Живописна улица в калифорнийско предградие. На моравата пред уютния дом на семейство Барън са засадени три здрави фиданки. Целта им не е да разкрасят градината. Дръвчетата символизират смъртта на трима невинни души – две от които деца. А човекът, отнел животите им и засадил дръвчетата в тяхна памет… е собственият им съпруг и баща.

Когато чуем за Синдром на Мюнхаузен обикновено се сещаме за Дий Дий Бланчард, Лейси Спиърс или Мерибет Тининг – жени, разболяващи и дори убиващи децата си, за да се къпят в съчувствието и вниманието на околните. Това състояние, наричано днес “мнимо разстройство, наложено на друг”, се среща доста рядко и обикновено се наблюдава у жени.

Но не винаги. В около 3-5 процента от случаите извършителите са мъже. Първият известен случай за мъж, страдащ от Синдром на Мюнхаузен е този на Джак Барън.

Джак Барън е роден през 1962 г. и е единственото дете на Елмър и Робърта Барън. Докато баща му е доста отчужден – вярва, че Джак не е негов син – Робърта бди над него като орлица. Другите деца го наричат “мамино синче”. Бракът на родителите му най-накрая приключва, когато Джак е на 13 години. Баща му ги напуска заради друга жена.

През февруари 1986 г. Джак се запознава с Айрийн Пагет – висока и синеока кралица на красотата. Тя вече е била омъжена веднъж, но бракът й не е продължил дълго. С настъпването на пролетта на 1988 г. Айрийн е бременна и двамата се оженват през юли. Макар да не го харесват особено, нейните родители Норма и Джак се опитват да се разбират с него заради дъщеря си.

През януари 1989 г. се ражда синът им Джереми. Няколко месеца по-късно младото семейство се премества в Сакраменто, където купуват къща с помощта на Робърта. Джак работи нощна смяна в склад на супермаркет, а Айрийн отваря квартална забавачница в дома им. Крехкото им финансово положение не пречи на Джак да харчи огромни купища пари за своето хоби – сглобяване на влакчета.

През март 1990 г. се ражда второто им дете Ашли. Междувременно Джак става все по-контролиращ, взискателен и параноичен. Не харесва децата да си играят навън с градинския маркуч, защото се цапат. Вманиачен е на тема подреденост и чистота. Когато Айрийн чисти с прахосмукачката, той върви след нея и заглажда следите по килима. Държи всички врати и прозорци да се заключват постоянно. Поведението му става все по-агресивно и избухливо.

Айрийн изразява подозренията си пред приятелки и роднини, че Джак й изневерява. Казва също, че й е поискал развод. Но самият Джак доверява на свой приятел, че всъщност няма никакво намерение да се развежда: “По-скоро ще се разправя с нея” – казва му той.

В неделния ден на 7 юни 1992 г. съседка на Айрийн идва да остави детето си в забавачницата преди работа. Тя чука на вратата и дори се обажда по телефона в къщата, но никой не й отваря. Вече закъсняла, тя оставя детето при свой роднина и бърза за работа.

Но мисълта, че обикновено отговорната Айрийн би могла просто така да изчезне без да каже на никого, не я оставя на мира. Затова при първа удобна възможност се връща пред дома на семейство Барън, за да провери какво става. Надничайки през прозорците, вижда вътре 3-годишния Джереми сам. Съседката успява да накара детето да й отвори и малкият й казва, че не може да събуди мама.

Жената намира Айрийн да лежи неподвижно в леглото с възглавница върху лицето й. Обажда се на 911 и следвайки инструкциите се опитва да й окаже първа помощ, но открива, че тя вече е студена и вкочанена – доказателство, че е мъртва от часове.

Джак се прибира у дома след работа и заварва полицията да обискира дома му. Той изглежда объркан. Отива в дома на съседите да се обади на родителите й. Казва им: “Трябва да дойдете бързо! Айрийн е мъртва”.

Джак казва на полицията, че е тръгнал за работа в 23:00 часа. Добавя, че Айрийн е имала толкова силно главоболие, че едва е можела да говори.

Но доказателствата не подкрепят неговата история. Съдебният лекар установява, че смъртта на съпругата му е настъпила около 19:30 часа, доста преди тръгването му за работа. В подкрепа на това е и фактът, че лицето й е все още гримирано, а тя е сваляла грима си вечер преди лягане. Възглавницата върху лицето й е омазана с грим.

Но поради отсъствието на директни признаци за убийство, причината за смъртта остава неустановена, което осуетява по-нататъшното разследване.

На погребението Джак Барън изглежда покосен от скръб. Даже засажда дръвче в памет на починалата си съпруга.

След смъртта на Айрийн Джак вече е самотен баща на две малки деца и приятели и съседи го засипват със съчувствие и подкрепа. Родителите на Айрийн дори започват да му изпращат чекове всеки месец, а освен това получава и социални надбавки за двете си деца. Изплащат му и 15 000 долара – парите от застраховката живот на Айрийн.

Само след няколко месеца Джак заживява в дома си с новата си приятелка Старла Хейс, която е негова колежка в супермаркета. Тя също има две малки деца и наскоро се е разделила със съпруга си. Но връзката им не продължава дълго. Старла разбира, че Джак има ужасен характер и не понася буйното и шумно поведение, типично за малките деца.

Веднъж тя чува нещо, което я разтревожва твърде много, за да може да го игнорира. Малкият Джереми плаче за майка си, което кара Джак да побеснее. Той изкрещява на детето: “Ако не млъкнеш, ще те пратя там, където е майка ти!”. Старла Хейс се изнася скоро след тази случка.

Седмица след като тя си тръгва – в неделя на 7 февруари 1993 г. – в дома на Барън пристига бавачка. Тя чука на вратата няколко пъти, но никой не й отваря. Тогава се връща в дома си и се обажда на Джак. Той вдига телефона и обяснява, че е бил под душа. Казва й да се върне да гледа децата, докато той поспи преди да тръгне на работа.

Когато пристига, двамата проверяват децата, спящи в леглата си. Джак също си ляга да спи. Няколко часа по-късно малката Ашли се събужда. След като се погрижва за момиченцето, бавачката решава да провери и Джереми, който не е мръднал, откакто го е видяла два часа по-рано. Когато понечва да го събуди, детето не реагира.

Тя се обажда на 911 и събужда Джак. Когато диспечерката ги инструктира как да окажат първа помощ, Джак отказва с думите: “Няма смисъл. Твърде късно е”. Казва, че Джереми е имал настинка и затова му е дал сироп за кашлица преди лягане.

Двама души умират в този дом в период от 6 месеца. Всичко в къщата се изпраща за изследване, особено лекарствата. Тъй като Джак настоява, че съпругата му е страдала от наследствено сърдечно заболяване, цялото семейство си прави генетични изследвания. Но нищо не може да обясни загадъчните смъртни случаи. И този път заради липсата на конкретно доказателство за убийство, причината за смъртта е записана като неустановена. Смъртта на Джереми не е разследвана от полицията.

След смъртта на сина си Джак изглежда разстроен, но не проронва нито сълза. На погребението прави обезпокоителен коментар: “Джереми умря от разбито сърце. По-добре е с майка си на небето”.

Джак засажда дръвче и за него.

За пореден път трагичният вдовец е засипан с внимание и съчувствие – както и с още една застрахователна полица. Негов приятел е президент на фен клуба на кънтри певицата Уинона Джъд и урежда Джак и Ашли да се срещнат със звездата след концерта й. Джак е голям фен на Джъд. Певицата, докосната от неговата загуба, му дава още билети за концерт и дори му се обажда по-късно по телефона да изрази съболезнованията си.

След тази среща Джак прибира всички снимки на Айрийн в къщата и ги заменя със снимки на Уинона Джъд. Започва дори да разказва на хората, че той и певицата се срещат – повечето му познати приемат това като отчаян опит да бъде център на вниманието, нещо типично за него.

Не всички обаче вярват на трагическото представление на Джак Барън. Родителите на Айрийн стават все по-подозрителни.

В същото време личният лекар на Ашли започва да се тревожи за сигурността на малката си пациентка. Той иска да разбере как са починали майка й и брат й, и урежда на детето да бъдат направени изследвания на сърцето. Единственото, което показват тестовете е, че тя страда от сънна апнея, затова докторът нарежда да й бъде поставен монитор, следящ сърдечната активност.

Джак обаче отказва да следи дали дъщеря му го носи, заявявайки, че е твърде зает. Нито пък води единственото си оцеляло дете на следващите прегледи, назначени от лекаря.

В неделя на 7 август 1994 г. новата бавачка на Ашли, медицинска сестра, обучена да оказва първа помощ, идва да гледа 4-годишното дете. Джак я пуска да влезе и тя се качва да погледне привидно заспалото момиченце. След това домакинът й предлага чаша студен чай, който бавачката намира за необичайно силен. После я предупреждава да не заспива.

Но тя се унася. Когато се събужда в 4 часа през нощта, незабавно се качва в стаята на Ашли, за да я провери. Малката лежи в различно положение от преди, но не диша. Когато сестрата се опитва да й окаже първа помощ, разбира, че детето е студено и вкочанено.

Макар че повтаря затрогващия си ритуал със засаждането на дръвче (и не толкова трогателното осребряване на чека от застраховката живот), този път Джак се държи подчертано различно. Приятелите и семейството му го описват като “безчувствен”. На почерпката след погребението на Ашли изглежда почти щастлив. Смее се и се шегува с приятелите си. Облечен е в тениска с надпис “Wy’s Guy” (игра на думи – “умник, тарикат”) и шумно се хвали с огромния букет цветя, изпратен от певицата Уинона Джъд.

Сега още повече хора започват да изпитват съмнения. Всеки член на семейство Барън умира или е намерен мъртъв в неделен ден на седмо число от месеца – точно като рождения ден на отчуждения баща на Джак. Всеки следващ път той изглежда все по-малко разстроен, макар да говори надълго и нашироко на какви изпитания и мъки го подлага жестоката съдба.

Този път съдебният лекар отново не може да установи причината за смъртта на Ашли, но подчертава, че не изключва възможност за насилствена смърт. Полицията иска да ексхумира телата на Джереми и Айрийн за по-обстойна експертиза.

Затиснат от сянката на този облак от съмнения, 33-годишният Джак продава къщата и се премества да живее при майка си Робърта – една от малкото вярващи, че той е невинен. Но това съжителство също не продължава дълго. Приятелят на Робърта го намира за мрачен и враждебен. Грубото отношение на Джак към собствената му майка в крайна сметка прогонва приятеля й.

Въпреки че е осребрил чековете от няколко застраховки живот и получава социални помощи, Джак не дава на майка си никакви пари за сметките. Продължава обаче да харчи щедро за хобито си. Робърта започва да се уморява да издържа сина си, докато той пилее парите от застраховките. На 25 февруари 1997 г. решава да му повдигне въпроса и да го помоли да се изнесе.

Този ден Джак отива рано на работа. Когато се връща у дома около 2 часа през нощта, се обажда на 911 и казва, че е намерил майка си в безпомощно състояние. Когато линейката пристига, медиците заварват Робърта мъртва – студена и вкочанена.

Този път Джак извършва престъплението си в различна юрисдикция. Когато съдебният лекар на окръг Солано разбира, съпругата и двете му деца са починали при същите обстоятелства в последните 26 месеца, в главата му светва червена лампичка. По време на аутопсията открива, че по тялото на Робърта има защитни рани, подсказващи за борба. Причината за смъртта този път е ясна – задушаване с възглавница.

Най-накрая става възможно да се разследват и другите смъртни случаи. Всяка от жертвите е умряла, докато Джак си е бил вкъщи, макар че смъртта на Ашли се оказва малко по-трудна за доказване. Тъй като детето е сменило позицията си в леглото, след като Джак е тръгнал на работа, съществува възможност тя да е била все още жива по това време.

По време на разпита Джак Барън настоява, че е невинен.

На 17 юли 1995 г. той е арестуван и обвинен в четири умишлени убийства. Пледира невинен. Процесът започва през февруари 2000 г. Един от многото експерти свидетелства, че обвиняемият страда от индиректен Синдром на Мюнхаузен.

На 18 март 2000 г. Джак Барън е признат за виновен в три убийства. Оправдан е за смъртта на Ашли. Осъден е на три последователни доживотни присъди без право на помилване. Продължава да твърди, че е невинен.

Експертите, занимаващи се със случая, смятат, че Джак Барън е убил близките си, за да запази контрол. Неговият начин да се справя с проблемите е просто да ги отстрани. В неговия болен ум жена му и децата му вероятно са изглеждали като дразнещите следи по килима, оставени от прахосмукачката, които така ревностно е заглаждал.

Източници: medium.com, murderpedia.org, mayhem.net, the-line-up.com, “Dying for Daddy” от Карлтън Смит

Унижението се забравя и прощава трудно дори от обикновените хора, а какво остава за психопатите. То не е внесена отвън емоция, като гнева например, а е вътрешно усещане, принуждаващо ни да зарежем представата ни за собствения ни образ, в която толкова отчаяно се опитваме да повярваме. Унижението сваля завесата. Потвърждава старателно потисканите ни мисли за собствената ни незначителност. Подкопава представата ни за себе си като личност и това е плашещо.

Според някои проучвания унижението би могло да се окаже най-наситената човешка емоция, тъй като предизвиква в мозъка повече активност от гнева, щастието и срама.

Хората отделят твърде много време и умствена енергия само в опити да докажат, че са стойностни човешки същества – че заслужават тази работа, това повишение, тази връзка, тази трибуна, това уважение, тази любов, това щастие. Толкова много области от живота зависят от самочувствието на човек. Когато нещо или някой подкопае тази увереност, последствията са огромни. Унижението е братовчед на социалното отхвърляне – мълчаливо напомняне, че във всеки един момент можеш да бъдеш изритан от колективната структура, която внася ред в живота.

Срамът не е извинение за убийство, но за някои хора унижението е пагубно – то ги лишава от самочувствие, усещане за контрол и реализираност. Те не са в състояние да го отминат. Вместо това го оставят да загнои в душите им и отровните му пари затвърждават представата им за един враждебен свят, който ги спъва и им пречи да вървят напред.

Свят, който заслужава отмъщение.

Пример за това е серийният убиец от Южна Калифорния Тод Колхеп. Той пледира за виновен в масовото убийство на четирима души през 2003 г., както и за насилствената смърт на още три жертви, които погребва в имота си. Колхеп държи приятелката на една от жертвите си окована във вериги в товарен контейнер в продължение на два месеца.

Когато го арестуват, Тод получава възможност да разговаря с майка си за своите престъпления. Първоначално тя е шокирана, но впоследствие оправдава постъпката на сина си, заявявайки, че жертвите му са се държали лошо с него.

“Те са се подигравали с него”, казва тя, “Никой не обича да му се подиграват”.

Прочутият сериен убиец от американския щат Канзас Денис Рейдър, известен като “БТК”, определя като основни виновници за своите болни фантазии инциденти от детството си, в които майка му го е засрамвала и унижавала. Първоначално психиатрите са озадачени какво е провокирало у него нуждата да убива, тъй като в миналото му няма сведения за преживени травми или тормоз. Но впоследствие Денис Рейдър споделя спомените си за гнева и безпомощността, които е изпитвал през целия си живот в ръцете на жените. Още в пубертета е започнал да си представя как изобретява “женски капани”, както и разнообразни бондидж техники, които по-късно пресъздава в серийните си убийства.   

Изнасилвачът и сериен убиец от щата Флорида Боби Джо Лонг признава за 10 убийства и казва, че е започнал да убива жертвите си на изнасилване, след като една от тях го е предала на властите. Боби Джо е “налагащ контрол изнасилвач” според класификацията на ФБР, което означава, че действията му са провокирани от нуждата да отстоява и доказва своята мъжественост пред самия себе си. Той е роден с допълнителна Х хромозома и анормалните количества на естроген в организма му довеждат до увеличаване на гърдите му по време на пубертета – изключително унизително обстоятелство за момче в тийнейджърска възраст.

Психиатърът д-р Джон Мъни говори по време на процеса срещу Лонг за негативното въздействие на срама, който изпитва един тийнейджър с подобно състояние. Комбинацията между крехкото его на Боби Джо и генетичния му проблем довеждат до развиването на Синдрома на Джекил и Хайд, кръстен на шизофреничния герой от прочутия роман на Робърт Луис Стивънсън, или с други думи – до раздвоена самоличност. Извършвайки бруталните убийства, Боби Джо Лонг просто се е опитвал да излекува разбитото си мъжко его.

Джон Уейн Гейси, убил 33 или повече млади мъже в щата Илинойс през 70-те години на XX в., също е изпитвал травматизиращ срам в ранните си години. Негов съученик от гимназията си спомня няколко инцидента, в които бащата на Гейси му се е подигравал или пребивал без причина на публично място. По-късно, когато Гейси се захваща с политика, баща му започва да го нарича “балама”. Сякаш никога не е доволен от него.

Жертвите на серийни убийства, провокирани от унижение, са символични в очите на извършителя. Те припомнят на убиеца с думите или поведението си болезнени спомени за това как е бил тормозен, заплашван или насилван в миналото. Той ги напада в опит да смекчи въздействието от тези спомени, но тъй като жертвата не е човекът, нанесъл обидата, проблемът не се решава и убийствата продължават. Убиецът не прави връзка между миналото и сегашните си действия. Просто се опитва да се чувства силен и контролиращ в един познат контекст.

Серийните убийци не преминават през нормалните стадии на развитие, в които човек се научава да различава кое подлежи на контрол и кое не. Те остават завинаги неудовлетворени. Някои от тях развиват прекомерна нужда от контрол и се чувстват засрамени, когато се провалят. Опирайки се на надмощието като основа за своето самочувствие, те сами предопределят постоянно преследващото ги чувство за неадекватност. Биха могли да съзреят в други области от живота – например да се задържат на работа и да издържат семейство – но не и в социално-сексуалната сфера.

Провалените опити за сексуален контакт в ранна възраст също са от огромно значение за “нарцистичната динамика” на собственото им могъщество. Грандоманията на възрастния убиец се дължи до голяма степен на липсата на пример за подражание и подкрепа от родителите в детството му. Затова той се опитва да гарантира собствената си значимост, като принуждава чрез насилие жертвите си да зърнат неговата сила и могъщество.

Но наградата е преходна и чувството за неадекватност скоро се завръща, а с него и убийствата. Всъщност, отнемайки живот, серийният убиец се опитва да се защити от чувството на срам и провал. Жестокостта им дава усещането, че имат контрол върху заобикалящата ги среда, което затвърждава чувството им за могъщество и усещането за контрол.    

Не е задължително жертвите да напомнят на убиеца за унизителни случки само от миналото му, за да предизвикат неговата жестокост. Убийството би могло да е отговор и на настояща неудовлетвореност, като загуба на работа, семейни проблеми или други унизителни ситуации. Убиецът просто иска да възвърне контрол върху живота си. С други думи, всяка ситуация, поставяща под въпрос неговото могъщество и мъжество, би могла да го накара да действа. Чудовищното деяние ги кара да се чувстват добре, нещата – психологически и биологически – отново са по местата си. И така до следващия път.

Най-определящата страна на това уравнение е възприятието. То определя в ума на убиеца до каква степен ще бъде почувствано унижението и загубата на самочувствие. Също така определя и какво би смекчило тези неприятни усещания – в техния случай това е убийството. За някои убийци нанесеното им зло, дори то да се изразява просто в пренебрежителен поглед, е достатъчно оправдание за отмъщението им.

Разбира се срамът и унижението не са задължителен активатор за всички серийни убийци, нито са оправдание за действията им, но докато не бъде открит лек за тези садистични психопати, не могат да бъдат пренебрегнати като сериозен мотиватор за чудовищните им деяния.

Източници: psychologytoday.com, psycnet.apa.org, jezebel.com, nypost.com

От куфара се носи непоносимо зловоние. Там е от няколко дни. Чистачът го забелязва всеки път, когато мете алеята зад жилищния комплекс. Досега го е пренебрегвал, но миризмата, носеща се от него, става все по-силна и отвратителна – задавящата, сладникава смрад на месо, забравено да гние.

Но дори издайническата миризма не го е подготвила за гледката, която открива вътре – човешки торс с отрязани крайници и глава.

Липсващите части на мъртвеца започват да се появяват една по една в късната пролет на 2012 г. на най-неочаквани места. Лявото стъпало, опаковано като подарък, пристига в офиса на канадския премиер-министър. Пакетът, съдържащ лява човешка ръка, е засечен точно преди да пристигне в централата на Либералната партия.

Но никой не успява да попречи на десните крайници да стигнат до получателите си: две основни училища във Ванкувър, Британска Колумбия. Учебните заведения започват деня си, отваряйки пакети, пълни с отрязани и разлагащи се човешки останки.

Не е особено трудно да се открие кой стои зад тази зловеща шега. Все пак убиецът се е постарал да остави доказателство. За да бъде сигурен, че ще го види целия свят, той е качил в скандалния уебсайт bestgore.com 11-минутно видео, на което се вижда как нарязва жертвата си на парчета.

Повече от година преди миризмата от куфара да оскърби обонянието на чистача, убиецът вече е разследван заради жестоки прояви на насилие. Но не полицията се занимава със случая. Няколко любители на животните обединяват усилия и тръгват по следите му, след като се натъкват на зловещо видео в интернет.

“1 лунатик 1 шило за лед”

В 5 часа сутринта на 26 май 2012 г. Джон Грийн получава съобщение във Фейсбук на мобилния си телефон.

“Хей, може би ще искаш да гледаш това видео” – гласи то. – “Май това е онзи Лука, когото търсиш”.

Все още под завивките, Грийн кликва върху линка. Веднага му се иска да не го е правил.

Мъж лежи завързан с разперени ръце и крака на легло. Гол е, а видеокамерата е поставена между краката му. Звучи “True Faith” на “New Order”. Над главата на мъжа виси плакат от филма “Казабланка”. Устата му е покрита с бял плат, а върху очите му има черна превръзка. До него стои фигура в тъмни дрехи. Фигурата се навежда над мъжа и докосва покривалото върху очите му. Кадърът се сменя. Сега тъмната фигура е възседнала мъжа, чиято вързана дясна ръка леко помръдва.

Секунди по-късно фигурата се изправя, а вързаният мъж се размърдва в леглото. Кадърът отново прекъсва и се връща на мъжа, чиято глава вече е изцяло покрита с черен плат. Десет секунди по-късно тъмната фигура се появява отново, държаща шило за лед в стиснат юмрук. Започва да забива шилото в корема на неподвижното тяло. След това в главата му. После отново в корема.

Музиката продължава да звучи. Тъмната фигура забива шилото си в голия мъж десетки пъти.

“По дяволите!” – възкликва Грийн на ум. – “Това е Лука! Наистина го направи!”.

Отвратен, но не можещ да откъсне поглед, Джон Грийн става от леглото и отваря видеото в компютъра си, за да го гледа на по-голям екран. Наблюдава как тъмната фигура сваля превръзката от лицето на вече мъртвия мъж, разкривайки азиатските му черти, и започва да нанася разрези с кухненски нож по краката и ръцете му. Следващ кадър. Главата вече е отрязана. Тъмната фигура си играе с нея. После отрязва едната му ръка. Използва я, за да мастурбира.

Грийн потиска поривите си за повръщане и продължава да гледа как изверга с тъмна качулка реже задника на жертвата си с нож и вилица. Някъде отблизо се чува скимтене. Малко черно-бяло кученце е поставено в кадър, за да оближе кръвта от отрязаните крака на трупа.

Едновременно с Джон Грийн стотици онлайн потребители седят като омагьосани пред компютрите си, гледайки как тъмната фигура си играе с отрязаната глава, симулира секс с торса и мастурбира, използвайки отрязаната ръка на жертвата.

Никой не иска да повярва, че това което вижда е истина.

“1 момче 2 котенца”

“Съществува неписано правило в интернет. Нарича се “Правило Нула”. И то гласи: “Не се ебавай с котките”” – Диана Томпсън, анализатор на данни и любител на животните.

