Алкатраз. Самото име казва всичко. Предназначението му е да всява ужас у най-непоправимите престъпници в Америка и затворът успешно постига това още с отварянето си през 1934 година. Той лишава Ал Капоне от силата му. Превръща „Картечницата“ Кели в примерен затворник. Отнема птиците на „Птичаря от Алкатраз“.

Алкатраз е последната спирка. Вариантът на американското правителство за „окончателно решение“ в борбата с престъпността, възникнала със Сухия режим и продължила през 20-те години чак до Голямата депресия. Правителството имало нужда от затвор – груб и суров, като бележитите престъпници, изпращани в него. Намерили го във влажната, студена и неумолима изолация, строгата дисциплина и код на мълчанието на Алкатраз. До момента на затварянето й през 1963 година, „Скалата“ безспорно вече била свършила работата си.

Днес Алкатраз е един от най-големите туристически магнити и прочути забележителности в Сан Франциско. Мистиката на острова, дължаща се основно на книгите и киното, привлича над милион посетители от целия свят годишно, дошли да видят с очите си къде американското правителство е държало някои от своите най-прочути престъпници. Много от тях запомнят завинаги страховитото чувство да бъдеш затворен, макар и за секунди, в изолатора. Клишето „ако тези стени можеха да говорят“ придобива нови измерения, когато става въпрос за суровата тишина на Алкатраз.

Историята на Алкатраз

Остров Алкатраз се сдобива с името си през 1775 година, когато испанският изследовател Хуан Мигел де Аяла начертава карта на залива Сан Франциско. Той кръщава малкия, 13-акров необитаем остров, с неговите бързи течения и безплодна земя, Ла Исла де лос Алкатрасес.

Седемдесет и две години по-късно, през 1847-а, американската армия забелязва Скалата и нейната стратегическа полза като военно укрепление. Топографи извършват геологически проучвания и до 1853 година армейски инженери започват да изграждат военна база заедно с първия действащ морски фар по Тихоокеанското крайбрежие.

Откриването на злато край Американската река и в Калифорния през 1848 година докарва в щата кораби с миньори от целия свят. Когато слухът за изобилното богатство в Калифорния се разнася по земното кълбо, американското правителство предприема мерки за сигурност, за да защити земите и ресурсите си от заграбване от чужди страни. Разположен точно в устието на Залива Сан Франциско, Алкатраз щял да се превърне в символ на военната мощ на американския Запад.

След няколко години на усилен строеж и разширяване на въоръжението, Алкатраз е превърнат във военно укрепление. Оборудван е с далекобойна артилерия и четири масивни оръдия на Родман, способни да потопят вражески кораби на три мили разстояние. Оръдията на Алкатраз можели да изстрелят по 3 152 кг желязо на обсада. Макар укреплението да стреля само веднъж – 181 кг по неидентифициран кораб и не улучва – то изпълнява предназначението си на могъща „спирачка“ за чужди нашественици.

Алкатраз като военно укрепление (1869 г.)

С напредъка във военното въоръжаване, функцията на Алкатраз като укрепление скоро замира. До 1861 година островът намира истинското си призвание, когато правителството започва да изпраща там военнопленници от Гражданската война. През 1898 година Испано-американската война увеличава затворническата популация от едва 26 на 450 души. През 1906 година, след катастрофалното земетресение в Сан Франциско, стотици цивилни затворници са преместени в затвора на острова. До 1912 година на централния хребет на острова е изградено огромно здание с килии, а до края на 20-те години капацитетът на сградата вече почти се пукал по шевовете.

Изглед от северната част на Алкатраз (1869 г.)

Алкатраз е първият дългосрочен затвор на армията. Излагайки затворниците на комбинация от строга изолация и желязна дисциплина, той бързо се сдобива с репутацията на тежко изправително заведение. Затворниците се делели на три класи, в зависимост от поведението и престъпленията им. Тези от третата класа не получавали разрешение да четат книги в библиотеката и нямали право на писма и посещения от роднини, нито да говорят един с друг. Ако нарушели тези правила ги чакала тежка работа, 5-килограмово гюле, вързано за глезена, и/или престой в изолатора на диета с хляб и вода.

Ранна снимка на Алкатраз (1880 г.)

Средната възраст на войниците затворници била 24 години. Повечето излежавали краткосрочни присъди за провинения като дезертьорство, например. По-дългите присъди се давали за престъпления като неподчинение, нападение, кражба или убийство.

Интересен елемент от военния режим в затвора е, че килиите се използвали единствено за спане, освен ако не ставало въпрос за извънредна ситуация, изискваща повсеместно заключване на затворниците. Никой нямал право да посещава килията си през деня. Затворниците от първа и втора класа можели да ходят навсякъде из затвора, с изключение на помещенията на пазачите на горните нива.

Алкатраз (1915 г.)

Въпреки ограничителните и строги мерки, първоначално Алкатраз функционирал като затвор с минимална сигурност. Видовете работа, давана на затворниците, се различавала в зависимост от тяхната класа и отговорност. Мнозина работели като готвачи, чистачи и дори помагали в домакинствата на островните семейства. Често избрани затворници се грижели за деца, живеещи на острова, населен основно с китайци.

Жителите на Сан Франциско изпитвали все по-голяма неприязън към армейския затвор, кацнал стерилно в средата на красивия залив. Армията докарала почва от близкия остров Ейнджъл, обучила няколко затворници в градинарския занаят и засадила най-различни цветя и растителности. Калифорнийската асоциация на пролетните и диви цветя дарила висококачествени семена от розови храсти и лилии. Затворниците обичали да се грижат за своите градини; градинарството бил най-предпочитаният задължителен труд.

В следващите десетилетия затворническият режим ставал все по-облекчен, с преобладаващи отморяващи занимания. В края на 20-те години затворниците построяват бейзболно игрище и им се разрешава да носят свои собствени бейзболни екипи. В петъчните вечери армията организирала „Алкатразки борби“ – боксови мачове между затворници, избрани от дисциплинарните казарми. Борбите били популярни и често привличали посетители от сушата, сдобили се с покани по втория начин.

Остров Алкатраз (1920 г.)

През 1934 година, поради високите разходи за поддръжка в разгара на Голямата депресия, военните решават да затворят затвора и да прехвърлят собствеността му на Министерството на правосъдието.

Решението Алкатраз

Сухият режим поражда национална криминална вълна през 20-те и 30-те години на 20-и век, възвестявайки безпрецедентна гангстерска ера. Ал Капоне се сдобива с по-голяма престъпна и политическа власт от всеки друг мафиот преди него. С настъпването на Голямата депресия в началото на 30-те, американските вестници се пълнели с цветисти описания на лъскаво пременени „обществени врагове„, подиграващи се със закона. Органите на реда често отстъпвали пред по-добре въоръжените банди, размахващи картечници в престрелки и публични екзекуции.

Общественото недоволство помита нацията. Алкатраз щял да изиграе огромна роля в закъснелия отговор на федералното правителство. Ако Ал Капоне бил националният символ на беззаконието, то Алкатраз щял да бъде национален символ за наказването на престъпниците. В този смисъл Капоне и Алкатраз били идеалният фон за една трагедия: два символа, привлечени един към друг по пътя на неизбежния сблъсък. Известността на Капоне предопределя раждането на единствено по рода си наказателно учреждение. Кръщават го „Дяволския остров на Чичо Сам“.

Като федерален затвор Алкатраз щял да играе двояка роля – да ограничи най-прочутите престъпници в една сурова, дисциплинарна обстановка и да изпрати ясно предупреждение към тази нова порода престъпници, че федералното правителство не се шегува.

Началникът на Федерални затвори Санфорд Бейтс и министърът на правосъдието Хоумър Къмингс слагат началото на проекта Алкатраз, следейки отблизо фините детайли по неговото изграждане. Един от най-видните експерти по сигурността в страната, Робърт Бърдж, е привлечен към проектирането на непристъпното и внушаващо страх здание. Оригиналният килиен сектор, построен през 1909 година, претърпява цялостна промяна.

Работата по новия затвор започва през 1934 г.

Работата по новото лице и идентичност на затвора започва през април 1934 година. Старите паянтови решетки са сменени с модерни здрави стоманени пречки. Всяка килия е снабдена с електричество, а всички сервизни тунели са циментирани, за да не могат затворниците да избягат или да се крият в тях. Железни решетки на прозорците покриват всяко място, до което осъдените щели да имат достъп. Специално издигнати охранителни пасажи щели да обикалят периметъра, позволявайки на пазачите да носят оръжието си зад недостижими железни бариери. Тези пасажи щели да позволяват на пазачите да наблюдават всяко действие на затворниците.

Специални контейнери със сълзотворен газ, задействащи се от пасажите или друга наблюдателна точка, са монтирани в тавана на столовата. Охранителните кули са стратегически разположени. Нова технология позволявала използването на електромагнитни метални детектори, поставени пред столовата и на всички входове на затвора. Затворническият блок разполагал с близо 600 килии, като нито една от тях нямала връзка с никоя стена от периметъра. В случай, че затворник успеел да си пробие път през стената на килията, той тепърва трябвало да търси начин да избяга от затворническия блок. Осъдените щели да се настаняват единствено в сектори B, C, и D, тъй като основното затворническо население не бивало да надвишава 300 души.

Директорът „Златното правило“

Джеймс А. Джонстън

Бюрото на затворите избира Джеймс А. Джонстън – поддръжник на строгата дисциплина с хуманистичен подход към реформите – за директор на Алкатраз. Джонстън заема поста си с 12-годишен опит в Калифорнийската държавна изправителна служба. През 1913 година Джонстън бил назначен за директор в затвора Сан Куентин. За кратко бил служил и в затвора Фолсъм. Той става известен с програмите за реформа, които въвежда. Джонстън не вярвал в използването на окови, а в налагането на работа, награждаваща с уважение усилията на затворниците.

В Сан Куентин се сдобива с прякора „Директор Златното правило“, а вестниците го хвалели за калифорнийските магистрали, построени от неговите затворници. Макар да не получавали възнаграждение за труда си, осъдените се награждавали с намаляване на присъдите. Джонстън основава и няколко образователни програми в Сан Куентин, които пожънват успех с доста затворници. Въпреки хуманното му отношение, той се славел и с репутацията на строг възпитател. Правилата му за поведение били сред най-строгите в затворническата система, като непокорните затворници изтърпявали най-сурови наказания. По време на службата си в Сан Куентин той надзирава екзекуцията на няколко осъдени.

Джонстън получил позволение да си избере лично пазачи за Алкатраз от федералната затворническа система. Той и началникът на федералните затвори Санфорд Бейтс предвидливо създават водещи принципи, по които да работи затвора: съдилищата нямали да имат право да изпращат осъдените направо в Алкатраз. Директорите на затворите в цялата страна избирали кои от своите най-непоправими затворници да пратят в Скалата. Към острова се отправят онези с неконтролируемо поведение и опити за бягство, както и прославени престъпници, ползващи се с привилегии заради своя статус и слава.

Затворниците, търсещи адвокат, който да ги представлява докато са в Алкатраз, трябвало да изпращат молбите си директно до министъра на правосъдието. Привилегиите били сведени до минимум и никой, без значение от обществения му статус, нямало да се радва на специално отношение.

Осъдените трябвало да заслужат правото си на посещения, като в първите три месеца изобщо не се позволявали визитации. Директорът щял да одобрява всички посещения, но само по едно на месец. Затворниците щели да получат ограничен достъп до библиотеката на затвора, но без вестници, радио и други неодобрени материали за четене. Пощата се считала за привилегия, а всички писма, входящи и изходящи, щели да бъдат преглеждани и преписвани на пишеща машина преди предаването им на получателя. Работата също била привилегия, а не право. Получаването на такава щяло да зависи от поведението на затворника.

Затворническа килия в Алкатраз

Всеки осъден щял да разполага със собствена килия, плюс най-основните житейски нужди като храна, вода, дрехи, медицински и зъболекарски грижи. Контактите им с външния свят били отрязани напълно. Осъденият шпионин Мортън Собел по-късно разказва, че правилата в Алкатраз били толкова строги, че затворниците никога не били допускани да се разхождат из сектора сами. Желязна рутина, продължаваща ден след ден, година след година. Правата, давани за добро поведение, се отнемали и при най-малкото нарушение.

Алкатраз отваря през 1934 г.

Когато Алкатраз отваря врати през август 1934 година, там все още имало 32-ма затворника от армията, излежаващи присъдите си. Към тях се присъединяват 11 затворника от остров Макнийл в щата Вашингтон, 53 от федералния затвор в Атланта, и 102-ма от федералния затвор Левънуърт, Канзас. Ал Капоне, Док Баркър (последният оцелял син от прочутата банда на Мама Баркър), Джордж Кели „Картечницата“, Робърт Страуд „Птичаря от Алкатраз“, Флойд Хамилтън (шофьорът на бандитите Бони и Клайд), и Алвин Карпис „Зловещия“ са сред първите попълнения от федерални затворници.

Ал Капоне: Скандалният бос на Чикаго

Пристигащите затворници били откарвани в малък камион до върха на хълма. Оттам ги подкарвали в подземния сектор, където получавали вещи от основна необходимост и кратък душ. Когато Ал Капоне пристига на острова, той прави кратък опит да блесне с властта, на която се бил радвал във федералния затвор в Атланта. Там, той постоянно подкупвал пазачите да работят за него, възползвайки се от ниските им надници, за да може да върти далаверите си от затвора. Капоне обаче не бил като другите затворници. Повечето от останалите, изпратени в Алкатраз, се явявали ветерани в затворническата система. Той, от друга страна, бил прекарал съвсем малко време в затвора, преди да го изпратят в Алкатраз. В затвора в Атланта, той бил в състояние да си урежда неограничени посещения от семейството и приятелите си, и дори да вмъква алкохол в килията си, както и нецензурирани материали за четене.

Директор Джонстън имал обичай да се среща лично с новите „риби“ и да взема участие в кратката им ориентация. Той пише в мемоарите си, че лесно бил разпознал Капоне сред останалите в редицата. Капоне се хилел и правел тихи, самодоволни коментари към останалите затворници. Когато дошъл редът му да говори с директора, той се опитал да влезе в ролята на лидер, като задава въпроси от името на останалите. Джонстън бързо го снабдил със затворническия му номер и го накарал да се върне в редицата. По време на престоя му в Алкатраз, Капоне направил няколко безуспешни опити да изкопчи специални привилегии от Джонстън.

В крайна сметка Капоне се предал на режима на Джонстън. „Изглежда Алкатраз ме победи“ – казал той на директора. Капоне прекарва на острова 4 и половина години. Веднъж се сбива с друг затворник на двора и попада в изолатора за осем дни. Докато работел в подземното крило бил намушкан с ножици. Той се отървал леко – приели го в болницата на затвора и го освободили след няколко дни. Впоследствие показва симптоми за сифилис, от който очевидно бил боледувал от години. През 1938-а го прехвърлят в затвора на остров Търминал в Южна Калифорния.

Джордж Кели "Картечницата"

Джордж Кели „Картечницата“ също бил в групата на първите пристигнали през август 1934 година. Той живеел на втория етаж в сектор „B“ и тихо излежал 17 години в Скалата преди да го прехвърлят обратно в Левънуърт през 1951 г.

В цялата си история Алкатраз продължавал да привлича като магнит много прочути гангстери. Повечето се покорявали на строгия режим без никаква, или с много малка съпротива, а междувременно влиянието им в света навън избледнява и изчезва.

Безмилостният режим на Алкатраз

Денят на осъдените следвал неумолим и методичен режим. Събуждане в 6:30 часа, 25 минути за оправяне на килите и после преброяване. В 6:55 часа всички вкупом се отправяли към столовата. Закуската продължавала 20 минути. Сетне затворниците се подреждали според трудовите им задължения.

Столовата в Алкатраз

Главният коридор се казвал „Бродуей“. Килиите там се смятали за най-нежелани, тъй като долният етаж бил постоянно студен. Те били и най-малко усамотени, защото пазачите, затворниците и друг персонал често минавали по коридора. Новопристигналите обикновено се настанявали на второто ниво на сектор B под карантина през първите три месеца от престоя им.

Докато съотношението в други затвори било един пазач на 12 осъдени, в Алкатраз то било един пазач на всеки трима затворници. Благодарение на пасажите в края на блоковете и на честотата на преброяванията (12 на ден), пазачите били в състояние да държат строго под око всеки затворник. Едно нововъведение – електронно управлявани врати – допринася още повече за ограничаването на непослушниците в алкатразкото общество. Тъй като броят на затворниците бил малък, пазачите знаели името на всеки затворник.

В ранните години на Алкатраз Джонстън въвежда политика на мълчание, която много затворници считали за най-непоносимото наказание. Съществуват сведения, че няколко осъдени са полудели заради строгото правило за пазене на тишина. Бившият гангстер и банков крадец Руф Пърсфул грабнал секира, докато работел в една от работилниците, и си отрязал пръстите на ръката. Впоследствие този инцидент е пресъздаден във филма „Бягство от Алкатраз„, с участието на Клинт Истууд, който разказва за опита за бягство през 1962 година на Франк Лий Морис и братята Англин. Политиката на мълчание по-късно е омекотена, но това е една от малкото промени, случили се в историята на затвора.

Медийният шум, заобикалящ Алкатраз, създаден основно от липсата на информация от страна на затворническата управа, довежда до прякора му „Дяволския остров“. Тъй като затворниците не получавали помилване директно от затвора, пресата трудно намирала мъже, които са живели вътре. А когато успявала, бившите затворници разказвали страховити истории за бруталностите, преживени зад решетките. Повечето разкази не отговаряли на истината, но онези за жестоки побои, сурови дисциплинарни мерки и строга изолация подхранвали интереса на медиите.

Хенри Йънг

През 1941 година Хенри Йънг отива на съд за убийството на своя съкилийник и съучастник в провалено бягство Руфъс Маккейн. Защитникът на Йънг неправилно заявил, че клиентът му е бил подлаган на постоянни побои от пазачите и бил прекарал дълги периоди в пълна изолация. Историята на Йънг отново е неточно изобразена във филма с участието на Кевин Бейкън, Крисчън Слейтър и Гари Олдман, озаглавен „Murder in the First“ („Убийство в Алкатраз“). Според филма Йънг бил осиротял тинейджър, изпратен в Алкатраз за кражбата на 5 долара от магазин, с които искал да спаси от глад сестра си. Филмовият Йънг „никога не бил наранявал някого“ преди влизането си в Алкатраз.

В действителност Йънг е банков крадец, упражнил насилие, довело до смъртта на заложник през 1933 година – около три години преди изпращането му в Алкатраз. На острова той се оказал труден затворник, провокиращ сбивания и убил двама пазачи по време на опит за бягство. Йънг и неговата бъдеща жертва Маккейн прекарват почти 22 месеца в пълна изолация заради пропадналото им бягство, приключило със застрелването на „обществения враг“ Док Баркър.

След като се върнали сред останалите затворници, Маккейн бил изпратен в шивачницата, а Йънг в мебелната работилница, намираща се на горния етаж. На 3 декември 1940 година Йънг изчакал да мине преброяването в 10:00 часа, за да изтича надолу по стълбите и да забие нож в старата си дружка. Маккейн починал пет часа по-късно. Йънг отказал да разкрие мотива си за убийството.

По време на процеса срещу Йънг неговите адвокати твърдяли, че тъй като той е бил държан в пълна изолация три години, то не би могъл да бъде държан отговорен за агресивното си поведение.

Директор Джонстън бил призован да даде показания за условията и политиката на затвора. Няколко осъдени също били призовани да свидетелстват за обстановката в Алкатраз и много от тях разказали за дочути „слухове“, че затворници са били заключвани в подземието и пребивани от пазачите. Те разказали, че много хора били полудели вследствие на това отношение. Съдебните заседатели се смилили над Йънг и го признали за виновен в непредумишлено убийство, заради което прибавили само няколко години към присъдата му. Йънг продължил да бъде труден затворник и след процеса, което довежда до прехвърлянето му в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийд щата Мисури. Когато излежава федералната си присъда през 1954-а, той е изпратен в щатския затвор във Вашингтон и освободен предсрочно през 1972-а, след близо 40 години зад решетките.

След процеса срещу Йънг сектор D, по-известен като „Възпитателен блок“, бил ремонтиран. Сектор D се състоял от 42 килии с най-различна наказателна степен. Най-сериозните нарушители на затворническите правила и регулации се изпращали в „Голата килия“ – най-жестокото наказание в затвора, осигуряващо пълно лишаване на виновника от всичките му възприятия.

Изолаторите

Килии за пълна изолация в Алкатраз

Единичната „Гола килия“ представлявала облицована със стомана стая без тоалетна и мивка, само с малка дупка в пода за облекчаване на човешките нужди. Дори казанчето за пускане на вода в дупката се управлявало от пазачите. Затворниците се хвърляли там без дрехи и на строга диета. Килията разполагала със стандартен комплект решетки, в които имало отвор за подаване на храна и солидна стоманена врата, държаща затворника в абсолютен мрак и студ. Матрак за спане им се давал само нощем и на сутринта им се взимал обратно. Продължителността на наказанието обикновено била 1-2 дни.

„Дупката“ била подобна килия, като имало общо пет такива на долното ниво. Тези килии разполагали с мивка и тоалетна, както и с нисковолтова електрическа крушка. Затворниците прекарвали там до 19 дни. И те не разполагали с матраци през деня, който прекарвали в състояние на безмерно отегчение и пълна изолация. Понякога пазачите отваряли малкия прорез на солидната врата, пускайки светлина на примерните нарушители.

Останалите 36 килии за изолация били подобни на нормалните. Отлъчените затворници имали право на едно излизане на двора в седмицата и на две къпания. Храната се доставяла в килиите. Тези нарушители се развличали главно с четене и можели дори да зърнат малка част от Сан Франциско през прозорчето, което считали за допълнителна форма на мъчение. Звуците и гледките на свободата били толкова близо и същевременно безкрайно далеч.

Птичаря от Алкатраз

Робърт Страуд, известен още като "Птичаря от Алкатраз"

Освен Ал Капоне, другият най-прочут затворник в Алкатраз е 52-годишният Робърт Страуд, известен още като „Птичаря от Алкатраз“ №594. Страуд е един от малкото осъдени, настанени директно в изолационния сектор още с прехвърлянето му от федералния затвор Левънуърт в Канзас, без да премине през стандартната карантинна процедура. Той прекарва в Алкатраз 17 години без никога да се срещне с останалите затворници. Подобно на Капоне, Страуд се радвал на много привилегии в предишния затвор.

През 1909 година 18-годишният тогава Страуд застрелва някакъв барман, който бил пропуснал да плати дължимите 10 долара на неговата приятелка и проститутка Кити О’Брайън. Той бил осъден за непредумишлено убийство през 1911-а и изпратен на остров Макнийл – федерален затвор в щата Вашингтон. Страуд преживял трудни моменти в Макнийл, тъй като бил доста труден затворник. През ноември 1911-а намушкал дежурния в болницата, понеже смятал че го топи пред управата за разпространение на наркотици. Дежурният оцелява, но Страуд получава допълнителни 6 месеца към присъдата си и го изпращат в Левънуърт.

Страуд, вече на 22 години, се превръща в дисциплинарен проблем за администрацията в Левънуърт. Извършва най-различни нарушения и прекарва в изолатора доста време за вмъкването на разни предмети, като остриета от трион, длета и друга контрабанда. През март 1916 година, пред 1000 затворници в столовата, Страуд намушква младия пазач Андрю Търнър с грубо изработено стоманено острие. Търнър се свлича на земята в шок и почти парализиран. Останалите пазачи го отнасят и той умира няколко минути по-късно. Макар подробностите да са неясни, Страуд очевидно се бил ядосал, когато открил, че малкият му брат се бил опитал да го посети, но бил отпратен, тъй като не бил дошъл в деня за визитации.

Страуд е осъден за предумишлено убийство и получава смъртна присъда чрез обесване. Трябвало да дочака екзекуцията си в пълна изолация. Неговата майка отчаяно се борила за живота му и в крайна сметка, през 1920 година, директорът на затвора Т. У. Морган нарежда той да изкара остатъка от живота си в изолационния сектор.

По време на 30-годишния период на заточението му в Левънуърт Страуд развива маниакален интерес към птиците, след като намира малко ранено врабче на двора на затвора. Първоначално му позволили да развъжда птици и да си направи лаборатория в две съседни килии, тъй като смятали, че така ще прекарва времето си по полезен за него начин. В резултат от тази привилегия, Страуд издава две книги за канарчетата и техните болести, изучавайки над 300 птици.

Страуд изгражда доста доходен бизнес от своята изолирана килия, извличайки полза от своята новопридобита важност сред любителите на птиците. Вместо обаче да оцени получените привилегии, той засипва управата на затвора с все повече изисквания. Килиите му миришели неприятно и не били достатъчно хигиенични. Той седял сред птиците си с покрита с изпражнения риза, а угарки от цигари и пепел покривали пода. Обикновено пазел няколко птичи трупа, върху които извършвал аутопсии, и кафези, натрупани до тавана. Невъзможно било да се претърси килията му и се говорело, че много от пазачите изпитват силна враждебност към Страуд.

