Хедън Кларк винаги бил смятан за чудат и отблъскващ, въпреки добрия му произход. Бузите му са хлътнали и потрепват в нервен тик. Кожата му е затворнически бледа. Воднистите му сини очи са неспокойни. Чудатият отшелник е бездомен, спи с плюшено мече в колата си, облича се като жена и носи със себе си 28 готварски ножа. През 1992 година, за изненада на онези, които го смятали за безобиден, полицията го арестува по подозрение в убийство. Но изненадите едва тогава започват, изскачащи една след друга като полузаровени трупове.

Загубено малко момиче

Хедън Кларк

Времето било адски горещо в онзи следобед на 31 май 1986 година в Силвър Спринг, щата Мериленд. Мнозина приветствали първия топъл уикенд от започващото лято. Не и Хедън Кларк. Тридесет и пет годишният Хедън подпирал високата си и жилава фигура на своя пикап „Датсун“ пред празната къща на брат си Джефри и се потял обилно в 33 градусовата жега, бесен и изпълнен със самосъжаление. Къщата била мрачно тиха. Всички били някъде навън, забавлявайки се. Джефри Кларк, единственият брат на Хедън, който не бил в затвора, се бил обърнал срещу него.

Нещата не вървели добре за Хедън. Брат му Джеф му бил наредил да се маха от стаята, в която живеел под наем в дома му, защото бил мастурбирал пред малките му деца. Няколко месеца преди това той бил арестуван за кражба на дамско бельо в местния универсален магазин. Хедън не бил откраднал сутиена и бикините за приятелката си. Откраднал ги за себе си.

– Харесвам си женските дрехи - бил казал веднъж той на майка си - Не се опитвай да ме промениш.

Преди по-малко от година той бил изхвърлен от армията. Причината била медицинска – докторите му поставили диагноза параноидна шизофрения. Хедън изобщо не взимал предписаните му лекарства. Просто не му пукало.

Само преди седмица неговата шестгодишна племенница Елайза го нарекла бавноразвиващ се. Той искал да я убие заради тази забележка. Нямало да му бъде за първи път да отмъсти на някого, който се е държал неуважително към него.

И така, Хедън стоял на улица „Съдли Роуд“ под парещите лъчи, канейки се да влезе в дома на брат си, за да изнесе последния кашон със свои вещи. Точно тогава към него се приближило малко момиче. Как ѝ беше името? – почудил се той. Виждал я бил няколко пъти в квартала.

Кели? Шели? Мишел? Да, така беше, Мишел. Дребното момиче с бретона и луничките по носа, което си играе с Елайза през уикендите – дъщеря на разведения мъж, живеещ по-надолу на същата улица. Мишел била облечена в розов бански с къдрички, все още мокър от играта ѝ в пластмасовия басейн в задния двор.

- Къде е Елайза? - попитала го тя.

В този момент Хедън Кларк разбрал как би могъл да отмъсти на племенницата си за обидата. Никой, който се подигравал с него, не оставал ненаказан задълго.

- Тя е в къщата. Горе, в нейната стая, играе си с куклите. Влез, ако искаш.

Готварските ножове на Хедън Кларк

Той гледал как Мишел влиза в къщата и чул стъпките ѝ да отекват по стълбището на празния дом. Щом се скрила от погледа му, Хедън извадил от задната част на пикапа кутия с инструменти. Той работел като готвач и в металната кутия държал уредите на своя занаят – всеки вид нож, от който би се нуждаела кухнята на един ресторант. Ножове за обезкостяване, филетиране, кълцане, белене, рязане, шпиковане – наточени до съвършенство. Хедън избрал един с 30 сантиметрово острие и нехайно поел към къщата на брат си.

Карл Дор

Животът не бил милостив към бащата на Мишел Карл Дор. Двете му дипломи от колежа – по икономика и психология – не му помогнали особено да преуспее и в средата на 80-те години той боядисвал коли, за да преживява. Личният му живот бил още по-зле. Карл се бил оженил за майката на Мишел Дороти през 1978 година, но след раждането на детето бракът им се превърнал в брутална битка. Той бил удрял жена си неведнъж пред Мишел и този стрес бил предизвикал у малката заекване и скърцане със зъби през нощта.

По-рано през същата 1986 година, на Свети Валентин, той се появил в дома на отчуждената си съпруга и отказал да си тръгне. Казал ѝ, че ако му потърси развод ще каже под клетва, че тя му е изневерявала, че не става за майка, а ако загуби родителските права над Мишел, ще отвлече детето от училище. След това, според Дороти, я бил пребил жестоко.

Макар да подготвяли дъщеря си за един бъдещ живот, изискващ ежеседмични посещения при психиатър, и двамата обичали малкото момиче. Той чакал с нетърпение уикендите, в които взимал дъщеря си. В последните два дни от май 1986 година, когато взел Мишел от майка ѝ, Кларк я завел в Макдоналдс, купил ѝ играчка от супермаркета и взел под наем видеокасета с детски филм. По обяд напълнил басейна в задния двор и ѝ обещал да я заведе в кварталната къпалня в 4 часа следобед. След като се уверил, че детето се забавлява само в басейна, той влязъл в къщата, за да гледа автомобилно рали по телевизията.

Къщата на Карл се намирала през две къщи от дома на Джефри Кларк. Увлечен в ралито на екрана, той забравил да наглежда дъщеря си. Тя скоро се отегчила да си играе сама и тръгнала да търси Елайза. Минути по-късно Хедън Кларк я дебнел в празната къща с нож в ръка.

Хладнокръвно убийство

Хедън съборил малкото момиче на пода толкова бързо, че тя нямала възможност дори да изкрещи. Първият удар с ножа бил бекхенд – от ляво надясно през гърдите ѝ; вторият в обратната посока – сякаш Зоро изписвал своя знак Z. Той яхнал изпадналото в шок дете и покрил устата ѝ с ръка. Тя обаче го изненадала, захапвайки дланта му. Това го вбесило и той забил 30 сантиметровото острие на ножа право в гърлото ѝ.

Кръвта шурнала по дървения под в малката спалня. Стаята в старата къща не била нивелирана добре и течността се събрала в най-ниската точка.

Хедън не знаел какво да стори най-напред. Дали да попие кръвта и да прикрие стореното или да се опита да прави секс с мъртвото момиче? Решил да пробва първо със секса, но не му се получило.

Хедън слязъл долу в кухнята и намерил няколко найлонови торби за боклук. Изтичал до пикапа си и взел малко парцали и една войнишка торба. След секунди бил отново на горния етаж. Хедън натикал Мишел в торба за боклук и после във войнишката торба. Паднал на колене и започнал да бърше кръвта, сякаш търкал палубата на един от самолетоносачите, на които бил служил. Всичко, по което имало кръв, натъпкал в торбите за боклук.

Накрая всичко в стаята изглеждало на мястото си. Никой нямало да разбере какво се е случило. Хедън хвърлил тялото и торбите в задната част на пикапа. Трябвало да бъде на работа в кухнята на местния кънтри клуб след 20 минути. Не бивало да закъснява.

Основен заподозрян

Мишел Дор

Карл Дор поглеждал в задния двор няколко пъти. Не видял Мишел. Повърхността на басейна била неподвижна – нито вълничка. Но той все още не бил разтревожен. „Съдли Роуд“ в Силвър Спринг, Мериленд, била спокойна улица в предградията, на 3 мили от границата с Вашингтон, окръг Колумбия. Нищо вълнуващо не се случвало никога в тази зелена обител. Той не се съмнявал, че дъщеря му си играе наблизо със своята приятелка Елайза Кларк. Все така спокоен, той уплътнил времето си, плащайки няколко сметки, докато гледал ралито по телевизията. Мишел не се прибрала.

Около 17:30 часа той отишъл в къщата на семейство Кларк да я търси. Джефри вече се бил прибрал и правел барбекю в задния двор. Неговите деца от първия му брак били там, както и новата му приятелка. Елайза не била виждала Мишел.

Объркан, Карл обиколил улицата, чукайки по вратите, но никой не бил виждал детето. Започнал да се паникьосва. Направил обиколка на квартала с колата си и накрая потеглил към близкия полицейски участък. Там, Карл Дор обявил дъщеря си Мишел за изчезнала.

В момента, в който го направил, той се превърнал в основния заподозрян.

Междувременно Хедън Кларк свършил смяната си в кънтри клуба и потеглил с пикапа си, в чийто багажник било тялото на шестгодишното момиченце. Първо спрял във военноморската болница „Бетезда“, за да му превържат ръката. Той се ползвал с привилегия за безплатно лечение, заради службата си в армията. Напуснал болницата в полунощ.

Хедън потеглил по пътя към Балтимор и спрял на първото гористо място. Имал готова история, в случай че ченгетата го видят. Щял да каже, че е спрял да пикае.

Убиецът на Мишел Дор грабнал войнишката торба, фенерче и лопата, прескочил мантинелата и се запрепъвал надолу към гората. Изкопал дупка под едно дърво, извадил момиченцето от торбата и я спуснал в гроба. Но преди това трябвало да свърши още нещо. Трябвало да опита кръвта ѝ на вкус. Нейната смърт била неговото отмъщение, а нейната кръв – наградата му. Когато свършил, Хедън покрил тялото ѝ със стар матрак, намерен наблизо, и с малко листа. После се върнал в пикапа си и потеглил към новата си квартира, която бил наел на 8 км от къщата брат си.

Сянка на подозрение

Всяко начинаещо ченге знае, че когато изчезне дете, първите заподозрени са неговите родители или близки. Така казва статистиката. Обикновено шансът някой от роднините да знае какво се е случило с детето е 90%.

„Това е първо правило в наръчника,“ – казва детектив Майк Гарви, който е първият полицай, говорил с Карл Дор. Колкото повече се вглеждали в него, толкова повече той им изглеждал като възможния похитител. Все пак само преди три месеца той бил заплашвал жена си, че ще отвлече дъщеря им. Карл бил последният човек, който я бил виждал жива. Още на следващия ден те поискали от него да се подложи на тест с полиграф. Според резултатите от теста, Карл би могъл да знае повече за местонахождението на Мишел от това, което им казвал. Ченгетата били убедени, че той е техният човек.

Неговата съпруга казала на полицаите, че тя също вярва, че той го е направил. Дори им дала допълнителен мотив. Той се бил опитвал да се отърве от задължението да ѝ плаща 400 долара на месец издръжка за детето. Карл Дор се озовал в истински кошмар. Опитвал се да убеди ченгетата, че обича дъщеря, но те не му вярвали. Той се явил на втори тест с полиграф и този път го преминал успешно. В опит да докаже невинността си, дори се подложил на хипноза и взел натриев пентотал – така нареченият „серум на истината. Нищо от това не убедило ченгетата. Привиквали го за разпит отново и отново. Напрежението се оказало твърде много за него и скоро разумът му започнал да дава на късо. Станал параноичен и страдал от халюцинации.

Един ден Карл отишъл на гроба на баща си. Говорил на надгробната му плоча. Вярвал, че камъкът му отговаря. Убеден бил, че ако намери Мишел би могъл да я върне към живот. А, щом можел да направи това, значи бил Исус. Започнал да се нарича Белия месия. Не след дълго се озовал в психиатрията за наблюдение за 72 часа. В сеанс при психиатъра Карл признал, че е отвлякъл и убил дъщеря си.

Желязно алиби

В интерес на истината, Карл имал какво да крие. Засрамен, че е пренебрегнал грижите за дъщеря си в онзи следобед, той бил послъгал за времето на събитията. Той бил видял Мишел за последен път около пладне на 31 май, но казал на ченгетата, че я е видял в 14:10 часа. Това несъответствие щяло да даде на Хедън Кларк перфектното алиби.

Детектив Уейн Фарел обикалял квартала в деня след изчезването на Мишел Дор. Той видял Хедън Кларк да рови в двигателя на колата си пред дома на брат си.

- Бяхте ли тук вчера? – попитал го детективът.

- За две-три минути - отговорил Хедън.

Детектив Фарел разпитал наоколо и разбрал, че Хедън е нещо като кварталния чудак. Двамата с детектив Майк Гарви решили да го привикат в районното.

Хедън имал желязно алиби. Той бил отишъл на работа точно в 14:46 часа онзи следобед. Гарви и Фарел направили бърза сметка. Ако Карл Дор е видял дъщеря си за последен път в 14:10 часа, то Хедън Кларк нямало как да отвлече и убие детето и после да скрие трупа за 36 минути. Това било невъзможно. Все пак те му задали няколко въпроси. Започнали отдалеч, питайки го за зайците, които отглеждал зад къщата на брат си и за живота му преди да се премести при него. После подхванали темата за децата в квартала и Хедън се отпуснал, оплаквайки се, че веднъж е бил ритнат в топките от едно малко момче. Друг път пък, казал той, на игра повалих едно момиченце на земята. Гарви подскочил при това признание.

- Това ли направи с Мишел? - детективът измъкнал фотография на момиченцето и, когато го направил, Хедън започнал да се люлее напред-назад в стола си. В очите му се появили сълзи и той не искал да погледне към снимката.

- Това ли направи с Мишел? - попитал Гарви отново. Хедън измърморил нещо неразбираемо и после заявил -  Зле ми е. Имате ли тоалетна? – там, той започнал шумно да повръща.

- Какво направи? - крещял детектив Гарви на кабината в тоалетната. - Родителите трябва да знаят. Кажи ми какво се случи. Те трябва да погребат детето си. Инцидент ли беше? Хайде да говорим.

Гарви пъхнал под вратата на кабината снимката на Мишел.

Тогава Хедън направил частично признание.

- Не знам - казал той. - Може да съм направил нещо. Понякога имам бели петна и правя неща, за които не си спомням.

В онзи момент Хедън Кларк бил на косъм от арест. Но тогава отново повторил, че е отишъл на работа в 14:46 часа. Гарви погледнал повторно записките си. Кларк може и да бил луд, но никой не може да отвлече и да убие някого и след това да скрие тялото му и да отиде на работа за толкова кратко време. Карл Дор бил дал на убиеца на дъщеря си перфектното алиби.

Хедън Кларк напуснал полицейския участък свободен да убива отново. Колкото до Мишел Дор, щели да минат 14 години преди да бъде разкрита загадката на нейното изчезване и тялото ѝ да бъде открито.

Убиецът от Мейфлауър

Повечето серийни убийци идват от дъното на обществото. Те израстват в мизерия и не разполагат с много възможности. Често са тормозени от своите родители и близки. Хедън Кларк също бил тормозен, но разполагал и с много възможности, бидейки потомък на видно семейство.

Неговата майка Флавия се хвалела, че може да проследи рода си чак до първите заселници, слезли от кораба „Мейфлауър“ и била пряк потомък на герои от Американската революция. Дядото на Хедън по бащина линия бил кмет от Републиканската партия на Уайт Плейнс, Ню Йорк, а неговият баща, наречен също Хедън, бил участвал в изобретяването на стреч фолиото и огнеустойчив килим. Кларк били заможно и уважавано семейство. Но те криели дълбока тайна. И двамата родители били алкохолици, чието пиене често довеждало до сбивания, които понякога се случвали пред децата им.

Хедън, който се родил през април 1951 година, бил второто им дете. Неговият най-голям брат Брадфийлд бил роден година по-рано. Най-малкият брат Джефри Кларк се появява на бял свят през 1955 година. Последното им дете, Алисън, е родена през 1959 година. Тя щяла да избяга от къщи като тийнейджър и да скъса всякакви връзки със семейството си.

Докато Хедън растял, семейството обикаляло щатите Кънектикът и Ню Джърси, рядко оставайки на едно и също място за повече от година. Баща му, магистър и доктор по химия, никога не бил доволен от работодателите си и винаги търсел по-високо възнаграждение.

Брадфийлд бил трудно дете от самото начало и като тийнейджър се забъркал с наркотиците. Макар да имал две университетски дипломи и да бил уважавана фигура в новия свят на компютрите, гените на рода Кларк се оказали пагубни за него. През 1984 година, след нощ на пиене и наркотици, той убива своята колежка и приятелка – красива, 29 годишна жена на име Патриша Мак. След като удря главата ѝ в циментов блок и я удушава, той нарязва тялото ѝ на 11 парчета във ваната, сготвя част от гърдите ѝ на скарата, изяжда ги и след това натиква останалите части от трупа в найлонови торби. Подобно на Хедън, той възнамерявал да погребе тялото, но го обзело разкаяние, направил опит за самоубийство и се обадил в полицията. Брадфийлд получил присъда от 15 години до доживот и все още я излежава в Калифорния.

Най-малкият брат Джеф щял да има други проблеми. След като получил диплома по микробиология от щатския университет в Охайо, той се оженил за ученическата си любов Марша. Двамата се преместили в предградията на Мериленд, където Джеф намерил работа в Администрацията по храните и лекарствата. Те се установили в тиха къща на улица „Съдбъри Роуд“ в Силвър Спринг и дали живот на три деца, преди бракът им да се разпадне. Марша обвинила Джеф във физическо насилие, за което той получил условна присъда.

Зъл по рождение

Хедън Кларк

Ако другите три деца в семейство Кларк имали трудности в живота си, то те бледнеели пред проблемите на Хедън. Той изглежда се бил родил зъл и обичал да наранява хората. Децата обикновено бягали от него, а онези, които се осмелявали да пресекат пътя му, често намирали на прага си своите домашни любимци – обезглавени.

Първоначално Флавия Кларк хвърляла вината за странното поведение на сина си на форцепса, използван при раждането му. След това мислела, че страда от церебрална парализа и го завела в скъпа клиника. Баща му не страдал от подобни илюзии. След няколко питиета той имал навика да нарича сина си „бавноразвиващия се“. Тъй като майка му искала да има момиче, тя често го обличала в роклички с воланчета. У него се създал вкус към женското облекло, както и към името Кристен – така го наричала майка му, когато се напиела.

Въпреки всичко Хедън не бил умствено изостанал. Даже можел да мине за гений в играта на шах, изискваща мислене и концентрация. Емоционално обаче той бил малко дете, реагиращо с агресия на публична критика. Единственото място, където се чувствал нормално, бил домът на неговите баба и дядо. Те имали къща-мечта край градчето Уелфийт на полуостров Кейп Код. Там никой не го наричал слабоумен.

Флавия Кларк искала синът ѝ да владее занаят и затова го записала в престижния Кулинарен институт на Америка в Хайд Парк, Ню Йорк. Там, той изненадал всички, демонстрирайки истински талант в правенето на ледени скулптури и фигури от лой. Обучението му за готвач не минало без инциденти. Хедън се бунтувал срещу обидите, уринирайки в казаните с картофено пюре. Все пак, той минал достатъчно курсове, за да завърши готварската академия през януари 1974 година. В рядък пристъп на солидарност, цялото му семейство дошло на церемонията му по завършване.

Дипломата от престижно готварско училище позволила на Хедън Кларк сам да избира работодателите си – поне в началото. Но той не успявал да се задържи на работа повече от няколко месеца. Странното му поведение, като например откритото лочене на говежда кръв в кухнята, не умилявало неговите колеги и работодатели. Първите му работни места били в Провинстаун на Кейп Код, където години по-късно той щял да признае за убийствата на няколко жени в пясъчните дюни наблизо. Той твърдял за един от случаите, че е убил млада жена, погребвайки я гола в пясъчна дюна, като първо бил отрязал ръцете ѝ от китките. Хедън казал на полицаите, че бил използвал пръстите ѝ като експериментална стръв за риба.

Когато бил прогонен от собствениците на ресторанти в крайбрежните градове на Масачузетс, Хедън Кларк прекарал една година на круизен кораб. След това работил в банкетните зали на Лонг Айлънд и получил триседмично назначение за Зимните олимпийски игри през 1980 година в Лейк Плесид, Ню Йорк. Всичко на всичко, Хедън Клар успял да смени 14 работни места в периода от 1974 до 1982 година.

През това време семейството му продължавало да се разпада. Дядо му починал, а неговата болна баба била изпратена в старчески дом. Родителите му се развели, а баща му скоро след това починал от рак. Хедън постъпил във Военноморския флот като готвач. Това бил последният му шанс за кариера. Но другарите му на борда не можели да разберат моряк, който носи дамски бикини с къдрички под униформата си. Биели го. Веднъж го затворили във фризера за месо за три часа. От Флота се опитали да го преместят на нови кораби, но инцидентите продължавали. След последния побой, в който претърпял сътресение на мозъка, след като главата му била удряна в палубата на самолетоносача, Хедън бил диагностициран с параноидна шизофрения и освободен по болест. Скоро той се появил на прага на брат си Джеф, което довело до бруталното убийство на шестгодишната Мишел Дор.

Ходеща бомба със закъснител

Умственото състояние на Хедън Кларк се влошавало през следващите пет години, макар неговият външен вид и поведение да не били достатъчно лоши, че да го вкарат в лудница. Той отбягвал стаите под наем и живеел в пикапа си, често бивакувайки в горите край магистралата. Дните му на готвач били свършени. Никой не би го наел. Той работел на минимална надница като градинар, а през нощта в ресторанти за бързо хранене. Хедън имал достатъчно пари. Животът в гората не струвал нищо. До 1990 година той бил спестил почти 40 000 долара.

През тези години той давал достатъчно предупредителни сигнали. Властите обаче продължавали да не гледат в неговата посока.

През септември 1988 година Хедън Кларк посетил майка си в Роуд Айлънд. Той започнал да краде вещи от дома ѝ и Флавия го хванала. Синът повалил майка си на земята и я заритал. Сетне скочил в колата си и се опитал да я прегази. Тя отскочила точно навреме. На следващия ден Флавия подала жалба срещу него за нападение и побой. Хедън бил осъден на година пробация.

Опустошена от престъплението на Брад и от нападението на Хедън, Флавия не искала да има повече нищо общо със своето потомство. Тя написала писмо до Хедън, в което казвала, че ще се преструва, че той е мъртъв, ако не се поправи. „Винаги помни, че майка ти и баща ти те обичаха“ - пишела тя. Миналото време в думата „обичаха“ не останало незабелязано.

Извън контрол

В края 1988 година Хедън Кларк бил спрян за превишена скорост в Роуд Айлънд. Под седалката му намерили револвер „Астра 680″, 38 кал. Същото полицейско управление, което навремето било фокусирало вниманието си върху Карл Дор, вместо върху истинския убиец на Мишел, го пуснало по живо по здраво.

Отново в края на същата година Хедън бил изгонен от своите хазяи семейство Махани от последната квартира, в която живял под наем преди да отиде в гората, защото „изглеждал луд и зъл“, а и вещите им започнали да изчезват. Но, преди да си тръгне, той заложил капани в къщата им.

Хедън закрепил 40 литров бидон с мазнина на ръба на входната врата, който да се разлее, когато тя се отвори. След като напръскал с черна боя килима във всекидневната, той скрил гниещи рибешки глави в семейното пиано, комина и печката. Като последен акт на отмъщение, той убил двете котки на семейството, поставяйки едната на изтривалката на входа, а другата в хладилника. Накрая откраднал най-различни предмети, вариращи от книги до инструменти – както и прахосмукачката. Семейство Махани така и не получили обратно ключа от дома си.

Понякога Хедън Кларк правел опити да получи помощ. Често се появявал в местната болница за ветерани, където получавал лекарствата си, но оставал там само по няколко дни, преди да се върне отново в гората.

Диагнозата му е показателна: „умственото му състояние е психоза със съмнителна етиология. Твърди, че птиците и катериците му говорят и му правят компания… понякога е склонен към плач, прекъсван от изблици на гняв и раздразнение… той представлява потенциална опасност за себе си, заради лошата си преценка и самопораженческото си поведение.“.

Собствените думи на Хедън, записани от докторите в болницата, са смразяващи: „Мисля, че имам раздвоена самоличност, “ - казва той. - „Не искам да наранявам хората, но правя неща, за които не знам…“.

Все по-нестабилен

Колата на Хедън Кларк

През февруари 1989 година местната полиция отново арестувала Хедън Кларк. Този път по 15 обвинения в кражба. Престъпленията му били доста необичайни. Той се бил обличал в женски дрехи и посещавал църквите в района. Докато жените репетирали в църковния хор, той отмъквал чантите и палтата им от гардеробната.

В деня на ареста си той бил спрял край пътя и бърникал нещо в колата си. Край него спрели полицаи и му предложили помощта си. Хедън се паникьосал. Опитал се да скрие женските чанти и палта, които държал в колата си. Ченгетата забелязали кобур на оръжие, закачен на предпазния колан и поискали да претърсят колата му. Когато видели женските дрехи, го попитали дали са негови. Хедън казал, че това е така.

- Твои са? – недоверчиво повторили полицаите.

- Да – отговорил Хедън Кларк. – Аз съм жена.

Ченгетата претърсили щателно колата. Намерили женски перуки, хиподермична спринцовка, женски рокли и пари, навити на дебело руло.

Хедън бил арестуван и най-накрая лежал известно време в ареста. Прекарал там 45 дни преди да си плати гаранцията, но по-късно се хвалел, че бил останал само, защото вътре било по-удобно, отколкото в студената февруарска гора. Харесало му да има три хранения на ден, покрив над главата и филми всеки четвъртък. Почти не му се тръгвало.

Някои от обвиненията срещу него били свалени в замяна на признание за виновен, но той все пак щял да получи присъда от три месеца до две години. И този път обаче присъдата била условна, въпреки че Хедън вече имал условни присъди в Мериленд и Роуд Айлънд.

Съдията се смилил над него заради умствените му проблеми. Неговият служебен защитник толкова се трогнал от съдбата му, че дори му написал бележка, която да показва на полицаите, ако го арестуват отново.

Хедън Кларк бил ходеща бомба с часовников механизъм, а властите сякаш правели всичко възможно да го държат на улиците в Мериленд, давайки му шанс да убива отново.

И той щял да го направи съвсем скоро.

Лора Хотълинг

Лора Хотълинг

„Когато бях на пет години, събрах кураж да попитам майка ми дали вярва в Бог“ – пише Лора Хотълинг в училищно есе. – „Тя каза, че не вярва и още някакви неща, които не разбрах. Попитах я какво се случва, когато някой умре, щом няма Бог и тя ми каза, че не знае. Това ми прозвуча доста абсурдно и самотно и аз се уплаших, защото не исках никой да умира и си пожелах да има Бог, в когото мама да вярва.“.

Разведената майка на Лора Хотълинг, Пени, била психотерапевт, а нейната дъщеря била будно дете, пред което се очертавало светло бъдеще. Никой не се изненадал, когато крехкото русо момиче било прието в Университета в Харвард.

Домът на Пени Хотълинг в Бетезда, Мериленд, се намирал на около 16 км от мястото, където Хедън бил убил Мишел Дор през 1986 година. Пени обичала да помага на онеправданите и смятала, че върши добро дело, когато наела за градинар един бездомник от местната църковна организация в началото на 1992 година. Хедън се оказал добър работник и се привързал към своята нова работодателка като към родната си майка. Той се грижел толкова добре за цветята ѝ, че тя скоро му се доверила достатъчно, че да го пусне в дома си. Той имал право да ползва кухнята и банята без да пита, докато е на работа.

Пени била доверчива и недостатъчно наблюдателна. Когато ѝ изчезнал нанизът от перли, тя не се усъмнила в своя градинар. Също така не забелязвала, че ѝ изчезват дрехите и бельото. Веднъж поставила въпрос пред Хедън за липсващи градинарски инструменти и той избухнал и ѝ се развикал. Тя решила, че го е обвинила несправедливо.

Лора се прибрала у дома след като завършила Харвард през лятото на 1992 година. Хедън, който се бил привързал емоционално и душевно към Пени, като към своя майка, изпитал ревност от истинското ѝ дете. Тя очевидно харесвала Лора повече от него. Хедън Кларк започнал да замисля отмъщение.

Отмъщение

В средата на октомври Пени Хотълинг казала на Хедън, че ще замине на конференция за седмица. Щяла да отсъства от 17-и до 25-и октомври. Точно от това имал нужда Хедън. На следващия ден той отишъл в железарията и купил две рула тиксо, плетено въже и найлонова корда. В левия ъгъл на чека, с който платил покупката си, бил написал за пояснение „Лора“.

В събота на 17 октомври Лора отишла на парти с приятели. В неделя спала до късно и после гледала футболна среща по телевизията със своя по-голям брат Уорън и неговия съквартирант. Тъй като щяла да става за работа на следващата сутрин, тя си легнала рано в 22 часа.

Около полунощ Хедън Кларк паркирал пикапа си от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Хотълинг. Отишъл в бараката за инструменти на Пени и взел резервния ключ, който знаел че държи там.

Хедън нито се чувствал, нито изглеждал като себе си. Той носел женска перука, а под дрехите си – бельото на Пени. Отгоре бил облечен с женска блуза и панталони, а в ръката си държал дамска чанта. Тоалетът му завършвал с дамски шлифер, под който криел пушка 22 калибър. Той завъртял ключа в ключалката, качил се тихо на пръсти в стаята на Лора и я побутнал с пушката, за да я събуди. Първите му думи към младата жена я оставили безмълвна.

- Защо си в леглото ми? – попитал я той.

Лора не знаела как да отговори.

- Какво правиш в леглото ми? Защо носиш моите дрехи? – продължавал той. – Кажи ми, че аз съм Лора.

- Ти си Лора. Моля те, не ме наранявай! – изплакало ужасеното момиче.

Убийство

Бивакът на Хедън на Кларк

Хедън накарал момичето да се закълне в Библията, че той е Лора. Тя го направила. Тогава, под дулото на оръжието, я заставил да се съблече и да се изкъпе. След пречистващия ритуал, той я отвел обратно в спалнята и я накарал да легне по корем. Планът му бил да я отвлече, да я откара в бивака си в гората и там да я „представи на Хедън“. Той омотал китките и глезените ѝ с тиксо. Обърнал я по гръб и се захванал да покрива устата ѝ с тиксо, но толкова се превъзбудил, че не можел да се спре и лепенката скоро покрила носа и очите ѝ. Тя не можела да диша. Липсата на въздух скоро я оставила неподвижна.

Хедън започнал да маха тиксото от лицето ѝ с ножица. От превъзбуда ръката му трепнала и ножицата порязала шията на момичето, откъдето по чаршафите рукнала кръв. Той се захласнал по обиците на Лора и решил да ги вземе за сувенир. Но едната не искала да се откопчае и той просто я отрязъл заедно с долната част на ухото ѝ. Потекла още кръв.

Хедън Кларк седял на леглото и гледал голото тяло на Лора в продължение на час. От време на време погалвал гърдите ѝ, но по-късно твърдял, че нито я е изнасилил, нито е упражнявал канибализъм върху нея. В три часа сутринта той я увил в чаршаф, метнал я на рамо и скрил тялото ѝ под покривалото в задната част на пикапа си. Върнал се обратно в къщата и събрал кървавите улики – чаршафите и протектора на матрака, и ги прибрал заедно с няколко сувенири. Пръстенът на Лора от гимназията, кристален еднорог и други лични вещи се озовали в джобовете му. После легнал на леглото ѝ и заспал.

Убиецът на Лора напуснал къщата около осем часа същата сутрин. Той носел женска перука и чанта. Детегледачката на съседите го видяла, но помислила, че това е Лора, която отива на работа. Хедън се качил в колата си и карал две пресечки до паркинга на близката църква. Паркирал в ъгъла на паркинга, легнал в задната част на пикапа до мъртвото тяло и отново заспал.

Докато той спял, началникът на Лора звънял в дома ѝ, но всеки път попадал на телефонния секретар. Не било типично за нея да отсъства от работа без обяснение. Разтревожен, шефът ѝ изпратил нейна колежка и приятелка до къщата да провери какво става. Младата жена звъняла на вратата, но никой не отварял. Притеснена, тя се обадила на брата на Лора и започнала да звъни на познатите ѝ. Нямало причина да се замесва полицията. Все още.

Когато пристигнал, Уорън Хотълинг огледал къщата, но не забелязал нищо притеснително. Той решил да тръгне по пътя към автобусната спирка, по който Лора вървяла сутрин за работа. Както си вървял по улицата, той видял Хедън Кларк да се задава срещу него с пикапа си. Хедън възнамерявал да посети къщата повторно и да задигне още неща. Без да подозира нищо, Уорън му махнал да спре, за да го попита дали не знае нещо за сестра му. Хедън първоначално спрял, но щом Уорън тръгнал към него си променил решението, натиснал газта и отпрашил, сякаш го гони дявола. Уорън си помислил, че това поведение е странно, но знаел, че градинарят е особняк, затова не се усъмнил особено. По-късно вечерта той се обадил на полицията и на майка си. Полицаите му казали да не се притеснява. Според тях Лора скоро щяла да се появи.

Хедън бил уплашен след срещата си с брата на Лора. Решил да погребе жертвата си още същата нощ. Шофирал колата си до местност край междущатска магистрала 270, която се намирала точно от другата страна на пътя срещу последния му бивак. Лора била тежка. Тежала много повече от Мишел Дор и той се запрепъвал с мъртвия товар. Хедън изкопал трескаво плитък гроб, търколил я вътре и покрил тялото с пръст и листа. В следващите месеци животните щели да надушат миризмата на трупа и да го изровят частично. До пролетта, китките и долните крайници на Лора вече се подавали над земята.

Да хванеш дявола

Лора Хотълинг

След като погребал Лора, все още нервният Хедън потеглил с колата си към Роуд Айлънд, където спрял и скрил кървавите чаршафи и откраднатите вещи в склад за съхранение, който държал под наем. Там пазел най-различни откраднати през годините неща. Запазил калъфката от възглавница. Щял да може да преживява отново онази вечер, като заравя лицето си в нея. А ако му се приискало да усети по-силен трепет, можел да извади чаршафите от склада и да си поиграе с тях. Той потеглил обратно към Вашингтон, чувствайки се доста горд от себе си.

Междувременно, полицаите от окръг Монтгомъри, Мериленд, вече имали желание да говорят с Хедън. Уорън и Пени били споменали името му, а когато неговото описание стигнало до управлението, най-сетне в нечия глава светнали сигнални лампички. Не бил ли той заподозрян в изчезването на Мишел Дор? Но безкрайно доверчивата Пени Хотълинг отхвърляла с възмущение подобни обвинения.

- Хедън не би наранил никого. Той е просто градинар. – казвала тя.

Ченгетата не били съгласни с нея. Те си спомнили за случая на Мишел Дор, когато Хедън бил задържан като заподозрян и повръщал в тоалетната в районното. Издирили телефонен номер, на който да се свържат с него и му оставили съобщение на гласовата поща. Хедън им върнал обаждането почти незабавно. Държал се хладнокръвно. Нямало да дойде в участъка точно сега. Щял да си ляга да спи. Трябвало да почакат до утре.

След обаждането Хедън закарал колата си на същия паркинг в църквата край дома на Пени и Лора. Извадил калъфката от възглавница и я изхвърлил под едно дърво в близката гора. После се върнал в пикапа и заспал тревожен сън.

Кървавата калъфка

Хедън Кларк

Хедън се появил в районното на следващия ден, придружаван от лидера на местната организация за помощ на бездомници Сю Снайдър. Полицаите се държали внимателно с него отчасти, защото нямали доказателства, за да го арестуват и отчасти, защото бил придружен. Хедън имал алиби за всичко, с изключение на времето, по което Лора била убита. Той казал, че тогава е спял в пикапа си. Когато напуснали участъка, той се разплакал и Сю Снайдър го попитала защо плаче.

- Толкова ми е мъчно за Пени и Уорън – казал той.

Тъй като Лора не се появила, местните власти решили да организират претърсване на района. Куче-търсач ги отвело в гората край църквата, в близост до къщата на семейство Хотълинг. Там, кучето намерило един от сутиените на Пени, дамска блуза, обувка на висок ток и окървавената калъфка от възглавница на Лора. Лабораторният анализ показал, че кръвта е от същия тип като тази на изчезналото момиче. И не само това. В кръвта имало единичен пръстов отпечатък. Ченгетата извикали Хедън отново.

- Аз съм просто един бездомник – изхленчил той, когато се появил. – Нямам никакви приятели. Ще остана без работа след всичко това.

Ченгетата блъфирали по време на разпита.

- Намерихме калъфка от възглавница в гората – казали му те. – На нея имаше отпечатък от пръст. Отпечатъкът е твой.

Всъщност все още не било потвърдено, че това е така. Те просто се надявали на някаква реакция от негова страна, на признание. Хедън не се пропукал напълно, но започнал да скимти и сълзите му потекли. Той дръпнал вълнената шапка върху очите си.

- Какво направи с Лора Хотълинг? – попитали го те.

- Не си спомням – отговорил той.

Въпреки това изявление, ченгетата отново го пуснали да си върви. Все още не разполагали с нищо, за да го задържат.

В следващите няколко дни полицаите прегледали банковата сметка на Хедън и открили копие от уличаващия чек, който той бил използвал, за да плати покупката си в железарията. Открили и бивака му, но Лора не била там.

Тогава експертизата потвърдила, че отпечатъкът върху калъфката е на Хедън. Полицаите го открили същата нощ в колата му – заспал и прегърнал еднооко плюшено мече.

Епилог

Хедън Кларк

Изправен пред смазващите доказателства, макар да нямало тяло, Хедън Кларк пледирал за виновен в убийство и получил присъда от 30 години затвор през 1993 година. Дни след произнасянето на присъдата му, той завел полицията, адвокатите си и прокурорите при тялото на Лора Хотълинг.

Хедън допуснал няколко грешки в затвора. Започнал да се хвали с многобройните си престъпления, разказвайки на съкилийниците си за убийствата на Мишел Дор, Лора и други. Затворниците, които по правило мразят убийци на деца, а и знаят, че подобна информация би довела да облекчаване на присъдата им, се свързали с полицията. През 1999 година Хедън бил изправен пред съда два пъти. Първият път бил за кражбата и унищожаването на собственост в дома на неговите бивши хазяи семейство Махани, което му донесло още 10 години затвор. Вторият път бил за убийството на Мишел Дор. Няколко от неговите съкилийници свидетелствали срещу него и той получил още 30 години.

След процеса Хедън признал къде е тялото на Мишел Дор на друг осъден, когото смятал за Исус Христос. През януари 2000 година, почти 14 години след като я убива, той завежда властите в гората, където бил погребал тялото ѝ.

Хедън Кларк с перука

С това историята на Хедън Кларк далеч не приключва. Той успява да убеди Отдела за серийни убийства на ФБР, че е отговорен за смъртта на поне още дузина млади жени. В периода от януари до април 2000 година, той и неговият приятел „Исус“ обиколили под охраната на федералните агенти няколко щати (Масачузетс, Кънектикът, Ню Джърси, Пенсилвания), в които той твърдял, че е убивал. С цел да го улеснят още повече, агентите дори му купили от местен магазин женски дрехи и перука, които да носи, докато търсят тела из дюните на Кейп Код. В крайна сметка не намерили трупове, може би защото били минали повече от 20 години. Пясъчните дюни се били изместили, а местата, където Хедън твърдял, че е погребвал жертви сега били асфалтирани и застроени.

Все пак, властите открили нещо, което придавало достоверност на неговите твърдения. В покрайнините на бившето имение на дядо му изровили голяма кофа, пълна с около 200 женски бижута. Сред тях бил пръстенът на Лора Хотълинг. Хедън твърдял, че е взимал украшение от всяка своя жертва като сувенир.

Най-отгоре в купчината бижута стояла изискана брошка. Хедън Кларк казал на детективите, че тя е неговият „ангел на смъртта“. Той я бил взел от първата си жертва. Твърдял, че я бил носил, закачена на дрехите на Пени, в нощта на убийството на Лора Хотълинг.

—————————————————————————————————————————

Източници: crimelibrary.com, dailymail.co.uk, murderpedia.org, gazette.net, thoughtco.com, nytimes.com, washingtonpost.com

В продължение на 27 години бащата с разбито сърце Андре Бамберски държи под око беглецът и сериен изнасилвач, който убива неговата 14-годишна дъщеря Калинка. В крайна сметка той организира отвличането на осъдения задочно във Франция немски доктор Дитер Кромбах, за да го предаде на властите.

Отвлечен беглец

Обикновено нищо не се случвало в ранните часове на деня във френския град Мюлуз.

Градът с население малко над 110 000 души се намира в областта Елзас в източна Франция и скептичните французи често казват, че неговите жители са с германски сърца. Причината за това е, че Германия започва само на няколко километра от Елзас и вследствие на това районът бил анексиран от немската армия цели три пъти. Първата анексия се случва след поражението на Франция във Френско-пруската война (юли 1870-май 1871), втората – през Първата световна война (1914-1918), и третата през Втората световна война, когато, през юни 1940 година, Франция капитулира пред нацистката армия на Адолф Хитлер. Тази трета анексия продължава чак до края на войната през май 1945 година. От тогава областта Елзас е френска територия.

В ранните часове на неделното утро на 18 октомври 2009 година тишината в Мюлуз е нарушена, когато на компютърните екрани на служителите в центъра за спешни обаждания присветва входящо обаждане.

Обаждал се мъж с характерен руски акцент, въпреки перфектния му френски език, който дал на полицията името на местна улица: „Тиьол“. На тази улица, казал мъжът преди да затвори, можели да намерят беглеца Дитер Кромбах. Полицията не загубила много време, за да установи, че въпросният човек е беглец от френското правосъдие.

Кардиологът с немско гражданство бил осъден от френския съд през 1995 година за убийството на 14-годишната французойка Калинка Бамберски. Той получил присъда от 15 години затвор, но тъй като престъплението било извършено в Германия, където бил постоянният му адрес, германците отказали да го екстрадират във Франция и той бил осъден задочно.

Полицията изпратила кола на малката уличка, намираща се само на четири пресечки от полицейския участък.

Беглецът в действителност бил там. Облечен в тъмни панталони и анорак, здраво завързан с дебело въже и с уста, запушена с парцал, залепен с тиксо, той лежал в ембрионална поза край желязната порта на входа на алеята. Тънката му посивяла коса била опръскана с кръв; по главата и лицето му имало няколко кървящи рани. Попитали го за името му и той казал с носов немски акцент, че е германски гражданин. Поискал да знае къде се намира; казал, че е бил отвлечен от дома си в град Линдау в Германия. Когато му казали, че е във Франция, в граничния град Мюлуз, той настоял да бъде развързан и освободен незабавно, за да може да отиде на хотел и да се почисти.

