години затвор. Докато излежавал присъдата си се случили две важни неща – оженил се и бил диагностициран с биполярно разстройство.

Освободен от затвора през май 1997 г., Томи Лин се преместил в щата Тенеси при новата си булка Нора Прайс. Но бракът им далеч не бил блажен. Странстващият убиец не можел да стои задълго на едно място и при първа възможност скачал на влака. През октомври 1997 г. удушил 13-годишната Стефани Мъхейни, чийто останки били открити в езерце западно от Спрингфийлд, Мисури.

Два дни преди това, на 13 октомври, се случило убийството на 10-годишния Джоуел Къркпатрик, за което неговата майка Джули Харпър била осъдена на 65 години затвор, въпреки че дала подробно описание на мъжа, който нахлул в дома й и убил сина й с нож, взет от кухнята. През 2002 г. Томи Лин признал за това убийство в писмо до писателката Даян Фанинг и благодарение на нейните свидетелски показания Джули Харпър била оневинена.

По същото време Томи Лин си намерил работа в пътуващия карнавал „Сърцето на Америка“. Оперирал виенското колело и шофирал камиона, който пренасял съоръжението от град в град.

В края на февруари 1998 г. карнавалът опънал шатрите си за осем дни в Дел Рио, Тексас. Там Томи Лин се запознал със самотна местна жена на 24 години, с четири малки деца, на име Джесика Леври. Тя била очарована от него и успяла да го прилъже в караваната си на 31 март, само няколко дни преди съпругата му Нора да роди сина му. Впоследствие Нора дала момченцето за осиновяване.

Селс се хванал на работа във фирма за продажба на стари коли и се оженил за Джесика през октомври 1998 г. Бракът им бил недействителен, тъй като той все още бил женен за Нора, но това нямало никакво значение. Томи Лин подрязал брадата си, постегнал прическата си и дори облякъл смокинг под наем за голямото събитие.

Джесика му подарила стар пикап като сватбен подарък. Той й подарил един кошмарен живот.

Финална серия убийства

Дори да оставим полигамията настрана, техният съюз се оказал провал и поради много други причини. Джесика била преродена християнка, а Селс не давал пукната пара за религията. Тя била пряма и откровена, а той – измамник. Преструвал се на праведен съпруг, но често обикалял по нощите, за да подхранва стария си порок с пиенето и наркотиците.

Както винаги Томи Лин изчезвал периодично, като пътуванията му зачестили през 1999 г. Той лъжел Джесика, че има работа извън града или че отива да види роднини. А всъщност бил превърнал Дел Рио в своя оперативна база, в която се подготвял за жестокия финал на серията от убийства.

На 4 април Селс проникнал в караваната на 32-годишна жена в щата Тенеси. Изнасилил я, а след това я убил с нож. Не пожалил 8-годишната й дъщеря, която също наръгал до смърт.

Две седмици по-късно заминал с друга карнавална трупа за Сан Антонио, за да участват в голям фестивал. В 22 часа на 18 април деветгодишната Мери Беатрис Перез изчезнала от празненството, буквално от масата, на която седяла с родителите си. Десет дни по-късно тялото й се появило в реката. Момичето било насилено сексуално и удушено.

Случаят останал неразкрит, докато Селс не бил арестуван и поел отговорност за убийството. Той си спомнил розовия лак за нокти на момичето и как е била облечена – подробности, които не били разгласявани публично.

Томи Лин побързал да напусне Сан Антонио и се запътил към Лексингтън, Кентъки, където се подслонил в приют за бездомни и си намерил работа като общ работник. На 13 май забелязал 13-годишната Хейли Макхоун, която се люлеела на люлките в парка. Заговорил момичето и го завлякъл насила сред дърветата, където я съблякъл, изнасилил и удушил. Напуснал мястото с колелото на Хейли и после го продал за 20 долара, с които се напил до безпаметност.

Същата нощ го арестували за пиянство на обществено място и прекарал нощта в ареста. На следващата сутрин отпрашил обратно за Дел Рио и когато тялото на момичето било открито, него отдавна вече го нямало. През юли заминал за Оклахома, където изнасилил и застрелял 14-годишната Боби Лин Уофорд.

Междувременно неговата втора съпруга Джесика била започнала да посещава нова църква. Там Селс се запознал с Тери и Кристал Харис и техните деца. Веднага хвърлил око на 13-годишната Кейти – момиче на подходяща възраст за един сексуален хищник.

Селс се намърдал в живота им неусетно. Посетил дома им няколко пъти под предлог, че търси съвет от Тери за брачните си проблеми. В действителност мятал похотливи погледи на Кейти, нейната 12-годишна сестра Лори и стройната им майка Кристал.

Благоприятна възможност за престъплението му се открила, когато случайно срещнал Тери Харис на 31 декември и разбрал, че той ще пътува за Канзас и няма да си бъде у дома. Тери бил як мъжага – бивше ченге и охрана в нощен клуб. Методът на действие на Селс бил да напада жени и деца, като рядко правел изключения. Едва ли би се осмелил да проникне в дома на Харис, ако знаел, че той ще бъде там.

Кратък процес

Селс се изправил пред съда през септември 2000 година. Синя риза прикривала татуировките му, косата му била подстригана, а на носа му прилежно се кипрели очила. Пледирал виновен – добре обмислен ход, за да спаси кожата си от смъртна присъда.

Свидетелските показания разкрили, че Кейти Харис вероятно не е била първият му избор за жертва. Томи Лин бил прекарал вечерта в местна кръчма, където през цялото време досаждал на барманката със сексуални подмятания. В 2 часа приятел на жената го изхвърлил от заведението.

Но звездната свидетелка в процеса била Кристал Сърлс. Тя заела свидетелското място и съдебните заседатели можели ясно да видят назъбения розов белег на шията й. Момичето погледнало Селс право в очите и го посочило като нейния нападател.

Адвокатът на Томи Лин признал, че убийството е „пъклено, брутално престъпление“, но изразил мнението, че клиентът му не заслужава смъртна присъда. Съдебните заседатели не били съгласни. Необходим им бил само час, за да гласуват единодушно за екзекуцията на Томи Лин Селс.

Прекрасен ден

Томи Лин Селс се присъединил към 450-те осъдени на смърт в затвора в Ливингстън, Тексас. Поправителното заведение е на първо място в Съединените щати по брой на екзекуции – 561 от 1982 г. насам. За екзекуцията на Томи Лин не била определена дата. Средният престой в очакване на смъртта на осъдените в Тексас е 10 години, като това струва на данъкоплатците по около 50 долара на ден.

Докато близките на неговите жертви се борели със скръбта, Селс мърморел за лошите условия в затвора. Публикувал писма в интернет, в които се оплаквал от липсата на „основна хигиена“, оскъдна храна и недостиг на сън.

Подобно на други осъдени на смърт, Селс се превърнал в затворнически Пикасо. Картините му все още се продават в най-различни сайтове за криминална меморабилия.

С течение на времето Томи Лин все по-неохотно сътрудничел на тексаските рейнджъри в изясняването на убийствата, за които бил поел отговорност, докато накрая отказал да съдейства напълно. Прекрасно осъзнавал, че ако реши да проговори отново, това веднага ще отложи датата на евентуалната му екзекуция.

През 2003 г. Селс пледирал виновен в убийството на 9-годишната Мери Беа Перез. В замяна на това получил доживотна присъда, а не смъртно наказание.

През 2006 г. участвал в епизод от документалния сериал на Дискавъри „Most Evil“, в който заявил, че е убил повече от 70 души. Твърдял, че е извършил първото си убийство на 14-15 години.

Междувременно съдът определил дата за екзекуцията му, но адвокатите му предприели ловка маневра с претенцията, че щатът отказва да им предостави подробности за произхода на химикалите, използвани в леталната инжекция. Според тях това поставяло клиента им в риск от мъчителна смърт, съизмерима с изтезание. Въпреки всичко, след известно забавяне, през 2014 г. съдът в Дел Рио най-сетне насрочил дата за дългоочакваната екзекуция. „Убиеца между два бряга“ щял да получи леталната си инжекция на 3 април 2014 г.

В уречения ден Кристал Сърлс и семействата на убитите Кейти Харис и Мери Перез пристъпили в залата за екзекуции, за да изпратят чудовището в пъкъла. Томи Лин отбягвал погледите им и отказал да каже последните си думи. Когато по системите потекла смъртоносната доза пентобарбитал, Селс поел дълбоко въздух няколко пъти, затворил очи и захъркал. След по-малко от минута спрял да мърда. Тринадесет минути по-късно, в 18:27 ч. бил обявен за мъртъв и покрит с одеяло.

„Какъв прекрасен ден“, възкликнал Тери Харис в този момент. Всички се съгласили с него.