Той се превръща в административен кошмар. Купищата писма, които получавал, и специалните му изисквания натежавали над персонала с всеки изминал ден. Цензурирането на пощата му, доставките на храна за птици, литература и други необходими материали за изследванията му, биха могли да оправдаят наемането на личен асистент на пълно работно време. Страуд се радвал на нечувани в затворническата система привилегии. Левънуърт страдал от критична липса на свободни места, а той се ширел сам в две килии. Години наред местната администрация лобирала за прехвърлянето му в затвор, където да следят него и заниманията му по-изкъсо. Птиците на Страуд и неговите изследвания някога имали обществен отзвук, но с течение на времето изискванията му се превърнали в горчив товар за управата.

В началото на декември 1942 година затворническата администрация най-сетне получава онова което искала: Страуд щял да бъде прехвърлен в Алкатраз. Когато освободил килиите си в подготовка за преместването, пазачите открили, че поръчаното от него оборудване в действителност било използвано за направата на казан за варене на алкохол. Скоро станало ясно, че птичите изследвания на Страуд служели за прикриването на още няколко незаконни дейности, като например грубо изработеният нож, скрит в кухина в работното му бюро.

Килията на Робърт Страуд в Алкатраз

Страуд щял да прекара следващите 17 години от живота си в Алкатраз (6 години в изолация в сектор D и 11 години в болницата на затвора), а неговата самоличност се превръща във вечен синоним на името Алкатраз. Противно на общото мнение, Птичаря от Алкатраз никога не получил позволение да държи птици в килията си. Вместо това, обаче, той написва своята най-прочута книга за птичите болести, която вдъхновява писателя Томас Гадис да напише творбата си „Птичаря от Алкатраз“.

През 1959 година Страуд е прехвърлен в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийлд щата Мисури, където умира от естествена смърт на 21 ноември 1963 година. Намерен е от осъдения шпионин и негов близък приятел Мортън Собел.

Опити за бягство

Бърнард Кой

През 29-те години на съществуването на затвора са известни 14 опита за бягство, в които 34-ма различни осъдени рискуват живота си, за да избягат от Скалата. Повечето от тях са убити или заловени повторно. От тези 14 опита, два са особено значими за историята на острова затвор. През 1946 година затворник на име Бърнард Кой успява да изработи инструмент за огъване на решетки и да се изкатери до един от пасажите. Той надвива нищо неподозиращия пазач, обезоръжава го му и хвърля оръжия на още няколко чакащи затворника. Предвождани от Кой и неговия приятел Пол Крецър, бегълците планирали да си пробият път с куршуми, но не успели да намерят ключа, даващ им достъп до двора на затвора. Отчаяните затворници взимат няколко пазачи за заложници и обявяват жестока война на Алкатраз.

Хиляди зрители наблюдавали от бреговете на Сан Франциско как морските пехотинци превземат острова, обстрелвайки затвора с минохвъргачки и гранати. Затворниците вътре се скрили зад напоени с вода матраци и лежали безпомощно, докато куршумите свистели покрай ушите им. Без повече надежда за бягство, осъдените Кой, Крецър, Марвин Хъбард, Сам Шокли, Майрън Томпсън и Кларънс Карнс решават да се бият до смърт.

Директор Джонстънс не знаел точния брой на замесените затворници и вярвал, че съществува реална опасност за сигурността на Сан Франциско. Той призовава на помощ Военноморския флот, Крайбрежната охрана и Морската пехота. Отчаяният Крецър, осъзнавайки че заложниците вероятно ще го обвинят във вече втория му план за бягство, насочва пистолета си в препълнената с пазачи килия и открива огън.

Затворническият бунт от 1946 година

Битката продължава цели два дни и накрая притиснатите до стената Крецър, Кой и Хъбард намират убежище в един сервизен коридор. Останалите съучастници се връщат в килиите си с надеждата да не бъдат разпознати като директни участници в опита за бягство. Крецър, Кой и Хъбард загиват в коридора от огнестрелни рани и шрапнели. Един от пазачите, Уилям Милър, също умира от раните си. Друг пазач, Харолд Стайтс, е застрелян и убит докато се опитвал да поеме контрол над килийния блок. Томпсън и Шокли по-късно са екзекутирани заедно в газовата камера на Сан Куентин заради ролята си в убийството на пазач Милър, а Карнс получава допълнителна 99-годишна присъда.

Франк Морис, Джон и Кларънс Англин

Най-прочутият опит за бягство от Алкатраз е този на Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин. През 1962 година техният приятел Алън Уест помага на тримата да измислят хитър план, състоящ се в направата на сал, надуваеми спасителни жилетки и две чучела, с които да залъжат пазачите по време на рутинните им проверки. В период от няколко месеца осъдените изработвали чучелата и използвали специални инструменти, откраднати от разни работилници в затвора, с които да си издълбаят път във вентилационната шахта.

Отворът на вентилацията представлявал гъста метална решетка, с размери 25×15 сантиметра, в задната част на всяка килия. Те проявили завидна изобретателност, успявайки да направят имитации на мрежата, скриваща изровения цимент, и човекоподобни примамки, залъгващи обикалящите на проверка пазачи, че всички са в леглата си. Качеството на фалшивите решетки и чучела било забележително. Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата. Подготовката им отнема над шест месеца.

Изходът за бягство и фалшивата решетка

В нощта на 11 юни 1962 година, веднага след преброяването в 21:30 часа, Морис и братята Англин смъкват решетките на пода. Уест, за когото ФБР вярва, че вероятно е мозъкът зад този план, прекарал голяма част от времето си в правенето на чучелата и затова не бил в състояние да разшири достатъчно вентилационния отвор в килията си. Тримата стигнали до покрива, откъдето се спуснали по сервизните тръби до земята, а оттам прескочили 4-метровата ограда и се озовали на брега на острова. Там надули лодките и спасителните си жилетки, хвърлили се в мразовития Залив и изчезнали завинаги.

Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата.

На сутринта, по време на проверката, един пазач мушнал с палката си човешката форма в леглото и главата на чучелото се търколила на пода.

Дали са избягали? Историята е разказана в няколко книги и в прочутия филм „Бягство от Алкатраз“, с участието на Клинт Истууд и Фред Уорд. ФБР разследва случая няколко години, но никога не се натъква на действителни следи.

Краят на Алкатраз

Най-голямата ирония в съществуването на Алкатраз е, че мразовитите и коварни води на Залива Сан Франциско – най-голямото препятствие за бягство в продължение на близо три десетилетия – допринасят за падението на най-сигурния затвор в Америка. След бягството на Морис и братята Англин, затворът е подложен на извънредни проверки, поради неговото влошаващо се архитектурно състояние и упадъкът на охранителни мерки, в резултат на бюджетни съкращения. Корозивният ефект на солените води, както и екстравагантните разходи за управление на затвора, дават достатъчно основание на министъра на правосъдието на САЩ по онова време, Робърт Кенеди, да закрие затвора.

Индианската окупация

На 21 март 1963 година Алкатраз затваря след 29 години експлоатация. Следващите няколко години различни заинтересовани групи и лица предлагат идеи за най-доброто използване на острова. Едно от предложенията било той да се превърне във вариант на Статуята на свободата на Западния бряг, а друго – търговски център и хотелски комплекс. В крайна сметка островът остава необитаем до 1969 година, когато голяма група американски индианци го провъзгласяват за индианска собственост.

Индианците имали големи планове, надявайки се да положат основите на Туземен културен център. Многобройни знаменитости им предлагат подкрепа си. Индианската окупация привлича както медийното, така и правителственото внимание. Федерални служители се срещат с тях, често присядайки с кръстосани крака на одеяла вътре в столовата на стария затвор, обсъждайки социалните нужди на индианците. Колкото по-прочута ставала индианската окупация, толкова повече любопитни прииждали към Алкатраз. Островът започнал да се превръща в убежище за бездомни и неоправдани. Индианските лидери скоро се сблъскали с проблема, някога изпитан от затворническата управа: липсата на естествени ресурси. Всичката храна и вода трябвало да бъдат доставяни по вода. Скъп и трудоемък процес.

Индианската окупация на Алкатраз (ноември 1969 г.)

Въпреки специалните забрани, наложени от туземните американци, наркотици и алкохол редовно се внасяли контрабандно в Алкатраз. Малкото социална организация скоро се разпаднала, карайки индианците да предприемат драстични мерки за оцеляване. В опит да съберат пари за храна, те започват да извличат медни жици от островните сгради и да ги продават на скрап. Случва се огромна трагедия, когато Ивон Оукс, дъщеря на един от ключовите индиански активисти, пада от третия етаж на сграда и умира. Семейство Оукс напуска острова почернено и никога не се връща.

Късно вечерта на 1 юни 1970 година внезапен пожар помита индианското селище, причинявайки щети на няколко главни сгради и изгаряйки до основи къщата на директора, дома на пазителя на фара, клуба на пазачите и нанася сериозни поражения на историческия фар, построен през 1854 година.

Федералните служби обвиняват индианците за пожара, а активистите хвърлят вината върху правителствени саботьори. Медиите, които дотогава изразявали съчувствие към каузата на местните, се обръщат срещу тях и публикуват истории, разказващи за побои и нападения. Подкрепата за индианците почти изчезва. Първоначалните организатори на движението изоставят острова повсеместно, а останалите повеждат битки помежду си.

На 11 юни 1971 година двайсет федерални маршали, съвместно с Бреговата охрана, акостират на острова и изгонват останалите му жители. Всички били откарани на остров Трежър под въоръжена охрана. Евакуацията им отбелязва официалния край на Алкатраз. През 1972 година Конгресът създава Националния парк „Голдън Гейт“ и остров Алкатраз става част от него. Островът отваря врати за посетители в есента на 1973 година и се превръща в една от най-популярните забележителности на парка, с повече от един милион посетители от целия свят годишно.

Днес Алкатраз се счита за екологичен резерват, дом на най-голямата западна колония на чайки на севернокалифорнийския бряг. Тръпката да стъпиш на Алкатраз се дължи както на историческото му значение, така и на облика на затвора, създаден от холивудските филми. През годините много от бившите обитатели на затвора се връщат на острова сред туристите, опитвайки се да преглътнат спомените от заточението си в Алкатраз и да разберат защо хората изгарят от желание на посетят място, което за тях е като паметник на болката и страданието.

———————————————————————————————————————————————

Източници: crimemagazine.com; wikipedia.org, alcatrazhistory.com, wpxi.com, notfrisco2.com, visit-san-francisco.org

Ученикът Николай Арабаджиев се превърна в един от най-нашумелите и шокиращи случаи в криминалната история на България през май 2008 година. Слабичкото и срамежливо момче от софийското 119-о СОУ изненада неприятно не само връстниците и роднините си, но и цялата страна, с убийството на своя приятел и съученик Атанас Атанасов, чието тяло бе намерено разчленено в няколко столични квартала. Зловещата трагедия, която се състоя точно преди абитуриентския бал на жертвата и убиеца, изпрати младия любител-хирург зад решетките за цял живот. Всъщност не съвсем…

Внук на пианист

„Не съм чудовище от холивудска продукция. Вярвам в Бог и в семейството си“ – Николай Арабаджиев.

Николай Арабаджиев

За разлика от много свои колеги убийци, Николай Ивов Арабаджиев е роден в нормално и уважавано българско семейство. Дядо му по бащина линия, на когото е кръстен, е прочутият български пианист Николай Арабаджиев-Фучо, който загина в самолетна катастрофа заедно с естрадната певица Паша Христова през 70-те години на миналия век. Николай свирел на китара и много се гордеел с дядо си. Известните личности в родата на момчето не се изчерпват с това – неговият чичо, носещ същото име, е един от основателите на „Шоуто на Слави“ и бивш музикант в „Ку-Ку Бенд“. Съседите на семейството описват майка му, по професия фризьорка, като много свястна жена. Въпреки прекрасното си семейство, Николай трудно се сближавал със своите връстници и правел впечатление на стеснително и кротко дете. „Като го поздравиш, навежда глава“ – казват за него съседите.

В училище се справял добре и дори подал молба да се яви на изпити за повишаване на оценките си по химия и биология, тъй като искал да става лекар. Интересът му към медицината бил толкова голям, че се сдобил с комплект хирургически инструменти и специализирана литература за аутопсии. Освен това четял медицински материали в Интернет и имал доста добра теоретична представа как се разчленява човешко тяло.

Като почитател на хевиметъл музиката Николай обикновено се обличал в черни дрехи, но скромно, без да привлича излишно внимание с външния си вид. Движел се в компанията на своите съученици Робърт Шумев, Ангел Богданов и убития Атанас Атанасов, с когото седял на един чин. Последният често си правел с него лоши шеги, което го дразнело. Веднъж, например, Атанас дръпнал пейката, на която седял Николай, и той паднал. Цялата случка била заснета с мобилен телефон и станала предмет на доста шеги за негова сметка. Останалите момчета смятали тези номера за нещо нормално и по-късно свидетелствали, че Атанас се е шегувал и с други свои приятели, не само с Николай.

Самият Арабаджиев обаче съвсем не смятал шегите на Атанас за нормални и безобидни, а за жесток тормоз. След ареста си Николай разказва, че приятелят му го бил подлагал на сексуални унижения и дори го бил изнасилвал. В душата му се трупала все по-силна неприязън към него.

„Николай редовно го тормозеха. Въпреки че е висок и здрав, не отвръщаше на агресията. Често плачеше след подигравките на останалите. Странеше от всички, като че ли само Наско му беше по-близък. Не мога да повярвам, че го е изнасилвал. Но все пак, само заради подигравки не може да убиеш по такъв начин, де да знам…“ - спомня си техен съученик.

Четиримата приятели и други младежи от квартала често се събирали в партерното помещение на блока на Атанас. Още преди убийството Робърт и Ангел знаели, че Николай притежава хирургически инструменти, с които се снабдявал методично и старателно. Никой въобще не подозирал, че той щял да ги използва съвсем скоро, още преди да сбъдне мечтата си да стане лекар.

Фаталната вечер

„Ела в дома на баба ми, уредил съм ти работа с едни хора“ - казал Николай на Атанас пред своите съученици от 119-о училище в София. Наско обичал колите и карал форда на баща си Христо. Същия ден, на 19 май 2008 г., той оставил колата в жк „Изток“ и отишъл с маршрутка при Николай. Повече никой не го видял. Майка му знаела, че той си има сериозна приятелка и при изчезването не се притеснила толкова много. Но, когато детето й въобще не се появило у дома, тя подала сигнал в полицията, без да подозира, че новинарските съобщения за намерен торс и крайници в контейнери за боклук са на собствения й син.

Атанас Атанасов с колата на баща си

На следващия ден, 20 май, клошарка открива в кофа за боклук зад блок 82 в столичния квартал „Западен парк“ три чувала. Тя отворила торбите и, като видяла месото вътре, си помислила как ще сготви на децата. Секунди по-късно изпаднала в ужас, защото в един от чувалите имало човешки крак.

Жената се обажда в полицията и по-късно в района са открити и окървавени дрехи, по които е установена самоличността на Атанас. Няколко дни по-късно спецполицаи изобличават приятеля на жертвата Николай за извършител на жестокото убийство. След като на два пъти го привиквали на разпит в полицията криминалистите притиснали извършителя с доказателството, че е намерен негов пръстов отпечатък на един от чувалите, в които бил разфасовал жертвата. В два от тях били надлежно побрани торсът, краката и вътрешностите на Атанас, а главата и ръцете – заровени в полите на Витоша. Разказал, че е разчленил трупа с хирургически инструменти, след убийството в апартамента на баба си в кв. „Гевгелийски“, където двамата се скарали заради дружбата си.

„Като отидохме в апартамента, се скарахме кой на кого е приятел. Аз побеснях и започнах да го удрям по главата с първото нещо, което ми попадна“.

След като жертвата му загубила съзнание, взел нож от кухнята и започнал да го ръга в гърдите и гърба. После застлал хола в апартамента на баба си с найлони, облепил ги с тиксо. Взел скалпел, метална подложка, хирургически инструменти и трион и в продължение на 5 часа разфасовал тялото. Прибрал частите в черни найлонови чували, които поставил в хладилника. Николай разказал още, че от Интернет е научил как да отдели гръдната кост и ребрата от тялото. Емоционално и физически изтощен от тежката работа, той легнал и заспал. Не се е събудил цели 10 часа.

Николай Арабаджиев

Криминалистите намират в дома му перфектна колекция от хирургически инструменти, на чиято разновидност би могла да завиди най-модерната патолаборатория, и специализирана медицинска литература за аутопсии. Черепът на Наско бил счупен поне на 6 места от удари с гира. Съдебните медици преброяват в гърдите му 14 прободни рани, а в кръста още две. Повечето били нанесени, докато младежът бил жив. Смъртта на Атанас настъпила бавно и мъчително и той агонизирал 15-20 минути.

Явната агресия, с която е убит Атанас, била трупана с години, твърдят психолозите. Начинът на извършване на престъплението по всичко говори за умисъл, тъй като е налице тънко познаване на анатомията на човешкото тяло. Убиецът е разчленявал тялото като по учебник, за да търси нещо отвътре, да види нещо неоткрито от него досега.

Николай се държал много спокойно в полицията и дори изглеждал в известна степен горд от нечовешката си постъпка. Обяснил на криминалистите, че не съжалява за стореното, а напротив.

Сексуален тормоз

„Просто ми притъмня, разбирате ли, не знаех какво правех, твърде много бях тормозен от него. Бях в безизходица, борих се за живота си“ – казва пред журналисти Николай Арабаджиев.

Софийски градски съд определя мярка „задържане под стража“ на Николай Арабаджиев. Делото срещу него щяло да се гледа при закрити врати. Адвокатът на Николай Марин Марковски обявил, че клиентът му ще разкаже пред съда потресаващи неща за хомосексуално насилие. Криминалистите също не изключвали между момчетата да е имало повече от приятелство, защото жестокостта на убийството и разчленяването на трупа са характерни за хомосексуалните убийства и за престъпленията, които са следствие на дълго таен гняв от продължително сексуално насилие. Освен това, съучениците му потвърдили, че никога не са го виждали с гадже, което също може да говори за хомосексуални наклонности.

Николай Арабаджиев

От прокуратурата не изключвали вероятността признанията за хомосексуално насилие да са адвокатски трик, тъй като първоначално Николай твърдял, че е убил своя приятел, защото се вбесил от постоянните му подигравки.

След известно време, прекарано в ареста обаче, Николай променя версията си. Той разказал, че вечерта, в която убил и разфасовал съученика си, Атанас се опитвал да го насили сексуално. Според Арабаджиев това не бил първият случай на сексуална агресия срещу него от страна на жертвата. За това уж свидетелствали и няколко клипчета, снимани с телефона на Атанасов, които обаче никой не е виждал. В хода на разследването Николай Арабаджиев дава показания, че е бил тормозен сексуално от свои съученици. Оплакал се, че един от тях го е накарал да го задоволи сексуално, използвайки ръката си, в друг случай се опитали да проникнат в него.

Марин Марковски

Според адвоката на подсъдимия Марин Марковски момчето не е обмисляло да убие съученика си. Трагедията се разиграла внезапно, след като Николай за пореден път отхвърлил опитите на Атанас да спи с него. За да се защити, Арабаджиев ударил приятеля си с гира по главата. Атанас обаче се свестил и се опитал да „накаже“ Николай. В опит да се защити Арабаджиев го зашеметил отново с гирата и започнал да го коли с кухненски нож. Когато Атанас издъхнал, убиецът му трябвало бързо да намери къде да скрие трупа и затова го разфасовал.

Според ключовата сексологична експертиза Николай Арабаджиев не е с хомосексуални наклонности. Сексологът Илия Врабчев е категоричен, че момчето има влечение към полово зрели жени. Пред журналисти експертът уточнил, че по време на първия си полов контакт с жена, подсъдимият е бил на 17 години. Врабчев изтъкнал още, че по външни белези не може да определи сексуалните предпочитания на човек.

Хетеросексуалността на Николай Арабаджиев според сексолога не означава, че върху него не може да бъде упражнявано хомосексуално насилие. Не е задължително също така насилникът да има влечение към мъже. Хомосексуалното насилие е един особен вид насилие над личността. „Така е най-силно унижението“, категоричен е доктор Врабчев. Според експертизата момчето се е развивало съвсем нормално в сексуално отношение, твърди сексологът. На 17 години е бил първият му сексуален контакт с момиче, 2-3 пъти седмично е имал „мокри сънища“, а на 13-годишна възраст е първата му възбуда, последвана от семеизпразване.

Анонимен източник на Криминални Досиета разказа, че е лежал в една килия с Николай Арабаджиев в следствения арест. По собствените му думи, именно той е бил човекът, посъветвал Арабаджиев да твърди, че е изнасилен от жертвата. Изказва се ласкаво за него, твърдейки, че Николай бил извършил добро дело. Престъплението му не било планирано, а след като ударил Атанас с някаква гиричка, се уплашил от реакцията на убития и го довършил.. от страх и ярост.

Свидетели и експертизи

Николай Арабаджиев

Николай Арабаджиев е обвинен по чл. 116 от Наказателния кодекс за убийство по особено жесток и мъчителен за жертвата начин. На 20 март 2009 г. пред състав на Софийски градски съд той признава всички факти в обвинителния акт. Съдът не уважава искането на защитата делото да се гледа по съкратена процедура, мотивирайки се с това, че част от самопризнанията на Арабаджиев не са подкрепени от доказателствения материал.

На 28 май 2009 година в съда са приети множество експертизи. Според психолозите в подсъдимия е открита нагласа за стаена спонтанна  враждебност. Той се бил оплакал пред тях в следствения арест, че е потиснат и страда от безсъние. Николай бил подложен и на специални американски тестове за агресивност. Съдът се запознал и с друга съдебно-медицинска експертиза, която имала за цел да установи дали събраните части от тялото на Атанас Атанасов са в действителност негови, тъй като остатъците са събирани в различен период. Все още липсвали части от тялото на жертвата, но въпреки това експертите без съмнение потвърждават самоличността на загиналия. Родителите на жертвата не понасят становищата на експертите и се разплакват в залата.

В съда е разпитана и учителката по физика Дияна (Юлиана) Ангелова, която е преподавала на жертвата и убиеца. Според нея подсъдимият Николай бил скромен, с добро поведение и изпълнителен. Тя казва, че жертвата Атанас се бил присъединил по-късно към компанията на убиеца си. Учителката определя убитото момче като много открито, жизнерадостно и с чувство за хумор. Познанията на двамата приятели били на еднакво ниво. В междучасията четиримата от групата сядали на едно канапе в коридора на училището. По едно време Николай започнал да отсъства редовно от часове, а преподавателката се усъмнила в извинителните бележки, които той поднасял. Имало период в който учителката смятала, че подсъдимият младеж е бил оставен без грижи от родителите си, но тези съмнения в последствие се опровергали. Арабаджиев ходел нормално облечен, а учителката никога не е забелязвала състояние на агресия в поведението му.

„Оттогава животът ми се преобърна и не можех повече да работя“ - признава по-късно  Ангелова. Тя казва, че се страхува от бившия си възпитаник и смята, че той е опасен за обществото. - „Не виждам разкаяние в очите му“ – заявява още Ангелова. Тя чувствала и лична вина за убийството.

Клошарката Виолета Георгиева, която е от ромски произход, разказва пред съда как за малко щяла да нахрани децата си с месо от тялото на убития Атанасов:

„Въпреки, че ме е страх и сега продължавам да ровя по кофите“ – споделя тя с журналисти на излизане от съдебната зала.

Същия ден са разпитани и двамата родители на жертвата, както и неговите двама най-добри приятели. Първо пред съда застава Роберт Шумев, който казва, че подсъдимият му се бил похвалил, че е правил дисекция на заек, който впоследствие бил изяден. Робърт познавал жертвата и подсъдимия от четири години, но реално от три години и половина били станали неразделна компания заедно с друго момче на име Ангел Богданов. Шумев казва също, че Атанас винаги подкрепял своя убиец. Робърт знаел за интересите на подсъдимия към медицината. Не бил виждал скалпели преди убийството, а само бил чувал, че приятелят му е обикалял специализирани магазини и ги е закупувал с майка си. Шумев казал още, че подсъдимият Арабаджиев никога не се е оплаквал някой да го унижава. Обвиненият за жестокото убийство младеж бил срамежлив, тих и затворен. Атанас понякога се шегувал с него, но никога не прехвърлял границата при закачките си. Наско понякога взимал тетрадката на Арабаджиев, но му я връщал веднага.

Николай Арабаджиев

Пред съда застава и другият приятел на убития и подсъдимия Ангел Богданов. Той също определя отношенията между двамата свои приятели като съвсем нормални. Имало обаче случаи, в които подсъдимият се дразнил повече на някои от закачките на Атанас, но не се стигало до спречквания. Свидетелят казва, че убитият Наско правил шегите си без да има злонамереност и се шегувал дори и с него. Адвокатът на Арабаджиев Марин Марковски го попитал дали е имало случай убитият да преметне Николай от пейка, при което подсъдимият да падне по гръб. Според адвокатът тази сцена била записана с мобилен телефон. Свидетелят обаче отрекъл да е виждал подобно нещо.