Полицаите се съгласили.

Те откарали доктор Дитер Кронбах на хотел – в полицейското управление.

Според френските закони в момента, в който потвърдил самоличността си пред полицията, той признал, че е осъденият убиец Дитер Кронбах, който бил избягал от правосъдието през 1995 година. Докторът бил поставен автоматично под арест.

Казали му, че каквото каже от този момент нататък, би могло да се използва като доказателство срещу него.

Той казал, че не се чувства добре. Получавал сърдечен удар. Тъй като бил кардиолог, можел да разпознае болката в гърдите си.

Полицейската кола продължила невъзмутимо към управлението.

Инжекция за тен

Предисторията на гореописаните събития започва преди 36 години, през лятото на 1982-а.

Калинка Бамберски

В края на горещия петъчен ден на 9 юли 14-годишната Калинка Бамберски се прибрала у дома след цял ден сърфиране. Домът ѝ представлявал удобна вила, разположена в град Линдау на Боденското езеро. Езерото, известно още като Констанц, е дълго 64 км и широко 14 км и граничи с три държави – Австрия, Германия и Швейцария. Град Линдау, със своите 25 000 жители, попада в територията на Германия.

Първото нещо, което Калинка направила, когато се прибрала у дома, било да се погледне в огледалото, за да провери дали е почерняла. Тя била руса и синеока, с много светла кожа, а слънчевият загар в онези години се смятал за последен писък на модата. Затова искала да почернее, преди да отиде в новото си училище през септември. Новото ѝ училище се намирало във френското селце Пешбюск, край югозападния град Тулуза, където живеел баща ѝ. Вилата в Линдау била домът, в който живеела нейната майка, вторият ѝ баща Дитер Кронбах, родният ѝ брат Никола и доведените ѝ брат и сестра – Борис и Диана.

Семейната история на Калинка била доста заплетена.

Семейство Бамберски

Тя е родена през 1967 година в Казабланка, Мароко. Майка ѝ Даниел е французойка, а баща ѝ Андре Бамберски е натурализиран френски поляк. През Втората световна война едва 3-годишният Андре бил депортиран с родителите си от Полша в германски концентрационен лагер, но семейството успяло да оцелее като по чудо и след войната се установило в северна Франция, където старият Бамберски работил като миньор. Когато пораснал Андре станал счетоводител и след женитбата с Даниел двамата заминали за Мароко. Кръстили първото си дете Калинка – на цветята, които растели в горите край бреговете на полските Мазурски езера. През 1976 година се върнали във Франция и се установили в Пешбюск с вече двете си деца. Там се сприятелили с немския кардиолог Дитер Кромбах, който живеел наблизо. Той бил вдовец и баща на две деца, малко по-големи от техните. Не след дълго Даниел напуска Андре и двете си деца, за да замине с Кромбах в Германия.

Даниел била толкова влюбена в Кромбах, че не протестирала изобщо, когато Андре подал молба за развод и съдът присъдил правата над децата им на него.

Любовта ѝ към нейния нов съпруг била толкова сляпа, че тя дори не го попитала за смъртта на първата му съпруга. Първата г-жа Кромбах била починала при подозрителни обстоятелства: тя умряла само на 24 години след като Кромбах ѝ бил някаква инжекция. В последвалото разследване полицията не открила причина да вярва, че смъртта ѝ е била в резултат на нещо нередно.

През 1980 година Даниел, вече щастливо омъжена за Кромбах, се връща във френския съд, за да си върне попечителството над децата и успява. Тя изпраща Калинка в училище-пансион близо до Линдау. Затова през юли 1982 година момичето карало лятната си ваканция във вилата в Линдау. Но Калинка не харесвала пансиона и нямало да се върне там; тя убедила майка си да ѝ позволи да се върне да живее при баща си във Франция, където била най-щастлива и това щяло да се случи в началото на новата учебна година през септември.

Андре Бамберски с двете му деца

Но преди това Калинка искала да се сдобие с тен.

Нейният втори баща ѝ казал, че ще ѝ помогне да постигне загар по-бързо. За целта щял да ѝ инжектира някаква субстанция.

Поне това била историята, която Дитер Кромбах разказва впоследствие на полицията и лекарите.

Смъртта на Калинка

Калинка Бамберски

Събитията, случили се през 48-те часа след вечерта на 9 юли 1982 година, са объркващи, понеже всеки от присъстващите във вилата в Линдау разказвал различна история.

Но едно нещо било сигурно – в 9 часа сутринта на 10 юли Калинка била намерена мъртва в леглото си.

Според казаното от доктор Кромбах на неговия колега д-р Джобст от спешното отделение, когото той извикал във вилата онази събота сутрин, предната вечер в 19:30 часа той бил инжектирал Калинка с някаква субстанция, за да ѝ помогне да почернее. Направил ѝ инжекцията преди вечеря. Тя седяла на стол във всекидневната и майка ѝ присъствала. Той не казал каква е била въпросната субстанция. По-късно около 22:30 вечерта той отишъл в стаята ѝ да провери как се чувства и ѝ донесъл чаша вода, защото тя му казала, че е жадна. Кромбах не обяснил защо е намерил за необходимо да я проверява. В полунощ се върнал в стаята ѝ , защото лампата ѝ още светела. Момичето му казало, че не му се спи. Затова той ѝ дал хапче за сън. На сутринта я намерил мъртва в леглото ѝ. Кромбах не дал основателна причина защо е решил да влезе в стаята ѝ на сутринта.

Доктор Джобст и неговият асистент пристигнали във вилата между 9 и 9:30 часа сутринта. Те направили електрокардиограма на безжизнената Калинка и в 10:30 часа докторът я обявил за мъртва. Той написал смъртен акт, без да поясни причината за смъртта (във Франция и Германия причината за смъртта не се описва в акта). След това закарали тялото на момичето в моргата за аутопсия.

Аутопсията се състояла на 12 юли. Двамата хирурзи д-р Хьоман и д-р Дохман извършили процедурата в присъствието на прокурор Шнабл и полицейски комисар Гебат. Край масата за аутопсия стоял и още някой – д-р Дитер Кромбах.

Съдебномедицинската експертиза била 16 страници и гласяла:

1. Тялото на Калинка вече било в напреднал стадий на разлагане.

2. В горната част на дясната ѝ ръка имало следа от убождане с интравенозна игла.

3. Имало още две следи от убождания по тялото ѝ. Едното в гръдния кош, а другото в десния крак.

4. В стомаха ѝ имало следи от несмляна храна, както и в хранопровода и в алвеолите на белите ѝ  дробове.

5. По големите и малки срамни устни на момичето имало следи от прясна кръв.

6. Дясната устна на вулвата ѝ била разкъсната и окървавена.

7. Във вагината ѝ имало бяла субстанция.

Съдебните медици не предложили обяснение за състоянието на половите органи на момичето, освен че разкъсването било настъпило преди смъртта ѝ. Не уточнили и каква точно била бялата субстанция. Не казали дали Калинка е била девствена и кога е бил последният ѝ менструален цикъл. Макар в стомаха, хранопровода и белите ѝ дробове да имало храна, което показвало, че тя вероятно се е задавила до смърт, двамата хирурзи обявили, че Калинка е починала от срив на сърцето. Съдебните медици не обяснили и на какво би могло да се дължи напредналото разлагане на тялото.

Изчислили, че времето на смъртта е настъпило между 3 и 4 часа в събота сутринта, въпреки че храната в тялото ѝ все още не била смляна; ако момичето било вечеряло около 19:00 часа предната вечер, то храната вече би трябвало да е била усвоена 8-9 часа по-късно.

Различен разказ

Кромбах не бил разпитан от полицията за случилото се в петък вечерта и събота сутринта чак до следващия ден. А разпитът бил проведен по телефона от комисар Гебат.

В този телефонен разговор Кромбах разказва на комисаря малко по-различна история от онази, която бил разказал на д-р Джобст.

Докторът казал, че Калинка е страдала от анемия и била винаги уморена, затова той ѝ бил инжекция в присъствието на майка ѝ след вечеря. Инжекцията съдържала Kobalt-Ferrlecit. Това е смес от желязо и кобалт, която помага при желязодефицитна анемия. Също така сместа се използвала навремето от дерматолози за увеличаване на тена – практика, която вече е забранена заради рисковете, които носи.

Доктор Дитер Кромбах и Калинка Бамберски

Около полунощ отишъл в стаята ѝ да провери как се чувства и тя му се оплакала, че не може да заспи. Тогава ѝ дал таблетка Фризиум. Лекарството е успокоително средство и мускулен релаксант, който обикновено се предписва на хора с тежко безпокойство и страдащи от епилепсия. То не бива да се приема за дълги периоди, защото понижава концентрацията и бдителността и може да причини кошмари и халюцинации.

На сутринта, когато заварил Калинка неподвижна в леглото ѝ, я инжектирал с допамин и дилаудид. Първото е невротрансмитер, който ускорява сърдечния ритъм и увеличава кръвното налягане, а второто е болкоуспокояващо с висок риск от пристрастяване.

Полицията нямала повече въпроси към Кромбах. Останалите членове на семейството не били разпитани изобщо.

Бащина клетва

Андре Бамберски научил за смъртта на дъщеря си по телефона в 11:00 часа в събота сутринта от бившата си съпруга Даниел. Той бил опустошен, но също така бесен.

Андре поискал да знае какво точно се е случило. Даниел му казала, че все още никой не е сигурен, но ще бъде извършена аутопсия. Той пожелал дъщеря му да бъде погребана при него в гробището в Пешбюск и тя се съгласила.

Но след няколко дни, във вторник на 13 юли, Даниел отново му се обадила по телефона. Тя искала да знае защо Андре бил казал на прокурор Шнабл, че иска дъщеря им да бъде кремирана. Така ѝ бил казал прокурорът. Андре я уверил, че не е давал на Шнабл подобно разрешение и подготовката за кремация била спряна.

Отново под претекст, че действа от името на Андре, Шнабл дал нареждане на комисар Гебат да не бъдат правени повече изследвания на тялото на Калинка. Бащата започвал да си мисли, че прокурорът иска да помогне на Кромбах да избегне правосъдието.

На 17 август, шест седмици след смъртта на Калинка, Шнабл наредил на комисар Гебат да прекрати разследването. Изводът бил, че нямало престъпление, макар следствието да не предлагало официална причина за смъртта на момичето.

Тялото на Калинка най-накрая било освободено за погребение.

Андре Бамберски се заклел на гроба на дъщеря си, че няма да позволи нейния убиец да избегне правосъдието. Той бил сигурен, че смъртта ѝ не е настъпила естествено. Твърде много въпроси витаели без отговор.

Въпроси без отговор

На 22 септември, 10 седмици след смъртта на Калинка, Андре получил доклада от аутопсията. Той бил написан на немски и се наложило да го даде за превод. Шестнадесет дни по-късно той прочита експертизата и се убеждава напълно, че Калинка е била убита. Убита от нейния втори баща д-р Дитер Кромбах. Андре вярвал, че Кромбах я е приспал с инжекция и я е изнасилил.

Седмица по-късно той писал до прокурор Шнабл с искането да бъде извършен повторен анализ на тъканите и органите, взети от тялото на дъщеря му, които все още били в полицията. Шнабл му отговорил след седмица, че няма основателна причина за повторна експертиза.

На 11 ноември Андре наема адвокат Ролф Боси от Мюнхен. Адвокатът писал до Шнабл с въпросите без отговор около смъртта на Калинка. Поискал чрез повторен анализ да му бъде казано какво точно е имало в инжекциите, които Кромбах бил сложил на дъщерята на неговия клиент.

В отговор на писмото Шнабл изпратил тъканите за изследване в Съдебномедицинския институт в Мюнхен.

Повторната експертиза потвърждава, че Калинка е получила интравенозна инжекция с Kobalt-Ferrlecit, която била причинила незначително кървене. Медиците се съмнявали обаче, че инжекцията е била поставена непосредствено преди или след вечеря; ако било така, то времето между поставянето ѝ и смъртта на момичето – 3-4 часа сутринта – би следвало да е много по-кратко. Също така се съмнявали, че инжекцията е причинила смъртта ѝ, но отхвърлили версията, че се е задавила до смърт с повърната храна, без да уточняват защо точно смятат така. Не можели да определят със сигурност причината за смъртта. Съдебните медици не коментирали състоянието на половите органи на момичето.

Недоволен от това, адвокат Боси поискал от прокурор Шнабл повече яснота. Той искал да знае дали половите органи на Калинка са били отстранени по време на аутопсията за по-внимателен анализ. В отговор получил писмо от д-р Хьоман, който бил извършил първата аутопсия, в което пишело, че няма какво повече да се добави в съдебномедицинската експертиза, като напълно игнорирал въпроса за отстранените органи.

Още противоречия

В началото на 1983 година, по настояване на адвокат Боси, комисар Гебат разпитал Даниел, Борис и Диана за първи път.

Даниел казала на комисаря, че не е присъствала, когато съпругът ѝ поставял инжекция за анемията на Калинка, което се било случило след вечеря. Сетне изпаднала в противоречие, казвайки че детето е било в отлично здраве. Съпругът ѝ я бил събудил „преди 9″ в събота сутринта, за да ѝ каже, че Калинка е мъртва. Не знаела нищо повече за смъртта на дъщеря си.

Борис не можел да си спомни много от случилото се, освен че Калинка се оплаквала, че не почернявала толкова бързо, колкото ѝ се искало.

Диана също не помнела подробности от онези два дни. Но си спомнила, че е била навън и, прибирайки се вкъщи около полунощ в петък, заварила баща си на първия етаж и двамата си побъбрили малко. После отишла до стаята на Калинка да вземе малкото кученце на семейството, което спяло в леглото ѝ. Не погледнала дали доведената ѝ сестра спи. Научила, че Калинка е умряла на следващата сутрин.

Калинка Бамберски

Никола, който вече живеел с баща си в Пешбюск, бил разпитан на 4 септември от френската полиция. Той казал, че Калинка е била в отлично здраве. Чувствала се превъзходно през целия ден. Той прекарал вечерта с нея в хола, но не си спомнял кога точно е отишла да си легне. Момчето било непреклонно, че вторият му баща не бил поставял никаква инжекция на сестра му в онази петъчна вечер. Но знаел, че Кромбах е слагал инжекции за тен на Калинка в продължение на поне две години преди това. Рано в събота сутринта бил събуден от сирената на линейката и тогава научил за смъртта на сестра си.

Когато Боси получил показанията на четиримата, той поискал от името на Андре прокурор Шнабл да отвори наново случая. В отговор получил писмо от главния прокурор, който го информирал, че няма достатъчно доказателства срещу Кромбах за подновяване на разследването.

Изчезнали органи

Отчаян от германската липса на съдействие, Андре заминал за Линдау. Там започнал да разпространява брошури, в които изобличавал Кромбах като изнасилвач и убиец. Вбесеният доктор го дал на съд за уронване на престиж. Той спечелил делото и Андре трябвало да му плати обезщетение в размер на половин милион германски марки (около 200 000 долара).

Но Андре нямало да се предаде лесно.

Изминали две години.

През това време Андре продължавал да разпространява брошури из Линдау. Говорил с медиите както във Франция, така и в Германия. Апелирал към френските и германски политици да обърнат внимание на случая. Основал група за подкрепа „Справедливост за Калинка“, която набрала 300 последователи.

През 1985 година Андре най-накрая получил потвърждение от германските власти, че половите органи на Калинка са били отстранени по време на аутопсията и поискал да им бъде направен повторен анализ. Казали му, че това не е възможно, тъй като органите са били върнати във Франция заедно с тялото. Той поискал тялото да бъде ексхумирано, но френският съд не можел да одобри това без официално искане за ексхумация от страна на германците.

През декември 1985 година германският съд най-накрая изпраща искането за ексхумация на тялото на Калинка. Но половите органи на момичето не били в ковчега. Оказало се, че никой не знае къде са те. Андре вярвал, че д-р Хьоман ги е унищожил, за да скрие факта, че Калинка е била изнасилена от неговия колега и приятел Кромбах.

Германските власти отказали да подновят разследването.

Осъден задочно

Но клетвата си е клетва.

Годините минавали. Андре Бамберски остарял. Той бил на 30 години, когато се родила Калинка и на 44, когато тя умряла. Кромбах бил на 46 години, когато момичето се споминало в неговата вила. Сега и двамата мъже карали шейсетте.

Андре Бамберски

През 1995 година Андре най-накрая успял да накара френските власти да повдигнат обвинение срещу Кромбах за убийството на Калинка на база на доказателствата, които бил събрал за тях – аномалиите в съдебномедицинската експертиза, липсващите полови органи и различните истории, разказани от свидетелите.

Делото щяло да се гледа в Париж. Франция поискала Кромбах да бъде екстрадиран от Германия, но те отказали да го предадат на основание, че германските власти вече били разследвали смъртта на Калинка и не били открили доказателства, че докторът я е изнасилил и убил.

Делото все пак се гледало и Кромбах бил осъден задочно на 15 години затвор за убийство по непредпазливост. Френският съд не успял да установи, че той е изнасилил Калинка, но постановил, че тя е умряла в резултат от инжекциите, които подсъдимият ѝ  бил поставил. Майката на жертвата Даниел дала показания в полза на Кромбах, но бракът ѝ с него скоро щял да приключи.

Убиецът на дъщеря му вече бил осъден беглец от правосъдието и Андре насочил всичките си усилия към неговата екстрадиция.

Още жертви

През изминалите години много бивши пациентки на Кромбах от Германия се били свързали с Андре, споделяйки му своите опасения, че докторът ги е изнасилил, след като ги е инжектирал с приспивателно.

Отлетели още две години и настъпила 1997-а. Френската държава не правела никакви усилия да поиска екстрадицията на Кромбах от Германия. Причината за това не била, че не знаели къде е той. Напротив. Андре им бил казал. Кромбах бил сменил много адреси, но Андре го намирал всеки път; неговите поддръжници, жените, изнасилени от Кромбах, държали доктора под око. Самият Андре също ходел до Германия три-четири пъти в годината, за да се увери, че адресът на убиеца е правилен. Дори бил звънял на вратата му, за да му каже в очите, че ще го хване.

Същата година германските власти най-сетне проявили интерес към Кромбах. Родителите на 16-годишно момиче го обвинили, че е изнасилил дъщеря им, след като я инжектирал с приспивателно. Макар още петима негови пациентки да дали показания, че са били упоени и изнасилени от доктора, той получил само две години условна присъда. Но лицензът му за практикуване на медицина бил отнет завинаги.

Тогава Франция поискала от Интерпол да издаде международна заповед за ареста на Кромбах, но Германия все още отказвала да го предаде. Това накарало Кромбах да се чувства толкова сигурен, че през 2001 година завел дело срещу Франция в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, за това че е бил несправедливо осъден за изнасилването и убийството на Калинка. Той спечелил делото; съдът постановил, че Франция му е отказала честен процес. Френската държава трябвало да му плати обезщетение в размер на 100 000 франка (23 000 долара).

Това не обезсърчило Андре и неговите сподвижници.

През 2006 година германка от Кобург изпратила на Андре вестта, че Кромбах практикува медицина в нейния град. Тя била посетила своя кардиолог д-р Гросе и разбрала, че той се е самоубил, а практиката му бил поел друг кардиолог – д-р Дитер Кромбах.

Доктор Дитер Кромбах

Андре уведомил за това германската полиция и на 20 ноември Кромбах бил арестуван. Той бил осъден на 2 години и 4 месеца за нелегално практикуване на медицина и измама на държавната здравна система. Доживотното отнемане на лиценза му било потвърдено. Един от свидетелите в процеса била неговата любовница. Тя била с 35 години по-млада от него и преди това била любовница на д-р Гросе – самоубилият се кардиолог, чиято практика бил поел Кромбах. Семейството и пациентите на д-р Гросе не били забелязали той да е бил в депресия и да има склонност към самоубийство. Но разследването стигнало до заключението, че смъртта му не е убийство.

Кромбах излежал няколко месеца от присъдата си и бил освободен за добро поведение. Той се върнал на Боденското езеро, където сменил няколко пъти адреса си и накрая наел скромен апартамент на тиха уличка в градчето Шнайдег, намиращо се край Линдау. Изглежда се наслаждавал на своето усамотение, въпреки подозрителните погледи на съседите; те знаели кой е той.

През април 2009 година германският съд отхвърлил международната заповед за арест на Интерпол. Кромбах бил свободен. Поне, докато не стъпи на френска земя. Той нямал никакво намерение да го прави.

Андре Бамберски преминава в действие

В полунощ на 9 октомври в Шнайдег човек, разхождащ кучето си, видял петно от кръв на улицата край паркирана кола. Това била колата на неговия съсед Кромбах. Приближавайки се, мъжът се препънал в обувка, а наблизо лежал захвърлен шлифер. Съседът се обадил в полицията, които потвърдили, че петното е от кръв. Кръв имало и по шлифера. Почукали на вратата на апартамента на Кромбах, но никой не им отворил. Тогава запечатали този участък от улицата и входната врата на Кромбах, оставяйки му бележка да се свърже с полицията, когато се прибере.

Той не се свързал с тях, но на следващата сутрин им се обадила полицията на Мюлуз. Те казали на германските си колеги, че държат Кромбах в ареста си.

Междувременно полицията в Мюлуз вече издирвала Андре. Той не бил в дома си в Пешбюск и те проследили мобилния му телефон. Оказало се, че той се намира в хотел в Мюлуз. Андре не бил изненадан, когато полицаите почукали на вратата му.

Андре съдействал изцяло на полицията. Той не бил отвлякъл Кромбах лично. Похитителите му били казали къде са го оставили. Самият той се бил обадил в полицията, преправяйки гласа си, за да им каже къде да го намерят.

Полицаите намерили 19 000 евро в стаята на Андре и той не скрил факта, че тези пари са предназначени за похитителите. Не знаел имената им. Срещал бил само един от тях. На 9 октомври 2009 година, докато бил в австрийския град Брегенц (също на Боденското езеро), го извикали в лобито на хотела, където го чакал някакъв мъж, който се представил като „Антон“. Двамата се качили в колата на Антон, който му казал, че е прочел за случая на Калинка в интернет и му предложил да докара Кромбах във Франция. Мъжът не му поискал никакви пари. Андре бил настоял да плати разходите. Двамата разговаряли на английски, като Антон имал изразен немски акцент.

Андре не за първи път получавал подобно предложение.

Той се бил срещал с хора, предлагащи му да отвлекат Кромбах, два пъти. Първият път бил дал на ръка над 50 000 франка (11 000 долара) и повече никога не видял човека. Вторият път дал 75 000 франка (17 000 долара)  и отново го измамили. Дори получавал предложения за убийството на Кромбах, които отхвърлял категорично.

Около 22 часа във вечерта преди отвличането получил обаждане от мъж с преправен глас, който му казал да се стяга за заминаване в Мюлуз. В 3:30 часа телефонът му звъннал отново и същият глас му казал, че Кромбах може да бъде намерен на улица „Тиьол“. Той заминал за Мюлуз още същата сутрин. Преди обаче да може да предаде парите на похитителите, полицията почукала на вратата му

Два процеса

На 29 март 2011 година нервен, но доволен, 72 годишният Андре Бамберски пристига в Съдебната палата в Париж. Денят, който бил чакал цели 29 години, най-накрая настъпил. Днес Дитер Кромбах щял да бъде изправен пред съда.

Крехката и прегърбена фигура на Кромбах стискала здраво ръба на подсъдимата скамейка. Той заявил:

- Не съм убил Калинка! Искам да подчертая, че не съм виновен, не съм убил Калинка и не съм я изнасилил.

Андре Бамберски седял на първия ред в залата. Там била и неговата – и на подсъдимия – бивша съпруга. Тя имала нов брак и вече не подкрепяла Кромбах.

Защитниците на Кромбах се опитали да анулират процеса на основание, че германският съд бил постановил, че няма доказателства срещу доктора. Не успели. Обвинението разполагало с нови свидетели и било уверено, че техните показания ще го изпратят обратно в затвора до края на живота му.

С напредването на процеса Кромбах видимо вехнел и линеел. От време на време се хващал за гърдите. Адвокатите му били предупредили, че съществува реална възможност той да получи инфаркт. На 5 април Кромбах се свлякъл в съдебната зала. Откарали го в болницата, където го сложили на изкуствено дишане и процеса бил отложен за 6 месеца.

Делото се подновява на 5 октомври. Кромбах влязъл в залата, подпирайки се на бастун. Изглеждал доста по-добре.

Обвинението призовало като свидетели две сестри германки на около 40 години, които разказали как Кромбах им бил посегнал сексуално, когато двете били на 15-16 години. Той бил лекар на тяхната разведена майка и скоро се превърнал в неин любовник и в нещо като техен втори баща. По време на ваканция във Франция Кромбах бил резервирал само една стая за тях четиримата и се наложило всички да спят в едно легло. Тогава се случило сексуалното посегателство. Двете жени разказали, че впоследствие Кромбах ги бил придружавал и на ваканция в Лондон, където им бил поставил инжекции, от които заспали за няколко часа. Те смятали, че тогава той е правил секс с тях, докато са били в безсъзнание.

Даниел Кромбах

Даниел също заела свидетелското място. Тя разказала как Кромбах винаги е бил привлечен от „необичайното“. За смъртта на дъщеря си казала, че докторът бил поставил инжекция на Калинка за нейната анемия след вечеря. „Това беше неговото лекарство-фетиш. Той го даваше на стотици пациенти“, казала тя. Докторът поставил инжекция и на нея, която я приспала. Когато се събудила на сутринта, Калинка била мъртва. Виждайки дъщеря си безжизнена в леглото, тя веднага се сетила за инжекцията, но Дитер ѝ казал: „Не, никога не е имало проблем с тези инжекции“.

Попитали я защо го е подкрепяла в началото.

- Първоначално исках да го защитя от Бамберски – казала тя. – Впоследствие научих неща, които ме притесниха. Разбрах, че ми е давал приспивателни хапчета, за да спи със съседското момиче в нашата къща. Щом е могъл да го направи веднъж, значи го е правил и друг път.

На 22 октомври Дитер Кромбах е намерен за виновен в „умишлено насилие, довело до смърт по непредпазливост“.

Съдията потвърдил присъдата от 15 години, която Кромбах бил получил задочно през 1995-а. В известен смисъл присъдата била доживотна, имайки предвид възрастта му – 76 години, и крехкото му здраве. Неговите адвокати обжалвали безуспешно наказанието му.

Но не всичко свършвало тук.

На 23 май 2014 година Андре Бамберски е намерен за виновен в поръчката на отвличането на Дитер Кромбах. Както и двамата похитители – Антон Красниги, 43-годишен мъж от Косово и 28-годишният Каха Бабловани от Грузия. Полицията не успяла да задържи третия похитител, известен само като Иван. Пред съда бил изправен и четвърти обвиняем: 54-годишната австрийска журналистка и приятелка на Бамберски Аделайд Ринке Йарош, която го била свързала с похитителите.

Доктор Дитер Кромбах

Присъдите на бащата отмъстител и неговите съучастници са обявени на 18 юни. Бамберски получил една година условно. Двамата похитители били осъдени на по една година затвор всеки. Журналистката останала без наказание. Красниги и Бабловани вече били лежали една година в ареста, затова напуснали съда като свободни мъже.

На 29 март 2018 година Европейският съд по правата на човека отхвърля като недопустима молбата на 83-годишния Дитер Кромбах, в която се оплаквал, че е осъден несправедливо във Франция за престъпление, което вече било отхвърлено от съда в Германия. Най-вероятно той ще лежи зад решетките до края на живота си.

——————————————————————————————-
Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, thegardenisland.com, nytimes.com

Доктор Артър Уорън Уейт е ненадминат измамник. Всичко, свързано с него, включително и стоматологичната му практика, било фалшификат. Този изключителен златотърсач се оженва за жена от заможно семейство в щата Мичиган, с идеята да убие един по един новите си роднини и да наследи значителното им богатство.

Привлекателен, добре облечен, лекомислено чаровен, остроумен, забавен и самоуверен – доктор Артър Уорън Уейт притежавал всички тези качества. Освен това бил класически пример за психопат, който пресметнал, че ако всичките роднини на съпругата му се споминат, тя ще стане много богата жена, а не след много дълго самият той ще се превърне в много весел вдовец.

Уейт бил фалшив зъболекар с подправена диплома и тъмни мотиви. Той е роден в обеднялото семейство на мичигански фермери. Липсата на пари и статус наранявали неговото крехко его и подхранвали обидата му към по-успелите в живота. Артър вярвал с твърда убеденост, че заслужава нещата, които иска, само защото ги иска и нямал никакви признаци на съвест.

Семейство Пек от град Гранд Рапидс от друга страна било едно от най-богатите в щата Мичиган. Джон Пек направил семейните пари в търговията с лекарства. Благодарение на водещото им място в мичиганската индустрия и огромното им богатство те се радвали на висок социален статус. Това ги превръща в основна цел на Уейт. Той искал да се добере до парите и статута им в обществото на всяка цена.

Семейство Пек имали две деца – Пърси и Клара. Уейт бил ухажвал Клара известно време преди да замине за Глазгоу през 1909 година, а след това за Южна Африка. Връщайки се обратно в Мичиган през 1914-а, той подновил връзката си с Клара. Тя била луда по него. Нейният брат Пърси обаче изобщо не харесвал Уейт и бил настроен крайно подозрително към него. Просто усещал, че нещо в този човек не е наред. Уейт бил твърде приемлив, ненужно чаровен и прекалено любезен към семейство Пек и особено към Клара и нейните родители.

За нещастие на Пърси никой не споделял неговото мнение. Клара обичала Уейт и се омъжила за него на 9 септември 1915 година. Нейните родители и леля й Катрин били изключително впечатлени от разказите на Артър за далечните му пътувания, процъфтяващата му стоматологична практика в Ню Йорк и таланта му в тениса.

Съвършен измамник

В действителност Уейт бил изхвърлен от стоматологичния факултет през 1909 година, защото преписал студентската работа на свой колега. След това използвал фалшиви препоръки, за да бъде приет в програма за следдипломна квалификация в Глазгоу, което му позволило да си намери работа като стоматолог в голяма минна компания в Южна Африка. Той успял да задържи тази позиция само две години. Трудовият му договор бил прекъснат, когато компанията установила липсата на средства в големи размери и заподозряла Уейт в злоупотреба.

Артър усъвършенствал своето измамничество дотам, че дори се сдобил с фалшив британски акцент, който не би могъл да заблуди нито един истински британец. Неговата „процъфтяваща стоматологична практика“ в Ню Йорк се състояла от няколко пациенти, крайно недоволни от ниското качество на работата му и от това, че прекарвал повече време в игра на тенис, отколкото в правенето на зъби. Когато не бил зает с тениса, Уейт отделял време за своята знойна афера с видната красавица Маргарет Хортън – кабаретна певица и съпруга на изтъкнат нюйоркски бизнесмен. Никой не забелязал измамите му, докато не станало твърде късно.

Никой също така не обърнал внимание на странния факт, че Артър внезапно развил силен интерес към бактериологията. Под предлог, че има диплома по стоматология от Университета в Глазгоу, той започва частни проучвания в Медицинския институт Корнел, без дори да е приет официално там. Успява да постигне това чрез връзките си в медицинската общност. Още нещо се изплъзнало от радара на медицинския институт. Проучванията на Уейт се въртели единствено около най-смъртоносните микроби. В списъка му влизали коремен тиф, холера, дифтерит, туберколоза, антракс и други. Той често се оплаквал, че бактериалните щамове на разположение в Корнел не били достатъчно смъртоносни за експериментите му. Никой не сметнал това за странно, защото никой не знаел истинската причина за проучванията му. Целта му не била да излекува болните и умиращите, а да сее смърт.

Пример за психопат

Само дни след женитбата им Артър започнал да притиска Клара за пари. Баща й им бил подарил като сватбен подарък 50 000 долара, но настоял парите да бъдат държани във фонд, от който да им бъдат отпускани само по 300 долара всеки месец. Леля Катрин също им подарила пари за сватбата – 3000 долара.

Родителите на Клара осигурили на младата двойка благоприлична издръжка и апартамент в заможен квартал в Ню Йорк. Но колкото повече получавал Уейт, толкова повече ламтял за още. Мисловният му процес бил прост за интелигентен човек, но и типично психопатичен. Неговите свекъри имали пари, а той изпитвал неутолима жажда за богатство. В случай на смъртта им неговата съпруга щяла да наследи милиони, а ако тя също внезапно умре, Уейт щял да сложи ръка на цялото имане на семейство Пек.

Артър притежавал издъно смразяваща и изкривена логика, отразяваща пълната липса на съвест у един типичен психопат. Психопатите често са безкрайно користолюбиви и алчни. Те живеят, за да преследват и да се сдобиват с неща и хора, от които имат нужда, само за да ги изхвърлят в момента, в който престанат да им бъдат полезни. За тях хората нямат никаква стойност, те съществуват, за да служат на целите им. Те могат да бъдат заменени, използвани и, когато целта е постигната, пожертвани. Класическият психопат гледа на живота като на шахматна дъска, а другите хора са фигурите в нея.

В известен смисъл семейство Пек били отчасти отговорни за своето падение. Само няколко месеца след сватбата на дъщеря им те ставали все по-притеснени от липсата на каквито и да било видими успехи и мотивация за постигането им от страна на техния зет. Започнали да споделят неодобрението на Пърси към Уейт, макар да не вярвали, че той се е оженил за Клара заради парите им. Самата Клара все по-често изпадала в положението да защитава съпруга си от техните неодобрителни забележки. Леля Катрин също била защитница на Уейт. Тя била очарована от красивия съпруг на своята племенница.

Тъщата умира първа

Хана Пек

Нарастващото неодобрение на неговите свекъри означавало, че рискът Уейт да бъде разкрит като измамник и златотърсач се увеличавал. Нещо трябвало да се направи и той решил, че неговата тъща Хана Пек ще бъде първата белязана от смъртта. Хана дошла на гости на младото семейство след Коледа на 1915 година и само няколко седмици по-късно била изнесена безжизнена на носилка от техния апартамент. Болестта й започнала като лоша настинка и бързо се превърнала в фатален случай на дифтерит.

Уейт бил изучавал заболяването в института Корнел, откъдето бил откраднал няколко проби от дифтерия и други болести. Докато г-жа Пек била болна, Артър се превърнал в самото олицетворение на добротата и състраданието. Той затоплял краката й, попивал потта от челото й и пускал любимите й плочи, припявайки с нежен тенор край леглото й. Превърнал се в най-милия зет на света. Но всъщност самият той бил допринесъл за настинката на тъща си, като мокрел чаршафите й и оставял отворени прозорците на стаята й в най-големия студ. Когато Хана се разболяла, той я накарал да използва специално направен от него назален спрей, който съдържал токсична смес от дифтерия и антракс.

Според собствените думи на Уейт: „Започнах да я тровя още с първото хранене в момента, в който пристигна. Сложих в храната й шест различни проби от пневмония, дифтерия и грип. Когато най-накрая се разболя и легна на легло й дадох стрити на прах таблетки веронал… Събудих се рано сутринта. Тъщата беше мъртва. Върнах се в леглото, за да оставя съпругата ми да открие тялото”.

Г-жа Пек умряла на 30 януари 1916, а причината за смъртта й била приписана на тежки бъбречни проблеми.

Нейният опустошен от мъка зет се превърнал в опора на състраданието за своите опечалени роднини. Той настоял за бързо погребение и още по-бърза кремация под предлог, че това било последното желание на починалата. В мъката си и без съгласието на Пърси, семейство Пек позволили на Уейт да организира погребението и кремацията, което той сторил с учудваща и подозрителна бързина.

Имунитетът на свекъра

Джон Пек

Следващият в списъка на Уейт – само два месеца след убийството на тъщата – бил неговият свекър, който пристигнал в Ню Йорк, за да утеши дъщеря си. Джон Пек се оказал доста по-устойчив на богатата колекция от микроби и отрови на Артър. Зетят дори слагал натрошено стъкло в храната на свекъра, навлажнявал чаршафите му и оставял прозорците отворени, за да предизвика пневмония, пръскал хлорен газ в спалнята му докато спял, поставял живачен хлорид в храната му, за да отслаби организма му още повече, пробутвал му своя вече изпитан назален спрей, в който към антракса и дифтерията бил прибавил и туберкулоза, но абсолютно нищо не работело. Джон Пек изглежда имал повече животи от котките. В край сметка неутолимата жажда за пари на Уейт надделяла над хладната му логика.

Една вечер, след като многократно и безуспешно се бил опитвал да причини смъртта му по удобно правдоподобен начин, Уейт просто пробутал солидна доза бял арсеник в храната на стареца. Джон Пек пак не умрял, но легнал на легло и се гърчел в страшни мъки. Напълно обладан от мисълта за предстоящото богатство, Уейт решил най-накрая да приключи работата. Той поставил върху устата на своя дразнещо жизнен свекър парцал, напоен с хлороформ, и здраво затиснал лицето му с възглавница. Колкото и твърд да бил старецът, това дало резултати. Джон Пек най-накрая затворил очи на 12 март 1916 година, но това подпечатало не само неговата съдба, а и тази на Артър Уейт.

Ето като самият Уейт описва шестседмичните си усилия да се отърве от своя влудяващо корав свекър: „Слагах проби от коремен тиф, пневмония, грип и дифтерия в супата и пудинга му. Веднъж му дадох назален спрей, пълен с туберкулозна бактерия. Нищо не му действаше, затова от време на време пръсках хлорен газ в стаята му с надеждата, че това ще отслаби съпротивата му, както става с войниците на фронта. Нарочно слагах разни неща върху електрическата печка, за да мога да кажа, че нещо гори, ако той усети странна миризма. И пак нищо не ставаше. Опитах се да го разболея от пневмония като слагах вода в гумените му ботуши, навлажнявах чаршафите му, отварях прозорците му и намокрях седалката на автомобила му. И това не помогна”.

Описвайки как най-накрая е свършил смъртоносното си дело, Уейт разказва: „В нощта на 12 март той изпитваше ужасни болки и пожела да му дам амоняк и етер. Не можах да намеря, но в шкафчето с лекарства на Клара имаше хлороформ. Дадох му от него и той се почувства по-добре, затова му дадох втора доза и затиснах с възглавница лицето му, докато не го довърших”.

Погубен от писмо

Артър Уорън Уейт

Уейт и този път се опитал да организира бързо погребение и кремация, но срещнал силно несъгласие от страна на Пърси и останалите роднини. Той и Клара откарали тялото в Гранд Рапидс, където се състояло погребението. Уейт обяснявал на опечалените, че старецът се бил споминал от усложнения от тежка настинка.

На 17 март в Гранд Рапидс било прочетено завещанието на Джон Пек. То гласяло, че по-голямата част от състоянието на магната, наброяващо 1 милион долара, се разделя между между децата му Клара и Пърси. В допълнение към завещанието, написано на 9 март 1916 година, присъствала сума в размер на 2000 долара на името на Уорън Уейт – бащата на Артър.

За нещастие на Уейт, някъде около това време Пърси получил телеграма, която гласяла: „Спрете погребението. Поискайте аутопсия. Имам подозрения.”. Телеграмата било подписана с „Е“.

„Е“ всъщност била Елизабет Хардуик – сестра на директора на медицинския институт доктор Корнел. Подобно на Пърси Пек и тя хранела недоверие към смъртоносния зъболекар. Тя познавала Уейт от странните му занимания в института и била една от малкото, които смятали, че не е нормално един стоматолог да се интересува толкова дълбоко от смъртоносни бактерии. Елизабет станала още по-подозрителна, когато г-жа Пек починала, а скоро след това си отишъл и нейният съпруг. Тя забелязала в тяхната смърт две общи неща – неочаквана смъртоносна болест и Артър Уорън Уейт.

Пърси Пек незабавно се свързал с декана на медицинския университет в Мичиган и поискал да бъде направен анализ на съдържанието на стомаха на баща му. Междувременно личният лекар на Джон Пек от Гранд Рапидс и семейният свещеник пристигнали в Ню Йорк, където наели услугите на частен детектив. Пърси Пек от своя страна не губил време и се свързал с областния прокурор с молба да бъде започнато разследване на смъртта на баща му.

Резултатите от анализа на съдържанието на стомаха на Джон Пек показали наличието на арсеник. Това било достатъчно за детективите, за да се отправят право към зъболекарския кабинет на д-р Уейт и да му зададат няколко въпроси. Заварили го в безсъзнание. Убиецът бил разбрал за разследването и бил направил опит за самоубийство със същите хапчета, които бил използвал върху г-жа Пек. Артър бил закаран в болницата, където му промили стомаха и незабавно го арестували по две обвинения в предумишлено убийство. Имайки предвид планината доказателства, които щели да бъдат представени на делото, доктор Артър Уейт изглежда щял да срещне съдбата си, сядайки в най-прочутия обитател на затвора „Синг Синг“ – позорният електрически стол, който затворниците наричат шеговито  „Стария Светльо“.

Маневра за невменяемост

При разпита първият опит за защита на Уейт бил повече от абсурден. Изглежда той бил толкова дръзко уверен, че нямало никога да бъде заловен и заради това не бил подготвил никаква защита, или толкова отчаян, че би опитал абсолютно всичко, без значение колко необичайно е то. Артър направил жалък опит да убеди разследващите, че понякога страда от раздвоена самоличност. Той описал своето друго Аз като прероден египетски фараон: „Вярвам, че макар тялото ми да живее в Америка, душата ми живее тайно в Египет. Точно този египтянин е извършил тези мерзки престъпленияs…”.