Източници: murderpedia.org, krazykillers.wordpress.com, wikipedia.org, dallasobserver.com, The Texas Rangers: A Registry and History, Psychopedia: The Wikipedia Serial Killer Files, Through the Window by Diane Fanning

Жестоко закланото тяло на Травис Александър е открито в дома му в Аризона от негови приятели. Той бил прободен 27 пъти с нож и прострелян в главата с .25-калибров пистолет. Трупът на 30-годишния мормон се разлагал вече от пет дни с прерязано от ухо до ухо гърло в банята.

Убиецът се оказал неговата „луда“ бивша приятелка Джоди Ариас. Първоначално тя излъгала полицията за алибито си, а след това разказала измислена история за непознати извършители, нахлули в дома на Травис. Последвал дълъг медиен спектакъл и съдебен цирк, завършил през 2013 г. с признаването й за виновна.

Лъжите на скандалната обвиняема пречат да се изяснят истинските мотиви, стоящи зад убийството. Но каквато и да е причината да убие бившия си приятел, едно нещо е ясно – Джоди Ариас не е типичната жена убийца…

Миризма на смърт

На 9 юни 2008 г. 28-годишната Мими Хол започвала да се притеснява, че не може да се свърже със своя приятел Травис Александър. Той я ухажвал от известно време, но тя му била дала да разбере, че са само приятели. Въпреки това Мими щяла да го придружи на почивка в мексиканския курорт Канкун след няколко дни. Травис работел като търговски представител в мултилевъл компания, продаваща предплатени правни застраховки, която осигурявала почивки на най-добрите си служители.

След като безуспешно се опитвала да го открие в продължение на два дни, Мими отишла до дома на Травис в аризонския град Мейса и позвънила на вратата. Малкото му кученце се разлаяло истерично отвътре, но никой не й отварял. Тогава тя се обадила на свои приятели, които също дошли пред къщата. Мими успяла да се сдобие с кода за гаражната врата от приятел на Травис и така успели да влязат. Велосипедът и колата му били вътре.

Веднага щом отворили вратата към къщата, ги ударила миризмата на смърт, макар да не осъзнали това веднага. Запътили се нагоре по стълбите към спалните, откъдето се чувала музика. Почукали на една от вратите и им отворил един от съквартирантите на Травис. Той имал ключ от неговата стая.

Стаята представлявала сцена на ужасите – кървав полумесец попивал в килима там, където спалнята преминавала към банята. Подът, стените и мивката били опръскани с кръв, а Травис лежал сгърчен в душ кабината с прерязано гърло и куршум в главата. По тялото му имало около 30 прободни рани – по торса, гърба, ръцете и краката. Той бил мъртъв вече от пет дни и тялото му било нашарено с черносиньо-зелените ивици на разложението.

Шокираните от страшната гледка приятели побързали да се обадят в полицията.

Познат убиец

Малко преди полунощ на местопрестъплението пристигнал детектив Естебан Флорес, а скоро към него се присъединил и помощник прокурора на окръг Марикопа Хуан Мартинес.

При подробния оглед на местопрестъплението криминалистите забелязали, че огромните локви на пода вече са започнали да се съсирват, а по тялото се наблюдавали признаци на разлагане. Кървави следи водели в коридора, а на една от стените в стаята се мъдрел нечий отпечатък от длан.

Тялото на Травис Александър било отнесено, за да му бъде направена съдебно-медицинска експертиза, а в това време полицията търсела в дома му всякакви улики – отпечатъци, косми, влакна. Не след дълго открили нещо доста важно – на пода, точно в локвата кръв, лежала гилза от .25 калибър. В къщата нямало и следа от огнестрелно оръжие.

Местопрестъплението провокирало доста въпроси у детективите. Изглеждало сякаш някой е чистил и подреждал – чаршафите от леглото били махнати, а тялото на Травис сякаш било набутано в душ кабината, за да бъде измито от кръвта. Нямало следи от проникване с взлом, което навеждало на мисълта, че жертвата е познавала своя убиец.

Травис живеел в голямата къща с двама съквартиранти, които имали ключ от неговата стая. Детектив Флорес попитал момчетата как така не са забелязали ужасната смрад и не са се обезпокоили къде е изчезнал съквартирантът им. Те обяснили, че като класически ергени са сметнали, че миризмата може би идва от немитите съдове или мръсното бельо. Дори не можели да предположат, че са живели пет дни с разлагащото се тяло на мъртвия им приятел.

Междувременно в пералната машина, намираща се в помещение до гаража, бил открит изпран фотоапарат, увит в парцали. Очевидно някой се бил опитал да го унищожи. Апаратът не работел, но вътре в него все още стояла картата с памет. Ако успеем да възстановим снимките, помислил си детектив Флорес, може би ще разберем кой и защо е убил Травис Александър. Впоследствие се изяснило, че фотоапаратът е бил чисто нов и е принадлежал на жертвата.

Докато специалистите се занимавали с възстановяването на снимките от картата с памет, детектив Флорес се заел с по-щателна проверка на съседите на Травис. Липсата на следи от влизане с взлом, водела към заключението, че престъплението е извършено от човек, който е разполагал с достъп. Очевидно жертвата е познавала убиеца си, но съквартирантите му имали желязно алиби. Оставал въпросът: кой от познатите на Травис Александър би могъл да влезе в дома му и да извърши толкова жестоко убийство?

Успял мормон

Приятелите, колегите и познатите на убития млад мъж се изказвали изключително ласкаво за него. Смятали го за добър, открит и успял човек, с много верни приятели. Всички отбелязали също, че Травис е бил дълбоко вярващ и отдаден на религията мормон.

Но Травис не винаги бил толкова щастлив. Той имал ужасно детство. Израснал в много бедно семейство в Южна Калифорния и страдал от липса на внимание от страна на родителите си наркомани. Майка му често изчезвала по гуляи и го оставяла гладен. Редовно го биела и му казвала, че го ненавижда.

Когато навършил 10 години Травис отишъл да живее при своята баба мормонка, заедно със своите седем братя и сестри. Старата жена обгърнала децата с доброта и топлина и ги запознала със своята вяра. Нейните грижи дълбоко трогнали малкия Травис и той решил на всяка цена да стане мормон, за да накара баба си да се гордее с него.

Така и сторил. От 18-годишен Травис започнал да изпълнява задълженията си, свързани с мисионерската работа – ходел по домовете на хората, проповядвал религията, в която бил безумно увлечен, и се стараел да помага на бедните и онеправданите.

След като живял 2 години в Денвър, Травис решил да се върне в Южна Калифорния, където си намерил работа в компанията „При Пейд Лийгъл Сървисиз“, предлагаща юридически застраховки. Компанията, в която се озовал, предлагала своите юридически услуги с помощта на мултилевъл маркетинг. Успехът във фирмата зависел единствено от броя на доведените хора. Подобни „пирамидални“ начинания са изключително популярни в света на мормоните. Като блестящ оратор Травис умеел да убеждава хората и скоро постигнал успехи в компанията.

През 2004 г. Травис Александър се преместил в аризонския град Мейса, където продължил успешно работата си. Избрал именно това място заради голямата мормонска общност там. Живеел в прекрасен дом, карал чисто ново бмв и се наслаждавал на живота на успял човек. С две думи бил сбъднал американската мечта.

Но и той, като всеки нормален човек, криел тайни, на които мормонската църква не би погледнала благосклонно…

Мормонско целомъдрие

В мормонската общност съществува сериозно правило и онзи, който го наруши, би могъл завинаги да бъде отлъчен от църквата. Това е законът за целомъдрието. На всеки член на мормонската църква се забранява да встъпва в каквито и да било интимни отношения преди брака.

Травис трудно се справял със съблюдаването на този закон и вече бил успял да го наруши около 5-8 пъти. Той водел двойнствен живот и се опитвал с всички сили да избегне изключване от общността, която обичал. Разкъсвал се между естественото за всеки млад човек желание да прави секс и между внушенията на църквата да си намери достойна съпруга от мормонската вяра.

Приятелите му споделят, че Травис истински се наслаждавал на успехите си и на ергенския живот. Вероятно точно заради това му било трудно да поддържа дълга връзка с една жена.

Скоро след убийството с детектив Флорес се свързала млада жена на име Джоди Ариас и му предложила помощта си. Казала, че с Травис са били близки приятели и много се е разстроила, когато научила за жестоката му смърт.

Двадесет и седем годишната жена разказала на детектива за връзката си с Травис, която била започнала през 2007 г. Двамата се срещали около половин година, сетне неочаквано се разделили, но си останали добри приятели – постоянно се чували и виждали.

Осем дни след убийството на Травис детектив Флорес отново разпитал приятелите му. Когато ги попитал кой според тях би могъл да е отговорен за убийството, всички изрекли едно и също име.