Майката на загиналия Татяна Атанасова също е призована в съда. Тя не била виждала Николай Арабаджиев преди убийството, но и никога не била чувала лоши неща за него. В деня на трагедията синът й казал, че ще закъснее. По-късно получила две обаждания на мобилния си телефон, но не успяла да вдигне, защото била във важна среща. Синът й бил много отговорен и точен и когато не се прибрал жената се притеснила сериозно. Започнала да звъни на всички приятели на Наско, като единствено Николай се ангажирал да помогне по някакъв начин. Преди време майката на убитото момче имала заплаха от своя позната, с която имала личен конфликт, че ще отвлекат дететото й. Пред съда обаче Татяна отрича, че е вярвала, че това може да се случи, тъй като тази жена не била жестока и не била в състояние да изпълни подобно нещо.

В началото на заседанието съдебна полиция конфискува кръст от обвиняемия. Християнският символ бил подарък от майка му. Адвокат Марин Марковски, който получава кръста от съдебния полицай, се противопоставил на това отнемане. Служителите на реда обаче му обяснили, че подсъдимия няма право да внася подобни предмети по време на заседанието. Съдебните полицаи споделят по-късно с журналисти, че християнският символ, който бил с размер на ключ, може да бъде получен чрез колет или свиждане в затвора, но не може да бъде даван в съдебна зала, тъй като подсъдимият може да се нарани с него.

Родителски показания

Майката на Николай

На 1 декември 2009 година майката на убиеца застава пред магистратите и споделя, че синът й е искал да бъде хирург, защото „те спасявали човешки животи“. Заради страстта си към скалпелите момчето получило учебник по анатомия на английски език за 16-ия си рожден ден.

Майката на Николай разказва още, че последната година той е трябвало да се подготвя, за да повиши успеха си по биология, защото е искал да бъде добър хирург. Родителите на момчето забелязали рязка промяна в поведението му през зимата. Една вечер той се прибрал от училище, бил много развълнуван и разтреперан. Ударил по микровълновата печка с ужасна сила. Арабаджиева се учудила, защото по принцип той бил тихо момче. Когато го попитала, какво му е, той отказал да говори и казал само: „Как може да има такива хора, бе?“. Споделял, че не може да се съсредоточи в уроците си. Нямал желание да се храни през деня. Ходел в апартамента на баба си, за да учи и понякога преспивал там.

Родителите му се опитали да говорят с него за наближаващия му абитуриентски бал, но той не проявявал интерес. В хода на делото става ясно, че Арабаджиев завиждал на съученика си Атанасов и преценил, че трябва да го убие. На двамата им предстоял абитуриентски бал, но убиецът нямал средства, за да си набави бален костюм и посегнал на съученика си от завист. Майката обаче отхвърля тази версия. Николай просто бил отказал да пазарува дрехи за бала си, казала тя.

Арабаджиева казва пред съда, че е забелязала безпокойство в поведението на сина си в периода около 18-19 май 2008 година, непосредствено преди убийството. Тя обаче смятала, че причината е предстоящият абитуриентски бал на момчето.

Бащата на убиеца Иво Арабаджиев разказва, че детето му било спокойно и тихо. Родителят обяснил, че през последните 6 месеца на злополучната година синът му е станал мълчалив, бил вече „различен човек“, свил се в себе си, станал притеснителен и само четял. Не искал да разговаря с родителите си какво го мъчи, а ги отпращал с думите: „Оставете ме на мира“.

Често се връщал от училище афектиран. Веднъж нахлул в кухнята, ударил микровълновата печка и изкрещял: „Как можа това да са случи с мен“.

След това отишъл при родителите си и им казал: „Не искам никой да разговаря с мен“. Баща му искал да отиде да се види с класната му и с другите учители, за да изяснят какъв е проблемът, но Николай го спрял с думите:

„Недей да се месиш, ще стане по-лошо. Аз мисля, че ще се справя сам“ ­ – с тези думи той уверил баща си да не ходи в училището.

Едва когато влязъл в ареста, той написал писмо на баща си, в което му разказал, че е бил подложен на хомосексуален тормоз. Баща му разказва още, че от 2006 година Николай Арабаджиев вземал уроци по химия и биология при частни учители във връзка с намеренията му да кандидатства медицина. По някое време на учебната година решил да се усамоти в апартамента на баба си и да учи там. Синът му имал медицински уреди, сред които обаче нямало стетоскоп или предметни стъкла.

Намалена присъда

Николай Арабаджиев

На 2 декември 2009 година състав на Софийски градски съд с председател Николай Младенов признава за виновен Николай Арабаджиев за предумишлено убийство, извършено по особено жесток начин, и го осъжда на най-тежкото наказание – доживотен затвор.

Съдът постановява Арабаджиев да изплати на родителите на убитото момче -  Христо и Мария Атанасови, 1 милион лева заедно с дължимите лихви от момента на приемането на иска за обезщетение в съда.

Доживотната присъда щяла да бъде изтърпявана при специален режим, но подлежала на обжалване и протест пред Софийския апелативен съд в срок от 15 дни.

Помолен да обясни какво означава постановлението на съда за изтърпяване на присъдата при специален режим, адвокат Марковски казва:

„Специалният режим означава изключително малко свиждания и засилена охрана“.

Бащата на убития Наско се разридава, като чува присъдата.

„Заслужена е, нека всеки, който посяга на човешки живот, да знае какво го чака. Това беше нашата цел“ – казва Христо Атанасов.

Майката на Атанас не присъствала на края на процеса, който продължава близо година и половина. След мъките по загубата тя изживявала тежко перипетиите около делото.

В съда не идва никой от близките на подсъдимия Николай. Той посреща доживотната си присъда с мълчание и наведени очи. Неговият адвокат Марин Марковски обаче изригва:

„Още в началото, когато отказаха делото да се гледа по съкратената процедура, казах на съдията: „Прогнозирам, че ще наложите доживотна присъда. Вие сте заинтересовани по това дело“. Прогнозите ми се оказаха верни. Един градски съдия потъпка закона. Горните инстанции ще го поправят по подходящия начин“.

Прокурорът Димитър Димитров поискал в своята пледоария Арабаджиев да бъде осъден на 20 години затвор. Един от мотивите му бил, че престъплението е подготвяно старателно. Действано е хладнокръвно, с ожесточение, ярост и садизъм. Съдът обаче се оказал по-строг и от обвинението. Прокурорът определя присъдата като справедлива.

Адвокат Марковски съобщил, че ще обжалва заради нарушеното право на клиента му на дело по съкратената процедура.

На 3 юни 2010 година Софийският апелативен съд заменя доживотната присъда на 20-годишния Николай Арабаджиев с 20 години при първоначален строг режим. Кръвнината за близките на убития също е снижена от 1 млн. лева на 200 000 лв. Мотивът на съда е, че убийството не е предумишлено, а е станало в условията на т.нар. внезапен умисъл. Арабаджиев не бил планирал нападението, а то е станало в състояние на силен афект.

Окончателното решение по делото взима Върховният касационен съд на 3 юни 2011, потвърждавайки изцяло присъдата на Арабаджиев, дадена му от апелативните съдии. Висшите магистрати приемат, че решението за убийството не е взето предварително. Това означава, че някой ден касапинът Николай Арабаджиев, извършил едно от най-жестоките и ужасяващи убийства в България, ще бъде отново на свобода.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е по идея на Нина М.

Използвани са материали от голям брой български новинарски сайтове. Тъй като голяма част от данните (и дори имената) в тях бяха доста противоречиви, не гарантирам за точността на описаните събития. Ако някой открие някаква неточност, моля да съобщи за нея в коментарите – естествено подкрепена доколкото се може с факти.

Източници: frognews.bg, blitz.bg, actualno.com, tvevropa.com, dnevnik.bg, teenproblem.net, dnes.bg, dnesplus.bg, 24chasa.bg, standartnews.com

Между декември 1984 г. и февруари 1986 г. вълна от терор разтърсва Еквадор. Трупове, голи и обикновено разчленени с мачете, се появяват в самотни места, отдалечени и залесени. Според изследванията, всички жертви са млади момичета, много от тях са девствени, а някои са на възраст едва осем или девет години. Никой не си представял, че зад подобни зверства се крие един човек около петдесетте години, с тънка, кафява кожа, женомразец психопат, обсебен от девствеността си, един индивид, който е висок само 1,65 м. Даниел Камарго Барбоса успява да изнасили и удуши 71 жертви само в Еквадор и, както се предполага, около 150 в цялата си престъпна кариера…

Неговите жертви се появяват най-вече в периметъра на пътищата в Нобол – област в Еквадор, на места, заобиколени от мангрови гори, което дава на този сериен убиец прякора „Звярът от мангровите гори“.

Произходът на звяра

Даниел Камарго Барбоса

Даниел Камарго Барбоса е роден на 22 януари 1930 година някъде в колумбийските Анди (не се знае със сигурност точно къде). Майка му умира по време на раждането и баща му се жени за жена, която има проблеми с плодовитостта и обсесивно и неосъществено желание за дъщеря. Неуспешните опити да зачене й причиняват психични и поведенчески разстройства, чиято жертва става малкият Даниел. Мащехата му често го обличала като момиче и го принуждавала да ходи така на училище където, естествено, всички му се подигравали, а понякога бил и ужасно тормозен. Баща му по никакъв начин не се опитвал да улесни живота на сина си. Алкохолик, насилник, деспотичен и с тежък характер, той се интересувал само от пари и като баща бил изключително дистанциран. Опитите да се справи със сина си се състояли в брутални побои, в които бил подпомаган от чичото на момчето.

По отношение на поведението на мащехата си и вредите, причинени от нея, след години Даниел ще каже:

„Моята мащеха не искаше деца, но по принцип предпочиташе момичетата (вероятно е останал с това впечатление, понеже мащехата му е нямала други деца). Тя трябва да е претърпяла някаква травма в детството си, за да не иска деца. Когато ме обличаше като момиче, мисля, че наистина се опитваше да ме превърне в момиче. Може да не ме мразеше, може би ме обичаше, но аз не можех да обичам като дете“.

До голяма степен заради това, Даниел акумулира огромна омраза, негодувание и жестокост към жените, за които после се превръща в безмилостен палач.

Даниел бил изключителен ученик в училището „Лъв XIII” в Богота, но по-късно напуска и посвещава усилията си да подпомогне финансово семейството си, което според собствените му думи, допринесло за огорчението и негодуванието му.

Единствена любов, омраза и съучастница – Есперанса

Даниел Камарго Барбоса

Като възрастен, Барбоса среща една жена на име Алсира, с която имат две деца, но която напуска, когато се запознава с Есперанса, момиче на 28 години, към която изпитва невероятен копнеж, дори иска да се ожени за нея. Това довело до изблик на ужасно страдание за Барбоса, не само защото Есперанса не била девствена, но и защото не много след началото на връзката им, той я заварил в леглото с друг мъж. Разочарован, наранен и отвратен от жените като цяло, Даниел не направил това, което нормален човек би сторил – да прекрати връзката с Есперанса. Вместо това той умело я манипулирал, използвайки чувството й за вина, да му помогне да намира млади момичета, с които да се забавлява. Тя се съгласила, защото той й казал, че това ще й помогне да стане отново „чиста”.

Даниел по-късно заявява:

„Тя не беше девица когато се омъжи за мен. Не бях в състояние да я напусна, защото бях лудо влюбен. Имаше моменти, когато си казвах „Да, ще я напусна“, но не можех, защото наистина бях влюбен. В резултат на това, тъй като нямах опит с девици и все още не бях в състояние да напусна това момиче, реших, че ще ми помогне ако получа няколко девици. Надявах се така, чрез измама, момичетата, които ми водеше тя в апартамента, упоени с натриеви соли, капсули Секонал, да заспят и аз да ги дефлорирам”.

Той извършва пет изнасилвания (все още без да е убил някого) с помощта на упойващи вещества и Есперанса. Но петата жертва открива, че е била изнасилена, докато е спяла, и уплашена и ядосана, подава оплакване в полицията. Барбоса и Есперанса признават и са изпратени в различни затвори през 1964 година.

Отначало Барбоса е осъден на три години затвор, но прокурорът предизвиква нов процес, когато научава, че има и други жертви. На втория процес, Барбоса е осъден на осем години зад решетките. Това го изпълва с гняв и омраза към обществото и смятайки, че наказанието му не е справедливо, той се заклева, че оттук нататък нито една жертва няма да преживее изнасилването. Това е единственият начин да не го предадат отново. Ражда се убиецът.

Първо убийство

След освобождаването си, Барбоса започва работа като амбулантен търговец на телевизионни екрани.

Един ден, докато върви покрай училището, той вижда момиче на девет години, чийто външен вид го подлудява и той „се влюбил“. Решен да я има, той я взел под фалшив претекст, за да я заведе в зона с малко трафик, където отнел девствеността й без капка жал към  нейните сълзи. Но не се задоволил с това и, за да не го издаде, я удушил. Обаче забравил екраните, които продавал, на местопрестъплението.

Това е първото му убийство. Грешката от зарязването на екраните на местопрестъплението щяла да му струва скъпо впоследствие, защото, когато на следващия ден (3 май 1974 г.) се завръща, за да ги вземе и да погребе трупа, полицаите стават подозрителни и го водят за разпит. Накрая разкриват, че той е оставил екраните и го арестуват. Този път колумбийската съдебната система не е нежна с Барбоса. Наказанието му трябва да послужи за назидание. Всъщност, той е осъден на 25 години и отива в затвора „Горгона”, който се намира на остров, подобно на Алкатраз. От този затвор до този момент няма избягал затворник. Барбоса прекарва 10 години на вулканичният остров, простиращ се на 28 кв. км и разположен в Тихия океан. Прекарвал времето си в четене на Ницше, Фройд и Достоевски. Той десет години се подготвя за бягство, четейки и ветроходни книги, изучавайки детайлно теченията около острова.

Бягство

Затворът "Горгона", от който бяга Барбоса

Вечерта на 23 ноември 1984 г., по време на една от разходките си, Барбоса открива малка изоставена лодка и без да се замисля, започва да гребе с отчаянието на преследван беглец. Без храна и вода, той гребе непрестанно в продължение на три дни, докато не вижда бреговете на континента. Като по чудо той е спасен, макар външният му вид и състояние на ума да предполагат, че дните му са преброени. Но Даниел Барбоса е интелигентен и има капацитет за генериране на ресурси, за да се движи напред.

На изслушване за неговото бягство и изчезване колумбийските власти са твърдо убеден, че Горгона е затвор с максимална сигурност и теченията и акулите са се погрижили за Барбоса и той е мъртъв. Пресата публикува статия, в която се казва, че „чудовището“ е било унищожено от акули. Но всички те го подценили. Никой не предполагал, че е възможно да гребеш три дни без храна и вода в малка лодка. По този начин, като се възползва от факта, че всички го мислели за мъртъв, Барбоса заминава на автостоп за Бразилия и, както казва за него Франциско Фебрес Кордеро (еквадорски журналист, който го интервюира), „пътува из континента. Преди да дойде тук, пристига в Кито, спи една нощ пред портите на Санто Доминго и на следващата сутрин пита: „Няма ли по-топло място в тази страна, тук ще умра от студ“. Той пристига с автобус в Гуаякил на 5 или 6 декември 1984 г. И там започва своята страшна, ужасяваща история.

Вълна от терор

Ужасяващите убийства, които стават известни като „Вълната от терор”, и които разтърсват Еквадор, започват на 18 декември 1984 г. с изчезването на момиче на девет години в града Кеведо. На следващия ден изчезва друго момиче (на десет години) и след това започват изчезване след изчезване.

Постепенно започват да се появяват телата на млади девици, със следи от мачете, нож, задушаване и признаци на изнасилване. Появяват се голи, на места с обилна растителност, обикновено в близост до път, в района на Нобол и Авенида де Лос Гранадос. Наблюдателите не могат да определят точната причина за смъртта и понеже в същия район действа банда садистични изнасилвачи, работата на полицията да разбере чие дело са изнасилванията и убийствата, става изключително трудна. Чак след арестуването му става ясно, че убийствата възлизат на 71, и че местата са Гуаякил, Кито, Амбато, Мачала, Нобол, Кеведо и преди всичко, че извършителят е болнав петдесетина годишен мъж, висок едва 1,65 м. Неговите жертви били фермерски дъщери, ученички, студентки, камериерки, дори една от тях е експерт по карате, но това не й помогнало да се защити от убиеца…

В Гуаякил Барбоса оцелява като бездомник, който работи като общ работник на местния пазар. Печелел около 40 сукри на ден (малко по-малко от един долар), като с тях си купувал храна. След всяко убийство продавал химикалки, дрехи, обувки, бижута и всякакви други вещи на жертвите си. Въпреки това, финансовото му положение е толкова лошо, че се налага да спи на пейка в парка.

Безопасен старец?

Грозен, стар и лош, Барбоса не е никак привлекателен за жертвите си, но използва именно старостта и грозотата си, за да убеди момичетата да тръгнат с него. Подлъгани от безпомощния му вид, те едва ли се притеснявали да му помогнат.

Той почти винаги избирал момичета от по-ниските социални слоеве, които приближавал с Библията в ръка и им казвал, че е чужденец, който търси пастор Джордж Уинчестър, който притежава фабрика и ще им плати добре (пасторът), ако му покажат пътя.

Дори подлъгвал момичетата, че пасторът ще им намери добра работа във фабриката си, която според него се намирала в покрайнините на града. Заради своята старост, той убеждавал моичетата да вземат автобус до мястото и след като автобусът излизал извън града им казвал, че трябва да слязат. Карал момичетата да вървят след него, на разстояние, което ги кара да се чувстват уверени. През това време Барбоса „търсел пряк път” и молел момичетата да го последват. Ако девойката отказвала, той я пускал и тя се спасявала. Ако дойдела с него, той я изнасилвал и убивал.

В случаите когато някое момиче го последвало, той се обръщал с пистолет в ръката и казвал, че пасторът не съществува, а той я е отвел там, за да „правят любов”. След това казвал, че не иска да използва пистолета, но ще го направи, ако се наложи, и изнасилвал момичето.

„Аз избирах да убеждавам, не да заплашвам“ – казва Барбоса за метода си…

Като счита изнасилването, последвано от убийство, за неповторим акт на любов, Барбоса се опитва да запомни всички възможни детайли. Винаги запомнял имената им и, когато било възможно, и техни вещи, стига да не се налагало да ги продаде, за да оцелее. И накрая, Барбоса използва мачете, за да обезобрази телата, понякога за да изтръгне органи, всичко, за да заблуди полицията, оставяйки възможно най-малко количество улики. Барбоса казва, че когато ръцете му били изцапани с кръв, уринирал върху тях, за да ги почисти.

Профилът на чудовището

Физически той е тънък, тъмен, дребен (1,65м), с малко коса и широко чело, извито и голямо. Ръцете му са големи, ходи добре облечен и спретнат в рамките на ограничените си възможности. Често цигара украсява устата му, кожата му е твърда, суха и изглежда като разядена. Той обича спорта. Като младеж играе футбол и баскетбол, а когато е в затвора в Горгона, се научава да се гмурка и да играе пинг-понг. Въпреки ниския си ръст и малко сила, той убива най-малко 71 момичета и жени.

Барбоса е интелигентен и културен. Тестовете показват, че има коефициент на интелигентност 116, (средната стойност е 100) и културата му не съответства на някой, спал в парка и работил като общ работник на пазара. Журналистът Франциско Фебрес Кордеро веднъж казва за него: „подобно на всички психопати, той е брилянтен. Има отговор за всичко и може да говори с еднаква лекота за Бога и Дявола. Цитира Хесе, Варгас Льоса, Гарсия Маркес, Гимараеш Роса, Ницше, Стендал и Фройд“. Когато е заловен, в куфарчето, което носи, заедно с бельото на последното момиче, което убива и изнасилва, е открита „Престъпление и наказание“ от Достоевски. В допълнение, той рисува, въпреки че картините му са в тъмни тонове.

Франциско Кордеро

Според психологическия му профил, Барбоса е умопомрачен мъж, с мания за девствени жени. Той мрази и презира проститутките, защото не са девствени. Никога не се опитва да подмами и убие проститутка, защото като цяло ги ненавижда и те го отвращават. Страхува се от венерическите болести, които може би пренасят. Той иска жените, с които се задоволява да са чисти и девствени. Има садистични наклонности и му харесва жертвите да викат и да се съпротивляват по време на сексуалния контакт. По отношение на жертвите си, той се ръководи от чистотата на момичетата, изпитва и известно емоционално привличане към тях. Според Франциско Кордеро, това е:

„Нещо, което той не може да обясни добре. Понякога е начинът, по който изглеждат, по който правят косата си. Нещо неопределено, което го кара да си мисли: „Трябва да я имам”“.

Самият Барбоса определя това „нещо” като „демон, който живее в главата ми”. Емоционално и психически, Барбоса е белязан от гняв, омраза и негодувание, тези модели в психологическата динамика на съвестта му са действали в комбинация с ниска морална отговорност. Прояви на подобна нагласа са думите на Барбоса. Той признава за своята омраза и ненавист за първи път, казвайки: „тук е, и аз се боря, но не мога да се преборя сам. Аз се нуждая от помощта на професионалисти за борба с нея“.

Барбоса след ареста

След което признава , че обществото има право да защити позицията си, но че „това не го оправдава (обществото) да пренебрегне тези случаи и да каже: „Той е виновен и трябва да бъде осъден на 16 години и готово“".

Второ, в разгара на разпит и изумен от медийното отразяване на неговите престъпления, Барбоса се оправдава като казва: „Бях подложен на много години унижение“. Барбоса е толкова циничен и безсрамен, че с невероятна арогантност изразява гнусно цинично удовлетворение от тъмната си слава, хвали се, че неговите престъпления са станали легендарни. Франциско Кордеро казва:

„В продължение на много дни се опитвах да говоря с Барбоса. Задачата изглеждаше невъзможна, не само заради полицейския кордон около него, но и защото той поиска голяма сума пари, за да говори, което сметнахме за отблъскващо“.

За да разберем Барбоса, можем да цитираме думите на Дел Кастийо, който за известно време е психолог на убиеца:

„Той е един мошеник. Не се поколеба да ми каже как е извършил престъпленията си и да ми посочи местата, където е погребал жертвите си. Барбоса е социопат, който се хвалеше със злодеянията си“.

Задържане, арест и смърт

Останките на някои от жертвите на Барбоса

26 февруари 1986 г., минути след изнасилването и убийството на 9-годишната Елизабет Телпес, патрул на Интерпол вижда мъж, който има подозрително поведение, на авеню „Лос Гранадос“ в Кито. Когато двамата полицаи правят по-подробен оглед на заподозрения, онова, което откриват ги смайва: Барбоса има в чантата си, кървави дрехи на малко момиче. Той незабавно е арестуван.

По-късно Мария Алехандра Велес, едно момиче, което се е спасило от изнасилвача, идентифицира Барбоса, когато е призована да свидетелства. Макар че би било трудно да бъде обвинен Барбоса, тъй като той извършва престъпленията си сам, без съучастници, престъпникът се признава за виновен на 31 май 1986 г., признавайки за 71 убийства и изнасилвания, и показва със смразяващо спокойствие местата, където е погребал жертвите си.

След арестуването му е отведен веднага в затвора в Гуаякил и през 1989 г. е прехвърлен в затвора „Гарсия Морено” в Кито, за да излежи 16 години – максималното наказание в Еквадор, което и досега остава непроменено. От началото на лишаването му от свобода в затвора в Гуаякил, Барбоса трябва да бъде специално охраняван, за да се попречи на други затворници да го убият. Накрая Барбоса е прехвърлен в „Гарсия Морено”, където първите няколко дни споделя една килия с Педро Алонсо Лопез, известен още като „Чудовището от Андите“, друг колумбийски психопат, за когото се казва, че е извършил над 300 убийства. Но „Звярът от мангровите гори” е убит на 13 ноември 1994 г. от затворника Масаче Луис Нарваес на 29 години, братовчед на жертва на Барбоса. В спокойния неделен ден Барбоса си стоял кротко в килията, когато Нарваес внезапно връхлита върху него, сграбчва го за косата и му нанася осем прободни рани. Това е краят Даниел Камарго Барбоса, чиито кости лежат в яма 798 на гробището „Ел Батан“.

————————————————————————————————
Автор: Стела Георгиева
Източници: murderpedia.org, escalofrio.com, en.wikipedia.org

Известното семейство Бендер се появява тихо в югоизточен Канзас през пролетта на 1872 година. Не изглеждало да са нещо особено, просто още едно семейство имигранти, избягали на запад да опитат късмета си. Като много други, те искали да започнат живота си наново и да забогатеят в неопитоменият още запад. Но начинът им на забогатяване се различавал коренно от този на останалите търсачи на нов живот.

Семейство Бендер построили дома си между градовете Тайер и Гейлсбърг в Неошо Каунти – област в Канзас. Това бил скромен дом, но към него имало магазин и странноприемница и предлагал легло и храна на пътниците. Къщата имала една голяма стая, разделена с конопено платнище. В предната част били странноприемницата и магазинът, а отзад спяло семейството. Старият Бендер и жена му рядко разговаряли с пътниците. Хората предполагали, че са германски имигранти, но те говорели с особен, гърлен акцент и никой не бил напълно сигурен.