Детективите не се хванали на тези глупости и в крайна сметка Уейт им предложил една много по-хитра и премислена защита. Той смятал, и то с пълно право, че полицията скоро ще разполага с достатъчно доказателства, за да го изправи пред съда. Тъй като според закона умствено болните не са годни за съд, най-добрият му шанс да докаже лудостта си бил да признае всичките си престъпления, докато се смее на глас и се шегува с полицаите. Мотивите на Уейт били прости и опитът му почти успял. Той дал подробни описания на убийствата на свекърите си и описал опита си да убие една от най-верните му защитници леля Катрин, като постави стъкла на прах в мармалада й.

„Давах й повтарящи се дози от бацили, после малко арсеник и след това натрошени стъкла. Също така инжектирах живи микроби в консерва с риба, която й дадох да изяде.”.

В действителност първата жертва на Артър трябвало да бъде именно леля Катрин. Скоро след сватбата тя му била дала 80 000 долара, които да инвестира от нейно име. Уейт признал, че се е отказал от опитите си да я убие, само защото тъща му е представлявала много по-голяма и изгодна плячка.

Той дори разказал, че се е опитал да отстрани съпругата си Клара, като й дал от неговия „специален назален спрей“, докато била болна, но тя отказала да го ползва. Отношението му към Клара е смразяващо: „Тя не е на моето ниво в нищо. Когато се отървях от нея, възнамерявах да си намеря по-красива съпруга…”.

Маргарет Хортън

Основният въпрос сега бил дали той е годен да бъде изправен пред съда. Тогава на сцената се появила неговата много уплашена и ядосана бивша любовница Маргарет Хортън. Тя разказала как, докато вече бил под подозрение,  Уейт я поканил в лабораторията си, където й показал най-различни бактерии, а когато го попитала дали е виновен, думите му били: „Истина е. Направих го.”.

Маргарет Хортън цитирала съдържанието на уличаващо писмо, което Уейт й бил изпратил и което тя била унищожила. Той пишел, че вярва, че ще го екзекутират, но живее с надеждата да го обявят за невменяем и да го изпратят в лудница. След няколко години, пишел той, щели да го освободят, за да се върне при нея.

Нейните показания се оказали единственото доказателство, от което съдията имал нужда, за да отхвърли пледирането за невменяемост на Уейт и да го обяви за годен да се яви на съд.

Среща със „Стария Светльо”

Процесът бил просто формалност. Налице били солидни медицински доказателства, че Джон Пек е бил отровен с арсеник и хлороформ. Самият Уейт признал и описал подробно престъпленията си пред шокираните съдебни заседатели. Свидетелските показания на Пърси Пек, Клара Пек, леля Катрин и Маргарет Хортън не оставили и капка съмнение за вината му. Изглежда, освен ако не се случело нещо непредвидимо, срещата на Уейт със „Стария Светльо“ била неизбежна.

По време на целия процес, който продължил от края на април до началото на май, Уейт играел компетентно ролята на човек, който е твърде спокоен и открит за престъпленията си, за да бъде нормален, но нито съдията, нито съдебните заседатели се хванали на въдицата му. Не помогнало и това, че неговата икономка Дора и балсаматорът на г-н Пек дали показания как той им бил предлагал значителни подкупи. Дора разказала, че Уейт й бил предложил 1000 долара, за да не признава, че го е видяла да слага бял прах в храната на свекъра му. Балсаматорът свидетелствал как подсъдимият го бил приклещил в телефонна кабина и му бил натикал 9000 долара в джоба, искайки от него да замърси пробата от балсамираща течност, която трябвало да предаде на прокуратурата, с малко арсеник.

Артър Уорън Уейт

През май 1916 година Артър Уейт бил обявен за виновен в предумишлено убийство и получил задължителната за щата Ню Йорк в онези времена смъртна присъда. Случаят му се проточил още година в апелативния съд и в Комисията за невменяемост, която щяла да даде последната си дума за неговото умствено и психологическо състояние само дни преди насрочената му за месец май 1917 година екзекуция. Комисията решила, че той е напълно нормален, а губернаторът на щата, който имал право да го помилва в последния момент, отказал да се намесва.

На 24 май 1917 година започнал мрачният ритуал на Артър Уейт. Когато пазачите, директорът на затвора и свещеникът влезли в килията му, той спокойно четял Библията, вмъквайки стихове от любимия си поет Джон Кийтс. Уейтс запазил пълно самообладание, докато седял на стола и гледал как поставят колани и електроди по тялото му. Последните му думи били почти безкористно любопитни, сякаш бил страничен наблюдател на собствената си екзекуция: „Нима това е всичко?“.

Директорът на затвора дал сигнал с ръка и екзекуторът дръпнал лоста. През тялото на Артър Уейт преминали два електрически шока от по 2000 волта и смъртта му била обявена секунди по-късно. Аутопсията, извършена непосредствено след това, разкрила два любопитни факта за физическото му състояние. Първият бил белег от менингит – болест, от която Уейт бил страдал като дете и която би могла поне отчасти да обясни неговата психопатия. Другият бил последното нещо, което може да се очаква в един толкова хладнокръвен и безмилостен убиец – Артър Уейт имал необичайно голямо сърце.

—————————————————————————————————

Източници: nytimes.com, wikipedia.org, murderpedia.org, justcriminals.info, malefactorsregister.com

В продължение на пет години серийният убиец Кийт Хънтър Джесперсън убивал жени, пътувайки с камиона си из Съединените Щати. Той захвърлял телата на жертвите си край магистралите в най-различни щати и на властите им отнело дълго време преди да осъзнаят, че сериен убиец дебне жените край крайпътните заведения. Това се случило чак когато самият Джесперсън изпратил писма до медиите, подписани с рисунка на усмихнато личице, в които разказвал за престъпленията си.

Първото известно убийство

Тонджа Бенет

На 23 януари във вторник вечерта 23-годишната Тонджа Бенет решава да излезе навън за няколко питиета. Нощта била влажна и студена, типично за това време на годината в Портланд, Орегон, и Тонджа се облякла подходящо.

Тя грабнала чантата и чадъра си, качила се в колата си и потеглила към любимата си кръчма в югоизточната част на града. Вече на бара, тя не можела да реши какво да пие и си поръчвала ту бира, ту вино през цялата вечер. Не след дълго младата жена, описвана от роднините и приятелите си като леко умствено изостанала и бавноразвиваща се, била видимо опиянена.

В началото Тонджа не обърнала внимание на високия, едър и гръмогласен мъж в края на бара. Той също не й обърнал внимание чак до по-късно вечерта, когато вече била очевидно под въздействието на алкохола. Това не означавало, че не я наблюдавал внимателно, кроейки планове.

Той се доближил до нея с чаша бира в ръка, представил й се и предложил да я почерпи питие. Тя се съгласила без да знае, че така слага началото на верига от събития, които щели да доведат до края на младия й живот.

Името на мъжа било Кийт Хънтър Джесперсън, но Тонджа вероятно го познавала само като Кийт или дори под някое друго име. Джесперсън използвал най-различни псевдоними, често вариация на собственото му име. Както и да се бил нарекъл онази вечер 35-годишният, двуметров великан направил доста силно впечатление на младото момиче. Тя била много доверчива и все още не била научила колко страшни могат да бъдат някои хора.

В един момент Джесперсън се извинил и напуснал кръчмата за малко без да каже на Тонджа къде отива. Когато се върнал й предложил да я заведе на вечеря. Само че като погледнал в портфейла си осъзнал, че няма достатъчно пари да купи храна за себе си, пък камо ли и за нея.

Казал на Тонджа, че има още пари вкъщи и я поканил да го придружи. Тонджа охотно се съгласила да отиде с него в дома му, който се намирал наблизо. Тя го последвала вътре в къщата без да знае, че попада в капан. Вместо да я почерпи вечеря, той я склонил да правят секс.

Още преди да си облекат дрехите след секса той започнал да се държи изключително грубо с нея, отправяйки й жестоки и цинични подигравки. Двамата се скарали жестоко и Джесперсън се нахвърлил с удари върху нея.

Тонджа се опитала да се защити от този гигант, но Джесперсън започнал жестоко да я удря по лицето и главата. Ловко стиснал момичето за гушата с едната си ръка, а с другата грабнал въже, което без много да мисли увил около врата й и го затегнал силно, гледайки как животът изтича бавно от тялото й. Скоро тя престанала да се бори и той отпуснал хватката си, оставяйки полуголото й тяло да се свлече на пода.

Джесперсън не изпаднал в паника след убийството. Оставил трупа й в жилището си и се върнал в кръчмата да си допие. Постарал се да говори с останалите клиенти, за да си създаде някакво алиби.

След няколко бири Джесперсън се върнал вкъщи и спокойно натоварил тялото на Тонджа на предната седалка на колата на негов приятел. Потеглил извън града по старата магистрала, докато не намерил достатъчно усамотено и тъмно място. Там изхвърлил тялото на момичето през крайпътния насип, сякаш е ненужен боклук.

После се качил обратно в колата и метнал уокмена, който Тонджа била оставила вътре, през прозореца. Спрял в крайпътно заведение и пил кафе през остатъка от нощта в пореден опит да си създаде алиби. Малко след зазоряване отново се качил в колата си и изхвърлил чантата на Тонджа и документите й за самоличност в храстите край реката.

Няколко дни по-късно тялото на Тонджа било открито от случаен човек, който уведомил полицията. Направени били снимки, местопрестъплението било обработено по обичайния начин, а неидентифицираното тяло било откарано в моргата.

Смъртта на Тонджа не предизвикала много шум в местните вестници. Статиите просто описвали в няколко кратки параграфа откриването на тялото й и изявлението на полицията, че е била намерена полугола, с въже около врата, пребита и удушена до смърт; че един от зъбите й бил пробил долната й устна. Публикувано било и описание на външността й, което скоро довело до изясняване на нейната самоличност. Полицията не разполагала със заподозрени и Кийт Джесперсън бил оставен необезпокоявано да търси нови жертви.

Домашно насилие

Лаверн Павлинак

Междувременно 57-годишната детектив-аматьор Лаверн Павлинак четяла новините, свързани с убийството на Тонджа, с голям интерес. Като ненаситна почитателка на криминална литература и сериали тя била отлично запозната с полицейската работа.

Лаверн следяла внимателно всяка новина, свързана със случая и си водела бележки. Тя била решила, че смъртта на Тонджа би могла да й послужи като перфектното средство, за да сложи край на своята насилствена връзка с 43-годишния Джон Сосновски, с когото живеела.

Преди да приведе своя план в действие Лаверн се подготвила добре. Тя научила имената на детективите, разследващи случая – Алан Корсън и Джон Инграм. Преговорила добре сценария в главата си и им се обадила, казвайки че разполага с важна информация по случая. Нетърпеливи да разкрият убийството, Корсън и Инграм веднага се отправили към дома й.

Лаверн вярвала, че е измислила безотказен начин да изрита Сосновски от живота си, дори ако това означавало и тя самата да прекара известно време в затвора. Тя разказала на детективите за бурната си връзка с него и как той от години я подлагал на физическо насилие. Накрая заявила, че именно той е отговорен за изнасилването и убийството на Тонджа Бенет.

Лаверн продължила, разказвайки как е била принудена от Сосновски да му помогне да изнасили момичето. Обяснила в привидно сложни детайли какво точно се е случило, как въжето е било поставено на врата на Тонджа и как момичето било удушено от ръцете на приятеля й. Сосновски я бил заставил да му помогне в отърваването от тялото и прикриването на престъплението.

Корсън и Инграм не били сигурни как да приемат показанията на Лаверн. Макар да нямали търпение да приключат случая, те напуснали дома й без да извършат арест, тъй като имали нужда да осмислят чутото. Трябвало да говорят и със Сосновски и, когато го направили, той естествено отрекъл всичко.

В следващите няколко седмици Корсън и Инграм продължили да разпитват Лаверн за случая. Понякога тя сама им се обаждала с твърдението, че се е сетила за нови подробности.

Накрая детективите завели Лаверн в района, в който било захвърлено тялото, за да видят дали ще може да покаже точното място. Тя се справила удивително добре, познавайки мястото, но не могла да обясни други важни неща, като например къде са личните вещи на Тонджа.

Джон Сосновски

В крайна сметка Корсън и Инграм предали случая на прокуратурата и Лаверн и Сосновски били арестувани и обвинени в смъртта на Тонджа. Макар първоначално да твърдял, че е невинен, изправен пред възможността да получи смъртна присъда Сосновски признал несъществуващата си вина.

С помощта на подробните показания на Лаверн, тя и Сосновски били осъдени през февруари 1991 година. Той получил доживотна присъда, а тя минимум 10 години. Лаверн не очаквала подобен тежък удар и не след дълго започнала да твърди, че е измислила цялата история, за да сложи край на връзката си. Но, тъй като вече била зад решетките, никой не й повярвал.

Диря от трупове

Двама души били изпратени в затвора за убийство, което не са извършили, а Кийт Джесперсън имал свободата да пътува из цялата страна в търсене на нови жертви.

Той е роден в западната канадска провинция Британска Колумбия и първата амбиция в живота му била да стане полицай. Повече от всичко на света искал да бъде член на Кралската канадска конна полиция.

Джесперсън бил на път да осъществи своята мечта, когато бил приет в полицейската академия. Но надеждите му били попарени, тъй като претърпял сериозен инцидент по време на тренировка. Не бил в състояние да остане повече в академията, заради нараняванията си.

Джесперсън се почувствал отхвърлен и онеправдан и се заклел пред себе си да отмъсти на обществото, чийто правила му попречили да постигне мечтите си. Без да осъзнава, дълбоко в него се криело чудовище, чакащо да бъде освободено.

Кийт Хънтър Джесперсън

Кийт и семейството му се преместили в американския щат Вашингтон и заживели в каравана. Той станал шофьор на камион и работата му харесала. Скоро обикалял Съединените щати от Вашингтон до Орегон, Калифорния, Монтана, Небраска и дори Ню Йорк и Флорида.

Опитвайки вкуса на кръвта за първи път с убийството на Тонджа Бенет, Джесперсън скоро разбрал, че е пристрастен към убиването. Той изчакал около година и половина преди да извърши второто си убийство, след което се отприщил и започнал да убива в бърза последователност.

Следващото убийство се случило в края на юли или началото на август 1992 година. Тялото на неизвестна жена било открито на 30 август на около 16 км северно от калифорнийския град Блайт. Разследването заключило, че тя е мъртва от няколко седмици. Впоследствие Джесперсън щял да каже на властите, че името й било „Клодия“.

Следващият месец, край магистрала 99 край Търлок, Калифорния, е открито тялото на 32-годишната Синтия Лин Роуз. Първоначално смъртта й била приписана на свръхдоза наркотици. Но точно по онова време Джесперсън започва да пише анонимни писма до медиите, в които поема отговорност за това убийство, както и за други.

В едно от писмата си той твърди, че Роуз е била проститутка, която бил качил в камиона си. Джесперсън подписвал писмата си с рисунка на усмихнато лице и журналистите бързо му лепнали прякора „Убиеца с усмихнатото лице“. Писмата били предадени в полицията, но властите не могли да открият подателя им и Джесперсън щял да запази своята анонимност до 1995 година.

Писмата на Убиеца с усмихнато лице

Негова следваща жертва станала 26-годишната Лори Ан Пентланд. Тялото й било открито през ноември 1992 година в град Сейлъм, Орегон. Детективите установили, че момичето е било удушено, но убиецът не бил оставил други следи. Впоследствие щяло да стане ясно, че удушаването е предпочитаният метод за убийство на Убиеца с усмихнатото лице.

Следващият юли е открита още една неизвестна жертва на магистралата западно от Санта Нела, Калифорния. Жената била мъртва само от няколко дни и съдебният лекар приписал смъртта й на „свръхдоза наркотици“. Разследването на случая щяло да бъде възобновено след като Убиеца с усмихнатото лице я споменал в писмо до медиите.

След повече от година са открити останките на жертва номер 6. Тялото на неизвестната жена е намерено на 14 септември 1994 година край магистралата западно от Крествю, Флорида. Останките се състояли главно от кости, които според експертизата принадлежали на 40-годишна жена. Впоследствие Джесперсън щял разкрие, че името на жената било „Сюзан“.

Макар трупът й да бил открит чак през септември 1995 година, 21-годишната Анджела Събрайз от Оклахома Сити щяла да стане седмата жертва на Джесперсън. Почти никой не бил осъзнал, че тя е изчезнала, тъй като момичето водело скитнически живот.

Чак с жертва номер 8 Джесперсън станал небрежен и убил някого, когото познавал. Смята се, че 41-годишната Джули Ан Уинингам от Камас, Вашингтон, е била убита на 10 март 1995 година във град Уашогъл, Вашингтон.

Подобно на останалите тя била удушена, а голото й тяло захвърлено край магистрала 14. Но, за разлика от предишните случаи, приятелите и роднините на Джули знаели, че тя се среща с Джесперсън. Така полицията се сдобила с първата си ценна следа – неговото име.

Детектив Рик Бъкнър

Детектив Рик Бъкнър

Опитният детектив Рик Бъкнър от шерифското управление на окръг Кларк в щата Вашингтон, добре познат от ролята си в разследването на детските убийства, извършени от Уесли Алан Дод няколко години по-рано, се заема с разследването на убийството на Джули Ан Уинингам. Той научава, че Джули е имала връзка с мъж на име Кийт Джесперсън, когото наричала „годеник“. Тя го била срещнала през февруари 1995 година в крайпътно заведение в Юта и пътувала на стоп с него до Вашингтон. Нейните познати описвали мъжа като „едър тип“ и „гигант“.

Сватбата на Джесперсън

Бъкнър научил също, че Джесперсън няма криминално досие в щата Вашингтон. Той се бил оженил за жена на име Роуз през 1986 година, от която имал три деца. Единствените официални следи, на които попаднал детективът при проверката на миналото му били документите за развода му с Роуз през 1990 година.

Детективът се свързал с транспортната компания, за която работел Джесперсън. Те му казали, че той пътува из цялата страна и в дните непосредствено след убийството на Уинингам е бил на път за Пенсилвания. Компанията го снабдила с пътния лист на Джесперсън за обратния му път до Западния бряг, който щял да мине през Тексас, Ню Мексико и Аризона.

На 22 март 1995 година Бъкнър вече бил успял да хване дирите на Джесперсън в Ню Мексико. С помощта на местните шерифи Бъкнър задържал Джесперсън и го разпитвал в продължение на шест часа за убийството на Джули Уинингам.

Но заподозряният отказвал да говори и тъй като не разполагал с никакви доказателства за ареста му, Бъкнър нямал друг избор освен да го пусне. Джесперсън продължил по маршрута си към Аризона, а Бъкнър се върнал във Вашингтон.

Докато бил в южна Аризона Джесперсън изпаднал в паника и направил два опита за самоубийство в две поредни вечери. Той се нагълтал с приспивателни, но хапчетата не подействали на масивното му тяло.

На 24 март Джесперсън очевидно проумял, че залавянето му за убийството на Джули Уинингам е неизбежно и решил, че ще е най-добре да се предаде, за да смекчи присъдата си. Той написал две писма – едно до децата си и едно до брат си, което отчасти гласяло:

“Изглежда, че късметът ме напусна. Никога повече няма да мога да се радвам на живота навън. Попаднах в кофти ситуация и се поддадох на емоциите. Убих жена в камиона си по време на скандал. С всичките доказателства срещу мен изглежда наистина съм черната овца. Съдът ще ми назначи адвокат и ще има дело. Сигурен съм, че ще ме убият за това. Съжалявам, че станах такъв. Убиец съм от пет години и съм убил осем души, нападнал съм повече. Изглежда нищо не съм научил. Татко винаги се тревожеше за мен, заради онова, през което минах по време на развода, проблемите с парите и т.н. Изкарвах си го на разни хора… Май се надявах да ме хванат. Снощи взех 48 приспивателни хапчета и се събудих добре отпочинал. Предната вечер изгълтах две шишенца с хапчета без никакъв резултат. Днес ще ме арестуват.”.

Джули Ан Уинингам

По-късно същата вечер, след като пуснал писмата в пощата, Джесперсън се обадил на детектив Бъкнър и признал за убийството на Джули Уинингам. Самият той твърди, че бил признал, защото знаел, че ще лежи доживот, или ще бъде екзекутиран и така няма да може да нарани друга жена.

След шест дни детектив Бъкнър заминал за Аризона, за да отведе Джесперсън обратно във Вашингтон, където щял да бъде официално обвинен в убийството. Детективът му казал: „Уесли Алан Дод някога беше в тези белезници“. А Джесперсън си помислил: „Само ако знаеше какво има в тях сега, щеше да припадне“.

При пристигането си във Вашингтон Джесперсън се обадил на брат си и го инструктирал да унищожи писмото. Но по съвет на адвокат и на баща си, които смятали, че не е законно да укрива подобно доказателство, брат му решил да го предаде на полицията. Скоро след това писмото било публикувано във вестниците.

Междувременно Бъкнър започнал да обменя информация с органите на реда в цялата страна. Интересувал се дали другите юрисдикции имат неразкрити случаи на убийство, които съвпадат с пътуванията на Джесперсън. Само след няколко дни отделът му получил 16 отговори от полицейски управления в цялата страна.

Освен от пътния лист на Джесперсън, разследващите проявили интерес и към веществените доказателства, събрани от местопрестъпленията на неразкритите убийства. Проби от телесни течности били дадени за ДНК експертиза с надеждата да бъде открито съвпадение с Джесперсън.

Фокусирайки се върху жертвите, открити край първостепенни пътища и в близост до крайпътни заведения, властите в Орегон, Невада и Юта първи започнали да разследват студените си досиета. От особен интерес за органите в Орегон бил неразкритият случай на жена, която изчезва в района на крайпътно заведение в северната част на щата през август 1994 година и чието тяло било намерено край магистралата в южен Орегон през март 1995-а, скоро след ареста на Джесперсън.

Властите в щатите Юта и Невада също преразглеждали няколко неразкрити случаи на убийство, но макар инстинктите да им подсказвали, че Джесперсън е техният човек, не разполагали с достатъчно доказателства, за да му повдигнат обвинения.

Клане на кучета и котки

Кийт Джесперсън опитал за първи път вкуса на убийството като шестгодишен, когато размазвал главите на гризачи в Британска Колумбия. Когато семейството му се преместило да живее в каравана във Вашингтон 20-годишният Кийт се разгърнал още повече, преминавайки към по-големи животни. Залавял улични кучета и котки и ги пребивал до смърт с лопата, душел ги с голи ръце или ги застрелвал с въздушна пушка. Установил, че това много му харесва.

„Бях като Арнолд Шварценегер“ – хвали се той след години на журналистите. – „Сякаш играех на война. Когато погледнех онези кучета, те клякаха и се напикаваха. Бяха толкова уплашени, че трепереха.“.

Джесперсън се наслаждавал на страха, който всявал в тези животни и с огромна наслада гледал как животът им буквално изтича в ръцете му.

Мелиса Мур с баща си

Неговата дъщеря Мелиса Мур разказва след години, че баща й често я е карал да се чувства неудобно с прекалените си откровения за сексуалния му живот. Понякога дори се впускал в живописни детайли за секса, който правел със собствената й майка. Оглеждал похотливо жените на публични места в присъствието на трите си деца, подхвърлял им неприлични коментари и ги тормозел.

Когато била на пет години Мелиса намерила в мазето на къщата малки котенца и ги изнесла навън да си играе с тях. Баща й видял какво държи в ръцете си, взел котенцата, закачил ги с щипки за пране на простора и започнал да ги изтезава. Мелиса си спомня с отвращение насладата, изписана на лицето му, докато тя го молела да пусне злощастните мъничета. По-късно намерила телцата им, захвърлени в задния двор.

Друг път Джесперсън заварил Мелиса и нейният брат да галят красива черна котка. Той се надвесил над тях с огромната си фигура и казал игриво: „Какво си имаме тук?“. Сграбчил котката и за облекчение на децата започнал да я гали. Но после притиснал животното с едната си ръка и извил главата му с другата. Котката отчаяно деряла ръцете му, а децата пищели, но на лицето на баща им било изписано същото онова странно изражение – на наслада.

Кийт Джесперсън със семейството си

В наши дни не е тайна, че децата, склонни към насилие над животни, понякога преминават към насилие над човешки същества като възрастни. Джесперсън разказва, че като бил малък неговият баща станал свидетел как удря котка в асфалта и после я довършва, удушавайки я. Впоследствие баща му с гордост разказвал тази история на приятелите си в съседните каравани.

“Това предизвика у мен нуждата да убивам отново“ – казва Джесперсън. – “Започнах да си представям какво би било да убия човешко същество. Тази мисъл ме преследваше с години, докато накрая се случи. Убих жена, пребивайки я до смърт и накрая я удуших. Повече не ми се налагаше да търся животни, които да тормозя. Сега търсех хора, които да убивам. Убивах отново и отново, докато ме заловиха. Сега си плащам за това с остатъка от живота ми зад решетките. Трябва да спрем жестокостта към всичко преди да се превърне в по-голям проблем като мен.”.

Джесперсън очевидно правел опит да убеди обществото в идеята, че притежава състрадателна страна, в което естествено никой не повярвал. Той пишел подобни писма до множество репортери и уебсайтове в опит да разкрие различни аспекти от самоличността си.

В някои от писмата си описвал своята чувствителна природа, а в други наричал жертвите си „купчини боклук“, надявайки се така да посее съмнение в очите на обществото и властите, че просто се е натъкнал на нечий друг „боклук“ и е несправедливо обвинен в чуждо престъпление. Понякога, с чувство на болен хумор и сарказъм, предлагал в писмата си „Комплект на начинаещия сериен убиец“:

“Това е предложението, което умирате да имате! Комплект на начинаещия сериен убиец. Сега можете да бъдете единственият сериен убиец във вашия квартал… учете се от професионалист! Отървете се от нежеланите членове на семейството! Сдобийте се с работата на мечтите си като отворите свободно място… Всички ще умират да ви видят… Получавате кукла в цял ръст с лика на Джули Уинингам с подсилена пружина във врата, така че скоро ще имате силата да изстискате душицата на всекиго…“.

Убийството на Анджела Събрайз

Кийт Джесперсън

Докато лежал в ареста за убийството на Джули Уинингам Джесперсън започнал да говори със своя адвокат за другите си престъпления. Адвокатът сам повдигнал тази тема, повлиян от нещата, които Кийт бил написал в писмото до брат си.

Джесперсън му разкрил най-съкровените си тайни и така се отприщил, че скоро вече не можел да си държи устата затворена. Разказал за убийството на Анджела Събрайз на своите съкилийници, които от своя страна го предали на властите.

Джесперсън бил качил Анджела в камиона си край град Спокейн, Вашингтон, през януари 1995 година, за да я закара в Колорадо да види баща си. По пътя тя спряла да му се обади и по всичко си личало, че той не иска да я види, защото Анджела си променила намерението и помолила Кийт да я закара вместо това при приятел в Индиана.

Скоро тя започнала страшно да го изнервя. Не го оставила да спи, когато спрели заради лошото време и настоявала да продължат. Извън себе си от умора и раздразнение, Джесперсън я удушил и легнал да спи.

Събудил се три часа по-късно и потеглил към Небраска, където спрял и завързал с въже тялото й с лицето надолу под камиона си. Шофирал така, влачейки трупа по асфалта, в продължение на 20 км, докато въжето се разхлабило. Тогава захвърлил тялото край магистрала 80, а найлоновото въже било още около глезените й.

С разследването на убийството се заел сержант Тери Болиг от шерифското управление в окръг Ларами, Уайоминг, където се смятало, че е извършено престъплението. Той установил, че Анджела е водила скитнически живот и затова не била обявена за изчезнала от близките й. Сержантът успял да издири баща й като проследил телефонния разговор, който се оказал платен с кредитната карта на брата на Джесперсън.

Болиг показал на Джесперсън снимка на Анджела и той я разпознал като жената, която бил убил в камиона си. Описал татуировката, която имала на глезена си. С помощта на указанията му тялото на Анджела била открито през септември 1995 година.

Междувременно властите се заели да правят експертиза на почерка на Джесперсън. Искали да установят дали той е същият човек, писал писма до орегонски вестник преди години с твърдението, че е убил три жени в Калифорния и две в Орегон.

Разглеждайки писмото, което Кийт бил написал на брат си, в което твърдял, че е убил 8 жени в период от 5 години, разследващите забелязали прилики не само в почерка, но и в самите  престъпления. За една от жертвите си в Калифорния Убиеца с усмихнатото лице пишел, че е използвал тиксо, за да завърже ръцете и краката й – факт, който никога не бил изнесен в публичното пространство.

Самият Джесперсън затвърдил убеждението на властите, че той е Убиеца с усмихнатото лице, като написал писмо до вестник във Ванкувър и успял да го изпрати тайно от затвора.

В него намеквал, че е искал да бъде заловен, за да не убива повече и казвал: „Знам, че онова, което сторих е грешно и съжалявам за всички семейства на моите жертви… Аз всъщност съм Убиеца с усмихнатото лице… Създадох го, защото исках да бъда спрян, но е трудно просто да си признаеш… Молех се нощ след нощ в тази студена и тъмна килия за отговор и Бог ми каза да изляза начисто и да кажа истината за всичко. Няма да бъда щастлив, докато не заменя онзи мъж (Сосновски) в щатския затвор в Орегон за престъплението и той не излезе на свобода… Повечето хора ще кажат, че съм чудовище! Не съм чудовище! Точно като във филма „Джурасик парк“, аз бях създаден от хората…“.

Коментарите на Джесперсън за Сосновски шокирали разследването, защото за първи път нещо посявало съмнение, че правилният заподозрян за убийството на Тонджа Бенет е изпратен в затвора.

Медийна кампания

Написвайки писмото до ванкувърския вестник, Джесперсън осъзнал, че ще трябва да помогне на общественото мнение, ако иска да убеди властите, че той е убил Тонджа Бенет. Мотивацията му да признае за това убийство не идвала от желание да излезе начисто, или да покаже разкаяние, а най-вероятно се дължала на желанието му да запази живота си. Джесперсън знаел, че ако го екстрадират в Уайоминг е напълно възможно да го осъдят на смърт за убийството на Анджела Събрайз.

Ако обаче признаел за убийството на Тонджа Бенет и получел смъртна присъда в Орегон, където такава не била изпълнявана от началото на 60-те години на миналия век, той знаел, че най-малкото ще отложи опасността от процес в Уайоминг. Възможно било дори да не го осъдят на смърт в Орегон, а да получи доживотна присъда, ако адвокатът му успеел да му уреди сделка.

Кийт Хънтър Джесперсън с адвоката си

Пресата била повече от нетърпелива да му помогне. С него се свързали репортери от голям брой вестници. Той им казал, че Джон Сосновски и Лаверн Павлинак са невинни и са в затвора за престъпление, което не са извършили.

Първоначално властите не вярвали на Джесперсън и смятали, че са изпратили в затвора точните хора. Започнали да проявяват интерес чак когато той настоял, че може да ги заведе на мястото, където бил изхвърлил чантата и личните документи на Тонджа – нещо, което Лаверн Павлинак не била в състояние да направи.

Междувременно Джесперсън продължил да общува с медиите, поемайки отговорност за още убийства.

„Пътувах с Клодия, която искаше да отиде във Финикс, Аризона. Опита се да ми открадне портфейла и умря, опитвайки се. После беше Синтия Лин Роуз – проститутка, работеща край Търлок, Калифорния. След това Лори Ан Пентланд – проститутка от Уилсонвил, Орегон. После непозната проститутка от Корнинг, Калифорния. След това жена, която качих на път за Невада. Наричаше се Сузана…”.

Списъкът продължавал още и още. Всичко на всичко, Джесперсън поел отговорност за най-малко 160 убийства в цялата страна. Казал на медиите, че си признава, защото го измъчва болна съвест. Но, подобно на Хенри Лий Лукас, той щял да се отметне от признанията си по-късно.

Джесперсън лъжеца

В един момент Джесперсън бил посетен от детективите, разследващи Убиеца от Грийн ривър, които искали да знаят дали той е отговорен за неразкритите убийства в тяхната юрисдикция. Много от жертвите на Джесперсън били проститутки, а предпочитаният му метод за убийство бил удушаване, затова изглеждал като логичен кандидат за поне част от убийствата от Грийн ривър. Джесперсън им разказал следната история:

“В около 20:00 часа карах на север към Сиатъл… междущатската магистрала беше пълна със стопаджии и проститутки по това време на вечерта… Забелязах една кучка да върви бързо край пътя. Беше слаба и стегната, с дълги крака. Реших първо да си натоваря камиона и после да я взема на връщане. Пътувах обратно и отново я видях. Без да се огледа за коли, тя изскочи пред мен. Натиснах спирачки, но чух как тялото й се удари в бронята и усетих как гумите минават през нея. Тя беше мъртва и аз се огледах за очевидци. Нямаше никого. Ако можех да махна тялото й от там, щях да се отърва. Качих трупа в камиона и потеглих на север. Отляво имаше открито поле с достатъчно храсти, зад които да се скрия и да изкопая гроб“.

Джесперсън продължил разказа си, описвайки как е метнал мъртвата жена на рамо и е грабнал лопатата си. Отнесъл я полето, хвърлил тялото й на земята и махнал всичките й бижута, прибирайки ги в джоба си. Докато копаел гроба чул, че някой се приближава към него. Клекнал зад храстите, за да не бъде забелязан.

Видял мъж, който точно като него носел тяло, но то било в черен найлонов чувал. Човекът го поставил на земята и започнал да копае гроб недалеч от Джесперсън. Той решил да го доближи и го стреснал.

“Почти бях приключил, когато те видях да приближаваш“ - бил му казал Джесперсън. - „Не можех да не се удивя, че и на двама ни се е наложило да се отървем от две тела по едно и също време. Сега вече, след като знам за какво си дошъл тук, мога да се върна към онова, което правех…”.

Когато погребали телата в полето, разказал Джесперсън, двамата решили да пият заедно кафе в крайпътен ресторант.

„Не можех да не забележа, че твоята и моята си приличаха доста. Имаха същите черти. Единствената разлика беше огърлицата, която свалих от моята… „. Той извадил накита от джоба си и го поставил на масата. Мъжът го взел и го разгледал внимателно… очите му се просълзили. Джесперсън го попитал какво не е наред.

„Изглежда имаме доста повече общи неща от погребването на две момичета по едно и също време“ – бил му отговорил мъжът. – „Убили сме еднояйчни близначки. Твоята е сестра на моята.“.

Горната история е очевидна измислица, създадена от въображението на Джесперсън. Добър пример за неговата способност да лъже с лекота, без да мисли. В случая на Убиеца от Грийн ривър нямало убити близначки.

Впоследствие самият Джесперсън си признава, че е измислил всичко. В своето есе „Аз съм лъжец“, публикувано в интернет, той също отрича повечето си предишни признания.

Признаване на вина

Кийт Хънтър Джесперсън

През октомври 1995 година Джесперсън пледира за виновен в убийството на Джули Уинингам и през декември получава доживотна присъда. На 2 ноември същата година пледира за виновен в убийството на Тонджа Бенет и моментално го осъждат на доживотен затвор с минимален срок на излежаване на присъдата 30 години.

Така Джесперсън получил онова, което искал – затвор в Орегон. Присъдата му правела възможността да получи смъртно наказание в други щати по-малко вероятна, тъй като това щяло да бъде свързано със значителни разходи и формалности. Това развитие на нещата довело и до по-бързото излизане на Сосновски и Павлинак от затвора. Джесперсън плакал при тяхното освобождаване.

Междувременно властите се занимавали с още един случай в Орегон, свързан с Джесперсън, а именно убийството на 23-годишната Лори Ан Пентланд. ДНК експертизата и други веществени доказателства, както и писмата на Убиеца с усмихнатото лице, го свързвали със случая. В тях Убиеца с усмихнатото лице разказвал, че бил спал с нея няколко пъти и накрая, опиянен от чувството за власт, й казал, че ще умре и бавно я удушил по време не секс.

Джесперсън получил още една доживотна присъда в Орегон за убийството на Лори Ан Пентланд и бил прехвърлен в щатския затвор, където да излежи наказанията си последователно.

Кийт Хънтър Джесперсън

След повече от две години на мъчителни правни спорове щата Уайоминг най-накрая успява да екстрадира Джесперсън, за да го изправи на съд за убийството на Анджела Събрайз. Докато прокуратурата се готвела за предстоящия процес, той се заканвал на властите, че ще промени показанията си по отношение на това в коя юрисдикция бил извършил убийството, което щяло да доведе до огромни усложнения и разходи. В крайна сметка Джесперсън се съгласил на сделка – да пледира за виновен в убийството на Анджела Събрайз, а в замяна прокуратурата да не търси смъртно наказание срещу него.

Така, на 3 юни 1998 година, Кийт Хънтър Джесперсън получава още една доживотна присъда. През 2009 година срещу него са повдигнати обвинения за убийство в Калифорния и през януари 2010-а получава поредната си доживотна присъда.

Повече от вероятно е, че той ще умре в затвора.

——————————————————————–

Източници: crimelibrary.com, wikipedia.org, bbc.com, murderpedia.org

Вероятно много родители са се питали понякога, дори за части от секундата, дали липсата на угризения и емпатия у детето им би могла да бъде знак за много по-голям проблем. Никой родител не иска да си представи, че детето му би могло да бъде психопат. За щастие повечето деца не са такива – дори да се държат коравосърдечно и жестоко понякога. Децата психопати обаче са жестоки и лишени от емоции през по-голяма част от времето. Често е трудно да се каже със сигурност, защото някои елементи на психопатията биха могли да се срещнат до известна степен у повечето деца.

Начинаещ психопат

Саманта е на 11 години и се намира в клиника за проблемни деца в Тексас, където майка й я посещава на всеки шест седмици. Тя е дребно момиче с вълниста черна коса и сериозен поглед. Усмихва се, когато говори за приятни неща, но когато разговорът навлезе в неудобна територия – събитията, довели до изпращането й тук – Саманта се размърдва неспокойно и свежда очи към ръцете си.

- Исках целия свят за себе си – казва тя. – И нарисувах цяла книга за това как да наранявам хора.

На 6 години Саманта започва да рисува картини на смъртоносни оръжия: нож, лък и стрела, отровни химикали, найлонова торба за задушаване. Преструвала се, че убива плюшените си играчки, което я карало да се чувства щастлива. Момиченцето вярвало, че ще дойде деня, в който ще убие истински човек. Не след дълго тя се опитва да удуши невръстните си брат и сестра.

Нейните родители Джен и Дани я осиновяват, когато Саманта е на 2 години. Двамата вече имали три биологични деца, но се почувствали призовани да приемат Саманта и нейната по-голяма доведена сестра в семейството им. Впоследствие двамата имат още две деца.

Още в началото Саманта се оказала своенравно дете с тиранична нужда за внимание. Биологичната й майка била принудена да я изостави, защото загубила работата и дома си и не можела повече да се грижи за четирите си деца. Нямало данни за домашно насилие. Саманта се развивала като съвсем нормално дете – без емоционални белези, аутизъм, обучителни трудности или хиперактивност.

Но още като много малка тя проявява подла жилка. На около 20-месечна възраст се скарала с момченце в детската ясла. Възпитателката успокоила децата и сметнала проблема за решен. Но по-късно през деня Саманта, която вече била научена да ходи на гърне, отишла при играещото си момченце, свалила гащичките си и се изпишкала върху него. Знаела точно какво прави. На тази крехка връзраст Саманта имала търпението и злопаметността, неприсъщи на повечето деца, да изчака удобен момент, за да си отмъсти.

Като по-голяма тя щипела, спъвала или блъскала братята и сестрите си и се усмихвала, когато се разплаквали. Веднъж разбила касичката на сестра си и скъсала всичките банкноти. Друг път Джен й се скарала, че се отнася лошо към децата и Саманта хвърлила контактните й лещи в тоалетната и пуснала водата. Поведението й не било импулсивно, разказва майка й, а много премислено и преднамерено.

„Искам да убия всички ви“, казвала Саманта на майка си Джен и баща си Дани – бивша начална учителка и лекар. Двамата осъзнали, че са изправени пред нещо, което надхвърля квалификациите им. Консултирали се с лекари, психиатри и терапевти. Но Саманта ставала все по-опасна. „Ще го израсне“ – успокоил ги един от психолозите; проблемът бил просто закъсняла емпатия. Саманта е импулсивна, казал им друг, лекарствата ще помогнат. Следващият специалист смятал, че детето проявява признаци на разстройство на привързаност, реактивен тип. И накрая – типично за подобни случаи – психолог обвинил Джен и Дани за състоянието на Саманта, която според него реагирала на техните сурови и лишени от обич грижи.

В един горчив декемврийски ден на 2011 година Джен се прибирала с децата у дома с колата си. Пътят бил тесен и лъкатушещ. Саманта скоро била навършила 6 години. Внезапно Джен чула пищене от задната седалка и, поглеждайки в огледалото, видяла как Саманта стиска с ръце гушата на 2-годишната си сестра, закопчана в детското й столче. Джен ги разтървала и когато се прибрали вкъщи дръпнала Саманта настрана.

- Какво правеше? – попитала я тя.

- Опитвах се да я удуша – отговорила спокойно Саманта.

- Осъзнаваш ли, че щеше да я убиеш? Нямаше да може да диша. Щеше да умре.

- Знам.

- Ами ние останалите?

- Искам да убия всички ви.

После Саманта показала на Джен рисунките си и майката гледала с ужас, докато дъщеря й демонстрирала как удушава плюшените си животни. Четири месеца по-късно Саманта се опитва да удуши невръстния си брат, който бил само на 2 месеца.

Джен и Дани трябвало да признаят пред себе си, че нищо не помага – нито обич, нито дисциплина, нито терапия. Джен упорито търсела информация в опит да открие диагноза, която да има смисъл. Накрая се натъкнала на състояние, което изглежда съвпадало, но това била диагноза, която всички специалисти досега били пренебрегвали, защото се смята за рядка и нелечима. През юли 2013 година Джен завежда Саманта при психиатър в Ню Йорк, който потвърждава съмненията й.

„В света на детското душевно здраве това общо взето е терминална диагноза, само дето детето ти няма да умре“ - казва Джен. – „Просто не може да му се помогне“.