Джон Грийн е един от създателите на поверителна Фейсбук група, в която той, Диана Томпсън и други възмутени граждани обединяват усилия в опит да хванат мъжа, отговорен за отвратително видео, озаглавено “1 момче 2 котенца”. Публикувано в Youtube през 2011 г., видеото показва фигура с тъмнозелена качулка, която задушава две тигрови котенца с помощта на прахосмукачка и найлонова торба.

Любителите детективи прекарват хиляди часове онлайн, опитвайки се да установят местонахождението на убиеца на котенцата. Той може да е във всяка точка на света. Започват с предметите в стаята му, които се виждат във видеото. Покривката на леглото е щампована с образ на вълк – къде се продават такива? Какъв модел е прахосмукачката? На записа се чуват гласове, които сякаш говорят на чужд език – може би е руски? Електрическите контакти – европейски или американски? От оскъдния му профил в Youtube разбират, че той харесва филма “Хвани ме, ако можеш” с Леонардо Дикаприо и приемат това заглавие като лично предизвикателство. Пресяват всяка аудио и визуална следа, която би могла да им помогне да идентифицират фигурата в тъмна качулка.

Всички правилно предполагат, че този болен индивид убива котки, за да привлече внимание. Очевидно е готов на всичко, за да бъде известен. Оказва се, че не грешат.

Скоро разбират с лека тревога, че той вече знае за тях. Проникнал е в групата им чрез фалшив профил и следи внимателно разследването им. Не след дълго получават линк към ново видео, в което същата фигура си играе с вече мъртвите и вкочанени котета. После снимка на котешките трупчета в хладилник. Но това не му е достатъчно. Следва снимка, в която държи котенце, а лицето му е замъглено. Очевидно играта на криеница му харесва.

Снимката със замъгления му образ раздвижва позамрялото разследване. Постепенно групата активисти стига до заключението, че убиеца на котки се намира някъде в Северна Америка. Но все още не знаят къде точно – Мексико, САЩ, Канада? Не знаят името му и имат съвсем бегла представа как изглежда.

Нещата излизат извън контрол, когато “Рескю Инк” – група татуирани мотористи от Лонг Айлънд, спасяващи животни в беда, без да проявяват излишна любезност към мъчителите им – обявяват, че ще помогнат в издирването на Убиеца на котки. Те имат хиляди фенове, които изведнъж проявяват съпричастност към случая и в поверителната Фейсбук група заваляват заявки за присъединяване. “Рескю Инк” обявяват награда от 5 000 долара за разкриването на перверзника.

Настава истински лов на вещици. Групата е засипана със сигнали от цял свят. Получават стотици линкове към профили в социалните мрежи на лица, приличащи на извършителя. Хората във Фейсбук са жадни за кръв. Това разбира се води до нещастие. Интернет трол прави грешката да се представи за Убиеца на котки. Той публикува във Фейсбук профила си видео, в което мъж полива със запалителна течност затворена в клетка котка и я подпалва. Снимката в профила му е фалшива, но прилича доста на тази на убиеца. Вбесените потребители бързо разкриват самоличността му и го засипват със заплахи. Мъжът се самоубива скоро след това.

Междувременно истинският убиец се наслаждава на истерията, която е предизвикал. Но очевидно започва и леко да се изнервя от неспособността на любителите детективи да го открият. Един ден групата получава съобщение, изпратено от фалшив профил, което променя целия фокус на аматьорското им разследване. То гласи:

“Човекът, когото търсите, е Лука Магнота”

Онлайн знаменитост

Лука Магнота. Името звучи като псевдоним на порноактьор. Вероятно е поредната шега. Но когато го проверяват в Гугъл, активистите остават смаяни. Търсачката изкарва стотици резултати. Снимки, новини, фен страници. В Youtube е качено слайдшоу със снимки на полуоблечен младеж с нацупени устни и предизвикателен поглед, сменящи се на фона на ретро парчето “True Faith” на “New Order”.

Ако може да се вярва на снимките, по всичко личи, че Лука Магнота води бляскав и екстравагантен живот на истинска знаменитост. Пътувал е по целия свят – Бермудските острови, Швеция, Червения площад в Москва, Айфеловата кула в Париж, фонтанът Треви в Рим, Маями. Има десетки фен страници в социалните мрежи, пълни с коментари на почитателите му, описващи го като “красив и секси принц”.

Според статиите той е новоизгряващ модел, далечен братовчед на трагично починалия актьор Ривър Финикс, преродена душа на Мерилин Монро, гадже на Парис Хилтън, любовник на Мадона. Последното предизвиква доста повдигнати вежди. Никой от активистите не е чувал за него, а той е излизал с Мадона?!

Захващат се да сравняват лицето му с образа от видеото. Приликата на Лука Магнота с Убиеца на котки не може да се отрече. Същото чипо носле, бретон над очите и хилаво телосложение. Все още разтърсени от вина заради самоубийството на интернет трола, представил се за убиеца, Джон Грийн и Диана Томпсън решават да действат много внимателно.

Създават нова тайна група и канят в нея само най-доверените си сътрудници. Вече знаят името на Убиеца на котки, но проблемът е, че не знаят къде се намира. Съдейки по снимките, той може да е навсякъде. Скоро се натъкват на видео, в което Лука се е явявал на прослушване в риалити шоу, наречено “Момче от корицата”. Държанието му е самоуверено, а гласът – плътен и дълбок. Определено звучи като човек от Северна Америка. Оказва се, че телевизионното предаване, в което е кандидатствал, е продукция на канадска телевизия.

Участниците в групата са разкъсвани от сериозни съмнения. Възможно ли е този младеж, водещ толкова бляскав и интересен живот, да е същото лице, убило котенцата в онази тясна и мизерна стаичка? Но тогава забелязват нещо. Джон Грийн обръща внимание, че огромен брой от лъскавите снимки, всъщност са подправени. Лука Магнота не е бил на тези екзотични места и не е карал тези лъскави коли. Просто е изрязал лицето си и го е поставил върху телата на други хора с помощта на Фотошоп.

Това ги кара да обърнат повече внимание на коментарите във фен страниците му. Те са оставени от различни потребители, но повтарят едно и също – “красив, секси, принц”. Изглеждат като написани от един единствен човек. Групата разбира, че целият образ на този индивид е кух и фалшив.

Лука Магнота е положил огромни усилия да изгради солидно онлайн присъствие. Два пъти е създавал страници в Уикипедия за себе си, които са премахнати от модераторите, направил си е десетки фалшиви фен страници в социалните мрежи и дори се е обаждал в радиопредаване, за да се оплаче, че е тормозен заради слухове, че се среща с прочутата серийна убийца Карла Хомолка.

Активистите вече нямат съмнение, че той е техният човек. Осъзнават, че това болно от суетност същество е готово на всичко, за да бъде известно. Трябва да открият местонахождението му всяка цена. Знаят, че серийните убийци – като Джерард Шейфър и Едмънд Кемпер – обикновено започват кариерата си с изтезаване на животни.

Заемат се с къртовската задача да проверят метаданните на всяка негова необработена снимка за GPS координати. И изваждат късмет, една от снимките има такива. На нея Лука седи на красиво диванче в луксозен бутик, който се намира в голям търговски център в Торонто. Снимката е направена на 25 октомври 2010 г. – само месец преди да се появи видеото с котенцата.

Вероятността той да е все още в Торонто е огромна. Джон Грийн се заема да открие точния му адрес. Това разбира се е свързано с поредното досадно и изморително преглеждане на хилядите снимки на мнимата знаменитост. На една от тях Лука стои на балкон, а зад него се вижда снежно кръстовище с бензиностанция. В Торонто има стотици бензиностанции на тази компания. Но Грийн си спомня, че Лука е споменавал предградието Етобико в едно от интервютата си. Там бензиностанциите са само шест.

С помощта на картите на Гугъл Джон Грийн успява да открие кръстовището и точната сграда от снимката. “Пипнах мръсника”, казва си той. Време е да се свържат с властите. Грийн се обажда в полицията в Торонто. Отнема му доста време да им обясни случая, но в крайна сметка ги убеждава да проверят сигнала му. Полицаите отиват на адреса. Вратата им отваря някакъв човек, който им казва: “Да, Лука Магнота живееше тук, но се премести в Русия”.

Полицията не разследва повече случая. Членовете на групата са напълно обезсърчени. Всичко е безсмислено. Никога няма да го хванат.

Питонска Коледа

Минават няколко месеца, в които разследването постепенно замира. Лука сякаш е изчезнал, а групата започва да се топи. И тогава се появява ново шокиращо видео, в което млад мъж с тъмни очила дави пъстра котка с огромни уплашени очи във ваната. Видеото е озаглавено “Време е за баня, голям смях”, а мъжът страшно прилича на Лука Магнота.

“Това видео е най-ужасното нещо, което бях гледала дотогава” – казва Диана Томпсън. – “Отчаянието в очите на котката е трудно да се опише”.

Същият ден, още преди да се съвземат от шока, се появява още едно видео, озаглавено “Питонска Коледа”, в което малко котенце на име Джасмин е погълнато от змия на фона на коледната песен “Little Drummer Boy”.

Групата се съживява и отново обръща вниманието си към Лука Магнота. Макар да е почти сигурно, че той е човекът в двете видеа, активистите започват да търсят потвърждение. Youtube профилът, в който са качени шокиращите кадри, се казва Лесли Ан Дауни. Оказва се, че това е името на една от жертвите на британските серийни убийци Иън Брейди и Майра Хиндли, отнели живота на 5 деца в тресавищата край Манчестър през 60-те години. Двамата записват на аудиокасета плачът на 10-годишната Лесли Ан Дауни, която ги моли за милост… а отзад звучи коледната песен “Little Drummer Boy“.

Британският вестник “Сън” научава за случая и публикува кадър от “Питонска Коледа” с призив към читателите си да се обадят в редакцията, ако познават лицето във видеото. Скоро след това журналистът Алекс Уест получава съобщение във Фейсбук, изпратено от фалшив профил, което гласи:

“Човекът, когото търсите, в момента е в Лондон и името му е Лука Магнота. Отседнал е в хотел в Уембли”.

Алекс Уест решава да провери този сигнал и отива в хотела. Там наистина намира човек на име Лука Магнота, но не му казва, че го записва. На въпроса на журналиста какво прави в Лондон, Лука отговаря, че е подложен на тормоз от хора в интернет, които му отправят смъртни заплахи заради кадрите с убийства на котки. Отрича да е човека от видеото с питона.

“Хората са много добри с Фотошоп тези дни, нали?”, добавя той и се засмива.

Два дни по-късно, на 10 декември 2011 г., Алекс Уест получава имейл от лице на име Джон Килбрайд. Това е името на друга жертва на Тресавищните убийци. Писмото гласи:

“Засега трябва да се сбогувам, но не се притеснявайте, в близко бъдеще ще чуете отново за мен. Този път обаче жертвите няма да бъдат дребни животни. Ще ви изпратя линк към новото видео, което се готвя да направя.

Виждате ли, убиването е различно от пушенето… от пушенето можеш да се откажеш. Веднъж убиеш ли и вкусиш ли кръв, няма спиране. Поривът е твърде силен, за да не продължиш.

Много секси журналисти има във вашия вестник Доста си падам по един от тях. Беше много секси.

Забавната част на всичко това е да гледам как хората се ядосват и нервират, защото не могат да ме хванат. Затова ми харесва. Обичам риска. Толкова е забавно да гледам как хората се трепят да събират всички тези доказателства и накрая да не могат да ме назоват и да ме хванат. Аз винаги печеля, винаги тегля силната карта и ще продължа да правя още филми. Лондон е прекрасен, защото хората са толкова тъпи Лесно е.

Трябва да изчезна за малко… докато хората спрат да ме притесняват… но следващият път, когато чуете за мен, ще бъде във филм, в който ще има хора, а не само котенца. Нещата, които съм виждал и които съм правил, можете само да си представите.. Е, беше забавно да се е….м с всички, така че честита коледа и щастлива нова година. Знам, че моите ще бъдат такива. Да ми се размине всичко, ето това е гениално.

Подпис
Искрено Ваш
(А дали е така?)”

Половин година след обещанието в това писмо, Джон Грийн гледа видеото с убийството на завързания мъж. Единствената мисъл в главата на активистите в онзи момент е:

“Предупредихме ги, че така ще стане, но не ни повярваха”.

Зловещи колети

Веднага, след като гледат видеото с убийството, членовете на групата се обаждат в полицията в Торонто, но никой не им обръща внимание. Властите смятат, че клипът е фалшив и не започват разследване. Единственото, което могат да направят активистите, е да следят медиите. Убедени са, че всеки момент ще гръмне новината за откриването на осакатен труп.

Но минават два дни без нищо да се случи. Джон Грийн се сеща, че Лука може да е заснел видеото някъде другаде, а не в Торонто. Изтощителното търсене започва отново. Съвсем наскоро суетният убиец е публикувал нова снимка, която се оказва правена в Монреал. Това е изцяло различна провинция, друга юрисдикция, полицията там не ги познава и активистите се съмняват, че някой ще им обърне внимание. В крайна сметка историята им наистина звучи налудничаво.

Докато са измъчвани от тези мисли, се случват няколко неща едновременно.

В 9:30 часа на 29 май 2012 г. чистач открива разложен човешки торс в стар куфар, оставен до кофите за боклук в алеята зад жилищна сграда в Монреал. Той е забелязал куфара още на 25 май, но го е оставил, защото е имало твърде много друг боклук. Накрая ужасната смрад и мухите, кръжащи над него, го карат да провери какво има вътре. Обажда се на властите в 10:15 ч.

Полицията пристига на местопроизшествието. В мрачната алея, зад зловещия куфар, са струпани 33 торби за боклук. Детективите забелязват, че под тях се е събрала зловонна течност. Нещо им подсказва, че това е кръв. Отваряйки черните чували един по един, откриват бутилка от вино, смачкан на топка плакат от филма “Казабланка”, жълта тениска и мъртво черно-бяло кученце. Натъкват се на окървавени олекотени завивки. Намират фактури и шофьорска книжка от провинция Онтарио на името на Лука Роко Магнота.

Първоначално детективите смятат, че това е името на жертвата.

Все още нямат заповед за обиск, но един от тях се качва в апартамента на Магнота, за да направи проверка. Малкото жилище е оскъдно обзаведено, вътре няма никого и мирише силно на почистващи препарати, но отдолу се прокрадва тежката миризма на застояла кръв.

В сградата има две охранителни камери – една на входа и една в мазето, където хората изхвърлят боклука си. На записа от камерата в мазето се вижда млад мъж с жълта тениска, който изхвърля разни неща в кофите за боклук от 2 до 4 часа през нощта.

Междувременно в чувалите е открита отвертка, боядисана в сребристо, така че да прилича на шило за лед. Кухненски нож, по който има кръв и кожа. Електрически трион. И накрая още човешки останки. Крака и ръце, но без стъпалата и дланите. Главата също я няма.

Членовете на групата следят новините със затаен дъх. Това вече не е игра в интернет, това е истинският свят. Всичките им опасения са се сбъднали – Лука Магнота е убил човешко същество. Те бързат да се свържат с полицията, за да им помогнат да установят самоличността на убиеца. Отново никой не им обръща внимание.

Докато полицията в Монреал е заета с местопрестъплението, в централата на управляващата Консервативна партия в Отава пристига пакет, съдържащ ляво човешко стъпало. Колетът е окървавен и мирише ужасно. Стъпалото е опаковано като подарък в розова хартия.

Пакетът е изпратен от Монреал от лице на име Роко, а на записите от пощенския офис се вижда същият млад мъж с жълта тениска. Полицията вече има заподозрян. Лука Роко Магнота не е жертвата, а най-вероятно убиецът. Пощенският служител ги уведомява, че той е изпратил не един, а няколко пакета.

Вторият пакет, съдържащ лява ръка, е спрян навреме от пощенските служители преди да пристигне в централата на Либералната партия. И в двата пакета има бележки, споменаващи имената на канадския премиер-министър и неговата съпруга.

На 5 юни в училище “Сейнт Джордж” пристига пакет, съдържащ дясно стъпало, а друг пакет, съдържащ дясна ръка, пристига в основно училище “Фолс Крийк” във Ванкувър. В един от тях има поема:

Розите са червени. Теменужките са сини. Полицията ще има нужда от зъбен картон, за да те идентифицира. Кучка

Канадски психар

“Ако не харесваш отражението си. Не гледай в огледалото. Не ми пука” – надпис в гардероба на Лука Магнота.

Детективите разбират от записите на охранителните камери, че Лука Магнота е напуснал сградата на 26 май с куфар в ръка. Те се свързват с колегите си в Торонто и местните власти изпращат полицаи в дома на неговата майка Ана Юркин. Той не е при нея и тя няма представа къде може да бъде.

Полицията в Торонто най-накрая осъзнава, че Убиеца на котки, за когото групата активисти ги е предупреждавала, се е превърнал в убиец на хора. Макар и твърде късно, купищата информация, събирана в продължение на месеци от любителите детективи, най-накрая е предадена на властите. Разследващите в Монреал гледат с невярващи очи отвратителното видео с тъмната фигура и вързания мъж. Първото нещо, което се набива в очите им, след като се окопитват от шока, е плакатът, окачен над главата на жертвата. Същият като онзи, намерен заедно с куфара с човешки останки.

Все още не им е известна самоличността на жертвата, но сега виждат лицето му във видеото. Убиецът си играе с отрязаната глава на мъж с азиатски черти. На записите от охранителните камери се вижда, че на 24 май Лука Магнота е влязъл в сградата в компанията на млад азиатец, облечен с жълта тениска. Азиатецът никога повече не излиза, а по-късно през нощта Лука Магнота отново се появява в кадър, облечен в неговата жълта тениска.

Междувременно приятелите на 33-годишния Лин Цзюн започват да се тревожат. Той е международен студент от китайския град Ухан, пристигнал в Канада през 2010 г., за да учи компютърно инженерство. Младият мъж обикновено е резервиран и срамежлив. Той е хомосексуалист, но семейството му не знае за това. Скоро е приключил сериозна връзка. След като не може да се свърже с него в продължение на няколко дни, негов приятел отива в апартамента му, но открива там само изгладнялата му котка.

Неговият приятел знае, че Лин Цзюн не би оставил любимото си животно без храна няколко дни и се обажда в полицията. Ченгетата не му казват нищо, но идват в апартамента на Лин, за да вземат проби за ДНК тестове. Приятелят му усеща, че нещо не е наред и когато чува за видеото с убийството на живо, решава да го гледа. Моментално разпознава Лин Цзюн, когато вижда отрязаната му глава. Последвалите ДНК експертизи също доказват, че останките, открити в куфара, принадлежат на китайския студент.

Лин Цзюн се среща с фаталната съдба във вечерта на 24 май 2012 г., след като отговаря на обява в интернет, в която Лука Магнота търси “секси тип, който има интерес да стане актьор във филм за лично ползване”. Токсикологичната експертиза установява следи от приспивателни в организма му и в бутилката от вино, намерена на боклука. Това дава някаква надежда на близките му, че може би не е страдал.

След като убива жертвата си, Лука Магнота се заема да изхвърли боклука. Охранителните камери са го заснели как излиза от сградата около 2 часа през нощта, облечен в жълтата тениска на Лин Цзюн и се връща малко след това с найлонова торбичка, в която вероятно има почистващи препарати. Във фоайето на входа му има голямо огледало и той се спира, за да се наслади на образа си и да оправи черната перука, която носи. Държи се сякаш няма никакви грижи на този свят.

В апартамента му са открити следи от кръв по матрака, масата, във ваната… навсякъде. Убийството е извършено в леглото, а след това тялото е завлечено до банята. Следите от кръв ясно показват, че торсът е бил подпрян на вратата.

Докато детективите от полицията в Монреал обискират жилището на Лука Магнота, групата активисти не стои безучастно. Те откриват обявата, чрез която той се е сдобил с черно-бялото кученце и не след дълго попадат и на обявата, на която е отговорил Лин Цзюн. Диана Томпсън знае много добре как работи болният му ум. Той обича да оставя следи. Тя се сеща за песента на групата “New Order”, която звучи във видеото. Лука е използвал същото парче и в други свои “рекламни материали”. Очевидно му е едно от любимите.

Песента “True Faith” е използвана в отварящата сцена на култовия психологически трилър “Американски психар”. Героят на Крисчън Бейл е изключително суетен и повърхностен нарцис, за когото най-важното нещо са външният вид и мнението на околните. Повече от всичко иска да бъде преуспял и богат. Освен това е побъркан сериен убиец. Приликата му с Лука Магнота е очевидна.

Ражда се звезда

Лука Магнота е роден с името Ерик Нюман в Скарбъроу, Онтарио на 24 юли 1982 г. Родителите му Ана Юркин и Доналд Нюман се женят, когато са едва на 16 и 17 години, малко преди той да се роди. Кръщават първородния си син на актьора Ерик Робъртс. По-късно имат още две деца – момче и момиче.

Лука споделя впоследствие, че са му се случвали доста лоши неща като дете. Според собствените му думи майка му е била фанатичка на тема чистота, често е заключвала децата си навън, а веднъж дори е оставила домашните им зайчета на студа, за да измръзнат до смърт. Въпреки тези спомени от детството, той настоява, че майка му не е лош човек.

Баща му е кротък пияница, диагностициран с шизофрения през 1994 г. Скоро след това родителите му се развеждат, а новият приятел на майка му често го обижда и дори му посяга. Ерик е срамежлив по природа и е тормозен от връстниците си, които го наричат “педал”. Подиграват се на косата му и на евтините му дрехи. Това го кара да се затвори в себе си и да се потопи в киното, което обича. Сред любимите му филми са “Казабланка” и “Първичен инстинкт”.

В гимназията Ерик е запленен от Мерилин Монро. Припознава се в нея и гледа всичките й филми. Представя си, че е красив като нея и това го кара да се чувства по-добре.

На 16 години се премества да живее в Торонто при баба си, която го обожава. Надява да се пробие като актьор и модел. В началото на 2003 г. 21-годишният Ерик вече работи като стриптизьор и се появява в нискобюджетен порнофилм. Но актьорската му кариера не потръгва и започва да се занимава с ескорт, за да се издържа. Той е бисексуален, привлекателен и изкарва много пари. Постепенно клиентите му стават все по-странни – фетишисти, садисти, строги господари.

През 2005 г. е осъден за измама, когато се сприятелява с умствено изостанало момиче, открадва самоличността й и си изкарва кредитни карти на нейно име. Купува с тях стоки за над 10 000 долара. Пледира за виновен и получава 9 месеца условна присъда с 12 месеца изпитателен срок. През 2006 г. сменя името си от Ерик Клинтън Нюман на Лука Роко Магнота, а на следващата година обявява банкрут. Точно тогава се заема да изгради присъствие в интернет. Решава, че трябва да стане известен. На всяка цена.

По следите на Лука Магнота

Веднага щом установяват самоличността му, Лука Магнота се превръща в един от най-издирваните хора на планетата. За нещастие той иска точно това. Копнее да бъде прочут като Джак Изкормвача. С тази разлика, че никой не знае кой е Убиеца от Уайтчапъл, а Лука иска да бъде известен. Иска да бъде заловен, но играта на котка и мишка му харесва твърде много, за да се предаде просто така. Не случайно един от любимите му филми е “Хвани ме, ако можеш”.

Веднага щом се сдобиват със заповед за арест, детективите се свързват с летището в Монреал и разбират, че Лука Магнота се е качил на полет за Париж на 26 май. Моментално се обръщат за помощ към колегите си във Франция, които успяват да проследят дирите му до хотел, в който се е регистрирал под името Кърк Трамел, но той вече е изчезнал. (Името на главната героиня в любимия му филм “Първичен инстинкт” е Катрин Трамел).

Седмица по-късно на 4 юни служител в интернет кафене в Берлин обръща внимание на гримиран чужденец със слънчеви очила, който влиза в заведението и казва: “Сър, интернет?”. Служителят го разпознава веднага като издирвания от Интерпол Лука Магнота и се обажда в полицията.