Кейт по време на сеанс

Единствената, която разговаряла с клиентите, била хубавата им, но малко агресивна дъщеря Кейт. Мъжете били привлечени от високата, с хубава коса красавица и тя скоро се превърнала в атракция и причина доста хора да посещават странноприемницата на Бендер. Кейт била известна и с това, че предсказвала бъдещето, била медиум и разговаряла с духовете и дори можела да лекува срещу щедро възнаграждение. Тя обиколила няколко малки градчета в Канзас, представяйки „Спиритуалистично шоу”, като се представяла като „ Професор Кейт Бендер”. Била много популярна сред мъжете и те често пътували до къщата на Бендер, за да я видят пак. Те, както и много други нещастни пътници, изчезнали безследно.

Семейството

Джон (татко) Бендер

Джон (татко) Бендер бил около шейсет годишен и говорел много малко английски. А когато го говорел, звучал гърлено, обикновено неразбираемо. Мама Бендер, която също говорела малко английски била на 55 години и била толкова необщителна и неприятна, че съседите и я наричали „дяволицата”. Джон Бендер младши бил на около 25 години, хубав, с кестенява коса и мустаци и говорел добре английски, но с немски акцент. Той често се просвал по очи и се смеел без причина, заради което много хора го смятали за малоумен. Кейт Бендер била на около 23, културна и привлекателна, говорела добре английски с почти незабележим акцент. Въпреки че старите Бендер почти не излизали, Кейт и брат й често посещавали неделното училище в Хармъни Гроув.

Мама Бендер

Повечето хора смятали, че семейство Бендер са от германски произход, но само двамата мъже били родени извън Америка. Те всъщност не били роднини. Няма доказателства за семейна връзка между тях и дори, че са се раждали. Татко Бендер бил от Германия или Холандия и се предполага, че рожденото му име е Джон Фликинджър, но това не е доказано. Мама Бендер била родена Алмира Хил Марк в планината Адирондак. Тя се омъжила за Саймън Марк, от когото твърди, че има 12 деца. По-късно тя се омъжва за Уилям Стивън Грифит. Госпожа Грифит била заподозряна, че е убила няколко съпруга, но тези слухове не били доказани. Петата й дъщеря Сара Елиза Марк по-късно се омъжва и е позната под името Сара Елиза Дейвис. Според надпис на Библия, открита в дома на Бендер, Джон младши е роден с името Джон Гебхарт, но няма друго доказателство за това. Някои съседи на Бендер твърдят, че Джон и Кейт не били брат и сестра, а съпруг и съпруга.

Убийствата

Кейт Бендер

Било опасно да вечеряш у Бендер, особено ако седнеш с гръб към конопената завеса. Някои пътници се оплаквали, че чуват странни шумове иззад завесата. Те не подозирали какво ги чака за десерт. Кейт също слагала своите клиенти да седнат с гръб към завесата. В затъмнената стая, тя правела всякакви странни демонстрации, обикновено с помощта на семейството си и така успявала да задържи клиента закован на стола за доста дълго време. Някои пътници обаче се изнервяли, седейки с гръб към конопената „стена”. Един мъж бил толкова изплашен, че настоял да се премести на друго място. Кейт толкова побесняла, че той все пак останал. Накрая, когато чул това, което мислел за „шепот от отвъдното”, той буквално скочил от мястото си и избягал.

Джон Бендер младши

Много пътници обаче не били така прозорливи. Ако клиентът или пътникът се окажели богати, те били „почетно” настанявани с гръб към завесата. Докато Кейт ги разсейвала, старият Бендер или синът му се промъквали иззад завесата с ковашки чук в ръка. Удряли го по главата, убивайки го с един единствен удар. След това завличали тялото зад завесата и го събличали. Отваряла се врата на пода и тялото било зарязвано в мазето, докато било безопасно да го погребат някъде из прерията. Любимото им гробище била овощна градина, която се намирала на територията на фермата.

Тази система работела добре около 18 месеца. Кейт привличала клиенти с обещание да се свърже с покойните им близки или пък брат й заговарял хората на пътя, предлагайки същата услуга. След това ги уговарял да преспят в странноприемницата.

Разкриването

Една от жертвите, убедена да се възползва от гостоприемството (за постоянно) на Бендер, бил доктор Уилям Йорк. Той всъщност идвал за втори път, вероятно за да види Кейт отново през 1873 година. Веднъж вече бил отсядал при Бендер. Доктор Йорк никога вече не се завърнал вкъщи.

Илюстрация на къщата на Бендер, показваща интериора

Малко след изчезването на доктора, брат му – полковник Йорк пристигнал в дома на Бендер. Йорк обяснил, че брат му изчезнал и попитал семейството дали разполага с информация за него. Той бил останал с впечатлението, че докторът има намерение да отседне при тях, дали са го виждали?

Бендер отговорили, че не са и предположили, че се е забавил някъде или пък е имал неприятности с индианците. Полковник Йорк се съгласил, че обяснението е доста вероятно и останал за вечера. По- късно през нощта, полковникът забелязал нещо да блести изпод едно от леглата. Той издърпал предмета и видял, че е златен медальон с капаче. Отворил го и бил смаян да види лицата на съпругата и дъщерята на брат си от вътрешната страна. Тогава разпознал медальона като дребното бижу, което брат му носел на верижката на часовника си. Той осъзнал, че това вероятно е мястото, където брат му е бил видян за последно жив.

Йорк бил сам в предното помещение и тихо се измъкнал през вратата. Той щял да отиде до най-близкия град и да уведоми органите на властта. Използвайки влиянието си на военен, той щял да направи така, че да се стигне до дъното на тази история. Прекосил прашния двор и стигнал до конюшнята и забелязал фенер, който се люлеел напред-назад в градината. Йорк тръгнал по посока на фенера и когато се приближил, потреперил от разкрилата се гледка. Старият Бендер и сънът му копаели дупка, а отстрани лежало нещо, увито в чувал и подозрително напомнящо на труп.

Изчезването

Йорк се върнал в имота на Бендер рано сутринта на другия ден. Но не дошъл сам. Той убедил шерифа да прати няколко заместници и местни мъже с него. Хайката трябвало да претърси наоколо и най-вече в градината. Но когато пристигнали, открили, че къщата е празна. Семейството очевидно било наясно, че Йорк е изчезнал предишната нощ, събрало си багажа и се изпарило. Мъжете претърсили къщата, но почти всичко било изчезнало. Йорк претърсил мазето и съобщил разтревожен, че подът е покрит със засъхнала кръв. Смрадта, разнасяща се от помещението била непоносима.

Мъжете се хванали да разкопават полето и градината около къщата. Сред дърветата те открили 11 могилки пръст. Няколко от тях изглеждали пресни. Мъжете започнали да копаят и още в първия гроб открили брата на полковник Йорк. Още гробове били открити сред дърветата, както и в прерията, в близост до пътя. Натъквали се случайно на прясно разкопавана земя и откривали гроб. Повече от 25 тела били открити, а колко са останали неоткрити, няма информация.

Разкопаването на гробовете

Новината скоро се разпространила. Кървавите дела на „Кървавите Бендер” привлекли маса любопитни да открият какво се е случило. Отмъстителни групи били сформирани и тръгнали да търсят семейството убийци. Обявена била награда от 3000 долара, за онзи, който ги намери живи или мъртви. Но Бендер били изчезнали безследно. Властите продължили да ги търсят 50 години. Без успех. Официално, Бендер изчезнали.

Но разбира се, плъзнали легенди и слухове.

Някои твърдят, че малка група ездачи се срещнала с кръвожадното семейство и го избила. Всички били застреляни, а после изгорени, за да се заличи всяка следа от съществуването им. Само Кейт не била застреляна, а изгорена жива, заради престъпленията й. Убийците се заклели да пазят тайна и заради това историята никога не била потвърдена. Интересно било как точно са тръгнали слуховете в такъв случай …

Друга история разказва, че Бендер успели да избягат в прерията и се качили на влак за Тайер. Издирването продължило спорадично през следващите 50 години, когато властите получели сигнал за някой, приличащ на Старата Бендер или пък Кейт. През 1889 година две жени били екстрадирани в Детройт по обвинение, че са Кейт и майка й. Но доказателствата били противоречиви и случаят никога не стигнал до съда.

До 1886 година от къщата на Бендер останала само една дупка, където преди било мазето. Търсачи на реликви обрали и последният предмет от къщата, дори камъните, облицоващи стените на мазето. Само спомени са останали от кървавите дела на „Кървавите Бендер”. Спомени и духове.

Легендите разказват, че духовете на убитите от Бендер обитавали руините на къщата, а после и останалата дупка.

————————————————————————————————
По идея на Singalongabushell
Автор: Стела Георгиева
Източници: leatherockhotel.com, wikipedia.org, prairieghosts.com

Алиана Мари Марони Лемън, деветгодишно момиченце от Форт Уейн, окръг Алън в щата Индиана, изчезва мистериозно на 23 декември 2011 година. Тя и сестрите й са оставени на грижите на 39-годишния Майк Плъмадор, защото майка им – Тара Соудърс, на 28 години, е болна от грип. Разтревожената майка казва на полицията, че Алиана, която чува трудно и има Синдром на дефицит на вниманието, се нуждае от надзор, който съпругът й, работещ нощни смени, не успява да осъществи. Плъмадор, който и преди се случвало да гледа децата, пръв съобщил за изчезването на Алиана. Полицаите са обезпокоени, понеже в района, където изчезва Алиана живеят 15 регистрирани сексуални насилници.

Тормозена

Джеймс „Шорти” Лемън – осъждан сексуален насилник.

Алиана Мари Лемън е родена на 3 април 2002 г. Мести се с майка си и сестрите си да живее в караваната на дядо си – Джеймс „Шорти” Лемън, понеже възрастният човек не е добре със здравето – страда от емфизема. Тара знаела, че преместването може да е опасно. Паркингът за каравани, където живеел баща й, гъмжал от сексуални насилници. Тя се притеснявала от осъдените съседи, които помагали на баща й. Дори попитала баща си дали идването им няма да застраши децата. Единият насилник, от когото се притеснявала, бил Майк Плъмадор. Грег Шумахер, един от петнадесетимата осъждани сексуални насилници на територията на Форт Уейн, който е присъствал на този разговор, казва: „Той каза: „Не, никой няма да докосне децата ти. Всички тук се придържат към закона”. Самият баща на Тара бил осъждан сексуален насилник. Всички били наясно с това, но Шорти нямал навика да се забърква в неприятности. Болестта му била сериозна и той не можел да се грижи сам за себе си. Няма данни той да е злоупотребявал с внучката си. Но две години по-рано Алиана е включена в регистъра на застрашените деца.

През 2010 година е повдигнато обвинение в сексуален тормоз срещу 19-годишния тогава Къртис Алан Кенеди. Обектът на посегателството е Алиана Мари Лемън. По-късно обвинението е променено на „непристойни действия с малолетна с утежняващи вината обстоятелства”.

Кенеди отначало твърди, че е невинен, но после се признава за виновен за непристойно държание. Според собственото му признание той „частично разголил Алиана”, тогава на 7 години, и „сложил ръка на голото й дупе.”. Защитата му твърди, че той е направил това с цел „самозадоволяване”. Алиана по-късно потвърдила, че той не я е наранил.

През юли 2010 година, Кенеди е осъден на две години затвор, две години пробация и глоба.

Между 2005 и 2010 година, семейство Соудърс непрекъснато се местят, докато най-сетне се нанасят при Шорти Лемън.

Изчезването

Алиана

На 23 декември, два дни преди Коледа, Тара Соудърс все още не се е оправила от няколкодневно боледуване. И понеже не искала да зарази децата си, тя ги изпратила при Майк Плъмадор, който и преди ги е гледал. Майк ги обожавал и се грижел добре за Алиана и двете й по-малки сестри. До този момент Тара е преодоляла първоначалния си страх от Плъмадор, който е осъждан за измама и нападение.

Тази вечер обаче, Плъмадор разтревожен звъннал на 911, съобщавайки за изчезването на деветгодишната Алиана. Тя има проблеми със слуха и страда от Синдрома на дефицит на вниманието – трудно се съсредоточава, бързо забравя заучена информация.

Цялата общност е разтревожена. През целия уикенд хора издирват малкото момиченце, раздават листовки. Полицията претърсва района, чука на всички врати в радиус от 5 мили, проверява и съседния паркинг за каравани, но без успех. До понеделник, 26.12.2011, няма и следа от детето.

Домът на Алиана Лемън

Но полицията не се предава. Продължава разследването за изчезването на Алиана. Никой не празнува Коледа, всички издирват детето. Създава се Фейсбук страница за издирването й, бдение със свещи е организирано в понеделник.

Бдението за Алиана

В събота полицията разпитва близките на детето. Алиана и двете й сестри – на 6 и на 8 годинки, са били оставени една седмица в караваната на Майк Плъмадор – съсед и приятел на майката, която по това време е била болна.

През целия уикенд, хора издирват малкото момиченце, раздават листовки

Майк казва на полицията, че Алиана заспала с дрехите на фотьойла в караваната му. Последно е видяна да носи синьо-черно палтенце с кожа около качулката, сребристобял пуловер, бял клин и черни обувки с панделки.

Около 6 сутринта тя все още била в дома му, около 10 часа той видял купчина нейни дрехи на стола и решил, че Алиана е още там. Полицията вярва, че детето е излязло между 6 и 10 сутринта.

Близки на семейството твърдят, че вероятно Майк и майката на момиченцето не са се разбрали дали тя може да си ходи вкъщи, защото обаджането на 911 било направено чак в 8:40 вечерта.

В издирването на Алиана се включват полицията, пожарната, включени са и полицейски кучета, претърсват се басейни, водоеми. Включват се и от ФБР, които разпитват майката, съседите, втория баща на момичетата и двете по-малки деца.

В издирването на Алиана се включват полицията, пожарната, включени са и полицейски кучета, претърсват се басейни, водоеми

До понеделник нямат никаква следа от момиченцето, нито представа какво може да му се е случило. Детето има и синдром на Хиперактивност, което го прави непредсказуемо.

Проверяват регистрираните сексуални насилници в района, но не откриват нищо.

Полицията все още не е обявила Алиана за общонационално издирване – случаят не отговаря на критериите за такова. Екипите претърсват изоставени сгради и проверяват всички жилища в района. Шерифът казва, че на девет години Алиана е твърде малка, за да е избягала от къщи, особено по празниците, но че ще проверяват и тази версия. Той моли хората, които искат да помогнат, да раздават листоваки, вместо да претърсват района, тъй като такова търсене може да унищожи евентуални улики и да попречи на разследването.

Описание на Алиана е разпространено по всички медии – момиче от бялата раса, около 18 кг, 121 см, руса коса, сини очи.

„Откриха я”

На 26.12.2011 г. шерифът на окръг Алън Кен Фрайс съобщава на пресконференция, че Алиана Лемън, която изчезва от дома на семеен приятел, е намерена мъртва.

Тъжно, но не и неочаквано е откритието на полицията. Съобщено е, че тялото на Алиана е намерено около 9 вечерта на 26 декември, по подаден сигнал от човек, замесен в разследването. Въпреки че не се съобщават имена, слуховете твърдят, че основният заподозрян за убийството на Алиана е Майк Плъмадор.

„Те бяха трите му малки принцеси”

Във вторник, 27.12.2011 година, Майк Плъмадор е арестуван по обвинение в убийството на Алиана Лемън. Става ясно, че тя е пребита до смърт с тухла, след което е била разчленена. Плъмадор признава, че я е пребил до смърт, след което натъпкал тялото й в торба за боклук и го складирал във фризера. По-късно я разчленил и отново я сложил във фризера, като частите от тялото й били поставени в отделни торби.

Обществото е разгневено – задават се въпросите: „Коя нормална майка оставя децата си под надзора на регистриран престъпник?”, „Как може да считаш такъв човек за приятел?”.

Майк и преди се е случвало да наглежда децата. Те му вярвали и по всичко личало, че той наистина ги обича. Често ги снимал и качвал снимките във Фейсбук в албум, озаглавен „Децата”.

Фейсбук страницата на Майк Плъмадор

Съсед твърди, че Плъмадор често се грижел и за бащата на Тара – Шорти. Децата го харесвали. На 26 декември Плъмадор хладнокръвно признал за зловещото си деяние. Той завел полицаите до варел, където открили части от тялото на момиченцето. Той, обаче запазил главата, ръцете и ходилата на Алиана и ги сложил във фризера в дома си.

Шерифът и полицаите са потресени. „За 30 години в полицията, никога не съм виждал нещо подобно”, казва шериф Фрайс и допълва: „и се надявам никога повече да не видя”.

Снимки във Фейсбук показват, че Плъмадор е прекарвал доста време с децата – водил ги е в парка, бил е в дома им. Една от снимките в албума „Децата” е озаглавена „Три принцеси”. На нея са трите момиченца. Снимката е качена в края на ноември.

Полицаите имат идея за причините, поради които Плъмадор е убил Алиана, но запазват мълчание. Отначало Плъмадор отрича да е сторил нещо на детето. Той твърди, че в 6 сутринта е отишъл до магазина, за да си купи пура, като заключил вратата. Върнал се, изпушил пурата, а през това време Алиана изчезнала. Предположил, че е отишла да види майка си и затова не съобщил за изчезването й до вечерта.

Шериф Фрайс казва, че не са му повярвали, но не са имали и доказателства, че лъже. До понеделник, когато на третия разпит Плъмадор се пречупва и признава. Той казва, че е взел тухла и с нея ударил няколко пъти Алиана по главата, докато тя стояла на стълбите пред караваната му. После я сложил във фризера и по-късно разчленил.

Въпреки признанието му, бабата на Алиана Амбър Стори в този момент го подкрепя. „Не ме интересува какво казват. Майк не и е сторил нищо. Той обича тези деца”, казва тя в телевизионно интервю.

Фейсбук страницата на Майк Плъмадор.

В понеделник ФБР нахлува в паркинга за каравани, където живее Алиана. Този паркинг е известен като рай за сексуалните насилници и въпреки че Плъмадор не е в списъка на такива в Индиана, той е осъждан за злоупотреба и нападение във Флорида и Северна Каролина.

„Семеен приятел” – Майкъл Плъмадор

Майкъл Плъмадор е арестуван и срещу него е повдигнато обвинение за убийство по особено жесток начин.

На 18.06.2012 година той е изправен пред съда и осъден на доживотен затвор без право на замяна. Той се признава за виновен по всички обвинения по съвет на адвоката си, сключвайки сделка с прокуратурата, откъдето искат смъртна присъда.

Съдията на окръг Алън – Алън Сърбек нарича случая „най-лошият от лошите”. Той добавя още 36 години към доживотната присъда на Плъмадор – 3 години за гаврата с тялото, 3 години за преместването на тялото и 30, защото е рецидивист.

Плъмадор, който по време на процеса носи оранжев затворнически гащеризон, изглежда покрусен и изразява съжаление за смъртта на Алиана. „Съжалявам за причинените мъка и скръб на толкова много хора. Наистина се разкайвам за престъплението, което извърших. Никой не бива да преживява това, което близките на Алиана преживяха”, казва той на изслушването си.

Майкъл Плъмадор позира до фотьойла, където Алиана е заспала преди да я убие.

Елизабет Сепонен, говорител на семейството на жертвата, казва на Плъмадор, че семейството на Алиана страда не само за загубата на детето, но и от това, че винаги ще бъдат осъждани от обществото.

„Братовчедка ми Тара винаги ще бъде осъждана. Вие отворихте пропаст във Форт Уейн, която надявам се някой ден да заздравее”, казва тя.

Тара Соудърс в инвалиден стол, бутана от своя втори баща – Дейвид Стори, след като става ясно, че дъщеря й е убита.

Съдия Сърбек казва, че смъртната присъда в този случай би била напълно оправдана, заради жестокостта, с която е извършено престъплението, заради възрастта на жертвата, както и заради това, че Плъмадор е рецидивист. Адвокатът му, Антъни Чърчуорд казва, че доживотната присъда е успех за защитата.
Прокурорът по делото Карън Ричардс казва, че семейството на Алиана не е настоявало за смъртна присъда. За тях е било достатъчно да знаят, че този човек няма да нарани друго дете. „Не мога да си представя по-ужасно престъпление срещу по-невинна жертва”, казва тя.

Бащата на Алиана – Дауейн Марони, живеещ в Сентървил щата Айова, казва, че познавал Плъмадор чрез Тара Соудърс, и че тя до онзи момент не е имала причини да не му вярва. „Все още не мога да говоря, защото се опитвам да се справя с тежестта на случилото се. Трудно ми е да говоря в момента”, казва той, когато се разбира, че дъщеря му е убита. „Нямахме причини да подозираме каквото и да било”, допълва покрусеният баща.

————————————————————————————————
Статията е написана по идея на AnnDimiter
Автор: Стела Георгиева
Източници: dailymail.uk, angrywhiteboy.org, trutv.com, wane.com, articles.nydailynews.com

На 11 април 1947 година внушителната Луис Пийт умира в газовата камера на затвора „Сан Куентин”. Датата заядливо е избрана от управата на затвора – осем години по-рано на същата дата, Луис излиза от женския затвор „Техачапи”, след като е излежала 18 години за убийство. Тогава тя казва на репортерите: „Сега не дължа нищо на света”. Едва ли е очаквала, че й предстои да се срещне със затвора „Сан Куентин”. В деня на екзекуцията й, тя спокойно отива до газовата камера, покланя се на осемдесетте сведетели и сяда на стоманения стол. Докато я оковават, тя улавя погледа на детектив Хари Хенсън през стъклото и му казва: „Благодаря за всичко, Хари”.

След това капсулите цианид падат на пода на камерата.

Страст към бижута

40 години по-рано пленителната красавица от Юга Лофи Луис Преслар, петнадесетгодишна, кротко си приготвя багажа, за да се изнесе от училището за млади дами и да се върне в дома си в Биенвил, Луизиана. Бижута, принадлежали на някои от съученичките й, някак се озовават в нейната стая. Младата Луис никога не изгубила вкус към студения блясък на диамантите. Скандалът е покрит, но животът на Луис е тръгнал по нанадолнището. Когато се прибира вкъщи, издателският бизнес на баща й отива от зле, към по-зле, след което майка й умира. Най-голямото желание на Луис е да се махне веднъж завинаги от Биенвил.

Според други източници, скандалът е породен не от кражба, а от сексуалните й приключения.

Спасението идва за нея в образа на Хенри Боузли, търговски пътник, който вижда Луис да се мотае в местната аптека. Когато той напуска града, красивата госпожица Преслар скромно върви до него. Женят се в Ню Орлиънс няколко дни по-късно. (1903 г.)

В продължение на две години този брак е сбъдната мечта за Хенри, който дълго време бил сам, мечтаейки за перфектната съпруга. „Никога не обичай друг, скъпа”, често й повтарял той. „Ще полудея, вероятно ще се самоубия, ако разбера, че вече не ме обичаш”.

Но Хенри не знаел, че неговите ангажименти няма да са достатъчни, за да изкара парите, необходими за лукса, за който мечтаела Луис. Един ден в Тълса, Оклахома, Луис била арестувана, когато бижута, принадлежащи на други обитатели на къщата, в която семейство Боузли отседнало, били открити в нейното бюро. След сълзливо извинение и неудобни обяснения, семейство Боузли потеглили за Уако, Тексас. Там манията на Луис за притежание на бижута се задълбочила. Скоро тя била заловена с ръка в куфарчето на местен бижутер. Отново умението на Хенри да убеждава, както и нейните сълзи, й спечелили висяща присъда и строго предупреждение от съдията.

Хенри накрая осъзнал, че се е нагърбил с куп проблеми, женейки се за Луис, а и тя скоро потвърдила всичките му опасения, оплаквайки се от мизерните хотелски стаи, които обитавали. Хенри бил толкова зает да угажда на младата си, красива жена, че не му оставало време да върши работата си.

Краят дошъл една година по-късно в друг малък град. Хенри се завърнал от пътуване два дни по-рано от предвиденото. В хотелската стая той заварил Луис напълно гола с прислужник, който изглеждал изключително виновен.

Два дни по-късно Хенри е намерен в хотелска стая в Уако мъртъв, с 32-калибров пистолет в ръката.

Чаровна крадла

Когато Луис се появява в Бостън след няколко седмици, тя е само на 20 години. Фигурата й била красиво заоблена, чарът й – неотразим и тя се регистрирала в хотел под името Ана Лий Гулд. Оставяла у другите гости впечатлението, че е богата наследница на няколко имота в Европа.

За една година в Бостън Луис успяла да омае застаряващ ерген да й даде няколко златни украшения от сейфа си, но възрастна вдовица намерила ръката й в кутията със семейни бижута и Луис бързо напуснала и се преместила в Далас.

Там не открила тексаски милионер, но пък срещнала хотелския мениджър Хари Фоурот. Не след дълго Хари вече се наслаждавал на ласките на Луис и тя получила комбинацията за сейфа на хотела. Загубата възлизала на 20 000 долара в бижута, а Луис надхитрила полицията като не оставила никакви улики. Все пак шерифът я посъветвал да напусне града и да не се връща.

Хари се застрелял, тъй като репутацията му била буквално унищожена. Така той станал жертва номер две.