Джоди Ариас.

Бившата приятелка

Всички приятели и колеги на Травис Александър подозирали в убийството му неговата бивша приятелка.

Джоди казала на детектив Флорес, че сама е сложила край на връзката си с Травис, но приятелите му твърдели точно обратното. Те знаели, че Травис я е заразял заради странното й поведение. Тя го преследвала, навлизала грубо в личното му пространство и изисквала твърде много внимание.

Първоначално приятелите на Травис харесали Джоди – тя била тиха, спокойна и възпитана. Но скоро се изяснило, че отношенията им са доста бурни. Джоди обичала да вдига скандали и да харчи парите му. Детектив Флорес се оказал изправен пред нелеката задача да изясни истината за отношенията между двамата.

През 2006 г. Джоди живеела с тогавашния си приятел. Финансови затруднения я принудили да си търси нова работа. Така попаднала на фирмата, в която работел Травис. В края на годината компанията организирала сбирка в Лас Вегас. Всяка сбирка на „При Пейд Лийгъл Сървисиз“ започвала с вечеря, която плавно преминавала в истинско парти с музика и танци.

На всеки топ-мениджър се полагали по два билета. Травис бил ерген и приятелите му решили да му устроят сляпа среща с новата служителка в компанията – Джоди Ариас. Двамата прекарали чудесно вечерта заедно и разбрали, че се харесват.

Веднага щом се върнала от пътуването, Джоди скъсала с приятеля си, с когото имала връзка от 4 години, заради Травис. Но още в началото между тях се появил сериозен проблем. Джоди не била мормонка, което означавало, че не може да се омъжи за него.

Тя побързала да поправи тази неправда и само след два месеца приела мормонската религия. Преминала през церемонията по просвещение, а Травис станал неин наставник. През февруари 2007 г. двамата станали двойка официално. Въпреки че живеели в различни градове, влюбените често се виждали. И, напук на строгите мормонски закони, правели секс преди сватбата.

Но отношенията им не отишли по-далеч от физическата близост и всичко приключило през юни 2007 г. Раздялата с Травис повлияла много силно на Джоди Ариас. Неочаквано за всички и противно на всякаква логика, тя се преместила да живее по-близо до бившия си. Желаела да взима по-активно участие не само в живота на мормоните, но и в неговия.

Травис изобщо не се зарадвал, че Джоди се е преместила близо до него и й казал да престане да се бърка в личния му живот. Но тя не се предавала и той скоро разбрал, че няма да се избави лесно от нея. Разказвал на приятелите си, че между тях няма как да има общо бъдеще, но продължавал редовно да спи с нея.

През 2008 г., виждайки, че Травис няма сериозни намерения, Джоди се върнала в Калифорния и заживяла при баба си и дядо си в градчето Уайрика. Намерила си работа в ресторант и започнала нов живот. Единственото, което вълнувало Травис в онзи момент, било как да спаси репутацията си в църквата.

Уличаващи снимки

Детектив Флорес нямал търпение да установи каква е ролята на Джоди в тази история. Приятелите на Травис били категорични, че тя би могла да го е убила, но самата Джоди твърдяла, че не го е виждала отдавна.

Флорес решил да изясни къде е била Джоди по време на убийството и я извикал в управлението за разпит. Тя се опитала да го убеди, че няма нужда да идва, защото на 2 юни 2008 г. е пътувала за сбирка на фирмата в Солт Лейк Сити и нямало как да е била в дома на Травис по време на убийството. Също така уточнила, че на 5 юни е била с новия си приятел.

Детективът решил да провери тази информация и лично се обадил на новия любовник на Джоди – Райън Бърнс, който му казал, че тя е дошла при него в 11 ч. сутринта на 5 юни. Изглеждала щастлива и през цялото време се усмихвала и шегувала. Райън не бил забелязал нищо подозрително, но нещо в думите му настроило детектива подозрително. Приятелят й споменал, че Джоди си е боядисала косата. От знойна блондинка се била превърнала в скромна брюнетка. И още нещо се сторило странно на Флорес – приятелят й казал, че ръката й била порязана, при това доста сериозно. 

Междувременно криминалистите успели да възстановят снимките от счупения фотоапарат и тези фотографии настина потресли детектива.

На 14 юли 2008 г. Естебан Флорес заминал за Уайрика, нямайки търпение да разговаря с Джоди. Детективът подозирал, че тя го е лъгала през цялото време. Срещата им се състояла в местното полицейско управление. 

Джоди пристъпила за важния разговор в малко светло помещение, където вече я чакал детектив Флорес. Не се стреснала да го види, а напротив – усмихнала се уверено и седнала на кръглата маса. На лицето й играела лека непринудена усмивка.

Флорес й казал, че около убийството има доста неизяснени неща и се нуждае от нейната помощ. Джоди го уверила, че ще направи всичко по силите си да му съдейства. Гледала го право в очите.

Тогава детектив Флорес й казал, че е говорил с приятелите на Травис и те са го насочили към нея. От усмивката й не останала и следа.

„Двамата сте имали доста свободни отношения“, продължил Флорес. „Той не е искал връзка с теб, но ти си продължила да спиш с него“. Джоди избърсала сълза. Вече не искала да се усмихва и шегува.

„Знаех, че Травис е против предбрачния секс“, казала тя. „Молехме се заедно, но после пак нарушавахме клетвата. Затова се наложи да се разделим. Но скоро всичко започна отново“.

Детективът решил да подхване въпроса с алибито на Джоди – пътуването й до Солт Лейк Сити в щата Юта, където е меката на мормонската Църква на Исус Христос на светиите от последните дни. Казал й, че знае, че не е отишла направо на сбирката. Джоди потвърдила, че е пренощувала в Монтерей, Калифорния. Флорес веднага изчислил, че дори ако е спала 10 часа там, пак е разполагала с 18 часа, за да извърши убийството на Травис. Джоди отпуснала тъжно рамене и заявила, че не е била в дома му.

Нейният категоричен отговор накарал детектив Флорес да изсумти от възмущение. Лъжела го право в очите.

„Джоди“, продължил той, „в дома на Травис открихме твоя кръв. Открихме твои косми“.

Той извадил от папката си снимка на отпечатък от ръка, снет от стената в стаята на Травис. „Това е твоята дясна длан“, казал й той. Джоди не знаела как този отпечатък се е озовал там, но казала уверено, че домът на Травис сигурно е пълен с нейни отпечатъци и косми. Все пак двамата имали връзка. Отново отрекла да е била на местопрестъплението в деня на убийството.

Тогава детектив Флорес извадил фотографиите, спасени от счупения фотоапарат. Джоди не очаквала подобен обрат и настроението й рязко се развалило. На снимките се виждало как тя и Травис правят секс, а след това той влиза да се къпе под душа. Датата и часът на снимките съвпадали с времето на убийството – следобедът на 4 юни 2008 г.

Джоди въздъхнала дълбоко и се опитала да изглежда нещастна и тъжна. Казала, че снимките изглеждат доста убедително, но въпреки това са манипулирани. Вече наистина ядосан, Флорес извадил последната снимка, на която се виждал женски крак в сиви панталони, редом с окървавено тяло.

„Джоди, това е твоят крак, а това е тялото на Травис“, посочил детективът.

„Да, това е неговата баня. Но кракът не е мой“.

„Това са твоите панталони!“, продължил детективът. „Знам, че си убила Травис Александър“.

„Но защо да го правя? Нямам причина да му желая смъртта!“, възмутила се разплаканата Джоди.

Виждайки, че тя няма да си признае, единственото, което оставало на детектив Флорес, било да й прочете правата. Преди да я отведат, за да й направят протоколните арестантски снимки, Джоди попитала с треперещ, сърцераздирателен глас:

„Един банален въпрос, който ще разкрие колко съм повърхностна всъщност, но може ли да си оправя грима?“.

„Не“, казал Флорес, „ще те отведат в този вид“.

Оставена сама в стаята за разпит, Джоди започнала да се държи доста странно. Направила челна стойка до стената, а после запяла коледната песен „О, свята нощ“. Оправяла прическата си и си говорела сама. В един момент казала през тих смях:

„Все още ме мразиш?! Гадина!“.

Когато я отвели за снимки, по време на цялата „фотосесия“ Джоди питала дали косата й изглежда добре. Полицейските й фотографии предизвикват недоумение: тя е закачливо усмихната, а в очите й грее игриво пламъче. Странно поведение за човек, обвинен в сериозно престъпление.

Учудващо признание

На следващия ден разпитът на Джоди Ариас продължил, но този път детектив Флорес решил да смени тактиката и изпратил в стаята жена. Разчитал, че колежката му ще може да убеди Джоди да сътрудничи по женски.