Арестуват го, докато разглежда съобщението за издирването си в сайта на Интерпол. Германските власти искат да го екстрадират възможно най-бързо, но нито една авиокомпания не желае да го допусне на борда на пътническите си полети. Затова Лука Магнота е натоварен във военен самолет и изпратен за Канада.

На устните му играе тънка усмивка, когато слиза от самолета на канадска земя, придружаван от шестима агенти. Най-накрая е привлякъл вниманието на медиите.

Първичен инстинкт

Обясненията, които Лука Магнота дава за действията си, са повече от невероятни. Разказва, че е бил принуден да извърши всичките си престъпления от садистичен клиент на име Мани Лопез. Мани е бил обсебен от него, следял е всяка негова стъпка, заплашвал го е и го е тормозил психически и физически. Историята му намира потвърждение в лицето на нюйоркския адвокат Ромео Салта, който разказва, че година и половина преди убийството на Лин Цзюн е бил посетен от Магнота. Първите думи на младежа са били “Знаете ли, че приличате на актьора Майкъл Дъглас?”. След това той разказва на адвоката за убийство на котка, което е бил заставен да извърши от човек на име Мани.

Адвокатът предлага да съобщят в полицията, но Лука настоява, че Мани има контакти навсякъде и го следи постоянно. Споделя, че ужасно се страхува от този човек. Седмица по-късно Салта получава снимка на Магнота с подуто от бой лице и имейл, в който пише: “Той е пред къщата ми”. След още една седмица му се обаждат от полицията в Маями. Лука им е разказал, че е бил дрогиран, отвлечен от Ню Йорк и доведен в Маями, където е бил изнасилван от Мани и други хора.

Лука е споделил за Мани и на майка си и тя му вярва безпрекословно. За нея синът й е нежна, объркана душа, попаднала в лапите на безмилостен насилник. Убивал е котките и накрая човек, защото Мани го е принуждавал. Лука й е казал, че Мани продава снъф филми (филми с истински убийства) в Тъмната мрежа. В действителност шокиращите продукции на Лука Магнота могат да се намерят сравнително лесно в обикновения интернет и да се гледат напълно безплатно.

Друго потвърждение за съществуването на Мани Лопез като че ли са вторият чифт ръце, появяващи се в края на видеото “Питонска Коледа”. Майката на Лука твърди, че това са ръцете на жестокия насилник, но телевизия CBC установява, че те принадлежат на собственичката на питона, която не е имала представа, че змията й ще бъде използвана за убийството на котка.

Наблюдават се и други любопитни моменти в тази история, напомняща все повече на психо трилър. “Мани” Васкез е името на бившия годеник на Катрин Трамел от филма “Първичен инстинкт”. Героинята на Шарън Стоун твърди, че той е жесток насилник, превърнал живота й в ад. Бисексуалната Катрин Трамел е свързана с убийството на мъж, открит с превръзка на очите, завързан за легло и намушкан с шило за лед. Тя казва на разследващия детектив, изигран от Майкъл Дъглас: “Убиването не е като пушенето. Можеш да спреш”.

Приликите с “Първичен инстинкт” не могат да бъдат пренебрегнати. Всичко подсказва, че Лука Магнота е започнал да планира убийството на Лин Цзюн 18 месеца преди това, когато е посетил нюйоркския адвокат и му е разказал за Мани Лопез. Полицията вярва, че по този начин той се е опитал да си осигури алиби. Психопатски и в същото време гениален замисъл.

В записа от разпита, проведен на 19 юни, се наблюдава интересна и доста показателна сцена, отново препращаща към филма. Лука Магнота се държи изключително смирено и мълчаливо. Отказва да говори и избягва погледа на детективите. Ръцете му са скръстени отбранително и сякаш изпитва непреодолимо стеснение. Казва, че му е студено и моли за одеяло. Изглежда толкова дребен и крехък, уязвим и беззащитен. И много учтив и възпитан.

В един момент, пренебрегвайки усилията на разпитващия детектив да го накара да говори, вдига безжизнените си очи и казва: “Може ли една цигара, моля?”. Вдишва дълбоко от дима и след това кръстосва краката си. Разбира се изпълнението му бледнее в сравнение с прочутата сцена на Шарън Стоун, но посланието е очевидно. Той продължава да играе главната роля в собствения си филм.

Полицията все още не знае къде е главата на Лин Цзюн и всъщност това е основната цел на разпита. Той дава информация за местонахождението й на 1 юли и тя е открита на брега на малко езерце в парк “Ангриньон” в Монреал.

Лука Магнота пледира за невинен и продължава да разказва историята за Мани на адвокатите си, на майка си и на психиатрите, които трябва да преценят дали е вменяем. Твърди, че в нощта на убийството на китайския студент Мани е бил на улицата пред сградата му в черен джип, откъдето му е давал инструкциите си по телефона. Лука се е подчинявал от страх за живота си. Истината е, че никой никога не успява да открие следите на Мани Лопез. Той сякаш не съществува. Полицията установява, че Лука не е провеждал никакви телефонни разговори в нощта на убийството.

Групата активисти, посветили се на неговото залавяне, отдавна знае, че той е запленен от серийните убийци. Сред псевдонимите, които използва, са имената на съветския сериен убиец, изнасилвач и педофил Владимир Романов, жертвите на Тресавищните убийци и филмови герои от любимите му филми. Те разбират по трудния начин, че зад всяко действие на Лука се крие някакво послание. За тях историята с Мани Лопез е съшита с бели конци. Всичко е част от неговия сценарий. Сценарият на най-добрия му филм.

Може би никога няма да разберем какво се е объркало в ума на Лука Магнота. Според диагнозите на психиатрите той страда от биполярно разстройство и е наследил шизофренията на баща си. Но съдебните заседатели не се съгласяват с доводите на защитата, че клиентът им е невменяем. Той припада в съдебната зала, малко след като е представено видеото с убийството на Лин Цзюн. На 23 декември 2014 г. 32-годишният Лука Магнота е признат за виновен по всички обвинения и е осъден на доживотен затвор с минимален срок на излежаване 25 години.

Джон Грийн, Диана Томпсън и останалите членове на групата активисти ще бъдат завинаги измъчвани от мисълта, че може би са способствали за създаването на убиеца. Вниманието е като наркотик за извратения ум на Лука Магнота. Хора като него искат още и още. Котешките борци за правда често си задават въпроса дали той щеше да стигне толкова далеч, ако не му бяха отделили цялото това внимание. Дали в желанието си да раздадат справедливост, не са станали неволни актьори в неговия болен филм?

В продължение на няколко години никой няма достъп до Лука Магнота в затвора, но в-к “Торонто сън” успява да се сдобие с няколко негови писма и снимки. От тях става ясно, че той изобщо не си прекарва зле времето зад решетките – през 2015 г. се е регистрирал в уебсайт за запознанства за затворници, наречен “Canadian Inmates Connect”. През 2017 г. медиите съобщават,че Магнота ще се жени за друг затворник. Двамата сключват брак на 26 юни същата година, а майката на Лука им е свидетел. Затворническата управа не им дава разрешение да живеят заедно.

Писмата, публикувани от “Торонто сън”, показват, че Лука Магнота е доста добре запознат с жълтите клюки на деня, което означава, че все още разполага с достъп до външния свят от килията си. И вече има страница в Уикипедия, посветена на него.

Най-накрая е станал известен.

Източници: allthatsinteresting.com, globalnews.ca, cbc.ca, rollingstone.com, wildabouttrial.com, narcity.com, magnottafiles.blogspot.com, mamamia.com.au, документалният филм на Netflix “Don’t F**k With Cats”

Марк Дейвид Чапман живее сам в малка изолирана килия в затвора в Атика, Ню Йорк. Той е образцов затворник и сякаш е свободен от демоните, които през 1980 г. му заповядват да убие своя някогашен идол Джон Ленон – легендарният основател на “Бийтълс”.

Двамата Марк

По-незначителен престъпник би бил освободен досега, но Чапман няма голям шанс някога да бъде помилван. На 19 август 2020 г. той получава 11-и отказ за условно предсрочно освобождаване. Мотивите за отказа не са обявени, но при при предишното му изслушване през 2018 г. комисията преценява, че излизането му на свобода е “несъвместимо с обществените благосъстояние и безопасност”. Срещу него през годините са отправяни и доста закани за убийство, ако някога бъде освободен. Животът му зад решетките също не е в безопасност – Джон Ленън е идол за много от затворниците. Затова излежава присъдата си в изолация.

Шестдесет и пет годишният Чапман изглежда обречен да изживее остатъка от живота си в своята мъничка килия. Свободата в неговия случай може би е равносилна на смъртна присъда.

Той не е подлаган на почти никакво психиатрично лечение, с изключение на два случая от началото на присъдата му. Това е резултат от собственото му решение да пледира виновен, взето напук на адвоката му.

Чапман няма много развлечения, освен да чете, да гледа телевизия и да размишлява над деянието си, извършено преди почти 40 години, както и над първите 25 години от живота си, довели го дотам.

Той умее да се анализира не по-зле от всеки психоаналитик, което не е учудващо, имайки предвид стотиците часове, проведени в разговори с психиатри след арестта му.

През първите шест години в затвора Чапман отказва да дава интервюта. Обяснява, че не е искал да подхранва впечатлението, че е убил Джон Ленън, за да стане известен. После се отпуска и дава материал за написването на няколко книги.

Много от информацията, разпространявана за него след ареста му, е противоречива. Такива са и историите му, които впоследствие разказва на журналисти и автори на книги.

Такъв е и той самият. В първите две години от гимназията Марк Чапман злоупотребява с наркотици, бяга от училище и дори живее на улицата в продължение на две седмици. В последните класове обаче се превръща в прероден християнин, разпространяващ библейски трактати.

Характерът му може да бъде нервен и отмъстителен. Двата му опита да учи в колеж завършват с провал. Уволняван е няколко пъти.

Но много от неговите познати описват един доста различен Марк. Учителят му по хорово пеене казва: “От 400-те ми ученици Марк е последният, който би направил нещо подобно”.

“Ако някога е съществувал човек с потенциал да върши добро, това е Марк” – казва неговият началник в “Асоциация на младите християни” – “Направихме го заместник-директор на летния лагер, защото имаше лидерски качества”.

По-късно Чапман жъне не по-малко успехи, докато работи в лагер за виетнамски бежанци. “Особено го биваше с децата” – спомня си негов колега. Издига се до дясна ръка на директора и го придружава по срещи с държавни служители. Президент Джералд Форд дори се ръкува с него.

Когато е хоспитализиран след опит за самоубийство, първата работа на Чапман е да се опита да окуражи останалите пациенти. По-възрастните хора, на които никой не обръща внимание, просто го обожават. Болничната управа дори му предлага работа след изписването му.

Когато настъпва съдбовният момент на 8 декември 1980 г., “добрият” Марк се моли на Бог да му даде силата да се обърне и да се отдалечи. А “лошият” се моли на Дявола и му шепне: “Направи го! Направи го!”.

Разбира се, лошият надделява.

Трудно детство

Марк Дейвид Чапман е роден на 10 май 1955 г. край Форт Уърт, Тексас. Той е първото дете на сержанта от ВВС Дейвид Чапман и неговата съпруга, медицинската сестра Даян.

Скоро след неговото раждане, баща му се уволнява от служба и се записва да учи в Университета “Пърдю”, откъдето успява да се дипломира като инженер, благодарение на военната стипендия. Семейството се премества в Декатур, Джорджия, където Дейвид намира работа в кредитния отдел на “Американ Ойл Ко”. Когато Марк е на 7 години, се ражда сестра му Сюзан.

Детството му, както разказва по-късно на психиатрите, е нещастно. Той е момче привличащо побойници. Не е добър в спорта. Децата го наричат “пъзльо”.

Затова разчита на въображаеми приятели. Фантазира си, че е крал, заобиколен от много “Малки хора”, които живеят в стените. Той е техният герой и е толкова важен, че вестниците пишат и телевизиите говорят за него всеки ден. Всички го боготворят, а той никога не греши.

Когато иска да зарадва поданиците си, Марк им изнася концерти, пуска им музикални плочи. Любимата му група, както и на тях, са “Бийтълс”.

Но той не винаги е в добро настроение. Понякога се разгневява и вдига във въздуха малките човечета. За целта разполага с бутон, вграден в дивана, и когато го натисне, част от стената се взривява и много от тях умират. Но въпреки всичко те му прощават и скоро всичко се връща към нормалното.

Марк разиграва тази фантазия години наред.

Възрастните го смятат за нормално момче. Коефициентът му на интелигентност е 121, доста над средното ниво. Интересува се от типично момчешки неща като ракети, летящи чинии и, разбира се, “Бийтълс”, чийто песни може да слуша до безкрайност. Всяка година с нетърпение очаква излъчването на филма “Магьосникът от Оз” по телевизията.

Но тихо и тайно в душата си Марк изпитва ужас от баща си, който бие майка му. Събужда се нощем, чувайки нейните викове и ужасно изплашен тича към нея, за да го накара да я остави на мира. Понякога дори успява. Фантазира си как се сдобива с оръжие и застрелва баща си.

Според собствените му разкази, неговият баща никога не му е давал любовта и емоционалната подкрепа, от които е имал нужда. Никога не го е прегръщал. Никога не му е казвал, че го обича. И никога не е казвал, че съжалява.

Но външните хора виждат нещата по друг начин. Дейвид Чапман е ръководител на бойскаутски отряд. Дава уроци по китара в “Асоциация на младите християни” и учи и сина си да свири. Всички смятат Чапман за идеалното семейство, а малкият Марк за нормално и щастливо момче.

Даян Чапман също защитава съпруга си, макар че признава, че той понякога я е удрял:

“Факт е, че Дейв ни осигуряваше много добър живот през всичките тези години и мога да кажа, че той беше по-добър родител за Марк от мен. Истина е, че не показваше емоциите си, но той би направил всичко за сина си”.

Когато навършва 14 години, Марк внезапно се променя. Започва да употребява марихуана и хероин, пуска си дълга коса, опълчва се на родителите си, бяга от училище и стои навън до късно през нощта с новите си приятели-наркоманчета. Веднъж е прибран от полицията, халюциниращ и агресивен след кофти надрусване с LSD.

В опит да го излекува, майка му го заключва в стаята му, но той откача вратата от пантите й и излиза, прекарвайки следващата седмица в дома на приятел. После бяга в Маями, където живее на улицата в продължение на две седмици. Непознат благодетел му купува билет обратно за дома.

Бунтовническият му период свършва така внезапно, както е започнал. Марк е на 16 години, когато в града пристига калифорнийски евангелист. Той посещава една от сбирките му и преживява разтърсващ религиозен катарзис.

Приятелите му не могат да повярват на неговата промяна. Старият Марк е имал дълга коса и се е обличал в стари военни дрехи. Сега той е много по-спокоен, говори меко, косата му е късо подстригана. Понякога пак облича старата си куртка, но на шията му винаги виси възголям дървен кръст.

Скоро Марк започва да раздава религиозни трактати. Намира първата си любов в лицето на преродената християнка Джесика Бланкъншип. Оценките му в училище се подобряват. Работи всеотдайно за “Асоциация на младите християни”, където е назначен за ръководител в детски летен лагер.

Децата го наричат “Немо”, като едноименния капитан от популярния роман на Жул Верн. Когато получава награда за най-добър ръководител в лагера, хлапетата се изправят на крака и скандират: “Не-мо! Не-мо! Не-мо!”.

Две събития повлияват силно на новооткрилия християнството младеж. Джон Ленън е цитиран да казва: “Сега сме по-известни от Исус Христос” и това изказване кара Марк да се обърне яростно срещу някогашния си идол. Той и неговите християнски приятели измислят нов текст за песента на Ленън “Imagine” (“Представи си”):

“Представи си, че Джон Ленън е мъртъв”.

Негов нов любим музикален изпълнител става Тод Рундгрен.

По същото време негов приятел му препоръчва книгата “Спасителят в ръжта” на Дж. Д. Селинджър, разказваща историята на объркан младеж на име Холдън Колфийлд , който отказва да порасне, отвратен от покварата, лицемерието и безсмислието на света на възрастните.

Обърканият литературен герой мечтае за един различен свят, където да намери своето място:

“Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта.”

— “Спасителят в ръжта”, Дж. Д. Селинджър в Читанка

Така Марк Чапман открива Холдън Колфийлд.

Или може би Холдън Колфийлд открива него?

Бягство в Рая

След като завършва гимназията, Марк Чапман се премества за известно време в Чикаго, където заедно със свой приятел изпълняват комедийно шоу в местните църкви.

Двамата младежи бързо се отказват от амбициите си към шоу бизнеса. Чапман се връща в Джорджия, където работи в “Асоциация на младите християни”. През есента се записва в обществен колеж, с надеждата да вземе диплома, с чиято помощ да може да направи кариера в Асоциацията. Мечтата му изглежда все по-възможна, когато е избран да прекара лятото като участник в международната програма на Асоциацията.

Марк е изпратен е в Ливан, но там избухва гражданска война и служителите на Асоциацията са евакуирани. В замяна му предлагат работа във виетнамски бежански лагер в Арканзас.

Виетнамските деца в лагера веднага го обикват. Назначават го за регионален координатор и ключов адютант на началника.

Но назначението в лагера е краткосрочно и скоро приключва. На прощаване с колегите си Марк Чапман казва:

“Ще се срещнем отново. Един ден някой от нас ще стане известен. След около пет години, един от нас ще се прочуе и ще събере всички ни отново заедно”.

Тези паметни думи са изречени през декември 1975 г. Точно пет години преди Марк Чапман да извърши немислимото.

Междувременно Марк и Джесика вече говорят за женитба. През пролетта той се присъединява към нея като студент в строгия презвитериански колеж “Ковенънт” в Тенеси. Двамата учат заедно всяка вечер.

Но Марк все повече изостава с уроците. Разяждан е от вина, че се е оставил да бъде прелъстен от колежка в бежанския лагер – грях, който не се е осмелил да признае пред Джесика. Депресията му расте.

Скоро се появяват натрапчиви мисли за самоубийство, които не го изоставят в следващите четири години. Чувства се като пълен неудачник. Като нищожество. Сякаш се намира на дъното на мастиленочерна дупка.

Марк напуска колежа в края на семестъра. Джесика разтрогва годежа им.

Той се връща в Декатур и отново е назначен за ръководител на детския летен лагер, но напуска още същия месец след скарване с треньора по плуване. Следващата му работа е като охранител. Предлагат му повишение, но той отказва да се възползва, тъй като се бои от отговорностите. Става все по-раздразнителен.

В началото изпълнява задълженията си неовъоръжен, но после се записва на квалификационен курс по стрелба с пистолет, Необходими са 60 точки, за да го премине успешно, а той отбелязва 80.

Междувременно попада на географска карта на Хавайския архипелаг в библиотеката. Блуждае мислено над нея, представяйки си живот в островния рай.

През януари 1977 г. Марк Чапман се качва на самолет за Хонолулу. Възнамерява да използва всичките си спестявания – 1 200 долара – за еднопосочен билет и последни харчове в Рая.

След това ще се самоубие.

Магията отслабва

В продължение на пет дни Марк Дейвид Чапман живее живота на заможен турист. Отсяда в хотел “Моана”, пие коктейли “Май Тай”, пече се на слънце по белите плажове и обикаля с лодка из островите.

Райският живот е твърде хубав, за да продължи дълго. След петия ден се налага Марк да се премести в по-евтина стая в хостел на “Асоциация на младите християни”. Обхваща го носталгия по дома.

Следвайки порива си, Марк се обажда на бившата си годеница Джесика. Казва й, че е възнамерявал да се самоубие, но си е възвърнал желанието за живот. Умолява я да му каже, че все още го обича. Страхувайки се да не стане отговорна за самоубийството му, Джесика промълвява:

“Просто се прибери у дома.”

Марк си купува билет за връщане, само за да открие, че Джесика го е помолила да се върне от съжаление. Скарва се с родителите си и се премества за кратко в хотел. Накрая използва последните остатъци от спестяванията си, за да си купи трети еднопосочен билет, отново за Хавай. Това се случва през май 1977 г.

Постоянно пиян, когато е изкарал пари от разни нископлатени занимания, той живее в хостела на “Асоциация на младите християни”. В противен случай живее на улицата. Еуфорията, която е почувствал при първото си посещение, отстъпва място на безнадеждността. Прекарва часове на горещите телефонни линии за самоубийци.

Накрая си купува стек и бира за вечеря с последните си пари, наема кола и купува маркуч за прахосмукачка. Отбива колата на усамотен плаж. Завира единия край на маркуча в ауспуха, а другия вкарва в купето и затваря прозорците. Запалва двигателя, затваря очи и се плъзга в безсъзнанието.

Събужда се, махмурлия, но учудващо жив. Японски рибар чука по стъклото му и иска да знае дали е добре. Оказва се, че пластмасовият маркуч се е разтопил от горещината на ауспуха.

Когато се обръща, рибарят е изчезнал. Може би е бил ангел, изпратен от Бог. Марк се моли да има силата да се възползва от този нов шанс, даден му свише.

Първата му работа с настъпването на утрото е да отиде в местната клиника за душевно здраве. Психиатърът изслушва историята му и го откарва в болницата, където е поставен под наблюдение.

За по-малко от седмица депресията му изчезва и Марк вече свири на китара и пее с останалите пациенти. След още една седмица болницата го изписва, след като му намира работа в близката бензиностанция.

В свободното си време Марк полага доброволен труд в болницата. Неговите терапевти, доволни от възстановяването му и от подхода му към пациентите, му предлагат постоянна работа в поддръжката.

Марк се сближава с докторите и медицинските сестри, които го третират като колега. Намира си квартира в дома на един презвитериански свещеник. С настъпването на пролетта на 1978 г. той отново се чувства като пълноценен и успял човек, а не като пълен провал.

Както някога е мечтал за Хавай, сега копнее да посети Далечния изток. Разбира, че може да тегли заем от болничния кредитен съюз и да си вземе шестседмична отпуска. Намира си туристически агент в лицето на американка от японски произход на име Глория Абе.

Плановете на Чапман растат, както и чувствата между него и Глория. През юли тя го изпраща на пътешествие, което ще се окаже околосветско. Използвайки връзките си в “Асоциация на младите християни”, за да отсяда в евтини или безплатни стаи, той посещава Япония, Корея и Китай, който точно е отворил границите си за Запада. Пътува до Тайланд, Индия, Иран, Израел и после до Женева. Последната му спирка е в Атланта, където се вижда с родителите си и стари приятели

Глория Абе го посреща при връщането му в Хонолулу. Скоро двамата стават неразделни. По негово настояване тя изоставя будизма и приема християнството.

През януари 1979 г. двамата вървят по океанския бряг и Марк внезапно спира, за да напише нещо в пясъка. Глория прочита думите: “Ще се омъжиш ли за мен?”. Тя написва “Да!!!”. Това е най-щастливият ден в живота й, по-щастлив дори от самата сватба.

Сватбата се състои на 2 юни. Няколко месеца по-късно, в желанието си да изкарва повече пари, Марк постъпва на работа като печатар в болницата. Сега работи сам, без да общува с персонала и пациентите. Лошото му настроение се завръща. Скарва се с шефа на Глория в туристическата агенция и я принуждава да напусне работа. Малко след това го уволняват от болницата. Той успява да си върне работата, но скоро се скарва жестоко с една медицинска сестра и напуска завинаги.

Намира си работа като нощна охрана в луксозен жилищен комплекс и отново започва да пие усилено. Появява се първата от многото му мании – нездрав интерес към изкуството. Купува картина на Салвадор Дали за 2 500 долара, после я връща и купува друга на Норман Рокуел за 7 500 долара, част от които взима на заем от майка си.

На 13 март 1980 г. Марк е обсебен от нова маниакална цел – да изчисти дълговете си на всяка цена. Превръща се в чудовищен скъперник и изисква от Глория да се лишава наравно с него.

Все по-често прекарва часове наред, обсъждайки плановете си със забравени съветници от миналото.

“Малките хора” са се завърнали.