Въпреки че разполагала с много малко пари в брой, Луис имала достатъчно, за да наеме внушителна къща в предградията на Денвър. През 1914 г., докато се разхождала на изложение за коли в Денвър, Луис срещнала следващата си жертва – Ричард С. Пийт, собственик на автокъща. Тя спряла, за да огледа един Хъдзън Фейтън и Пийт решил, че е намерил жената на живота си.

Сватбата им била голямо социално събитие. Бракът им бил като приказка, особено когато се родила малката им синеока дъщеричка. Америка влязла във война и Ричард просперирал. Но когато войната свършила, дошла рецесията от 1920 година и Ричард бил заплашен от банкрут. В този момент, след шест години честен и почтен живод, Луис решила да продължи напред. Когато обаче отишла в банката, намерила общата им сметка почти празна. В опит да възстанови семейното богатство, Ричард играл на зърнената борса със собствени пари, а и с чужди. Луис се прибрала, за да си събере багажа. Ричард се прибрал, когато тя вече си тръгвала.

„На пътешествие ли отиваш, скъпа?”, попитал той без упрек. „Мисля, че се нуждая от промяна във въздуха, Ричард”, отговорила Луис, като избягвала темата за банкрута, тъй като очевидно той не искал да го обсъжда. „Вероятно ще е по-добре и за двамата, ако предприема пътуване до Лос Анджелис”. Ричард кимнал.

Икономката

Джейкъб Дентън

Когато пристигнала в Лос Анджелис, в отговор на вестникарска обява, Луис се запознала с мъж на име Джейкъб Чарлс Дентън, който имал нужда от икономка, която да поддържа 14-стайното му жилище на улица „Южна Каталина”.

Когато се срещнала с Дентън, Луис хвърлила бърз поглед на проспериращия си бъдещ работодател. Той бил около 45-годишен, червендалест и мъжествен. Тя минала директно на въпроса: „Не ми е необходима работа, господин Дентън. Аз виждам предизвикателство във вашата къща. Мисля, че се нуждае от женска ръка”. Дантън, който бил направил малко състояние в мините, преглътнал, смаян от директността й и казал: „Съгласна ли сте на 50 долара на седмица, стая и храна?”. Дентън само преди няколко месеца бил изгубил жена си и новородената си дъщеричка от тежък грип.

„Да, всъщност приемам”, отговорила Луис. На следващата сутрин тя се преместила заедно с петгодищната си дъщеря. За около седмица Луис намерила личните документи на Дентън и открила, че в банковата му книжка има повече от 100 000 долара. Също така открила трикаратов диамантен пръстен, точно когато той обявил, че заминава на бизнес пътуване в Аризона.

През май те посетили много социални събития заедно. След това Дентън накарал племенницата си – госпожа Оумент да опише всичките му вещи. Няколко дни по-късно Луис и Дентън посетили парти в къщата на госпожа Оумент заедно. Това бил последният път, когато госпожа Оумент видяла чичо си жив.

След няколко дни един търговец на коли се обадил в дома на Дентън и попитал дали господин Дентън е променил решението си относно кола, от която се интересувал. Луис казала на търговеца Хал Хейдън, че „съпругът й е ранен в ръката и раната се е инфектирала, така че ръката му е била ампутирана”. „Ампутирана!”, възкликнал Хейдън, ужасен и шокиран. „Но как, онзи ден той беше тук и съвсем нищо му нямаше!”.

Луис отминала възклицанието му и го помолила да докара колата, за да може съпругът й да се вози в нея, когато се оправи. Тогава започнала да плете невероятни мрежи от лъжи, за да се добере до имотите и парите на Дентън, давайки противоречиви сведения за местонаходжението му. Първо казала, че е в Портланд, после в Сан Франциско, после обявила, че „ужасно засрамен от ампутираната си ръка, той не ми даде адреса си”.

Накрая, дъщерята от първия брак на Дентън, учеща в Аризона, не получила месечната си издръжка и звъннала на братовчедка си, госпожа Оумънт, която посетила Луис и предложила да отидат до банката, за да проверят дали има някакви скорошни чекове. Луис отклонила предложението, като казала, че Дентън щял много да се ядоса от намесата в делата му, а тя не искала това.

Тогава, на 6 юни, Луис отишла в банката на Дентън, въоръжена с ключ от неговия сейф. Заместник-директорът на банката не й позволил да отвори сейфа, затова тя се опитала да осребри чек, който според нея бил написан от Дентън. Но подписът не съвпадал и чекът не бил осребрен. От банката официално попитали къде е господин Дентън. „Той избяга с една испанка”, казала Луис, „и тя е причината за всичките му странности и неприятности напоследък”. Тя казала също, че работодателят й и „испанската жена” са имали жесток скандал точно преди заминаването му, по време на който Луис чула крясъци и изстрел. Сутринта, когато Дентън потеглил, ръката му била превързана. Тя предположила, че тази рана е причината за ампутацията.

Два месеца тя успешно отклонявала опитите на властите да проследят Дентън, след което се завърнала в Денвър, за да се сдобри със съпруга си Ричард Пийт. Поне така казала на съседите си в Лос Анджелис.

Адвокат Ръш Блоджет, нает от първата съпруга на Дентън, започнал да издирва Дентън в момента, в който Луис напуснала града. След няколко дни, Блоджет започнал да мисли, че никой не успява да го намери, защото Дентън е мъртъв. Той наел частен детектив – Ей Джей Коуди. Заедно, те претърсили дома на Дентън и открили тялото му в мазето. Ръцете и краката му били завързани и мазето миришело ужасно от разлагащото се тяло.

От областната прокуратура били убедени, че липсващата домоуправителка е виновна, но се чудели как да я екстрадират от Денвър. Накрая двама детективи отишли в Денвър и казали на Луис, че Дентън е открит мъртъв в дома си и я помолили да се върне с тях в Лос Анджелис, за да изясни случая. Казали й, че нейното свидетелство ще ги заведе при убиеца. И този път лукавството на Луис я подвело, тя се качила на влака с тях.

В ранчото „Глен”, където я завели, Луис повторила историята за „испанската жена”, твърдейки, че тя е заплашила Луис, че ще отвлече дъщеря й и ще я отведе в Мексико, ако Луис разкриела връзката й с Дентън. Тя обяснила една покупка на цимент, който бил предназначен за поправка на пътеката пред къщата. Отрекла да е крила нещата на Дентън преди да замине.

Заместник-шериф Доран саркастично припомнил на Луис, че въпреки смъртта му в началото на юни, тя е твърдяла, че го е виждала към края на юни и началото на юли. Тя нагло предположила, че мъжът, когото е помислила за Дентън, трябва да е бил измамник. Казала на Доран: „Аз не разбирам напълно начина на мислене на жените”.

Но Луис, както винаги, имала последната дума: „Аз скоро ще бъда осъдена за убийство, защото знам за това”. Тя била държана в хотел, докато полицията продължавала да претърсва къщата на Дентън за улики. Аутопсията показала, че Дентън е умрял от задушаване и несигурността на полицията идвала от факта, че Дентън тежал 110 кг, а очевидно е бил замъкнат в мазето.

Тогава „Ел Ей Таймс” разбили на пух и прах всички теории като обявили, че 32-калибров пистолет е открит в гардероб на втория етаж в къщата – с един изстрелян куршум. При по-внимателна аутопсия, куршумът бил открит в гръбнака на Дентън. Тази сензационна улика довела до това, че Луис била изправена пред съда през януари 1921 година.

Осъдена

Върволица от свидетели застанали пред съда, давайки неоспорими доказателства, които пробивали едно след друго показанията на Луис. Делото се водело от областния прокурор Томас Лий Улуайн, който имал репутацията на майстор на кръстосания разпит. Той заклеймил „испанката” като плод на въображението на Луис. И страшно се усъмнил, че Дентън е подарил на подсъдимата всичките си картини, мебели и диаманти.

Все пак защитата на Луис представила свидетел, който твърдял, че е виждал „жена от испански тип” в къщата на Дентън през май. Друг свидетел се заклел, че е виждал Дентън в края на юни с липсваща ръка. А приятелката на Луис, госпожа Ида Грегъри, свидетелствала, че в деня на убийството тя е била с Луис, която била с приповдигнато настроение, танцуваща около къщата. „Това не е нещо, което човек прави, когато е извършил убийство”, казала госпожа Грегъри.

Репортерите, които отразявали процеса, били впечатлени от железните нерви на Луис. Заведена в къщата на Дентън, тя стояла спокойно, докато всеки сантиметър от къщата бил подложен на внимателен оглед.

През последната седмица на делото, спекулациите дали Луис ще свидетелства, както твърдяла, нараснали. Накрая защитата се оттеглила без да повика обвиняемата на свидетелското място.

На съдебните заседатели, всички мъже, им трябвали четири часа, за да стигнат до решение: виновна. Първо, те гласували за смъртна присъда, но с 8 гласа „за” и 4 против, Луис отървала въжето. Тя била осъдена на доживотен затвор в „Сан Куентин”.

„Затворът променя хората“

Луис Пийт

След време случаят бил забравен, Луис продължавала да твърди, че е невинна. Тогава, през 1924 година, тялото на Ричард Пийт било открито в третокласен хотел в Тусон. Той се самоубил, поредната жертва на Луис не успял да преодолее срама от това, че жена му е осъдена за убийство. Малко разтревожена, Луис се свързала с властите в Тусон и ги помолила да се обадят на роднините на Ричард, за да му уредят прилично погребение.

Всяка година Луис подавала молба за помилване и всяка година, такова й било отказвано, защото управата на затвора не виждала начин Луис да се впише в обществото. Тя била преместена в новопостроения женски затвор в Техачапи. В тъмната й здрава коса започнали да се появяват бели нишки. Приятелите й – семейство Логан, често я посещавали. Докато течала присъдата й, тръгнали слухове, че тя не е съвсем безимотна и ако бъде освободена, ще може да се справи сама.

В началото на 1939 година случаят на Луис бил отново преразгледан. Каролин Уокър, репортер, отразяващ процеса на Луис, казала пред един от членовете на комисията за предсрочно освобождаване: „Тази жена е твърде опасна, за да бъде пуната на свобода. Тя през целия си живот е оцелявала крадейки, лъжейки и извършвайки насилие. Запмнете ми думите – ако я пуснете, това ще е трагедия за някого”.

„Това ви е проблемът на вас, журналистите”, казала Емили Латъм, член на комисията за предсрочно освобождаване, „просто не можете да повярвате, че затворът променя хората”.

На 11 април 1939 година Луис била освободена от затвора.

Отново в действие

Под името Ана Б. Лий, тя се потопила в неизвестност и никой не чул за нея през следващите 5 години. Работила като икономка и редовно докладвала на надзорника си – Емили Латъм. През лятото на 1943 г. госпожица Латъм починала от сърдечен удар. Когато си тръгнала, Луис взела 32-калибровия пистолет, принадлежал на покойния съпруг на Емили. Но през първите 5 години, след като излязла от затвора, изглеждало, че Луис напълно е оправдала доверието, което й било гласувано.

В този момент старата приятелка на Луис – Маргарет Логън предложила на Луис работа като гледачка на почти неподвижния й съпруг Артър Логън, тогава на 75 години. Комисията одобрила и Луис се преместила в удобната къща на Логън, с изглед към океана. Било ноември 1943 година. Маргарет Логън, която работела в самолетна фабрика, имала и лиценз за брокер на недвижими имоти. Тя твърдо вярвала в невинността на Луис и с радост подписала необходимите документи.

Преди време Луис и Маргарет били обсъжали възможността Артър да бъде приет в дом за умствено болни хора. През ноември 1943 година Луис успяла да попълни документите за това, но съдията отказал да ги подпише. Вместо това, той поставил господин Логън под наблюдение в болница. На Деня на благодарността Маргарет, измъчвана от гузна съвест, го прибрала вкъщи. Тогава, в началото на 1944 година, тя напуснала работата си във фабриката и се отдала на работата си като брокер, което й позволявало да се грижи повече за съпруга си.

През тези първи месеци в къщата на Логън Луис се изпуснала, че домът на Дентън в Денвър е оставен на нея и тя скоро щяла да получи първия чек от наема. С обещание за финансова помощ от Луис, Маргарет инвестирала много пари в собственост, която се надявала да продаде с голяма печалба, но без да плати пълната сума. Когато наследството не се получило, Маргарет заела пари на Луис, която заминала за Денвър да провери какво става.

Луис, разбира се, се завърнала без определени новини и няколко дни по-късно се запознала с банковия касиер Лий Бордън Джъдсън. Сивокосият мъж, който носел позлатени очила, бил репортер във вестник преди да започне работа в банката. Като Боузли, Пийт и Дентън преди него, веднъж щом усетил ласките на Луис, той се влюбил в нея. Седмица по-късно те се оженили тайно, тъй като сватбата нарушавала пробацията на Луис. Маргарет Логън посрещнала Джъдсън с отворени обятия.

Тази пролет Луис започнала да работи по въпроса с Артър Логън. Тя казала на приятели и роднини, че той става опасно неуправляем и трябва да бъде затворен. До това време Маргарет е притисната да плати последната вноска за имота, който е закупила, а „наследството” на Луис все не пристигало. Маграрет, заплашена да понесе сериозна загуба, била обяснимо много раздразнена, но чашата преляла чак когато Луис фалшифицирала подписа й на чек за 200 долара. Когато чекът бил открит, Маргарет казала на банката, че ще оправи нещата и казала на Луис, че тя трябва да стори това. Луис опитала всичко, за да изкара парите, дори се сближила със сина на Лий Бордън, който обаче й се подиграл.

На 29 май 1944 година Луис казала на съпруга си да остане в хотел „Глендейл“, където живеели, докато тя отиде да обсъди нещо с Маргарет Логън.

Никой повече не видял Маргарет жива.

Новодомци

На 31 май Луис осребрила няколко билета за Денвър. След това тя и Лий Джъдсън се нанесли в дома на Логън.

В началото на юни Луис казала на служител в психиатричната клиника, че Артър Логън е обезумял. На 29 май той ударил Маргарет в лицето и я бил по носа и врата. Луис му казала, че двете с Маргарет не могли да се справят с Артър, умолявайки го да приеме Логън. На 5 юни Артър Логън бил въдворен в „Болница за умствени заболявания Патън стейт” със съдебна заповед.

През следващите няколко седмици много приятели идвали да навестят Маргарет, но неизменно откривали, че тя не си е вкъщи. За всеки един Луис имала логично, макар и различно обяснение. Основното обяснение се въртяло около това, че Маргарет не искала никой да я вижда заради обезобразяващите я белези, следи от побоя на Артър над нея.

Междувременно, Артър Логън, вярващ, че жена му грубо го е изоставила да доживее старините си в болница, починал на 6 декември. Уведомена за смъртта му, Луис предоставила тялото му за медицински опити, както „господин Логън желаеше”.

Със смъртта на Артър Логън Луис се почувствала съвсем сигурна в малката си къщичка. Тя била заблудила всички – своята благодетелка, съпруга си, всичките приятели на Маргарет, всичките й роднини, служителите в психиатричната болница, съдията, банката и властите в Патън. Тя дори заблуждавала служителката по пробацията си госпожа Уайсбърг няколко месеца.

Един ден през декември, малко след смъртта на Артър, госпожа Уайсбърг, четейки стари документи за пробация, забелязала нещо странно около пробацията на Луис през месеците юни, юли и август. Тя занесла документите на началника си Уолтър Ленц, главен следовател към прокуратурата. Той внимателно проучил почерка. „Няма съвпадение. Тя очевидно подправя документи”, казал той, „Между другото, за какво беше лежала?”. „Предумишлено убийство – случаят Дентън”, отговорила госпожа Уайсбърг. Ленц надлежно дал документите на областния прокурор Фред Хаузър. Хаузър, който си спомнял убийството, назначил шефът на отдел убийства Тад Браун да разследва случая. Дискретните разпити на Браун, разговарящ с приятелите и съседите на семейство Логън, го убедили, че убийството на Дентън се е повторило. Никой не бил виждал двамата Логън от приблизително седем месеца. Луис и съпругът й живеели в къщата им от юни насам, правейки промени и ремонти, все едно я притежават. На всеки приятел била разказана различна история за отсъствието на Маргарет. Полицията открила и че Артър не е имал никакви посетители между юни и декември.

Сенчест гроб

Луис Пийт

На 20 декември 1944 година било студено и мъгливо. Две коли с полицаи пристигнали в къщата на Логън. Докато детективите Рей Воугън и Хари Хенсън претърсвали мазето, Тад Браун и следовател Марджъри Джоунс се промъкнали на предната веранда и надникнали през венецианските щори. Те видели Луис и съпруга й разглеждащи съдържанието на голям сандък. Браун позвънил на вратата. Изненадана и недоволна, Луис неохотно го пуснала вътре. Той започнал да я разпитва: „Луис, къде е госпожа Логън?”.

„О, ами тя е в санаториум, близо до Патън. Съпругът й почина там на 6 декември”, бил хладнокръвният отговор. „Защо питате? Маргарет беше тук преди няколко дни. Сега ще си прави пластична операция, за да прикрие онези ужасни белези, които съпругът й и направи, когато я преби. Беше истински кошмар. И мен ме удари по ръката. Имаше много кръв, видях се в чудо да я почистя. Маргарет отиде на лекар и от време на време се връща тук, но отказва да спи в къщата”.

Тад Браун се бил наслушал на измислици и не скрил нетърпението си. „Предлагам да свалим картите. Вие все още сте под надзор, нали?”. Луис отговорила утвърдително. Браун: „Кой е подписвал документите за пробацията от юни насам?“.

Луис: „Маргарет, разбира се“.

Браун: „Тя не е подписвала документите от май насам, вие сте ги фалшифицирали, нали?“.

„Е, подписвах ги”, признала Луис като дете, хванато в лъжа. „Но госпожа Логън ме помоли да го направя. Докато я няма, аз отговарям за всичките й дела”.

„Какво наистина се случи, Луис”, попитал я Браун. „Отпусна му края и извърши ново убийство ли?”.

За момент се възцарила тишина и тогава Луис въздъхнала, все едно се предавала пред неизбежното. „Знаете ли, Джийн Бискелъс (шерифът на област Лос Анджелис), ми каза, че някой ден пак ще избухна. Ще говоря пред него и пред никой друг. Искам да видя Джийн”.

Луис била напъхана в кола, заедно със следовател Марджъри Джоунс и откарана в прокуратурата, където Фред Хаузър я чакал. През това време детективите предприели изтощително претърсване на имота на Логън. През прозореца на къта за закуска, опитното око на Тад Браун забелязало нещо, което не изглеждало както трябва. Прясно разкопана пръст, обградена от цветя и обрамчена с тухли, под голямо авокадово дръвче. Стърчаща като надгробен камък, там имало боядисана в бяло дъска. Браун смушкал Рей Пинкър – полицейският химик и му казал: „Няма защо да търсите повече, Рей, там е погребана Маргарет. Не съм луд, просто разкопай там и ще намерим, каквото търсим”.

Хенсън, Воуган и Браун на смени разкопали прясната пръст и открили човешко ходило и смрад от разлагащо се тяло. Маргарет Логън била закопана така, че да се вижда от малкия прозорец в къта си за закуска, с авокадово дръвче, да й пази сянка.

Последна жертва

Луис Пийт

След като била разпитана от областния прокурор, Луис била замъкната обратно на местопрестъплението. Било почти полунощ и само светлините на полицейските фенери осветявали градината. Мястото гъмжало от репортери и фотографи. Луис била заведена до ръба на гроба.

„Не искам да го виждам! Няма да погледна”, извикала тя.

„Какво не искаш да видиш? За какво говориш? Кой мислиш, че е там?”, попитал я детектив Хари Хенсън.

Луис не отговорила.

Хенсън изхвърлил още малко пръст и се показал и другият крак. „Луис, това тяло ли е? Това госпожа Логън ли е?“.

Разпитвана отново за историята със заминаването на Маргарет, Луис признала, че е излъгала. Попитана защо е трябвало да лъже, тя отговорила: „Поради същата причина, както винаги, за да прикрия една лъжа с друга”.

След тричасов разпит с шериф Бискейлъс, през което време дала девет страници показания, тя признала, че е погребала тялото на госпожа Логън. Но отрекла да я е убивала, твърдейки, че Артър Логън в състояние на умопомрачение пребил и застрелял жена си. Тя го успокоила със седативи и обмислила ситуацията. Вероятно никой нямало да й повярва, че не я е убила, заради предишното обвинение в убийство. Тогава решила, че единственото решение е да погребе Маргарет и да изпрати Артър в лудницата.

Докато Хаузър и Бискейлъс се опитвали да смелят тази фантастична измислица, Рей Воугън претърсвал спалнята на Луис. В едно от чекмеджетата, той открил 32-калибров пистолет с инициали E.B.L – този, който Луис откраднала от Емили Латъм.

Криминалистите от лабораторията открили кървави следи и следа от 32-калибров куршум в дневната на Логън – достатъчно, за да възстановят сцената на убийството. Госпожа Логън стояла до телефона, когато била застреляна отзад, във врата. Съдебният хирург Франк Уеб, който извършил подобна аутопсия в случая „Дентън”, казал, че госпожа Логън е била бита с тъп предмет по главата, като това е причинило смъртта й.

По молба на следователя, доктор Уеб направил графика на нараняванията, причинили смъртта на Маргарет. Лий Джъдсън свидетелствал, че е вярвал на всяка дума на съпругата си. „Всичко, което тя казваше, звучеше толкова убедително, че аз никога не се усъмних в нея. Тя е най-милата, най-скъпата, най-нежната жена, която съм познавал. Тя не би могла да убие госпожа Логън”.

На делото следователят призовал Джъдсън като свидетел. Той бил изключен като заподозрян. Един ден по-късно, с разбито сърце заради проваления си брак, открил, че съпругата му е убийца, Джъдсън се качил с асаньора на дванайсетия етаж на офис сграда в центъра на града и се хвърлил в асасьорната шахта.

Нежният, доверчив Лий Джъдсън станал седмата и последна жертва на Луис Пийт.

Безкрайна нощ

Отново защитавана от обществен защитник, Луис се изправила пред съдия Харолд Ладрет и съдебни заседатели – 11 жени и 1 мъж. Луис била спокойна и прокурор Джон Барнс започнал да разказва историята й. Имало 37 прилики между убийствата на Дантън и Логън.

Тя убила Маргарет, за да придобие имуществото й, защото си умирала за луксозен живот. Убила я по същия начин, по който убила и бедния Джейкъб Дентън, в съвсем същата точка. Но пропуснала гръбнака й. Маргарет не умряла. Тогава Луис взела оръжието и пребила госпожа Логън с дръжката. Самата дръжка съвпадала съвсем точно с раните по главата на Маргарет.

Миловидната съседка на Логън, госпожа Едит Фиш, дала показания. „Вечерта, когато Артър Логън умря, ми доставиха погрешка телеграма. Аз я занесох на госпожа Пийт и тя я прочете. Изглеждаше много развълнувана. Каза ми: „Ще ти покажа двете си нови шапки”. Донесе шапките, като държеше по една във всяка ръка, слагаше някоя и танцуваше из стаята. Бях изумена от поведението й. Казах й, че съм мислела, че е близка приятелка на семейство Логън. Тя ми отговори със смях: „О, той е само един стар, болен човек, сега е на по-добро място”“.

С пълна сила се видели приликите между двете убийства, извършени от Луис, когато на другия ден в съда бил представен протоколът от делото Дентън.

Независимо от тежестта на доказателствата, Луис настоявала да свидетелства. Тя била страхотен свидетел, говорейки меко и възпитано. Нейният чар направил показанията й достоверни и на всички убийствата вече не изглеждали така зловещи. Тя мъркала на прокурора по време на кръстосания разпит. Когато била попитана дали е убила господин Дентън, тя отговорила кристално ясно: „Не! До ден днешен не знам дали той е жив или мъртъв!”.

Когато спокойно разказала своята версия за това как Артър е убил жена си и как тя погребала тялото, Барнс бил готов с въпросите: „Колко време ви отне да изкопаете гроба и да погребете Маргарет Логън?”.

„О, господин Барнс, отговорила Луис – нощта беше безкрайна и не ми се говори за това!”.

Газовата камера в затвора Сан Куентин

В заключителната си реч Барнс попитал съдебните заседатели: „Чудя се колко нощи през тези 18 години, които тази жестока жена е прекарала в затвора, е изчислявала какво точно е сгрешила в случая с Дентън и как да извърши следващото си престъпление?”.

На 28 май, след тричасово обсъждане, съдебните заседатели произнесли присъдата си „виновна”. Препоръчали да не й се оказва никаква милост. На 1 юни 1945 година съдия Харолд Ладрет произнесъл смъртна присъда.

В своята автобиография, надзирателят в Сан Куентин, Дъфи, пише, че Луис непрекъснато казвала, че е невинна, макар и да била приела присъдата си. Тъжно й било да мисли за това. Че ако хората я искали мъртва, тя нямало какво да направи. Той я оставил сама, тя пуснала радиото. На другата сутрин дошъл да я вземе, тя спокойно излязла и 15 минути по-късно останала в историята.