Но задържаната не се хванала на този трик. Игнорирала напълно въпросите на полицайката и накрая тя се принудила да я попита:

„Джоди, ако искаш, можеш да поговориш с детектив Флорес и да му разкажеш твоята версия“.

„Да, искам да поговоря с него“ – неочаквано се съгласила арестантката.

Ясно било, че повърхностната кокетка общува по-лесно с мъже, отколкото с жени. Детектив Флорес обаче не се връзвал лесно на престорен плач и пърхане с мигли.

„Хайде да поговорим за случилото се в онзи ден“, казал той, влизайки в стаята за разпит. „Травис знаеше ли, че ще идваш при него? Обясни ми защо отиде в дома му? Помниш ли по кое време пристигна?“.

„Около 3 часа през нощта. Беше тъмно“, отговорила Джоди. Легнали да спят, а после цял ден прекарали в леглото, правейки секс.

„Какво се случи после? Какво се обърка? Последните снимки са направени между 15:20 и в 15:30 ч. Сами ли бяхте?“.

Внезапно Джоди се разревала неудържимо. Казала, че е по-добре всички да вярват, че е била тя. Детективът я попитал дали не се опитва да защити някого. Когато най-накрая спряла да плаче, Джоди се предала:

„Добре, ще Ви разкажа всичко, което знам и помня.“.

Детектив Флорес видимо се оживил. Нима Джоди щяла да си признае? Радостта му обаче била кратка. Джоди се облегнала в стола си и казала:

„Обърнах се назад… помня, че веднага видях момче и момиче. Те убиха Травис.“.

Бурен пубертет

Главната заподозряна в убийството на Травис Александър все така продължавала да отрича вината си. Джоди нямала никакво намерение да се предава и вярвала, че рано или късно ще излезе на свобода.

Изминал месец от деня, в който Травис бил намерен мъртъв в дома му. След ареста на Джоди на 15 юли детектив Флорес провел разговори с нейните родители и близки. Научил, че тя е най-голямото дете в образцово семейство от средната класа. Баща й бил собственик на ресторант.

Джоди Ариас не била разговаряла с родителите си в продължение на 10 години и Бил и Санди били повече от изненадани, когато се появила на прага им след убийството на Травис. Казала им, че някой може да я търси и да я обвинява за нещо, което не била сторила. Не споделила повече подробности, но предупредила родителите си, че се е забъркала в неприятна история. Когато детектив Флорес им споделил в какво подозира дъщеря им, те не могли да повярват.

Бил и Санди възпитавали децата си в строги християнски ценности. Джоди е родена на 9 юли 1980 г. в калифорнийския град Салинас. Като малко момиче тя се разбирала отлично с майка си и баща си, а братята и сестрите й я обожавали. Но когато навършила 14 години отношенията й с родителите й рязко се влошили. Послушното и добро момиче се превърнало в истинска напаст – оценките й в училище се влошили, често сменяла гаджетата си, а у дома се държала грубо и неуважително. 

Бурният пубертет на Джоди се превърнал в проблем за цялото семейство. Близките й били подложени на всекидневни скандали, пристъпи на гняв и честа смяна на настроенията. В 8-и клас я хванали, че отглежда марихуана и баща й извикал полицията. Тя упорито отричала вината си и се отървала с предупреждение.

Майка й и баща й се опитали да й наложат правила, но вироглавото момиче отказало да се подчинява на авторитета им. Самата Джоди разказва по-късно, че родителите й често я биели с колан или дървена лъжица. Предвид склонността й да послъгва, трудно е да се каже със сигурност, дали това е истина.

Постепенно Джоди спряла да споделя с близките си. Мечтаела да се освободи от опеката на „глупавите“ си родители и на 17 години напуснала дома им. Преместила се да живее у приятеля си Боби Хуарес. Веднага си намерила работа, но я изключили от училище заради честите отсъствия и слаби оценки.

След няколко месеца Джоди направила неприятното откритие, че Боби й изневерява. Тя го напуснала, чувствайки се предадена и самотна. Но тази тъга не продължила дълго. Само след няколко седмици Джоди променила външността си кардинално, превръщайки се от скромна брюнетка в ослепителна блондинка. Вярвала, че тази стъпка ще й позволи да започне съвсем нов живот.

Боби Хуарес имал приятел на име Мат – младеж с отлично чувство за хумор и очарователна усмивка. Джоди се надявала, че тази връзка няма да й причини болка. Но много грешала. След предателството на Боби не вярвала на никого и непрекъснато се опитвала да намери доказателства, че Мат й изневерява. Естествено накрая успяла. 

След тази поредна раздяла Джоди започнала работа като сервитьорка в ресторанта на четиризвезден хотел. Прекрасно разбирала, че без диплома за средно образование и колеж трудно ще си намери по-хубава работа. Умеела да пести пари и скоро събрала достатъчно, за да си увеличи бюста.

Докато работела в ресторанта, Джоди започнала да се среща с шефа си – 40-годишен разведен мъж с дете, на име Дарил Брюър. Но той нямал намерение да се жени отново, което без съмение разстройвало Джоди. Тя напуснала ресторанта и решила да се самообразова.

Веднъж, по време на вечеря, приятелка й предложила да участва в нова инициатива – компанията „При Пейд Лийгъл Сървисиз“ набирала нови служители. Още на първата сбирка на фирмата Джоди се запознала с Травис Александър.

Непознати нападатели

Междувременно в полицейското управление Джоди Ариас разказвала своята нова версия за случилото се в деня на убийството. Тя признала пред детектив Флорес, че е снимала Травис, докато си взимал душ. Но точно тогава влюбените били прекъснати от двама непознати в черни дрехи. Според нея те били от бялата раса и носели на главите си ски маски.

Джоди с готовност описала как непознатите нападнали Травис. Разказала през ридания как се била изплашила, че ще стане следващата им жертва и се опитала да избяга. Искала да се скрие в килера, но мъжът опрял пистолет в главата й и й наредил да стои на място. После момичето я нападнало. Двете се боричкали известно време. Джоди не умеела да се бие и само държала ръката й, в която бил ножът.

После, продължила тя, двамата нападатели се скарали помежду си. Момичето искало да я убие, но мъжът не й позволил.

„Защо не те убиха?“, поинтересувал се детектив Флорес.

Джоди обяснила, че мъжът казал на момичето, че не са дошли за това. Очевидно били дошли за Травис, а не за нея. Оплакала се, че по време на борбата е получила много сериозни наранявания по ръката. Флорес поискал да ги види, но тя започнала да увърта и казала, че раните вече са зараснали, но пръстите на ръката й все още не работят както трябва.

След това Джоди обяснила как е успяла да избяга. Мъжът намерил документите й и видял адреса й. Заплашил я, че ако разкаже на някого, ще убие цялото й семейство. С лъжите си тя просто се опитвала да защити близките си.

Веднага щом я пуснали да си върви, тя се качила в колата си и потеглила към Солт Лейк Сити. Детектив Флорес я попитал как така е тръгнала без да каже на никого, без да се обади в полицията. Джоди обяснила, че я било страх. Не искала семейството й да пострада.

Детектив Флорес сметнал цялата тази вълнуваща история за зле скалъпена измислица и не се поколебал да й го каже. Въпреки всичко тя държала на своето. В края на разговора Флорес нямал друг избор освен да обвини Джоди Ариас официално в предумишлено убийство. 

Зла умисъл

Срещу Джоди Ариас били повдигнати официални обвинения на 9 юли 2008 г. – точно на 28-ия й рожден ден. С делото се заел опитният прокурор Хуан Мартинес. Пред него стояла сложната задача да докаже в съда нейната виновност.

 Чакала го много работа. Според детективите убиецът е бил личен познат на жертвата, но Мартинес трябвало да докаже, че убийството е извършено със зла умисъл. Едно убийство би могло да се планира както в продължение на седмици или месеци, така и само за няколко минути. Нужно било да се изясни дали убийството на Травис Александър е било умишлено или той е бил заклан в разгара на бурна свада.

Докато се запознавал с документите, проследяващи маршрута на Джоди в деня на убийството, Хуан Мартинес направил неочаквано откритие. Решил обаче да го запази като коз за предстоящия процес. Според него Джоди Ариас била планирала всичко до най-малката подробност. Очевидно било, че убийството е преднамерено. С тази увереност в душата си, помощник прокурорът решил да се бори за смъртна присъда.

Междувременно арестът на Джоди Ариес се бил превърнал в основна медийна тема в цялата страна. Нейната усмихната полицейска фотосесия също изтекла в пресата. Не след дълго, благодарение на неимоверния интерес към нейния случай, заподозряната кокетка получила възможност да се обърне към обществото чрез медиите. 