Саманта е диагностицирана с разстройство на поведението, характеризиращо се с коравосърдечност и липса на емоции. Тя показвала всички отличителни белези на един начинаещ психопат.

Коравосърдечни деца

Психопатите винаги са били с нас. Някои психопатични черти са оцелели у хората, защото са полезни в малки дози: хладната безстрастност на хирурга, тунелната концентрация на атлета, амбициозният нарцисизъм на политика. Но когато тези атрибути съществуват в грешната комбинация или в екстремна форма, те могат да създадат един опасен асоциален индивид, или дори хладнокръвен убиец. Едва през последния четвърт век учените фокусират вниманието си върху ранните знаци индикиращи, че едно дете би могло да бъде следващият Тед Бънди.

Специалистите избягват да наричат децата психопати, тъй като терминът носи твърде голямо клеймо и твърде много детерминизъм. Предпочитат да описват деца като Саманта, използвайки характеристиките „коравосърдечност и неемоционалност“, обобщаващи цял куп отличителни белези и поведения, сред които липса на емпатия, угризения и вина; повърхностни емоции; агресия и дори жестокост; и привидно безразличие към наказанията. Коравосърдечните и непоказващи емоции деца без проблем нараняват околните, за да получат каквото искат. Ако показват загриженост или емпатия, това вероятно е опит за манипулация.

Учените смятат, че близо 1 процент от децата проявяват тези характеристики, но сравнително доскоро рядко се говори за това състояние. Едва през 2013 година Американската психиатрична асоциация включва термините коравосърдечност и неемоционалност в учебника си по диагностика. Състоянието може да остане незабелязано, понеже децата с тези „качества“ са достатъчно чаровни и умни, че да ги замаскират.

Над 50 изследвания показват, че коравосърдечните и неемоционални деца са по-склонни да станат престъпници или да проявят агресивни, психопатични черти по-късно в живота.

Учените вярват, че към психопатията водят два пътя – този на природата и този на възпитанието. Заобикалящата среда, като например мизерия, жестоки родители, опасен квартал, би могла да превърне някои деца в агресивни и безсърдечни. Те не са родени лишени от емоции и мнозина експерти смятат, че смяната на средата би могла ги спаси от бездната на психопатията.

Но други деца проявяват черти на коравосърдечност и неемоционалност, въпреки че са отгледани от любящи родители в спокойни квартали. Проучвания във Великобритания стигат до извода, че това ранно проявяващо се състояние е силно наследствено, закодирано в мозъка – и е особено трудно за лекуване.

Все пак учените подчертават, че дори едно дете да е родено коравосърдечно, това не означа автоматично, че задължително ще стане психопат. Според някои изчисления четири от пет деца с тези характеристики не се превръщат в психопати. Загадката се състои в това защо някои от тях се развиват в нормални хора, а други свършват на електрическия стол.

Опитното око може да разпознае коравосърдечното и неемоционално дете още на 3 или 4-годишна възраст. Докато нормално развиващите се деца обикновено се разстройват, когато видят другарчето си да плаче и се опитват да го утешат, или да избягат от драмата, тези деца показват хладна откъснатост. Всъщност психолозите може би могат да проследят тези характеристики още в бебешка възраст. Учени от Кингс Колидж в Лондон подлагат на тест над 200 петседмични бебета, изследвайки дали предпочитат да гледат човешко лице или червена топка. Оказва се, че онези бебета, избрали топката, проявяват повече признаци за коравосърдечност след две години и половина.

Мозъчни аномалии

С порастването на детето се появяват все по-очевидни знаци. Психологът от Университета в Ню Мексико доктор Кен Кил казва, че един от страшните предвестници се наблюдава, когато детето е на 8-10 години и извърши престъпление самостоятелно, без натиск от връстниците му. Подобна постъпка отразява вътрешен импулс към вършене на злини. Криминалната гъвкавост – извършване на различни престъпления в различни ситуации – също може да е подсказка за бъдеща психопатия. Но най-силният предупредителен сигнал е ранната проява на жестокост.

Благодарение отчасти на работата на доктор Кил науката има доста добра представа как изглежда мозъка на един възрастен психопат. Ученият сканира мозъците на стотици обитатели на затворите с максимална сигурност и описва невралните разлики между обикновените агресивни затворници и психопатите. Кил смята, че в мозъка на психопата има най-малко две аномалии – и че същите тези разлики се наблюдават в мозъка на коравосърдечните деца.

Първата аномалия се появява в лимбичната система, която участва в регулацията на функции на вътрешните органи, обонянието, поведението, емоциите, паметта, съня и други. В мозъка на психопата тази област съдържа по-малко сиво вещество. Доктор Кил го сравнява със слаб мускул. Психопатът разбира интелектуално, че върши нещо лошо, но не го чувства. Те знаят думите на песента, но не и музиката.

По-специално експертите определят амигдалата, която е част от лимбичната система, като физиологичен виновник за жестокото поведение. Човек с недоразвита или недостатъчно активна амигдала може да не е в състояние да изпитва емпатия или да се въздържа от жестокост. Например много възрастни психопати и коравосърдечни деца не разпознават страха и нещастието в лицата на хората. Професорът по психопатология Еси Видинг показва на затворник-психопат серия от човешки лица с различни изражения. Стигайки до лице, изкривено от страх, затворникът казал: „Не знам как наричате тази емоция, но така изглеждат хората преди да ги наръгам“.“

Психопатите не само не са в състояние да разпознаят страха у другите, но те самите не го чувстват. Според Ейдриън Рейн от Университета в Пенсилвания най-добрият физиологичен индикатор, че дете би могло да се превърне в жесток престъпник е ниският сърдечен ритъм. Резултатите от надлъжни изследвания на мъже в Швеция, Великобритания и Бразилия, продължили с години, сочат към тази биологична аномалия. Ниският сърдечен ритъм отразява липсата на страх, което би могло да е предпоставка за извършването на престъпление. Или вероятно съществува „оптимално ниво на физиологична възбуда“ и психопатите търсят стимули, за да повишат сърдечния си ритъм до нормалните нива. За някои деца това означава да откраднат от магазина, да се присъединят към банда, или да се сбият.

Вторият критерий за психопатичен мозък е наличието на свръхактивна система за награждаване, изразяваща се в склонност към наркотици, секс, хазарт – каквото и да е, което би могло да достави и капка възбуда. В един експеримент деца играят на компютърна хазартна игра, програмирана да им позволи бърза печалба в началото и след това бавна, но сигурна загуба. Повечето се отказали в даден момент, но неемоционалните деца продължили, докато загубили всичко. Спирачките им не работели.

Повредените спирачки могат да обяснят защо психопатите извършват брутални престъпления. Мозъците им пренебрегват сигналите за опасност или наказание. Хората често взимат решения на база на страха, че нещо лошо може да им се случи. Но ако човек няма грижа за негативните последствия от действията си е много по-вероятно да продължи да нарушава правилата. И когато го заловят е много по-малко вероятно да се поучи от грешките си.

Учените виждат тази нечувствителност към наказанията дори в много малки деца. Изследване на Университета в Нови Южен Уелс в Австралия установява, че коравосърдечните деца често остават напълно невъзмутими към наказанията. Те попадат в затворен кръг – наказвани отново и отново за едно и също нещо, без да си вземат поука. Наградите обаче ги мотивират да поправят поведението си.

Това прозрение предизвиква нова тенденция в лечението. Какво може да направи терапевтът, ако емоционалната, съчувствена част от детския мозък не работи, а тази отговаряща за наградите действа? „Пренасочваш системата“, казва д-р Кил, „Работиш с онова, което е останало“.”

С течение на времето природата и възпитанието заговорнически насочват коравосърдечното дете към психопатията и затварят изходите му към нормалния живот. Мозъкът му става все по-малко податлив на влияние, а заобикалящата среда все по-малко опрощаваща. Постепенно родителите, учителите, социалните работници и съдиите достигат границите на търпението си и започват да вдигат ръце. Но въпреки това специалистите смятат, че тийнейджърите не са загубена кауза, тъй като рационалната част от мозъка им все още се изгражда.

Проблясъци на емпатия

Саманта знае, че мислите й за нараняване на хората са лоши и се опитва да ги потисне. Дали може да се каже, че тя е зла, понеже мозъкът й не е способен да изпитва емпатия и разкаяние? Или просто няма избор, тъй като децата не порастват, мечтаейки да станат психопати или серийни убийци.

Специалистите в клиниката в Тексас, където Саманта се намира от две години казват, че борбата за посяване на емоции, които у обикновените хора идват естествено, в едно коравосърдечно дете е всекидневна. Клиниката раздава бързи, но ограничени наказания за провинения и предлага награди и привилегии за добро поведение.

Родителите на Саманта забелязват проблясъци на емпатия. Тя има приятелка, която утешава в трудни моменти. Момичето показва следи на самоосъзнаване и дори разкаяние. Но когнитивното обучение не винаги може да се мери с нуждата да удушиш дразнещата си съученичка – нещо, което Саманта наскоро се била опитала да направи.

- Натрупва се в мен и трябва да го направя – обяснява тя. – Не мога да го спра.

Надеждата на нейните родители е, че диагнозата на Саманта е поставена рано и нейният млад, все още развиващ се мозък може да бъде пренастроен да научи що е то морал и съчувствие. Но те помнят и предупреждението на психиатъра от Ню Йорк, който им бил казал, че фактът, че симптомите й са се появили толкова рано и толкова драматично би могъл да означава, че нейната коравосърдечност е твърде дълбоко вкоренена, за да може да й бъде повлияно.

——————————————————————

Източници: theatlantic.com, wikipedia.org, verywellfamily.com

В продължилата 90 минути лудост в младежкия лагер недалеч от норвежката столица Осло, 32-годишният антиислямист Андерш Брайвик застрелва 69 младежи, като се смее през цялото време. По-рано през същия ден залага бомба в правителствения квартал на Осло, която убива осем души и ранява стотици. Той е наречен „Християнина терорист“, което вбесява мнозина християни, които посочват, че в неговите действия няма нищо християнско.

Столицата на мира

Всички нобелови награди с едно изключение се раздават в Стокхолм, Швеция. Наградата за мир се дава в Осло, чест, която превръща столицата на Норвегия в символ на световния мир, откакто тази награда е връчена за първи път там през 1901 година.

През октомври 2007 г. „Рийдърс Дайджест“ публикува класация на най-зелените и най-добри за живеене градове на света. Осло е класиран на втора позиция, точно след Стокхолм. Заобиколен от синия Ослофиорд и зелени хълмове и гори, градът е отлично устроен и разполага с множество паркове.

Известен със своите усилия към насърчаването на световен мир, Осло е последното място, което някой би свързал с тероризъм. Всъщност, в периода 1970-2010 г. е имало едва 15 терористични атаки в цялата страна, при които са ранени 13 души и има само една жертва. За сравнение в Съединените Щати за същите тези 40 години са се случили почти 2400 терористични акта, като само в атентата от 9/11 загиват около 3000 души.

На парад за приветстване на връщащите се от Афганистан войници през юли 2011 г. норвежкият министър на отбраната Грете Фаремо се обръща към войската с думите колко голям късмет имат да живеят в държава като Норвегия, където са в безопасност и свободни.

Скоро след като изговаря тези слова мирът и спокойствието в Норвегия са заличени.

Кола-бомба

В центъра на Осло, на около 300 м североизточно от сградата на Парламента, се намира правителствения квартал Рейерингскварталет – комплекс от сгради, в които се помещава норвежкото правителство, като сред тях са Министерството на финансите, Министерството на образованието и Министерството на горивата и енергиите. В една от многоетажните сгради се помещава Министерството на правосъдието и кабинетът на премиер-министъра.

Районът е много оживен, тъй като в сградите работят стотици хора, но месец юли по традиция е почивен сезон в Норвегия и повечето служители са в отпуска. В следобеда на 22 юли 2011 г. много от  чиновниците вече си били тръгнали от работа, но по улиците и в съседните търговски центрове все още имало доста хора.

Някой от минувачите забелязали бял фолксваген „Крафтер“, паркиран точно под блок H, в който е сградата на Министерството на правосъдието и офиса на премиер-министъра и срещу блок R4, в който се помещава Министерството на енергетиката. Служителите на охраната също забелязали микробуса, но се успокоили, че всичко е наред, когато видели, че шофьорът е полицай. Шофьорът слязъл от микробуса и се запътил към сребрист фиат, паркиран през три пресечки. Охранителните камери записали неговия зърнест образ – облечен бил с бронирана жилетка и каска, а в ръката си държал пистолет.

Мъжът седнал в сребристия фиат, свалил каската си и я поставил на седалката до себе си. В колата имало две оръжия. Полуавтоматичен пистолет „Glock“ с думата „Мьолнир“, гравирана на дръжката. Мьолнир е чука на скандинавския бог Тор. Другото оръжие било карабина Ruger Mini-14, която той наричал „Гунгнир“ – копието на бог Один.

Няколко минути по-късно, в 15:25 часа местно време, тежащият 3-5 тона микробус се разлетява на парчета от силна експлозия. Ударната вълна от взрива изпочупва прозорците на съседните сгради и дъжд от стъкла и отломки завалява по улиците. Във въздуха се разнася миризмата на сяра.

По улиците лежали окървавени хора. Други се опитвали да избягат от района колкото се може по-бързо, някой плачели в шок, а трети проверявали по телефоните си дали всичко е наред със семействата ми. Царял пълен хаос – като във военна зона.

В основната сграда, както и в тази на енергийното министерство избухва пожар. Гъст, сив дим се издига над опустошената улица и може да бъде забелязан от високите сгради в района. Хората били чули звука от взрива от няколко километра разстояние и земята се била разтърсила под краката им.

Първите полицейски коли пристигнали след броени минути, последвани от бърза помощ и пожарните служби. Районът бил разчистен и претърсен за още експлозиви.

Междувременно норвежката новинарска агенция NTB получава сведения, че премиер-министърът Йенс Столтенберг е невредим и в безопасност. Всъщност той не бил в кабинета си, а в официалната си резиденция близо до кралския дворец. Столтенберг репетирал речта си, която щял да произнесе на следващия ден в Ютьоя, остров в езерото Тирифиорден, където младежкото крило на Работническата партия провеждало своя годишен летен лагер.

Докато изкривените останки на микробуса горели и пушек се издигал от сградите, полицията отцепила района и започнала евакуация на хората в непосредствена близост. Служителите на спешна медицинска помощ се заели да помагат на ранените и да отнасят мъртвите.

Хора излизали, препъвайки се, ранени и кървящи от сградите и рухвали на паважа. Кръв се леела по лицата им, нарязани от счупени стъкла. Други останали затворени в сградите в продължение на часове преди да бъдат измъкнати от спасителната служба. Все още оставал страхът, че може да избухне друга бомба и да причини още щети и разрушения.

Петдесетгодишната служителка от Министерството на правосъдието Лине Нершнаес излиза от сградата подкрепяна от шефа си. Тя седяла на бюрото си на 11-ия етаж, когато бомбата избухнала. Стъклото на прозореца било ламинирано и не се разбило. Но самата дограма се разцепила на трески и се разлетяла из стаята, като парче от нея ударило жената по главата.

Лине излязла в коридора, където срещнала шефа си и му споделила, че има страшно главоболие. Той й казал, че нещо стърчи от главата й. Причината за болката се оказал 30-сантиметров дървен шип забит в главата й. Като по чудо дървеният кол за малко бил пропуснал мозъка й и тя оживяла.

Макар районът около произшествието да бил отцепен и евакуиран, не била предприета обща евакуация. Хората били помолени да напуснат центъра на града колкото се може по-спокойно и транспортната система продължила да работи нормално.

Освен праха и пушека, които изпълвали въздуха, хората забелязали и особена миризма на сяра. Това накарало полицията да смята, че за експлозията е използвана бомба направена от изкуствени торове, което се потвърдило впоследствие.

Полицай на острова

Междувременно младежкият летен лагер на остров Ютьоя бил в разгара си. Гористият, идиличен остров с площ 105 декара е собственост на Работническата младежка лига, крило на Работническата партия и се намира само на 500м от брега в езерото Тирифиорден.

Младежите в лагера вече били посрещнали един виден гост. Същата сутрин пред тях изнася реч бившият генерален директор на Световната здравна организация Гру Харлем Брундтланд, която е и първата и единствена жена премиер-министър в Норвегия.

Сега младежите очаквали с нетърпение посещението на премиер-министърът Йенс Столтенберг, насрочено за следващия ден. Но дали то щяло да се състои било под въпрос. Новините за атентата били стигнали до острова и в около 16:30 часа лагерниците били събрани в главната сграда и уведомени за случващото се.

В около 17 часа, само час и половина след бомбения удар, от ферибота пристигащ от сушата слиза полицай. Той съобщава на лагерниците, че е изпратен да провери дали всичко е наред. Просто рутинна проверка след атентата в Осло. Много от младежите намерили присъствието му за успокояващо предвид случилото се в столицата. Полицаят ги помолил да се съберат около него. Щом децата го наобиколили той сторил немислимото. Извадил оръжието си и започнал да стреля по тях.

Младежите не знаели, че този „полицай“ вече е убил двама души на острова. Той бил посрещнат на сушата от Моника Босей, известна като „Майката на Ютьоя“, защото била работила там повече от 20 години. Двамата разговаряли за атентата в Осло и жената станала подозрителна, тъй като отговорите на полицая били твърде уклончиви. Моника веднага отишла при охранителя Тронд Бернтсен и му споделила подозренията си. Тронд попитал ченгето защо никой от полицията не се е свързал с острова. Попитал го и дали познава този или онзи полицай. Новодошлият изглежда не познавал никого, но им предложил да се качат до сградата, където ще им обясни всичко. Моника и Тронд се обърнали и поели натам, а непознатият извадил оръжието си и ги застрелял в гръб.

Сега полицаят сеел смърт из целия остров. Децата се разпръснали с писъци, а той спокойно ги отстрелвал, крещейки: „Всички трябва да умрете!“.

Ужасените младежи се криели в сградите, зад скалите, по дърветата и във водата, но никъде не били в безопасност. Той ги следвал неотклонно и неумолимо усмихнат, подвиквайки им весели закачки от рода на „Хайде да си играем!“. Не всички деца знаели какво точно се случва и някои от тях се подлъгали от униформата му. „Можете да излезете“, казвал им той, „Аз съм ченге“. И те излизали от скривалищата си само за да бъдат покосени от куршумите му.

Изстрелите му карали скрилите се деца да надават неволни писъци и така издавали местонахождението си на убиеца. Той спокойно се насочвал в посока на звука и ги разстрелвал. Някои от тях се правели на умрели с надеждата, че ще ги отмине, но уви. Убиецът произвеждал контролни изстрели в телата, за да бъде сигурен, че са мъртви.

Мнозина от младежите се хвърлили в студените води на езерото и заплували към далечния бряг. Стрелецът хладнокръвно ги взел на прицел и покосил доста от тях.

Скрити зад скалите, с куршуми свистящи над главите им, децата чували как убиецът крещи и се смее. Много от тях гледали безпомощно как приятелите им са повалени от куршумите. Островът и водите около него се осеяли с трупове, плач и писъци.

Междувременно новината за случващото се разнесла и родителите започнали да звънят по телефона на децата си в лагера. Много от тях изключили звука на апаратите си от страх да не издадат скривалището си.

Сигнали започнали да постъпват в полицията и спешните служби, но моментално бивали пренебрегнати, защото линиите трябвало да стоят отворени само за обаждания свързани с атентата в Осло. Тогава родителите се обадили в местната полиция в Бюскерюд, която от своя страна се свързала с властите в столицата. На острова бил изпратен Отрядът за извънредни ситуации – основното антитерористично звено в Норвегия.

През това време първите коли на местната полиция пристигнали на езерото, но се оказало, че има проблем. Нямало нито един подходящ плавателен съд, който да ги пренесе до острова, така че трябвало да чакат. Двадесет минути по-късно пристигнал Отрядът за извънредни ситуации и попаднал в същата безизходица. Те също били принудени да чакат безпомощно за лодка. Когато най-накрая се намерила такава, тя се оказала твърде малка за хората и оборудването и започнала да потъва още с потеглянето си към острова. Бързо я върнали обратно на брега и отрядът бил прехвърлен на две частни лодки.

Военните части пристигнали на острова разделени на две групи от по пет души; едната тръгнала към северната част на острова. Втората група, осъзнавайки че стрелецът е в другия край на острова, се запътила натам. Те извикали „въоръжена полиция“ и вниманието на убиеца било отвлечено от младежите. Виждайки че няма никакъв изход, той хвърлил оръжието си на земята и вдигнал ръце.

Всичко свършило след почти 90 минути. Около острова 69 мъртви тела лежали на земята или плували във водата, като най-младата жертва била на 14 години. Осем други били загинали при взрива в Осло.

За изненада на всички терористът се оказал висок и рус норвежец. Неговото име било Андерш Беринг Брайвик.

Докато труповете на жертвите му лежали из острова в локви от кръв, Брайвик бил подложен на разпит от полицията, за която най-важното нещо в онзи момент било да разбере дали той е действал сам и има ли опасност от още терористични нападения. Брайвик от своя страна бил силно притеснен от опасността, че би могъл да умре от обезводняване, тъй като по-рано през деня бил взел комбинация от ефедрин, кафеин и аспирин. Полицаите му дали безалкохолна напитка преди да започнат разпита. Секунди по-късно вниманието на Брайвик се пренесло върху порязване на пръста му:

– Вижте, ранен съм – казал той. – Това трябва да се превърже. Вече загубих много кръв. Почти половин литър.

Полицаите с неохота му донесли лейкопласт и докато му го поставяли Брайвик се чудел къде се е порязал. Тогава си спомнил, че когато стрелял в главата на една от жертвите си от упор нещо се забило в пръста му и после паднало от само себе си. Трябва да е било парче от черепа, споделил той с офицерите в стаята.

В края на разпита Брайвик бил накаран да се съблече, за да заснемат състоянието на тялото му в момента на задържането. Той стоял там, в стая пълна с униформени мъже, само по долни гащи. Започнал да позира, опитвайки се да изглежда мъжествен. Погледнал в камерата и изпъчил гърди, с ръце хванати в класическа бодибилдинг поза, за да направи мускулите си колкото се може по-големи. Полицаите били изумени от абсурдността на тази ситуация, която при други обстоятелства би била дори комична. С кого, по дяволите, си имали работа?

Идеологията на Брайвик

Брайвик е роден на 13 февруари 1979 година в Осло. Неговата майка Венке Беринг е медицинска сестра, а баща му Йенс Брайвик работил като дипломат в норвежкото посолство първо в Лондон, после в Париж.

Първите години от живота си Брайвик прекарва в Лондон, но бракът на родителите му не потръгнал и двамата се развели, когато той бил само на една година. Баща му се борил за попечителство над него, но загубил. Андерш заживял с майка си и доведената си сестра в Осло. Баща му се оженил повторно и Брайвик често го посещавал във Франция до началото на 90-те години, когато и този брак пропаднал. Майка му също се омъжила отново. Пастрокът на Андерш бил офицер от норвежката армия.

Когато Андерш бил на 4 години и живеел с майка си в Осло, социалните служби изготвят два доклада, изразяващи загриженост за неговото умствено здраве и препоръчват той да бъде отстранен от родителска грижа. Психологът, който прегледал момчето, отбелязва в доклада си неговата особена усмивка, която сякаш не се дължала на емоция, а по скоро се появявала по поръчка в зависимост от обстановката. В друг доклад психолози изразяват своята загриженост за това как майка му се отнасяла към него: „Тя сексуализира малкия Брайвик, удря го и често му казва, че би искала да е мъртъв.“. Венке Беринг е описана като „жена с изключително трудно детство, с гранично личностно разстройство и всепоглъщаща, макар и само отчасти видима депресия, която проектира своите примитивни агресивни и сексуални фантазии върху него“.

И двамата му родители подкрепяли политиката на Норвежката Работническа Партия, но Брайвик не споделял техните виждания. Той се отнасял критично и към умерения феминизъм на майка си. Веднъж написал: „Не одобрявам супер либералното, матриархално възпитание, тъй като му липсва всякаква дисциплина и допринесе за това да бъда феминизиран до известна степен.”.

Андерш бил интелигентен ученик, а децата го помнят като мил и състрадателен – той често се притичвал на помощ на тормозените си съученици. Но с настъпването на пубертета у него се пробудила бунтовническа жилка. Събрал се с група приятели, които обикаляли нощем улиците на Осло и рисували графити по стените на сградите. Според собствените му хвалби, той бил обявил война на компанията за обществен транспорт в Осло, причинявайки й имуществени щети в размер на около 700 000 евро, част от които се изразявали в унищожаването на 20 високотехнологични системи за продажба на билети.

През 1995 година Брайвик е заловен за рисуване на графити и вбесеният му и засрамен баща преустановява всякакъв контакт с него. Двамата не са разговаряли от тогава.

Андерш бил обявен за негоден за задължителна военна служба и така се отървал от казармата. Още от тийнейджър той прекарвал доста време във вдигане на тежести и взимал анаболни стероиди. Грижел се много за външния си вид и искал да изглежда голям и силен. На 19 години загубил 2 милиона крони на стоковата борса, което се равнява на 325 000 евро в днешни пари, а на 21 години си направил пластична операция на брадичката, носа и челото и бил страшно доволен от резултата.

По същото време започнал работа в отдел „Обслужване на клиенти“, където работел с хора от най-различни националности. Колегите му го смятали за мил и грижовен, а един от тях дори го нарича „изключителен колега“.

Това виждане не се споделя от всички. Близък приятел на Брайвик разказва, че той имал огромно его и проявявал леко расистко отношение. Хората от Средния Изток или Южна Азия го дразнели. Това били първите признаци на растящия у него антиислямизъм, който щял да достигне опустошителния си връх на 22 юли.

Според негов приятел възгледите на Андерш Брайвик се намирали в най-крайното дясно на политическия спектър още от средата на 20-те му години. Други, които го познават още от гимназията, казват, че неговите крайно десни наклонности са били очевидни дори тогава, а негов познат споменава, че Брайвик бил присъствал на неонацистки сбирки.

Когато пише за тийнейджърските си години, Брайвик описва расовите напрежения между младите имигранти и норвежците. Също така публикувал спорните си мнения във Фейсбук и в сайта Document.no, който е критичен към исляма.

Идеологията на Брайвик се крепи на убеждението му, че мюсюлманската имиграция и висока раждаемост ще превърне Европа в мюсюлмански континент. Вярвал, че би могъл да спаси Норвегия и Европа от растящото мюсюлманско население чрез терористични атаки и започнал да планира атентатите си през 2002 година.

Докато работел в отдела за обслужване на клиенти Брайвик основал своя собствена компания за компютърно програмиране, която щял да използва за финансиране на атаките. В нея работели шест служители и имала няколко офшорни сметки. Андерш се хвали, че бил направил своите първи 1 милион крони само за две-три години, когато станал на 24.

Но в крайна сметка компанията му обявява банкрут, а срещу Брайвик са подадени сигнали за нарушения на закона. Той се премества да живее при майка си, за да спести пари. Изолиран в стая в апартамента на майка си, Брайвик не виждал никого, отказвал посещения, почти никога не излизал и прекарвал цялото си време в компютърни игри – час след час, ден след ден, месец след месец.

През 2009 година Брайвик осъзнава, че е изгубил всякаква вяра в църквата. Той бил кръстен на 15 години в лутеранската църква по свое собствено желание, но вече бил отвратен от нея. В своя онлайн публикация пише: „Днешната протестантска църква е майтап. Свещеници в джинси, които подкрепят Палестина и църкви, които изглеждат като минималистични молове. Поддръжник съм на индиректното колективно претопяване на протестантската църква обратно в католическа.“.

Изпълнение на плана

През май 2009 година той основава „Брайвик Геофарм“ – ферма за отглеждане на зеленчуци, която му служела като прикритие, което му позволило да закупи огромно количество изкуствени торове и други химикали, от които щял да има нужда за изработването на бомбите си.

Брайвик пътувал до Прага, където се опитал да закупи незаконни оръжия, в частност AK-47 и полуавтоматичен пистолет. Наивно вярвал, че ще срещне наркодилъри в някой съмнителен бар и ще уреди сделката. Естествено планът пропаднал и всичко, което постигнал преди да напусне чешката столица било да спи с две проститутки. Върнал се у дома с празни ръце. Тогава решил да се сдобие с оръжие по законните канали.

През месец май 2011 година Брайвик поръчал 6 тона торове чрез компанията си. Доставката пристигнала във фермата му на 4 май. Той купил също от полски сайт и малко количество експлозивен запалител и в резултат на това попаднал в списък от 60 имена, изпратен от норвежките митнически служби на службите за сигурност. Действия не били предприети, тъй като нямало индикация за съмнителни действия.

В края на юни или началото на юли 2011 година Брайвик се премества да живее във фермата си, намираща се на около 140км североизточно от Осло. Негов съсед го описва като приличащ на „гражданин със скъпи ризи, който не знае нищо за селския живот“. Прозорците на фермерския му дом били напълно покрити. Собственикът на местната кръчма, който някога бил работил като профайлър, експерт по езика на тялото на летището в Осло, по-късно разказва, че Брайвик е бил чест клиент в заведението му и в него не се наблюдавало нищо необичайно.

Шест часа преди началото на атаките в YouTube се появява слайдшоу, в което се вижда Брайвик, облечен в компресиращо облекло и въоръжен с полуавтоматична карабина Ruger Mini-14. Друга фотография го показвала облечен като офицер от Ордена на Тамплиерите, с униформа окичена с медали и златни ширити.

Брайвик призовавал консерваторите да „прегърнат мъченичеството“ и споделил това 12-минутно видео слайдшоу със своите 7000 приятели във Фейсбук. Освен това изпратил по имейл своя „манифест“, озаглавен „2083: Европейска декларация за независимост“ до 1003 адреса, които бил събрал. Имейлите били изпратени около 90 минути преди експлозията в Осло.

Манифестът е смесица от възгледи и мнения на други автори, преписани за да отразят гледището на Брайвик. Това включва части от манифеста на Юнабомбър, много цитати от Бат Йе’ор – псевдоним на британската писателка Жизел Литман, която пише за историята на не-мюсюлманите в Средния Изток, както и на антиислямистът Робърт Спенсър. Почти целият манифест бил преписан от трудовете на други автори. Сред малкото лични забележки в този труд са подробните му описания на това как играе на компютърни игри като „World of Warcraft“, за да се отпуска и на „Call of Duty: Modern Warfare 2“, за „тренировъчна симулация“.

Сетне Андерш Брайвик се заема с атаките си, които впоследствие нарича „жестоки, но необходими“.

Психиатрични експертизи

След залавянето си Брайвик признава за нападенията и казва на властите, че целта им е била да спаси Европа и в частност Норвегия от мюсюлманско поглъщане. Вярвал, че Работническата партия е разочаровала норвежкия народ. В писанията си изразявал своето възхищение към Английската отбранителна лига, крайнодясно движение борещо се срещу навлизането на ислямизма в Англия. Лигата обаче осъжда атаките в Осло и Ютьоя с думите: „Никоя форма на тероризъм и отнемане на невинни животи никога не могат да бъдат оправдани“.

В дните след терористичните атаки става ясно, че Брайвик е изпълнил плана си под влиянието на наркотици, чиято цел била да го направят силен, ефикасен и бдителен по време на стрелбата. Оказало се, че сред целите му е била и Гру Харлем Брундтланд, но стигнал на острова твърде късно, за да може да я убие. Не искал да шофира прекалено бързо и да рискува да го спрат. Въпреки прецизното планиране на двете му атаки, неговият адвокат твърди, че клиентът му е луд. Брайвик от своя страна намеква, че не е действал сам и някъде там има други терористични клетки, готови да извършат нови атентати в името на неговата борба.

Адвокатът му също твърди, че Брайвик се бил опитвал да се обади в полицията поне 10 пъти по време на стрелбата на острова. Два пъти бил успял да се свърже с тях и да им каже кой е и че иска да се предаде, но после бързо затварял.

На 13 август Андерш Брайвик се връща в Ютьоя, за да помогне на полицията в реконструкцията на масовия разстрел. През осемте часа, които прекарва на острова, той описва с подробности убийствата и действията си през този ден. Макар да показал лека емоция, че отново се намира там, Брайвик не показал никакво разкаяние.

След ареста му Брайвик бил държан в най-сигурния затвор в Норвегия „Ила“. Там той разполагал с три килии: една за почивка, спане и гледане на телевизия, втора за ползване на компютър без интернет и трета за фитнес упражнения. Само подбран персонал със специални квалификации имал право да работи с него. През месец януари 2012 година забраната за получаване на писма и посещения била вдигната и Брайвик посветил времето си на кореспонденция със съмишленици. Освен това бил много любопитен да разбере дали неговият манифест е пуснал корени в обществото.

На предварително заседание в съда през февруари 2012 г. Брайвик настоял да бъде освободен и почетен като герой за неговата „превантивна атака срещу предателите“.

Два екипа от съдебно назначени криминални психиатри преглеждат Брайвик преди процеса срещу него през 2011 г. Първият екип го диагностицира с параноидна шизофрения. Според експертите той показвал притъпеност на чувствата и тежка липса на емпатия. Говорел несвързано и действал компулсивно, под влияние на делюзиите си. Наричал се бъдещият регент на Норвегия, господаря на живота и смъртта и в същото време се определял като „необикновено любящ“ и „най-съвършеният рицар в Европа след Втората световна война“. Убеден бил, че е воин в една „ниско интензивна гражданска война“ и е бил избран да спаси народа си. Описал плановете си да изпълни още „масови екзекуции на предатели“ и да разпредели норвежците в резервати за селективно развъждане.  Вярвал, че е рицар на Тамплиерите. Психиатрите стигнали до заключението, че има склонност както към убийство, така и към самоубийство. Брайвик се почувствал обиден от заключенията в този доклад.

Диагнозата параноидна шизофрения е подложено на сериозни критики от страна на специалистите по умствено здраве и затова е назначен втори екип, който заключава, че Брайвик не е имал психотичен епизод по време на атаките, но страда от антисоциално и нарцистично личностно разстройство.

На 8 юни 2012 година в съда свидетелства професорът по психиатрия Улрих Малт, който казва, че намира за малко вероятно Брайвик да страда от шизофрения. Според него подсъдимият страдал основно от Синдром на Аспергер, Синдром на Турет, нарцистично личностно разстройство и вероятно параноидна психоза. В подкрепа на диагнозата си Малт посочил редица фактори, сред които буйното му поведение като дете, прекомерното му старание в изучаването на оръжия и взривни технологии, странните му гримаси, особеният му начин на изразяване и маниакалната му обсебеност от числа.

Пълна изолация

На 24 август 2012 година норвежкият съд намира Андерш Брайвик за нормален и виновен в 77 убийства и му налага особена форма на ограничително наказание – затворническа присъда, която може да бъде удължавана безкрайно; с приблизителен период от 21 години и минимум 10 години, максималното наказание в Норвегия. Брайвик не обжалвал решението на съда.

В затвора Брайвик е в почти пълна изолация. Посещаван е от армейски свещеник веднъж на всеки две седмици. Неговата майка отива да го види пет пъти преди да почине през 2013 година, а през 2014 г. е интервюиран от изследователя Матиас Гардел. Никой от другите затворници или от външния свят не получава достъп до него.

През 2015 г. Брайвик се записва да учи политически науки в Университета в Осло, като учебните материали му се доставяли от служител на затвора, тъй като не разполага с интернет. Но не след дълго се оплакал, че строгите условия в затвора са го принудили да прекъсне образованието си. От 2016 г. разполага в килията си с електрическа пишеща машина и с Xbox (или Playstation) без интернет връзка.

През 2016 година Брайвик завежда дело срещу Министерството на правосъдието, заявявайки че условията на строг тъмничен затвор нарушават човешките му права. Явявайки се в съдебната зала той отправя нацистки поздрав с ръка. Следва дълга серия от обвинения към системата на затворите, сред които такива, че гейминг конзолата му не била своевременно обновена от PlayStation 2 на PlayStation 3, или че му бил даден неудобен молив, който причинил крампи в ръката му.

Съдът намира, че правата му не са нарушени и през месец юни 2017 г. Брайвик подава жалба до Европейския съд по правата на човека, който окончателно отхвърля претенциите му през юни 2018 г.

На 9 юни 2017 година, докато уплътнявал времето си със съдебни дела, Андерш Брайвик решава да промени името си. Понастоящем той се нарича Фьотолф Хансен.

Онова, което Андерш Брайвик успява да постигне е да промени завинаги образа на терориста и да покаже, че не е задължително той да идва от далечни земи, а че сме в състояние да го създадем в нашето собствено общество, че можем да отглеждаме доморасли атентатори, които са също толкова смъртоносни и отдадени на разрухата и смъртта. А щом това може да се случи на мирно място като Норвегия, то може да се случи навсякъде.

––––––––––––––––––––––––––

Източници: telegraph.co.uk, gq.com,

Следният любопитен случай показва на какво е способен един писател, за да намери история и докъде може да стигне един убиец в наглостта и самодоволството си. Учудващо, но всички тези черти можем да открием в един и същи човек. Неговото име е Кристиан Бала.

Тяло в реката

В югозападния край на Полша, далеч от населените места, острите извивки на река Одер образуват мъничък залив. Бреговете са облечени с дива трева и засенчени от надвиснали борови и дъбови дървета. Единствените хора, които редовно идват тук, са рибарите – заливчето изобилства от костур и щука. В един студен декемврийски ден на 2000 г. трима приятели хвърляли въдиците си, когато забелязали нещо да се носи край брега. Първоначално го помислили за дънер, но с приближаването му видели, че има коса. Оказало се тялото на мъртъв мъж.

Рибарите се обадили в полицията, които внимателно извадили трупа на мъжа от водата. Около врата му имало примка, а ръцете му били вързани зад гърба. Част от въжето, срязана с нож, изглежда преди това била свързвала ръцете с примката на шията, което означавало, че и най-лекото помръдване би причинило задушаване. Нямало никакво съмнение, че човекът е убит. Тялото му било облечено с тениска и долно бельо и по него си личали следи от изтезания. Патологът установил, че жертвата няма никаква храна в червата си, което означавало, че мъжът е гладувал от няколко дни преди да бъде убит. Първоначално полицията смятала, че той е бил удушен и след това хвърлен в реката, но в дробовете му имало следи от вода, което означавало, че вероятно е бил все още жив, попадайки в реката.

Високият, тъмнокос и синеок мъж съвпадал с описанието на 35-годишния Дариуш Янишевски, който живеел в град Врослав. Неговата съпруга го била обявила за изчезнал преди четири седмици. За последно бил видян да напуска рекламната си агенция в центъра на града. Когато полицията извикала съпругата на Янишевски да разпознае тялото, тя била твърде разстроена, за да го погледне, затова майката на жертвата го направила. Жената моментално разпознала дългата коса на сина си и родилния белег на гърдите му.

Полицията предприела мащабно разследване. Водолази претърсили ледената река за улики. Криминалисти пресявали всяка тревичка и клонка в гората. Разпитани били колегите и клиентите на Янишевски и била проверена документацията на бизнеса му. Нищо съществено не било открито. Макар Янишевски и съпругата му да имали проблеми в брака преди време, те вече се били помирили и дори се готвели да осиновят дете. Той нямал дългове, нито врагове или криминално минало. Познатите му го описвали като мил човек и самоук китарист, който пишел музика за рок групата си.

След шест месеца разследването било закрито поради „невъзможността да се намери извършител или извършители“. Пресата кръстила случая „перфектното престъпление“.

Студено досие

В един есенен следобед на 2003 г. детективът от врославската полиция Ясек Вроблевски за заел да преглежда студените досиета на отдела си. Случаят на Янишевски бил на три години и Вроблевски го бил получил от местната полиция, която провеждала оригиналното разследване. Неразкритото убийство било най-студеното досие и Вроблевски се почувствал привлечен от него.

Детективът бил чувал за убийството на Янишевски, но не бил запознат с подробностите, затова седнал да прочете досието. Знаел, че в старите случаи ключът понякога се крие в пренебрегната улика, забравена и погребана в докладите. Изучил съдебно-медицинската експертиза и фотографиите от местопрестъплението. Степента на жестокост, помислил си той, предполага, че извършителят е таял дълбока омраза към Янишевски. Липсата на дрехи по тялото подсказвала, че той е бил съблечен, вероятно в опит да бъде унижен. Нямало следи от сексуално насилие. Според съпругата на Янишевски мъжът й винаги носел у себе си кредитни карти, но те не били използвани след престъплението – още една индикация, че това не било просто обир.

Вроблевски внимателно прочел изявленията на близките и познатите на жертвата. Най-показателно от тях било това на майката на Янишевски, която работела като счетоводителка в неговата рекламна агенция. В деня на изчезването му някакъв мъж се бил обадил да го търси спешно в офиса в около 9:30 часа. Тя му дала номера на сина си. Човекът не се представил и майката не познавала гласа му, но по време на разговора била чула като фон някакъв звук – приглушено бучене. Когато синът й се появил в офиса тя го попитала дали човекът се е свързал с него и Янишевски казал, че двамата са си уговорили среща същия следобед. Служителят на рецепцията в сградата, който е последният човек видял Янишевски жив, казва, че той бил напуснал офиса около 16:00 часа. Оставил бил колата си на паркинга, което семейството му сметнало за много необичайно.

Проверявайки извадките от телефонни разговори, разследващите установили, че обаждането в офиса на Янишевски е направено от уличен телефон, намиращ се малко по-надолу на същата улица, което обяснявало фоновия шум. Минута след края на това обаждане от същата телефонна кабина някой бил позвънил на мобилния номер на Янишевски. Макар тези обаждания да изглеждали подозрително, детектив Вроблевски не можел да бъде сигурен, че са направени от убиеца, или убийците. Янишевски бил висок и тежък мъж и било възможно да е бил отвлечен и убит от няколко човека.