Книги, написани за нея: „Издирването на Лофи Луис” – Хелън Антъни

———————————————————————————————————————————————
Автор: Стела Георгиева
Източници: wikipedia.org, cwcfamily.org, crimezzz.net, palisadespost.com

Време е да се срещнем с една от най-злите майки, които са ходили по Земята. Нейното име е Териса Крос Нор. Обвинена в убийство, в момента тя излежава дълга присъда за всеизвестните убийства на две от дъщерите си. Тя няма право на помилване до 2027 година. Въпреки че извършва тези убийства през 1984-1985 година, тя е осъдена през 1995. За нея са написани книгите „Мила мамо” и „Майка от Ада”. По това време делото й още не е приключило. На 17 октомври 1995-а, тя е осъдена на две доживотни присъди за убийствата на Сюзан и Шийла, нейната собствена плът и кръв.

Териса Нор е родена на 14 март 1946 година като Териса Джими Крос в Сакраменто, Калифорния. Тя била самотница и завиждала на сестра си Розмари, състезавайки се за обичта и вниманието на майка си с нея. Когато майка й починала през 1961 година, Териса изпаднала в депресия. По-рано, през 50-те години, баща й Джим се разболял от Паркинсон, не можел да работи и изкарвал огорчението и яда си върху двете си дъщери. Може би това накарало Териса на 16 години да напусне дома си и да се омъжи за Хауърд Сандърс.

Бракове

Историята на Териса Нор и нейното семейство е шокираща и смущаваща.

Тази история започва с това, че младата съпруга и майка Териса Сандърс един ден се появила на вратата на шерифството в Сакраменто, Калифорния и им казала, че е застреляла съпруга си – Хауърд Сандърс. Това се случило на 6 юли 1964 година. Когато шерифите пристигнали в дома й, намерили Хауърд мъртъв и Териса била арестувана и съдена за убийство. Тя не се признала за виновна и разказала пред съда сълзлива история за домашно насилие и самозащита. На съдебните заседатели им трябвали само два часа, за да я оправдаят. Тя била свободна.

През следващите 20 години Териса срещала и се омъжвала няколко пъти и родила всичко на всичко 6 деца. Те били: Клифърд и Териса Сандърс, от първия й, вече мъртъв съпруг, Сюзан през 1966-а от следващия й мъж – Робърт Нор. През 1967 година се родил Уилям, а през следващата година – Робърт. Последното й дете била Тери, родена през август 1970 година.

От ляво надясно – Сюзън Нор, Териса Нор, Робърт Нор, Уилям Нор, Териса Сандърс.

Не след дълго господин и госпожа Нор се развели. В живота на Териса имало и други мъже през последвалите години, но всички деца останали под нейните не особено любящи грижи. Тя била жестока, неконтролируема. Пиела много, а алкохолът я правел агресивна. Агресията й, разбира се, била насочена към по-слабите от нея – към децата й. И накрая тя убила две от тях.

Тя бие, обижда, измъчва, убива ...

След последния развод с Честър Харис, редактор в един от вестниците в Сакраменто, децата забелязали огромна промяна в майка си. Тя започнала да пие още повече и наддала много на тегло. Всеки ден се влошавало отношението й към децата и тя започнала да ги тормози системно. Тери казва на Денис Макдугал в интервю за неговата книга:

„Когато бяхме деца, мама ни пребиваше. Ако я прегръщахме, беше като … кого се опитвахме да убедим? Нея, че я обичаме, или себе си, че тя ни обича? От друга страна, ако не я прегръщахме и целувахме, ако не й казвахме, че я обичаме, бяхме зли деца. Демонично семе, дадено й от Боб Нор”.

По-големите братя на Тери – Уилям и Робърт се съгласяват: „Някъде по времето, когато навърших 10, тя започна да ни бие. Избухваше много лесно”. Уилям казва: „Тя спря да излиза, да се вижда с приятели. Оттърва се от телефона, защото не искаше никой да се обажда. Не ни беше разрешено да имаме гости”.

Робърт разказва: „Когато бях малък, мразех „Семейство Брейди”, защото знаех, че никой не живее така. Знаех, защото знаех какво е моето семейство. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината от това глупаво сериалче. Аз израснах в лудница всъщност, но което е по-лошо е, че никой от нас не осъзнаваше, че това не е нормално”.

Колкото повече пиела Териса, толкова по-жестока ставала. От време на време хвърляла ножове по децата си. По време на друг запой, тя хванала Тери за ръката и насочила 22-калибров пистолет към главата на момичето. Месеци след това Тери сънувала ужасни кошмари. Но психическият тормоз явно не бил достатъчен. Териса започнала и физически да тормози децата си. Принуждавала ги да се редуват да държат някое от другите деца, докато тя ги бие.

Сюзан

В един момент Териса си втълпила, че Честър Харис е посветил дъщеря й Сюзан във вещерство. Не се знае как й е дошла тази идея, нито кога, но Сюзан започнала да се възползва и да заплашва майка си. Тя редовно твърдяла, че Харис щял да я посвети в култа си като я дефлорира в името на Сатаната. Това по никой начин не спестило на Сюзан тормоза. Тя станала главната боксова круша на майка си, която изпробвала нови методи за наказание върху нея. Един от тях бил „Дъската за обучение” – дълга, дебела около 2 см тояга, използвана за побой. „Избраният” бил целият в синини след тези наказания. Въпреки че инициатор на тези побои била майката, това довело до неразбирателство между братята и сестрите. Тези наказания са много подобни на прилаганите от Приемната майка Юнис Спрай в Обединеното кралство много години след това.

Изглежда Териса Нор е била изключителна параноичка, страдаща от делюзии. Тя била убедена, че същеря й Сюзан е вещица и й прави магии, за да надебелее. Въпреки че никой не бил в безопасност, върху Сюзан се стоварвала основната част от яростта на Териса.

Убедена в „силите” на Сюзан и разяждана от завист заради младежката й хубост, Териса започнала системно да тормози дъщеря си с брутални побоища. Често обект на гнева й ставали и другите й дъщери. Сюзан била хранена насила. Териса я тъпчела с кашон макаронени изделия, сирене, смесено със свинска мас – 4 кутии. Всичко това на едно хранене. Ако повърнела, била принуждавана да изяде и това. Сюзан избягала от къщи и била поставена под попечителството на държавата. Разпитвана от много длъжностни лица, сред които и психиатри, Сюзан разказала за тормоза, на който е била подложена от майка си. Когато разпитали Териса, тя просто обвинила дъщеря си, че има психични проблеми. Изглежда нямало кой знае какво разследване, нито пък били разпитани останалите деца, но и да били разпитани, те без съмнение щели да си мълчат, както Тери казала на полицията години по-късно. Повечето малтретирани деца биха направили всичко, само и само да задоволят насилника, от страх какво може да им се случи.

След като не открили нищо по случая, Сюзан се върнала вкъщи. Тери разказва, че когато се върнала, всички трябвало да я ударят силно в корема с юмрук. „А аз трябваше да я ударя два пъти, тъй като първия път не я ударих достатъчно силно”.

Къщата на Териса Нор

След като Сюзан се завърнала в къщата на майка си на „Белингам уей“ в Сакраменто, Калифорния, побоищата станали толкова страшни, че по лицето на Сюзан непрекъснато имало ужасни синини. Териса не можела да позволи да бъде разобличена като насилник. Затова 15-годишната Сюзан била завързана за леглото през нощта, за да не може да избяга. Побоите продължили, докато един ден не придобили страшно измерение. Сюзан била завързана за леглото, майка й я удряла с юмрук в корема, когато й хрумнала „чудесна” идея. Раздала команди и в следващия момент всички деца, начело с майка си, удряли сестра си. Побоят ескалирал и в един момент Териса извадила пистолет от джоба на роклята си и простреляла дъщеря си в гърдите. Сюзан рухнала на земята, а на сестрите й Териса и Тери било наредено да я вдигнат и да я сложат във ваната. Там щял да е домът на Сюзан през следващите няколко седмици, докато се възстановявала. Не била повикана линейка, нито лекар, който да прегледа простреляното момиче. Вместо това, майката давала на дъщеря си огромни количества обезболяващи. Така се „грижела” за нея. Месец след като била простреляна, Сюзан по чудо се възстановила. Семейството се преместило на „Оубърн булевард“.

Къщата на Оубърн булевард, Сакраменто, Калифорния

Преместването не променило обстановката в семейство Нор. Сюзан все още била смятана за „вещица” от майка си. Стрелбата накарала Териса да се страхува още повече от дъщеря си и тя започнала да я закопчава с белезници и й слагала превръзка на очите през по-голямата част от денонощието. Тя била прокудена, не й позволявали да сяда със семейството на вечеря, непрекъснато била дрогирана, за да я държат в подчинение. Нор вярвала, че Сюзан е обладана от дявола и все още й прави магии за надебеляване. Здравето на Сюзан се влошило, заради продължаващите побоища. Една вечер Териса хвърлила ножица срещу дъщеря си. Тя се забила в гърба на Сюзан.

Дъщерята умолявала майка си да й позволи да напусне къщата. Териса, може би отегчена от Сюзан в този момент, се съгласила… при едно условие. Куршумът все още бил заседнал в гърба й. Териса щяла да позволи на дъщеря си да се изнесе при условие, че Сюзан разреши на майка си да извади куршума. Сюзан се съгласила – това бил единственият й шанс за спасение. След всички мъчения, това изглеждало като нищожна цена за свободата й.

Сюзан била упоена с Меларил, дали й да пие и уиски. Тя изпаднала в безсъзнание. Сложили я да легне на пода в кухнята и със скалпел Териса разрязала гърба на дъщеря си и извадила куршума. В книгата на Уенсли Кларксън се казва, че това всъщност извършил Робърт Нор, под командата на майка си. Но Тери твърди, че майката е извършила операцията. В крайна сметка куршумът бил изваден. На другия ден Сюзан се събудила с ужасяващи болки. Териса й дала антибиотик и ибупрофен, но те не подействали и Сюзан се влошила. След няколко дни очите й пожълтели и тя не можела да сдържа естествените си нужди. В един момент Тери забелязала черни следи по гърба на Сюзан, които впоследствие се оказало, че са причинени от вътрешен кръвоизлив, резултат от последния побой на Териса над Сюзан.

Сюзан Нор

Тя лежала умираща на пода. Териса казала на останалите си деца, че Сюзан е обладана от дявола и единственият начин да я освободят от него е чрез огън. Тя принудила Робърт и Бил да закарат сестра си в пустинята Сиера Невада по междуградски път 80, да я полеят с бензин и да я изгорят жива. Сутринта на 17 юли 1984 година 45-годишната Мейбъл Харисън карала по магистрала 89 в Калифорния, когато забелязала ярка светлина между дърветата. Мейбъл решила да провери каква е тази светлина. Докато си проправяла път през дърветата, ужасна миризма я ударила в носа. Тя изтичала обратно и спряла колата на Робърт Едън. Той грабнал пожарогасителя си и двамата тръгнали към източника на миризмата.

След като димът се разнесъл, той открил труп. Робърт веднага докладвал за зловещата находка в полицията. Съдебният лекар, д-р А.В. Куня, извършил аутопсия. Установило се, че жертвата е между 18 и 22-годишна бяла жена, около 160 см и 52 килограма. По тялото имало следи от насилие и две рани като от операция на гърба. Тумор на яйчника показвал, че кръстената от полицията Джейн Доу е била системно пребивана преди смъртта си. Раните й били потенциално смъртоносни, но причина за смъртта бил вдишаният дим.

Шийла

През пролетта на 1985 година Териса решила да допълни семейния бюджет, състоящ се от социални пмощи, като накара дъщеря си Шийла да проституира. Шийла била ужасена, но не посмяла да не се подчини. Тя печелела стотици долари на ден и Териса изглеждала почти горда от дъщеря си. Тя намалила драстично побоите и на Шийла било разрешено да излиза и да се прибира когато реши. Тази свобода не траяла дълго. Териса обвинила дъщеря си, че й е лепнала срамна болест посредством тоалетната чиния и накарала Тери да я завърже за крака на масата. Териса системно пребивала и втората си дъщеря, не й разрешавала да ползва тоалетната и накрая я заключила в килера. На останалите било забранено да й дават храна или вода.

„Мама искаше Шийла да признае. Това беше нейният метод „бий, докато не признаят”“, казва Тери.

На 21 юни, третия ден от заключването на Шийла, се чул звук от падане в килера, в който била затворена. Това бил последният звук, който някой от семейството чуло от нея. След три дни, когато отворили килера, намерили тялото на Шийла да се разлага на пода. Явно се била опитала да се изкатери по някаква етажерка, която не издържала тежестта й, Шийла паднала и си счупила врата. Те я опаковали в кашон и я захвърлили някъде отстрани на пътя.

Същия ден Елмър Барбър карал по пътя, когато забелязал кашон отстрани. Любопитно надникнал вътре и видяното го шокирало. Тялото на Шийла било прибрано в полицията под името „Джейн Доу“. Тя останала неидентифицирана много дълго време. В смъртния акт причината за смъртта й е вписана като „неизвестна”. Тери разказва, че веднъж, когато се опитала да даде на сестра си вода, Шийла й казала да бяга, да се спасява от тази къща, защото:

„Мислех, че мама няма да ме бие, както биеше Сюзън. Но Сюзън ме предупреди. Каза ми, че аз съм следващата. Каза ми да бягам. Сега го казвам на теб, защото мисля, че няма да живея още много дълго. А когато мама приключи с мен, е твой ред”.

Териса се паникьосала след смъртта на Шийла. Тревожела се, че в килера може да са останали доказателства за тормоза над дъщеря й и това някой ден може да доведе до ареста й. Затова на 29 септември 1986 г. Териса събрала багажа на семейството и накарала Тери да подпали къщата. Тери заляла пода със запалителна течност за камини и драснала клечката, след което се изкатерила през един прозорец. Но съседите веднага забелязали дима и повикали пожарната. Домът не бил много повреден и разследващите се съмнявали в умишлен палеж.

Уилям Нор

Тези от децата на Териса, които били достатъчно големи, се изнесли от къщата. Хауърд, на 26,  не искал да има нищо общо с това семейство. Уилям, на 24, се преместил да живее при приятелката си. Тери също напуснала къщата, въпреки че била само на 16. Използвала документите на сестра си Шийла, за да мине за 21-годишна.
Единствено Робърт, тогава на 19, останал да живее с Териса и двамата се преместили в Лас Вегас. Отначало нещата потръгнали, но тогава, на 7 ноември 1991 година, Робърт направил фатална грешка. Отчаяно нуждаещ се от пари, той влязъл в „Барът на Ред”, заведение на булевард „Норт Нелис“ и извадил оръжие. Не е много ясно какво точно се е случило, но в крайна сметка барманът, Робърт Уорд, бил застрелян. Следователите арестували Робърт за убийство и той бил осъден на 16 години зад решетките. Териса се притеснила от прекаления интерес към семейството й и скоро се преместила в Солт Лейк Сити, Юта.

Тери

През 1992 година Тери, която през това време се омъжила, гледала епизод на „Най-издирваните престъпници на Америка”. Независимо, че никой от случаите не бил свързан със семейството й, тя решила, че е време да разкрие тайната на семейство Нор. Тя се обадила в полицията в Невада. Сержант Рон Переа приел обаждането. Тери му казала, че преди години, двамата й братя и майка й убили сестра й, като я поляли с бензин и я подпалили. Казала, че на следващата година убили другата й сестра и я зарязали край пътя в планините. Переа бил заинтригуван от невероятната история на младата жена и поискал да се срещне с нея. На следващия ден те се видяли. Той отнесъл бележките си в градската прокуратура и била назначена комисия за проверка на случая. Скоро открили двете Джейн Доу и нещата започнали да си идват на мястото.

Арест и присъда

Робърт Нор

Териса била арестувана в Солт Лейк Сити. Полицаите я издирили по молба за шофьорска книжка, подадена от нея. Двамата й синове също били арестувани, но срещу тях не били повдигнати обвинения, тъй като и двамата се съгласили да дадат показания срещу майка си в съда. Робърт сключил сделка за намаляване на присъдата си.
На 15 ноември 1993 година на Териса били повдигнати две обвинения в убийство, две в заговор за убийство и две специални обвинения – повече от едно убийство и убийство посредством мъчения. Териса, разбира се, пледирала невинност. Но не знаела, че синовете й решили да кажат истината. Когато научила това, тя решила да не си насилва късмета и пледирала „виновна” в замяна на доживотна присъда, вместо смъртна. Тя е осъдена на две последователни доживотни присъди и може да подаде молба за помилване през 2027 година. Ако доживее дотогава, тя ще бъде на 80 години.

Книги, написани по случая – “Както каже мама – истинска история за майка, лудост и убийство” от Уенсли Кларксън, „Скъпа мамо” от същия автор, „Денят на мама” от Денис МакДугъл.

———————————————————————————————————————————————
Автор: Стела Георгиева
Източници: krazykillers.wordpress.com, wallyworld76.blogspot.com, trutv.com

Забулен в мистерия, митове, символизъм, страх и спекулации, канибализмът присъства в историята на повечето култури като най-върховното табу. Смята се, че първият известен сблъсък с човекоядци е станал при пристигането на Христофор Колумб на Карибските острови. До края на живота си Христофор Колумб е убеден, че е достигнал до Азия, затова нарича региона „Западни Индии“, а местното население -„индианци“. Той и екипажът му откриват, че местните племена се занимават с особено отблъскваща практика – поглъщат плътта на други човешки същества.

Исторически поглед

Изследователите разбрали неправилно името на племето Кариби и ги нарекли Каниби, означаващо „храбри и жестоки“ на испански, което с течение на времето се променило на „канибали“. Испанската дума навлиза в английския език, преведена като канибализъм, което е най-използваният термин, обясняващ човекоядството. Латинската форма на думата канибализъм е антропофагия и се използва най-вече в антропологията и археологията.

Съществуването на канибализма от край време е широко обсъждана тема в академичните среди. Доказателствата, подкрепящи неговото съществуване, са изобилни и се срещат къде ли не – в приказки, символи, легенди, писания, археологически находки и разкази на очевидци. Канибализмът е практика, обхващаща столетия и култури. В много народи тя се счита за отблъскваща и светотатствена, а в други се почита като свещен и тачен обичай. Канибализмът е неоспоримо явление, здраво вкоренено в древността и простиращо клони дори в наши дни.

Божествен глад

Точният произход на канибализма е загадка и вероятно ще си остане такава. Някои антрополози вярват, че човекоядството е започнало в най-ранната човешка история, разпространявайки се благодарение на упорството на хората да угодят на боговете, да победят глада, да отмъстят или потиснат враговете си. Днес, археологическите доказателства сочат, че канибализмът се е практикувал още в неолита и бронзовата епоха в днешна Европа и американския континент.

Според книгата на Тим Уайт „Имало едно време канибали“, доказателства, открити в Хърватия, подсказват за наличието на канибализъм сред неандерталските племена. Кости на неандерталци, открити в археологически разкопки, подсказват, че хора са изяждали мозъците да свои събратя. Авторът Панче Хаджиантонов пише в своя труд „Канибализъм и Археология“, че някои от критериите, използвани от археолозите за разпознаване на канибализма от човешки останки, включват наличието на разбити черепи, обезобразени лица, изгорени кости, разчленяване, белези от рязане, счупване на кости, следи от удари с тъпи предмети и липсващи прешлени. Макар не всички от тези критерии да били спазени по време на изучаването на костите в Хърватия, най-важните ключови елементи били налице. Разбитите черепи и кости и изгарянето на телата предполага, че жертвите са били печени на огън. Наблюдават се и доказателства за разбиването на черепа с тъпи предмети.

Цяло съкровище от археологически и антропологически находки, открити в Африка, Австралия, Нова Зеландия, Далечния и Близкия Изток, хвърлят още по-ярка светлина върху мащабите на канибалската практика. Мотивите зад канибализма могат да бъдат както културно обособени, така и предизвикани от ситуацията, и не е лесно да бъдат поставени в категория. Все пак, съществуват няколко форми на човекоядство, които изглежда преобладават в определени части на света, както и в определени ситуации.

Духовен и ритуален канибализъм

Съществуват много форми на духовен и ритуален канибализъм по света. Екзоканибализмът например, представлява цяла култура – група племена поглъща други племена. Тази форма на канибализъм се свързва с нуждата за племенна власт, убийство и агресия и се използва в усилие да сплаши възможните нашественици, да се отърве от военнопленници и роби по време на война. Много канибалски племена вярват, че поглъщането на врага им ще ги дари с духа и способностите на жертвата.

Обратно, поглъщането на членове от собствената ти култура, група или племе, се нарича ендоканибализъм, често сравняван с ритуалните погребални церемонии. Нерядко е наричан и съчувствен канибализъм. Погребалното човекоядство се счита за най-широко разпространената форма на ендоканибализъм. Практикуващите го се въздържат от убийство и се фокусират върху вече починалите трупове.

Например, според една статия на антропологът Бет Конклин, при канибализмът в племето Уари от Амазонската джунгла се наблюдава нюанс на социална интеграция. При изяждането на починалия член на групата се вярва, че духът на умрелия бива погълнат от цялото племе. Те смятат, че това е най-достойният начин за изпращането на едно мъртво човешко тяло.

Индианци, практикуващи канибализъм

Антрополози от целия свят откриват, че племената човекоядци практикуват най-различни форми на канибализъм. Често се случва една обособена група, култура или племе да упражнява смесица от ритуалистичен ендо и екзоканибализъм, както и други форми – като човекоядство за оцеляване и епикурейски/питателен канибализъм (поглъщането на човешка плът заради нейния вкус или хранителна стойност).

Смята се, че древните ацтеки в Мексико са жертвали и изяждали хиляди хора годишно. Вярва се, че ацтеките са практикували екзоканибализъм, както и ендоканибализъм и човекоядстство за оцеляване. Прибягвали са до човешки жертвоприношения и канибализъм, опитвайки се да създадат универсален баланс между света и космоса.

Ацтеките вярвали, че принасянето в жертва на човешки същества от тяхната собствена култура, или от друга външна, ще угоди на боговете и, ако не стане така, това би било възвестие за унищожението на човечеството. Според Пеги Санди, в нейната книга „Божествен глад“, канибализмът е свещенодействие, позволяващо на хората да се сдобият с божествени сили чрез общуване с техните богове. Канибализмът също така се практикува във времена на жесток глад.

Канибали убийци

Известни са и други култури, упражняващи едно и екзоканибализъм, водени от подобни мотиви, като например северноамериканските индианци Ирокези. Те вярвали, че принасянето в жертва и поглъщането на телата на враговете им ще задоволи техния бог на войната, а духът на изядените ще се прехвърли и попие в собствените им тела. Смятало се, че погълнатият дух дарява канибала с уменията на умрелия. Мойра Мартингейл, автор на книгата „Канибали убийци“, твърди, че тази форма на ритуален канибализъм се е практикувала от племето Ирокези чак до 1838 година.

Канибалски вожд от Нова Гвинея

Съществуват сведения за племена в Папуа Нова Гвинея, които са се занимавали с ритуален ендо и екзоканибализъм до 60-те години на 20-и век. Други племена се обръщали към човекоядството, водени от различни причини, като например вкуса на месото. Но по-голяма част от туземците поглъщали плътта и мозъка на своите мъртви роднини, за да им засвидетелстват уважение, както повелявали традициите им. Тази практика обаче имала смъртоносни последици.

Установило се, че много от туземците страдат от фатална болест, която според учените се дължи на човекоядските им занимания. Според антропологът Маргарет Макензи, екип от учени, начело с Карлтън Каждусек и Барук Блумбърг, открива, че жените предават болестта на децата си. Смята се, че тази канибалска зараза може би е човешкият еквивалент на Лудата крава.

Болестта, която започвала все по-бързо да се разпространява, се дължала на заразен агент, намиращ се в плътта на починалите, и особено в мозъка им. Наречено Куру, това заболяване е изключително заразно и се предава по най-различни начини, като например по кръвен път. Разпространяването му спряло чак когато била прекратена човекоядската практика.

Повечето общества гледат с лошо око на ритуалния канибализъм; но той играе важна роля за онези култури, които го упражняват. В повечето случаи той е традиция, представяща техните ценности и вярвания от стотици, а може би и хиляди години. Но страхът от болести, способни да затрият цели цивилизации завинаги, принуждава много племена да намерят други, по-символични начини да упражняват обичаите си.

Не само болестите са причина за изчезването на много форми на ритуален и духовен канибализъм. Разпространяването на християнството също води до значителен спад на подобни занимания. Една статия на „Нешънъл Джиографик“ твърди, че към края на 19-и век влиянието на християнската религия слага край на човекоядските практики на остров Фиджи.

Канибализъм за оцеляване

Вероятно най-добре приеманата форма на канибализъм е когато човек яде плътта на други хора, за да остане жив в безизходна ситуация. Канибализмът с цел оцеляване е рядък и обясним в много от случаите, но все пак е деяние често наказвано от закона. Известни са няколко прочути случая на подобно човекоядство през последните двеста години, сред които експедицията на Донър и самолетната катастрофа на ръгби отбор в Андите, вдъхновила филма „Живи„.

През 1846 година група от 89 мъже, жени и деца, водени от човек на име Джордж Донър, се отправят през планините Сиера Невада на път за Калифорния. По време на прехода времето внезапно се влошава и те са принудени да търсят заобиколен маршрут. Пътешествениците скоро усещат липсата на храна, вода и други необходими неща. Мнозина умират от глад и студ.