В многобройните интервюта, които давала наляво и надясно, Джоди Ариас продължавала да държи на своята загадъчна история – двама непознати са нахлули в дома на Травис Александър и са го убили. Уверено отричала да е нападала с нож или да е стреляла в бившия си приятел. Заявявала на цялата страна, че съдебните заседатели ще я оправдаят, защото няма достатъчно доказателства за нейното участие в убийството.

Хуан Мартинес следял с неподправен интерес медийните й изяви и бил поразен от самоуверения й маниер на поведение. 

Джоди Ариас представлявала истински кошмар за всеки адвокат. Не излизала от светлините на прожекторите и давала пресконференции на живо от затвора. Това би могло да бъде от полза за обвинението, но не и на защитата в един процес.

Всеки път преди да се изправи пред телевизионната камера, Джоди се гримирала, пудрела и тренирала лъчезарната си усмивка пред огледалото. Много зрители я смятали за невинна жертва, но имало и такива, които виждали право през оскъдната й маска.

През август 2009 г. със защитата на Джоди се заел съдебно назначеният адвокат Кърк Нърми. Още с получаването на делото Нърми научил, че клиентката му се е появявала по телевизията. Това разбивало на пух и прах цялата му стратегия – той възнамерявал да я пази от излишно внимание и да й забрани да си отваря устата. Но Джоди имала друг план – да придаде на случая си възможно най-голяма популярност. Разчитала, че нейната откритост ще й помогне в съда.

Скоро Нърми се срещнал със своята печално известна клиентка. По време на разговора им Джоди се държала доста фриволно – усмихвала се, шегувала се и се смеела на глас. Адвокатът останал с впечатлението, че двамата седят в кафене над чаша чай, а не в затворническа килия. Джоди се държала твърде безгрижно, сякаш нищо не застрашавало живота й.

С времето общуването с нея ставало все по-трудно. Двамата се чували по телефона всеки ден и всеки разговор бил много необичаен. Веднъж Джоди дори помолила адвоката си да се грижи за любимата й котка.

Кърк Нърми се сблъскал и с други трудности. Наясно бил, че историята на Джоди за двамата нападатели е пълна измислица. За да се подготви за процеса, общувал с клиентката си в продължение на часове, разпитвайки я за отношенията й с Травис. Опитвал се да разбере в каква посока да се движи по-нататък.

През месец юни 2010 г. Джоди Ариас неочаквано за всички престанала да разказва небивалицата за двамата нападатели с маски на лицата. Признала, че това не се е случвало. Вече смело заявявала, че е била в дома на Травис Александър и дори признала, че го е убила. Но при самозащита.

Неизбежна самоотбрана

В началото на януари 2013 г. общественото внимание било напълно приковано към съдебния процес срещу Джоди Ариас. Към сградата на съда се стичали десетки журналисти. А в малкото дворче се събрала тълпа от любопитни зяпачи, въоръжени с плакати в поддръжка на Травис или Джоди.

Съдебният процес започнал на 2 януари 2013 г., почти пет години след смъртта на Травис Александър.

С встъпителната си реч прокурорът Хуан Мартинес целял да внуши на съдебните заседатели представата с каква жестокост е бил убит Травис Александър. По време на самия процес той неведнъж привеждал доводи, в които говорел за страшните мъки на жертвата и с подробности разказвал как е било открито тялото му в банята. След това възнамерявал да представи доказателства за това, че Джоди Ариас е планирала убийството предварително. Главният мотив за престъплението се явявало отмъщението.

През цялото време Джоди го слушала, измервайки го със замислен поглед. Облечена в тъмни дрехи, с пуснати коси, тя не изглеждала никак обезпокоена. Напротив, с интерес слушала обвинителя и записвала нещо в тетрадката си.

Хуан Мартинес уточнил за съдията и съдебните заседатели, че в началото на 2008 г. Травис бил поканил Джоди да го придружи на почивка в Канкун. Двамата трябвало да заминат на 15 юни, но още през април той решил, че предпочита да пътува с Мими Хол. Това никак не се харесало на Джоди. Няколко дни преди убийството тя изпратила имейл до Травис, в който говорела за пътуването му в Канкун с Мими. Ядосвала му се, че е решил да пътува с друго момиче. И затова решила да го накаже.   

Заключителните думи на държавния обвинител Хуан Мартинес звучали по следния начин:

„4 юни 2008 г. Травис бил под душа. Отпуснат. Нищо неподозиращ. Докато се къпел, Джоди Ариас се промъкнала зад гърба му и забила в тялото му нож. Травис оказал яростна съпротива и успял да измъкне ножа, при което рукнала река от кръв. Когато вече бил мъртъв, Джоди взела пистолет и пуснала един куршум в главата му. Тя твърди, че го е убила при самозащита, но множеството прободни рани говорят за това, че Джоди просто е заклала любовника си. След убийството прерязала гърлото му от ухо до ухо. Това ясно свидетелства, че Джоди не се е защитавала, а е убивала.“.

Когато дошъл редът на защитата за встъпителна реч, думата взела втората адвокатка на Джоди Ариас – Дженифър Уилмот. Тя се опитала да убеди съдебните заседатели, че историята е много по-заплетена, отколкото твърдяло обвинението. Постарала се да опише убийството по емоционален начин и да превърне Джоди Ариас в жертва. Искала да докаже, че да, тя е извършила престъплението, но е имала основателни причини да го стори.

Всички в съдебната зала нямали търпение да чуят версията на Джоди, но речта на Уилмот ги хванала неподготвени:

„Отстрани изглеждало, че между Джоди и Травис има здрава романтична връзка. Но, уверявам ви, че това изобщо не е било така! Джоди живеела в съвсем друга реалност. В реалност, създадена от Травис. И в тази реалност Джоди била неговата мръсна тайна. Въпреки че се правел на порядъчен и непорочен мормон, още от самото начало на запознанството им той принуждавал Джоди да прави с него мръсен секс! Джоди била за него просто играчка!“.

Малко по-късно Уилмот изложила своята версия за престъплението:

„Но какво е накарало Джоди да постъпи така? Постоянните издевателства от страна на Травис. На 4 юни 2008 г. настъпил преломният момент: Травис не й оставил друг изход и тя била принудена да се защитава“.

В деня на убийството Джоди снимала Травис под душа. Но случайно изпуснала фотоапарата и той изпаднал в ярост. Нападнал я. Джоди мислела, че ще загине, страхувала се, че той ще я удуши и се наложило да го убие, за да се защити. Травис я заплашвал и отчитайки предишния си опит с насилие от негова страна, Джоди не хранела никакви съмнения, че той говори сериозно.   

Чувайки тази версия, Хуан Мартинес решил по всякакъв начин да изчисти името на Травис Александър. Затова призовал на свидетелската скамейка приятелката на жертвата Мими Хол. Двамата се познавали покрай мормонската църква и „При Пейд Лийгъл“. Два пъти излизали на среща, но тя решила, че иска да бъдат само приятели.

Разпитът на Мими се състоял в първия ден от съдебния процес. Обвинителят се поинтересувал колко близки са били отношенията им. Мими разказала на съда, че двамата просто разговаряли и Травис никога не си е позволявал да се държи неприлично. Даже не я прегръщал, ако тя не искала.

Мими разказала също, че в последните месеци от живота си Травис Александър се е оплаквал от някаква жена, която го преследвала. На два пъти била пробила гумите на колата му, разбила пощенската му кутия и тайно се промъквала в дома му и преспивала на дивана. Когато Мими го попитала коя е тази жена, Травис махнал с ръка и казал, че ще се погрижи за това недоразумение.

След Мими Хол на трибуната се качил патоанатомът Кевин Хорн, който заявил под клетва, че убитият бил получил 27 прободни рани – в гърба и в главата. Освен това гърлото му било прерязано, а над дясната му вежда ясно се виждала дупка от куршум. Хорн предоставил на съда фотографии от аутопсията. Съдебните заседатели видели, че тялото на жертвата е ужасно повредено. 

Снимки от аутопсията на Травис Александър
(Внимание! Шокиращо съдържание! Неподходящо за деца и хора със слаби сърца!)

Джоди Ариас не могла да погледне тези снимки. Спуснала дългата си коса пред очите и се стараела да не гледа в екрана. От време на време търкала очи, но сълзи не се виждали. Близките на Травис също отвръщали поглед. Някои напуснали съдебната зала. Фотографиите били наистина страшни.

За да обори версията на защитата, според която в уплахата си Джоди първо била стреляла в Травис, но това не го било спряло и затова се принудила да го намушка с нож, Хуан Мартинес се заел да разпита патоанатома. С помощта на експерта се изяснило, че изстрелът в тази част на главата почти сигурно би повредил мозъка му и Травис не би могъл повече да я напада. Той би паднал мъртъв на пода. За съжаление обаче, когато тялото на Травис пристигнало в моргата, мозъкът му вече бил в стадий на разложение и пътят на куршума не можел да се проследи със сигурност.