Ровейки се в изстиналия случай, Вроблевски осъзнал, че телефонът на Янишевски така и не бил намерен. Решил да провери дали може да бъде проследен, което било малко вероятно. Макар SIM картата да не била използвана след изчезването на Янишевски, всеки мобилен апарат носи сериен номер и IMEI код, по които може да бъде проследен. За изумление на Вроблевски колегите му скоро намерили съвпадение – мобилен телефон със същия сериен номер бил продаден в онлайн платформата за търгове „Алегро“, четири дни след изчезването на Янишевски. Продавачът се бил регистрирал като „ChrisB[7]“ и разследващите бързо установили, че зад този псевдоним се крие 30-годишният полски интелектуалец Кристиан Бала.

Изглеждало немислимо убиец, който бил извършил толкова добре планирано убийство, да продаде мобилния телефон на жертвата си в интернет. Детектив Вроблевски си помислил, че Бала вероятно се е сдобил с телефона от някъде другаде – заложна къща, друг човек или дори го е намерил на улицата. В този момент Бала пътувал по света и не можел да бъде намерен лесно, но Вроблевски си направил труда да провери миналото му и открил, че той наскоро е публикувал роман, озаглавен „Амок“. Детективът веднага си купил книгата, на чиято корица се мъдрел сюрреалистичен образ на козел – древен символ на Дявола. Творбата се оказала садистична, порнографска и зловеща. Главният герой-разказвач е отегчен полски интелектуалец, който, когато не философствал, се отдавал на пиене и безразборен секс.

Католикът Вроблевски, който четял предимно исторически романи, бил шокиран от съдържанието на книгата, което му се сторило не само развратно, но и изключително нехристиянско. Той забелязал, че главният герой убива една от любовниците си без някаква особена причина и толкова добре прикрива престъплението, че никога не е заловен. Но най-голямо впечатление му направил методът на убийството: „Затегнах примката около шията й“, обяснявал главният герой. Детективът забелязал и друга прилика – името на убиеца в книгата било Крис.

Философ-супергерой

Четири години по-рано, през пролетта на 1999 г., Кристиан Бала седял в кафене във Врослав, облечен в елегантен мъжки костюм. Готвел се да бъде сниман за документален филм, озаглавен „Млади пари“, разказващ за младото поколение бизнесмени в новоразвиващия се капитализъм в Полша. Двадесет и шест годишният Бала бил избран за филма, защото бил създал фирма за индустриално почистване, която използвала напреднала техника внесена от Щатите. Макар да се бил наконтил за случая, той изглеждал повече като измъчен поет, отколкото като бизнесмен. Имал тъмни, замечтани очи и гъста, къдрава кестенява коса. Слаб и крехък на вид, той бил толкова красив, че приятелите му го наричали „Амур“. Пушел като комин и говорел като философ, за което бил учил и все още се надявал, че ще практикува. „Не се чувствам като бизнесмен“, казва той в интервюто, добавяйки че винаги е „мечтал за академична кариера“.

Кристиан Бала бил завършил гимназията с отличие и бил считан за един от най-блестящите студенти по философия в Университета във Врослав. Преди изпит, когато останалите студенти обикновено зубрели, той прекарвал нощта в пиянски гуляи и се появявал на следващата сутрин с вид на раздърпан махмурлия, само за да получи най-високите оценки. Той бил привлечен от радикалните аргументи на философа Лудвиг Витгенщайн, който поддържа тезата, че езикът, подобно на играта на шах, е по същество социална дейност. Прегърнал и прочутите твърдения на Фридрих Ницше, че „няма факти, има само интерпретации“ и „истините са илюзии, за които сме забравили, че са илюзии“. Подобни подривни идеи добиват особен смисъл за Бала след разпада на Съветския съюз, в който езикът и фактите бяха жестоко манипулирани, за да създадат фалшиво усещане за история.

Бала интерпретирал ученията на великите философи произволно, като вземал от всеки онова, което му хареса и го изкривявал, за да го напасне към собствената си радикална философия. Започнал да създава митове за себе си, за да се забавлява – приключение в Париж, любовен романс със съученичка – опитвайки се да убеди приятелите си, че са истина. Казвал на един човек, който от своя страна разказвал на друг, той предавал на трети и някъде по пътя историята се превръщала в истинска. Кристиан дори създал термин за това – „митосъздаване“. Не след дълго приятелите му трудно отличавали истинската му същност от измислената.

Бала се хвалел безсрамно за пиянските си гуляи по бордеите, където се поддавал на изкушенията на плътта. Разказвал, че мрази „условностите“ и е „способен на всичко“, заявявайки: „Няма да живея дълго, но ще живея бясно!“. Някои от приятелите му намирали тези прокламации за детински и нелепи, а други били очаровани от тях. Носели се легенди, че никоя жена не може да устои на Бала. С две думи Кристиан Бала бил нещо като философ-супергерой.

През 1995 г., злепоставяйки имиджа си на развратник, Бала се оженил за своята ученическа любов Станислава, или Стася на галено. Тя не била завършила средното си образование, работела като секретарка и не показвала никакъв интерес към езика или философията. Майката на Бала се противопоставила на женитбата, смятайки че Стася не е подходяща за него и че той трябва да почака поне да завърши образованието си, но Бала настоял, че иска да се погрижи за Стася, която винаги го била обичала и през 1997 г. се ражда техният син. Същата година Бала завършва университета с отличие и записва докторантура по философия. Макар да получавал пълна академична стипендия, той трудно смогвал да издържа семейството си и скоро оставил образованието си, за да започне частен бизнес.

Кристиан не ставал за бизнесмен. Щом се видел в пари веднага ги харчел, вместо да ги инвестира и до 2000 година успял да фалира. Бракът му също се сринал, заради изневерите му. Когато Стася го напуснала, той паднал духом и напуснал Полша, отправяйки се на дълго пътешествие – първо до Съединените Щати и после в Азия, където преподавал английски език и давал уроци по гмуркане.

Амок

Междувременно започнал да работи усилено по романа си „Амок“, който съдържал всичките му философски фикс идеи. Историята отразява романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски, в който студентът Расколников, убеден, че е „необикновен“ и може да налага собствена форма на правосъдие, убива стара лихварка. “… няма ли да се изкупи едно най-нищожно престъпленийце с хилядите добри дела?“, се пита Расколников. Ако Расколников е Франкенщайнското чудовище на модернизма, то героят от „Амок“ Крис е чудовище на постмодернизма. Според него не само че няма нищо свято, но не съществува и истина.

Необременен от никакво чувство за истина – морална, научна, историческа, юридическа – персонажът Крис изпада в страховито безумие. Когато неговата съпруга го напуска, след като го хваща в изневяра с най-добрата й приятелка, той се впуска в безразборен секс. Избягвайки общоприетото, избира грозни жени, защото са „по-истински, достъпни и живи“. Пие и псува твърде много. Подиграва се с традиционните философии и богохулства срещу католическата църква.

Накрая Крис, отхвърляйки и крайната морална истина, убива приятелката си Мери. „Затегнах примката около шията й, притискайки я с едната си ръка“, казва той, „С другата забих ножа под лявата й гърда… Всичко беше покрито с кръв“. После се изпразва върху нея.

Бала завършва книгата си в края на 2002 г. Той бил дал на Крис биография подобна на неговата собствена, размивайки границата между автор и разказвач. Дори публикувал части от книгата в блог, наречен „Амок“, където отговарял на читателските коментари под името Крис. Когато книгата излиза през 2003 г. журналист му задава въпроса: „Някои автори пишат, само за да освободят своя… мистър Хайд, тъмната страна на духа си – съгласен ли сте?“. Бала се пошегувал в отговор: „Знам накъде биете, но няма да коментирам. Може да се окаже, че Кристиан Бала е творба на Крис… а не обратното.“.

Малко книжарници в Полша пуснали книгата за продажба, отчасти заради шокиращото й съдържание, а онези, които го направили, я изложили на най-недостъпните си рафтове, далеч от очите на деца. Двама-трима критици в интернет похвалили „Амок“, наричайки романа „парализиращо реалистичен, напълно вулгарен, пълен с параноични и бълнуващи образи”. Но повечето читатели считали, че книгата няма „литературна стойност“.

Много от приятелите на Бала смятали, че той искал да направи в романа онова, което никога не направил в живота: да разбие всички табута. От книгата се продали едва две хиляди бройки, но Бала бил уверен, че някой ден тя ще намери мястото си сред великите литературни творби.

Творбата му имала успех поне в едно отношение. Крис бил толкова автентично зловещ, че не било трудно да се повярва, че е продукт на един искрено болен мозък и че той и авторът са наистина неотличими. В уебсайта на Бала читателите описвали него и творбата му като „гротескна“, „сексистка“ и „психопатска“. По време на разговор в чат през юни 2003 г. приятелка казала на Бала, че книгата му не оставя у читателя добро впечатление за него самия. Когато той я уверил, че романът е измислица, тя настояла, че размишленията на Крис би трябвало да са „твои мисли“. Бала се подразнил. Само глупак би повярвал в това, казал той.

Литературни улики

Детектив Вроблевски подчертавал разни пасажи, докато четял „Амок“. На пръв поглед малко детайли от убийството на Мери напомняли на това на Янишевски. На първо място жертвата била жена и дългогодишна приятелка на убиеца. Макар Мери да имала примка около шията си, тя била намушкана с японски нож, а Янишевски не бил убит по този начин. Но една подробност в книгата смразила Вроблевски – след убийството Крис казал: „Продадох японския нож на търг в интернет“. Телефонът на Янишевски също бил продаден на търг в интернет – подробност, която полицията никога не била разкрила публично.

На едно място в книгата Крис намеквал на приятелка, че е убил и мъж и казвал: „Всички смятат, че е измислица. Може би така е по-добре. Мамка му. Понякога и аз самият не си вярвам”.

Вроблевски не бил запознат с постмодернизма или играта с езика. За него фактите били нерушими като куршуми. Или си убил някого, или не си. Работата му била да нареди логическа верига от доказателства, която да го доведе до неопровержимата истина. Той вярвал също, че за да хванеш един убиец трябва да разбереш социалните и психологически фактори, които са го създали. Затова емпирикът Вроблевски бил готов да стане постмодернист.

За изненада на неговите колеги Вроблевски направил копия на книгата и им ги раздал. Всеки от тях трябвало да прочете определен пасаж и да се опита да намери улики, кодирани съобщения и всякакви паралели с реалността. Понеже Бала в момента живеел извън страната, Вроблевски предупредил колегите си да не правят нищо, което би могло да го алармира. Той знаел, че ако писателят не се върне сам да види семейството си, както правел от време на време, ще бъде на практика невъзможно за полската полиция да го залови. Поне за момента не бивало да разпитват близките и приятелите му. Вместо това детективите преглеждали публичните регистри и разпитвали по-далечните му познати, сглобявайки профил на заподозрения, който сравнявали с профила на Крис от романа. Прилики не липсвали: както Бала, така и неговото литературно творение били обсебени от философията, напуснати от съпругите им, бизнесът им бил фалирал, били пътували по света и пиели твърде много.

Вроблевски открил, че преди години Бала е бил задържан от полицията и когато се сдобил с официалния доклад изпитал чувството, че вече го е чел. След пиянски гуляй Бала и неговият приятел Павел били проникнали в църква и задигнали статуята на свети Антоний. „Трябваше ни трети човек, с когото да си пием“, обяснили двамата на полицаите. В романа „Амок“ полицията хваща Крис и негов приятел да пият край статуята на свети Антоний.

Вроблевски вече бил убеден, че романът е „пътна карта“ към престъпление, но според някои от неговите колеги отклонявал разследването в доста необичайна посока. Полицията се обърнала към психолог, който да анализира характера на Крис, за да добият по-добра представа за Бала. Психологът написал в доклада си:

“Личността на Крис е егоцентрик с огромни интелектуални амбиции. Възприема себе си като интелектуалец със своя собствена философия, базирана на образованието му и високия му коефициент на интелигентност. Начинът, по който функционира, показва характеристики на психопатично поведение. Той тества границите, за да провери дали наистина може да изпълни своите… садистични фантазии. Отнася се към хората с неуважение, смята ги за по-ниско интелектуални от него, използва манипулация, за да задоволи нуждите си и непоколебимо задоволява сексуалните си желания по хедонистичен начин. Ако подобен персонаж беше истински човек, неговата личност щеше да бъде оформена от крайно нереалистично усещане за собствена стойност. Това би могло да бъде също… резултат от психологически травми и неувереност като мъж… патологични отношения с родителите или неприемливи хомосексуални тенденции.”.

Психологът потвърдил приликите между Бала и Крис, като развода и философските интереси, но предупредил, че подобни препокривания са често срещани при писателите.

Учебник по обесване

Вроблевски знаел, че детайлите в романа не се квалифицират като доказателства и трябвало да бъдат потвърдени поотделно. Засега той разполагал само с една конкретна улика, свързваща Бала с жертвата – мобилният телефон. През февруари 2002 г. полското телевизионно предаване „997“, което подобно на „Най-търсените в Америка“ разчита на помощта на зрителите за разкриването на престъпления, излъчва епизод, посветен на убийството на Янишевски. След това шоуто публикува в уебсайта си последните новини за прогреса на разследването с молба за помощ. Вроблевски и неговите колеги внимателно анализирали потребителите на сайта. Стотици хора посетили страницата, дори от далечни страни като Япония, Южна Корея и Съединените Щати, но полицията все така не намирала следи.

Когато Вроблевски проверил дали Бала е купувал или продавал и други неща в интернет под псевдонима ChrisB[7], направил любопитно откритие. На 17 октомври 2000 г., месец преди отвличането на Янишевски, Бала бил кликнал на търг в интернет аукциона „Алегро“ за полицейски учебник, наречен „Инцидентно, суицидно или криминално обесване“. „Обесването на зрял и физически здрав човек в пълно съзнание е много трудно дори за няколко души едновременно“, твърдял учебникът и описвал най-различни начини за правене на примка. Бала не бил купил книгата и не е ясно дали се е сдобил с нея от друго място, но фактът, че търсел подобна информация бил приет от детектива като знак за предумишленост. Все пак той знаел, че ако искал да осъди Бала за убийство щял да има нужда от нещо по-различно от косвените доказателства, с които разполагал досега. Щял да има нужда от признание.

Бала продължавал да живее в чужбина, където се издържал пишейки статии за туристически списания и давал уроци по английски език и гмуркане. През януари 2005 г., докато бил в Микронезия, изпратил имейл до приятел, в който казвал: „Пиша ти от рая“.

Завръщане у дома

Есента на същата година Вроблевски най-накрая научил, че Бала се прибира у дома.

„Около 14:30 часа, излизайки от аптеката, бях нападнат от трима мъже“, пише по-късно Бала в изявление, описващо какво му се е случило на 5 септември 2005 г., малко след завръщането в родния му град. „Един от тях ми изви ръцете зад гърба; другият ме стисна за гърлото, така че не можех да говоря и едва можех да дишам. Междувременно третият ми сложи белезници“.

Бала казал, че нападателите били високи и яки, с късо подстригани коси – като скинари. Без да му кажат кои са и какво искат, го вкарали насила в тъмнозелен автомобил и му надянали на главата черна найлонова торба. Продължавали да го удрят и да го псуват. Той ги умолявал да не го нараняват. Тогава чул един от тях да казва по телефона: „Шефе, хванахме копелето! Да, жив е. Сега какво? На уреченото място?“. Мъжът продължил: „А парите? Ще ги получим ли днес?“.

Бала си помислил, че понеже е писател и бил живял в чужбина мъжете сигурно го смятали за богат и търсели откуп. В крайна сметка колата спряла в гориста местност, където един от мъжете казал: „Можем да изкопаем дупка за това лайно тук и да го погребем“.Писателят си помислил, че краят му е дошъл, но те се качили обратно в колата и потеглили.

След дълго пътуване колата спряла отново и мъжете го вкарали в някаква сграда. Заплашили, че ще го убият, ако не съдейства и го качили по стълбите до малка стаичка, където го съблекли, държали го гладен, биели го и го разпитвали. Чак тогава, твърдял Бала, осъзнал, че се намирал в полицейския арест и е разпитван от детектив на име Вроблевски.

„Нищо такова не се е случвало“, протестира Вроблевски. „Използвахме стандартната процедура и се придържахме към буквата на закона”.

Неудачен арест

Според детектив Вроблевски и колегите му Бала бил задържан пред аптеката без насилие и откаран в централното управление във Врослав. Детективът и писателят седели един срещу друг в тесния кабинет, осветени от слабата електрическа крушка. Бала изглеждал любезен и начетен, но Вроблевски помнел как в книгата Крис казва: „По-лесно е за хората да си представят, че Христос може да превърне урината в бира, отколкото че човек като мен може да изпрати в Ада някое копеле, превръщайки го в буца смляно месо”.

Първоначално детективът кръжал около темата за убийството, като се опитвал да измъкне странична информация за бизнеса и връзките на Бала и криел какво точно знае полицията – главното предимство на разпитващия. Когато накрая го попитал за убийството, Бала изглеждал втрещен: „Не познавам Дариуш Янишевски. Не знам нищо за убийството“.

Вроблевски го притиснал с въпроси за любопитните детайли в „Амок“ и специално за статуята на свети Антоний и Бала признал, че е черпил вдъхновение от истинския си живот, но казал: „Покажете ми автор, който не го прави“.

Тогава детективът извадил своя коз – мобилният телефон. Как се е сдобил с него? Бала казал, че не помни, минали били пет години от тогава. Може да е купил телефона от заложна къща, както бил правил и друг път. Съгласил се да се подложи на тест с полиграф.

Вроблевски помогнал за изготвянето на въпросите за теста, които били следните:

• Точно преди Дариуш Янишевски да загуби живота си знаехте ли, че това ще се случи?
• Вие ли го убихте?
• Знаете ли кой го е убил?
• Познавахте ли Янишевски?
• Бяхте ли на мястото, където Янишевски беше държан в плен?

Бала отговорил отрицателно на всички въпроси. От време на време изглежда регулирал дишането си, както правят гмуркачите. Контрольорът на теста се почудил дали не се опитва да манипулира показателите си. Резултатите от теста били неопределени.

В Полша заподозреният може да бъде държан в ареста до 48 часа и след това прокуратурата трябва да представи доказателства пред съда и да повдигне обвинения, в противен случай полицията трябва да освободи задържания. Случаят срещу Бала бил доста слаб. Всичко, с което разполагала полицията, били мобилният телефон; съмнителните резултати от теста с полиграф; книга за обесване, която той дори не бил купил; и улики, описани в роман. Вроблевски не разполагал с мотив, нито с признание. В резултат на това властите повдигнали обвинение срещу Бала само за продажба на крадено имущество – телефонът на Янишевски – както и за даване на подкуп, свързан с бизнеса му – нещо, което било изплувало случайно по време на разследването. Никое от тези обвинения нямало да вкара Бала в затвора и, макар че трябвало да остане в страната и да предаде международния си паспорт, той бил свободен човек.

Знаменитост

По-късно, докато прелиствал паспорта на Бала, Вроблевски забелязал печати от Япония, Южна Корея и Съединените Щати. Спомнил си, че уебсайтът на предаването „997“ бил посещаван от потребители от тези страни, което тогава озадачило разследващите. Защо някой, намиращ се на другия край на света, би се интересувал от местно полско убийство? Вроблевски сравнил периодите, в които Бала е бил във всяка една страна с времето на показване на страниците. Датите съвпадали.

Междувременно Бала се превръщал в знаменитост. Докато Вроблевски продължавал да го разследва за убийство, писателят подал официална жалба срещу властите, твърдейки че е бил отвлечен и изтезаван. Скоро детективът започнал да привиква приятелите му, за да ги разпитва за романа „Амок“, което предизвикало всеобщо възмущение. Изглеждало сякаш полицията преследва автор заради твърде скандалната му творба.

Приятелите му организирали комитет в негова защита, който се свързал с организации за защита на човешките права и с международната преса. Не след дълго полският министър на правосъдието бил залят от писма в подкрепа на Бала от целия свят.

Провело се вътрешно разследване на действията на екипа на детектив Вроблевски във връзка с обвиненията на Бала за отвличане, но в крайна сметка било установено, че тази историята е поредният мит.

Междувременно Вроблевски продължавал да си блъска главата над случая. Една от хипотезите, крепящи се на „Амок“, била че Бала е убил Янишевски, тъй като двамата са имали хомосексуална връзка. Но нищо в миналото на убития не показвало, че е бил гей.

Друга теория гласяла, че убийството е кулминация на изкривената философия на Бала. Литературният образ на Крис говори за „воля за власт“ и настоява, че всеки, който „не е в състояние да убива, не бива да остава жив“. Но нещо в жестокостта на убийството подсказвало, че има някакъв друг мотив и по-дълбока връзка между жертвата и убиеца. Вроблевски и колегите му започнали да разпитват още по-усилено най-близките приятели и семейството на заподозрения.

Много от тях описвали Бала в благоприятна светлина, но, заравяйки се по-дълбоко в миналото му, полицията започнала да разкрива една по-мрачна картина на неговия живот. Особено тревожен бил периодът 1999-2000 г., когато загубил бизнеса и съпругата си – и Янишевски бил убит. Негов приятел си спомня, че веднъж Бала „започна да се държи вулгарно и искаше да се съблече и да си покаже оная работа“. Бавачката на детето му в онзи период го описала като постоянно пиян и извън контрол. Той непрекъснато обиждал съпругата си Стася и крещял, че му изневерява.

След раздялата му със Стася през 2000 г. Бала станал като обсебен от мисълта за нея. Опитвал се да я следи и да контролира живота й. Веднъж нападнал барман в заведение, защото си помислил, че сваля бившата му съпруга.

Докато Вроблевски търсел мотив, другите членове на екипа му се опитали да проследят двете подозрителни телефонни обаждания, направени до офиса на Янишевски и неговия личен телефонен номер в деня на изчезването му. Общественият телефон, от който били направени обажданията, работел с карта. Всяка карта е снабдена с уникален номер, който се регистрира в телефонната компания всеки път, когато тя се използва. Скоро след освобождаването на Бала от ареста полицията успява да установи уникалния номер на въпросната карта. След това трябвало само да проследят кои други телефонни номера са набирани със същата карта. В период от три месеца били направени 32 обаждания, сред които такива до родителите на Бала, неговата приятелка, неговите приятели и колеги.

Съпругата проговаря

Вроблевски и колегите му скоро откриват и друга връзка между жертвата и заподозрения. Приятелка на Стася разказала на полицията, че през лятото на 2000 г. двете отишли на нощен клуб, където Стася се заговорила с дългокос мъж с ясно сини очи. Неговото име било Дариуш Янишевски.

Оставало да бъде разпитан само един човек – Стася. Но тя упорито отказвала да съдейства. Може би се страхувала от бившия си съпруг. Или вярвала на неговите твърдения, че е преследван от полицията.

Вроблевски решил да покаже на Стася откъси от романа „Амок“, който никога не била чела. Приликите й със съпругата на Крис в книгата толкова я разстроили, че тя решила да говори.

Стася потвърдила, че е срещнала Янишевски в заведение. Прекарали цялата нощ в приказки и той й дал телефонния си номер. След няколко дни излезли на среща и си взели стая в хотел, но преди да се случи каквото и да било Янишевски й казал, че е женен и тя си тръгнала.

Няколко седмици след срещата Бала се появил на прага й бясно пиян и настоял да си признае, че му е изневерявала с Янишевски. Разбил входната врата и я ударил. Крещял, че е наел частен детектив и знаел всичко. Споменал, че е ходил в офиса на Дариуш и й го описал. Знаел също точно в кой хотел и в коя стая са били.

Впоследствие, когато научила за изчезването на Янишевски, Стася попитала Бала дали има нещо общо и той отрекъл. Тя не се усъмнила, защото въпреки агресивното му поведение не вярвала, че е способен на убийство.

За първи път Вроблевски сякаш разбирал последното изречение в „Амок“ – „Това беше този, убит от сляпа ревност“.

Писател в клетка

Многобройни зрители се стичали в съдебната зала във Врослав на 22 февруари 2007 г. – първият ден от процеса срещу Кристиан Бала. Присъствали философи, спорещи помежду си за последствията от постмодернизма; млади адвокати, желаещи да научат нещо повече за правораздаването; и репортери, записващи всяка мъчителна подробност.

Съдия Лидия Хоженска седяла начело на съдебния състав, заедно с още един съдия и трима граждани, действащи като съдебни заседатели. До масата на обвинението седяла вдовицата на Янишевски и неговите родители; майка му държала снимка на сина си. Зрителите се настанявали в задната част на залата, където на последния ред седяла набита, нервна жена с къса червена коса, която изглеждала сякаш собственият й живот е в опасност. Това била майката на Кристиан Бала Тереза; баща му бил твърде разстроен, за да дойде.

Вниманието на всички било насочено към средата на съдебната зала, където се мъдрела клетка с дебели метални решетки. В нея, облечен в костюм и надничайки спокойно зад очилата си, бил затворен Кристиан Бала. Грозяла го присъда от 25 години затвор.

Един съдебен процес се основава на идеята, че истината може да се добие. Той също така е борба между два конкуриращи се разказа и историята, която може най-добре да издържи на правилата за доказване, печели. В този случай разказът на обвинението наподобявал на сюжета в „Амок“ – Бала, подобно на неговото алтер его Крис, е покварен хедонист, който, лишен от всякакво чувство на морално угризение, убива жертвата си в пристъп на бясна ревност. Обвинението представило файлове от компютъра на Бала, иззет по време на обиска в дома на родителите му. В един от тях, защитен с парола „амок“, Бала описвал с живописни подробности сексуалните си преживявания с над 70 жени. Списъкът включвал съпругата му Стася; „по-стара“ и „пълна“ разведена братовчедка; майката на приятел, описана като „стар задник, хардкор екшън“; и руска „курва в стара кола“. Прокурорът представил и имейли, в които Бала звучал точно като Крис, използвайки същите вулгарни и мистериозни изрази. В гневен имейл до Стася Бала пишел: „Животът не е само чукане, скъпа“ – отглас на възклицанието на Крис в книгата: „Чукането не е краят на света, Мери“. Експертът психолог свидетелствал, че „всеки автор влага част от своята личност в артистичното си творение“ и че Крис и обвиняемият споделят „садистични“ качества.

През цялото време Бала седял в клетката, пишейки бележки или зяпайки любопитно публиката. Според полския закон обвиняемият има право да задава въпроси на свидетелите и той охотно го правел, оформяйки ги така, че да покаже нестабилността на показанията им.

Но с напредването на процеса планината от доказателства срещу него ставала все по-голяма. Бала разпалено твърдял, че никой не го е виждал да отвлича Янишевски, да го убива или да изхвърля тялото му. Оплаквал се, че обвинението избира случайни събития от личния му живот и ги оплита в история, която дори не прилича на истинска.

В началото на септември съдебният състав се оттеглил да вземе решението си. Вроблевски, който бил повишен в инспектор, се появил в съдебната зала с надеждата да чуе осъдителна присъда.

Накрая съдията и съдебните заседатели се върнали в залата. Майката на Бала чакала тревожно. Тя никога не била чела романа „Амок“, в който Крис си представя как изнасилва майка си. Баща му се появил в съдебната зала за първи път. Той бил чел книгата и, макар да не разбирал части от нея, смятал, че тя е важно литературно произведение.

Докато съдия Хоженска четяла присъдата Бала стоял идеално изпънат и неподвижен. Тогава се чула непогрешимата дума „Виновен“.

Днес Кристиан Бала е в затвора и разполага с цялото време на света, за да напише втория си роман „De Liryk“.

Източници: criminalelement.com, wroclaw.wyborcza.pl, newyorker.com, lifedeathprizes.com, theguardian.com І Филм по случая: Dark Crimes с Джим Кери

Британски консултант в петролната индустрия спечели дело срещу приятелката си, с която се запознал в Tinder, да му изплати обратно сума в размер на 182 000 лири, които била измъкнала от него с лъжа.

Петдесет и седем годишният Марсел Кутър заяви в съда, че е бил „заслепен от страст“, когато се съгласил да прехвърли парите на 37-годишната българка Мануела Радева, която го накарала да вярва, че е инвестиционен банкер в Ситибанк.

Той се запознал с Мануела през февруари 2017 г. и тя се преместила да живее в жилището му в Лондон. Двамата имали 9-месечна романтична връзка.

Кутър разказал в съда, че в профила на българката в приложението за запознанства пишело, че е свободна, но впоследствие разбрал, че тя се е омъжила само седмици преди да се срещнат. Освен това не работела за никаква инвестиционна банка. Кутър сложил край на връзката и веднага завел иск срещу нея.

Версията на Мануела е, че той й бил давал парите, за да поддържа високия им стандарт на живот. Двамата ходели заедно на почивки и Кутър бил похарчил хиляди лири за подаръци.

Адвокатът на българката казал: „Това е била романтична връзка, а не професионална… Дали са давани пари не е важно – важно е за какво? Очевидно е, че те са водили луксозен начин на живот и са харчили много пари.”

Адвокатът на Кутър протестирал, че е „съвсем очевидно, че парите, които й е давал са били инвестиция.”.

Мануела подписвала имейлите си с „Мениджър капиталови инвестиции“ и в съда били представени като доказателство извадки от съобщения между нея и Кутър, в които двамата разисквали инвестиционни въпроси. „Да вкарам голяма сума пари в банковата ти сметка изглежда малко безразсъдно“, пишел той, а тя му отговаряла: „Не се тревожи – можеш да ми вярваш напълно”.

В крайна сметка съдът реши, че Мануела Радева трябва да върне на Марсел Кутър 182 000 лири, плюс лихвите и съдебните разходи.

Източник: standard.co.uk

Жител на американския щат Орегон бе арестуван по подозрение, че многократно е изнасилвал бебе в продължение на няколко месеци и е заснемал гаврите с мобилния си телефон.

Ед Стърлинг Лахар (30г.) е обвинен в изнасилване, содомия, сексуално насилие, използване на дете за проява на явно сексуално поведение и поощряване на сексуално насилие върху дете.

Полицията арестува Лахар по подозрение в 99 нарушения на закона, но повечето от тях отпадат. Сред тях са кръвосмешение, допринасяне за моралния упадък на непълнолетен и застрашаване добруването на малолетно лице.

Лахар е арестуван на 31 януари 2018 г. след като полицията получава сигнал, че телефонът му съдържа детска порнография. При обиск в жилището му са намерени „допълнителни доказателства“ и са разкрити „многобройни случаи на сексуални престъпления“.

Полицията успява да възстанови изтрити порнографски изображения в компютъра на Лахар. Той твърди, че снимките били направени случайно. 

Смята се, че Лахар е започнал да насилва момиченцето, когато е било едва на няколко седмици. Детективите намират доказателства, че насилието е продължило от месец юни до месец януари.

Ако бъде признат за виновен Лахар е застрашен от доживотна присъда..

Засега няма информация за състоянието на детето и каква е връзката на насилника с него.

Ед Лахар пледира за невинен пред съда на 1 февруари и му бе наложена гаранция в размер на 6,7 милиона долара, както и забрана да се доближава до бебето и неговата майка. Следващото му явяване пред съда е насрочено за 5 март.

Източници: investigationdiscovery.com, oregonlive.com, gazettetimes.com

Разделите и разводите могат да бъдат много болезнени и не всеки умее да се справи лесно с тях. Въпреки наранената гордост и чувството за безнадеждност, повечето хора успяват да продължат напред. Някои обаче никога не преодоляват болката и правят всичко възможно да отмъстят на бившите си половинки. Плановете им за отмъщение са изобретателни, жестоки и понякога водят дори до смърт.

10. Глоби за паркиране

Дженифър Фицджералд и нейният приятел все още били заедно, когато той купил кола и я регистрирал на нейно име. Двамата се разделили година по-късно, но нараненият любовник не намерил сили в себе си да продължи напред. Той закарал колата на паркинга на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго и я оставил там. Колата стояла на летището в продължение на три години.

През това време Дженифър получила 687 глоби за паркиране, на обща стойност $105,761.81. Тя се опитала да махне колата още когато получила първата глоба, но нямала ключове. Полицията също отказала да й помогне. Дженифър продължила да получава глоби дори след като анулирала регистрационния номер на колата. Опитала се да прехвърли собствеността на името на бившия си приятел, но и това не се получило. Чак след три години колата най-накрая била вдигната от паяк и изкарана от паркинга на летището.

9. Самолет в дома на тъщата

През 2007 г. Бет се развежда със своя съпруг Ерик Джонсън. Ерик не искал развод. Още същата година той решил да й отмъсти като разбие самолет в дома на нейната майка. За нещастие на борда на самолета била и тяхната осемгодишна дъщеря Емили. Ерик и момиченцето загинали в катастрофата.

Колкото и да е странно Ерик не е първият бивш съпруг, който решава да разбие самолета си в дома на тъщата. Ранди Мок сторил същото през 1992 г. в Канада. Той се качил в малката си „Чесна“ и полетял към къщата на родителите на своята съпруга, която била там. Мок направил няколко кръга над дома им и съобщил на контролната кула, че се готви да разбие самолета в къщата. Кръжал над сградата цели два часа, като нарочно прелитал много ниско, което заставило бившите му родини и техните съседи да се евакуират. Мок станал единствената жертва, когато най-сетне разбил самолета. Отървал се с фрактура на мозъка и други наранявания.

8. Подхвърлени наркотици

Помощник-шерифът Брандън Клекър от Калифорния се разделил с приятелката си през 2012 г. и след това скалъпил непохватен план, за да я натопи в престъпление. Той проникнал в колата й и подхвърлил вътре наркотици. След това окуражил колегите си да извършат обиск, изразявайки съмнение, че бившата му приятелка държи дрога в колата си. Но те не направили опит да претърсят автомобила и Клекър се принудил да го стори сам. Фактът, че преди това бил потиквал колегите си да претърсят колата обаче го превърнал в главния заподозрян. Макар, че властите не могли да намерят категорични доказателства, че той е подхвърлил торбата с кокаин открили, че Клекър е следял новия приятел на бившата си. Веднъж дори бил влязъл в дома му въоръжен. Брандън Клекър бил уволнен през 2013 г.

7. Бомба под леглото

Какво е по-лошо от това да подхвърлиш кокаин в колата на бившата си приятелка? Да заложиш бомба под леглото й разбира се! Точно това направил 18-годишният Итън Гилън от Албъкърки, щата Ню Мексико, на 18 май 2017 г. Итън току-що бил завършил гимназията, когато неговата ученическа любов го заразяла. Докато тя и семейството й присъствали на церемонията по дипломирането й, Гилън се промъкнал в дома им и заложил бомба под леглото й. Взривното устройство било направено от херметическа тенджера, пълна с бензин и таймер, настроен за 1:30 ч. през нощта. Итън се прибрал у дома и седнал да подслушва полицейския канал на радиочестотния си скенер в очакване да чуе нещо за взрива. Не чул нищо, защото бомбата не избухнала. Тя останала под леглото на момичето две седмици преди да бъде открита.

6. Пожар в дома

Адриен Сатърли решила да подпали къщата си в Джорджия, след като съдът й наредил да я отстъпи на бившия си съпруг като част от споразумението по развода. През февруари 2018 г. в деня, когато трябвало да му отстъпи имота, тя натрупала няколко матраци в трапезарията и драснала клечката. После тихичко се изнесла, оставяйки къщата да изгори. Адриен се обадила в полицията и казала на диспечерката, че котката и куфарът й са в бившия й дом, но не може да си ги прибере, защото ключовете са у бившия й съпруг. Помолила диспечерката да изпрати някой да ги вземе без да спомене факта, че къщата гори. Междувременно огнеборците вече били уведомени за пожара, но за съжаление той се разпространил в целия квартал, изпепелявайки още 19 къщи. Нямало човешки жертви, но котката на Адриен и две кучета загинали.

5. Питон и плъхове в спалнята

Доктор Мери Кей Брюстър от Калифорния била толкова ядосана от развода си, че започнала да изпраща на бившия си съпруг обидни съобщения и се скарала с новата му приятелка, която работела в същата болница. Мери Кей успяла да отрови растенията в кабинета й, но имала много по-големи планове за своя бивш съпруг. През ноември 2015 г. тя проникнала в дома му, докато бил във ваканция и пуснала питон в спалнята му. За да се увери, че змията няма да умре от глад, подхвърлила в стаята и три плъха. Мъжът, който изпитвал панически страх от змии, така и не зърнал питона, защото жената, която идвала да полива цветята му, се обадила в полицията, когато открила плъх върху леглото му. Служителят, който дошъл да хване гризачите, намерил змията в спалнята. В къщата бил останал само един плъх. Мери Кей Брюстър била осъдена на 180 дни затвор през януари 2016 г.

4. Изстрел в главата

На 14 септември 2017 г. Джошуа Томас Брикет проникнал в дома на бившата си приятелка във Финикс, щата Аризона, и я зачакал с оръжие в ръка. Не възнамерявал да я убива, а само да я изплаши. Преди това подхвърлил наркотици из къщата, за да може да каже по-късно, че тя не е в състояние да се грижи за общото им дете. Поради някаква причина решил да застреля и кучето в главата. Животното не умряло веднага и се наложило Брикет да го догони и да го довърши с нож. После хвърлил тялото му на боклука. Съседите извикали полицията, когато чули изстрелите и Брикет бил арестуван.

3. Гладно куче

През август 2018 г. Елизабет Джеймс от Южна Каролина се опитала да си отмъсти на бившия като умори кучето му от глад. За щастие то било спасено преди да умре. Изпосталелият мастиф бил толкова слаб и недохранен, че тежал едва 23 кг., като минимумът за породата е от 54 кг. нагоре. Кокалите му се виждали под кожата, която вече била разяждана от личинки. Бившият приятел на Елизабет бил оставил кучето си при нея след раздялата. Тя хранела своите кучета, но не давала нищо на неговото. Вързала го с верига в двора и за щастие съседите забелязали състоянието на животното и сигнализирали на властите.

2. Две отвличания

През септември 2018 г. Чад Хог отвлякъл своята бивша приятелка Шейен Любек в Сидни, Австралия, съблякъл дрехите й, вързал я за пилон и обръснал главата й. Тя успяла да избяга два дни по-късно, когато Хог отишъл да купи храна и я взел със себе си. Той я оставил в колата пред ресторанта. Любек избягала и се обадила в полицията. Чад Хог се предал след двучасова обсада. Бившата му приятелка разказала, че той не й давал никаква храна и вода, докато я държал в плен. Правел снимки на голата й глава и й се подигравал. Не знаела защо я бил завел до ресторанта, но предполагала, че е искал да я нахрани преди да я убие. Това не бил първият път, в който Хог отвличал приятелката си. По-рано през същата година той я бил отвлякъл и я държал три дни, като се опитал да удуши. Чад Хог бил арестуван, но впоследствие бил освободен под гаранция, въпреки протестите на Шейен Любек, че би могъл да я отвлече отново.

1. Заливане с киселина

В утрото на 23 септември 2015 г. Берлина Уолъс от Бристол залива своя бивш приятел Марк ван Донген със сярна киселина. Нападението го оставя обезобразен и парализиран и той пожелава да бъде евтанизиран. Освен жестоките изгаряния, наложило се да ампутират единия му крак, едното му око било унищожено, а другото сериозно увредено. Единствената част от тялото си, която можел да движи, бил езикът. Преди да умре Марк казал на полицията, че Берлина е била толкова бясна заради раздялата и това че има нова приятелка, че му казала: „Ако аз не мога да те имам, никой не може”, преди да го залее с киселината. Берлина отрекла обвиненията и казала, че Марк бил сипал киселината във вода и й казал да я изпие с лекарството си. Тя му била лиснала чашата в лицето по време на скандал без да знае, че вътре има киселина. Разследването обаче разкрило, че тя е търсила в интернет информация за сярната киселина и е разглеждала снимки на пострадали жертви. Берлина Уолъс била обвинена в опит за убийство, а Марк ван Донген заминал за Белгия, където бил подложен на евтаназия 15 месеца по-късно.

Източници: listverse.com, seattletimes.com, desertsun.com, nypost.com, www.ajc.com, www.sfgate.com, petrescuereport.com, www.independent.co.uk

Жителите на градчето Березовка в Хабаровския край на Руската федерация са в шок от 30 януари, когато край отоплителната централа бяха открити части от човешко тяло. Изяснило се, че те принадлежат на украински гражданин, който работел като портиер. Скоро след това следи от кръв били открити в квартирата, където живеел под наем и неговата 80-годишна хазяйка станала главния заподозрян. В хладилника на баба Соня открили вътрешности и меки части на тялото, принадлежащи на нейния наемател. Жената, работила в миналото в скотобойна, била арестувана и обвинена в убийството и разчленяването на квартиранта.

Страшната находка била направена в утрото на 30 януари, когато група деца забелязали бездомни кучета да разкъсват захвърлени торби с боклук. Кучетата се карали за плячката. Децата зърнали в зъбите на едно от животните човешка ръка и веднага извикали възрастните. Самоличността на убития била установена благодарение на пръстовите отпечатъци. Части от тялото му по-късно били открити в контейнерите за боклук.

Жертвата се оказал 52-годишният Василий Шляхтич, дошъл от Украйна да си търси работа. От есента на 2018 г. той работел като портиер и държал стая под наем при баба Соня.

Съседите на баба Соня, с прякор „Дрезгавата“, заради пресипналия й глас, се изказват доста неласкаво за нея. Тя често злоупотребявала с алкохола, вдигала скандали, псувала, а онези, които се осмелявали да й направят забележка – засипвала с проклятия. Майките с деца се стараели да я заобикалят отдалеч. Старицата не обичала деца и безпричинно им се карала. Баба Соня не харесвала и котки. Съседите я подозирали в саморазправа с домашните им любимци.

Всички знаели, че яката баба Соня навремето е работила в местната свинеферма, където с един мощен удар е убивала свине. Често я викали хора от съседните села да коли добитък. Подходът й бил бърз, хладнокръвен и лишен от сантименталности.