Половината от преселниците загиват и тогава останалите живи се примиряват с неизбежното и започват да се хранят с телата на мъртвите в опит да оцелеят. Четиредесет и шестима от тях в крайна сметка са спасени, но, достигайки цивилизацията, са заклемейни като чудовищни престъпници и съдени за деянията си. Оцелелите излежават средно по около шест месеца в затвора, преди да бъдат върнати обратно в обществото.

През 1972 година група от ръгби играчи, техните приятели и семейства, излита със самолет от Уругвай на път за Чили. Самолетът се разбива в снежните върхове на Андите, убивайки 13 от 45-имата пътници на борда. Много от тях умират в последвалите седмици от раните си. Останали без провизии, оцелелите прибягват до канибализъм. Онези, отказали да ядат човешка плът, умират от гладна смърт. След 70 дни в планината, 16 оцелели са спасени и върнати у дома.

Дори най-екстремните случаи се приемат с отвращение и презрение в много общества, а канибалите са наказвани със социална изолация, изпращане в заведение за душевно болни, арест, затвор и дори смърт. Канибализмът като цяло се приема за епитом на дивашко поведение. Макар болестите и религията да са намалили до голяма степен тази практика, тя продължава да съществува по целия свят.

Неорганизираните канибалски актове сред престъпниците се увеличават непрекъснато през миналия век, особено в Запада. Законотворци в целия свят са принудени да обновят законите, отнасящи се до човекоядството, или да създадат нови такива. Криминалният канибализъм се превръща в проблем на бъдещето.

Криминален канибализъм

В модерните времена убийството на човек, или използването на труп за храна в каквито и да било обстоятелства, освен за избягване на гладна смърт, се смята за форма на криминална антропофагия. Но дефиницията на законите, регулиращи престъпното човекоядство, се различава значително в отделните култури.

В много части на света канибализмът не се счита за престъпление сам по себе си и често се разглежда в комплект с друго престъпление. Например, във Великобритания и Съединените Щати канибализмът не се счита за углавно престъпление, но е социално недопустим. Практикуващите тази ужасяваща дейност обикновено се обвиняват за друго престъпление, което е пряко свързано с акта на канибализъм, като убийство, оскверняване на гробове или некрофилия.

Онова, което някои култури заклеймяват като криминален канибализъм, обаче, би могло да е съвсем приемливо в други общества. Смята се, например, че в разгара на Втората световна война японските врагове са били изяждани от племена в Папуа Нова Гвинея, което е било съвсем в реда на нещата за туземците по онова време.

Мнозина отказват да повярват, че канибализмът се практикува в тази модерна, цивилизована епоха. Въпреки това, съществуват много доказателства, че това се случва и то доста често. Известни са много документирани случаи на канибализъм през последните 100 години.

Съществуват четири основни форми на криминален канибализъм:

• сексуален канибализъм
• враждебен/агресивен канибализъм
• духовен и ритуален канибализъм
• епикурейски/питателен канибализъм

Тези форми в значителна степен се застъпват. Например, човек може да консумира човешка плът по много причини – нужда от власт и контрол (враждебен канибализъм), а друг би могъл да хареса вкуса на месото (епикурейски/питателен канибализъм). Трети би могъл да се обърне към човекоядството, за да достигне висотата на духа на жертвата си, същевременно постигайки дълбоко сексуално удоволствие.

Сексуален канибализъм

Албърт Фиш

Сексуалният канибализъм се счита за психосексуално разстройство, при което човек сексуализира поглъщането на човешка плът. Това не означава непременно, че канибалът постига сексуално удовлетворение от самото човекоядство, той също така би могъл да освободи натрупано сексуално безсилие или гняв. Сексуалният канибализъм се смята за форма са сексуален садизъм и често се свързва с некрофилията (секс с трупове). Известни са няколко прочути случаи на сексуален канибализъм, сред които тези на Андрей Чикатило, Едуард Гийн, Албърт Фиш, Армин Майвес и Джефри Дамър.

През 20-те години на 20-и век американците са потресени от ужасяващите дела на Албърт Фиш, който изнасилва, убива и изяжда няколко деца. Фиш е сексуален канибал в най-истинския смисъл на думата. Той твърдял, че изпитва изключително сексуално удоволствие, когато си представял, или наистина изяждал човек.

Андрей Романович Чикатило

Съветският сериен убиец Андрей Чикатило е отговорен за смъртта на голям брой момчета и момичета. През по-голямата част от живота му Чикатило страда от импотентност и успявал да получи сексуално удоволствие единствено чрез мъчения и убийства. Той често осакатявал и консумирал плътта на жертвите си, като гърди, гениталии и вътрешни сексуални органи, както и други части на тялото. Вероятно е получавал сексуално удоволствие от канибализма. Чикатило твърди, че се е отвращавал от „разпуснатия морал“ на много от неговите жертви, напомнящ му за неговото собствено полово безсилие. Според книгата на Мойра Мартингейл „Канибали убийци“, Чикатило извършва много от убийствата си, повлиян от гледането на сексуално извратени и насилствени филми.

Ед Гийн

Смята се, че фермерът от Плейнфилд Едуард Гийн е убил поне трима души – брат си, местната кръчмарка Мери Хоган и собственичката на железария Бърнис Уордън. През 1957 година полицията претърсва дома му и открива тялото на Уордън, както и останките на повече от петнайсет други жени. Голяма част от останките на местопрестъплението били задигнати от близкото гробище. Вярва се, че Гийн е правел секс с труповете.

Освен това той се оказал трансвестит, намиращ удоволствие в разчленяването на телата. Гийн обелвал кожата на труповете, така че да може да я носи като костюм в къщата. Известно е, че той е ял от някои от телата – сърцето на Уордън, например, е заварено от полицията в тиган на печката. Не е ясно дали Гийн е сексуализирал поглъщането на жертвите си. Но все пак в неговия случай се наблюдава силна връзка между некрофилията и канибалското поведение.

Интересно е да се отбележи, че някои хора, смятащи се за канибали, твърдят че изпитват еуфория и/или силна сексуална стимулация, когато консумират човешка плът. В статията „Сдъвчи това: Теб ще вечеряме“ на Клара Брус, антропофагите сравняват яденето на човешка плът с получаването на оргазъм. Смята се, че преживяването причинява чувство на отделяне на душата от тялото, сходно с ефекта от приемането на мескалин.

Според Лесли Хенсъл, автор на „Канибализмът като сексуално разстройство“, яденето на човешка плът може да увеличи нивото на витамин А и аминокиселини, което причинява химични ефекти в кръвта и мозъка. Тази химична реакция би могла да обясни странните възприятия на някои канибали. Но тази теория не е подкрепена от научни доказателства.

В своята книга „Обаянието на канибализма има сексуални корени“ Джош Кенън пише за психолога Стивън Шер и неговия екип, които провеждат единственото известно изследване на секса и канибализма в Университета на Източен Илинойс през 2002 година. Изследването обхваща няколко групи хора, на които са задавани въпроси, касаещи канибализма и сексуалните им интереси. Резултатите от изследването разкриват, че хората са по-склонни да изядат някого, към когото изпитват сексуално влечение. Това предполага, че в практикуването на канибализма се крие значителен сексуален елемент.

Враждебен канибализъм

Повечето актове на канибализъм са до известна степен мотивирани от желанието за власт и контрол над жертвата. Канибализмът е крайният израз на доминация над друго човешко същество. Враждебният канибализъм включва актове на човекоядство, задвижени от чувство на враждебност и/или страх, силно желание за упражняване на власт, отмъщение или контрол над жертвата чрез убийство и изяждане.

Враждебният канибализъм е една от най-често срещаните форми на човекоядство и не рядко се застъпва с други форми на антропофагия, особено духовния, ритуалния и сексуалния канибализъм. Някой прояви на враждебен канибализъм привличат вниманието на цял свят. Сред най-известните случаи са тези на Анна Зимерман и Ед Кемпер.

През 1981 година 26-годишната Анна Зимерман, майка на две деца, убива своя приятел в гнева си и разчленява тялото му. Тя замразява останките му и известно време храни с тях нищо неподозиращите си деца. Зимерман е един от редките случаи на криминални канибали от женски пол.

Едмънд Кемпер

Едмънд Кемпер е признат за виновен в убийството на шест млади жени, неговите баба и дядо, майка му и нейна приятелка. Смята се, че неговата смъртоносна серия е резултат от презрението към майка му и нещастното му детство. Според Кемпер, неговата майка го подлагала на психически тормоз, като веднъж го заставила да спи в студеното и тъмно мазе. Именно в мазето, омразата към майка му започва да гнои. За да освободи натрупания си гняв, Кемпер често се отдавал на смъртоносни фантазии.

В много от убийствата, извършени от Кемпер, се наблюдава силен сексуален елемент: той изнасилвал някои от жертвите си, убивал ги, а после насилвал сексуално труповете им. Все пак се смята, че убийствата му са основно мотивирани от чувството на гняв и желанието за отмъщение, насочени пряко и непряко към неговата майка. Всъщност, Кемпер твърди, че точно неприятните отношения с майка му са го накарали да осъществи жестоките си фантазии, сред които и канибализма.

Ритуален и епикурейски канибализъм

Модерните форми на духовен и ритуален канибализъм са много сходни с онези, наблюдавани сред племенни групи. Но в днешната криминална версия на този вид канибализъм като че ли се наблюдава повече сходство със сатанинските ритуали.

В Хелзинки, Финландия, през 1999 година, двама мъже и тинейджърка са изпратени в затвора за изтезаването и канибализма на 23-годишен мъж. Тримата индивиди заявяват, че са сатанисти и са извършвали ритуално убийство. В своята книга „Архив на сатанизма и ритуалните нападения“ Карън Джоунс твърди, че всеки от убийците е получил малко повече от две и половина години за ритуалното жертвоприношение.

Джоунс споменава също друг случай, в който младо момиче попада в подобен сатанински ритуал. През 1999 година мъж, на име Дмитрий Дьомин и двама негови съучастници отвличат 15-годишно момиче от Киев. Момичето е убито, а езикът й отрязан и изяден от Дмитрий. Той и съучастниците му обезглавяват девойката и запазват черепа й като трофей.

Духовният и ритуален канибализъм не е ограничен задължително до групи. В много случаи на индивидуален канибализъм се наблюдават същите аспекти. Канибали като Дамър и Кемпер твърдят, че когато са консумирали жертвите си, са смятали, че се сливат духовно с тях. Също така вярвали, че техният канибализъм им позволява да се сдобият с някои атрибути на жертвите, като могъщество, например.

Епикурейският и питателен канибализъм се отнасят към поглъщането на човешка плът, мотивирано от вкуса на месото или от хранителната му стойност. Тази форма на канибализъм е по-рядка и обикновено се счита за подмотив на друга форма, като човекоядство при оцеляване или сексуален канибализъм. Макар и рядка, известни са няколко случаи, попадащи в тази категория, които се радват на завидно медийно внимание.

Исеи Сагава

През 1981 година японският студент Исеи Сагава е арестуван във Франция защото осъществил фантазиите си за канибализъм. Той предложил любовта си на холандска студентка, само за да бъде отхвърлен. Сагава застрелва момичето и след това насилва сексуално трупа й. После изрязва парченца от гърдите и задника й и ги изяжда. Мартингейл цитира Сагава в своята книга, където той казва, че не бил опитвал нещо по-вкусно! Френският съд решава, че Сагава е умствено некомпетентен да бъде съден. Той е изпратен в заведение за душевно болни за малко повече от година, преди да бъде върнат в Япония, където е свободен вече дълги години и се радва на звезден статус.

Никола Клокс

Отново във Франция, Никола Клокс е осъден през 1994 година за убийството на 34-годишният Тиери Бисонер. Но убийството не е единственият му порок. Клокс, който някога работил в моргата за деца в Париж, признава, че е крадял плът от мъртвите деца и я отнасял вкъщи, за да се храни с нея. Той споделя, че поглъщал човешката плът, заради вкуса й, като я предпочитал сурова. Напомняла му за вкуса на стек тартар. Смята се, че Клокс е бил сатанист, което би могло да е допълнителна мотивация за канибалската му практика.

Психологически поглед

В сферата на психологията се спори кои фактори карат човек да практикува криминален канибализъм. Съществуват много теории, вариращи от прекалената грижа за детето през първите няколко месеца от живота му или излагането на човек на прекален стрес. Но, доказателствата в подкрепа на която и да е от тези теории са твърде малко. Все пак, те спомагат за по-доброто разбиране на възможните психологически фактори, криещи се зад канибализма.

Професорът по психология д-р Кланси Макензи вярва, че канибализмът е резултат от травма, обикновено причинена в детството. Той твърди, че след отбиването му от майчината гръд, детето изпитва силно безпокойство и фантазира за изяждане на майката. Човек, преживял това, би могъл да се възвърне към този етап от детството му, поради стрес или травма, и да се опита да постигне отказаното му някога удоволствие, прибягвайки до канибализъм.

Тази теория се подкрепя и от едно междукултурно изследване, проведено от Ели Сейгън, който твърди, че канибализмът се явява психологически отговор на гнева и безсилието, изразено чрез орална агресия и импулс за буквалното поглъщане на човек чрез изяждането му. Сейгън смята, че този импулс може да бъде насочен към враг, заплашващ силата на индивида.

Сейгън вярва, че децата, прекомерно зависими от твърде грижовните им майки, са по-склонни да прибегнат до орална агресия и безсилие, когато се наложи да се отделят от тях. Освен това смята, че възрастен мъж, носещ подсъзнателно тази орална агресия, е по-вероятно да я изрази по свръхдоминантен начин върху жени, прибягвайки до канибализъм.

Доказателствата, придобити по време на разговори на психолози с канибали, подкрепят до известна степен твърдението, че агресията към майката би могла да е един от възможните фактори за човекоядство, какъвто е случаят с Ед Кемпер. Все пак, не е ясно дали тази агресия води директно до канибализъм. Съществуват твърде малко доказателства в подкрепа на цялата тази теория, а дори да съществуваха, би било трудно да се открият. Дори да има някаква истина в теорията, малко вероятно е всички канибали, особено криминалните, да попадат в тази категория.

Джефри Дамър

От друга страна, д-р Парк Диец, криминален експерт и ключов свидетел в процеса срещу Джефри Дамър, настоява, че психолозите не бива да се ровят твърде дълбоко в детските преживявания на канибалите, за да обяснят техните действия. Диец вярва, че човек би могъл да прибегне до канибализъм, когато е подложен на внезапен травматичен стрес, както става в случая с Дамър, който убива първата си жертва след разпада на семейството му. Наистина, стресът може да е важен фактор, но не е единственото обяснение.

Тази теория вероятно е правилна до известна степен, но дава само частично обяснение на мотивацията зад канибализма и не би могла да се отнесе до всички човекоядци. Освен това не обяснява докрай защо Дамър е изпитвал човекоядски фантазии в детството си. Важно е да се вгледаме в цялостната психологическа рамка, заобикаляща това поведение, вместо само в малка част от него. Вероятно отговорите на въпроса, защо хората изяждат други хора, се крият както в детството, така и в зрелостта им.

Съществуват и други непотвърдени теории, според които канибализмът би могъл да е сексуално и дори хранително разстройство. Обща характеристика между всички канибали е, че много от тях са били диагностицирани с шизофрения или някаква друга форма на личностно разстройство.

Тази теория предполага за наличието на съществен неврохимичен компонент, свързан с канибалистичното поведение. Много канибали, като Андрей Чикатило, Албърт Фиш, Едуард Гийн и Исеи Сагава, са били диагностицирани с шизофрения. Речникът по психология на Ребер дефинира шизофренията като общо название на голям брой психически разстройства с най-различни познавателни, емоционални и поведенчески прояви, водещи до разделение или разпадане между функциите на чувства и емоции, както и разпад между мисленето и познавателната способност.

Ребер посочва няколко общи характеристики на шизофренията, сред които нарушения в мисленето, заблуди, халюцинации и откъсване от реалността. Тази диагноза би могла да обясни случващото се с много канибали, които твърдят, че са изпитвали загуба на паметта, повишена чувствителност към собствената им личност и преживявания, халюцинации и други форми на хаотични мисли или поведение, преди, по време или след човекоядските им занимания.

Освен това, шизофренията може би се явява важен елемент в историческите данни за племенен канибализъм. Смята се, че психотичните белези на шизофренията могат да бъдат предавани по генетичен път от поколение на поколение. Така че, не е невъзможно тя да се вкоренила в някои малки туземни племена, притежаващи един и същ генофонд. Но, тази теория е спекулативна и не е изследвана обстойно.

Видно е, че изследването на модерния криминален канибализъм е оскъдно. Макар да съществуват много теории, малко от тях са в състояние да обяснят напълно, защо някои хора прибягват до поглъщането на човешка плът.

—————————————————————-
Източници: trutv.com, thefreedictionary.com, wikipedia.org

Хо Лопес Хименес просто обикалял с приятел в пустинната местност североизточно от Сиудад Хуарез на 17 февруари 2003 година в понеделник. Двамата младежи разхождали кучетата си и търсели празни бутилки, кенчета и други „ценности“, които да продадат за джобни. Последното, което очаквали, било да открият труп.

Още по-малко пък три. Момчетата избягали в къщи, за да кажат на родителите си, които в последствие уведомили местната полиция.Полицаите били скептично настроени в началото и не си дали много зор. Но, когато детективите пристигнали на мястото в 14:00 часа, всяка следа от съмнение изчезнала при вида на останките на трите почти голи жени.

Броят на телата

Полицаите бързо изнесли телата от местопрестъплението. Точно вкарали третия труп в линейката и били готови да тръгват около 14:30, когато един от наблюдателите им показал четвърти труп, малко по-настрани от предните три. Повечето местни репортери вече били тръгнали, за да довършват статиите си, но Мигел Переа, фотограф за вестник „Норте“, останал, за да документира откриването на четвъртия труп.

Това не били първите тела, намирани в пустинното място близо до покрайнините на града. Две други жертви били открити малко по-рано през октомври 2002 година; едната от тях по-късно била идентифицирана като 16-годишната Глория Ривас. След това, в близост до Ломас де Полео, били открити още три тела през януари 2003 година. Но полицията и министърът на правосъдието Хесус Солис отказали да потвърдят или отрекат връзка между случаите.

Историята става още по-странна на 19 февруари, сряда, когато разпознават трите трупа на жертвите. Те били 17-годишната Хуана Сандовал Рейна, изчезнала на 23 септември 2002 година, 16-годишната Есмералда Хуарез Аларкон, последно видяна на 8 януари 2003 година и 18-годишната Виолета Алварез Бариос, която изчезнала на 4 февруари 2003 година. Всяка една от тях била видяна за последно жива в долната част на Сиудад Хуарез. Когато репортерите попитали за четвъртата жертва, полицейските говорители грубо приключили пресконференцията и отрекли факта, че знаят за четвърта жертва.

Това грубо отношение не било новост за жителите на Сиудад Хуарез, където серия от брутални убийства залива града и предизвиква глобално внимание през изминалото десетилетие. Броят на телата е деликатна тема в Сиудад Хуарез, оживен град до границата с Ел Пасо. Няма два източника, които да са на едно мнение за смърта на младите жени. “Ел Пасо Таймс“ твърди, че има близо 340 жертви от 1993 година насам. Някои от случаите били разрешени, междувременно неизвестни експерти смятат, че 90 или повече от тях може да са дело на сериен убиец. Но никой не твърди със сигурност, че един човек е отговорен за всички убийства.

На практика полицията е вкарала в затвора над дузина заподозрени от 1995 година насам. С всеки нов арест се смятало, че случаят със серията убийства е приключен, но броят на телата продължавал да расте. Много хора, както и някои отчаяли се полицаи, смятат, че самите полицаи може би стоят зад част от убийствата. В последно време, мнозина мислят, че полицаите са замесени в продължаващото „прикритие“ за убиеца.

Десетилетие след официалния слух за смъртен случай едно нещо е сигурно: Всички жени са в опасност по улиците на Сиудад Хуарез.

Мъртвата граница

Повечето американци извън западен Тексас познават Сиудад Хуарез единствено от измислени образи като минисериала „Кингпин“, даван по това време по NBC. Тези истории са преплетени със секс, дилъри на дрога, оръжие и подобни, които съществуват в Сиудад Хуарез.

Никой не знае колко хора живеят в Сиудад Хуарез. Атласът „Ранд Макнали“ публикува през 1999 година невъзможната цифра от 789 522 жители, докато медиите от 2000 година нататък определят цифра близка до 2 милиона. Много са бездомните, просяците живеещи ден за ден, докато други просто преминават оттам, за да стигнат до границата и земята на САЩ.

Парите преминават от топ политици, производители и наркотрафиканти до всички останали. Британският писател Саймъмн Уайтчапъл в книгата си „Crossing to kill” от 2000 година описва Сиудад Хуарез като болезнена рана, получена от триенето на американската плутокрация и мексиканската бедност, от американското желание и мексиканското отчаяние.

Тези, които работят във фабриките за храна, печелят по около 5 щатски долара на ден. Хиляди от тези работници са млади жени от близките градове и села. Те отиват там с надеждата за най-доброто, но обикновено получават най-лошото. Мизерните условия на труд и сексуалният тормоз стават ежедневие в град, където животът е евтин.

Мъжката гордост (Machismo) е част от проблема. Тя поставя мъжа преди жената, в ущърб и на двете. Испанските речници дефинират това като поведение на мъжа, който смята, че превъзхожда жените, като това варира от ежедневни скандали до ритуални убийства. Корупцията също си казва думата. Системата е опорочена от парите от дрогата. Полицаите печелят толкова малко, че подкупът е честа практика. Всяко престъпление може да бъде прикрито за пари.
Все пак е явно, че има нещо друго в Суидад Хуарез. В противен случай всеки граничен град от Тихуана до Матаморос щеше да сподели съдбата на Суидад Хуарез с изнасилените и убити жени.

Тихите писъци

Първата жертва официално била Алма Чавира Фарел, млада жена намерена пребита, изнасилена и удушена до смърт в Кампестре Вирейес в окръг Сиудад Хуарез на 23 януари 1993 година. Може би тя не е била първата жертва през 1993 година, след като изчезването на местните превъзхождало по брой известните убийства всяка година. Но Чавира остава първата известна жертва на хищника, когото медиите по-късно ще нарекат Хуарезкия изкормвач. И докато в случая с Чавира не са открити следи от разчленяване или прорезни рани, много от жертвите имали подобни рани по гърдите им.

Полицията научава за още 16 убийства на жени до края на годината, като последната жертва е от 15 декември. Този случай бил разкрит заедно с още три, но десетки случаи не са разкрити и до днес, а пет от жертвите остават неразпознати. От всеки 12 жертви, поне 4 са били изнасилени. Причините за смъртта в тези случаи са 4 удушвания, 4 намушквания с нож, един побой и едно убийство с огнестрелно оръжие. Прекаленото разлагане на телата попречило да се определи начина, по който са били убити последните две жертви.

През 1994 година полицията разполага с осем неразкрити убийства на жени в Сиудад Хуарез, за други три има заподозрени, но никой не е арестуван. Три от жертвите не са разпознати и до днес, а другите са на възраст между 11 и 35 години. Този път, поне четири били изнасилени. Като причини за смъртта: 6 били удушени, 2 намушкани, една пребита до смърт и една изгорена жива.

Преди тази година на брутални убийства да свърши, щатският криминолог Оскар Майнез Грихалва предупреждава полицаите в Сиудад Хуарез, че някои от неразрешените им случаи може да са дело на сериен убиец. В по-късни интервюта, Майнез казва, че неговото предупреждение е било игнорирано.

1995 година също не била добра, с поне 19 убити жени до средата на септември.Осем от тях не са разпознати, един разрешен случай и възможен извършител (който не е обвинен) в два от другите случаи. Поне четири от жертвите са изнасилени. Щест от тях са удушени, една наръгана и една застреляна. Три от четирите жертви намерени през септември имали нещо общо помежду си: дясната им гърда била прерязана и зърното било отхапано.

Оказало се, че поне един сериен убиец действа в Сиудад Хуарез.

През октомври полицаите твърдели, че са разрешили случая. Те имали заподозрян, който бил свързан с едно от бруталните сексуални убийства в града. За тяхно щастие, той бил чужденец.

Хищник

Заподозреният Абдел Латиф Шариф бил роден в Египет през 1947 година. Когато бил на десет е сексуално малтретиран от баща си и други роднини от мъжки пол. Той емигрира в САЩ през 1970 година, като първо се установява в Ню Йорк, където си създава репутацията на алкохолик. Дълго след това, негови познати потвърдили факта, че се е интересувал от млади момичета.

Уволнен от работата си по обвинение в кражба през 1978 година, Шариф се мести в Ню Хоуп, Пенсилвания. Джон Паско, бивш негов приятел, казва, че по време на поход за лов на елени, Шариф ранил овен, след което започнал да измъчва умиращото животно. Паско също казва, че когато имало момичета в живота на Шариф, те често изчезвали. Но предполагаемите жертви никога не са намерени. Паско казва, че приятелството им приключило през 1980 година, след като намерил случайни вещи на изчезнали момичета в дома на Шариф, както и изцапана с кал лопата на верандата.