До ръба и обратно

На 15 август Марк и Глория постигат целта си. Вече нямат дългове. Но Марк не е облекчен. Продължава да чувства непоносимо напрежение. Напрежение, което не може да си обясни.

Маниите му се сменят в бърза последователност. Отървава се от музикалните си плочи, след това обикаля трескаво магазините в опит да ги възстанови, а после продава новата си колекция. Купува тон колони за стерео грамофона си, но в изблик на гняв го разбива на парчета. Сатиричната драма “Мрежата” (1976) на режисьора Сидни Лъмет – филм, разказващ за циничните машинации в телевизията – му прави толкова голямо впечатление, че изхвърля телевизора си.

Марк превръща живота на Глория в мъчение. Единственото място, където може да остане сама е в банята. Тя често става посред нощ и се заключва там, за да плаче.

Той купува две копия на “Спасителят в ръжта” и накарва Глория да прочете книгата. Говори как ще промени името си на Холдън Колфийлд и дори пише писмо до министъра на правосъдието в Хавай, за да го пита каква е процедурата.

На 20 септември изпраща писмо до своя приятелка. В него е нарисувал кратера на хавайския вулкан Диамантена глава, със слънцето, луната и звездите над него.

“Полудявам” – пише той. И се подписва – “Спасителят в ръжта”

Марк носи у дома книги от библиотеката на най-различни теми. Една от тях е озаглавена “Джон Ленън: Ден за ден” от Антъни Фосет. В нея научава за живота, който води певеца в Ню Йорк. Прочетеното го изпълва с праведен гняв.

Възмутен е от лицемерието на Ленън, който проповядва за мир и любов, а в същото време трупа милиони. Замисля се за пътуване до Ню Йорк.

В онзи момент Марк Чапман започва да се моли на Сатаната. Без черни свещи и заклинания. Просто седи чисто гол и се поклаща в унес напред-назад под звуците на музиката, търсейки основания за убийството на Джон Ленън в текстовете на песните на “Бийтълс”, в саундтрака на “Магьосника от Оз” и в цитати от “Спасителят в ръжта”.

Казва на Малките хора, че възнамерява да отиде в Ню Йорк и да убие Джон Ленън. Те го умоляват да не го прави:

“Моля Ви, помислете за съпругата си. Моля Ви, г-н Президент. Помислете за майка си. Помислете за себе си”.

Той им отговаря, че вече е взел решението си. Тяхната реакция е мълчание. Тогава един по един, начело с министъра на отбраната, Малките хора се надигат от местата си и напускат тайните покои в мистериозното съзнание на Марк Дейвид Чапман.

Напускат потъващия кораб.

На 20 октомври Чапман прочита във вестника, че Джон Ленън се връща в звукозаписното студио след петгодишно прекъсване. Певецът и неговата съпруга Йоко Оно са приготвили албум, озаглавен “Двойна фантазия”.

На 23 октомври Марк напуска работата си като охранител. Отбелязва часа на приключване на последната си смяна и вместо обичайното “Чапи”, написва отстрани “Джон Ленън”. След това го задрасква на кръст.

На 27 октомври Чапман се отбива в оръжеен магазин и купува .38-калибров револвер за 169 долара. По ирония на съдбата, името на продавача е Оно.

На 30 октомври, пременен в нов костюм и палто, той се качва на борда на самолет за Ню Йорк.

Чапман носи у себе си няколко хиляди долара в брой, останали от заема от 5 000 долара, който е взел от свекъра си. Както при първото си посещение в Хавай, той е решил първо да си поживее малко, преди да изпълни плана си. Настанява се в хотел “Уолдорф” и си поръчва за вечеря филе миньон и бира “Хайнекен”.

Той знае, че Джон Ленън живее в жилищна сграда на име “Дакота” – популярно за знаменитостите място, намиращо се срещу “Сентръл Парк” и 72-а улица “Запад”. Прекарва деня обикаляйки около сградата, търсейки прозорците на Ленън на шестия етаж. Заговаря се с портиера, който му дава стандартния отговор, че не знае дали певеца е в града.

Чапман прави опит да закупи куршуми .38 калибър, което е забравил да направи в Хонолулу. За свое огорчение открива, че законите в града забраняват продажбата им без разрешително.

Тогава се обажда на своя стара приятелка – полицай Дейна Рийвс, която някога го е уредила на работа като охранител. Тя вече е помощник-шериф в Джорджия. Казва й, че иска да посети старите си приятели в Атланта и тя го кани да отседне при нея.

Докато е в Атланта, Чапман казва на Рийвс, че си е купил оръжие за самозащита, но има нужда от куршуми “с истинска възпираща сила”. Тя го снабдява с пет куршума с кух връх, известни със свойството си да се разширяват при навлизане в обекта. Така пътят на проникването им намалява, но засягат много повече тъкан, докато преминават през целта.

На 10 ноември Марк Чапман е вече обратно в Ню Йорк. Следващата вечер решава да отиде на кино. Избира филма “Обикновени хора” (1980) на актьора и режисьор Робърт Редфорд, в който склонен към самоубийство младеж се опитва да се разбере с дисфункционалното си семейство. Веднага след края на прожекцията, Марк прави телефонно обаждане.

По някакъв начин филмът е запушил изригващия в него вулкан. Той се обажда на съпругата си в Хавай и й казва:

“Прибирам се у дома. Спечелих огромна победа. Твоята любов ме спаси”.

Сякаш се е пробудил от кошмар. Осъзнал е, че има съпруга, която го обича. Казва й, че е щял да се самоубие и й прошепва в телефонната слушалка:

“Джон Ленън. Щях да убия Джон Ленън”.

Това ли е всичко?

Демоните на Марк Чапман са си отишли, но само за малко. Обратно у дома, те се заемат да го измъчват с нова сила.

Той започва да прави заплашителни обаждания и бомбени заплахи по телефона. Прекарва дните си, тормозейки група последователи на движението Харе Кришна.

Съобщава на разтревожената Глория, че ще замине за Ню Йорк, но само за няколко седмици, за да се опита да си намери нова работа.

Пристига в “Голямата ябълка” в събота на 6 декември 1980 г. Разказва на доверчивия таксиметров шофьор, който го превозва от летището до града, че работи в звукозаписно студио и точно се връща след тайна сесия с Джон Ленън и Пол Маккартни. Двамата са записвали заедно за първи път след разпада на “Бийтълс”, казва той.

Настанява се в хостел на “Асоциация на младите християни” за 16,50 долара на нощ – този път няма харчене през пръсти. Изминава пеша деветте пресечки до сградата “Дакота”. Докато чака на тротоара там, се заговаря с две фенки на певеца – Джуд Стайн и Джери Мол. Те му казват, че Ленън ги познава и понякога се спира да си побъбри с тях.

Двете си тръгват, а Чапман им предлага да ги черпи с вечеря, ако се върнат по-късно. После продължава да чака, с чисто ново копие на албума “Двойна фантазия” под мишница. В 17 часа се предава и се връща в хостела. По ирония на съдбата двете жени се връщат 15 минути по-късно, точно навреме за да видят Ленън и да говорят с него.

Обратно в евтиния си хотел, Чапман е раздразнен от звука на мъже, очевидно правещи секс в съседната стая. В гнева си му се приисква да нахлуе въоръжен при тях, но решава да не хаби мунициите си.

Все пак той се изнася от хостела и се премества в “Шератон Център” на “Седмо авеню” и 52-а улица.

Неделята на 7 декември е национален празник – Денят на Пърл Харбър.

Чапман прекарва три часа в чакане пред “Дакота”, но огладнява и се връща с такси обратно в хотела. По пътя му хрумва, че не е донесъл със себе си в Ню Йорк копие от книгата “Спасителят в ръжта”. Тогава погледът му е привлечен от плакат на Дороти и Страхливия лъв, окачен на витрината на близката книжарница. Той го купува.

А от вестникарската будка го гледа лицето на Джон Ленън! Декемврийското издание на списание “Плейбой” е публикувало интервю с Джон и Йоко, първото им от пет години насам. Забравяйки за “Спасителят в ръжта” за момент, той купува списанието и прочита интервюто, докато вечеря.

Традиционният плакат с модел на месеца в списанието му напомня за нещо, което Холдън Колфийлд е правил по време на одисеята си в Ню Йорк. Чапман се обажда на “ескортна услуга”, но когато момичето пристига, й казва, че просто иска да си говорят, точно както е постъпил героят в любимата му книга. Плаща й 190 долара и тя остава с него до 3 часа през нощта.

Марк Чапман се събужда в 10:30 часа в понеделник на 8 декември в хотелската си стая. Нещо му подсказва, че това е денят.

Облича се. След това подрежда жива картина върху скрина. Внимателно поставя отгоре аудиокасета с песни на Тод Рундгрен. Взима хотелската библия, отваря я в началото на “Евангелието от Йоан” (Gospel of John) и написва “Ленън” след “John”. Слага до тях писмо, възхваляващо усилията му, положени в бежанския лагер, заедно с негови снимки с виетнамските деца. Зад всичко това подпира плаката на Дороти и Страхливия лъв.

После взима албума “Двойна фантазия” и оръжието си, което прикрива с парче картон, за да не си личат очертанията му през джоба.

На път към сградата “Дакота” спира, за да си купи книгата “Спасителят в ръжта”, която е забравил предната вечер. Купува си и химикалка, с която написва на вътрешната корица “Това е моето изявление”. Подписва се отдолу с “Холдън Колфийлд”.

Вече пред “Дакота”, бъбри известно време с портиера. После, подпрян на балюстрадата, се зачита в “Спасителят в ръжта”. Погълнат от любимата си история, той пропуска да види Джон Ленън, който слиза от такси и влиза в сградата.

Крайно огорчен, Марк Чапман продължава бдението си. Към него се присъединява Пол Гореш – фотограф-аматьор, който често дебне певеца и семейството му. Двамата са се засичали пред сградата и преди. Вярната фенка Джуд Стайн също се появява отново. Тя му казва, че двете с приятелката й Джери са разговаряли с Ленън в събота, след като той си е тръгнал.

Чапман я кани на обяд. После се връщат пред хотела. Петгодишният Шон Ленън излиза с бавачката си. Джуд Стайн ги запознава и Марк се ръкува с момчето. Той разказва по-късно:

“Той беше най-сладкото момченце, което някога бях виждал. Дори не ми мина през ума, че се готвя да убия бащата на бедното дете и то няма да има баща до края на живота си. А аз обичам деца. Аз съм Спасителят в ръжта”.

Пред уморените очи на Марк Чапман в звездна последователност от сградата излизат няколко популярни американски знаменитости. Но Джон Ленън го няма.

Той разговаря с Гореш и с портиера Хосе Пердомо, който го помни от посещението му през ноември. Показва му албума, казвайки че го е донесъл за автограф.

Докато си говорят, Чапман чува познат глас. Обръща се. Джон Ленън и Йоко Оно точно излизат от сградата, заобиколени от шумния си антураж.

Той онемява. Фотографът Гореш трябва да го отмести, за да се доближи до Ленън. Занемял, Марк протяга албума и химикалката. Ленън му се усмихва, поема ги и написва “Джон Ленън, декември 1980”. После му ги подава обратно, поклаща леко глава и го пита: “Това ли е всичко?”.

“Да” – отговаря Чапман. – “Благодаря, Джон”.

Ленън отново го пита “Това ли е всичко?”, а Йоко вече го чака в лимузината с отворена врата и запален двигател. Чапман отговаря: “Да, благодаря, това е всичко” и Ленън се качва в колата и потегля.

Чапман стои вцепенен, с албум в ръце и с оръжието все още в джоба му. Очаквал е да бъде надменно отблъснат, а се е случило точно обратното. Той е на седмото небе. Някъде дълбоко в него “лошият” Марк крещи от ярост: “Защо не го застреля?”. “Добрият” Марк му обяснява: “Не можех да го застрелям така. Исках да взема автограф”.

За първи път от доста време насам той се моли на Бог да му даде силата просто да се обърне и да си върви у дома.

Разкъсван е между доброто и злото в себе си. Но злото побеждава. Марк остава пред сградата.

Направи го! Направи го! Направи го!

Марк Чапман казва на Гореш: “Никога няма да ми повярват в Хавай”. Предлага да плати на фотографа 50 долара, ако е успял да го снима с Ленън. Гореш си тръгва в 20 часа, тъй като е очевидно, че семейство Ленън са отишли в звукозаписното си студио и вероятно няма да се върнат преди полунощ. Чапман го съветва да остане:

“Аз бих почакал. Никога не знаеш дали ще го видиш отново”.

Гореш не схваща злокобния намек и си тръгва. Чапман остава в компанията на портиера Хосе Пердомо.

В 22:50 часа бяла лимузина завива иззад ъгъла и спира пред сградата. Първа от нея излиза Йоко Оно. Джон Ленън я следва.

Той минава покрай Марк Чапман, който чува в главата си глас, повтарящ като мантра: “Направи го! Направи го! Направи го!”.

Провиква се: “Г-н Ленън!”.

Ленън се обръща и вижда срещу себе Чапман, леко приклекнал с оръжие в ръце. Прогърмяват пет равномерни изстрела.

Ленън се обръща в опит да избяга, но четири от петте куршума го пронизват. За удивление на Чапман той не пада, а продължава да тича към портиерната, където извиква: “Прострелян съм!” и пада по лице.

От другата страна на улицата има станция на метрото, но Чапман не прави усилие да избяга.

Пердомо се обръща яростно към него: “Знаеш ли какво направи?! Знаеш ли какво направи?!”. Изблъсква оръжието от ръцете му и го изритва надалеч.

Чапман сваля шапката и палтото си, и ги захвърля на тротоара. Знае, че полицията идва и иска да видят, че не крие оръжие. Изважда “Спасителят в ръжта” от джоба си и се опитва да чете, докато крачи в очакване.

Полицейска кола изръмжава пред сградата и от нея слизат двама униформени. Единият се затичва вътре. Пердомо посочва Чапман на другия.

Той вдига ръце над главата си: “Не ме наранявайте. Не съм въоръжен”.

“Действах сам” – обяснява той, докато полицаят го опира в стената с разперени ръце и крака, и го претърсва. После му щракват белезниците и го вкарват на задната седалка в полицейската кола.

“Съжалявам, че Ви създавам толкова неприятности” – искрено се извинява той през целия път до управлението.

Реквием на една епоха

“Входът на моргата е заключен здраво с верига и катинар. Служители в зелени погребални маски се движат в нямо шоу, думите им са недоловими или напечатани на бланки от мрачни държавни машинописци. Зад тях, в хладилника, лежат шейсетте години”.

– Пийт Хамил, списание “Ню Йорк”

Живущите в района на сградата “Дакота” никога няма да забравят онази паметна нощ. Около полунощ, час след стрелбата, улиците се изпълват с шума на тълпи от хора, стичащи се от всички страни към лобното място на своя идол. Там палят свещи и напяват текстове от песните му.

Друга тълпа се събира пред болницата, където е откарано тялото на Джон Ленън, като някои падат на колене за молитва. По молба на Йоко Оно, лекарите отлагат официалното съобщение за смъртта му, тъй като тя не иска Шон да чуе за случилото се по радиото преди да му е съобщила лично.

До 1 часа през нощта пред “Дакота” вече са се събрали около 1 000 души. Сред тях са млади родители с децата си. Някои напяват “All My Loving”. Всички се присъединяват за последния стих “Ще ти изпратя цялата си любов”. Мнозина са потънали в сълзи.

Други напяват “Дай(те) шанс на мира”, песен на Ленън, превърнала се в химн на движението за мир.

Горе, на шестия етаж на “Дакота”, Йоко е внимателно разпитвана от детектив от полицията. Напевите на поклонниците се чуват от улицата.

В 4 часа сутринта личният асистент на вдовицата излиза на балкона. Долу все още има стотици хора, пеещи песни на “Бийтълс”, пиещи бира и пушещи трева. Той слиза при тях и им обяснява, че Йоко се опитва да спи. Опечалените фенове се съобразяват за кратко и продължават да бдят почти тихо, със заглушено радио, предавайки си кенчета с бира и джойнт от ръка на ръка в мразовития въздух. Но веднага щом слънцето изгрява, още и още хора се присъединяват към бдението и напевите се възобновяват.

Новината се разпространява по целия свят със светкавична бързина. Стотици се събират на тихо поклонение край Линкълн Мемориал във Вашингтон, окръг Колумбия. Тълпа от 2 000 души се събира за бдение със свещи в Лос Анджелис. В следващите няколко дни тийнейджърка от Флорида и 30-годишен мъж от Юта се самоубиват, оставяйки бележки, че не могат да живеят в свят без Джон Ленън.

Нищо не е разтърсвало американците така от смъртта на президента Джон Кенеди насам.

Йоко Оно се обръща с молба към феновете да се “молят за душата на Джон”, като запазят 10-минутно мълчание в 14 часа, в неделята на 14 декември. Радиостанции от Люксембург до Омаха обявяват, че ще спрат излъчването си в този час.

В 6 часа в неделя сутринта няколко хиляди души се събират в Мелбърн, Австралия, за да гледат видео от концерт на “Бийтълс”.

В Ню Йорк тълпата в Сентръл Парк се изчислява на 50 000-100 000 души. Сред хората са кмета на града, който е заповядал знамената на държавните учреждения да бъдат свалени наполовина в знак на траур. Поклонението е последвано от 30-минутен концерт с музика на “Бийтълс”. След това много от хората изминават краткото разстояние до “Дакота”, за да продължат бдението там. Пощенски чували с над 4 500 съболезнователни телеграми вече са пристигнали на адреса.

По целия свят хората се събират, за да споделят скръбта и шока си от новината, че Джон Ленън, дръзката и язвителна душа на бийтълсите, чиято музика докосва поколения и омагьосва света, е покосен на прага на дома си от един объркан и депресиран млад мъж, който някога го е идолизирал.

Друг объркан и склонен към самоубийство млад мъж е сред тълпата от поклонници в Ню Йорк. Три седмици по-късно той записва мислите си на магнетофонна лента:

“Просто искам да се сбогувам със старата година, която не беше нищо друго, освен пълна мизерия и смърт. Джон Ленън е мъртъв, светът е свършен, забравете го”.

“Каквото и да сторя през 1981 г., то ще бъде единствено заради Джоди Фостър. Просто ще покажа на света по някакъв начин, че я обожавам и боготворя”.

Светът ще научи за Джон Хинкли три месеца по-късно.

Екзорсизъм в затвора

Марк Чапман е обвинен в убийство втора степен (съзнателно убийство без предварително планиране) – най-сериозното обвинение в щат Ню Йорк за убийство на цивилно лице.

Полицията приема доста сериозно заплахата от саморазправа. Прозорците в болничната стая, където Чапман е откаран за психиатрична експертиза, са боядисани в черно, в случай че отвън дебнат снайперисти. Страхувайки се за живота му, на път към съда властите го опаковат в бронирани жилетки и го карат да легне в задната част на полицейския ван, охраняван от фаланги от патрулни коли.

С наближаването на неделния ден, полицията се страхува все повече, че феновете, събиращи се за мълчаливо поклонение в парка, може да решат да щурмуват болницата. Затова прехвърлят арестанта в затвора на остров Райкърс. Процесия от психиатри се изреждат там, за да го преглеждат.

Той е подложен на десетки тестове и свободно разказва за гнева си към своя баща, за идентификацията си с Холдън Колфийлд и с Дороти от Оз, и дори за разговорите си с Малките хора. Освен това им дава списък с други знаменитости, за чието убийство е мислел. Казва, че докато е бил в Ню Йорк, е смятал да скочи от Статуята на свободата.

Психиатрите заключават, че макар и страдащ от заблуди, той е вменяем и следователно може да отговаря пред съда.

Диагнозите им се различават, но шестима от тях са готови да свидетелстват за защитата, че Чапман губи връзка с реалността. Обвинението разполага с трима експерти, които твърдят, че неговите заблуди са далеч от дефиницията за психоза.

През януари 1981 г. Марк Чапман е озарен от, както той смята, гениална идея. Ще използва съдебния процес, за да популяризира “Спасителят в ръжта”. Всички ще четат тази книга, с помощта на всемогъщите медии!

Той възнамерява да чете книгата по време на заседанията и от време на време да скача от мястото си с вик: “Четете “Спасителят в ръжта”!”. В подготовка за тази похвална кампания, той ревностно поставя автографа си върху копия от книгата, които пазачите му донасят в затвора.

Но на 8 юни, две седмици преди да се яви в съда, Чапман се обажда на своя адвокат Джонатан Маркс и му казва, че внезапно е осъзнал, че Бог иска от него да пледира виновен.

Адвокатът и психиатрите на защитата се опитват да го разубедят. Чапман е непреклонен. Маркс се обръща с молба към съдия Денис Едуардс да разреши втора психиатрична експертиза, която да установи дали подсъдимият е в компетенцията си да вземе такова решение. Съдията отказва.

На 22 юни, в отсъствието на пресата и обществеността, съдия Едуардс разпитва Чапман дали разбира последиците от тази промяна. На всеки въпрос той отговаря с “Да, Ваша чест”. Накрая казва: “Решението е мое и на Бог”.

Впечатлен от неговото спокойно и уверено поведение, съдия Едуард приема той да пледира виновен в убийство втора степен.

На 24 август в претъпканата съдебна зала съдия Едуардс отхвърля последния опит на адвокат Маркс да промени това решение. След това осъжда Марк Дейвид Чапман на доживотен затвор, с минимален срок от 20 години. Той няма да има право на условно освобождаване до началото на новото хилядолетие.

Марк Чапман преминава през агресивен период в затвора на остров Райкърс. Унищожава телевизора си, разкъсва дрехите си, запушва тоалетната си и когато тя се препълва, пръска пазачите с мръсната вода. Нужни са шестима, за да го озаптят.

По-късно, в началото на престоя му в затвора в Атика, Чапман преминава през още една вълна на лудост. Разказва как Светият дух е слязъл при него и му е съобщил, че е обсебен от демони. Чапман е заповядал на злите сили да го напуснат в името Божие. Лицето му се е изкривило в грозна гримаса и е почувствал как един от тях излиза през устата му. Провикнал се е: “Готов съм, Боже, да ги изкараме всичките, хайде!”. В рамките на час от него са излезли шест свирепи демона.

В затвора в Атика Марк Дейвид Чапман е образцов затворник и сякаш вече не страда от своите делюзии. Разрешени са му съпружески визити и вярната Глория го посещава редовно през изминалите 40 години. За целта им е отредена каравана, в която могат да бъдат насаме.

Мъничкият дом е оборудван с кухня, баня и телевизор, и, разбира се, легло, макар и единично. Свижданията им възлизат на около 44 часа в годината.

Въпреки надеждите на съпругата му, Чапман едва ли някога ще излезе на свобода. Той казва на Комисията по помилванията:

“Направих го, за да открадна славата на Джон Ленън. Донякъде съм още по-голямо нищожество от преди, защото сега хората ме мразят”.

Всяка година на 8 декември групи от почитатели се събират в сектор от Сентръл Парк, кръстен „Ягодови полета“ по името на автобиографичната песен на Джон Ленън, където е поставена паметна плоча с надпис “Imagine”.

Източници: “Mark David Chapman, the Man Who killed John Lennon” by Fred McGunagle; “Let Me Take You Down: Inside the Mind of Mark David Chapman, the Man Who killed John Lennon” by Jack Jones; “The Man Who Shot Lennon” by James R. Gaines; Court TV “Mugshots”; “Who Killed John Lennon?” by Fenton Bresler; “The Last Days of John Lennon: A Personal Memoir” by Fred Seaman; “I Read the News Today: The Social Drama of John Lennon’s Death” by Fred Fogo; “The Mourning of John Lennon” by Anthony Elliott; “Dakota Days: The True Story of John Lennon’s Final Years” by John Green; Statement of Mark David Chapman to police at 1 a.m., Dec. 9, 1980; Statement of Mark David Chapman to the New York Parole Board, Oct. 3, 2000

“Госпожице, искате ли да се снимате в киното?”, с тази фраза Валерий Асратян, известен още като “Режисьора”, се превръща в най-лошия кошмар на поредица от наивни девойки в залеза на СССР.