Съседите на нейната улица сега бурно обсъждат версията, че 80-годишната старица е била канибал. Следствените органи засега не потвърждават тази теория и чакат резултатите от експертизата. Жителите на същия вход разказват, че от дома на бабата често се чували глухи удари. Според тях е възможно да е транжирала тела със сатъра си…

Съседите си спомнят също така, че преди шест години е изчезнала позната на баба Соня. Пенсионерката продала жилището си, готвейки се да замине за Приморския край, и помолила да пренощува в дома на баба Соня. Скоро след това изчезнала. Парите от продаденото й жилище също.

Според някои сведения в дома на баба Соня по време на обиска бил открит паспорта на изчезналата пенсионерка. Местните жители си спомнят за още едно изчезнало момиче, живеещо в същия вход. Ученичката звъннала по домофона на майка си да й отвори входната врата, но така и не се прибрала в дома си. За случая били осъдени двама младежи, но вината им била само в това, че били прибрали от улицата захвърления телефон на момичето.

Не е изключено баба Соня да е отговорна за цяла серия убийства. Разследващите я проверяват във връзка със 7 случая на изчезнали хора.

Източници: mk.ru, amurpress.ru, todaykhv.ru, independent.co.uk, dvnovosti.ru

Сериен убиец сатанист бе арестуван в град Баранкиля, Колумбия, по подозрение, че е убил седем души, отрязвал е пръстите на ръцете им и е рисувал с нож хексаграми по кожата им.

Томас Малдонадо Сера (48г.), с прякор „Ел Сатанико“ е обвинен, че е осакатявал жертвите си като е отрязвал пръстите им, за да пресъздава символи за преклонение към дявола. Той е арестуван, когато в гората бе открито тялото на Бренда Парахо Бруно.

Бренда Бруно била изнасилена и убита малко след като оставила своята дъщеря инвалид в рехабилитационния център, където Малдонадо работел като шофьор.

Томас Малдонадо е женен и има четири деца. Според разследването той е имал сексуална връзка с убитата жена, но нейното семейство отрича това.

Веднага след задържането му властите го свързват със смъртта на още четири мъже и две жени, чийто тела са открити в периода 2002-2004 година. По телата на всички жертви се наблюдавали сходни наранявания. Убиецът отрязвал средния и безименния пръст и подреждал останалите пръсти така, че да създаде знака „Voor“, който според местните власти означава: „Обичам Сатаната, обичам Луцифер“ и често се използва в ритуали за призоваване на демони. Освен това изрязвал с нож в кожата на убитите хексаграм, или така наречената магьосническа звезда.

Четирима от убитите били приятели на Малдонадо. Властите разследват Ел Сатанико във връзка с още две сатанински убийства – на негова бивша приятелка и 14-годишно момче.

Близките на Малдонадо са шокирани от неговия арест и застават плътно зад него.

Източници: mirror.co.uk, zonacero.com

Убийствата и медиите винаги са вървели ръка за ръка. Някои от най-великите и провокативни журналистически творби дължат появата си на мрачния и смущаващ свят на жестоките престъпления.

Един от най-големите пробиви, за които може да си мечтае репортерът в своята кариера е да се спъне в случай на серийни убийства.  Подобна тема може да изстреля журналиста в светлината на славата. Пример за този феномен е амбициозният политически карикатурист Робърт Грейсмит, който бил младши сътрудник във вестник „Сан Франциско Кроникъл“ преди да предприеме неофициално разследване на неразкритите убийства на Зодиака, което му донася международна слава, сделка за книга и холивудски филм.

Жаждата за подобна слава и признание обаче може да бъде опасно пристрастяваща за някои хора и да ги подтикне към поемане на рискове и съмнително етично поведение. Може би най-известният пример за това е Фил Станфорд, който кореспондирал с Кийт Хънтър Джесперсън (Убиеца с усмихнатото лице) и не се съобразил с препоръките на местните власти, публикувайки серия от статии, описващи детайли от текущото разследване на убийство, които спомогнали двама невинни да влязат в затвора за първото убийство на Джесперсън.

Всички сме чували теориите за това, че писмата на Джак Изкормвача са писани от журналист, който отчаяно искал да продаде труда си, тъй като вестниците се разпродавали като топъл хляб при подобни новини.

Медиите като че ли почти винаги знаят къде да теглят чертата. Понякога границата е твърде далече, за да се хареса на хората, а друг път е твърде близо до болното място. В много случаи тази граница е онова, което възпира репортера от неетични или незаконни действия. Малко журналисти в западния свят биха си позволили да прекрачат тази черта, но някои се доближават твърде близо. Пример за това е скандалът в британските медии през 2011 година, когато двама уважавани журналисти си позволиха да хакнат съобщенията от гласовата поща на изчезнало момиче. Това доведе до съдебно разследване на културата, практиките и етиката на британската преса.

За нещастие съществуват примери за медийни лица, които сами прекрачват границата и се потапят в мрачния и шокиращ свят на жестоките престъпления.

Романтичен традиционалист

Действието на случая се развива в съседна Македония – държава, в която серийните убийства са нещо на практика несъществуващо. Точно затова привидно случайните убийства на три възрастни жени създават голям медиен шум и донасят звездна слава за един определен журналист.

На високопланинско плато в западна Македония, само на километри от албанската граница, се намира град Кичево. Селището рядко се споменава по македонската телевизия, а туристическите сайтове му отделят само няколко реда. Градът изглежда странен избор за амбициозен журналист, издирващ вълнуващи истории. Но Владо Танески – някогашен репортер за вестник „Нова Македония“ – намирал Кичево и околностите му за сродни с неговия романтичен дух. Той копнеел за идилията на македонския провинциален живот и пишел дълги хвалебствени есета за труда на овчарите и орачите.

Като изключим случайните пориви на поетична фантазия, Танески бил преди всичко репортер. Основната част от работата му се съсредоточавала върху малкото национални новини, които градът можел да произведе. В късите си ежедневни материали той съобщавал за растежа на безработицата, незаконната сеч, корумпирани политици, отбелязването на патриотични събития, дребни престъпления и понякога убийства. Танески бил социално ангажиран журналист, който не се стеснявал да заема противоречива, макар и консервативна, позиция. Статиите му били пропити с тъга по времената отпреди разпада на Югославия и той гледал на капитализма като на смъртоносно нахлуване в родината му. Изпитвал своего рода политическа носталгия, породена от личната му фиксация в миналото. Материалите му били пример за солидно писане, но той никога не поемал рискове, нито се отклонявал от традиционната журналистика. Дори методите му били консервативни: все още работел на пишеща машина и предавал новините си по телефона, вместо по факс. Но когато възрастните жени в Кичево започнали да изчезват, Танески получил възможност да скрепи своите разсъждения за културния упадък на Македония с една постоянно разгръщаща се криминална мистерия. История, която изглежда бил роден на напише.

Виновници

През ноември 2004 г. внезапно изчезнала възрастната чистачка Митра Силяноска (61г). Жената се славела с разпуснат морал и много хора смятали, че може би е била убита или избягала от ревнив любовник. Но след около два месеца, на 12 януари 2005 г., вехтошар намерил тялото й, захвърлено в плитка дупка в изоставения строеж на спортно съоръжение край града.

Напредналото разлагане на трупа подсказвало, че Силяноска е била убита преди няколко седмици. Тя била брутално изнасилена и удушена, а тялото й било завързано с телефонен кабел и натикано в найлонов чувал. Градът бил в шок. Нищо подобно никога не се било случвало там. Дори по време на войната през 2001 г., когато албанските сепаратисти от Косово навлезли в територията на Македония и започнали да сеят хаос и насилие в близкия град Тетово, обстановката в Кичево била останала сравнително спокойна.

След бързо разследване местните власти обявили, че са арестували виновниците. Градът можел да спи спокойно. Двама млади, около двайсетгодишни мъже – Анте Ристески и Игор Мирчески, били обвинени в убийствата на Силяноска и на Радослав Божиновски – възрастен човек, който бил ограбен и убит в дома му през декември 2004 г. в съседното село Малковец. Божиновски бил застигнат от ужасяваща смърт в ръцете на мъчителите си, които упражнили върху него содомия с предмети и дърпали половите му органи с нагорещена маша, преди да го довършат. Тъй като Силяноска била насилвана по подобен начин, прокуратурата установила връзка между двете престъпления и решила да ги третира като двойно убийство. По време на разпитите им Ристески и Мирчески били признали и за двете убийства, но в съдебната зала настоявали, че са убили само мъжа и нямат нищо общо със смъртта на Силяноска.

Владо Танески отразявал съдебните заседания за вестник „Нова Македония“. Седял в съдебната зала и слушал внимателно обвинението, свидетелите и защитата. После написал: „Оковани в белезници и с търсещ поглед, 28-годишният Анте Ристески и неговият приятел Игор Мирчески, обвинени в ужасно двойно убийство, влязоха в съдебната зала. Те зяпаха отсъстващо в тавана и от време на време прошепваха, сякаш на себе си: всичко свърши и сега ще платим за престъпленията си.”.

Ристески и Мирчески получили доживотен затвор за двете убийства. Но впоследствие изникнало обезпокоително доказателство. Съдебномедицинската експертиза била открила следи от сперма в тялото на Силяноска и се оказало, че тя не съвпада с ДНК-то нито на Ристески, нито на Мирчески. Нима имало и трети убиец? Нима съдът е пратил в затвора грешните хора? Възможно ли било убиецът на Митра Силяноска да е още на свобода? Отговори нямало.

Върлува сериен убиец

През ноември 2007 г., точно три години след изчезването на Митра Силяноска, от Кичево изчезнала още една жена. Петдесет и шест годишната Любица Личовска била чистачка също като Митра и живеела в същия квартал. Когато забелязали тези прилики властите внезапно се сетили за Горица Павлеска. Тя била 73-годишна пенсионирана чистачка, която изчезнала през месец май 2003 г. Тогава на случая не било обърнато кой знае какво внимание. Смятало се, че може да е получила удар на усамотено място или да е отишла да работи в Скопие. Не била открита нито следа от нея и скоро случаят бил забравен.

Но сега изглеждало, че малкото градче е станало дом на сериен убиец и редакторът на Владо Танески надушил голяма история.

“Любица беше скромна и мила жена. Бореше се с мизерията и работеше като чистачка, за да храни семейството си“, разказали роднините на Личовска на Танески. Той интервюирал и нейния син Дуко: „Два дни след изчезването на майка ми съобщих в полицията. Говорих с хората, чиито домове чистеше и търсих наоколо за улики, но не можах да открия нито следа от нея. Полицията ми каза, че работи по случая.“. Градът отново бил на ръба на нервна криза.

Най-лошите опасения се потвърдили, когато тялото на Личовска било открито в местността Стража, близо до бензиностанция на „Лукойл“. Тя била убита по сходен със Силяноска начин: изнасилена и удушена, завързана с телефонен кабел и натикана в найлонов чувал. Според съдебния лекар смъртта й била настъпила само преди дни, което означавало, че жената, която липсвала от три месеца, е била държана някъде в плен и през цялото време е била измъчвана и изнасилвана.

“Новото престъпление е главна тема в Кичево“, написал възторжено Танески в статия за „Утрински вестник“ на 6 февруари 2008 г. “Слуховете са в изобилие. Докато полицията работи по случая, мнозинството от жителите на Кичево смятат, че това убийство е свързано с двойното убийство в Малковец и Кичево, когато двама възрастни граждани бяха убити за много дребна сума пари.”. Но как било възможно това при положение, че убийците на Силяноска вече били зад решетките? В същата статия Танески предполага, че Личовска може да е била бутната от кола и шофьорът, вместо да я закара в болницата, е решил да се възползва от нея по най-отвратителен начин. „Полицията в Кичево все още не е обявила заподозрян, но според нашите източници разследването е на път на разреши случая“, съобщавал Танески.

Страх и паника

Преди полицията да успее да извърши арест се появил поредният труп. Живана Темелковска била открита изнасилена и удушена, завързана с телефонен кабел и натикана в найлонов чувал. Приликите в престъпленията и в профила на жертвите били болезнено очевидни. Новата жертва била жена на 65 години, която някога била работила като чистачка в местното уличище и живеела в същия квартал като останалите жертви. Тя изчезнала на 7 май 2008 г., но за разлика от другите жени била открита мъртва само след седмица. Осакатеният й труп, гол под пеньоара, с който била увита, бил хвърлен на бунище край местния стадион. Съдебномедицинската експертиза показала множество външни и вътрешни наранявания, сред които пет счупени ребра и тринайсет порязвания по черепа. Жертвата била насилвана със стъклена бутилка и флакон от афтършейв. В тялото била открита семенна течност. Телефонът на Живана бил открит случайно край детска градина в другия край на града.

Ужас сковал Кичево. Възрастните жени не смеели да излизат от къщи, а майките не пускали децата си да играят на улицата. На 19 май Танески написал в статия за „Нова Македония“: „Хората в Кичево живеят в страх и паника след като поредното обезобразено тяло на жена от града бе открито през уикенда. Местната полиция, както и жителите на града, гледат на загадъчните изчезвания и ужасяващата смърт на Живана Темелковска и Любица Личовска като на дело на един единствен човек – сериен убиец. Мотивите на Чудовището от Кичево са все още неясни”.

Владо Танески интервюирал детективите, работещи по случая, които му казали, че имат няколко заподозрени, всички от които са местни жители. За съжаление те били разпитани и освободени. Следи от убиеца били открити и по двете жертви и били пратени за анализ. Танески искал да вземе интервю от близките на Темелковска, което щяло да бъде лесно, тъй като те живеели през няколко къщи от него на същата улица. Не само семейство Темелковски били негови съседи, а и всички останали жертви.

Психопрофил

В Кичево заприиждали детективи от цяла Македония. Между трите убийства и случаят на изчезналата жена се забелязвали неопровержими прилики. Всички жертви били работили като чистачки; били на сходна възраст и живеели близо една до друга; всяка от тях била измъчвана и убита по идентичен начин. С помощта на тези следи бил изготвен профил на убиеца. Извършителят бил най-вероятно жител на същия квартал и познавал жертвите си лично. Вероятно бил мъж на средна възраст и относително силен. Интелигентността му се оценявала над средното ниво, тъй като престъпленията били внимателно планирани и организирани така, че да му позволят да запази пълен контрол над местопрестъплението. Страдал от дълбоко стаена сексуална фрустрация, произхождаща от ранното му детство или юношество, която постепенно била прераснала в патология от садомазохистични желания. Най-вероятно действал сам, макар присъствието на съучастник не би могло да бъде изключено.

Психологическият профил сам по себе си не бил достатъчен. Полицията имала нужда от нещо повече от това грубо описание, за да попадне на следите на убиеца. Щастливият пробив дошъл с анализа на стара тениска, открита край тялото на Темелковска. Експертизата открила следи от кръв, която не принадлежала на мъртвата жена. Кръвната група (според слуховете B положителна) стеснила кръга от заподозрени от 150 до 10-ина души, от които полицията възнамерявала да вземе ДНК проби за сравнителен анализ. Сред главните заподозрени били таксиметров шофьор, няколко съседи на жертвите и журналистът, отразяващ случая – Владо Танески.

Трагичен арест

“Чухме, че някой е задържан във връзка със случая“, спомня си редакторът на в-к „Нова Македония“, „но не знаехме кой е той. Решихме да се обадим на Владо, който беше нашият репортер в Кичево, но никой не отговаряше на телефона. Тогава позвънихме в Министерството на вътрешните работи и оттам ни казаха: „Вече нямате репортер в Кичево““.

Владо Танески бил арестуван в дома си в ранния петъчен следобед на 20 юни 2008 г. Три независими експертизи били потвърдили, че неговото ДНК съвпада напълно с пробите, взети от телата на Митра Силяноска и Живана Темелковска. Резултатите от пробите на Личовска все още не били окончателни в момента на задържането му, но две седмици по-късно говорителят на МВР лично потвърдил, че седем косъма, открити край тялото, принадлежат на Танески, което директно го уличава и в третото убийство. Тениската от последното местопрестъпление също се оказала негова, а зеленият пеньоар на точки, в който била увита Темелковска, принадлежал на неговата майка. Изглежда той бил обличал всичките си жертви в дрехите на майка си преди да ги изнасили и убие.

Обиските на къщата му в Кичево и на лятната му вила край града, където бил държал жените преди да ги изхвърли като купчини боклук, донесли допълнителни улики, сред които части от облекла и обувки, които според полицията принадлежали на някои от жертвите. Съпругата на Танески обаче опровергава техните твърдения и казва, че дрехите са принадлежали на нейната свекърва. Статиите на Танески, в които усърдно бил описвал убийствата, представлявали само косвени доказателства, въпреки че детективите ги били чели с интерес през цялото време. В неговия последен материал за Темелковска особено изпъквала една определена подробност. Танески бил написал, че жената е била удушена със същия телефонен кабел, с който впоследствие е била вързана. Но полицията не била съобщавала подобен детайл на медиите. Само таен източник от разследването или самият убиец биха могли да знаят това.

Владо Танески запазил мълчание по време на разпитите. Давал уклончиви отговори на многобройните въпроси или казвал, че не си спомня. Настоявал, че е невинен и не е познавал жените лично. Детективите описали разговорите с него като мъчителни и безплодни. По-късно той казал на съпругата си, че не са го принуждавали със сила да говори, но в края на деня чувствал слабост и изтощение. Изразил намерение да се защитава сам в съда, затова му назначили съдебен защитник и на следващия ден го прехвърлили в затвора в близкия град Тетово.

Пристигайки в тетовския затвор, Танески бил настанен в килия с трима други затворници, поради недостиг на място. Килията разполагала със спално помещение с две двуетажни легла и отделна баня с тоалетна чиния и умивалник. Понеже често се случвали спирания на водата, в банята имало и голяма бяла кофа за санитарни нужди. Точно там, в около 2 часа през нощта на 23 юни, три дни след ареста му, един от съкилийниците на Танески намерил опозорения репортер на колене с глава, потопена в кофата с вода. След безуспешен опит за реанимация Владо Танески бил обявен за мъртъв.

Уважаван гражданин

Владо Танески е роден през 1952 г. в Кичево. Неговият баща Трайче Танески бил нощен пазач, а майка му Горица работела като чистачка в местната болница. Според съседските разкази и двамата били раздразнителни и коравосърдечни родители. Ако децата му не слушали, бащата изваждал каиша. Майка им била също толкова жестока; семеен познат я описва като „зла жена“. Братът на Владо Люпчо Танески е по-мек в характеристиката си: „Родителите ни бяха строги“, казва той, „но чий родители не са такива?”.

Последните години от живота си Трайче прекарва в семейната лятна вила, намираща се на няколко километра от града. Там отглеждал кози и садял зеленчуци, като отбягвал хората колкото се може повече. Той бил самотник и си падал малко мизантроп – яростно защитавал собствеността си и се държал грубо със съседите. Може би затова, когато се обесил във вилата си през месец август 2002 г., никой не се затъжил особено, освен близките му. Никой не тъгувал и след смъртта на Горица, която си отишла през декември същата година, нагълтвайки се случайно със свръхдоза приспивателни.

Братът на Владо го описва като нормално дете. Информацията за живота му като възрастен е също толкова оскъдна. Той посещавал техникум и след завършването си постъпил на работа като шлосер в местната фабрика. Скоро след това станал ръководител на младежката комунистическа организация в Кичево. Бюрократичната машина го изпратила в политическо училище в Хърватия. Когато се върнал в родния град през 1980 г., Танески вече бил важна личност по местните стандарти и не му подхождало да се върне да работи във фабриката. Направили го редактор в радиото на Кичево и така започнала закъснялата му кариера в журналистиката. Междувременно бил успял да се ожени и имал две деца.

През 1985 г. Танески започнал работа във вестник „Нова Македония“ като щатен репортер. Останал на тази позиция до 2003 г., когато във вестника се случили мащабни промени. Работата била добре платена и той се ползвал с доста привилегии, както преди, така и след 1991 г., когато Македония се откъсва от Югославия и става независима държава. Танески имал свободата да пише на всякаква тема, макар че трябвало да се въздържа от твърде явни критики по адрес на комунистическия режим. Редовно го обвинявали в политически опортюнизъм, но в онази епоха малко журналисти зад желязната завеса могат да твърдят, че не са прибягвали до подобно поведение. Част от колегите му го описват като добър журналист и абсолютно нормален и скромен човек.

Други обаче проявяват различно отношение. Носели се слухове, че когато не разполагал с информация, Танески имал навика да представя статиите на колегите си като свои. Обичал да произвежда сензации.

Като цяло Владо Танески бил уважаван от жителите на Кичево. Хората му имали доверие, но, странно за малкия град, личният му живот оставал пълна загадка. Текстовете на Танески понякога били единственото доказателство, че той съществува. Разговарял по телефона с редакторите в Скопие, продавал им статии и дори посещавал събития, организирани от вестниците, за които пишел, но основно държал на усамотението си. Не пиел и не пушел. Рядко излизал с приятели по кафенета и ресторанти и още по-рядко канел гости у дома. Всъщност Танески нямал приятели.

Прекрасен съпруг

Владо среща съпругата си Весна през 1973 г. на сбирка по поетично четене, където той взима първа награда, а тя трета. Той бил на 21 години, а тя на 19. Събрала ги любовта към литературата. Връзката им продължила четири години преди да се оженят през 1977 г. Тогава Весна имала голяма нужда от подкрепа, тъй като наскоро била претърпяла автомобилна катастрофа, в която загинали брат й и баща й. Владо бил много мил и грижовен с нея през целия им брак. Помогнал й да завърши право и дори й обособил офис в къщата им само за нея. Съпругата му не може да повярва, че той е извършил чудовищните убийства. Тя споделя, че Владо е бил изключително нежен любовник и не обичал грубостите в брачното ложе.

Владо обожавал децата си и прекарвал много време с тях. Когато не пишел си стоял вкъщи, чистел двора или поправял нещо. Според Весна той бил прекрасен съпруг, син и баща. Би дал всичко за семейството си.

Танески бил изключително педантичен и организиран, дори прекалено. Много обичал професията си и не би могъл да живее без журналистиката. Искал да бъде най-добрият журналист в града и истината била най-важното нещо за него. От всичките медии, за които работел, бил най-привързан към „Нова Македония“, но когато вестникът сменил собственика си през 2003 г., Танески бил освободен. В разстояние само на месеци след това той изгубил двамата си родители и стабилните им пенсии, които подпомагали семейния бюджет. Весна отрича слуховете, че бащата на Владо се е самоубил и казва, че е умрял от естествена смърт. Танески трудно успявал да издържа семейството си и Весна си намерила работа в Скопие като инспектор в Министерството на образованието, оставяйки съпруга си да живее сам в Кичево. С парите от новата си работа Весна подпомагала образованието на синовете си и се връщала у дома само през уикендите или Владо отивал при нея в столицата.

Междувременно Танески започнал да се окопитва, пишейки на свободна практика за „Утрински вестник“, „Време“ и отново за „Нова Македония“. Научил се да използва компютър. За да увеличи приходите си отворил фирма за климатици. Смятал да продаде къщата и вилата в Кичево и да се премести при Весна в столицата за постоянно.

Весна разказва, че двамата с Владо били останали в дома на родителите му цели 25 години, защото майка му била приела напускането на брат му много тежко. По-малкият брат на Танески Люпчо не се разбирал с родителите си и напуснал семейния дом, при което те се отрекли от него и го лишили от наследство. Не след дълго и дъщеря им Траянка отишла да работи в Скопие. Владо бил единственото дете, което останало да се грижи за тях. Весна описва свекърите си като авторитарни, твърдоглави хора, с изостанало мислене. Те често се карали със сина си и това са единствените моменти, в които Весна виждала Владо да проявява агресия. Въпреки това той често заемал тяхната страна. Веднъж Весна казала нещо лошо за майка му и той не й говорил със седмици.

След ареста му Весна отишла да го види в районното, където полицаите й казали, че няма нужда да си хаби парите за адвокати, тъй като имали солидни доказателства срещу него. Попитала го дали е виновен и той казал: „Не знам за какво говориш“. Казала му, че ще му прости всичко, ако само й каже истината. Той се заклел в децата си, че не е виновен. Казал й: „Поздрави децата от мен и им кажи, че не съм сторил нищо лошо. Един ден всичко ще се изясни“.

Да се удавиш в кофа вода

Медии от целия свят заприиждали в Кичево, жадни да се сдобият с всяка подробност за странния живот и още по-странната смърт на Владо Танески – журналист, който изнасилвал и убивал жени, силно приличащи на неговата майка и след това пишел статии за престъпленията си. Първият сериен убиец в Македония, който скоро след ареста си се удавил сам в кофа с вода.

След няколко дни международният интерес позатихнал, но местните медии продължавали да се питат какво точно се е случило. „Утрински вестник“ поставя въпроса най-директно: „Възможно ли е край това семейство да е живял подобен убиец, толкова умело скрит зад маската на лоялен и верен съпруг, горд баща, внимателен зет и примерен син?“. Много роднини, съседи и колеги отказват да повярват, че скромният и учтив Танески би могъл да извърши подобни ужасяващи деяния. Местните жители говорят, че е бил натопен, а истинският убиец е още на свобода.

Необичайната смърт на Танески още повече засилва тези съмнения. Как е възможно човек да се удави в кофа с вода? Появява се низ от теории на конспирацията, от слабо вероятни, като например, че е станал жертва на изтезания по време на разпит, до явно абсурдни – че е бил убит, за да му бъдат извадени органите. Макар да бил оставил писмо под възглавницата си, което гласяло: „Не съм убил жените. Гордея се със семейството ми“, това не разсеяло съмненията. Служителите на затвора били замърсили местопрестъплението, докато се опитвали да го съживят и някои от уликите, които биха могли да изяснят загадката – като например позицията, в която било намерено тялото му – били загубени завинаги.

Колкото повече време минавало, толкова по-противоречива ставала историята на Танески. Той ту бил виновен, ту невинен. Ту бил извършил самоубийство, ту бил убит. Дори се разнесла мълва, че е убил собствените си родители и имал списък с още жени, които планирал да убие, сред които и съпругата му.

Съдебномедицинската експертиза потвърдила, че Владо Танески е умрял от удавяне. Дробовете му били пълни с вода. Главата му била останала потопена дълго след като загубил съзнание. Нямало следи от съпротива, нито от явно насилие, с изключение на леко охлузване по челото и по ръба на носа. Танески бил добре сложен и дори трима здрави мъже като неговите съкилийници биха се затруднили да го надвият и да държат главата му в кофата с вода докато умре. Тримата щели вероятно да бъдат покрити със синини и рани от защитаващия се Танески.

Според друга теория не съкилийниците му, а властите били режисирали смъртта на Танески. Това също изглежда малко вероятно. Надявайки се да влязат в Европейския съюз, македонските власти нямат търпение да покажат ефикасността на правосъдната си система и загадъчната и широко раздухвана смърт на Танески е последното нещо, което биха искали.

Според най-непопулярната теория Танески е имал толкова силна воля и е бил толкова отчаян, че е успял да потисне естествения си рефлекс и наистина се е удавил сам в кофата с вода. Едва ли някой вярва сериозно в това.

Източници: crimemagazine.com, express.hr, theguardian.com, документалният филм: Evil Up Close – Vlado Taneski, globusmagazin.com.mk , The Mask of Sanity: On the Trail of a Serial Killer in Macedonia от Dimiter Kenarov, Greg Antrim Kelly

Преди дни 29-годишна жена от Нови пазар била въведена в заблуда след обаждане по мобилен телефон. Мъж, който се представил за финансов сътрудник към банкова институция, предложил на вниманието й няколко услуги, между които съдействие за рефинансиране на банкови кредити или съдействие за теглене на заеми от банкови институции. Непознатият попитал жената дали има парични затруднения и след като получил положителен отговор обяснил, че ще съдейства.

Последвали няколко допълнителни обаждания, в които той поетапно разбрал в коя банка има кредит и какъв е размерът на задълженията на младата жена. След като му дала ЕГН-то си, мъжът обяснил, че е проучил кредитното й досие и че ще съдейства да се рефинансира кредита й, като за случая е необходимо да изтегли по-голяма сума. Трябвало да заплати само 280 лева за услугата, които да преведе на името на една от служителките.

След като изпълнила уговореното, 29-годишната жена получила ново обаждане, в което й било казано, че е необходимо да преведе още 900 лева – парите щели да седят замразени по нейната сметка като гарант и ако има закъснение по обслужване на кредита, вноската ще бъде погасявана с тях. Така жертвата превела на името на същата „служителка“ и тези пари.

След като не получила документите за одобрение на рефинансирането, които очаквала, 29-годишната жена разбрала, че е била измамена и подала сигнал в полицията. По случая е образувано досъдебно производство.

От полицията отново напомнят: Хората трябва да бъдат изключителни внимателни и предпазливи, когато приемат телефонно обаждане от непознат. В никакъв случай да не предоставят лични данни и информация с какви пари разполагат, къде живеят и имат ли спестявания.

Измамниците са ловки и използват всяка казана неволно дума по време на разговор като своя информация. Искат ли ви пари по телефона – бъдете сигурни, че става въпрос за измамна схема.

Ако получите обаждане от непознат, който иска пари от вас по различен повод прекъснете връзката, свържете се с ваш близък и го информирайте. Ако не успеете, позвънете на телефон 112 или на дежурните телефони в полицейските управления.

Източник: Пресцентър на МВР

За приятелите и семейството й Джордан Уърт била всеотдайна майка и защитничка на животните с диплома по изящни изкуства, която събирала пари за благотворителност за нещастните деца в Африка.

Но зад вратите на дома си 23-годишната Джордан се превръщала в насилник. Тя заливала приятеля си Алекс Скийл (23г.) с вряла вода и използвала ножове и чук, за да го подлага на ужасяващи мъчения. Впоследствие докторите казали, че той е бил на дни от смъртта.

Изгонила го от семейното легло, решавала какви дрехи да облича, изолирала го от приятелите и семейството му и превзела телефона му и профила му във Facebook.

Джордан, която била израснала в любящо и сплотено семейство, дори го лишавала от храна. Алекс се хранел с огризки и отслабнал от 63 на 44 кг.

Съседите им в британското градче Стюъртби в графство Бердфоршир разказват как чували Алекс да крещи „махни се от мен, нараняваш ме“ и често го виждали с насинени очи, изгаряния, куцащ и с превързана ръка.

Връзката на Алекс и Джордан започнала през 2012 г. в колежа Бедфорд. И двамата били на 16 години, когато се влюбили лудо един в друг. Тя била „грижовна, уверена и любяща“, а приятелите на Алекс я описвали като „възхитителна“.

Връзката им изглеждала нормална, но Алекс скоро започнал да забелязва първите предупредителни сигнали. Приятелката му се превръщала в контролиращ тиранин и двамата непрекъснато се карали. Алекс намерил сили да скъса с нея след пореден скандал, но скоро след това Джордан хвърлила бомбата, че е бременна. Първото им дете се родило през 2014 г.

Алекс не бил виждал бившата си приятелка цяла година, когато майка му получила съобщение от Джордан, гласящо: „Искаш ли видиш внука си?“. Той си помислил, че майчинството сигурно я е променило, а родителите му го окуражили да й даде втори шанс заради детето.

Джордан се преместила в семейния им дом, но скоро напрежението станало нетърпимо и тя поставила ултиматум на Алекс да избира: нея и сина им или родителите му. Той избрал нея и детето и двамата се преместили да живеят в старомодното градче Стюъртби през юли 2016 г.

През месец май 2017 г. им се родила дъщеря. Алекс не бил разговарял с родителите си от две години. Двамата с Джордан изглеждали като олицетворение на семейното щастие на снимките, които тя публикувала във Facebook. Но в действителност Алекс бил подложен на психически и физически тормоз през цялото време.

Младият мъж смятал, че това е нормално, тъй като никога преди това не бил имал приятелка. Всичко започнало с леки удари от нейна страна, но бавно и неумолимо нещата се влошавали. Накрая Джордан го биела и наранявала с ножове, чукове, бутилки, дъски и тояги. Заливала го с вряла вода докато спи.

„Физическият тормоз продължи девет месеца, а психическият около четири години“, разказва той. Джордан често го заплашвала, че ако се опита да се измъкне ще умре – щяла да го прегази с колата си. Освен това играела болни игрички с ума му. Веднъж го излъгала, че любимият му дядо е починал, оставяйки го облян в сълзи.

Джордан го заставила да спи на пода в продължение на осем месеца без матрак, завивки и възглавница. Използвал дрехи, с които се завивал и подлагал под главата си. Освен това му забранила да се преоблича и той носел едни и същи дрехи всеки ден.

На мъченията му бил сложен край, когато съсед чул поредния им скандал и се обадил в полицията през юни 2017 г.

Пристигналите по сигнала полицейски служители веднага забелязали раните по тялото и мръсните дрехи на Алекс. Той бил блед, ръката му била превързана с хавлия и бил много, много слаб. Мивката в банята била пълна с кръв. По всичко личало, че мъжът е жертва на продължителен тормоз.

Твърдо решен да му помогне, сержант Ед Фин изключил камерата, закачена за униформата му, и уверил Алекс, че ще получи помощ, ако му разкаже всичко. След като чул само част от страшните неща, на които е бил подлаган младият човек, полицаят включил отново камерата си и влязъл в къщата, за да арестува Джордан Уърт.

Младата майка направила смразяващи кръвта признания в полицейския участък. Разказала как е използвала ножове, чук и други предмети, с които режела, удряла и биела бащата на децата й. Веднъж му била избила зъб, удряйки го с четка за коса. За ножа казала: „Само го порязвах, никога не го намушквах“.

В дома им били идвали полицаи и преди, като в един от случаите били заварили Алекс целия в кръв. Тогава тя казала на офицерите, че той сам се е наранил. Хладнокръвно и уверено им обяснила, че приятелят й страда от медицинско състояние, което го кара да се реже и самонаранява.

Случаят с Алекс е един от най-жестоките случаи на домашно насилие, които полицията в Бедфордшир е виждала някога.

Лекарите, които прегледали Алекс след спасяването му, съобщили, че младежът е бил на 10 дни от смъртта и че страдал от хидроцефалия – натрупване на течност в черепа – причинена от ударите с тъпи предмети по главата му. По тялото му имало инфектирани рани от изгаряния от втора и трета степен, които били бинтовани със стреч фолио в домашни условия.

Алекс се връща при родителите си заедно с двете си деца, а през септември 2017 г. срещу Джордан Уърт са повдигнати 17 обвинения, сред които предумишлено причиняване на телесни травми и
поведение на „принудителен контрол“ в интимна връзка. На 13 април 2018 г. тя получава две присъди от по 7 години затвор за телесните повреди и шест месеца за това, че е упражнявала принудителен контрол върху партньора си. Джордан Уърт е първата жена във Великобритания, осъдена за „принудителен контрол“. Според закон, приет през 2015 г., всеки който упражнява психическа жестокост върху половинката си може да бъде изправен пред съда – дори да няма признаци за физическо насилие.

За първи път домашните насилници във Великобритания могат да бъдат съдени за „принудителен контрол“. Това може да означава изолиране на партньора от приятели и семейство, лишаване от пари, контролиране на профили в социалните мрежи, подслушване на телефон, контролиране на аспектите от всекидневния живот като например кога да яде, спи или да ходи до тоалетната.

„Денят, в който тя влезе в затвора, се почувствах толкова свободен. Беше огромно облекчение. Можех най-накрая да спра да се озъртам от страх за първи път от пет години“, казва Алекс Скийл.

Телевизия BBC излъчва документален филм по случая, озаглавен „Abused By My Girlfriend“.

Източници: thesun.co.uk, mirror.co.uk, dailymail.co.uk

Сидни в началото на 60-те години на миналия век – най-големият град в Австралия е под обсада. Сериен убиец броди на свобода. Смъртоносен маниак примамва жертвите си на тъмни места, свирепо ги намушква с дълъг нож и след това осакатява телата им по невъобразим начин. Полицията бързо свързва убийствата с неизвестен извършител, познат като „Осакатителя“.

Престъпленията му били лесно разпознаваеми. Жертвите му били неизменно скитници, жестоко убити на публични места. И както подобава на всеки уважаващ себе си сериен убиец, техният мъчител задължително оставял своята визитна картичка: всичките му жертви били с отрязани гениталии. Залавянето на Осакатителя се оказало трудна задача. Хищникът бил чудовищен, но неуловим и полицията го хванала по някаква чиста случайност, прочула се по целия свят като „Случая с ходещия труп“. Вместо да заловят чудовище с жадни за кръв очи и с вид на див звяр в клетка, полицаите с изненада установили, че най-варварският сериен убиец в историята на Австралия въобще не е онова, което си представяли.

Създаването на чудовището

Серийният убиец, станал известен като Осакатителя, е роден през 1924 г. под името Алан Гинсбърг в Ливърпул, Англия и е средното от три деца в семейството. Той се оказал необичайно дете, склонно да прави дълги нощни разходки и майка му често се обаждала в полицията, за да го обявява за издирване. Никога не търсел компания и останал без приятели през целия си живот. Психиатрите диагностицирали младия Гинсбърг с шизофрения.

През 1943 г. на 19-годишна възраст Алан се присъединил към армията и бил изпратен в пехотни войски, където бил изнасилен в бункер за противовъздушни нападения от ефрейтор, който го заплашил със смърт, ако каже на някого.

Първоначално редник Гинсбърг се чувствал зле от случилото се, но с течение на времето осъзнал, че е харесал физическото преживяване и смятал това за началото на своя живот като хомосексуалист. Живот, който не му донесъл нищо освен нещастия и унижение в онези консервативни времена.

Изнасилването от омразния ефрейтор останало завинаги в ума на Алан Гинсбърг и изиграло важна роля в създаването на ужасяващите събития, които му предстоели.

Когато бил освободен от армията през 1947 г., психиатрите отново му поставили диагнозата шизофрения и брат му го изпратил в лудница в Шотландия – място, все още тънещо в мрака на средните векове. Ледено студените килии били пълни с буйстващи лунатици. Алан получавал шокова терапия всеки ден. След шест месеца престой в този ад майка му го изписала и го отвела у дома.

С напредване на възрастта Алан станал открит хомосексуалист и смело ухажвал мъжете по заведения и обществени тоалетни. Очевидният му хомосексуализъм правел живота му труден в онези консервативи дни и той сменял работа след работа, понеже не издържал дълго на подигравките и тормоза. Освен това започвал да се притеснява за здравия си разум.

Алан Гинсбърг се консултирал с психиатър за умственото си здраве през 1947 г., оплаквайки се че има видения и чува странни шумове в главата си. По препоръка на терапевта прекарал три месеца в заведение за психично болни, но нищо не се променило. Разочарован и убеден, че околната среда е виновна за нестабилната му психика, Гинсбърг емигрирал първо в Канада през 1949 г. и после в Австралия през 1955 г. С надеждата да започне напълно нов живот, той променил името си на Уилям Макдоналд.

Но старите му навици трудно умирали и скоро след пристигането си той бил обвинен в неприлично поведение, защото докоснал детектив по пениса в обществена тоалетна в Аделаида, столицата на Южна Австралия. Макдоналд получил две години условна присъда.

Преместил се в град Баларат в съседния щат Виктория, но неприятностите го последвали. Докато работел на строеж бил пребит от останалите работници, защото бил гей. Отмъстил си като купил много остър нож и нарязал гумите на велосипедите им. Макдоналд се задържал на работа, докато повече не можел да издържа на тормоза. Местел се от щат в щат и през цялото време у него се натрупвало желанието да убие мъчителите си. Струвало му се, че където и да отидел, хората започвали да говорят зад гърба му и да му се подиграват.

Въведение в убийство

Кариерата на Уилям Макдоналд като убиец започва в Брисбейн, столицата на северния австралийски щат Куинсланд, през 1960 г., когато се сприятелява с 55-годишния Еймъс Хърст. Двамата изпили по няколко питиета заедно в хотела на Хърст и се качили в стаята му. Застаряващият алкохолик бил толкова пиян, че вероятно не осъзнал, че Макдоналдс се опитва да го удуши, докато не станало твърде късно. Впоследствие Уилям твърдял, че не е имал намерение да убива Хърст, но нуждата да го направи внезапно го обладала и той го стиснал за гушата. Жертвата повърнала кръв, която обляла ръцете на Макдоналд. Той го ударил в лицето и Хърст паднал мъртъв на пода.

Уилям го съблякъл и го поставил на леглото. Измил кръвта от ръцете си, тихичко напуснал хотела и се върнал в квартирата си в южен Брисбейн. Всеки ден проверявал вестниците за новината за убийството и тръпнел от страх, че полицията може да почука на вратата му във всеки един момент.

Но историята не се появила в пресата. Пет дни по-късно, когато попаднал на името на Хърст в секцията с некролози, Макдоналд не могъл да повярва на очите си. Пишело, че мъжът е умрял внезапно от сърдечен удар. Вестниците не споменавали, че макар аутопсията да била показала, че той е умрял от инфаркт, имало следи от удушаване около врата му, но властите сметнали, че това би могло да е резултат от пиянско сбиване и случаят бил приключен. Без да предполага, че се е разминал на косъм от правосъдието, Макдоналд приел новооткритата си кариера на убиец с ентусиазъм, купил си нож и тръгнал да обикаля баровете и евтините хотели в търсене на друга лесна жертва.

В западнала кръчма Макдоналд срещнал мъж на име Бил и колкото повече пиели, толкова повече Бил му заприличвал на ефрейтора изнасилвач. Заведението затворило и двамата отишли в близкия парк да си допият. Макдоналд нямал търпение да използва ножа си, но все пак изчакал другарят му по чашка да падне в несвяст на тревата. Тогава извадил острието и точно се готвел да го забие в шията на Бил, когато поривът го напуснал. Седнал на гърдите на мъжа с вдигнат нож, но желанието да извърши убийство си било отишло. Прибрал обратно острието в ножницата и се запътил към къщи, оставяйки най-щастливия скитник на света да спи в парка.