След разпита на Кевин Хорн съдебните заседатели можели да си направят извода, че Джоди е рязала, ръгала и почти е обезглавила с ножа тялото на Травис, а накрая даже го е застреляла в главата. Истинска касапница.

Защитата се опитала да опровергае думите на патоанатома, намеквайки, че свидетелят е пристрастен. Според Уилмот той нямал доказателства как точно е протекло престъплението и в какъв ред е било извършено убийството. Искала да нарисува в умовете на заседателите следната картина: Травис е нападнал Джоди и момичето се е защитило. Стреляла е в него, но куршумът се е разминал с мозъка му, което е позволило на младежа да избегне смъртта. Травис се е нахвърлил върху Джоди и тогава тя му е нанесла смъртоностните рани.   

След това Хуан Мартинес решил да представи доказателства за това как оръжието е попаднало у Джоди Ариас. Той призовал като свидетел полицай Кевин Фридмън, чиято история накарала хората в съдебната зала да настръхнат. Няколко дни преди убийството, на 28 май 2008 г. в градчето Уайрика се случило нещо странно – ограбен бил домът на възрастна двойка. Първи на местопрестъплението дошъл Кевин Фридмън. Старците му казали, че крадците са задигнали DVD плейър, малко пари и пистолет .25 калибър. Точно с такова оръжие бил убит Травис Александър. 

Докато разговарял с ограбените възрастни хора, полицай Фридмън чул, че отвън спира кола. Малко след това в къщата влязла млада блондинка. Момичето се спряло на вратата и възрастните хора я представили като тяхната внучка – Джоди Ариас.

Сега със защитата се заел първият адвокат на Джоди – Кърк Нърми. В опит да покаже клиентката си в съвсем друга светлина, той призовал за свидетел бившия любовник на Джоди Дарил Брюър, който казал на съда, че тя е добра, отговорна и мила. Но Дарил бил забелязал някои промени в поведението й към края на връзката им. Тези промени настъпили, когато започнала работа в „При Пейд Лийгъл Сървисиз“ – Джоди станала безотговорна, спряла да си плаща сметките и натрупала дългове. 

Малко по-късно внезапно решила да се присъедини към мормонската църква. Искала да се потопи изцяло в тази религия и смятала, че и той трябва да стори същото. Но Дарил отказал, което ужасно я разстроило.

Показанията на Дарил Брюър били много важни за защитата. Но Хуан Мартинес не можел просто така да пусне този свидетел. Прочитайки показанията на Дарил, Мартинес се бил натъкнал на една бегла подробност, незабелязана от никого. Именно това бил неговият таен коз.

На 3 юни 2008 г. Джоди била отишла при бившия си любовник със странна молба. Поискала от него две туби с бензин. За какво са й били тези туби с бензин, почудил се Мартинес. Цяла Калифорния е осеяна с бензиностанции. Според помощник прокурора Джоди имала нужда от тубите с бензин, за да не оставя следи от финансови транзакции по пътя си към дома на Травис Александър.

Тоест, била планирала убийството предварително.

Мръсни тайни

Екипът на обвинението в процеса срещу Джоди Ариас успял да представи убедителни доказателства за нейното намерение за убийство – предварително приготвените туби с бензин; оръжието, открадното от баба й и дядо й; и показания на свидетели, които я били забелязали недалеч от местопрестъплението. 

От своя страна адвокатите на Джоди настоявали, че тя е убила Травис при самозащита. Кърк Нърми обрисувал своята клиентка като истинска жертва, страдаща от постоянните изблици на агресивния Травис. Това била версия №3 от историите на Джоди, но за нея нямало никакви доказателства. Сега всички си задавали въпроса – ще свидетелства ли Джоди Ариас или ще реши да запази мълчание? 

Въпреки че версията й се сменила няколко пъти по време на разследването, Джоди се явявала единствен пряк свидетел на убийството и показанията й били от изключително значение. Когато на 4 февруари 2013 г. подсъдимата заела свидетелското място, цялата съдебна зала затаила дъх:

Разпитът започнал адвокат Кърк Нърми, който се опитал да разкрие мръсните тайни на Травис Александър. Нърми решил да започне с деня, в който Джоди Ариас решила да се присъедини към мормонската църква. Попитал я какво се е случило след покръстването й. Джоди разказала как Травис я повалил на леглото, разкъсал дрехите й и насила я накарал да правят анален секс.

В качеството на улики, представени от Кърк Нърми, съдът се запознал с думите на самия Травис Александър. Адвокатът заявил, че неговата клиентка и жертвата често си общували чрез смс-и, имейли и гласови съобщения. Той показал на съдебните заседатели част от тази кореспонденция, в която Травис наричал Джоди: „курва и мръсница“.

Едно от най-отвратителните съобщения гласяло: „радвай се да бъдеш курва, чието единствено предназначение в живота е да бъде моя, за да правя с нея животински секс и да ме задоволява по какъвто начин пожелая“.

В други писма Травис потискал Джоди, заставял я да му се подчинява и я унижавал. Джоди заявила, че не харесвала подобно отношение и се опитвала да се махне, но се бояла от него. Кърк Нърми я попитал как я е наричал Травис, на което Джоди отговорила:

„Наричаше ме кучка. Казваше, че съм безполезна, че съм боклук. Казваше също, че съм чудо с три дупки“.

В този ден всички, които чули тези думи, решили, че във връзката на двамата без съмнение е имало емоционално насилие. И то е било извършвано не от друг, а от Травис Александър. 

Тогава защитникът на Джоди решил да извади най-шокиращото си обвинение: Травис Александър е бил истински перверзник. Кърк Нърми накарал клиентката си да разкаже история, която без съмнение повлияла на всички в съдебната зала.

С глас, пълен със срам и неудобство, Джоди описала как един ден била влязла в стаята на Травис и го заварила да мастурбира в леглото. Почувствала се неудобно, понечила да се пошегува, за да разведри неудобната ситуация, но преди да успее да реагира, Травис трескаво се опитал да скрие някакви хартии в леглото. В бързината си обаче изпуснал една от тях на пода. Джоди с невярващи очи видяла, че това е снимка на малко момче, облечено в тесни панталонки. 

Чувайки това, хората в съдебната зала надали възмутени възгласи, а близките на Травис разочаровано поклатили глави. Никой не можел да повярва на думите й. Освен това криминалистите не били открили нито следа от порнография в компютъра на жертвата.

Кърк Нърми продължил да разпитва клиентката си. Джоди казала, че възрастта на момченцето е била 5-6 години и тя не го познавала. Първоначално замръзнала, не знаейки как да реагира, а после избягала от стаята.

Поведението на Травис я безпокояло все по-повече с всеки изминал ден и скоро тя започнала да се притеснява за живота си. Джоди си спомняла минимум 4 случая, в които той й бил посягал физически. 

Тогава Нърми я накарал да опише един от тези случаи. Джоди разказала, че отишла да го види, а той й поискал 200 долара на заем. Тя нямала толкова пари и това го разгневило. Съборил я на земята и се нахвърлил върху нея. Започнал да я удря и да я обижда. Джоди вдигнала лявата си ръка, за да се защити от ударите, но той я хванал и изкълчил един от пръстите й.

Кърк Нърми я накарал да покаже ръката си на съдебните заседатели.

В края на разпита адвокатът представил още една възмутителна улика – запис на телефонен секс между Травис и Джоди, в който той я наричал „мръсница“, заплашвал, че ще я върже за дърво и ще я изчука. Когато запъшкала в престорен оргазъм, Травис казал нещо, което скандализирало присъстващите в съдебната зала:

„Звучиш като 12-годишна, която получава първия си оргазъм“.

Мнозина останали с впечатлението, че подсъдимата няма нищо против отношението на Травис, а даже обратното – наслаждава се на подобно общуване. Джоди била записала този телефонен разговор очевидно с намерението да го използва по-късно, за да изложи Травис пред мормонските му приятели.

Няколко дни по-късно адвокат Нърми пристъпил към основния момент от своята защита. Тъй като настоявал, че клиентката му е убила при самоотбрана, било необходимо Джоди да разкаже със собствени думи какво точно се е случило. Тя изложила събитията, довели до смъртта на Травис, спокойно и със завидно самообладание:

„Стоях по-далече от него с фотоапарата, за да не го опръска водата. В един момент той се изплъзна от ръцете ми и падна на пода. Тогава Травис побесня. Изскочи от душа, сграбчи ме, хвърли ме на плочките и се разкрещя, че даже петгодишно дете би се справило по-добре от мен. Втурнах се по коридора. Чувайки стъпките му зад мен, за малко се обърках, но после реших да се скрия в килера. Знаех къде Травис крие оръжието си. Грабнах пистолета и изскочих през другата врата. Травис се втурна след мен, а аз се обърнах и насочих пистолета към него. Обхвана ме смъртен ужас. Бях го ядосала повече от когато и да било преди. Разбрах, че иска да ме убие. Заплаши, че ще ме убие“.