Москва, края на 80-те години на XX век. В дворовете и парковете на града започват да откриват пострадали девойки. Всяка от тях разказва една и съща история: дошла е в столицата, за да учи или да пазарува, на гарата или край магазина към нея се е приближил обаятелен млад мъж, който се е представил като режисьор и й е казал, че търси начинаеща актриса за главната роля в новия си филм, който ще се снима в Париж или на Лазурния бряг…

Предложение, на което не може да се устои.

Изгряваща звезда

Зоя пристига в Москва от родния си град Ногинск с влака. Дошла е да си купи нови обувки за предстоящата почивка на Черно море и да се наслади на разходката из центъра на града сред елегантната лятна тълпа. Столицата е това все пак, а не тихото тъкаческо градче Ногинск…

Девойката си купува сладолед на пешеходната улица “Кузнецкий мост” и без да бърза за никъде се отправя в посока към Театралния площад. Неочаквано по нея се провиква привлекателен около трийсет годишен мъж:

– Извинете, че си позволявам така свойски – усмихва се той и закрачва до нея. – Знаете ли, веднага щом Ви видях, разбрах, че точно това търсим.

Зоя е леко смутена и объркана. Тя не обича да се запознава на улицата и обикновено в подобни ситуации не продължава разговора, а бързо си тръгва. Но доброжелатният поглед на мъжа, приятният тембър на гласа му и твърдите му обноски я успокояват. Непознатият не прилича изобщо на уличен сваляч.

– Само няколко въпроса, – продължава мъжът. – С нищо няма да Ви задължат.

Той се спира, изважда от предния джоб на шушляковото си яке професионално удостоверение със златен релеф и се представя:

– Едуард Лвович Чапигин, режисьор в киностудио “Мосфилм”.

– Зоя.

– Прекрасно, Зойче, сега всичко ще Ви обясня…

Това прилича на подарък от съдбата. Двамата бавно крачат по древната улица “Петровка”, а пред нея се разгръщат картини, една от друга по-съблазнителни. Оказва се, че именно тя, Зоя, е момичето, описано в сценария на руско-френската продукция, която ще режисира новият й познат.

– Сюжетът е доста прост, – разказва Едуард Лвович, поглеждайки многозначително младата си събеседница. – Две приятелки от училище, дъщеря на дипломат и студентка в художествена академия “Строганов”, се срещат след дълга раздяла. Въпроси, разговори за увлечения, романси, кавалери… Всъщност, какво Ви е отношението към еротиката? Не, само не си мислете глупости. Никаква мръсотия, при нас е само чисто изкуство.

Режисьорът прекъсва разговора рядко, като уж между другото се интересува от родителите й и как си прекарва времето. Разбира, че тя учи в професионален техникум, като в момента е във ваканция, което го кара да възкликне радостно:

– Какъв късмет! Мисля, че ще успеем да завършим снимките до началото на учебната година.

Едуард Лвович се оживлява още повече, когато чува, че Зоя е “вече на шестнайсет” и си има приятел.

– Значи, не се налага да Ви се обяснява откъде идват децата? – засмива се режисьорът и, забелязал смущението по лицето на девойката, побързва да добави. – Все пак филмът не е предназначен за ученици от началното училище. Ще има няколко креватни сцени, доста смели при това.

– Но как аз ще…

– Нищо, че никога не сте се снимала, – прекъсва я режисьорът. – Побеждават смелите. Доверете се на моя опит: създадена сте за киното. Всъщност сама можете да се убедите в това. Ей сега ще отидем в студиото и ще направим пробни снимки.

Забелязвайки в изражението й известна подозрителна колебливост, той измъква като фокусник от шапката си своя последен коз:

– Решавайте, втори такъв шанс може и да нямате в живота. След девет дни снимачният екип започва работа на терен в Париж…

Този аргумент разсейва и последните й съмнения. Бъдещата кинозвезда прави своя избор. Впоследствие Зоя Ф. разказва:

“Още преди да отидем в квартирата, режисьорът ме заведе в някакъв подлез и ме накара да изиграя слепец, новородено, младолика жена. Коментираше действията ми, направляваше ме, подсказваше. После ме помоли да се съблека до кръста. Свалих си блузата и потника. Режисьорът гледаше и опипваше гърдите ми, правеше ми комплименти, но тогава чухме някакъв шум и аз бързо се облякох”.

“По пътя режисьорът ми протегна в дланта си две таблетки. Каза, че може би в студиото ще се наложи да пия шампанско, а главата ми трябва да е свежа и движенията ми ясно координирани. Обясни, че хапчетата ще неутрализират действието на алкохола. Когато пристигнахме в квартирата, режисьорът ме почерпи със силно кафе, а после ми връчи изрязан бански и нареди да се преоблека. После Едуард Лвович ме помоли да изиграя въжеиграч, като в същото време ме снимаше с камера. Започнах да чувствам замайване и колкото и да се опитвах, не можех да се отърся от тази отпадналост”.

“Режисьорът се съблече гол и предложи да легна с него в леглото. Когато възразих, той обясни, че трябва да се убеди в моята разкрепостеност. Свали ми банския и започна да ме целува по гърдите и лицето. Попита ме дали съм живяла с мъж…”.

Из материалите по углавното дело:

“Възползвайки се от това, че след приема на таблетките Зоя Ф. е престанала да осъзнава същността и характера на извършваните с нея действия, и не е била в състояние да ръководи постъпките си, насилникът е извършил с нея полови актове в обикновена и извратена форма. Докато Ф. се е обличала, той е огледал вещите й, но не е намерил нищо ценно. Действията на обвиняемия в дадения епизод са квалифицирани от следствието като изнасилване на непълнолетна, намираща се в безпомощно състояние”.

Удовлетворен от “пробите”, насилникът извежда натъпканото с психотропни вещества момиче от дома си и я оставя на близката автобусна спирка.

Нездрави интереси

Роденият в Ереван Валерий Георгиевич Асратян всъщност няма никакво отношение към киното. За сметка на това обаче още от ранно детство проявява огромен интерес към въпросите за секса и превръща в основна цел на живота си задоволяването на собствената си похот. Впоследствие, по време изготвяне на съдебномедицинската му експертиза, психиатрите изучават внимателно неговата биография, а от разговорите си с него научават не малко важни подробности.

Асратян е роден през 1958 г. в благополучно и образовано семейство. За разлика от повечето серийни убийци като малък той не е подлаган на насилие или жестоко отношение от страна на околните. Родителите му го обсипват с ласки и внимание, още повече че той е слабо и болнаво дете. Възрастните съвсем рано започват да забелязват неговия особен интерес към секса. Възпитателите в детската градина се оплакват на родителите му, че той обича да се усамотява с момиченцата и да си играе с тях на “доктор” – съблича ги и разглежда и опипва половите им органи. Според собствените му признания той е обичал да преследва и шпионира момичета. Специално се е качвал в препълнени автобуси, за да може уж случайно да се отърква в притиснатите в множеството безпомощни жени.

Вече на тринадесет години той получава първия си сексуален опит. Негова партньорка е 28-годишна позната, която му прави орална любов. На четиринайсет години Асратян вече се среща с жени постоянно. Общителен, импулсивен, притежаващ жив ум и достатъчно висок за възрастта си интелект, той с лекота си намира приятелки сред своите съученички и съседки. Голяма част от момичетата, опасяващи се от нежелана бременност, предпочитат сексуални контакти в нетрадиционна форма, което напълно го устройва.

Още в горните класове на гимназията той се увлича по психологията, което впоследствие му помага с лекота да установява контакт с непознати хора. Асратян е приет в Арменския държавен педагогически институт и го завършва с диплома по специалност предучилищна психология и педагогика.

Нимфетки

Валерий Асратян не променя пристрастията си по време на висшето си обучение. Намира се в постоянно търсене на любовни авантюри и спечелва сред съкурсниците си славата на плейбой. Практически всекидневно се среща с нова партньорка и счита себе си за опитен разбивач на женски сърца, тоест истински мъж.

Но още в института Асратян започва все по-малко да се интересува от възрастни жени. Привличат го предимно подрастващи девойки. Добре начетен, той намира много общи черти между себе си и героя в знаменития роман “Лолита” на Владимир Набоков. Неконтролируемо е привлечен от момичета в “нимфетска” възраст – десет-четиринайсет годишни. Разбирайки до какво може да доведе подобна страст, Асратян се опитва да се отърве от натрапчивите мисли. Но не може да надвие себе си.

След завършване на института през 1980 г. Асратян работи известно време като педагог-възпитател в училище-интернат за деца, поразени от полиомиелит и детски церебрален паралич. През 1981 г. се жени за московчанка и се премества в столицата. В този момент започва неговата “режисьорска” кариера. Два пъти, през 1982 г. и 1985 г., е осъждан за извършване на развратни действия по отношение на малолетни момичета.

Излежавайки втората си присъда, той получава принудително местожителство в Белгородска област, но, разбира се, няма намерение да живее на това затънтено място. През 1988 г. Асратян се връща в Москва. Съпругата му отказва да го приеме обратно и той се събира с касиерка в магазин за хранителни стоки на име Марина Агаева. Четиридесетгодишната Агаева и нейната четиринайсетгодишна дъщеря стават наложници на циничния си съквартирант и се редуват добросъвестно да реализират сексуалната му похот. Не след дълго двете изплашени жени се превръщат в негови съучастници, помагайки на “режисьора” да подбира кандидатки за главната роля в неговия “филм за възрастни”.

Пробни снимки

Асратян се запознава с бъдещите си жертви в центъра на Москва. Любимото му място за “лов” е магазин “Детски свят”, посещаван от особено много наивни провинциалистки и въобще красиви момичета. Притежавайки авторитетна външност и увереност, граничеща с наглост, той им се представя като продуцент или режисьор от “Мосфилм” с помощта на фалшиво удостоверение. После, в зависимост от контакта със събеседницата, предлага снимки в киното и пътуване във Венеция, Париж или Берлин. Перспективата за командировка зад граница за сметка на студиото прави сговорчиви и най-внимателните и недоверчивите.

Сетне Асратян продължава по отработения до най-малката подробност сценарий. Завежда нищо неподозиращата девойка в квартирата на своята “асистентка” Марина Агаева, където се разгръщат основните събития. Партньорката му приготвя киноапаратурата и осветлението за снимките, а “режисьорът” бързо сварява силно кафе и галантно го поднася на бъдещата звезда на големия екран. Преди това сипва в чашката дяволска смес, състояща се от силнодействащи психотропни вещества. Жертвата изпива ободряващата напитка, забелязвайки странно горчивия й вкус, и изпада в полусъзнателно състояние. Време е за “пробните снимки”.

Из материалите по углавното дело:

“За улеснение на престъпната си дейност Асратян използва вещества със сънотворни или психотропни свойства. За тяхното въздействие върху човешката психика е научил от “Справочник за лекарствени препарати, използвани в медицинската практика в СССР”. Най-често Асратян прибягва до невролептици, транквиланти, седативи и антидепресанти. В зависимост от целта си смесва хапчетата в различни съчетания и дози. Първо разбърква един от препаратите в кафе, а след като на момичето му прилошее, под различни предлози я кара да приеме още таблетки, с което окончателно я опиянява. Някои от жертвите са се намирали в безпомощно състояние в продължение на няколко часа, а други – три-четири дни, в течение на които Асратян ги е използвал за сексуални опити във всеки удобен за него момент”.

Първоначално той се запознава с момичетата самостоятелно. Избира провинциалистки – жителки на Подмосковието, дошли в Москва на пазар или на екскурзия. Те не се ориентират добре в града и са по-отворени за контакт. Скоро се досеща, че ще е още по-лесно, убедително и весело да обработва жертвите съвместно с Марина Агаева. После привличат към извратените си занимания и нейната психически болна малолетна дъщеря Татяна. Момичето е използвано от Асратян не само като примамка (режисьорът я представя като втората “героиня” във филма), но и за сдобиване с рецепти. Татяна страда от сериозни заболявания, нуждае се от медицинско наблюдение и постоянно приема различни психотропни лекарства. Тя изпитва панически страх от Асратян и тича към поликлиниката без да му се налага да й повтаря два пъти.

Из показанията на Асратян:

“Майка и дъщеря помагаха да създадем у момичетата увереността, че наистина сме снимачен екип. Уговаряхме се преди това кой какво трябва да прави. Освен това Марина и Таня трябваше да помагат на момичетата, да ги водят до тоалетна, да ги хранят. Под въздействието на хапчетата някои от тях неволно се изпускаха, течаха им лиги… Трябваше да перат бельо и дрехи, да чистят в квартирата, да следят за състоянието им”.

Подобни развлечения, въпреки скромния “реквизит” и минималните разходи по пленниците, са скъпо удоволствие. Все пак шампанското и лекарствата не са без пари. Освен това безработният “режисьор” държи да изглежда досущ като преуспяващ деятел на изкуството от столичния елит. Точно затова той предпочита да се запознава с добре облечени момичета, накичени с бижута.

След като се позабавлява с тях, с помощта на съучастничките си той преоблича безпомощните пленнички в бабешки дрипи, сваля от тях всички пръстени, верижки и дрънкулки, и наливайки в устите им последна ударна доза лекарства, ги извежда от дома. Винаги ги води по обиколни пътища, за да не могат да намерят отново адреса или да си спомнят пътя, по който са минали. Наистина впоследствие много малко от пострадалите момичета успяват да възстановят с подробности случилото се с тях нещастие.

За Асратян няма разлика между четиринайсетгодишно дете и двайсетгодишна студентка. Всички те са просто предмети, които той използва за свое удоволствие.

Неговите “игри” стават все по-извратени. Преситената фантазия на перверзника го кара да привлече в креватните забави и Марина. Той с интерес наблюдава сцените на лесбийски ласки, като се присъединява по-късно и устройва оргии по свой собствен сценарий.

Веднъж Асратян успява да замъкне на “снимачната площадка” две приятелки наведнъж. С тях “общува” в различни комбинации, след което ги изпраща една по една, натъпкани със сънотворни. За една от жертвите дългите “пробни снимки” завършват с бременност. Непълнолетното момиче, криещо от родителите си за своята среща с “режисьора”, съобщава за това твърде късно. Абортът вече е твърде рискован и тя се оказва майка на детото на своя изнасилвач. Според някои източници девойката е нямала никакъв спомен за случилото се и новината за бременността я е накарала да скочи пред автобус.

В един момент Валерий Асратян разбира, че за да прикрива престъпленията си вече не е достътъчно просто да отведе упоената си жертва по далече от дома. Бройката на излъганите момичета възлиза на десетки, свидетелите стават все повече. В крайна сметка той решава, че за да остане на свобода, ще трябва да убива…

Смъртоносни “дубли”

Изнасилвайки и ограбвайки поредното момиче, Асратян стрива на прах 80 таблетки, взима бутилка с вода и замъква едва ходещата жертва към крайградската електричка на станция Царицина. Преди да я качи във вагона, той й дава да изпие смъртоносната доза сънотворни. После, като загрижен татко, внася момичето във влака и го слага да седне. Асратян остава на перона, вперил поглед след електричката, отнасяща жертвата му към смъртта…

За щастие, момичето не пристига на тази последна спирка. Организмът й реагира на огромната доза лекарства и линейката, извикана от пътниците във влакчето, пристига навреме.

Освен две жестоки убийства (третата девойка, която “режисьорът” се опитва да удуши с колан от халат, по чудо оживява), следствието доказва още пет опита за убийство.

Пет от жертвите на Асратян изваждат късмет. Спасяват ги две обстоятелства. Той им дава твърде голяма доза лекарства и организмът им просто отказва да поеме отрова в такива количества. Медицинската помощ също пристига навреме. Наистина, няколко дни момичетата се намират между живота и смъртта, а лекарите в началото дават доста мрачни прогнози.

Всичко на всичко в углавното дело влизат 17 епизода (толкова заявления постъпват в милицията), осем от които – смъртоносни “дубли”, не доведени до край, въпреки старанията на Асратян.

Жертвите са объркани, зле си спомнят подробностите, дават само повърхностно описание на външността на перверзника. По тези оскъдни и разкъсани показания следователите все пак успяват да съставят фоторобот и да изяснят къде е ловната територия на “режисьора”. Узнавайки, че той се представя като сътрудник в “Мосфилм”, разследващите се отправят към кадровия отдел на киностудиото, където разглеждат хиляди досиета на служители, опитвайки се да открият някаква следа. В центъра на града, около магазин “Детски свят” и на улиците “Кузнецкий мост” и “Пушкинская”, с вид на скучаещи провинциалистки се разхождат служителки на реда под прикритие. На насилникът не попада в мрежата, а броят на жертвите расте.

Смачкани от нещастието родители водят децата си в Главно управление на вътрешните работи, молят да бъде намерен насилникът, предлагат помощта си. Най-накрая късметът се усмихва на разследващите: една от девойките не много уверено, но все пак успява да покаже улицата и дома, където са се провели “снимките”. Властите установяват наблюдение и скоро се убеждават, че са на прав път. Човек, приличащ на фоторобота на маниака, често попада в полезрението на ченгетата в засада.

Залавят Валерий Асратян на площада пред Болшой театър (според друга версия е бил заловен в зоологическата градина), докато омайва поредната си жертва. Щракват му белезниците и той първоначално се опитва да се отскубне, но скоро се успокоява и вече в колата, на път към управлението, неочаквано казва:

– Интересуват ли Ви убийства? Готов съм да разкажа.

Паяк в буркан

Оперативните служители, не разполагащи в онзи момент с информация за убийства, са удивени от разговорливостта на режисьора. Неговата “искреност” има просто обяснение. Асратян никак не иска да попадне в общата камера с други арестанти. Знае, че ще му се наложи да отговаря за блудството с деца – не само по законите на държавата, но и по неписаните закони на затворниците…

На следващия ден Асратян отвежда властите на мястото на убийство в московското селце Битца, където от страх да не бъде разобличен е убил с нож и захвърлил седемнадесетгодишно момиче сираче. При второто убийство той удавя студентка във ваната на жилището й. При това го прави толкова правдоподобно, че съдебномедицинските експерти предполагат, че смъртта е настъпила при нещастен случай. Това е единствената жертва, изнасилена и убита в собствения й дом.

По време на предварителното следствие Асратян лежи в самостоятелна килия, като паяк в буркан. Той ужасно се страхува, че ще попадне в затвора, където сексуални насилници като него обикновено стават жертва на насилствен хомосексуализъм и сам настоява за смъртна присъда. Съдът удовлетворя молбата му и го осъжда на смърт чрез разстрел. Изпратен е в легендарния затвор “Бутирка”, където чезнат прочути чудовища като Сергей Головкин и Сергей Ряховски. Асратян не прави опит да обжалва присъдата си…

Останалите затворници го смятат за двуличник и интригант. Разстрелват го на неизвестна дата през 1996 г., след 20:00 часа вечерта, когато обикновено в затвора настъпва такава удивителна тишина, че се чува и муха да бръмне в коридора.

Историята на Валерий Асратян, която е без аналог в практиката съветските криминалисти, се отличава с един трагичен детайл. Външно механизмът на “режисьора” за търсене на жертви напомня на действията на най-продуктивните серийни убийци: плътен, понякога многодневен контакт с обекта, запознаване с неговите интереси, залъгване с лъжливи обещания до мястото на извършване на престъплението. Но с това сходството се изчерпва. Ако Андрей Чикатило, Сергей Головкин, Анатолий Сливко и Сергей Ряховски са предпочитали да си имат работа с леки и пропаднали жени, трудни тийнейджъри, проститутки или слабоумни скитници, то жертвите на Валерий Асратян по никакъв начин нямат място в така наречената “рискова група”.

Нито едно от момичетата, хванали се на въдицата на “режисьора”, не е имало негативни характеристики. Никоя от тях не е взимала наркотици, не е страдала от психически отклонения, не се е заразявала с венерически болести, срещу тях не са подавани никога никакви жалби, а в училище, на работа или в университета са били познати като честни, дисциплинирани и възпитани момичета. Техният единствен недостатък е, че твърде много са искали да се снимат в киното…

Източници: “Маниаци… Сляпа смърт: Хроника на серийните убийства” от Николай Модестов, serial-killers.ru, mk.ru, shevkunenko.ru

Това е една история, чийто главен герой – футболистът Лучано Ре Чекони, е достоен за награда “Дарвин”.

В средата на 70-те години на миналия век Русият ангел, както е известен сред феновете, е на върха на славата си. Любимец на агитката на “Лацио” и национал на Италия, Лучано печели сърцата на феновете не само с безкомпромисните си изяви на терена, но и с поведението си извън него. Той е известен като безгрижен веселяк, който маже обувките на своите съотборници с кравешки изпражнения, приземява се на игрището с парашут по време на тренировка, крие ключа от съблекалнята… И именно силно изявеното му и на моменти прекрачващо границите чувство за хумор ще се окаже “трамплин” към нелепата му гибел.

На 18 януари 1977-а Ре Чеколи научава от лекаря на отбора, че тежката контузия, от която страда в последните месеци, е напълно отшумяла и той е готов да се завърне в игра. 28-годишният спортист вижда в това повод за празнуване и вечерта излиза в компанията на двама свои приятели, единият от които – Пиетро Гедин, е негов съотборник в “Лацио”.

На път към избраното заведение, тримата минават край бижутерия и Лучано заявява на другарите си, че ще се отбие вътре, за да направи някаква поръчка.

След което нахлува в магазина, държейки ръцете в джобовете си по начин, внушаващ наличието на огнестрелно оръжие и изкрещява: “Никой да не мърда! Това е обир!”.

Собственикът Бруно Табочини*, преживял вече два грабежа в рамките на последната година, се оказва фатално подготвен за подобна ситуация. Той светкавично вади пистолет и стреля срещу “нападателя”. Лучано се свлича на пода и след малко издъхва в ръцете на невярващия си съотборник Гедин**, промълвявайки: “Това е шега, само една шега”.

Табочини е изправен пред съда, но бива оправдан с мотива, че е действал в условия на неизбежна самоотбрана. И действително сякаш никой не вини бижутера. Няма гневни реакции срещу него нито от семейството, нито от иначе доста избухливите тифози на “Лацио”.

Последната шега на Ре Чеколи коства живота му, но как би реагирал всеки нас на мястото на уплашения търговец, ако попадне в подобна ситуация?!

*Според някои източници, Табочели и Ре Чекони са били приятели, но в момента на “обира” бижутерът не успява да разпознае футболиста, който бил с шапка и високо вдигната яка.

**Има твърдения, че Пиетро Гедин и другият спътник на Лучано също са нахлули с викове: “Това е обир” , но тази версия е малко вероятна, с оглед на факта че Табочели стреля само по Ре Чеколи, а не и по тримата

Източници: forzaitalianfootball.com, chr.bg, football24.bg

Владимир Романов влиза в историята на руския криминален свят като “Калининградския Чикатило”, “Таксист” или под по-устойчивото прозвище “Багратионовския маниак”. Той е семеен мъж за пример, работник в завод, частен таксиметров шофьор. Но също така е сериен убиец, изнасилвач и педофил*. Този двоен живот го подтиква към извършването на 12 убийства на невинни девойки в пубертетна възраст. Какви са мотивите на Владимир Романов? Сексуални фантазии или отмъщение за униженията, които е изтърпял в затвора?

* всъщност правилният термин в този случай е хебефилия или “лолита синдром”.

Петел в курника

Архангелск, 90-те години на миналия век. Точно там е изпратен да излежава първата си присъда Владимир Романов, роден на 5 декември 1950 г. в руския ексклав Калининградска област. Осъден е на 9 години затвор за изнасилването на дванайсетгодишно момиче, което се опитал да удуши. Жертвата му обаче оцелява и дава описание на престъпника. Тогава все още никой не знае, че Романов вече е убивал. Същата 1991 година е отнел живота на две непълнолетни момичета, чиито тела е закопал. Властите ги водят за безследно изчезнали и чак години по-късно научават истината за тяхната съдба.