Появява се Осакатителя

Уилям Макдоналд се премества в Сидни през 1961 г. и започва работа като сортировач на писма в пощата под името Алан Едуард Бренън. Не след дълго всички го познавали край парковете и обществените тоалетни, където се срещали хомосексуалистите в Сидни. Скоро гласовете в главата му отново му зашепнали да убива и кариерата на Осакатителя започнала в съботната вечер на 4 юни 1961 г. Уилям заговорил 41-годишния Алфред Грийнфилд в парк „Грийн“ и предложил на бездомника да си пийне от неговата бутилка. После го примамил в близката къпалня под претекст, че там крие още алкохол.

Макдоналд си бил купил чисто нов, остър като бръснач нож с дълго острие специално за случая. През нощта районът около къпанята бил популярно място за бездомниците в Сидни. Уилям с мъка потискал порива си да убива, докато Алфред не заспал на тревата. Тогава извадил ножа си и рязко го забил в шията на жертвата си. Замахвал и забивал ножа отново и оново, докато Алфред не останал неподвижен. Ударите му били толкова свирепи, че бил прекъснал артериите във врата на Грийнфилд. Кръв шуртяла навсякъде, но убиецът бил дошъл подготвен. Носел със себе си лек найлонов дъждобран и го бил облякъл преди да нападне жертвата си.

Осакатителя свалил панталоните и бельото на Алфред и отрязал гениталиите му, които хвърлил във водата на пристанището. Ножът увил в дъждобрана, прибрал го в торбата си и се запътил към къщи. По пътя спрял да си измие ръцете и лицето на една чешма. Никой не го видял да крачи към дома си в онази тъмна дъждовна нощ.

Ревнив любовник?

Този път нямало начин Уилям Макдоналд да не прочете за убийството в пресата. На следващия ден престъплението било по първите страници на всички вестници. Наричали го работа на маниак, когото кръстили “Осакатителя”.

Вестниците нямали разрешение да публикуват информация за степента на нараняванията на Алфред Грийнфилд, но слуховете се разпространили като горски пожар. В новините пишело, че мъжът е бил намушкан жестоко най-малко 30 пъти, а определени части от неговата анатомия били намерени в пристанището от водолази, търсещи оръжието на убийството.

Полицията обаче се затруднявала да се сети за мотив, който би накарал някого да убие този безобиден скитник и на всичкото отгоре да отреже гениталиите му. Осакатяването подсказвало, че престъплението би могло да е извършено от страст, може би от ревност и вероятно било въпрос на време да се появи жената, предизвикала такива силни чувства. Но такава жена не се появила и въпреки старателното им разследване властите не открили нищо.

Обявена била награда в размер на 1000 австралийски долара за информация, която би довела до ареста на хлъзгавия убиец.

Осакатителя удря отново

Два месеца по-късно жителите на Сидни вече били забравили напълно за Осакатителя. Полицията забавила разследването и убийството на Алфред Грийнфийлд се превърнало в поредното неразкрито престъпление.

Но когато още един скитник бил намерен мъртъв шест месеца по-късно и приликите между двете убийства били очевидни, полицията осъзнала, че си има работа със сериен убиец.

В съботната сутрин на 21 ноември 1961 г. Макдоналд си купил нож с 15-сантиметрово острие, казвайки на продавача, че отива за риба. Всъщност ножът му трябвал за убийство. Нуждата да убива се била завърнала по-силна отвсякога.

Същата вечер Макдоналд вървял по улиците в източен Сидни, когато видял срещу него да се задава с клатушкане 41-годишният Ърнест Кобин. Той го примамил в близкия парк, където двамата седнали в обществената тоалетна да пият бира. Кобин не обърнал внимание, когато новият му приятел извадил дъждобран от торбата си. Той седял на тоалетната чиния, когато първият удар с ножа пронизал гърлото му, прерязвайки югуларната му артерия.

Осакатителя бил замахнал с ножа така, както боксьор нанася ъперкът и получил желания ефект. Кръвта на Ърнест Кобин бликнала навсякъде и оцапала ръцете, лицето и дъждобрана му. Ужасеният Кобин инстинктивно вдигнал ръце, за да се защити от неспиращите удари, които се сипели по ръцете, врата, лицето и гърдите му. Дори след като паднал мъртъв от тоалетната седалка, Осакатителя продължил да забива ножа си в него, а кръвта оплискала стените на кабинката.

Накрая Макдоналд свалил панталоните и бельото на Ърнест Кобин, отрязал половите му органи и ги поставил в найлоновата торбичка, която носел със себе си. Когато приключил, спокойно увил ножа и торбичката с гениталиите в дъждобрана си, сложил ги в торбата си и излязъл от тоалетната. Спрял по пътя да измие ръцете си на една чешма.

Щом се прибрал в квартирата си, Уилям измил окървавените гениталии с топла вода, поставил ги в чиста торбичка, занесъл ги в леглото си и заспал с тях. На следващия ден увил отрязаните части, ножа и една тухла във вестници, завързал пакета с връв и го хвърлил от моста „Сидни Харбър Бридж“. Този път нямало да има доказателства за полицията.

Изчезнал без следа

В понеделник сутринта Макдоналд отишъл на работа в пощата сякаш нищо не се е случило. Междувременно заглавията в пресата гръмнали: “Осакатителя удари отново!”. Полицията била получила сигнал за убит в тоалетната на парка мъж в 5:30 ч. сутринта.

Детективите заварили невъобразим ужас. Ърнест Кобин бил намушкан около 50 пъти. Половите му органи липсвали. Отрязани били гладко като от ръката на хирург. Тоалетната плувала в кръв.

И този път полицията не могла да намери следи. Нямало пръстови отпечатъци дори по бирените бутилки. Убиецът бил избърсал всичко. Никой не бил видял нищо. Убитият мъж имал съпруга и две деца, но не живеел със семейството си. Ърнест Кобин нямал никакви врагове.

Полицията започнала да държи под наблюдение обществените тоалетни и местата където се събирали скитници. Служители под прикритие, облечени като пройдохи, се смесвали с клиентелата на западналите кръчми и хотели, но без никакъв резултат. Месеците минавали и властите трябвало да признаят, че изобщо не са напреднали в разследването. Трябвало да чакат следващия удар на убиеца.

С убийството на Ърнест Кобин жаждата за кръв на Макдоналд се уталожила и той продължил живота си както обикновено. Четял всяка новина за престъплението си, но изпитвал големи трудности да разбере, че чете за самия себе си. Сякаш някаква друга личност вършела тези ужасни неща, а той бил просто случаен свидетел. Това го плашело.

Уилям участвал в разговорите на колегите си за загадъчния Осакатител и слушал техните теории за това какъв човек може би е той. Тайно се разстройвал, когато го наричали обратен и извратен. За известно време дори смятал, че колегите му го подозират, но това била само неговата параноя. Минавала му мисълта да се предаде на полицията, но трябвало да си признае, че твърде много му харесва да убива, за да го направи.

Осакатителя трябва да убие отново

Времето минавало, а жаждата за убийство се засилвала отново и ставала нетърпима. В съботната сутрин на 31 март 1962 г. Уилям Макдоналд си купил поредния нож с дълго острие и го пъхнал в торбата си заедно с дъждобрана и найлонова торбичка. Същата вечер се сипел лек дъжд и Уилям облякъл дъждобрана си. В 22:00 ч. се заговорил на улицата с пияния Франк Маклийн и му предложил да пият заедно в близката алея.

В момента, в който завили в неосветената уличка, Осакатителя забил ножа си в гърлото на жертвата. Франк Маклийн бил висок и жилав мъж и би могъл да смаже от бой дребничкия Макдоналд, ако не бил толкова пиян. Той почувствал как ножа прониква дълбоко в гърлото му и започнал да се съпротивлява. Убиецът го пронизал в лицето и, когато Маклийн паднал, го възседнал и го обсипал с удари по главата, шията, гърлото, лицето и гърдите, докато мъжът не умрял.

Подгизнал от кръвта на Франк Маклийн, Уилиям замъкнал тялото му навътре в алеята, свалил панталоните му и с отработено движение отрязал половите му органи. За първи път изпитал страх, че може да бъде заловен, защото бил извършил убийството само на метри от оживена улица. Прибирайки гениталиите в найлоновата торбичка, той чул гласове и бебешки плач, докато хора минавали край входа на алеята. В своята параноя очаквал полицейска кола да спре всеки миг отпред. Но късметът му издържал и този път. Той надникнал зад ъгъла и, виждайки че никой не го преследва, увил ножа и отрязаните органи в дъждобрана си, сложил ги в торбата и се отправил към къщи. Прибрал също и бутилката от шери, от която били пили с Маклийн, защото по нея имало отпечатъци.

Обратно в квартирата той измил съдържанието на найлоновата торбичка, за да може да я отнесе в леглото си, а на сутринта изхвърлил уличаващите го доказателства от моста.

Град под обсада

Убийството на Франк Маклийн се случило, докато жителите на Сидни все още били в паника от предишното убийство на Осакатителя. Новото престъпление станало само на метри от оживена улица. Тялото на Маклийн било открито в 22:50 ч. от семейство с бебе.

Полицията така била стегнала редиците си, че само след минути на местопрестъплението пристигнали 30 детектива. Тези убийства били без прецедент в историята на Австралия. Полицията не помнела по-жестоки и отвратителни престъпления. Появила се теория, че убиецът е побъркан хирург. Премахването на гениталиите на Франк Маклийн било направено със скалпел от човек, имащ богат опит в хирургията, казвали експертите. Властите започнали да разследват докторите в града.

Полицията дори се обърнала към ясновидци. Най-прочутата вещица от онова време Розалийн Нортън твърдяла, че се била свързала с Осакатителя по време на всекидневните си беседи с Дявола. Детективите проверили твърденията й просто за всеки случай.

Сформиран бил специален отдел, който да залови хлъзгавия убиец. Детективите работели денонощно, проверявайки всяка възможна следа. А следи не липсвали. Телефоните звънели непрекъснато. Полицията извършвала неочаквани набези в домове и при най-малкото съмнение, че Осакатителя може да се крие там. Проверявали се отново и отново подслоните за бедни и хостелите. Нищо. Осакатителя все така се изплъзвал.

Разследващите решили да изпратят подробности за случая на Интерпол с  надеждата, че убиецът може да бъде идентифициран чрез подобни престъпления, извършени в чужбина. Наградата за залавянето на Осакатителя набъбнала до 5000 долара – главозамайваща сума в началото на 60-те години на миналия век.

На 14 април младият летец Патрик Ройън съобщил в полицията, че е бил нападнат от Осакатителя недалеч от мястото, където бил убит Франк Маклийн. Той казал, че нападателят бил прескочил висока ограда и се хвърлил към него с дълъг нож, но не го уцелил и само го одраскал леко. Мъжът съскал докато се хвърлял към него. Патрик Ройън го описал като висок и як, с вид на чужденец, между 30 и 40 годишен и облечен в светъл костюм. За нещастие от това нищо не излязло, защото станало ясно, че летецът е алкохолик, подложен на психиатрично лечение, който се самонаранявал и измислял истории, за да привлича внимание.

Началото на края

Междувременно нещата не вървели много добре в личния живот на Уилям Макдоналд. Той бил изгонен от квартирата си и същата седмица загубил работата си. Уилям бил спестил доста пари през годините и решил да започне собствен бизнес. Все още представяйки се под името Алан Едуърд Бренан, той отворил малко магазинче, в което продавал сандвичи и други дребни стоки. В магазинчето се помещавал и офисът на компания за химическо чистене.

Уилям се чувствал прекрасно. Нямал хазяин, нито шеф, пред които да отговаря. Живеел в апартамента над магазина и за първи път бил оставен на мира. Затова, когато нуждата да убива се завърнала, Макдоналд нямало защо да се тревожи, че ще бъде заловен в крачка на публично място. Можел да води жертвите си у дома и да прави с тях каквото си поиска.

Жаждата за кръв се завърнала по-силна от всякога и една вечер в началото на ноември 1962 г. Уилям Макдоналд отишъл на кръчма в центъра на Сидни в търсене на жертва. Там срещнал 42-годишния дребен крадец Джеймс Хакет, който бил излязъл от затвора само преди няколко седмици.

Макдоналд го отвел в новата си квартира, където двамата продължили да пият, докато Хакет паднал на пода. Уилям използвал ножа, с който режел сандвичите в магазина си, за да прониже спящия мъж. При първия удар острието минало право през шията на Хакет, но за изненада на Макдоналд той се събудил и пресякъл следващия му удар с ръка и ножът се забил в собствената му длан. Осакатителя се нахвърлил върху него с подновена ярост. Вдигнал ножа нависоко с две ръце и го забил право в сърцето на Хакет, убивайки го на място. Подът бил покрит с кръв, но Уилиям продължавал да забива ножа в тялото му, докато не загубил сили.

Тогава седнал задъхан в локвите от кръв край трупа. Кръвта била оплискала стените и тавана. Уилям превързал ръката си с мръсен парцал и се приготвил да отреже гениталиите на Хакет. Но ножът се бил изтъпил и изкривил от свирепостта на атаката. Твърде уморен, за да слезе долу до магазина за друг нож, Уилям седял, покрит от глава до пети в кръв, и кълцал по скротума на убития с тъпото острие. Намушкал пениса няколко пъти и направил няколко разреза около тестисите, преди да се предаде и да заспи както си седял.

На сутринта Макдоналд се събудил, покрит с лепкава, засъхнала кръв. Лежал до жертвата си. Локвите кръв се били просмукали през дъските на пода и заплашвали да закапят по щандовете на магазина отдолу. Уилям се изкъпал и отишъл до болницата да зашият ръката му. Казал на доктора, че се е порязал в магазина. Отнело му цял ден да почисти бъркотията. Огромните локви от кръв по линолеума не можели да бъдат изчегъртани и той го махнал, накъсал на парчета и изхвърлил. Свалил и всичките дрехи на Хакет, оставяйки го по чорапи.

Макдоналд натикал голия мъртвец в празното пространство под пода на магазина и го оставил там заедно с дрехите му. Изпаднал в паника, когато най-накрая седнал и се замислил какво е сторил. Мислел, че полицията ще дойде да търси Хакет. Не бил успял да изчисти петната от кръв по стените и пода. Ако полицаите дойдели да му задават въпроси, щели да го хванат. Освен това се сетил за шофьора на такси, който бил докарал него и Хакет в нощта на убийството. Той щял да си го спомни.

Обладан от паника и параноя, Макдоналд събрал багажа си и се качил на влака за Брисбейн, където наел стая в пансион, боядисал косата си черна, пуснал си мустаци и се представял с името Алан Макдоналд. Всеки ден купувал вестници от Сидни, очаквайки да прочете за убийството на Хакет и как полицията издирва мъж на име Бренан във връзка с убийствата на Осакатителя.

Осакатителя е мъртъв и погребан

Но дните минавали без никаква новина в пресата за намерен труп или издирван Бренан. Макдоналд бил извън себе си от тревога. Може би полицията е намерила тялото и му е приготвила капан? Сигурно всеки момент ще почукат на вратата му. Неизвестността го побърквала. Но, макар да не го знаел, Уилям Макдоналд нямало защо да се тревожи. Той бил обявен за мъртъв, а никой не търси мъртвец.

Няколко дни след като отпътувал за Брисбейн клиентите, които искали да си вземат дрехите от химическото чистене, започнали да се тревожат, че в магазина няма никой. Съседите се притеснили, че г-н Бренан е изчезнал без да каже на никого. След три седмици от магазина вече се разнасяла гниеща миризма. След месец смрадта била толкова тежка, че съседите се обадили на здравните служби, които на свой ред извикали полицията да разбие вратата. Отвратителната миризма в магазина отвела полицаите до гниещото тяло на Хакет. Трупът бил толкова разложен и изяден от плъхове, че не било възможно да се разпознае.

Тялото било изпратено в моргата на близката болница, където заради миризмата патологът бил принуден да извърши аутопсията в барака край сградата. Единственото, което успял да установи било, че жертвата е мъж на около 40 години – същата възраст като липсващия Бренан.

В този момент полицията решила, че това е тялото на изчезналия собственик на магазина Алан Бренан, който бил пропълзял под магазина си, поради причини известни само на него самия, и се бил самоубил. Тялото било погребано в бедняшкото гробище под името Алан Едуърд Бренан.

Единственият човек, който не бил напълно задоволен от полицейското разследване, бил съдия-следовател Кокс, който старателно разпитал полицаите преди да обяви причината за смъртта. Те му казали, че тялото е било голо, с изключение на чорапите и че няма причина да се смята, че е извършено престъпление. Отпечатъците на трупа не съвпадали с никого. Патологът не открил счупени кости и определил времето на смъртта на две седмици преди тялото да бъде открито.

Полицията не сметнала за нужно да спомене на съдия Кокс, че по потника, открит край тялото, имало десетки следи от дупки от нож, а на пода и по матрака в апартамента имало огромни петна от кръв. Дори без да знае за тези невероятни пропуски на полицията, съдията не бил убеден и върнал открита присъда, казвайки:

“Изглежда невероятно, че тялото на г-н Бренан е намерено по този начин и в това състояние. Нищо не индикира извън всякакво съмнение, че починалият е отнел живота си. Струва ми се необичайно, че починалият се е промъкнал отдолу под къщата си, за да извърши самоубийство. Възможно е да е станал жертва на престъпление, макар полицейският доклад да твърди, че няма признаци за нищо такова. Но не мога изцяло да изключа тази възможност”.

Бившите колеги на Уилям от пощата прочели за злополучната му кончина, събрали пари за венец и отишли на погребението му. По стечение на най-необикновените обстоятелства в австралийската криминална история Уилям Макдоналд, който бил извършил пет брутални убийства, бил свободен човек, без обаче да знае това. И сигурно щял да остане на свобода още дълго време, ако не се бил върнал в Сидни.

Случаят с ходещия труп

В неведение, че е мъртъв и погребан, Макдоналд останал още известно време в Брисбейн преди да замине за Нова Зеландия, все още вярвайки че полицията е по следите му. Но жаждата за кръв го последвала и ставала все по-силна. Трябвало да убие отново и, по причини известни само на него самия, трябвало да се върне в Сидни, за да го направи.

Подозренията на съдия Кокс за небрежно полицейско разследване се потвърдили около шест месеца след смъртта на Алан Бренан, когато Джон Макарти се сблъскал с мъртвия си колега в центъра на Сидни. Макарти щял да получи удар от шока. Нямайки идея, че убитият Хакет е бил погребан вместо него, Макдоналд не могъл да разбере реакцията на своя бивш колега..

– Ти трябваше да си мъртъв – казал му Макарти.

– Какво искаш да кажеш? – попитал го объркано Макдоналд.

– Намериха тялото ти под магазина. Ходихме на погребението ти – отговорил Макарти. – Щом си жив, чие беше тялото под магазина? И защо избяга?

Макдоналд проумял какво се е случило и хукнал да бяга. Същата вечер се качил на влака за Мелбърн. Джон Макарти отишъл в полицията, но те не му повярвали, че току-що е разговарял с мъртвец. Не му повярвали и на следващия ден, когато се върнал и разказал същата история. Нарекли го луд и тогава отчаяният Макарти се обадил във вестник “Дейли Мирър” и говорил с криминалния репортер Джо Морис.

Морис повярвал на историята му и “Дейли Мирър” публикувал легендарното си заглавие: “Случаят с ходещия труп”. Благодарение на извънредния медиен интерес, полицията се принудила да отвори наново случая. По-внимателното разглеждане на дрехите, открити край тялото, разкрили номера 1262 от вътрешната част на ръкава на палтото и се оказало, че то е било изписано на Патрик Хакет при освобождаването му от затвора на 27 октомври. Засраменият полицейски комисар бил принуден да ексхумира трупа и прегледът установил, че по пениса и тестисите на Хакет се наблюдават следи от осакатяване. Отпечатъците също потвърдили, че това е тялото на дребния крадец Хакет, а не на кроткия магазинер Алан Бренан.

Когато заглавието за ходещия труп се появило във вестниците, започнали да изникват свидетели. Собственик на съседен магазин разказал, че бил видял Бренан да влиза в магазина си с някакъв мъж във вечерта преди да изчезне. Полицията все повече се убеждавала, че е по следите на Осакатителя.

Джон Макарти дал доста добро описание на изчезналия Бренан, което било публикувано на първата страница на всеки вестник в страната. Междувременно Уилям Макдоналд бил започнал работа в железниците в Мелбърн и въпреки че бил боядисал косата си и бил пуснал рехав мустак, нямало съмнение, че той е търсеният Бренан. Новите му колеги веднага го разкрили и още преди да успее да вземе надницата си и да избяга, полицията го задържала и отвела за разпит.

Процес и възмездие

Уилям Макдоналд не се противил да бъде екстрадиран в Сидни, където щели да му бъдат повдигнати обвинения в убийство. На летището го чакала тълпа от хора, които искали да зърнат най-гротескния и прочут убиец в Австралия. Щели да бъдат разочаровани. Кльощавият, нисък и стеснителен Макдоналд изобщо не приличал на звяра, който си представяли.

Уилям признал абсолютно всичко. Обвинили го в 4 убийства и той пледирал невинен поради невменяемост. Процесът срещу него, състоял се през септември 1963 г., бил един от най-сензационните в историята на страната и зрителите попивали всяка зловеща дума, излизаща от устата на Макдоналд. Когато свидетелствал как е намушкал една от жертвите си с нож в шията 30 пъти и след това отрязал пениса и тестисите му със същия нож, една от съдебните заседателки припаднала.

Всички в залата слушали с притаен дъх, докато Осакатителя описвал с подробности своите убийства. Той обяснил как кръвта е оплисквала дъждобрана му, когато кастрирал жертвите си, поставял половите им органи в торбичка и ги отнасял у дома. Съдебните заседатели били отвратени, когато чули как е държал в леглото си отрязаните гениталии. Нямали нужда от много убеждаване, за да решат, че Уилям Макдоналд е виновен в 4 убийства. Тъй като всички смятали Осакатителя за луд, решението на съдебните заседатели предизвикало всеобща изненада. Журито решило, че Макдоналд е бил с всичкия си по време на убийствата.

Уилям Макдоналд получил доживотна присъда, придружена от настойчивата препоръка никога да не бъде освобождаван. Скоро след пристигането му в затвора той пребил друг затворник почти до смърт с кофа пълна с нечистотии и в резултат на това бил обявен за умствено болен от група лекари. Макдоналд прекарал следващите 16 години в заведение за душевно болни престъпници.

През 1980 г. Уилям Макдоналд бил сметнат за достатъчно нормален, за да бъде върнат обратно сред обикновените затворници и го изпратили в крилото със специална защита на затвора „Сеснок“, намиращ се на два часа път от Сидни. Той самият поискал да живее там, защото било тихо и нямало да бъде закачан от останалите затворници. Уилям водел самотно съществуване, прекарвайки времето си в четене и слушане на класическа музика. Наричали го “Стария Бил”.

Осакатителя прекарал толкова дълго зад решетките, че бил убеден, че свободата ще го убие. През декември 2000 г. отказал да му бъде определена дата за явяване пред Комисията за предсрочно освобождаване с думите:

“Аз съм вече институционализиран. Нямам желание да изляза и да живея на свобода. Няма да оцелея и пет минути. Твърде съм стар и освен това тук имам всичко, което бих могъл някога да искам.”.

През месец май 2000 г. Уилям казва в интервю без капка ирония: “Навън е ужасно. Хората не са в безопасност дори в собствените им домове.”.

Уилям Макдоналд-Осакатителя умира в затвора на 12 май 2015 г. на 90-годишна възраст. В момента на смъртта му той е най-старият и най-дълго лежал зад решетките затворник в Нови Южен Уелс.

–––––––––––––––––––––––––––––––––-

Източници: murderpedia.org, wikipedia.org , dailytelegraph.com.au

Дългокосият и нагъл сваляч Родни Алкала успял да очарова продуцентите и милионите зрители на телевизионното шоу „Игра на запознанства“. Никой нямал представа, че този усмихнат фотограф с коефициент на интелигентност над 160 е сериен убиец, който вече бил убил две жени и щял да изнасили и убие още много.

„Той е изключителен актьор“ – казва за него криминалният профайлър Пат Браун – „Серийните убийци са хищници и се държат като животни, преследващи плячката си, а през останалото време се опитват да се слеят с нас, за да не ги забележим.“

Игра на запознанства

През септември 1978 г. Родни Алкала става победител в телевизионното шоу „Игра на запознанства“. Старомодното предаване отскоро се излъчвало с нова по-смела и разкрепостена концепция, но било все така изтъркано като преди. Дългокосият Алкала, с неговия небрежен костюм, златна верижка, обици и нагъл чар бил идеалният участник. Представен бил на участничката Черил Брадшоу като „успешен фотограф, който започва кариерата си на 13 години, когато баща му го заварва в тъмната стаичка – напълно „проявен““. Водещият казал на Черил, че живеещият в Лос Анджелис Алкала обича да скача с парашут и да кара мотор.

Родни Алкала сякаш бил по-уверен от останалите двама състезатели. Черил Брадшоу, учителка от Аризона, помолила тримата ергени, скрити зад параван, да опишат себе си сякаш са нейната вечеря.

„Аз съм банан и изглеждам много вкусен“, уверено й казал Алкала. „Обели ме!“

Брадшоу се заинтригувала и поискала от него да се престори, че участва в кастинг за пиеса. Предложила му да изиграе ролята на перверзен старец. Като осъден сексуален насилник Алкала вече имал богат опит в тази област и достоверно изръмжал: „Я ми ела тук!“.

Това изглежда успяло да впечатли Черил и щастливата двойка спечелила уроци по тенис и пътуване до местен увеселителен парк. Но след като говорила с Алкала зад кулисите Черил мъдро преценила, че той не е просто нахален сваляч, а е направо зловещ. Тя никога не отишла с него на среща.

След повече от 20 години Родни Алкала щял да посочи този запис на предаването като доказателство, че вече е притежавал златните обици, за които обвинението твърдяло, че са трофей, взет от жертвите му.

Тали Шапиро

Родни Алкала е роден в Сан Антонио, щата Тексас, на 23 август 1943 г. Баща му напуснал семейството и на 12 години Родни вече живеел в предградията на Лос Анджелис с майка си и сестрите си.

Навършвайки 17, Алкала се присъединил към армията, където служил като армейски чиновник, но издържал само няколко години. През 1964-а получил нервен срив и психиатрите го диагностицирали с антисоциално разстройство. Алкала бил освободен от служба и се върнал в Лос Анджелис, където се записал да учи „Изящни изкуства“ в Калифорнийския университет.

Родни получил бакалавърската си диплома през 1968-а и същата година отвлякъл и изнасилил 8-годишно момиченце.

Малката Тали Шапиро се прибирала от училище към дома си в Холивуд, когато случаен минувач видял как Родни Алкала я примамва в колата си на булевард „Сънсет“. Свидетелят го проследил до апартамента му и се обадил в полицията. Докато полицаите успеят да дойдат на мястото, Алкала бил разбил черепа на момичето с метална тръба и я бил изнасилил. Когато почукали на вратата му, той се измъкнал през задния изход, оставяйки полумъртвото дете, заобиколено от фотографско оборудване.

Професорите в Калифорнийския университет казали на полицията, че подозира грешния човек. Не можели да повярват, че един толкова толкова начетен и изтънчен студент по изящни изкуства би могъл да извърши подобно престъпление.

Междувременно Родни Алкала избягал в Ню Йорк, за да избегне правосъдието.

Корнелия Крили

Представяйки се под името Джон Бъргър, Алкала балансирал бурния си ергенски живот със следване в Университета в Ню Йорк, където посещавал курс по филмово изкуство, с преподавател бъдещият сексуален насилник Роман Полански. В този период той извършил второто си нападение, този път смъртоносно.

На 12 юни 1971 г. Корнелия Крили била намерена изнасилена и удушена със собствения й чорапогащник в апартамента й в Манхатън. Сутиенът й бил издърпан над главата, а по лявата й гърда имало следи от ухапване. Двадесет и три годишната стюардеса току-що се била преместила в квартала, известен сред ергените с високата си концентрация на стюардеси и секретарки. Вероятно нападателят бил сметнал, че това е идеалното място за лов.

Първоначално нюйоркската полиция се усъмнила в приятеля на жертвата и докато ченгетата се разсейвали с него, Алкала се измъкнал отново.

Все още използвайки името Джон Бъргър, той си намерил работа в младежки лагер по театрално майсторство край езерото Сънапий в Ню Хемпшир. Не след дълго две момичета забелязали, че техният лагерен възпитател Джон Бъргър страшно прилича на Родни Алкала от списъка с „Десетте най-търсени“ на ФБР. Властите издирвали Алкала във връзка с нападението над Тали Шапиро в Калифорния. Децата съобщили в полицията и Родни Алкала бил арестуван през август 1971 г.

Случаят с Корнелия Крили все още не бил свързан с него, но Алкала бил намерен за виновен и осъден за отвличането и изнасилването на Тали Шапиро. Благодарение на тогава снизходителните закони в Калифорния, които наблягали на превъзпитанието, вместо на наказанието на сексуалните насилници, той прекарал в затвора само 34 месеца.

Скоро Родни Алкала щял да бъде отново на свобода.

Елън Хоувър

През 1974 г. 13-годишната Джули Дж. се обадила на спешния телефон 911, твърдейки че е била отвлечена от мъж в Хънтингтън Бийч. Докато чакала училищния автобус, Родни Алкала спрял и й предложил да я закара. Тя се съгласила, но вместо към училището, той потеглил към плаж в окръг Ориндж. Момичето се паникьосало, но той отказал да я пусне да слезе от колата. Когато стигнали на плажа, я задърпал грубо към скалите, където я накарал да пуши марихуана и я целувал.

Родни бил осъден само за нарушаване на условията по пробацията му и снабдяване на непълнолетно лице с марихуана и прекарал още две години в затвора.

Алкала излязъл от затвора предсрочно и успял да убеди доверчивия си надзорник да му разреши да отиде в Ню Йорк при роднини през лятото на 1977 г. Дейвид Бърковиц, известен като Сина на Сам, щял да бъде арестуван през август същата година за убийствата на седем млади жени и двама мъже в Ню Йорк. Родни Алкала също допринесъл към терора, който преживял града през онова лято.

Родни Алкала набелязал за своя жертва 23-годишната Елън Хоувър, дъщеря на собственика на легендарния нощен клуб „Сирос“. Тя била видяна за последно в апартамента й на 15 юли 1977 г. В тефтерчето й било отбелязано, че ще се среща с човек на име Джон Бъргър същия ден. Семейството й наело частен детектив и публикувало обява във в-к „Ню Йорк Таймс“, в търсене на информация за загадъчния Джон Бъргър.

Родни Алкала избягал от цялата суматоха, като просто се върнал в Лос Анджелис и си намерил работа като словослагател във вестник „Лос Анджелис Таймс“.

Никой не се появил с информация за лицето „Джон Бъргър“ чак до по-късно същата година, когато ФБР получило сигнал, че преди няколко години възпитател в младежки лагер в Ню Хемпшир на име Джон Бъргър е бил арестуван. Бюрото най-сетне навързало точките и привикало Родни Алкала за разпит в Лос Анджелис. Той признал, че е познавал Елън Хоувър, но тъй като тялото й все още не било открито, го пуснали да си върви.

Тялото на Елън Хоувър било открито 11 месеца по-късно в земите на историческата къща-музей на Рокфелер, намираща се само на няколко километра от лятната къща на семейство Хоувър. Мястото било една от любимите локации на Родни за фотосесии.

Междувременно Родни Алкала се върнал към старите си занимания.

Джил Барком

Докато град Ню Йорк бил зает с убийствата на Сина на Сам, полицията в Лос Анджелис се занимавала с Хилсайдския удушвач, който впоследствие са оказал не един, а двама мъже, които убивали млади жени и захвърляли телата им в околностите на града. И за да направи нещата още по-интересни за органите на реда, Родни Алкала също решил да даде своя принос към броя на жертвите.

Полицията в Лос Анджелис първоначално смятала, че убийството на 18-годишната бегълка Джил Барком е дело на Хилсайдския удушвач. Момичето идвало от Бруклин, от семейство с 11 деца. Тя била висока едва 1,52 м и тежала по-малко от 45 кг, когато нейният похитител я отвлякъл от булевард „Сънсет“.

Безжизненото тяло на Джил се появило на страничната лента на пътя „Мълхоланд Драйв“, близо до къщата на актьора Марлон Брандо, през ноември 1977 г. Откриването на трупа прекъснало снимките на филм. Тя била гола и сякаш нарочно била поставена в поза на колене. Черепът й бил разбит, вероятно с окървавения камък, намерен наблизо. Момичето било изнасилено и удушено три пъти – веднъж с колан, после с чорапогащника й и накрая с крачола на панталоните й.

Детективите, разследващи Хилсайдския удушвач, разпитали Алкала в дома на майка му през март 1978 г. Разпитвали всички сексуални насилници в района и всъщност не смятали Родни за заподозрян. Обвинили го само в притежание на малко количество марихуана, за което получил кратка присъда.

Алкала излязъл от затвора в края на месец юни и скоро след това се появил в телевизионното предаване „Игра на запознанства“. Но преди това отнел още няколко живота.

Още жертви

Двадесет и седем годишната медицинска сестра Джорджия Уикстед била открита мъртва през декември 1977 г. в апартамента й в Малибу. Това се случило едва месец след убийството на Джил Барком и само няколко дни след като ФБР разпитало Родни Алкала за смъртта на Елън Хоувър в Ню Йорк.

Джорджия Уикстед била видяна за последно, когато откарала колежката си Барбара Гейл до дома й след излизане по заведенията. Когато не се появила на работа на следващия ден, Гейл я обявила за изчезнала. Полицията отишла на адреса на Уикстед и установила, че апартаментът е разбит. Джорджия лежала гола на пода в спалнята, удушена с найлоновите й чорапи. Била изнасилена, черепът й разбит с чука, захвърлен наблизо, а половите й органи – осакатени. На местопрестъплението бил намерен отпечатък от длан и ДНК, които години по-късно били свързани с Алкала.

Престъпленията на Родни Алкала следвали определен модел, но в онзи момент никой не забелязвал това.

През юни 1978 г. 32-годишната секретарка Шарлот Лем от Санта Моника била открита мъртва при сходни обстоятелства в пералното помещение на комплекса, в който живеела. Тя била изнасилена, пребита и удушена с връзка за обувки. Тялото й било оставено в поза с ръцете зад гърба.

Родни Алкала бил разпитан от детективите, разследващи Хилсайдския удушвач, във връзка с убийството на Джил Барком, само седмици преди да изнасили и убие Шарлот Лем.

Имало и още жертви.

През февруари 1979 г. Родни качил в колата си 15-годишната стопаджийка Моник Хойт в окръг Ривърсайд. Закарал момичето в апартамента си и двамата правили секс. На сутринта Алкала я откарал в планината, където я снимал гола.

Фотосесията изглежда загрубяла, защото Моник се изплашила и се опитала да избяга. Той я вързал, пребил и изнасилил. Тази случка не била планирана. Нещата просто се объркали и той загубил контрол над ситуацията. Алкала откарал момичето обратно в Ривърсайд. Моник се обадила на полицията от един мотел и съобщила, че е била отвлечена и изнасилена.

Родни Алкала бил арестуван, но майка му му платила гаранцията. Той щял да удари отново.

През юни 1979 г. 21-годишната Джил Паренто си тръгнала по-рано от работа, за да отиде на бейзболен мач. Когато не дошла на работа на следващия ден, полицията отишла да провери апартамента й. Вратата на жилището била разбита, а жената мъртва. Джил лежала гола на пода в банята. Под раменете й били поставени възглавници. Била изнасилена, пребита и удушена.

Приятелка на жертвата по-късно свидетелствала, че двете били срещали Алкала в един клуб няколко пъти.

Същия месец, когато Джил Паренто била изнасилена и удушена, Родни Алкала убил малолетно момиче.

Робин Самсоу

На 20 юни 1979 г. 12-годишната Робин Самсоу от Хънтингтън Бийч отивала на уроци по балет. Закъснявала и затова взела назаем жълтия велосипед на най-добрата й приятелка. Тя и колелото изчезнали същия ден. Разложеният й труп бил открит в подножието на планината Сиера Мадре.

Преди това да се случи, съседката Джаки Йънг била изгонила някакъв непознат мъж, който се навъртал около Робин и приятелката й Бриджит Уилвърт, докато си играели на скалите на плажа. Съседката видяла как мъжът се опитва да склони децата да се съгласят да ги снима в бански костюми. Джаки Йънг и Бриджит Уилвърт впоследствие помагат на полицията да състави скица на мъжа, в която пробационият надзорник на Родни Алкала разпознал своя подопечен.

Тони Еспарза (15г.) и Джоан Мърчланд (14г.) свидетелствали по-късно, че на 19 юни мъж с описанието на Алкала им бил предложил марихуана на същия плаж и ги помолил да ги снима за конкурс по бикини. Още няколко момичета казали, че Алкала ги бил притеснявал на 20 юни.

Рейнджър Дейна Крапа, която работела в планината, разказала, че е видяла мъж, който водел надолу по течението на поток малко момиче, в същия ден, когато изчезнала Робин Самсоу. Мъжът шофирал датсун „F10“, също като колата, която притежавал Алкала през 1979 г.

Дванадесет дни след изчезването на Робин, друг горски рейнджър намерил останките й. Първоначално помислил, че това са кости от елен.

Левият крак и части от ръцете й липсвали, а черепът й бил отделен от шийните прешлени. Наблизо се търкаляли кухненски нож и една от обувките й. Напредналото разлагане на тялото попречило на разследването да установи дали момичето е било изнасилено.

На 24 юли 1979 г. полицията арестувала Родни Алкала в дома на майка му. Скоро го обвинили в убийството на Робин Самсоу.

Но историята далеч не била свършила.

Заловен?

Когато полицаите претърсили дома на майката на Алкала, намерили квитанция от такса, платена за шкафче под наем в Сиатъл. Шкафчето съдържало над 1000 фотографии на млади момичета и момчета в сексуално откровени пози, както и обиците на Робин Самсоу. Родни Алкала обаче твърдял, че обиците са негови. Години по-късно по втори чифт обици с формата на розички, намерени в шкафчето, било открито ДНК-то на Шарлот Лем. Полицията вярва, че Алкала е запазил снимките и обиците като трофеи от престъпленията.

С помощта на доказателствата от шкафчето и показанията на свидетелите, през 1980 г. прокуратурата изправила Родни Алкала пред съда за убийството на Робин Самсоу.

Майката на убитото момиче внесла в съдебната зала пистолет, с намерението да застреля Алкала. В крайна сметка се отказала да го използва, вярвайки, че съдебната система ще се разправи с убиеца на дъщеря й.

Родни Алкала имал алиби. Твърдял, че по времето на убийството е бил в увеселителния парк „Нотс Бери Фарм“, където кандидатствал за работа като фотограф. Неговите сестри и майка му заявили, че той им се бил обадил от дома на майка си по времето на отвличането на Робин. Макар тези обаждания да фигурирали в разпечатките, нямало начин да се разбере дали на телефона е бил Алкала или неговата майка.

Прокурорите описали как Алкала е играел с жертвите си, като ги удушавал, докато загубят съзнание, след което чакал да се свестят и повтарял всичко отначало отново и отново преди накрая да ги убие.

През 1978 г. Родни Алкала бил признат за виновен в предумишлено убийство и отвличане и се явявал идеален кандидат за смъртното наказание.

Но присъдата му била отменена.

Да пъти.

Отменена

Родни Алкала бил обявяван за виновен в отвличането и убийството на Робин Самсоу два пъти. И двата пъти присъдата му била отхвърляна заради технически грешки.

Междувременно Родни Алкала лежал в затвора, където не стоял без работа. Опитал се да осъди калифорнийската затворническа система заради падане, което бил претърпял, както и затова, че не му осигуряват диета с ниско съдържание на мазнини. Протестирал срещу новата политика на щата, изразяваща се в редовно анализиране и сравняване на ДНК – практика, която го свързала с изнасилванията и убийствата на Джил Барком, Джорджия Уикстед, Шарлот Лем и Джил Паренто. През 1994 г. Алкала написал книга в своя защита, озаглавена „Вие, съдебните заседатели“.

Продължавал да отрича убийството на Робин Самсоу и останалите момичета.

През 2010 година Родни Алкала получава смъртна присъда чрез летална инжекция за трети път, по обвинения в пет убийства, извършени в щата Калифорния в периода 1977-79 г. През 2013 получава още от 25 години до доживот, след като пледира за виновен в две убийства, извършени в Ню Йорк през 1971 и 1977 г. През 2016 г. е обвинен в убийството на жена, извършено през 1977 г. Жертвата била разпозната на една от фотографиите, намерени в шкафчето му. Полицията разследва и други възможни убийства.

Истинският брой на неговите жертви остава неизвестен и може би е много по-голям.

Източници: trutv.com, crimemagazine.com, www.cbsnews.com, thoughtcatalog.com, allthatsinteresting.com, www.bizarrepedia.com, theparanormalguide.com, wikipedia.org, marieclaire.com, dailymail.co.uk

В последните месеци на изтерзания й живот убийците на 14-годишната Мери Крокър я държали вързана и затворена в кучешка клетка през цялото време. Момичето било лишавано от храна и пребивано от баща си, мащехата си и още трима членове на семейството.

Тези страховити подробности бяха представени на 5 март 2019 г. от прокуратурата в американския щат Джорджия, която повдигна обвинения срещу петима извършители.

Тялото на Мери било открито пет дни пред Коледа – заровено до останките на по-големия й брат в задния двор на дома на баща им, който работел като Дядо Коледа в търговски център.

Мери била видяна за последно през месец октомври 2018 г., а нейният брат Елуин Крокър младши – през ноември 2016 г. Смята се, че момчето е умряло скоро след това. Двете деца живеели с баща си, обучавали се самостоятелно вкъщи и никога не били обявени за изчезнали.

Точната причина за смъртта на децата тепърва се установява, но прокуратурата разполага с достатъчно доказателства, за да подвигне обвинения за убийство, прикриване на убийство и жестокост към деца срещу бащата Елуин Крокър старши (49г.); мащехата Кандис Крокър (33г.); братът на мащехата и техните родители.