„Насочих дулото на пистолета срещу Травис. Мислех, че това ще го спре, но той ми се нахвърли. Пистолетът внезапно стреля. И двамата паднахме на пода. Даже не разбрах, че съм го уцелила! Започнахме да се борим. Не можех да му позволя да ме прикове към пода. Измъкнах се, а той извика, че ще ме убие“.

Неочаквано за всички нечовешкото самообладание на Джоди рухнало и тя се заляла в сълзи. Казала, че е действала като в мъгла и не помни много подробности от убийството. Нямала спомен как е кълцала Травис с ножа, нито как го е влачила по пода, за да го вкара в душ кабината. Помнела само, че е искала да избяга от него.

Кръстосан разпит

Кърк Нърми приключил с разпита на клиентката си след 8 дни. Почти през цялото време Джоди Ариас се държала много спокойно. Но това се променило още в момента, когато с разпита на обвиняемата се заел прокурор Хуан Мартинес. Тя не издържала и се разридала в съдебната зала пред очите на съдебните заседатели и близките на Травис Александър. Публиката мечтаела Джоди да получи морално възмездие и Хуан Мартинес не можел да лиши зрителите от това удоволствие.

През цялото време Джоди твърдяла, че не помни подробности от случилото се, защото съзнанието й се било замъглило. Но Хуан Мартинес не вярвал в тези приказки и се готвел да изкара истината наяве.

– Проблемите Ви с паметта скорошно предимство ли са? – поинтересувал се той.
– Уточнете скорошно – с лека усмивка отвърнала Джоди.
– От момента, в който започнахте да свидетелствате, започнаха проблемите Ви с паметта, не е ли така? – попитал строго Мартинес.
– Не, много по-отдавна – уверено заявила Джоди. 
– Кога се появиха тези проблеми? 
– Не бих ги нарекла проблеми – с насмешка отговорила тя.

Мартинес бил настроен агресивно и явно провокирал свидетелката. Но тя не се страхувала от неговите нападки. Джоди се усмихвала широко и дръзко гледала в очите своя опонент. Не била никак лесен свидетел. 

– Разкажете ми, откога продължава това – настоял прокурорът.
– Кое по-точно?
– Става дума за Вашите проблеми с паметта! – възкликнал Мартинес.
– Но аз не съм казала, че това е проблем – с нагла насмешка отвърнала Джоди. – Не мога да помня всичко, което ми се случва в живота.
– Значи проблемите Ви с паметта се появяват в зависимост от обстоятелствата?
– Така е.
– Опишете ми факторите, особените обстоятелства, които причиняват проблемите Ви с паметта!
В отговор Джоди се разсмяла тихо и подхвърлила:
– Само тогава, когато такива като Вас започнат да ми повишават тон или заплашват да ме убият, като Травис.

Джоди не се страхувала да даде отпор на агресивния Мартинес, но това противоречало на постоянно налагания от нея образ на тиха и плаха жертва.

Мартинес решил да използва думите на Джоди, за да опровергае гръмкото й заявление, че е жертва на насилие. Тя си водела дневник и записвала в него всичко, което й се случвало всеки ден. За всеобщо удивление тя не била написала нито една лоша дума за Травис, дори напротив – изказвала се за него само в положителна светлина.

За да обясни това противоречие, Джоди казала, че не била писала нищо негативно в личния си дневник, защото вярвала в „закона за привличането“. Ако мислиш, пишеш или говориш лоши неща, те ще ти се върнат трикратно, казала тя.

Тогава Мартинес се заел да опровергае единственото доказателство за насилие от страна на Травис – изкълченият безименен пръст на Джоди.

– Според Вашите думи Травис е повредил пръста на лявата Ви ръка, така ли е?
– А по-точно, – произнесла с усмивчица Джоди, – го изкълчи.
– Е, покажете ни изкълчването.

Джоди послушно вдигнала нагоре ръката с изкълчения пръст. Демонстративно размахала кривия си пръст пред лицето на Мартинес и леко се усмихнала. 

– Тази травма Ви е била нанесена на 22 януари 2008 г?
– Да.

Хуан Мартинес взел от масата си една фотография и я показал на съдебните заседатели и на Джоди Ариас. На снимката се виждала подсъдимата с нейната сестра. 

– Тази снимка е направена след този случай, нали така?
– Да, разбира се.

На фотографията се виждало ясно, че Джоди е сложила лявата си ръка на рамото на сестра си. Пръстът й бил напълно здрав. Никакво изкривяване.

– Джоди, тук пръстът Ви е напълно наред.
– Не, изкълчен е! – не се предавала тя.
– Държите на това?
– Да.
– Тогава покажете отново пръста си! – наредил Мартинес и Джоди вдигнала ръка.
– Всички пръсти са прави, а този е изкълчен, нали виждате? – Джоди започвала да губи търпение.
– Но на снимката пръстът Ви е наред. Нима ще отречете този факт?

Защитата на Джоди отвърнала на удара, като пресъздала въпросната снимка с помощта на адвокатката Дженифър Уилмот. Оказало се, че изкълчването на пръста наистина не си личи, когато ръката на Джоди е в това положение.

След това, с помощта на снимки от аутопсията, Хуан Мартинес поставил под съмнение версията на Джоди за смъртоносната схватка. Той поставил снимките в специален прожектор и всички зрители видели шокиращите образи на убития млад мъж.

– И така, нека разгледаме улика №193 – фотографията, на която Травис е заклан с нож.

Виждайки снимката на големия екран, Джоди ахнала и прикрила очите си с ръце. Тя се държала твърдо по време на разпита, но образът на убития я сломил и сега се разридала.

– Джоди, погледнете насам, – наредил й Мартинес.
– Именно Вие сте направили това с Травис, Джоди – с укор заявил Мартинес. – Нали така?
-Да, аз го направих, – отговорила през сълзи тя.
– Значи ни лъгахте през цялото време какво се е случило?

Заливайки се в горчиви сълзи, Джоди закрила лицето си с ръце.
– Да – прошепнала тя и свалила очилата си, за да избърше очи.
– Признавате ли, че именно Вие сте прерязали гърлото на Травис Александър от ухо до ухо?!

Близките на Травис в съдебната зала вперили взор в подсъдимата с мълчаливо очакване.
-Да! – изхлипала Джоди. 
-Значи признавате, че сте го заклала?! При това, както ни е известно, много от раните са били нанесени в гърба! Признайте, че ако сте го ръгали с ножа в гърба, Травис не е представлявал никаква опасност за Вас?!

Джоди Ариас изпаднала в истерия пред очите на съдебната зала. Обляна в сълзи, подсъдимата шепнела нещо нечленоразделно и треперела с цялото си тяло. Виждайки реакцията на клиентката си към думите на Мартинес, адвокатът на Джоди се провикнал:

– Възразявам! Това е само Ваше предположение!

Изпълнението на прокурора било много ефективно. Мартинес се превърнал в истински герой в очите на наблюдателите на съдебния процес, защото изрекъл на глас онова, което почти всички мислели от самото начало – Джоди Ариас е убила Травис Александър умишлено в собствения му дом.

Присъда

Изслушването на показанията на Джоди Ариас продължило безпрецедентните 18 поредни дни. Накрая съдията обявил, че двете страни могат да се готвят за заключителното заседание. 

В своята заключителна реч Хуан Мартинес подчертал жестокостта, с която Джоди Ариас се била разправила с Травис Александър. Тя не само се била приготвила за престъплението, но и се опитала да заличи следите си от пребиваването си в дома му. Джоди първо намушкала жертвата си с нож, после го застреляла в главата и след всичко това прерязала гърлото му от ухо до ухо. На всичкото отгоре не позволявала на духа му да почива спокойно, като го обвинявала, че е перверзник, насилник и педофил. 

После дошъл редът на Кърк Нърми, който призовал съдебните заседатели да обърнат внимание на това, колко жесток и безпощаден е бил Травис Александър. Адвокатът не отрекъл, че клиентката му е виновна за жестокото убийство, но се опитал да докаже, че тя е действала импулсивно, а не умишлено. Просто била защитавала живота си. Това бил последният шанс на Нърми да спаси Джоди от смъртната присъда.

През март 2013 г. съдебните заседатели получили документите по делото и се оттеглили на заседание. Предстояло им да вземат сложно решение – умишлено ли е било убийството или трагична случайност. 

Докато цялата нация очаквала с нетърпение как ще се развият събитията, случаят привлякъл вниманието на известните. Самият Доналд Тръмп изказал мнението си за убийството на Травис Александър. Той осъдил действията на Джоди Ариас и призовал съдебните заседатели да я признаят за виновна в предумишлено убийство. 