В затвора, или “зоната”, както наричат наказателните колонии в Русия, педофилите и убийците на деца автоматично попадат в категорията “петли”. Това е най-низшата възможна каста – “прокажените” в затворническата йерархия. Основа черта на тази прослойка се явява пасивния хомосексуализъм: доброволен или принудителен.

Но не всеки “петел” практикува редовно хомосексуални отношения.

Низвергнатите в рамките на затворническия бит имат статус на “недосегаеми”, но в малко по-различен смисъл на думата. Те живеят извън пълноценното затворническо общество. Принудени са да спят на земята, под нара, край клозета (който често е клекало) и ги товарят с възможно най-мръсната и неприятна работа. В по-големите лагери за тях са предназначени отделни бараки, наречени “курници”.

Затворник, който размени дума с “петел” или дори просто понечи да му подаде нещо изпуснато, рискува да съсипе репутацията си в очите на останалите, и самият той да се сдобие със стасуса на “недосегаем”.

Низвергнатият няма право да сяда на общата маса в трапезарията, не може да се мие в същия умивалник или да използва същата тоалетна. Хранят се със собствени прибори, които държат отделно от приборите на останалите в столовата. Длъжни са да правят път на “нормалните” затворници. Оттук нататък посоката за “петела” е само една – спускане по затворническия вертикал, който води към едно единствено място – дъното.

Униженията, които Романов изтърпява в затвора, го изпълват със злоба и жажда за отмъщение. Но преди всичко го правят много прикрит и предпазлив. Следващите си престъпления той извършва с много по-голяма жестокост и цели пет години успява да се изплъзне от полезрението на правоохранителните органи.

Добродушен чичо

Владимир Романов излежава цялата си присъда и излиза от затвора през лятото на 2001 г. Връща се в дома си в град Багратионовск, Калининградска област и си намира работа в предприятие за дървообработка. Превръща се в примерен работник и семеен мъж. Голямата му дъщеря живее отделно, но синът му остава в дома на родителите си със своята съпруга. Неговите близки нямат ни най-малка представа с какви занимания запълва вечерите си Владимир, когато излиза да работи като такси на частно.

Междувременно в околните села започват да се появяват тела на убити девойки.

На 30 септември 2001 г. дванайсетгодишната Таня от село Константиновка се качва в колата на, както ѝ се струва, добродушен чичо. Момичето, израснало в селце с едва 85 жители, едва ли е можело да си представи, че този момент ще ѝ струва живота. Родителите на Таня бият тревога още същия ден. Но минават пет дълги години в неизвестност, преди да властите да им съобщят, че покритото с камъни тяло на дъщеря им през цялото това време е лежало в гората край съседното село Ярославское.

“… видях момиче на 12-13 години. Предложих ѝ да я закарам… в гората я накарах да поеме половия ми член в устата си, после я убих – удуших я с ръце. Възможно е при удушаването да съм ползвал примка. Трупът скрих в канавката и го затрупах с камъни”. – из показанията на Владимир Романов.

На 15 март 2002 г. в крайпътната канавка на Берлинско шосе е намерена следващата жертва – изнасилено и удушено тринайсетгодишно момиче на име Ирина Левашова от село Долгоруково. Сътрудниците от милицията установяват, че малко преди смъртта си девойката е чакала автобус, а после се е качила в някаква кола. До тялото ѝ намират отпечатък от автомобилна гума. На следващия ден, отново на същото Берлинско шосе, събирач на метални отпадъци намира още един труп с разбита глава и следи от сексуално насилие. Ирина Терешина, деветнайсетгодишна студентка по медицина е изчезнала преди месец, когато се е качила в частно такси, за да отиде на дискотека в Калининград.

“Видях на спирката момиче на около 20 години. Предложих ѝ да я закарам до Калининград. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… Закарах я на безлюдно място… Там я заставих да поеме половия ми член в устата си, след което я убих – нанесох ѝ няколко удара с тръба по главата. Трупът скрих в канавката.” – из показанията на Владимир Романов.

После загива петнайсетгодишната Аня Преснякова от село Владимирово. На 9 април 2002 г. тя отива на рожден ден на приятелка в съседното село. Вечерта, след празника си тръгва за вкъщи и изчезва. Нейните удушени и поругани останки ще бъдат намерени чак след година.

До този момент правоохранителните органи са класифицирали убийствата като отделни, несвързани един с друг случаи. Следствието тепърва ще трябва да се изправи пред жестоката истина, в която никой не иска да повярва.

В областта се подвизава маниак.

Скръбен списък

Сякаш опасявайки се, че може да е привлякъл внимание, убиецът изчезва в продължение на почти две години.

Тогава скръбният списък продължава да расте: на 15 февруари 2004 г. изчезва безследно дванайсетгодишната Жанна С. от село Долгоруково.

Някои от жертвите на Романов са открити след години, а други почти веднага. Някои тела убиецът просто изхвърля в крайпътните канавки, а други внимателно скрива на безлюдни места. Понякога нарязва лицата им с нож, а ако разполага с повече време, подпалва телата им. Във всички случаи се отървава от телата по начин, който да му позволи да напусне местопроизшествието незабелязано и без да оставя следи.

Едно от тези зловещи скривалища е ябълковата градина край селското гробище във Владимирово. Самото гробище е разположено на хълм, до който води запусната и обрасла с растителност пътечка. Трудно е да откриеш мястото, ако не си местен. Точно там убиецът е изхвърлил тялото на тринайсетгодишната Татяна Е., изчезнала на 13 март 2004 г. Момичето е удушено с връв. Свидетели потвърждават, че тя се е качила на стоп в някаква кола, за да се прибере вкъщи.

“По пътя видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… отбих вдясно от пътя и спрях в изоставената градина край гробището. Та я убих – удуших я с ръце. При удушаването използвах и примка. Доколкото помня, не съм извършвал никакви насилствени сексуални действия с нея, но не изключвам, че може и да съм извършвал. Трупът скрих в градината, в тревата.” – из показанията на Владимир Романов.

Властите си задават въпроса защо жертвите биха се качили в колата на напълно непознат човек? Близките им твърдят, че те никога не биха го направили. Може би убиецът притежава някакво особено качество, способно да притъпи инстинкта им за самосъхранение. Или изглежда толкова слаб и безобиден, че момичетата дори не допускат мисълта, че би могъл да представлява опасност. Следователите работят по версията, че маниакът вероятно е вдъхващ доверие възрастен човек, или е облечен в униформа на военен или милиционер.

На 6 април 2004 г. на полето край село Славяновка е открит обгорения труп на петнайсетгодишната Елена Кравченко от село Невское, която е изчезнала месец преди това, отивайки на гости на приятелка в съседното село. Причината за смъртта ѝ са удари с нож, нанесени в областта на гърлото.

“… видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… отбих от пътя и спрях на безлюдно място. Там с помощта на нож я заставих да се съблече и извърших с нея полов акт, след което я убих, нанасяйки ѝ удари с ножа в шията. Трупът скрих в храстите.” – из показанията на Владимир Романов.

Във вечерта на 3 август същата година четиринайсетгодишната Валентина А. пътува с автобуса към родното си село, връщайки се от Калининград. Тя така и не се прибира у дома. Според свидетелите кондукторът е свалил непълнолетното момиче от автобуса, защото е нямала билет. За последен път е видяна жива на спирката, опитвайки се да спре минаващите коли. След седмица я намират удушена на брега на близкото езеро.

“По пътя видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… свърнах вдясно от пътя в гората. Там я убих – удуших я с ръце. Трупът хвърлих в езерото.” – из показанията на Владимир Романов.

В селцето Майски има една единствена улица, агрокомбинат и пункт за приемане на черни метали. По пътя минават едва по няколко коли на ден. На 8 септември в зловонната яма на прасетата край селото е открито изгореното тяло на осемнайсетгодишната Наталия Ф. Момичето е изнасилено и удушено.

Божа кравичка

Тази поредица от изчезвания и убийства на млади момичета, извършени с еднакъв почерк, отдавна е навела сътрудниците от милицията на мисълта, че в района се подвизава маниак. Но след последното убийство Романов отново си взима почивка. Този път паузата продължава почти година.

През 2005-а единствената жертва на Багратионовския маниак става дванайсетгодишната Галина Р. На 17 септември тя изчезва на път към магазина в село Правдинск. Тялото на изнасиленото момиче е открито в полето след два месеца.

“В Правдинск видях момиче на 12-13 години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… свърнах вдясно от пътя и спрях на безлюдно място. Там по насилствен начин извърших с нея полов акт, след което я убих – удуших я с ръце. При удушаването използвах и примка. Трупът скрих в тревата в полето.” – из показанията на Владимир Романов.

След толкова много убийства изглежда е време властите да предупредят населението, да обяснят сериозността на положението и да настоят родителите да не пускат дъщерите си сами по опасните пътища. Да втълпят в ума на всяко момиче, че ако пред нея спре кола на самотен път, трябва веднага да си плюе на петите, а не да се усмихва доверчиво в лицето на смъртта.

Само че руската милиция, всъщност властите навсякъде по света, не обичат да общуват с медиите. Твърдят, че “ненужното раздухване на проблема” им пречи да работят. Още повече, че в медиите може да изтече “излишна” информация, която да разтревожи престъпника и той да се скрие. Понятието “предотвратяване на престъпление” сякаш отдавна е отпаднало от речника на руските правоохранителни органи. Дори онези сътрудници, които все още залавят престъпници, а не имитират бурна дейност, са фокусирани повече върху това да хванат убиеца, отколкото да спасят жертвата.

Освен това да бъде заловен един маниак не е никак лесна работа. По правило те притежават съвсем невзрачна външност и биографията им обикновено е напълно нормална. Романов, например, се оказва добродушен на вид възрастен човечец, дребен на ръст, спретнато облечен, с “пушкински” бакенбарди. Жертвите вероятно са го приемали за безобиден чичко – един вид “божа кравичка”. Близките му не подозират с какво се занимава, докато работи като “таксист”. Обикновено той се връща у дома късно след полунощ, окончателно успокоен. И продължава скромното си съществуване до следващото убийство. Все пак прибягва до известна хитрост, за да обърка следствието: само за няколко години сменя пет автомобила.

Впоследствие става ясно, че Романов е предизвиквал интереса на следствието цели шест пъти, но всеки път е бил отхвърлян като възможен заподозрян. Системата, адекватно функционираща преди 10-15 години, когато углавното следствие в Калининград се е считало за най-доброто в страната, сега е практически разрушена. В противен случай Владимир Романов неизбежно е щял да попадне в полезрението на следователите.

Но при липсата на работеща система, остава единствено да се чака маниакът да допусне грешка. Точно така и се случва.

Фатална грешка

Владимир Романов е разкрит съвсем случайно. Фаталната грешка довела до неговото разобличаване, е нападението му над “истинска” жена в края на август 2005 г., която в тъмното помисля за подрастващо момиче.

Двадесет и три годишната девойка, изглеждаща доста по-млада от годините си, живее в село Домново, а работи в Калининград. В онази вечер както обикновено тя се придвижва с автобуса до село Луговово, откъдето се обажда на родителите си и им казва, че ще се прибере до вкъщи на стоп.

За неин лош късмет зад волана на колата, в която се качва, седи не друг, а дружелюбният чичо Владимир Романов. Той отбива от главния път в посока към село Марийское. Изважда цигара и помолва пътничката си да провери дали запалката му не е паднала под нейната седалка. Когато тя се навежда, Романов замахва към тила ѝ с предварително приготвен малък чук. За щастие, ударът пропуска целта, а момичето успява да набере последния набран номер в мобилния си телефон и да изкрещи в слушалката: “Татко, убиват ме!”.

Романов продължава да я удря и се опитва да я удуши. Момичето оказва жестока съпротива и отървавайки се от хватката му, успява да се измъкне от колата. Побягва по пътя, но “чичкото” я догонва с три скока, поваля я на асфалта и я завлича обратно в купето на своето “Ауди” 80. Тя крещи, отбранява се с последни сили… А покрай тях минават коли. Никой обаче не спира.

Преминаващите коли изнервят Романов. Изплашен, че някой все пак ще спре, той решава да се премести по далеч от пътя. Когато се разсейва, за да завърти волана, момичето скача в канавката от движещата се вече кола. Романов се изпарява от местопрестъплението, а после намира в колата си чантата ѝ. Прибира от портмонето всичките пари, а чантата изхвърля…

Междувременно девойката се качва благополучно в колата на баща си, който е шофирал с 200 км в час, за да ѝ се притече на помощ.

Няма такова заявление

Родителите на спасилото се момиче веднага се обаждат в местното управление и закарват дъщеря си в болницата. Там скоро пристигат сътрудници от милицията и разпитват пострадалата. Но, както става ясно впоследствие, нейното заявление за опит за убийство успява някак си да бъде загубено. Оказва се, че сигналът за това престъпление даже не е бил регистриран.

По стечение на обстоятелствата пострадалата девойка работи в магазин за продажба на авточасти и може би затова е обърнала внимание на марката и регистрационния номер на автомобила. Без да чака действията на властите, с помощта на познат служител в милицията нейният баща установява кой е собственикът на аудито и отива заедно с дъщеря си на адреса, за да проверят отдалеч това ли е мъжът, който я е нападнал.

Оказва се, че това е точно той.

Бащата на момичето отново звъни в местното управление. Разполагам, казва им той, с адреса на престъпника.

– Какъв престъпник? – учудват се отсреща. – Нямаме постъпил такъв сигнал.

Тогава бащата звъни в районния отдел на вътрешните работи в Калининград, където живее нападателят. Обяснява им ситуацията. Владимир Романов е заловен след три часа.

Когато пристигат да го арестуват, властите заварват Романов преспокойно да пие чай. Специалните части с каски и бронежилетки, въоръжени с палки и автомати, нахлули в уютната му квартира, предизвикват у кроткия дърводелец искренно изумление. Той не е очаквал визита от страна на властите. Очевидно годините, преминали в безнаказан кървав лов, са го научили, че винаги ще му се разминава.

“Простете ми!”

Владимир Романов започва да говори веднага.

Мъчително е да слушат признанията му. Този човек, видимо напълно нормален, без зависимости, без хронични заболявания; роден и откърмен като всеки друг от майка; женен и възпитал деца; абсолютно рутинно разказва как е убивал непълнолетни момичета. Накрая добавя:

“Признавам вината си напълно, чистосърдечно се разкайвам за извършените престъпления.”

В изолатора за временно задържане, където е поставен в самостоятелна килия, Романов прави опит да отнеме живота си, но успяват да го спасят. Той признава на следствието за 9 убийства на млади момичета, извършени в периода 2001-2005 г., и показва местата, където се е отървал от телата им. Демонстрира готовност да сътрудничи на следствието. На 11 октомври 2006 г. признава за извършването на десето убийство, но не успява да разкрие повече подробности. Същата нощ 55-годишният убиец приключва със себе си, обесвайки се на чаршафа си. Романов оставя кратка предсмъртна бележка, адресирана до сина му:

“Серьожа!!! Прости ми, че ви причиних голяма болка. На мама не казвай нищо засега. Още веднъж ми простете. Татко”.

Подобно на много други организирани серийни убийци, Владимир Романов умее да предразполага хората. Тед Бънди също много топло се сбогува със своите близки… С тази разлика, че той не успява да се измъкне от правосъдието, отнемайки живота си.

Образът на серийните убийци доста често се идеализира (или демонизира) в популярната култура. Доктор Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата”, който е един от дългата поредица фатални “серийни изкормвачи”, е елегантен като лондонския Джак и загадъчен като Зодиака. Но Владимир Романов не е нито изтънчен естет, нито подиграващ се с полицията зъл гений. Той е примитивно същество с човешка външност и животински инстинкти, плюс “двигател” – жаждата да унижава и убива. Това чудовище тръгва по своята животинска пътека, която благодарение на неадекватността на властите се превръща за него в “зелена улица”, осеяна с костите на жертвите му.

Източници: murders.ru, www.newkaliningrad.ru, old.rudnikov.com, www.kaliningrad.kp.ru, klops.ru, ru.wikipedia.org, ug-ur.com, iz.ru

Както ще се съгласи всеки почитател на литературни герои като Робин Худ и Арсен Люпен, това че даден човек е опасен престъпник в очите на държавната власт, невинаги е пречка същият да е истински герой от гледна точка на народа.

Такъв е случаят на Салваторе Джулиано. Обезсмъртен от Марио Пузо в романа “Сицилианецът“, този противоречив италианец е съвсем реална историческа фигура, чийто кратък, но изпълнен с бурни събития живот, му спечелва митичен, дори донякъде романтичен ореол още приживе.

От полето до планината

Редно е да отбележим, че 40-те години на миналия век не е период на особено голямо изобилие в Сицилия. Войната довела местното население до повсеместен глад и логично голяма част от хората се занимавали с контрабанден внос на хранителни стоки. Младият Салваторе, който още от дете тръгнал да работи с баща си на полето, видял по-добрите “перспективи” в новия “бизнес” и се включил.

През нощта на 2 септември 1943 г. той се опитал с муле да внесе торба със зърно в родния си град Монтелепро. Четирима карабинери обаче го забелязали, блокирали пътя му и започнали да му нанасят тежки обиди. Буйната кръв на младежа бързо кипнала, той извадил пистолета си и открил огън. Действие, което често щял да повтаря в следващите години. В случая успял да се измъкне, оставяйки след себе си един убит и един ранен карабинер, след което избягал в планината. Умъртвеният униформен щял да се окаже първата от стотици, може би хиляди жертви, загинали от ръката или по волята на Салваторе.

Властта отвръща на удара

С идеята да го принудят да се предаде, властите без забавяне задействат репресивните си функции и започват масово да арестуват негови роднини и приятели. Джулиано обаче има малко по-различни намерения от това да лежи в зандана. През февруари 1944-а той нахлува в затвора, убива пазач и освобождава близките си. Осмина от тях изразяват своята благодарност, като решават да го последват в планината. Така Салваторе вече е със статута на командир в истински отряд, а за свой заместник назначава не по-малко буйния и смел свой братовчед Гаспаре Пишота.

Престъпник или герой?

Оттук нататък Джулиано се превръща в Робин Худ от плът и кръв. Той и хората му без скрупули ограбват или отвличат срещу откуп всеки местен богаташ, до когото си осигурят достъп, а солидна част от “заработеното” бива раздавана на бедните хора в околията, които не крият своя възторг от щедростта на Салваторе и от уста на уста започват да се носят легенди за благородния разбойник.

Бандата прогресира

Четата се разраства с мощни темпове, като към нея се присъединяват както обикновени селяни, на които им е писнало да се примиряват с мизерния живот и своеволията на “силните на деня”, така и откровени престъпници, нямащи скрупули по отношение на това да нападат, ограбват и убиват. Всички те можели да разчитат на подслон и дискретност от страна на подпомаганите бедняци, а в случай, че някой от мирното население бива заподозрян в завера с официалните власти, репресиите спрямо него от страна на бандата не закъснявали. Дори босовете на местната мафия започнали да подсигуряват “гръб” на отряда, съдействайки срещу процент от печалбите, идващи от откупите и грабежите.

“Политикът” Джулиано

След няколко години Салваторе се свързал с гражданско движение, борещо се да извоюва независимост на Сицилия от Рим, наречено “Самостоятелна доброволческа армия”. Влизайки в редиците на организацията, той се сдобил с още по-голяма популярност, а хората му все по-усърдно нападали карабинери и войници, осигурявайки си оръжие и муниции и същевременно давайки ясен знак на властимащите, че са сериозни в намеренията си и достатъчно силни, за да се преборят за своите идеи. Агитациите сред местното население за подкрепа на доброволческата армия не секвали и привличали все повече последователи.

Смяна на режима

През 1946 г. Италия от монархия се превръща в Република, а новото правителство обявява амнистия за редица криминални елементи, ала сред тях не били Джулиано и хората му. На всичкото отгоре, властите се споразумяли и с мафията, която оттеглила подкрепата си за Салваторе. Той се опитал да се обедини с комунистите, които също се явявали опозиция, но и тази идея ударила на камък.

Това провокирало Джулиано и бойците му отново да действат по-крайно и така на 1 май 1947-а те се появили на комунистическа демонстрация в град Портала дела Гинестра, където открили огън по всичко живо. Загинали 11 души (сред които четири деца), а 33-ма били ранени. Тази проява донесла доста негативи за Салваторе и компания. Селяните започнали да гледат на тях с все по-лошо око, а властта засилила мерките, като включила в борбата си срещу бандата доста военни средства, включително танкове.

Краят

През юли 1950 г., полицията обявява смъртта на Салваторе Джулиано, излагайки трупа му на централния площад в родното му градче. Официално той е ликвидиран по време на люта престрелка. Неофициално, е убит в съня си от своя братовчед Гаспаре, който бил вербуван от властите с обещанието да бъде помилван от съда, ако ликвидира сподвижника си.

Смъртта на Джулиано била необходима на мнозина местни политици и мафиоти, защото връзките им с него били толкова дебели, че евентуалното му изправяне пред съда би могло да им коства повече главоболия, отколкото могат да си позволят. Гастоне Пишота, от своя страна, се оказал измамен и в крайна сметка получил доживотна присъда, а четири години по-късно умира, отровен зад решетките. Може би самият той е заплашил да си отвори устата за някои общи дейности на бандата и някои “уважавани граждани”. А може би…

Нов живот отвъд океана?

Много след тези събития, внукът на Джулиано Пино Шортино разбунва духовете с твърдението, че полицията е изложила на площада тялото на съвсем друг човек, а дядо му не е убит от Гаспаре. Със съдействието на свои влиятелни приятели, главатарят всъщност е успял да си уреди бягство в САЩ, където се е установил и е заживял по-спокоен живот. Тази теория предизвиква слухове, че Пишота също не е умрял в затвора, а е измъкнат оттам, за да бъде прехвърлен на свой ред в Америка.

Нужно е да споменем, че в подкрепа на тези твърдения, веднага след смъртта на Салваторе много журналисти обърнали внимание на, според тях, редица очевидни несъответствия между външността на мъртвия бандит и тази на Джулиано. Подтикнати от това, властите поели ангажимент да направят допълнителни изследвания върху тялото, за да установят с категоричност самоличността му, но това така и не се случило.

Източници: biografieonline.it, lavanguardia.com

“Казват, че футболът е въпрос на живот и смърт. Всъщност, той е много повече” (Бил Шенкли)

В България Световното в САЩ е извор на приятни спомени и положителни емоции. Нашите момчета спечелиха бронзови медали, велики футболни сили преклониха глави пред тях, а празненствата по улиците у нас се бяха превърнали в ежедневие.

Но футболът не е само радост и блясък. През годините на своето развитие този спорт е причинявал доста мъка, конфликти и дори… смърт. И тук не говорим само за големия брой случаи, в които играчи получават инфаркт на терена или случаи като този с колумбиеца Ернан Гавирия, който има фаталния късмет да бъде ударен от мълния по време на тренировка… А за откровени мафиотски игри, в които понякога човешкият живот е досадна формалност, която бива елиминирана, когато пречи на определени кръгове хора да постигнат тъмните си цели. Все по-голямото комерсиализиране на играта сблъсква интересите на мениджъри, спонсори, рекламодатели, букмейкъри и редица сенчести фигури, които влагат много пари и връзки с цел чудовищна възвращаемост, за което нерядко са готови на крайности в името на собственото си благо. През лятото на 1994 г. един уважаван колумбийски футболист разбира това по възможно най-тежкия начин.

Андрес Ескобар вероятно е бил много щастлив човек в навечерието на Мондиала в САЩ. Селектиран в националния тим на страна, в която футболът е почти религия, той ще я представлява на най-големия световен форум. Защитникът на “Атлетико Насионал” със сигурност не е сред най-блестящите бранители на своето време в световен мащаб (опитът му да направи кариера в Европа няколко години по-рано се ограничава само до няколко мача в швейцарския “Йънг бойс”), но все пак е достаъчно впечатляващ играч, за да бъде титуляр в отбора на родината си. 27-годишният Ескобар е уважван от колеги и фенове заради изчистената си от всякакви грубости игра, както и принципа винаги да се държи уважително с противниците си – все фактори, заради които почитателите му го “награждават” с красноречивия прякор “Джентълмена”.