Ставите на Мери били подути, заради изкривената поза, в която била принудена да стои в кучешката клетка. Клетката била държана в кухнята, в семейната каравана в град Гайтън, Джорджия.

В телефона на баща й открили снимка, на която Мери стои пред клетката, напълно гола, страшно слаба и изглеждаща на косъм от смъртта.

Властите смятат, че по-големият брат на момичето също е бил малтретиран и очакват резултатите от медицинската експертиза, за да повдигнат обвинения на зловещото семейство и за неговата смърт.

Детективите разкриват, че Мери е била удряна с различни предмети от бита, шокирана с тейзър и, когато й позволявали да яде, слагали в храната й оцет. Къпели момичето затворено в клетката, като го премествали в банята и го пръскали с вода.

Наказанията започнали заради дребни провинения, като неизпълнение на домашните задължения или кражба на храна. Семейството има още едно дете, 11-годишно момче с церебрална парализа, което разказало на полицията как веднъж са го накарали да удари Мери с тиган, защото била взела малко от специалната храна, нужна за диетата му.

Полицията разбрала за изчезването на децата от сигнал, подаден от загрижен роднина. Когато говорили с бащата, първоначално той ги излъгал, че Мери е отишла да живее при майка си в Южна Каролина и предложил още купища лъжи. В крайна сметка накрая признал, че децата са заровени в задния му двор, но казал, че бил направил това накаран от жена си.

Той бил гледал как дъщеря му умира и извикал съпругата си, за да й каже, че е видял „светлината да изгасва в очите й”.

Предстоят процеси срещу петимата извършители.

Източници: people.com, pressfrom.info, wsbtv.com

Тихият и незабележим учен филолог от Нижни Новгород Анатолий Москвин внезапно се превръща в зловеща сензация в края на 2011 г. Името му се прочува не заради важно научно-изследователско откритие, а заради страховито и чудато престъпление. По време на обиск в жилището и гаража му, властите открили около 30 мумифицирани тела на малки момичета.

Оказало се, че в продължение на много години гробищният експерт бил изкопавал останките на деца на възраст от 3 до 12 години и правел от тях кукли в цял ръст. Москвин дори общувал с тях, за да се бори със самотата. Но когато станали известни истинските мотиви на осквернителя на гробове, косите и на най-закоравелите следователи настръхнали. Медиите му измислили най-различни псевдоними: „Повелителя на мумиите“, „Кукловода“, „Учения некрофил“, „Черния археолог“ и др.

Уважаван учен

Роденият през 1966 г. Анатолий Юревич Москвин завършил филологическия факултет на Педагогическия институт по чуждестранни езици в Нижни Новгород и кандидатсквал за докторантура във филологическия факултет на Московския държавен университет „Ломоносов“, но така и не защитил дисертацията си. Известно време преподавал в Университета по лингвистика в Нижни Новгород.

Ученият се увличал по краеведски изследвания, за които често разказвал на страниците на местен вестник. Публикувал и очерци за некрополи, разказвайки за историята на старите гробища в Нижни Новгород. Интересът му към местата за погребения позволил на учения да събере сведения за почти 1000 стари гробища не само в Нижегородска област, но и в други райони на Русия.

Едновременно с това Москвин възнамерявал да издаде книга, наречена „Нижегородски некропол“, със списък на всички места за погребения. Той изнасял лекции, превеждал книги – владеел 13 езика. Издавал електронен алманах „Келтска зора“, колекционирал епитафи, давал уроци и помагал на роднините на починали в търсене на погребаните им близки.

Анатолий Москвин бил автор и съставител на няколко речници, сред които училищен англо-руски и руско-английски речник.

Магьосническа церемония

Като студент Москвин се увличал по черна и бяла магия, извършвал ритуали с мъртвите, дал обет за безбрачие и напълно се отказал от пушенето и пиенето. Приятелите и колегите на Москвин го описват като много интелигентен, истински експерт в неговата област, почти гениален и невероятно скромен човек. Но в същото време много самотен.

Освен това познатите му отбелязват неговите необичайни религиозни виждания. Веднъж на въпрос дали вярва в Дявола, Анатолий отговорил уклончиво: „Разбирайте го както искате, но ако има концентрация на енергия, от която мирише на лошо, то той наистина съществува“. Считал себе си за езичник.

Други негови познати го описват като потаен и странен човек, който не се грижел нито за външния си вид, нито за личния си живот. Голяма част от времето си краеведът прекарвал в обиколки из провинцията, изучавайки гробищата и водел скитнически начин на живот. Често нощувал на гробищата и даже понякога спял в ковчези.

Интересът към гробищата се появил у него още в детството. Той разказва, че през 1979 г. , когато бил пионер, станал неволен свидетел и участник в магьосническа церемония. От тогава сякаш нещо го теглело към гробищата. Никой в града не познавал тези места по-добре от него.

Историята за магьосническата церемония Москвин описал в една от статиите си. Анатолий бил на 13 години, когато го принудили да вземе участие в церемония по венчавка с 11-годишна умряла ученичка, която впоследствие се превърнала в честа гостенка в кошмарите му. Започнал да халюцинира и да говори на сън. Лекарите обяснили на родителите му, че това явление вероятно се дължи на бушуващите му хормони.

Говорещи кукли

Активната краеведска дейност на 45-годишния Анатолий Москвин била прекъсната на 2 ноември 2011 година, когато в панелното жилище, в което живеел с родителите си, се появили служители от Центъра за противодействие на екстремизма. Органите на реда се заинтересували от учения след като през 2010 г. се развихрил скандал, заради негова статия в местния вестник, в която написал, че в периода на татаро-монголското иго татарите са изнасилвали руски девойки. Случаят довел до обвинение в екстремизъм.

След това Москвин се отправил към гробището и в знак на отмъщение надраскал портретите на погребаните там мюсюлмани. Полицаите посетили дома му и един от тях понечил да премести една от куклите, лежащи на пода, и с ужас установил, че това всъщност е мумифицирано тяло.

Сред купищата книги и работни записки на Москвин, полицията намерила 26-29 кукли в цял ръст, направени от детски останки. Материалите за направата на куклите краеведът си набавял в продължение на 10 години не само от гробищата в Нижегородска област, но и от московските гробища.

Органите на реда изнесли от жилището му трийсетина обвити в найлони пакета, съдържащи веществените доказателства – мумифицирани детски останки. Още едно тяло било открито в гаража. В спалнята на Москвин намерили надгробни плочи и инструкции за направата на кукли.

Анатолий Москвин пренесял труповете в жилището си през лятото, в месеците от април до октомври, когато неговите възрастни родители взимали котката и отивали да живеят на вилата.

Кошмарната колекция на нижегородския кукловод се състояла от 26-29 мумии на деца на възраст от 3 до 12 години, облечени в погребалните им рокли. Куклите на Москвин, направени от цял труп или от разнородни останки, можели да пеят детски песнички, да казват „Мама“ и да говорят с гласа на Мечо Пух. Той бил поставил във вътрешността им музикални кутии.

„Когато се опитахме да вдигнем една от мумиите, неочаквано в стаята зазвуча музика. Ужас!“ – разказват оперативните лица. – „От мъртвото тяло се носеше медодията на детската песничка „Мечо много обича мед““.

Сред вещите в жилището бил открити женски крак, обут в красива обувка, и череп, старателно облицован с тъкани и восък, за да напомня на куклена глава. Москвин даже бил поставил в празните орбити изкуствени очи. Някои от мумиите имали копчета, вместо очи. Главата на една от куклите била прикрепена към тялото със самонарезни винтове. Криминалистите намерили и две кутии, пълни с кости.

В тялото на едно от мумифицираните момичета Москвин бил зашил табелката от надгробния й паметник, а на друга бил направил маска от плюшена играчка. Зашивал в стомашната кухина на мумиите сапун, вестници, различни дрипи и вата. В едно от телата бил поставил изсушеното сърце на мъртвото дете.

Египетска рецепта

След като изравял трупа, Москвин го мумифицирал в продължение на 6-12 месеца, с помощта на разтвор от сол и сода. Рецептата бил намерил в научната литература за древен Египет, като специално за целта се бил постарал да изучи древноегипетската писменост. Саморъчно направените мумии съхранявал в скривалища на гробищата.

Анатолий създавал куклите си, защото мечтаел да има деца. Искал да има момиченце, на което да предаде всичките си знания. Първоначално родителите му били против, тъй като смятали, че не е готов да стане баща. Когато разбрали колко много иска това, му разрешили да осинови дете, но тогава социалните служби не одобрили кандидатурата му, защото имал малка заплата. Москвин никога не се бил стремил към парите, а към това да бъде полезен и да му бъде интересно онова, с което се занимава.

Първото от телата принадлежало на убито през 2002 г. 12-годишно момиче. Москвин направил дупка в ковчега й с обикновено длето и през нея извадил трупа на детето, или онова, което било останало от него. Тялото било в много лошо състояние. Момичето било облечено в бяла блуза, черна пола и бели чорапи и обувки. Имала дълги коси. Тогава за първи път решил да се опита да мумифицира мъртвец.

Пренесъл тялото в отдалечен край на гробището и го заровил в забравения гроб на някаква бабичка. После купил от магазина сол и сода, знаейки, че тези две вещества прекрасно изсушават и поемат влагата. Смесил ги и ги разпределил в малки торбички, ушити от стари найлонови чорапи. Торбичките закрепил към тялото и го увил в целофан. Сменял ги веднъж в седмицата.

Когато процесът на мумификация завършил, Москвин увил тялото в парцали и го занесъл вкъщи. Вече в дома си краеведът се заел да майстори кукла в цял ръст. Възстановявал тялото в продължение на два дни. Натъпкал вътрешността на мумията с парцали и чисти дамски превръзки. После зашил тялото и направил на лицето восъчна маска. Всъщност половината от главата на момичето липсвала, но Москвин имал под ръка детски череп, който монтирал в главата на мумията. Завършил творческия процес като нанесъл слой восък върху лицето на куклата и за по-голяма сигурност го покрил с лак.

След това Москвин омотал куклата с чорапи и я облякъл. Във втората половина от 2003 година той спял с тази мумия през нощта.

Играчките

Куклите не се появили в жилището наведнъж. Москвин попълвал колекцията си в продължение на 10 години. Всичките мумии стояли в стаята му, с изключение на една, която „живеела“ в спалнята на родителите му. Анатолий я наричал „Маша“. Майка му изобщо не се досещала.

Майка му Елвира изобщо не осъзнавала какво представляват играчките на сина й. Още повече, когато й идвали приятелки на гости, всички в един глас се възхищавали на „куклите“ като на произведения на изкуството. Според майка му било напълно невъзможно да се досетиш, че това са мумифицирани трупове.

Единственото, което смущавало Елвира, било, че синът й разговарял с тези кукли, като с живи хора. Понякога му правела забележка: „Да не си малък! Все с тях играеш!“. На една Нова година Анатолий сложил „Маша“ да седне на общата трапеза и Елвира се почувствала страшно неудобно, когато гостите дошли и синът й казал на висок глас: „Маша, запознай се с леля Зина. Не се бой от нея“.

Майката на Москвин не изпитвала нужда да го попита защо са му толкова много кукли, тъй като той се бил занимавал с история на руската народна кукла и тази тема му била близка. Първата „кукла“ се появила в дома им, когато някой подарил на Елвира комплект фризьорски инструменти. Тогава на Москвин му хрумнала идеята да прави кукли и да им майстори прически.

„Синът ми често носеше от улицата някакви дрехи“ – спомня си бащата на Москвин. – „Обясняваше, че му трябват, за да облича куклите си“. Той неведнъж го бил заварвал да пере нечии сватбени одежди в банята.

Малко дружно общество

Анатолий подреждал куклите си пред телевизора, гледал с тях анимационни филми, пеел им детски песнички, говорел си с тях и ги хранел. Правел всичко, което би правил със собственото си дете, ако имал такова.

В съда заявил, че му е било жал за умрелите деца. Изкопавал телата им, за да може науката да ги съживи в бъдеще. По този начин събирал генетичен материал за клониране, с надеждата да даде на всички тези нещасни деца, отишли си толкова млади, шанс за втори живот.

Преди 20 години, увлечен по келтската и якутска митология, Москвин започнал да спи върху гробовете на деца, загинали от насилствена смърт или при трагични обстоятелства, и скоро започнали да му се явяват техните неспокойни души, с които разговарял. Всяка нова кукла, която носел в дома си, ставала част от малко дружно общество, което по думите на Москвин имало свои собствени лидер, анти-лидер, йерархия, език, песни, празници и тъй нататък. Родителите му не виждали почти нищо от случващото се, тъй като в по-голяма част от времето живеели в провинцията.

Москвин имал любимки, които възнамерявал да остави в дома си. Онези, които му омръзвали или го дразнели, щял да изпрати в гаража или да ги закопае обратно в гроба им. Той смятал децата за живи – просто временно били мъртви.

Анатолий Москвин бил обвинен в гавра с телата на мъртвите и поругаване на гробове. През 2012 г. съдът го признава за невменяем и му назначава принудително психиатрическо лечение. Москвин не обжалвал присъдата.

Млада невеста

Проведената психиатрична експертиза установила, че Анатолий Москвин страда от параноидна форма на шизофрения, която го лишава от способността да осъзнава фактическия характер и обществената опасност на неговите действия. Може би за да избегне тъмнична присъда, той се разкаял за всичките си дела, а след обявянето на резултатите от експертизата напълно се съгласил с мнението на специалистите и даже се опитал да обясни причините за появата на шизофренията му.

Според Анатолий Москвин психическото му заболяване било в резултат на търсенето на отговор на въпроса как така „Ленин е най-жив от живите, а в мавзолея му лежи кукла?“. Той прави препратка към един от най-дълбоко вкоренените афоризми от съветския период: „Ленин живя, Ленин живее, Ленин винаги ще живее“.

Журналистите, които успели да разговарят с родителите на Москвин две години след неговия арест, узнали, че в злополучното жилище е идвал свещеник, който осветил дома. Възрастният баща казал, че всичките им проблеми били възникнали, защото не ходели на църква.

Днес Анатолий Москвин все още се лекува принудително от шизофрения в психиатричната болница в Нижни Новгород. През 2016 г. Повелителя на мумиите се сдобива с годеница – 25-годишна възпитаничка на филологическия факултет, която по-рано по време на съдебните заседания се представяла за негова дъщеря. Тя се занимава с изработка на украшения и помага на семейството на своя годеник, като плаща на адвоката му.

Младата жена, запитана от журналистка дали Москвин все още представлява опасност, отговорила троснато: „За теб!“.

Що се отнася до мумиите, докато се гледало делото Москвин умолявал да не ги погребват отново, надявайки се някога да се върне и да продължи да се грижи за тях.

Източници: pronedra.ru, mrakopedia.org, kriminalnn.ru, ribalych.ru, klad-info.ru, nnov.kp.ru, lensmena.ru, Лента.ру

Хърбърт Ричард Баумайстер е уважаван местен бизнесмен, който подобно на Джон Уейн Гейси, прикрит зад маската на грижовен баща и всеотдаен съпруг, тероризира гей средите в Индианаполис, Индиана през 80-те и началото на 90-те години. Макар и никога да не се изправя пред съда, властите разполагат с неоспорими доказателства, уличаващи го в отнемането на животите на най-малко двадесет и един млади мъже в интервал от около шестнадесет години.

Ранно детство и юношество

Хърб се ражда на 7-и април през  1947 г. в Индианаполис, щата Индиана, в семейството на Елизабет и д-р Хърбърт Баумайстер. Хърб е първото от общо четири деца – има сестра (Барбара), която се ражда година след него и двама братя (Брад и Ричард), съответно със седем и девет години по-малки от него.

Първите девет години от живота на Хърб семейството прекарва в квартал Бътлър-Таркингтън, разположен в северозападната част на Индианаполис, в който живеят предимно хора от работническата и средната класа. Макар Елизабет да не работи, изглежда д-р Баумайстер е припечелвал солидно от работата си като анестезиолог, тъй като след раждането на последното дете, семейството се премества в Уошингтън Тауншип, просперираща област в северен Индианаполис. До този момент малкият Хърб не се отличава по нищо от другите деца и развитието му е напълно нормално, но с настъпването на пубертата започва да демонстрира обезпокояващо поведение, което се превръща в индикатор на по-сериозен проблем.

Хърб все по-често проявява интерес към неща, които останалите считат за отблъскващи и неприятни, развива садистично чувство за хумор и често демонстрира неспособност да различи правилна постъпка от неправилна. Пускат се слухове, че е уринирал върху учителското бюро в класната стая и че е занесъл мъртва врана в училище, като отново потърпевшо е бюрото. В резултат на подобни постъпки, не е никак изненадващо, че съучениците му започват да странят от него. По време на часовете положението не е много по-различно – поведението на Хърб е неприемливо, затова учителите се виждат принудени да се обърнат към родителите му за съдействие.

Междувременно семейството му също забелязва необичайните промени в поведението. Като лекар, баща му не остава безучастен и го води на редица изследвания, за да може Хърб да получи цялостна медицинска оценка. Изглежда опасенията не са били безпочвени – крайната диагноза на лекарите е шизофрения със съмнения за раздвоение на личността.

През 60-те години на XX век най-разпространеният метод за лечение на шизофрения и умствени разстройства е електрошоковата терапия. В много от случаите се е прилагала върху по-буйни пациенти по няколко пъти на ден, с цел да се улесни работата на болничния персонал. Запознат с тази неефективна и меко казано нехуманна практика, д-р Баумайстер взима решение да не подлага сина си на лечение, за което е трудно да бъде винен. Едва през 70-те години електрошоковите процедури биват заменени от лечение с медикаменти, но не е известно дали Хърб е бил подложен на медикаментозна терапия.

Гимназия, университет  и брак

Хърб продължава образованието си в държавна гимназия, където поддържа хубав успех, но така и не успява да се приобщи, да създаде приятелства и да си намери приятелка. Както в повечето гимназии, най-значимата извънкласна дейност е спорта, затова членовете на футболния отбор, както и хората от близкото им обкръжение, са считани за най-популярната и харесвана група. Хърб изпитва страхопочитание към въпросната група, да бъде част от тях е негова единствена цел в създаването и поддържането на социални контакти. Прави непрекъснати опити да се приобщи, но бива отхвърлен многократно . Така остава абсолютно сам и без никакви приятели до завършването си.

През 1965 година посещава университета в Индиана, където отново е в позицията на аутсайдер, благодарение на чудатото си поведение. Прекъсва още по време на първия семестър, но насърчен от баща си, две години по-късно се записва да учи анатомия, само за да повтори предишния си опит и да прекъсне преди края на семестъра. Този път обаче престоя му не е изцяло лишен от смисъл. Там се запознава с Джулиана Сейтър, която е гимназиален преподавател по английски и задочник в университета. Хърб и Джулиана започват да излизат и откриват, че имат много общи неща. Освен че и двамата имат еднакви политически виждания, става ясно, че споделят предприемачески дух и мечтаят да притежават и развиват свой собствен бизнес.

През 1971 година двамата се женят в методистката църква в Индианаполис, но шест месеца по-късно, поради неизвестни причини, бащата на Хърб го вкарва в психиатрична клиника, където той остава два месеца. Тъй като Джулиана истински обича Хърб и приема всичките му странности, този престой в клиниката не попречва на брака им и те остават заедно.

Успехи и провали в кариерата

Бащата на Хърб не се отказва от него и отново се намесва в живота на сина си, този път използвайки връзките си, за да го уреди на работа във вестник ,Индианаполис Стар‘‘. Позицията му във вестника не е  особено престижна, той е от така наречените ,,копирачи’’, чиято длъжност се изразява в копирането на написан материал от една страница на друга. Въпреки това младия Баумайстер полага огромно старание и върши работата си с ентусиазъм.

Негови колеги по-късно си спомнят, че Хърб всеки ден се появява на работното място безупречно облечен и в готовност за изпълнение на задачите си, надявайки се кариерата му да потръгне. За негово огромно съжаление, подобно на неуспеха му да се впише в гимназията, Хърб удря на камък и в упоритите си опити да се издигне в очите на по-висшестоящите до такава степен, че чак става досаден за околните. Опустошен и неспособен да приеме незначителния си статус, той напуска вестника и започва работа в Бюрото за моторни превозни средства в Индианаполис.

На новото работно място Баумайстер предприема коренно различен подход и заличава напълно инфантилното си поведение. Още в началото изпъква със своята деспотичност и често проявява агресия спрямо колегите си, без да има основателна причина, само и само да се наложи.

Разбира се, не след дълго цялата тази фасада се пропуква и лицето му на вечен странник и аутсайдер отново излиза на показ. Освен с обичайните си странности, Хърб привлича негативно внимание към себе си със своята несъобразителност и с неспособността си да направи правилна преценка в някои ситуации. Една година разпраща на всичките си колеги коледни картички, изобразяващи него и друг мъж, облечени като жени. Постъпка, която в днешно време би се приела с чувство за хумор, но не и през 70-те, когато хората са имали по-консервативни виждания. Очаквано, колегите му започват да си шушукат зад гърба му с шеговит тон, че е откачалка и прикрит хомосексуалист.

Сякаш напук на слуховете относно сексуалната ориентация на Хърб, той и Джули най-сетне създават семейство. След девет години брак набързо наваксват липсата на деца и в рамките на едва пет години стават родители на две момичета и едно момче. Първородната им дъщеря Мари се ражда през 1979 година. Две години по-късно се ражда синът им Ерих, а през 1984 година е родена и по-малката им дъщеря Емили.

Макар взаимоотношенията му с колегите да не са особено добри, те го намират за предприемчив и успешен в работата си. В резултат на усърдната работа, той получава повишение и става програмен директор. Предвид непостоянството в университета и предишната работа във вестника, след този неоспорим успех, както и факта, че се задържа в Бюрото цели десет години, по всичко изглежда, че Хърб сякаш най-накрая намира правилния път и успява най-после да загърби миналото на неудачник.

Щастието не продължава дълго. Хърб е уволнен от Бюрото през 1985 година, едва една година след дългоочакваното повишение, извоювано с усилен труд и постоянство. Причината? Уринирал върху писмо, адресирано до тогавашния губернатор на Индиана Робърт Д. Ор. Освен до уволнението на Хърб, тази постъпка води и до разкриването на мистерията около въпроса кой е уринирал върху бюрото на управителя месеци по-рано.

Първи сблъсъци със закона

Преди Хърб да загуби работата си, нещата изглеждат добре за семейството от финансова гледна точка и Джули напуска работата си, за да се отдаде на грижи за семейството.  Но след като Хърб не успява да си намери постоянна работа, се налага двамата да си разменят ролите – тя се връща на работа, а той остава у дома, за да се грижи за децата, начинание, в което се справя повече от успешно.

Семейната идилия е само привидна. Безработен и разполагащ с  много свободно време, без съпругата му да подозира, Хърб започва активно да посещава гей барове и да злоупотребява с алкохол.

Не минава много време преди Хърб отново да се забърка в неприятности, този път със закона.

На 3-и септември 1985 година удря с колата си човек, докато е под въздействието на алкохол и бяга от местопрестъплението. Макар да не получава голямо наказание, само месеци по-късно, на 27-и март 1986, е обвинен в кражба на автомобила на свой приятел, но отново се разминава с наказание. Уви, несгодите на Хърб не приключват, през същата година умира една от най-големите му опори в живота – баща му д-р Баумайстер.

В следващите години Хърб сменя различни работни места, но не намира особен успех, докато не започва работа в магазин за втора употреба. В началото не е доволен и гледа с пренебрежение на работата си, тъй като смята, че е под нивото му, но постепенно стига до извода, че от това би могъл да излезе доходоносен бизнес.

През следващите три години се съсредоточава върху изучаването на бизнеса, а през 1988 година, след като взима пари от майка си назаем, Хърб и Джули отварят собствен магазин за употребявани стоки, наречен ,,Sav-a-lot’’, където продават запазени дрехи и мебели. Бизнесът им процъфтява до такава степен, че дори отделят процент от доходите си за благотворителност. След първата повече от успешна година, отварят още един магазин, а след няколко години, семейството им става заможно и доскорошните им финансови проблеми остават в миналото.

Преместване във Фокс Холоу

През 1991-ва година семейство Баумайстер купува своя дом-мечта на стойност милион долара – имението Фокс Холоу, с площ от петнадесет акра, намиращо се в Уестфийлд – богато предградие на Индианаполис.

Новият им луксозен дом разполага с всевъзможни удобства, включително конюшня и закрит плувен басейн.

Хърб Баумайстер сбъдва мечтата си. След дълги години той най-сетне се чувства значим, печелейки уважението на хората, които виждат в негово лице преуспял бизнесмен и филантроп.

И докато бизнесът върви стремглаво нагоре, положението с брака му не е цветущо. Още от самото основаване на ,,Sav-a-lot’’, Хърб третира съпругата си Джули не като съдружник, а като подчинен. Заради редовните и често безпричинни скандали, които ѝ вдигал, тя се научила да си мълчи и да не поставя под съмнение неговите бизнес решения, но това охладнило отношенията им и се оказало пагубно за брака им. Без знанието на околните, двамата се разделят и събират на няколко пъти през следващите години.

И докато ,,Sav-a-lot’’ се слави с абсолютен ред и дисциплина, същото не може да се каже за имението Фокс Холоу. На посетителите им прави впечатление, че стаите са непочистени и неподредени, същото се отнася и за някога поддържаните земи, които към този момент трудно се забелязвали заради израсналите треви. Изглежда състоянието на Фокс Холоу отразявало настроенията на обитателите и поддръжката му не била сред приоритетите им.

Единствената част, за която Хърб Баумайстер полага старание да приведе в безупречен вид, е басейна. Никога не оставя бара незареден и декорира помещението с манекени в реален ръст, които облича собственоръчно, за да изглежда, по ирония на съдбата, сякаш има оживление край басейна през цялото време.

За да избяга от нестихващите скандали и западащия им брак, Джулиана прекарва все повече време с децата при майката на Хърб. Оставайки сам и с цялото имение на свое разположение, Хърб тръгва на лов по гей баровете, където примамва млади мъже в дома си.

Пред потенциалните си жертви споделя, че има фетиш към еротичната асфикция и им предлага да се присъединят към изпълняването на фантазиите му, канейки ги у дома си. Тези, които проявяват неблагоразумието да го последват, се озовават във Фокс Холоу, където Хърб ги черпи с обилни количества алкохол. Когато са в достатъчно безпомощно състояние, Хърб влиза с тях в басейна, където ги задушава до смърт с голи ръце или с маркуч, а телата изхвърля из горите, само на стотина метра разстояние от дома си.

Чувствайки се буквално и преносно в свои води, Хърб става все по-дързък и в рамките на по-малко от половин година отнема животите на петима мъже. Тъй като в недалечното минало предполагаемите престъпления, извършени срещу хомосексуалисти не са били взимани присърце от властите, Хърб вероятно е смятал, че близките на жертвите му не биха алармирали гласно изчезванията им. Само че грешал.

Първи следи

През юли 1993 тридесет и двегодишният Роджър Гудлет излиза от дома на майка си, за да отиде на бар и никога повече не се връща. Към 10:30 ч. същата вечер обезпокоена, майка му се обажда на приятеля му Рик, за да го пита дали е виждал сина ѝ. Познавайки приятелите на Роджър, както и местата, които обикновено посещава, Рик започва да търси приятеля си, но не намира успех – няма и следа от Роджър. След 48 часа неизвестност, в абсолютна паника, майката на Роджър подава сигнал в полицията, че синът ѝ е изчезнал, само че през онези години по закон полицията в Индианаполис не се заема с издирване на лице преди да са изминали 30 дни от изчезването.

Семейството му няма намерение да чака цял месец, затова поема разследването в свои ръце, обръщайки се за помощ към Върджил Вандагриф, бивш шериф, понастоящем частен детектив, занимаващ се със случаи на изчезнали хора. Само няколко дни след началото на разследването, Върджил получава нов сигнал от друго семейство за изчезнал млад мъж на име Алън Брусар.

Приликите в двата случая са поразителни – и двамата мъже са хомосексуални, посещават еднакви барове, имат сходно телосложение и външен вид. Върджил Вандагриф е убеден, че приликите не са случайни и двете изчезвания са свързани, само че проследяването и на двамата се оказва невъзможно. Нито един от двамата не разполага с кредитна карта или мобилен телефон, нито пък преглеждането на личните им вещи води до следа.

Слуховете за безследно изчезналите бързо се разпространяват из гей средите. Разлепени са множество флаери във връзка с мъжете, разпитани са много хора, сред които собственици на барове, клиенти, бармани и.т.н. Тази тактика на Вандагриф води до напредък. Става ясно, че Роджър Гудлет е бил забелязан да се качва в кола с регистрационен номер от Охайо. Минават седмици без никаква друга следа, докато екипа на Вандагриф не започва да получава още и още сигнали за изчезнали хомосексуалисти. Опитът и инстинктът му подсказват, че си имат работа със сериен убиец, и то такъв, който отлично умее да прикрива следите си.

Вандагриф научава и за течащо разследване на територията на Охайо, свързано с убийствата на хомосексуалисти. В рамките на две години са намерени няколко трупа в непосредствена близост до междущатски път №70. Намерените жертви са граждани на Индианаполис.

Някои хора твърдят, че са виждали съмнителен мъж в района на междущатския път и въз основа на описанията им е изготвена скица.

След изтичането на тридесетте дни, полицията в Индианаполис поема случая с изчезналите мъже, чиято бройка нараства до осем. Не след дълго полицията има заподозрян – мъж, който е имал връзки с две от жертвите. Смятайки, че са открили точният човек, властите съсредоточават усилията си в намирането на връзка между останалите мъже и заподозрения. Усилията им имат известен успех, установява се, че още една от жертвите е имала лични взаимоотношения със заподозрения. Доказателствата до този момент са предостатъчни, за да се издаде заповед за обиск на имота на предполагаемия извършител, но там не са намерени нито тела, нито каквито и да е улики.

Зловеща находка

През есента на 1994-а година, докато си играе в горите на имението, тринадесетгодишният син на Хърб Баумайстер се натъква на човешки череп. Запитан от майка си къде го е намерил, Ерих води Джули на мястото, където двамата откриват още кости. Когато Хърб се прибира от работа същата вечер, Джули го информира за находката на Ерих. Той я уверява, че няма повод за притеснение, тъй като костите са част от стар анатомичен модел на покойния му баща, използван при изучаването на анатомия. Макар да не разбира как точно са попаднали в горите, Джули все пак приема обяснението на Хърб и повече не повдига темата пред него. Години по-късно признава, че няколко дни след случилото се забелязала, че костите са изчезнали, но предположила, че се разнесени от животни.

Важен свидетел

Минават цели три месеца без нови следи, докато мъж, желаещ да запази в анонимност истинското си име, не предоставя на Вандагриф крайно любопитна информация, касаеща разследването.

Информаторът, назован в медиите като Тони Харис, разказва за странната си среща с някакъв непознат мъж в гей бар преди време. Мъжът, по думите на Тони, бил сам и наблюдавал запленено един от разлепените постери, свързани с изчезналия Роджър Гудлет. Тъй като Тони се познава с Роджър, намира продължителното взиране на непознатия за странно, затова решава да се приближи и да го заговори. Непознатият се представя с името Брайън Смарт, казва, че е от Охайо и че работи като озеленител. По някое време Тони прави опит да вмъкне изчезването на Роджър в разговора, но Брайън сменя темата.

С напредването на вечерта, Брайън кани Тони в къщата, в която твърди, че живее временно и чийто двор озеленява в подготовка за новите собственици. Тони се съгласява и двамата се качват в колата на Брайън, буик с регистрационен номер от Охайо. Тони признава, че не познава добре северната част на Индианаполис, затова не успява да даде точно описание на местонахождението на къщата. Въпреки това му прави впечатление наличието на големи къщи и ранчота в областта. Друго, което си спомня е надпис ,,Ферма‘‘ в началото на алеята, в която завива Брайън.

Двамата влизат през странична врата в къщата, която Тони описва в стил Тюдор, изпълнена с множество мебели и кутии навсякъде. Слизат надолу по стълбите и се озовават край закрит басейн с бар. Брайън предлага питие на Тони, но той отказва. По някое време Брайън оставя Тони сам за кратко, а след като се връща при него изглежда в по-приповдигнато настроение и видимо по-разговорлив. Тони подозира, че причината за това е употреба на кокаин. В даден момент Брайън повдига темата за еротичната асфикция и убеждава Тони да я приложи върху него. Съгласявайки се, Тони започва да го души с парче маркуч, докато Брайън мастурбира. След това Тони се съгласява да повторят процедурата с разменени роли, но когато Брайън започва да го души, Тони осъзнава, че той няма намерение да го пуска, затова се преструва че губи съзнание и така спасява живота си. След като отваря очи, Брайън изглежда нервен и казва, че се е уплашил от припадъка на Тони.

Според Върджил Вандагриф вероятно не са предприети други действия, тъй като Тони е трезвен и значително по-едър – обстоятелства, които не са в полза на Брайън. Брайън закарва с колата си Тони обратно и двамата си уговарят среща за следващата седмица, но тя не се състои, понеже Брайън така и не се появява.

Вандагриф намира историята на Тони Харис за правдоподобна и отново се обръща за съдействие на полицията, като този път се свързва с детектив Мери Уилсън, работеща в отдела за изчезнали лица. Детектив Уилсън кара Тони Харис из богатите квартали на Индианаполис, с надежда, че ще успеят да идентифицират къщата, но не постигат успех.

Година по-късно Тони съвсем случайно среща Брайън в бар. Този път си записва регистрационния номер на колата му и го предава на детектив Уилсън. Направена е проверка и се установява, че притежател на автомобила не е Брайън Смарт, а Хърбърт Баумайстер, собственик на верига магазини за употребявани стоки.

Притиснат

Изучавайки миналото на Хърбърт Баумайстер, властите са все по-сигурни, че именно той е човекът, когото търсят. Решават да действат директно. Отиват в един от магазините ,,Sav-a-lot’’, където го конфронтират и го уведомяват, че е заподозрян във връзка с изчезванията на няколко мъже. Властите са с вързани ръце и са принудени да търсят съдействие от Хърб Баумайстер, понеже не разполагат с други доказателства, освен разказаната история от Тони Харис, а тя е недостатъчна за издействане на заповед за обиск. Хърб запазва хладнокръвие, твърдо отказва претърсването на дома си и ги предупреждава в бъдеще да се обръщат към адвоката му. Пред съпругата си Джули отрича да има нещо общо с обвиненията и тя го подкрепя.

По същото време бизнесът на семейство Баумайстер е на крачка от фалит – факт, който не дава мира на Хърб и го докарва до нервни кризи. Ставайки пряк свидетел на все по-плашещото и налудничаво поведение на съпруга си, Джулиана се улавя, че все по-често си мисли за намерените от сина ѝ череп и кости в горите на имението, както и за разговора с детективите по повод обвиненията срещу Хърб.  Три месеца по-късно властите научават, че Хърб вече не живее във Фокс Холоу, а Джулиана е подала документи за развод. Изпробват същата стратегия като при Хърб, надявайки се, че ще я пречупят и ще получат разрешението ѝ за обиск, но тя категорично отказва.

Бизнесът им официално фалира и магазините са затворени. Докато развода им е в процес на осъществяване, Хърб отчаяно се опитва да вземе децата при себе си. Адвокатът на Джули, който е наясно с всички обвинения, както и с историята за намерения череп, я съветва да говори с полицията. Само че точно тогава Ерих е заедно с Хърб, който отказва да го върне при майка му. Джули е притеснена, че Ерих може да бъде наранен, затова предприема стратегически ход и разрешава на властите да направят обиск.

Разкрит

На 24-и юни 1996, властите от окръг Хамилтън са допуснати в собствеността на семейство Баумайстер. Не минава много време преди да се натъкнат на фрагменти от кости на стотина метра зад къщата, точно там, където Ерих намира черепа. Още на същия ден експертизата доказва, че намерените кости са човешки.

Когато полицията намира човешките останки, Джулиана изпада в паника за безопасността на сина си. Властите също изразяват опасенията си, че Хърб може да нарани момчето, когато медиите разпространят новината за находките в дома му, затова си сътрудничат с други институции и правят всичко възможно Хърб да получи документи за попечителство, изискващи Ерих да бъде върнат при майка си.

Съдията одобрява молбата на Джули и синът ѝ е върнат невредим. Разминавайки се с арест за пореден път, Хърб вероятно не подозира за обиска и смята, че Джули прави това само заради развода.

 На следващият ден в имота на семейство Баумайстер се струпват десетки полицаи и пожарникари, в търсене на още останки. За броени дни са открити хиляди фрагменти от кости, както и човешки зъби, някои от тях съвсем близо до съседен имот. След като се приключва с разкопките, се стига до заключението, че откритите останки принадлежат на единадесет мъже, като някои от тях са идентифицирани. Сред тя е и Роджър Гудлет, чието изчезване води до най-значимата следа към разплитането на случая.

Въпреки зловещите открития във Фокс Холоу, властите от окръг Хамилтън не издават заповед за арест на Хърб Баумайстер, тъй като няма улики, доказващи, че именно той е извършител. Влизайки в имението обаче виждат, че интериора, най-вече този около басейна, напълно съвпада с описанията на Тони Харис.

Три години след изчезванията на Роджър Гудлет и Алън Брусар, истината най-сетне излиза наяве. Научавайки от медиите новината, майката на Роджър Гудлет е съкрушена и по-късно признава, че ѝ се е искало да отиде и да намери сама сина си сред хилядите кости.

Други смущаващи открития са съвпаденията в отсъствията на Джули и децата с изчезванията на някои от жертвите, както и обезпокояващ разказ на Джули относно чифт белезници, които тя твърди, че изчезват от един от магазините им преди време и които са намерени, заключени върху кост, открита по време на разкопките.

След като случаят е разгласен навсякъде, с полицията се свързва един от братята на Хърб, информирайки ги, че Хърб е поискал да получи паричен трансфер до Мичиган, съвсем близо до границата с Канада. Очевидно е, че Хърб възнамерява да напусне страната, но за всеобща изненада, властите не правят нищо съществено, за да го спрат.

Според мнозина, включително детектив Вандагриф и майката на Роджър Гудлет, властите не предприемат арест, понеже до последно не вярват, че човек с възможностите на Хърб, живеещ в толкова луксозен квартал, може да е отговорен за единадесетте убийства.

Още убийства

Новините за гробницата във Фокс Холоу достигат и до детектив Дейвид Линдлоф, разследващ убийствата край междущатски път №70 на територията на щата Охайо, извършени през 80-те. Линдлоф вярва, че Баумайстер е отговорен и за тези убийства. Труповете в Охайо спират да се появяват в началото на 90-те, точно когато семейство Баумайстер се премества във Фокс Холоу. За да събере повече доказателства, уличаващи Хърб в убийствата от №70, детектив Линдлоф търси съдействие от Джули, която този път без никакво колебание предоставя важна информация, сред която дати, на които Хърб е пътувал по посока Охайо. Посочените от Джули дати съвпадат с намирането на две от телата.

Освен тези доказателства, с детектив Линдлоф се свързва мъж от Охайо, който виждайки снимката на Баумайстер във вестниците, се сеща, че преди години е видял Майкъл Райли, една от жертвите, да се качва в кола със същия мъж. Майкъл Райли никога повече не е видян жив.

Свързвайки всичко това, за Дейвид Линдлоф няма съмнение, че Хърб Баумайстер е убиецът от междущатски път №70.

Заедно с убийствата от Охайо, общата бройка на жертвите нараства до двадесет и една.

Без изход

Хърб няма намерение да поема отговорност за престъпленията, които му приписват. На 3-и юли 1996 канадските власти намират кола, паркирана встрани от пътя, в която има труп на мъж, извършил самоубийство чрез изстрел в главата. Трупът принадлежи на Хърб Баумайстер.

Когато Джули и децата научават новината на следващия ден, те са сломени и все още им е трудно да повярват, че любящ и грижовен баща като Хърб е способен да води двойнствен живот в продължение на дълги години и да извърши тези жестокости. Още същото лято напускат Фокс Холоу и се връщат в старата къща, където Джули и Хърб прекарват първите години от брака си.

Хърб оставя и предсмъртна бележка, в която като причини за фаталния си край посочва провалите в брака и неуспехите в бизнеса. Не споменава нищо за обвиненията срещу себе си.

Ден преди самоубийството полицейска служителка забелязва спящия в колата си Хърб край един път. Тя си записва името и адреса му, но не го задържа, тъй като американските власти не предупреждават канадските си колеги, че го издирват. Липсата на сътрудничество не само лишава близките на жертвите от справедливост, но и оставя още много въпросителни относно бройката на жертвите, която вероятно е над двадесет и една.

Понеже Хърб никога не е арестуван за престъпленията си, единствените документирани кадри с него са едно случайно интервю за местна телевизия в началото на 90-те, в което коментира куриозната смърт на миеща мечка в близост до дома му:

Съдбата на Фокс Холоу

Обикновено къщите, в които са извършени тежки престъпления биват разрушавани след като приключи разследването. Такава съдба например сполетява къщата на Джон Уейн Гейси. Фокс Холоу не само, че оцелява, ами дори се продава успешно за една трета от реалната си цена.

Малко след нанасянето си, новите собственици споделят пред познати, че в къщата се чуват странни шумове, а в двора се появяват сенки на мъжки фигури. Не след дълго къщата се превръща в атракция за търсачите на силни усещания и семейството решава да инвестира в това, подписвайки споразумение с туристически фирма, занимаваща се с организиране на екскурзии до ,,обитавани от духове‘‘ места.

Към днешна дата, според bumpinthenight.net, цената на нощувка за един човек във Фокс Холоу струва деветдесет и два долара.

Източници:  документалният филм ,, Herb Baumeister A.K.A.: Herb – The I-70 Strangler‘‘, thoughtco.com, allthingscrimeblog.com, nydailynews.com