Но мнението на заседателите се разминавало. Някои от тях не можела да вземат решение. Най-сетне, на 8 март 2013 г., след 4-дневно обсъждане, съдебното жури обявило, че е стигнало до съгласие. 

Първо, те признали, че Джоди Ариас е виновна в жестокото убийство на Травис Александър. И второ, постановили, че тя го е убила с умисъл, а след това се е опитала да скрие следите от престъплението си. Когато научила новината, тълпата, събрала се пред сградата на съда, избухнала в аплодисменти.

Това решение обричало Джоди Ариас на смъртно наказание.

Но историята не свършва дотук. 

В същия този ден Джоди се съгласила да даде интервю за телевизия FOX, в което с изтерзана усмивка и измъчен глас признала, че смъртта е единственият изход и тя вече от нищо не се страхува. Няма да й се налага повече да се преструва и да бъде нещастна. Джоди Ариас заявила право в ефира, че смъртта ще представлява за нея истинска свобода.

Две седмици след провъзгласяването й за виновна същият състав от съдебни заседатели изслушал показанията на близките на Травис Александър, за да вземе решение за размера на присъдата й. Разказите на неговите роднини предизвикали сълзи в очите на много от зрителите в залата. Джоди също плакала, но според присъстващите не чувствала абсолютно никакво разкаяние за извършеното престъпление. 

Накрая й дали думата:

– След моя арест всячески се опитвах да избегна съда. Лъгах по телевизията. Лъгах за онова, което бях направила и за естеството на отношенията ми с Травис. Никога не съм искала да опороча доброто му име. Всъщност моята цел беше да спася репутацията му. Не ми се искаше да излагам на показ нашите тайни и да разказвам за връзката си с него.

Сякаш говорела искрено, но Джоди не закъсняла да развали това впечатление. Взела от масата една тениска и я показала на зрителите. На белоснежния плат се мъдрел надписът: „Оцеляла“.

– Всички пари от продажбата на тази тениска ще бъдат дарени във фонд за помощ на жертвите на домашно насилие – без никакво смущение обявила Джоди.

У никого не останало съмнение, че Джоди Ариас не се разкайва. С тези думи тя изкопала собствения си гроб. Едва по-късно, в края на речта си, Джоди помолила за милост. Разбрала била, че смъртта не е най-добрият изход и в нея се било появило желание за борба.

Съдебните заседатели обсъждали присъдата й в продължение на 3 дни. Осем от тях гласували за смъртно наказание, а четирима – за доживотен затвор.

Безизходица

Мотивите на Джоди Ариас за убийството на Александър така и не станали напълно ясни за съдебните заседатели. Макар да били убедени във вината й, те не знаели със сигурност дали действията й са били спонтанни или старателно планирани и затова не могли да стигнат до решение каква да бъде присъдата й. Когато журито не е в състояние да вземе единодушно решение, съдът е принуден да анулира процеса и да започне всичко отначало.

Вероятно причината 12-те съдебни заседатели да не могли да стигнат до единодушно решение се дължала на това, че макар да не са нещо необичайно, убийствата, извършвани от жени, обикновено попадат в специфични категории. Смъртта на Травис Александър не попадала в нито една от тях.

Като цяло жените не обичат да използват огнестрелни оръжия и експлозиви, а предпочитат по-тихи и по-малко очевидни способи за остраняване на жертвата. Медицинската сестра Бевърли Алит например убива четири деца по почти незабележим начин, чрез свръхдоза инсулин. Подобно на нея друга от най-прочутите британски жени убийци Мери Ан Котън убива цялото си семейство – няколко деца, майка си и трима съпрузи – с отровата арсеник, която през XІX век била почти невъзможна за откриване. Убийството на Травис Александър обаче било всичко друго, но не и незабележимо.

Съществуват и друг тип жени, които взимат активно участие в убийството, обикновено в партньорство с мъж. Майра Хиндли и Роуз Уест са два такива смразяващи примера за жени, привлечени от мъже, които използват жестокостта и убийствата като основа за извратените си връзки. В случая на семейство Уест Роуз била напълно доброволен участник и равностоен партньор в зверствата, извършени в дома й. Но Травис Александър нямал криминално досие, бил активен член на мормонската църква и не съществуват каквито и да било данни, че е бил склонен към насилие.

Много жени извършват убийство и защото се страхуват за живота си, убивайки неволно при самозащита. Макар да твърдяла по време на процеса, че Травис я е малтретирал физически, Джоди нямала медицинско свидетелство за причинени травми, нито съществували полицейски доклади, подкрепящи разказите й за домашно насилие.

Джоди Ариас нямала криминално досие и нищо в миналото й не подсказвало, че е способна на подобна жестокост. Специалистите я обявили за вменяема преди процеса. И за разлика от черната вдовица Бел Гинес, убила около 40 човека заради застраховката им за живот, Ариас сякаш не била мотивирана от парите.

Съдебните заседатели изпаднали в безизходица и за всеобщо изумление съдебният процес бил анулиран. Близките на Травис Александър заплакали, а прокурор Хуан Мартинес посърнал. Джоди Ариас пуснала тънка усмивчица. За нея това била една малка победа. 

Джоди можела да избегне възобновяването на процеса в случай, че прокурорът се съгласи с мнението на съдебните заседатели и се задоволи с доживотна присъда. Но Хуан Мартинес нямал намерение да се предаде така лесно.

Огромна загуба

Почти половин година по-късно всички се върнали в съдебната зала, но този път с нов състав от съдебни заседатели. Нямало нужда Хуан Мартинес отново да показва всички улики и да разпитва свидетели, тъй като вината на Джоди вече била доказана в предишния процес. Сега трябвало да убеди съдебното жури, че подсъдимата заслужава смъртна присъда. 

На 25 февруари, след няколко дни на горещи спорове между обвиненията и защитата, съдебните заседатели се оттеглили на съвещание. Но и този път мненията им се разминавали. Процесът бил анулиран отново, този път за последно, тъй като по закон щатската прокуратура може да търси смъртно наказание само два пъти.

За първи път в своята дълга кариера Хуан Мартинес понасял такава огромна загуба.

На 13 април 2015 г. съдът най-накрая обявил присъдата на Джоди Ариас. Съдбата й била да прекара остатъка от живота си зад решетките без право на предсрочно освобождаване.

Тя отървала кожата, но сега я очаквал живот, лишен от нормално общуване и социален контакт. Нейният нов дом в крилото с максимална сигурност представлявал малка затворническа килия с легло, маса и тоалетна. След около 2 години щяла да получи възможност за преместване в крило с по-лек режим, но само при добро поведение.

Междувременно нейният адвокат Кърк Нърми издава трилогия, озаглавена „В капан с мис Ариас“, в която пише, че е бил принуден от съда да представлява една „манипулативна и плашещо неуравновесена личност, с неуместно сексуално поведение“.

“За да придобиете пълна представа какво Ариас причини на мозъка ми, ще трябва да хвърлите малко фекалии в тигана, да добавите накълцан плъх и хубаво да разбъркате този бъркоч.”.

Кърк Нърми доброволно се отказал от правото си да практикува адвокатската професия, когато разбрал, че ще бъде изправен пред дисциплинарна комисия заради книгата си.

Прокурор Хуан Мартинес също написал книга, озаглавена „Осъждане: Неразказаната история за изпращането на Джоди Ариас зад решетките“, в която я обрисувал като лъжкиня и нарцисистка, обсебена от мъжа, който се опитвал да скъса с нея.

През май 2018 г. бивша съкилийничка на Джоди Ариас я нарича пред медиите „социопат“ и разказва, че тя изкарва пари в затвора като прави татуировки и продава собственоръчно нарисуваните си картини. Жената казала още, че Джоди флиртува с пазачите, за да може да задържи забранените инструменти за татуировки в килията си.

Джоди Ариас била споделила със своята бивша съкилийничка нова версия за убийството на Травис Александър, според която не той, а Мими Хол била нейната мишена – тя очаквала да завари съперничката си в дома му и да й отмъсти, задето е заела мястото й.

През месец юли 2018 г. адвокатите на 38-годишната Джоди Ариас подават молба за обжалване на присъдата й с довода, че съдията и обвинението са допуснали делото срещу клиентката им да се превърне в медиен цирк, което й е попречило да получи справедлив процес.

Според специалистите шансовете й за успех не са никак големи.

По идея на TDKR
Източници: crimeandinvestigation.co.uk, usatoday.com, huffpost.com, truecrime.guru, „Jodi Arias: An American Murder Mystery“, “Conviction: The Untold Story of Putting Jodi Arias Behind Bars“ от Juan Martinez , “Trapped with Ms. Arias” от Kirk Nurmi