През 1994-а Колумбия е една от водещите сили в света, отборът отива на Мондиала като 4-и в ранглистата на ФИФА, а очакванията са завишени дотам, че не само запалянковците, но и уважвани специалисти сочат тима като един от големите фаворити за титлата. Зад целия блясък и възход обаче, се крият някои, меко казано, нелицеприятни истини. Прогресът на колумбийския футбол се дължи преди всичко на тамошните наркокартели, които щедро спонсорират местните клубове и благодарение на тези огромни средства, в страната развиват голям набор от качествени играчи, а това води до просперитет и в националния тим. В клуба на Андрес – “Атлетико Насионал” един от маститите благодетели до смъртта си през 1993-а е самият Пабло Ескобар (който няма роднинска връзка с футболиста). Надъхани от качеството на “продукцията”, с която разполагат, наркобароните виждат в Световното лесен начин за тлъсти печалби, правейки дебели залози за класиране на Колумбия на 1/8-финал. В САЩ обаче, сметката се оказва направена без кръчмаря. И ако загубата на старта от не по-малко качествения тим на Румъния не е приета като кой знае каква трагедия, то по-нататъшните събития ще се окажат наистина… смъртоносни.

На 22 юни Ескобар и компания се изправят в Пасадена срещу домакина САЩ и почти никой не се съмнява в успеха на отчетливо по-качествените латиноамериканци. в 35-та минута обаче, Джон Харкс напредва необезпокояван по левия фланг, центрира в наказателното поле и Андрес, в опита си да изчисти топката, я забива в собствената си врата. Шокът е тотален, гостите така и не успяват да установят превес до края и губят с 1:2. Успехът с 2:0 срещу Швейцария в последния мач не е утеха. Колумбия отпада.

Въпреки че бива защитен от своите съотборници начело с голямата звезда Карлос Валдерама, Андрес изглежда твърде съкрушен. Той дори отменя планираната си почивка в Лас Вегас и се прибира в родния Меделин. Твърде фатална грешка…

Вечерта на 2 юли, пет дни след завръщането си у дома, той решава да разпусне и излиза да почерпи група приятели. Според някои източници поводът е предстоящ негов трансвер в италианския гранд “Милан”, един от световните колоси по онова време. Но Ескобар така и няма да стигне до Апенините…

Около 3:00 ч. вечерта той напуска партито, вихрещо се в местен клуб и се качва в колата си. Автомобилът светкавично бива наобиколен от четирима мъже, като един от тях се доближава до прозореца и изстрелва шест куршума в главата и тялото на футболиста. Някои твърдят, че всеки изстрел бил придружен с вик: “Гооол”. Играчът губи твърде много кръв и макар да е откаран в болница, не успява да се пребори за живота си.

Полицията доста бързо успява да покаже ефективност в този случай и само след няколко часа е арестуван Умберто Кастро Муньос – местен гангстер със страховита слава, член на “Лос Пепес” – групировка, спомогнала доста за унищожението на самия Пабло Ескобар. Муньос е пряко подчинен на небезизвестните братя Галон – босове с интереси в бизнеса със залози. Оказва се, че именно те придружават своя главорез по време на престъплението.

Килърът прави пълни самопризнания, а заедно с него пред съда са изправени и братята, за които се установява, че са не само съучастници, но и поръчители на убийството. Присъдата на физическия извършител е 45 години затвор, от които той в крайна сметка излежава едва 11 и бива освободен през 2005-а. Братята? Те се разминават с 15 месеца домашен арест и кръвнина от по 1850 щатски долара за семейството на покойника.

Но това убийство всъщност е финалната точка на цяла поредица събития с криминален оттенък, придружаващи участието на колумбийския отбор. 48 часа преди мача с румънците братът на зашитника Луис Ернандо Ерера загива в катастрофа край Меделин, а камионът, който го помита, изчезва без следа. Всички в тима са шокирани, но самият Ерера решава, че ще остане да играе на форума.

Ден преди двубоя с Румъния пък, в базата на Колумбия пристига запис, в който маскиран тип заплашва, че ако халфът Барабас (съотборник на Ескобар в “Атлетико Насионал”) бъде титуляр в предстоящия сблъсък, целият състав ще бъде избит при завръщането си у дома. “Заповедта” е изпълнена. Играчът остава на резервната скамейка.

Смутени от тази поредица събития, големите звезди Карлос Валдерама и Фаустино Асприля, последвани от още няколко играчи, обявяват край на кариерите си в националния тим.

За колумбийските власти всичко това е тласък да поведат по-сериозна битка срещу картелите. И макар бизнесът с дрога съвсем да не е изкоренен, мнозина местни жители отчитат, че към днешна дата в Меделин се живее една идея по-спокойно в сравнение с 90-те.

Източници: football24.bg ; telegraph.co.uk; theguardian.com

Брайън Хю Уорнър е един от най-популярните ексцентрични творци в света. Личност с доста разностранни таланти, в края на 80-те той решава, че неговото
основно призвание е музиката и се захваща да гради една доста успешна, но и не по-малко противоречива кариера.

Брайън иска не просто да прави хитове, той изгаря от желание да бъде скандален провокатор, да “произвежда” блясък, но и загадъчност. Всичко това го превръща в абсолютен медиен любимец, който не слиза от кориците на списанията и от жълтите хроники вече над три десетилетия, а нестандартното му поведение акумулира огромен шум около личността му. Личност, която масите познават с псевдонима Мерилин Менсън.

Своето прозвище известният музикант формулира, воден от желанието да обедини в имиджа си доброто и злото – елементи, без чиято неразривна свързаност не би съществувала нито една цялост в нашия свят. “Мерилин” е препратка към холивудската икона Мерилин Монро, а “Менсън” – към един от най-известните серийни убийци в историята Чарлз Менсън.

Нещо повече. Музикантът решава да състави цяла група, в чийто състав членовете да си “изобретят” псевдоними, формирани по абсолютно същия принцип. Не всеки от тях е навит да го стори, но голяма част се съгласяват. И в този материал ще разгледаме кратката история на всеки от популярните престъпници, вдъхновил онези от членовете на бандата, съгласили се да придобият популярност под прозвища, подбрани на принципа на своя лидер.

Туиги Рамирес

“Вдъхновителят” на дългогодишния китарист на групата е Рикардо (Ричард) Рамирез. Израснал в тежка семейна среда, с малтретиращ баща и под влиянието на братовчед си Мигел, който не се свени дори да убие съпругата си пред очите на невръстния си родственик, не е чудно, че Рикардо се превръща в жесток престъпник, като жертвите му варират от 9-годишно момиченце до жена на 79.

Любопитен факт е, че Рамирез е голям почитател на “AC/DC” и след като това бива установено, любителите на всякакъв тип конспирации масово започват да разпространяват версията, че именно агресивният стил и шокиращите текстове на групата са надъхвали допълнително Рикардо за неговата жестока дейност. Дейност, на която бива сложен окончателен край през лятото на 1985-а, когато бива арестуван, а 18 години по-късно умира в затвора.

Мадона Уейн Гейси

Барабанистът избира за свой “кръстник” Джон Уейн Гейси, на чиято “сметка” има налице най-малко 33 убийства, обикновено придружени с изнасилвания,
на момчета и млади мъже. Досущ като Рамирез, при Джон също има сведения, че е израснал в семейство на баща-насилник, който обичал да общува със сина си с
болезненото посредничество на кожен колан.

Като повечето психопати, Гейси бил нормален на вид член на обществото, деен политически активист и дори членувал в благотоврителна организация, която често организирала представления и паради за набиране на средства в помощ на хоспитализирани деца.

Самият Джон често влизал в образа на весел и добросърдечен клоун за целта на тези събития. Зад разноцветната маска на забавния артист обаче се криело зловещото лице на откровен садист, който, в крайна сметка, бива заловен, осъден и екзекутиран през пролетта на 1994 г.

Дейзи Берковиц

Прозвището си китаристът взема от името на Дейвид Берковиц, известен още като “синът на Сам”, който през лятото на 1976 г. убива шестима
души и ранява тежко още толкова в Ню Йорк. Когато бива разкрит и заловен, Дейвид твърди, че бил подтикнат към действията си от сатанинска секта. Това обаче не е сметнато за смекчаващо вината обстоятелство, както можете да се досетите.

Джиндър Фиш

Барабанистът се спира на доста колоритен “кръстник”, а именно Хамилтън Хауърд “Албърт” Фиш – сериен убиец, педофил и канибал, известен още като
“Сивия човек”, “Бруклинския вампир”, “Лунния маниак” и тем подобни цветущи прякори. Екзекутиран е в началото на 1936-а, на 65-годишна възраст, което показва, че е имал доста дълъг житейски стаж, наситен с престъпления и безнаказаност, преди най-сетне да получи възмездие.

Джиджет Гийн

Брадли Марк Стюарт, чийто псевдоним е вдъхновен от прочутия осквернител на гробове Еди Гийн , е втори басист и един от основателите на рок бандата Мерилин Менсън. Той умира в дома си в Калифорния на 8 октомври 2008 г. от предполагаема свръхдоза наркотици.

Сара Лий Лукас

“Вдъхновението” на този музикант е Хенри Лий Лукас. Сериен убиец, който върлува от началото на 60-те до началото на 80-те (над половината от този
период прекарва в затвора, но това не го спира), като поредицата от престъпления, които извършва, започва с това да отнеме живота на собствената си майка. По собствените му признания, е умъртвил над 350 души, често в комбина с не по-малко зловещия си партньор Отис Тул.

Оливия Нютън Бънди и Жа Жа Спек

Оливия Нютън Бънди – Тук едва ли ви е било трудно да се досетите, че “фамилията” си басистът е взел от чаровния, но смъртоносен Тед Бънди, комбинирано с имената на певицата и актриса Оливия Нютън-Джон.

Жа Жа Спек – Сценичното име на клавириста е базирано на Ричард Спек, масов убиец, който в средата на юли 1966-а отнема живота на осем студентки по медицина в чикагска болница, както и на псевдонима на скандалната и екстравагантна актриса от унгарски произход Жа Жа Габор.

Източници: wikipedia.org , chr.bg, greelane.com, inews.bg, biography.com, spookykids.net

Историята на Джулиа Тофана е завладяваща, поразяваща и противоречива. Тя била бизнесдама, защитничка на онеправданите съпруги, интелигентна жена, отмъстителка и потайна манипулаторка. Нейните клиентки пазели ревниво тайната ѝ, а популярността си Джулиа дължала на слухове, препоръки и дълбока тайна.

Детство, живот преди и след формулата

Не е известно много за детството на Джулиа. Тя е родена в Палермо през 1620 година. Майка ѝ – Тофаниа Д’Адамо била екзекутирана през 1633 за убийството на съпруга си – Франсис. Тя била малтретирана жена, но през средновековието, мъжът бил глава на къщата и собственик на всичко и всички в нея. Разводът бил немислим. А вдовството – щит от света и мъжете.

Така си отишъл бащата на Джулиа, която малко след смъртта на майка си, започнала доста да се застоява в дрогерии и билкарници, при свои познати. Така тя научила доста рецепти за козметика, рецепти, които помагат при лечението на различни болести, рецепти, които помагат при ревниви, агресивни съпрузи.

Тайна рецепта, женска хитрост, убийства

Джулиа създала своя рецепта, която нарекла Акуа Тофана (Водата на Тофана), по времето, когато била омъжена. Внимавайки да не допуска грешката на майка си, а именно да бъде заловена, Джулиа изпипала рецептата до най-малки детайли. Течността била напълно прозрачна, безвкусна и убивала бавно. Това имало няколко предимства – на първо място, отровата предизвиквала грипоподобни симптоми, можела да бъде давана във всяка напитка или храна, докато съпругата “се грижи” за болния си съпруг, но освен всичко давала време на жертвата, виждайки, че нещата се влошават, да сложи делата си в ред, да напише завещание.

Не се знае в кой момент Джулиа решила да се оттърве от съпруга си, нито какви са причините за това, но това се случило след раждането на дъщеря им – Джиролама Спера.

По-късно Джулиа отворила своя дрогерия в Палермо и започнала твърде успешен бизнес.

Разбира се, Акуа Тофана не била за свободна продажба, отровата се продавала само на проверени дами, препоръчани от клиентка, под пълна тайна. На самото шишенце били изписани инструкции като “Да се приема веднъж дневно по 3 капки”, за да изглежда продуктът съвсем като козметика. В бизнеса, на Джулиа помагала Джиролама.

Основната съставка на Акуа Тофана е бил арсеникът, но се предполага, че в нея е имало беладона, която широко се е употребявала в козметичните продукти по това време, както и олово. Единственото, което не е известно, е начинът на смесване.

След известно време, в Палермо тръгнали слухове, че Джулиа и Джиролама са магьосници, които убиват съпрузите на клиентките си. Една нощ двете събрали наличните си билки, козметика и друг багаж и отпътували за Неапол.

Неапол, Рим, порция супа

Веднъж пристигнали в Неапол, Джулиа и Джиролама наели помещение и започнали да продават козметика. Славата на Джулиа се разнесла и клиентелата ѝ се увеличила. Няколко години бизнесът вървял по вода, клиентките водели други клиентки, желаещи да овдовеят.

Джулиа не просто продавала Акуа Тофана, тя обучавала своите клиентки как да се държат. По време на “заболяването” да се грижат за съпруга си, да изглеждат покрусени и депресирани, а след смъртта непременно да настояват за аутопсия, която, разбира се, нямало да покаже нищо. Така почернената съпруга щяла да изглежда напълно невинна.

Тайната на Джулиа била в добри ръце, тъй като жените, закупили отровата рискували точно колкото нея и нямали причина да я издадат.

Но след известно време се случило неизбежното – тръгнал слух за вещерство и майка и дъщеря отново събрали багажа си и се преместили. Този път в Рим.

Бизнесът не пострадал от тази промяна – отново се намирали клиентки, отново препоръчвали Джулиа на свои приятелки и тя продължила да помага на съпругите да се оттърват от съпрузите си. В новия магазин се наложило да наемат още три жени, които да помагат на Джулиа и Джиролама.

След известно време, дама посетила магазина. Тя била надлежно проверена от Джулиа, както обикновено, препоръчана от друга нейна клиентка. Джулиа провела своето “обучение” и продала на дамата Акуа Тофана. Дамата се прибрала вкъщи и сложила отровата в супата на съпруга си. Той започнал с удоволствие вечерята си и тогава се обадила съвестта на жена му. Тя изкрещяла на съпруга си да не яде супата. Озадачен, той спрял и изгледал хлипащата си съпруга, която обаче отказала да даде обяснение за странното си поведение. След известно време и убедителен побой, дамата разказала всичко на съпруга си, който я помъкнал към съда, където ѝ се наложило да повтори разказа си.

Джулиа била предулредена и заедно с дъщеря си, потърсила убежище в църквата, където получила такова. Но след като разгневена тълпа нахълтала да ѝ търси сметка и хората разказали на свещеника защо всъщност я търсят, църковните власти се принудили да я предадат.

Мъчения, процес и смърт

Арестуваната Джулиа била подложена на мъчения. Същото се случило на Джиролама и трите жени, работещи в дрогерията.

Джулиа признала за убийството на повече от 600 мъже между 1633 и 1651.

По време на процеса, тя и Джиролама били принудени да издадат клиентките си. Под предлог, че не помнят, двете издали само някои. Тези жени също били арестувани, някои от тях екзекутирани, други – затворени. Някои от арестуваните се опитали да се престорят, че нямат представа за съдържанието на шишенцето с Акуа Тофана. Понеже властите нямало как да докажат подобно знание, жените, които успели достатъчно убедително да се престорят, че не знаят за отровата, само прекарали по няколко години в затвора Палацо Пучи.

Говорело се, че Волфганг Амадеус Моцарт е станал жертва на Акуа Тофана. Това, разбира се, е повече от абсурдно, макар да се смята, че самият той е дал начало на подобни слухове, запленен от историята на Джулиа Тофана. Така или иначе, върху ръкописа на “Вълшебната флейта”, по която Моцарт работи преди смъртта си, са открити големи количества арсеник.

След дълги години отровителство, Джулиа Тофана била екзекутирана през юли 1659 година на площад Кампо ди Фиори в Рим. С нея са екзекутирани дъщеря ѝ – Джиролама и трите ѝ помощнички. След екзекуцията, тялото на Джулиа било хвърлено от стените на църквата, която по-рано ѝ дала убежище.

Източници: wikipedia.org, medium.com, mikedashhistory.com, historycollection.com

Днешната история е за „мечтата“ на всеки мъж – да има две жени, които му се подчиняват безпрекословно, много деца и да живее без да работи. В заблудата си, че заслужава да получава средства, да е господар на всяка жена, която пожелае, че да има много деца е смисълът на живота му, въпреки че тези деца не означават нищо за него, Мик Филпот извършва немислимото – убеждава съпругата си Мирейд, че могат да запалят дома си, в който спят шестте им деца и да им се размине. В резултат на това, шест деца са мъртви, много животи – съсипани, а Мик и Мирейд Филпот се озовават в затвора.

Майкъл (Мик) Филпот

Мик е роден през 1956 г. в Дарбишър, Великобритания. Няма много известни факти за детството му, освен че името на майка му е Пеги Филпот и че започва от ранна възраст да проявява насилие спрямо жените.

Ким Хил

На 19-годишна възраст Мик се запознава с тогава 15-годишната Ким Хил. Баща ѝ е офицер от армията, а майка ѝ работи в NAFI – магазин, в който пазаруват военните. По това време Мик е в армията. За нея той изглежда наперен, смел и обаятелен и когато ѝ поисква телефонния номер, тя му го дава.

Двамата започват връзка, но съвсем скоро Ким започва да съжалява за това. От принц на бял кон, Мик се превръща в кошмар – тя има вечерен час, не може да контактува с други мъже, не може да се облича, както иска, всичко трябва да бъде контролирано от Мик. В случай че се забави след вечерния час, Ким бива бита. След което Мик слага маската на съжалението и плаче, моли я да не го изоставя и тя, бидейки млада, неопитна и влюбена, търпи това положение около две години. Ким търпи много побоища със сериозни последствия – от счупена ръка, до счупени скули, белези от ухапвания, синини, натъртванияи счупени пръсти на ръцете. В един случай, той я бие с билярдна щека в бар, защото е отказала да играе с него, в друг – взима чук и потрошава капачката на коляното ѝ. В крайна сметка Ким решава, че така повече не може да продължава и през лятото на 1978-а го напуска.

На 4 юли 1978 г., докато е в отпуск от армията, Мик отива в дома на Ким. Изчаква баща ѝ да тръгне за нощно дежурство и влиза с взлом в дома ѝ. Намушква младата жена 27 пъти. Когато майката на Ким се опитва да я защити, Мик намушква и нея 11 пъти, основно в гърба, докато жената се опитва да избяга от него.

Съседи викат бърза помощ, докато Мик стои пред къщата и дори не се опитва да скрие какво е сторил. Когато парамедиците пристигат, той им казва „Не бих се занимавал, тая си е отишла. Добра работа свърших.“ (имайки предвид Ким). Той е почти прав – Ким на два пъти умира на операционната маса, има множество перфорирани органи, но въпреки всичко оцелява.

Мик е осъден на седем и половина години за опит за убийство и още пет за тежка телесна повреда, които присъди да служи едновременно. По време на делото, Мик не показва никакво съжаление, не се разкайва за стореното и от затвора пише на Ким:
„Знаеш, че не исках да те нараня. Ела да ме видиш някой ден, а като изляза, ще започнем отначало и ще се оженим“.

Три години и два месеца по–късно Мик е на свобода.

Памела Ломакс и Хедър Кихоу

 След освобождаването си от затвора Мик среща първата си съпруга – Памела Ломакс. Тя е млада, неопитна, уязвима и влюбена. Мик и Памела имат три деца – двама синове и дъщеря. Както и с Ким, насилието е постоянно, неподчинението води до побоища, но Памела е твърде уплашена, за да го напусне или да се оплаче в полицията. Мик непрекъснато ѝ напомня какво се е случило с Ким и какво може да се случи на нея.

Единствено ѝ остава да се надява, че той някой ден ще реши да я напусне. Което се и случва, когато Мик среща 16-годишната Хедър Кихоу. Мик решава, че ще избяга с Хедър и ще вземе децата си от Памела със себе си, но това не се случва. След дълга битка в съда, Памела печели попечителство над децата си.

Хедър също не издържа на насилието и бяга от Мик, временно изоставяйки двете си деца, заради което дълги години търпи критика. Но тя е толкова ужасена, че единственото, за което може да мисли, е да спаси живота си.

Ангел пазител – Мирейд Дъфи и Лиса Уилис

През 2000 година Мик среща самотната майка от ирландски произход Мирейд Дъфи. Тя е на 19, има едно дете, съвсем наскоро е прекратила връзка, в която насилието е било ежедневие и за нея Мик, който е над 40, е като ангел хранител – той ще я пази, ще я защитава, ще се грижи за детето ѝ… поне това си мисли Мирейд в началото. Тя бързо се мести да живее с него и скоро след това двамата сключват брак.

През 2001 г. Мик среща 17-годишната Лиса Уилис. Лиса е самотна майка, няма семейство, израстнала в приемни домове, свикнала на насилие, много уязвима. Мик решава, че няма да се развежда с Мирейд, но иска да бъде и с Лиса, затова просто я кани да живее с тях.

Мирейд, разбира се, не е щастлива от това, но както тя сама казва в интервю: „Поне не го прави зад гърба ми“. Дотолкова е затъмнена преценката ѝ, че приема любовницата на мъжа си в своя дом, да живее с децата ѝ. По време на сватбата на Мирейд и Мик, Лиса е бременна от него и е шаферка на булката.

Мик има каравана, паркирана в двора на къщата им, в която спи с Лиса или Мирейд, която пожелае, а понякога и с двете в една и съща нощ (но винаги отрича, че е правил секс едновременно с двете жени).

Понеже Мик е неверен, той е обсебен от мисълта, че му изневеряват. Въобразява си, че съпругът на сестрата на Лиса е баща на първото ѝ дете и заради това я бие редовно, за да получи признание. Въпреки това насилие, Лиса никога не признава подобно нещо.

Повече от десетилетие семейството се разраства. В къщата живеят Мик, Мирейд, Лиса и 11 деца, на 9 от които Мик е баща. Мирейд и Лиса имат по едно дете от предишни връзки, Мик е баща на 5 от децата на Мирейд и 4 от децата на Лиса. Но тези деца не означават нищо за него, освен да покажат колко плодовит е, какъв алфа-мъжкар, как може да създаде много деца, стига да има достатъчно глупави жени да родят от него.

Мик всъщност обича Лиса много повече от съпругата си Мирейд. Той три пъти иска развод, но Мирейд отказва, защото е готова на всичко за него, да запази брака си.

Телевизионна слава – Безсрамният Мик, най–големият кърлеж във Великобритания, Джереми Кайл и Ан Уидекъм

Мик не работи, работят Мирейд и Лиса. Но заплатите и на двете жени постъпват по сметката на Мик, както и помощите за всичките им деца.

„Семейството“ живее в Дарби, в къща с три спални и караваната на Мик. Когато Мирейд и Лиса забременяват едновременно с десетото и единайсетото дете на Мик, той иска от общината по–голяма къща, но оттам му отказват като обясняват, че не разполагат с къща, която да отговаря на изискванията му.

Вярвайки че медиите ще му осигурят това, което иска, Мик започва да дава телевизионни интервюта, интервюта във вестниците, да се появява в сутрешни предавания като това на Джереми Кайл, което му докарва славата на „кърлеж“, а медиите го наричат „Безсрамния Мик“. Когато тогавашният министър на труда Ан Уидекъм прави телевизионно предаване с цел да му намери работа, той я нарича „месеща се навсякъде кучка“. Въпреки всичките му усилия, това, което Мик постига, е да очерни себе си, Мирейд и Лиса. В предаването на Джереми Кайл, водещият го прави за смях, което не е по вкуса на Мик и той се опитва да се сбие с Джереми. Самият водещ има 6 деца и много силни виждания по въпроса за родителите, които не работят и това отношение не е само към Мик, а към всички британци, които безотговорно създават деца, а после не знаят как да ги издържат.

Мик се превръща в еталон за използвачество, безсрамие и шовинизъм.

Бягството на Лиса, планът на Мик, пожар и смърт

През февруари 2012 г. Лиса решава, че всичко това ѝ е дошло в повече. Тя казва на Мирейд, че ще заведе децата си на басейн, събира малко багаж и бяга от дома на Мик. Това се превръща в катализатор за последвалите събития.

Отначало Мик се опитва да омае отново Лиса, за да се върне при него с децата. Когато това не сработва, той започва да я заплашва. А когато и това не свършва работа, Мик започва да разработва план. Той иска попечителство над децата си от Лиса, но не защото е добър баща, а защото иска да получава помощите, които се полагат на отглеждащия родител. Лиса няма намерение да позволи това да се случи и Мик завежда дело за попечителство.

Планът е прост, според Мик. Той и Мирейд ще запалят дома си, в който по това време ще се намират шестте им спящи деца. Мик ще се качи през прозореца и ще спаси децата, докато Мирейд извика пожарната и спешна помощ. След това за пожара ще бъде обвинена Лиса, понеже на следващия ден е делото за попечителство между нея и Мик.

Около 4 часа сутринта на 11 май 2012 г. съсед забелязва, че къщата на семейство Филпот гори. Мик и Мирейд са на поляната отпред, Мирейд е в истерия и разговаря с диспечер на спешния телефон. През това време Мик трескаво чупи стъклата на първия етаж, крещейки, че децата му са в капан вътре. Пожарната пристига незабавно, но за съжаление пет от децата са обявени за мъртви още там. Това са Джейд на 10, Джон на 9, Джак на 8, Джеси на 7 и Джейдън на 5 години. Дуейн, синът на Мирейд от предишна връзка, който е на 13 години, е в тежко състояние и е откаран в болница. Според Мик и Мирейд огънят започва в антрето на къщата, откъдето бързо се разпростира. Децата нямат никакъв шанс, те се намират на втория етаж, огънят е отрязал пътя им навън. Мик и Мирейд са единствените оцелели. Полицията започва разследване, защото се установява, че има запалителна течност пред входната врата. Разследването е за убийство.

Мик също разговаря с диспечер на спешния телефон. От самия разговор става ясно, че той или не е бил с всичкия си, или се е опитвал да заблуди пожарникарите. Той повтаря, че децата са в „задната спалня“, докато на съседите си казва, че са в „предната“. Твърди, че се е опитал многократно да се качи и да спаси децата си, но по дрехите му няма нагар, не изглежда да е вдишал дим, изобщо, не прилича на човек, опитал се да спаси някого от пожар.

Понеже подозират Мик и Мирейд, разследващите подават молба за разрешение да поставят подслушвателни устройства в дома. От разговорите между съпрузите става ясно, че Мик и Мирейд са участвали в тройки с мъж на име Пол Моузли. Дори в нощта на пожара Мирейд е правила френска любов на Пол, за което Мик в разговор казва: „Много се гордея с теб. Знам, че не искаше, но въпреки това го направи“. В други разговори тримата уговарят алибитата си и Мик непрекъснато увещава Мирейд да се придържа към историята.

Мик и Мирейд играят театър пред медиите. Свикват пресконференция, на която Мик се държи меко казано нелепо. Той благодари на всички – на пожарникари, на медицинския персонал, на полицията, на трите си по–големи деца, моли хората да оставят него и семейството му на мира, докато нормалната реакция на родител, изгубил 6 деца, би била да моли за съдействие да се открие убиеца. Опитва се да плаче, но сълзи няма, извън обсега на камерите се държи буквално непристойно с медицински сестри, смее се, все едно нищо не се е случило. Полицията е в шок от това неадекватно държание. Мирейд изглежда, а и вероятно наистина е съкрушена. Нейната реакция на всичко е да плаче и да мълчи, по време на пресконференцията не казва и дума, но личи, че определено скърби за децата си, но е под такъв строг контрол и вероятно се страхува, че не смее да се обади.

Първоначално полицията арестува Лиса Уилис по подозрение, че е запалила къщата на Мик  и Мирейд. Но впоследствие, поради липса на каквито и да е доказателства или умисъл, я освобождават. Междувременно Дуейн Филпот умира в болницата в Нотингам 3 дни след пожара, без да дойде в съзнание.

В крайна сметка, на 28-и май, Мик и Мирейд Филпот, заедно с Пол Моузли са арестувани и обвинени в непредумишлено убийство. Причината за това е, че разследващите предполагат, че Мик и Мирейд не са искали действително да убият децата си, а само да ги измъкнат от смъртна опасност. Не са успели да преценят, че огънят ще се разпростре толкова бързо и децата няма да имат никакъв шанс за измъкване. Те изливат запалителна течност през пощенската кутия и драсват клечката.

Погребението на децата е на 22 юни 2012 г. в църквата „Света Мария“ в Дарби. На погребението се стича почти целият град, съученици и учители на децата произнасят слово над ковчезите им. Мик и Мирейд не приъстват, те са обвинени в убийство.

Процес и равносметка

Процесът срещу Мик и Мирейд Филпот и Пол Моузли е на 12 февруари 2013 г., в Кралският съд в Нотингам. Присъдата трябва да бъде произнесена на 2-ри април – виновни за непредумишленото убийство на шест деца. Срокът на присъдата трябва да бъде обявен на 3-ти април, но съдията изисква повече време, за да може да вземе предвид предишните провинения на Мик Филпот, както и обстоятелствата по делото. Мик Филпот е осъден на доживотен затвор с право на замяна след 15 години. Мирейд Филпот и Пол Моузли получават по 17 години затвор, с право на помилване след излежаване на половината от присъдата.

Като резултат от делото, Лиса Уилис и децата ѝ получават нови самоличности, за да бъдат защитени.

През 2020 г. Мирейд Филпот е освободена от затвора, след като е излежала половината от присъдата си. През 2014 г., от затвора, тя подава молба за развод, която е удовлетворена.

След освобождаването си Мирейд получава предложение от Мик да се видят, а след като той излезе от затвора, да се съберат отново. На което тя отговаря: „Той може и да иска, но никога няма да се съберем. Той е идиот, може да прави като вятъра“.

На Мирейд така или иначе не ѝ е позволено да влиза в контакт с Филпот или да посещава Дарби.

Пол Моузли е освободен през 2021-а, но скоро след това се връща в затвора, след като нарушава условията по гаранцията си.

Семейството на Мирейд е съсипано, баща ѝ, сестрите ѝ, никой не може да повярва, че тя е способна на подобно зверство и единственият начин, по който си го обясняват, е контролът, който Мик упражнява върху нея, и уверенията му, че децата ѝ няма да пострадат.

Мик все още е в затвора, където по–голямата част от обществото се надява, че ще остане до края на живота си.

Източници: https://www.youtube.com/watch?v=h9NNKyBAD1E, www.bbc.com, www.mirror.co.uk, Jeremy Kyle show, https://military-history.fandom.com, https://murderpedia.org

На 10 октомври 2020 г. 16-годишната Кейли Титфорд е намерена мъртва в дома си в Пауис, Уелс. Тя страда от вродена аномалия на гръбначния стълб, наречена спина бифида, заради което цял живот е на инвалидна количка. Миризмата на урина, фекалии и разлагаща се плът в спалнята ѝ е ужасяваща, докарала дори най-опитните парамедици почти до припадък.

Докато полицията провежда разследване, се оказва, че Кейли е страдала повече от шест месеца в ръцете на собствените си родители. Всичко това се случва по време на локдауна заради Ковид. 

Трудно начало, борба за живот и спорт

Кейли Титфорд е родена на 27 септември 2004 година. Още от самото си раждане Кейли няма късмет. Тя е родена с хидроцефалия, което е вродена аномалия, и представлява допълнителна церебрална течност в мозъка и в някои тежки случаи води до сериозни проблеми. Но в случая с Кейли това е установено веднага, направена е операция и, за щастие, за нея няма последствия. Освен това, Кейли е родена и със спина бифида в тежка форма и изобщо не може да си служи с краката си. 

Въпреки трудното начало на живота си, Кейли е изключителен боец – тя не се дава на здравословните проблеми и, въпреки че е в инвалидна количка, живее съвсем пълноценен живот. Въпреки ограниченията си, тя прави всичко възможно да не се остави те да я спират и всичко, което може да прави сама, прави сама. Дори не позволява на никого да бута количката ѝ, държи сама да върши това. Взима участие в няколко спорта на инвалидна количка, като най-любим ѝ е баскетболът и се оказва, че е изключителен талант. Треньорът ѝ смята, че е толкова добра, че би могла да се състезава в параолимпийските игри. 

Волята и желанието за живот на Кейли са удивителни и всички, които я познават, си спомнят за нея с усмивка. Треньорът ѝ по баскетбол казва, че често са играли карти заедно и тя се е оказала по-добра измамница от него.  

Изобщо, характерът на Кейли е слънчев, малко калпазански, но всички си спомнят нейната сила, отдаденост и желанието ѝ за живот. Всички, които я познават, я помнят като мила, състрадателна и като човек, умеещ да намери общ език с всички.

Училище, проблеми с теглото и неглижиране

Въпреки че има много училища във Великобритания, които предлагат по-различни условия и удобства за хора в неравностойно положение, Кейли посещава обикновено училище. Тя не се смята за по-различна от останалите деца и всъщност се справя много добре. Наясно е с потенциалните проблеми от своята различност – че е възможно да се срещне с неразбиране, дори с подигравки и злоба, но въпреки това решава да посещава обикновено училище, което говори за нейната психическа устойчивост – че е готова да се срещне с проблемите и да ги решава, вместо да избяга. Учителите я помнят като умно дете, което обича да общува с другите, като боец за справедливост и, всъщност, Кейли е доста популярна сред съучениците си, независимо от различията. 

Кейли живее със семейството си – с майка си Сара Лойд Джоунс и баща си – Алън Титфорд, които имат общо шест деца – три момчета и три момичета. Стаята на Кейли е специално приспособена за нея. Във Великобритания има фондове, които отпускат средства за приспособяване на домовете на хора в неравностойно положение и семейството на Кейли се възползва от тази възможност, за да приспособи спалня на първия етаж и да я оборудва с рампи, включително и в банята, за да има тя нужните удобства.

Въпреки специално оборудваното пространство, родителите на Кейли не са от най-социалните индивиди. Връзката им включва често насилие, викове и крясъци. Съседи редовно викат полиция заради скандалите, които дочуват от къщата им. В семейство с шест деца, някои от които са със специални нужди, вероятно всички са доста изнервени, но това не е причина за насилие и в никакъв случай не оправдава занемаряването на деца. 

Именно това е най-големият проблем. В училище Кейли се справя отлично, но това, което винаги е тревожило учителите ѝ, е нейното тегло. Тя е родена с нормално тегло, но заради това, че не може да използва краката си, много бързо напълнява и когато е на три години, теглото ѝ вече започва да става проблем.

В този момент специалистите решават, че се налага да направят нещо, за да може да се поддържа нормалното тегло на Кейли. За този неин проблем, разбира се, са отговорни родителите ѝ. Защото в крайна сметка те са тези, които купуват и приготвят храната вкъщи. А е много важно в детска възраст да не се позволява затлъстяване, защото вероятността затлъстялото дете да стане затлъстял възрастен е в пъти по-висока, отколкото ако детето е било с нормално тегло. 

Та, когато Кейли е на три, специалистите решават да се намесят и започват да работят със семейството ѝ и им дават много информация за здравословното хранене. Това сработва и докато Кейли навършва седем, теглото ѝ се стабилизира, тя е много активна и участва в няколко спорта, справя се прекрасно с всичко, с което се захване и е едно щастливо дете, независимо от затрудненията си. Но това не продължава дълго. Майката на Кейли така и не посещава срещите със специалисти и в един момент ѝ омръзва да приготвя здравословно меню за дъщеря си. До момента, в който Кейли навършва девет, теглото ѝ става сериозен проблем. Това е занемаряване от най висша степен. Предвид уврежданията на Кейли и фактът, че тя не може да се движи като останалите деца, предвид и това, че разчита изцяло на родителите си за храна, те са длъжни да ѝ предоставят възможността да е здрава, да се храни правилно и да живее активно. 

Когато е на 13 години, Кейли вече тежи 107 килограма при норма около 50. И въпреки че родителите ѝ са наясно колко е опасно това, особено предвид състоянието на Кейли и това, че тя сваля килограми по-трудно, защото е в инвалидна количка, те не правят абсолютно нищо, за да подобрят ситуацията. За всички е ясно, че е трудно да водиш децата си на всички часове, всички срещи с лекари и различни специалисти, но като родители, всички правим нужното и приоритизираме децата си. Социалните служби и медицинският персонал виждат, че семейството на Кейли се затруднява и предлагат много варианти, за да им бъде по-лесно. И независимо от това, че им се предлагат множество възможности да им бъде помогнато, защото в крайна сметка, те имат и още пет деца, родителите на Кейли не се възползват изобщо. И всичко това основно от мързел, на тях просто не им се занимава. 

В много случаи, те не я водят на вече направените срещи с диетолог и физиотерапевт, заради което услугите за нея са спрени. През 2017-а е спряна физиотерапията ѝ, а през 2018-а е спряна услугата посещения при диетолог. 

Физиотерапията при хора с нарушена мобилност е изключително важна и спирането ѝ може да доведе до сериозни последици за здравето и неописуема болка, тъй като мускулите не се раздвижват и атрофират. В случая на Кейли, диетологът е жизнено важен също, заради проблемите с теглото ѝ и всички здравословни проблеми, които затлъстяването води след себе си. И вместо да се погрижат за дъщеря си, която има толкова голям потенциал, Джоунс и Титфорд просто я оставят на произвола на съдбата без да положат и минимална грижа за нея.

Covid19 и деградация

Но това изобщо не е най-лошото. Най-лошото започва с локдауна заради Ковид през 2020-а. Най-големият проблем по време на локдауна беше това, че много хора пострадаха от близките си по това време. Изолацията не се отразява добре на повечето хора и през 2020-а имаше много случаи на агресия, дори на убийства на близки. А всъщност най-големият проблем е, че през 2020-а, много деца пострадаха от собствените си родители именно заради социалната изолация. Кейли е едно от тези деца, въпреки че не става въпрос за физически тормоз, а за изоставяне и неглижиране.

И понеже през 2020-а децата спряха да посещават училище, това направи една част от тях много по-уязвими – тези деца, които живеят с насилници. В случая на Кейли няма кой да забележи влошаващото се здраве на момичето. Учителите, които винаги са изразявали загриженост и са се старали тя да е добре, в този момент просто изчезват от живота ѝ. 

Освен всичко, бащата на Кейли – Алън Титфорд работи много, смените му са дълги и той почти не се прибира вкъщи, което означава, че основната грижа за Кейли пада на раменете на майка ѝ – Сара. Факт е, че когато един родител трябва да се грижи за шест деца, едно от които има специални нужди, това е трудно, изморително и вероятно води до психическо и физическо изтощение, но това в никакъв случай не е оправдание просто да изоставиш детето си. Повечето родители на деца с проблеми правят всичко възможно да полагат най-добрите грижи за децата си, особено предвид факта, че те вече са ощетени от живота. Не и Сара Лойд – Джоунс. Не и Алън Титфорд, който въпреки че работи много, все пак има време, все пак се прибира вкъщи. Би могъл да помага, да прекарва време с дъщеря си, да полага грижи за нея. Но не, той е твърде мързелив. При това той сам признава, че е такъв. Повечето родители работят, понякога повече от 40 часа на седмица, но намират време да се грижат за децата си, да излизат с тях, да ги водят на различни места и всъщност приоритизират нуждите на децата си пред своите, защото това е да си родител – да поставяш детето си над себе си и собствените си нужди и чувства.

Но родителите на Кейли не са от този тип. Вече пренебрегваната тийнейджърка изпада в ситуация, в която не може да си помогне сама, няма на кого да разчита и няма как да потърси помощ отвън. 

По ирония на съдбата, Сара Лойд – Джоунс работи като гледачка на хора в неравностойно положение. И в същото време не се грижи за собственото си дете. 

Когато започва локдауна, теглото на Кейли започва отново да се покачва. Тя изцяло разчита на родителите си за осигуряването на прехрана. А те, вместо да се погрижат Кейли да получи качествена храна, основно поръчват от Макдоналдс и Бъргър Кинг. Цялото семейство се храни с едно и също, но докато всички останали излизат, движат се и изразходват енергия, Кейли няма тази възможност и съответно започва да качва килограми много бързо. Психологически за нея е много трудно – тя е често сама, не може да излиза, не може да се движи и храната е едно от нещата, които ѝ носят малко разнообразие и комфорт. А родителите ѝ не правят и най-малкия опит да контролират какво и колко Кейли яде. По-късно става ясно, че Сара и Алън през трите месеца преди Кейли да почине, са похарчили повече от хиляда паунда за джънк фууд и газирани напитки. Всъщност 4 или 5 пъти седмично семейството се е хранело само с това. И най-лошо от всичко е, че това е съзнателен избор, не въпрос на липса на средства.

Големият проблем при Кейли е, че тя разчита на инвалидната си количка, за да е независима. Но когато качва прекалено много, тя става прекалено малка за нея и Кейли не може да се придвижва. Това задълбочава проблема с килограмите ѝ, защото и малкото движение, което е способна да извършва, вече не е опция. Родителите ѝ, разбира се, не ѝ купуват нова и това оставя Кейли неспособна да се придвижва дори в собствения си дом и тя остава на легло, изцяло разчитайки на родителите си да се погрижат за нея. А те не го правят. Не правят и най-малкото усилие да поддържат елементарна хигиена и стаята се превръща в затвор за младото момиче. Буквално. А Алън и Сара, не стига, че не ѝ купуват нова количка, не стига, че не се грижат за здравословното ѝ хранене, ами просто я оставят да гние в собствените си екскременти. 

Човек би очаквал, че след като Кейли е неспособна да се движи, родителите ѝ ще се погрижат тя да може да ходи до тоалетна, да я поддържат чиста, но не, тях просто не ги интересува какво се случва с дъщеря им. Леглото ѝ се превръща в тоалетна, около нея има бутилки с урина, събрана от катетър, по пода има отпадъци и дрехи – картинката е покъртителна. В резултат на това се появяват червеи и мухи, всякакви вредители, а миризмата е непоносима. Мухите непрекъснато притесняват Кейли, не я оставят да спи, а съвсем скоро след това леглото, дрехите и тялото ѝ гъмжат от ларви. И понеже заради залежаването, Кейли получава декубитални рани, мухите снасят яйца по нея и ларвите се хранят от плътта ѝ. Кейли гние приживе. При двама живи родители, живеещи в същия дом, но дотолкова незаинтересовани, че я оставят да изгние пред очите им, да бъде буквално изядена жива от червеи. От самостоятелна, интелигентна спортистка, Кейли се превръща в затворник, изяждан жив.

В даден момент Кейли праща съобщение на майка си: „Моля те, помогни ми, мухите са ужасни“, на което Лойд – Джоунс отговаря „Оф, мамка му“. Никаква съпричастност, нула грижа към детето, което си превърнал в развалина.

В друг случай, когато Кейли моли майка си да направи нещо, за да махне мухите, майка ѝ отговаря: „Те те харесват, хаха“. 

Най-тъжно от всичко е, че Кейли дори не прави опит да се свърже със спешна помощ, да се обади на някого, защото през цялото време разчита на родителите си, надява се някой от тях да направи нещо, за да ѝ помогне.

Когато през септември учениците се връщат в клас, Кейли не е в състояние да го направи. Родителите ѝ не я пускат обратно в училище, което означава, че са напълно наясно със ситуацията и осъзнават вината си. И понеже Кейли е популярно дете, което ученици, учители и персонал обичат искрено, доста хора разтревожени се обаждат на майката, за да питат какво се случва с дъщеря ѝ. Лойд – Джоунс дава много обяснения и извинения за здравословното състояние на Кейли и много причини, заради които тя не може да посещава училище. Несъмнено тя се опитва да прикрие истинското ѝ състояние. А то е ужасяващо.

Вечерта на девети октомври 2020-а Кейли изпитва толкова болка, че буквално пищи. И докато тя е в агония, баща ѝ ѝ изпраща съобщение да млъкне. Кейли гние, осъзнавайки напълно какво се случва с тялото ѝ, болката, която изпитва е непоносима, а хората, които се предполага, че трябва да я обичат и да се грижат за нея, просто не се интересуват от това. По това време тя не е посещавала лекар повече от шест месеца, не се е къпала от март, през цялото време е в собственото си легло, което използва за тоалетна и е изяждана жива от червеи.

Смърт, разследване и присъди

Сутринта на десети октомври, Лойд – Джоунс влиза в стаята на Кейли и я намира мъртва. Майката на Алън Титфорд се обажда на спешния телефон и им казва, че Кейли е студена и не могат да я събудят. Диспечерката се опитва да обясни на Алън как да ѝ окаже първа помощ. В този момент той наистина е разстроен и само казва „Тя е мъртва“. Диспечерката се опитва все пак да го накара да постави Кейли на пода, защото се случва сърцето да спре, но при сърдечен масаж, да започне да бие отново, на което Алън отговаря „Не мога, тя е твърде тежка“. Докато Алън се опитва да извика жена си на помощ, линейката пристига.

Парамедиците влизат в стаята на Кейли и са посрещнати от ужасяващата гледка на изгниващото момиче, тънещо в собствените си екскременти, с всичките боклуци и хаос около нея. Върху мухоловката има повече от 60 мухи, още поне толкова има и по тялото на Кейли. Когато я вдигат от леглото, там има ларви в различен стадий на развитие, което означава, че цикълът е продължавал месеци. 

В 8:12 часа сутринта на десети октомври Кейли е обявена за мъртва. Когато ѝ правят аутопсия, се оказва, че Кейли тежи 146 килограма при 145 сантиметра ръст. Индексът ѝ на телесна маса е 70, при здравословни граници 18 до 25.

Патологът казва, че декубиталните рани на Кейли са най-лошите, които е виждал. Раната на дясната ѝ пета е толкова дълбока, че се вижда костта. Кожата под мишниците ѝ е черна от липсата на хигиена. Косата ѝ е пълна с мъртви кожни клетки. Официалната причина за смъртта на Кейли е възпаление на множество органи, резултат от абнормално затлъстяване. 

Алън Титфорд стоварва цялата вина върху жена си с думите: „Аз работех много, тя трябваше да се грижи за децата. Освен това, не се чувствах удобно да почиствам Кейли, защото тя вече беше в пубертета“. 

Сара Лойд – Джоунс, разбира се, обвинява мъжа си за смъртта на Кейли. 

И двамата са обвинени в убийство. 

През декември, Лойд – Джоунс се признава за виновна по обвинение в неглижиране и причиняване на смърт по непредпазливост. Тя прави това, за да получи по-лека присъда, разбира се. Осъдена е на шест години затвор.

Титфорд не се признава за виновен изобщо, в резултат на което има процес. На 17 януари 2022 г. започва процесът на Алън Титфорд. През февруари той е обявен за виновен за причиняване на смърт по непредпазливост и е осъден на седем години и половина затвор. 

Журито в процеса срещу Алън Титфорд е освободено от това си задължение доживот, толкова стресиращи са фактите и снимките по делото. 

Много хора смятат присъдите им за прекалено кратки. В крайна сметка, става дума за живота на младо момиче. 

Това е първият случай, в който родители са осъдени, защото са оставили дъщеря си да затлъстее дотолкова, че това да ѝ струва живота.

Източници: https://www.youtube.com/@EmmaKennyTV, https://www.youtube.com/@Michellemcd543, www.wikipedia.org, www.bbc.com, https://www.theguardian.com/