До 1981 година Шариф се установил в Палм Бийч, Флорида. Като химик и инженер, Шариф е нает от „Cercoa Inc“. Неговите възможности били толкова впечатляващи, че компанията създала цял отдел само за него. На 2 май той завел 23-годишно момиче в дома си, бил я и я изнасилвал многократно, когато изведнъж се обърнал загрижено към нея и казал: “О, аз те нараних! Мислиш ли, че трябва да отидем до болницата?“. Работодателите му потулили случая, както и още един през август, когато той нападнал втора жена в Уест Палм Бийч. Шариф получил пробация за първото изнасилване и 45 дни в затвора за второто. Работодателят му го уволнил на следващата година.

Той се преместил в Гейнсвил и скоро след това се оженил. Последвалият развод бил в следствие на постоянните побой над жена му. Пуснал обява, че си търси работа като иконом на 17 март 1983 година, след което биел и изнасилвал 23-годишната жена, която отговорила на обявата му, като и казвал: “Ще те заровя в гората! Правил съм го преди, ще го направя и сега.“. Осъден, без да се стигне дори до процес, Шариф избягал от затвора в Алачуа през януари 1984 година, но скоро отново бил заловен. На 31 януари 1984 година той получава 12-годишна присъда за изнасилване. Прокурорът Гордън Горланд обещава на репортерите, че в деня, в който Шариф бъде пуснат на свобода, ескорт ще го заведе от вратите на затвора до самолета за Египет.

Но, когато Шариф бил освободем през октомври 1989 година, той не бил депортиран. Преместил се веднага в Мидланд, Тексас и започнал работа в „Benchmark Research and Technology„. Американското министерство на енергетиката го наградило и той бил заснет как се здрависва с тогавашния щатски сенатор Фил Грам.

Шариф бил арестуван отново през 1991 година, този път за шофиране в нетрезво състояние. След арестуването му се получила информация от Флорида до граничната полиция, че е избягал от депортиране. Следва поредица от изслушвания. Две години след това още нищо не било решено, когато Шариф отново бил заловен, че държи в плен жена, която изнасилвал периодично.

Неговият адвокат предложил сделка на правителството: ако последните обвинения отпаднат, Шариф доброволно ще напусне Щатите. През май 1994 година той се меси в Сиудад Хуарез, като работник в една от фабриките. През октомври 1995 година млада жена го обвинява, че я е изнасилил в дома си. Тя също казала, че я заплашил, че ще я убие и ще изхвърли трупа й в Лоте Браво, пустинен район южно от града, където били намерени няколко от жертвите. По-късно обвиненията били свалени. Но сетне полицаите научили, че Шариф се е срещал със 17 годишната Елизабет Кастро Гарсия, която била намерена изнасилена и убита през август.

Шариф бил обвинен за това убийство и най-накрая осъден на процес през май 1999 година. Той получил 30-годишна присъда. Макар че полицията признала Шариф за сериен убиец, присъдата не решила мистерията с момичетата от Сиудад Хуарез. Убийствата продължили, дори станало по-зле след ареста му. Един месец след задържането на Шариф полицията разбрала, че 520 души са изчезнали през изминалите 11 месеца и по-голямата част от тях са жени.

Трябвало друго решение, което дошло под формата на странна теория на конспирацията.

Бунтарите

Между ареста на Шариф и първата седмица на април 1996 година поне още 14 жени били убити в Сиудад Хуарез. Възрастта им варирала от 10 до 30 години. Причините за смъртта били: 10 намушкани, една застреляна и една удушена. Поне 4 имали рани получени след смъртта им и една жертва – 15-годишната Адриана Торес – отговаряла на почерка на другите три жертви на серийния убиец със срязана дясна гърда и отхапано ляво зърно.

Продължаващите убийства отрекли официалните полицейски рапорти, че вълната от убийства е спряла след ареста на Абдел Шариф. Местната полиция била объркана. Те се нуждаели от обяснения за убийствата, но такива, че да не поставят под съмнение главния им заподозрян. Желанието им се сбъднало, когато на 8 април 1996 година било открито изнасиленото и нарязано тяло на 18-годишната Розарио Гарсия Леалс.

Измежду разпитваните за последния случай бил и Хектор Оливарес Вилалба, член на местна банда наречена Los Rebeldes – Бунтарите. Оливарес признал за убийство на 7 декември 1995 година. Шестима от „бунтарите“ били замесени, а той твърдял, че е замесен и лидерът им Серхио Армендариз Диаз, известен като El Diablo – Дяволът. Въоръжен с признанията на Оливарес (по-късно окачествени като продукт на полицейско насилие), полицаите нахлули в няколко нощни заведения и задържали 300 души. Заловили още девет „бунтари“, сред които Армендариз, Хуан Контрерас Хурадо, Карлос Хернандез Молина, Карлос Балиентос Видалес, Ромел Керникерос Гарсия, Фернандо Гуермес Агире, Луис Адраде, Хосе Хуарез Росалес и Ерика Фиеро.

Деветимата, заедно с Оливарес, били обвинени, че били в заговор с Шариф и искали да го освободят от затвора, като убиват местни жени и правели така , че да изглежда сякаш убиеца е все още на свобода. Полицията твърдяла, че някои от „бунтарите“ са посещавали Шариф в затвора и им е било платено за извършените престъпления. Хуан Контрерас казал на полицаите, че Армендариз го е пратил да вземе пратка от Шариф в затвора. Пратката съдържала 4 000 щатски долара в брой. По-късно Контрерас твърди, че се е присъединил съм Армендариз и останалите в убийствата и изнасилванията на млада жена, известна като Луси.

Контрерас по-късно отрекъл показанията си и обвиненията срещу Кеникерос, Фиеро, Гуермес, Хернандез и Оливарес паднали. Останалите отишли на чакащ процес (бавен процес в мексиканските съдилища), а „Дяволът“ получил 6-годишна присъда за организираното през февруари 1998 година групово изнасилване на 19-годишен затворник.

Останалите „бунтари“ твърдели, че са били малтретирани от полицията. Някои показали белези от изгаряния, които според тях били следствие от изтезания с цигари и пури. Междувременно специалистите стояли зад обвиненията си, че Шариф и „бунтарите“ заедно са извършили 17 убийства. Съдебният медик в Чихуахуа отишъл дори по далеч – той казал пред репортерите, че отпечатъците от зъбите на Армендариз съвпадали със следите, намерени на гърдите на поне три от жертвите.

Но мексиканският съд решил през 1999 година, че доказателствата са недостатъчни за обвинението на Абдел Шериф в конспирация заедно с групировката „бунтарите“. Но и преди решението на съда, полицията стигнала до извода, че доказателствата им за конспирация са недостатъчни.
Убийствата не спрели с ареста на Шариф, нито с кръга на „бунтарите“, всъщност броя убити продължавал да расте.

Зона на убийства

Арестът на „бунтарите“ не променил нищо в Хуарез. Бруталните убийства продължавали и обществото обвинявало полицията в нехайство и дори по-лошо. Поне 16 жени станали жертва на убиеца между края на април и ноември 1996 година. Осем от тях останали неидентифицирани. Пет от тях били намушкани, три застреляни и една била намерена в контейнер с киселина. В някои от случаите напредналият стадии на разлагане направил установяването на причината за смъртта невъзможно.

През следващата година имало 17 неразкрити случая на убийства на жени. Отново на възраст между 10 и 30 години, а седем от тях са неидентифицирани и досега. И докато изнасилването било потвърдено за четири от тях, позицията на телата и голотата на някои от другите тела предполагали сексуално посегателство. В случаите, където можело да се определи причина за смъртта, тя била: пет намушкани, три удушени, три застреляни и две пребити до смърт.

Статистически, 1998 година била най-лошата за града. По документи, жертвите били 23 до декември. Шест от тях останали неразпознати. Убийствата били както досега – намушквания, удушване, патрони и изгаряне. Росио Бараза Галегос била убита на 21 септември на паркинга на полицейската академия. Тя била удушена в патрулната кола на един от полицаите, отговорен за разследването на убийствата. Властите описват смъртта на 20-годишната Росалина Велоз Васкез, намерена мъртва на 25 януари, като подобна на останалите 20 убийства в града.

И така, воденото до 1998 година дългосрочно разледване се превърнало в игра на цифри. През май, според медийните репортажи над 100 жени били изнасилени и убити в Сиудад Хуарез. Месец по-късно вдигнали цифрата на 117. През октомври 1998 година „Асошиейтед прес“ установява официалната бройка на труповете – 95, докато женската адвокатска група „Жени за Хуарез“ смята, че по-точната цифра е между 130 и 150.

В свой рапорт от 1998 година Комисията за човешките права на Мексико обвинява полицията. Но политиците потулват нещата, заради предстоящите избори. До края на годината „Асошиейтед прес“, в доклад издаден на 9 декември, твърди, че поне 17 трупа имат еднакви белези – начинът, по който са вързани обувките, къде са заровени, как са наранени, и това кара следователите да смятат, че има поне един сериен убиец на свобода. 76 от другите случаи са достатъчно еднакви, за да се смята, че убиецът има имитатори.

Всъщност, това, което със сигурност знаели било, че убийствата все още продължават.

Шофьорите

Първата четвърт на 1999 година била вече обичайната касапница: поне още 8 жертви. Процесът по обвинението на Абдел Шариф за убийството на Елизабет Кастро започнал на 3 март, но ако властите мислели, че с това ще се реши случая, дълбоко грешели.

В късните часове на 18 март 14-годишно момиче почукало на вратата на една от къщите в покрайнините. Кърваво и подсмърчащо, то разказало как са я изнасилили и за малко не са я убили. То казало, че било нападнато и почти задушено от автобусен шофьор на име Хесус Гуардадо Маркез. Проверка на миналото на Гуардадо показала едно предишно обвинение в сексуално нападение. Докато полицаите отидат до дома му, той изчезнал, заедно с бременната си съпруга.

Властите в Дуранго арестували Гуардадо няколко дни по-късно. Гуардадо по-късно обвинил полицаите, че е бил пребит на влизане в Сиудад Хуарез. Полицията отговорила с обвинение за няколко извършени убийства и назовала няколко съучастници. Другите заподозрени били Виктор Морено Ривера (El Narco), Аугустин Торибио Кастило (El Kiani), Бернардо Хернандо Фернандез (El Samber) и Хосе Гаспар Сербалос Чавез (El Gaspy). Всички били шофьори на една и съща компания и наричали себе си Los Choferes („Шофьорите“). Полицията твърди, че Морено бил лидерът на групата, който работил заедно с Абдел Шариф в друга схема за имитация на убийствата, за да извадят Шариф от затвора.

Обвинени в 20 убийства, „шофьорите“ отрекли да имат нещо общо с което и да е от тях. Те казват, че разпитите били брутални, че са бити, душени и малтретирани с ток. Установило се, че наистина е използвано насилие за техните признания. Шариф до този момент продължавал да отказва да има контакт с „шофьорите“ и да твърди, че е невинен.

Докато полицията се занимавала с последната си теория на конспирацията, фактите я отрекли. Пенсионираният профайлър на ФБР Робърт Реслър дошъл и си отишъл от Сиудад Хуарез, като оставил още повече въпроси, вместо отговори. Екип доброволци също опитали да направят профил на убиеца от Хуарез, но без успех. Стив Салтър, мексиканското длъжностно лице, което повикало ФБР, казал за „Далас Морнинг Нюз“: “Убийствата стигнаха до там, че трябва да направим каквото е по силите ни, за да разрешим случая“.

С настъпването на следващото пустинно лято, полицаи и жители се страхували, че положението ще стане още по-зле.

„Изченалите“

Теориите се увеличавали с нарастването на броя на убийствата в Сиудад Хуарез. Според докладите на пресата за лятото на 1999 година, броят на жертвите е между 180 и 190, като напомнят, че поне 95 жени все още са в неизвестност. Властите в Чихуахуа казват, че агентите на ФБР продължават да подкрепят обвинението на Абдел Шариф, докато хората от Ел Пасо възмутено отричат.

Има и други детективи, работещи по случая. Кандис Скрапец, канадка, преподавател в Калифорнийския щатски университет във Фресно и световно признат експерт в сферата на серийните убийци, прекарала лятото на 1999 година в съветване на мексиканските власти. Тя следила случаите повече от десетилетие и стигнала до някои изводи. През юли 1987 година Скрапец казала пред „Торонто стар“, че железопътният убиец Рафаел Ресендез-Рамирез, по-късно включен в списъка на ФБР с десетте най-търсени престъпници, заподозрян за множество убийства в Щатите, също така е заподозрян и за убийствата в Сиудад Хуарез. Месец по-късно Скрапец казала пред „Стар“, че поне трима са серийните убийци, замесени в неразкритите убийства на 182 жени в Хуарез от 1993 година до сега. Ресендез-Рамирез все още бил в списъка, заедно с Шариф, „бунтарите“ и „шофьорите“. По този начин имало заподозрени не по-малко от 11 души, като Скрапец смята, че има дори още убийци, които могат да бъдат замесени и са действали през 1992 година. Като заключение, Скрапец твърди, че от общо 182 убийства, между 40 и 75 от жените са били тормозени сексуално.

Обвиненията към Рафаел Ресендез-Рамирез били свалени малко по-късно, след като убийствата по време на престоя му в ареста продължили. През декември 1999 година се появила нова мистерия, след откриването на масов гроб извън Сиудад Хуарез, предназначен за поне 100 трупа. Вътре имало само девет, между които трима граждани на САЩ. Фактът, че има американски гражданин, довел до съвсем нова линия на разследване. Макар че все още било загадка, „Далас морниг нюз“ твърди, че точно това се е случило с близо 200 души, включително и 22-ма американски граждани, които изчезвали след като са били задържани от хора с униформи на мексиканската полиция и техните отличителни знаци.

Изчезналите хора, наричани Los Desaparecidos (”изчезналите“), все още липсвали, година след откриването на масовия гроб, въпреки съвместните разследвания на мексиканските и щатските власти. Някои смятали, че убийствата са следствие на нарковойни, които периодично са факт в Сиудад Хуарез, но очевидната намеса на полицията в отвличанията отхвърляла подозренията. Организацията в Ел Пасо, наречена „Асоциация на роднини и приятели на изчезнали лица“, притискала властите на Чихуахуа да издирят изчезналите, но без резултат.

Дори тогава никой не обелил и дума за убитите и липсващи работнички във фабриките. Ще мине още година, преди да бъдат организирани протести от тяхно име.

Дотогава, някои източници биха казали, че броят на жертвите се е удвоил.

Протест

С идването на новото хилядолетие нищо не се променило. Вторник и сряда, 6-ти и 7-ми ноември 2001 година, били намерени останки на още осем жени. Полицията обявила създаването на специална група за разследването на убийствата, с награда от 21 500 щатски долара за залавянето на убийците, но това също не довело до резултат.

Хавиер Гарсия Урибе и Густаво Гонзалез Меза

Последните две жертви на 10 ноември още не били разпознати, когато арестували двама 28-годишни шофьори на автобус, Хавиер Гарсия Урибе и Густаво Гонзалез Меза, по обвинение в убийство на 8-те жени, открити три дни по-рано. Фернандо Медина, говорител на прокурора, твърди, че двамата мъже са членове на банда, отговорна за поне 20 от изнасилванията и убийствата и че те разпознали жертвите намерени на 6-ти и 7-ми ноември. Полицията смята, че това са: 19-годишната Мария Акоста, 20-годишната Клаудия Гонзалес, 15-годишната Есмералда херера, 20-годишната Гуадалупе Луна, 20-годишната Барбара Мартинез, 19-годишната Вероника Мартинез, 17-годишната Лаура Рамос и 17-годишната Майра Рейес.

Междувременно, заподозрените твърдели, че показанията и признанията им са следствие от мъчения и тормоз. Адвокатите им получили смъртни заплахи, а един от тях – Марио Ескобедо – бил убит от полицай по време на скоростно преследване на 5 февруари 2002 година, след като полицаите го объркали с беглец. (През юни 2002 година съдиите признали стрелбата като акт на самозащита). Единадесет седмици по-късно, на 22 април, полицията неохотно признала, че ДНК тестовете не са могли да определят точно жертвите. На 5 ноември обвинителите по делото заявили, че новите ДНК тестове изведнъж потвърдили самоличността на Вероника Мартинез и че все още нямало резултат за останалите 7 жертви. (Гонзалес починал на 8-ми февруари от усложнения след хирургическа намеса в затвора.)

С арестите на Гарсия-Гонзалез, бройката на заподозрените достигнала до 51, но това нямало никакъв ефект върху продължаващите убийства. Десет дни след арестуването на Гарсия и Гонзалез, още една млада жена била намерена гола и пребита до смърт в Сиудад Хуарез. Шест дни след внезапната смърт на адвокат Ескобедо, интерамериканската комисия за правата на човека изпратила Марта Алтолагире да разследва сигнали, че е възможно да има протестиращи тормозени и насилвани от полицията. Мексиканският президент Винсенте Фокс наредил ново разследване от федерални специалисти по криминалистика. Местните прокурори били възмутени от този ход и протестирали пред „Далас Морнинг Нюз“, че 27 от 76 случаи са били разрешени, а другите били единични случаи, нямащи общо със серийните убийства.

На 9 март 2002 година тексаски законодатели се включили в двудневното протестно шествие през Ел Пасо. Хорхе Кампос Мурило, федерален заместник-прокурор в мексико, разбунил духовете сред репортерите заявявайки, че убийствата са извършени от синовете на богати мексикански фамилии, чиито пари и връзки ги защитават от прокурорите (малко след това изявление Кампос бил прехвърлен на друга работа и отказал всякакви интервюта). ФБР преустановили разследването си през октомври 2002 година. Техните усилия да създадат профил на извършителя останали безплодни.

Лидерите на Сиудад Хуарез останали основно фокусирани около бизнеса. След време, огромен дървен кръст бил поставен близо до границата, в памет на убитите и липсващи жени, кметът Хесус Делгадо получил гневно писмо от асоциацията на бизнес собствениците на Хуарез Авеню, оплакващи се , че това създавало ужасен имидж за туризма в града.

В същия ден, когато било получено писмото, на 23 септември 2002 година, полицията открила още два трупа на жени в Сиудад Хуарез. Едната жертва била удушена и почти гола, за другата жертва полицията твърдяла, че е починала от свръхдоза. Но специален агент Давид Родригез бил скептично настроен.Друга жена, очевидно пребита до смърт, била намерена на 8-ми октомври.

Годината завършила зле за притесняващите се за имиджа на Хуарез търговци. Първата дама на Мексико, Сахагун де Фокс, публично призовала за край на убийствата на 25-ти ноември, докато над хиляда жени, облечени в черни роби вървели през Мексико, протестиращи срещу мудното разследване.

Междувременно, детективите нямали никаква идея за заподозрени. Всъщност имали прекалено много идеи – някои от тях включвали полицаи.

Muerte

До януари 2003 година публично обявената бройка на убитите била между 100 и 340. Никой не се опитвал да брои изчезналите повече. Броят на заподозрените не можел да се определи. Пресата спекулирала с имената на някои, като:

Анхел Ресендез-Рамирез – чакащ екзекуция в Тексас, той остава заподозрян за някои от убийствата в Чихуахуа. Кандис Скрапец и Робърт Реслър го посочили като потенциален заподозрян.

Педро Падиля Флорес – бивш жител на Сиудад Хуарез, обвинен през 1986 година за убийството и изнасилването на две жени и 13-годишно момиче. Той признал и за други убийства, но не бил обвинен. Падиля избягал през 1991 година и все още е на свобода.

Армандо Мартинез – арестуван през 1992 година за убийството на жена в Чихуахуа, той внезапно бил освободен и веднага изчезнал (заедно с полицейското си досие).

Карлос Карденас Круз и Хорхе Гарсия Паз – мексикански федерални агенти, превърнали се в бегълци, били разпитвани през 1998 година за изчезването на 29-годишната Силвия Арсе и 24-годишната Гризелда Марес, за които се твърди, че са убити погрешка, в спор за откраднато оръжие.

Педро Валес – бил назначен да разследва убийствата в Хуарез, когато убил приятелката си в полицейската академия през 1998 година. Все още е в неизвестност.

Дагоберто Рамирез – друг полицай в Сиудад Хуарез, уволнен през 1999-та, след като бил обвинен, че е убил любовницата си. Рамирез е освободен, след като казал, че жената се е самоубила. Полицията официално не го е върнала на работа.

Хулио Родригез Валенцуела – бившият полицейски шеф на предградието Ел Саузал, обвинен през април 1999 година в опит за изнасилване на 16-годишно момиче в близост до мястото на две други убийства. Властите на Чихуахуа смятат, че избягал за Ел Пасо или Ню Мексико, все още е на свобода.

Серхио Хернандез Переда – полицай от Чихуахуа до 1997-ма, когато избягал, след като жена му била убита. Все още е в неизвестност.

Мелкор Баса – бивш федерален служител, беглец от 8 години. Избягал, след като убил приятел на жена му в съда, където и двамата работели.

Ето и други версии, които се опитват да дадат отговор на въпроса, кой е виновникът:

Сатанински култ – възобновявайки спомените за убийствата заради дрога, извършени от последователи на Адолфо Констанцо в Матоморос през 1980 година, някои жители на Чихуахуа смятат, че това е дело на хора, занимаващи се с окултното.

Донори на органи – градска легенда, вдъхновила няколко филма и сериали, дава ужасен отзвук в Хуарез. Слухове твърдят, че органи са взети от някои от жертвите.

Полицията – поне 10 жени в Сиудад Хуарез обвинили полицейските служители в отвличане и сексуален тормоз през изминалите 5 години. Не са повдигнати обвинения. Но разследващите твърдят, че подозират неназован полицай, който през 1995-а убил 29-годишната Елизабет Гомез и 27-годишната Лаура Инере.

Наркокартелите – властите подозират, че някои от убитите в Чихуахуа са били наркозависими или дребни пласьори, убити, защото знаели твърде много. Доклад на ФБР обвинява наркотрафиканти за убитото през ноември 2001 година 17-годишно момиче на име Лилия Гарсия, намерено на 100 ярда от мястото, където били намерени осем други жертви през ноември 2002-а.

Богатите садисти – някои адвокати все още обвиняват за убийствата богати и влиятелни хора, чиито пари и влияние ги правят недосегаеми за полицията.

А колкото до Абдел Шариф, проблемите с доказателствата по случая с Елизабет Гарсия му спечелили преразглеждане на делото през февруари 2003 година. Присъдата му е потвърдена, но е намалена от 30 на 20 години. Двете страни обещават да обжалват решението, а прокурорите твърдят, че Шариф може да бъде свързан и с други убийства.

Въпреки всички заподозрени, всички конспирации, всички успокоителни думи от държавните служители е ясно, че случаят не е дори близо до разрешаване. Единственото нещо, което е сигурно е, че ще има още тела в пустинята.

—————————————————————-
Автор: kalitkoto
Източници: trutv.com

Огромни благодарности на kalitkoto за изпратения материал!

Светлогорск е един от крупните и най-млади градове в Белoруската ССР с население почти 100,000 души. Близо до него се намират най-голямата в страната електростанция, гигантът в химическата индустрия “Химволокно”, целулозно-хартиен комбинат. Кратката история на града има много ярки страници, но някои събития хората и до днес си спомнят с ужас.

Началото на 90-те. Градът е потресен от страшна вест. Едно след друго деца излизат от къщи и не се прибират. На 2 юни изчезва 13-годишният Саша Агеенко (имената на потърпевшите са променени ). Родителите му го помолили да събере кленови листа за църковния празник Св. Троица и повече не го видели. На 16 април 1991 година 10-годишният Виталик Ефремов тръгнал да се разхожда и не се върнал. Милицията не свързала изчезването на двете деца в разстояние на година, но убиецът явно се изплашил и се покрил за известно време.

Светлогорск

Напомнил за себе си през 1993 година. На 20 март не се прибрал от игра 9-годишният Серьожа Куряненко, а след десет дни пропаднал без вест 13-годишният Витя Голиков. Из града плъзнали слухове за “Бялото братство”, което отвлича момчетата в Украйна, за цигани, които крадат деца, и как в града действа престъпна групировка. Разследването не открило никаква следа и каквато да била улика. Чашата на търпението преляла, когато лятото безследно изчезнали 13-годишният Толя Радко и 9-годишният Вася Носов. В Светлогорск настъпила паника. Родителите не пускали децата си на улицата. Завалели гневни писма по адрес на милицията. Работата на следователите и без друго била незавидна – първо, търсенето по закон започвало след три дни и второ – следствените действия, проверки, разпити не били видни за обществото. Създавало се впечатление за бездействие на правоохранителните органи. Обявленията за изчезнали непълнолетни били разлепени буквално навсякъде – по къщите, магазините, спирките. Милицията се опитвала да привлече вниманието на гражданите.

Вадим Вежновец, през 1994 година сътрудник в телевизията и радиото на Светлогорск, си спомня: ”Когато изчезна шестото момче, обществеността буквално се взриви. Родителите се събраха пред сградата на Райизпълкома и питаха ръководството на града какво да правят, как да живеят занапред. Включвахме се на живо по 5-6 пъти на час, взимахме интервюта.”

Разтревожените семейства създали комитети за самоотбрана и се редували да изпращат и посрещат децата си по пътя към училище. Задействала се и пресата. Очевидно било, че пропадали само момчета на еднаква възраст – от 9 до 13 години. Снимките на изчезналите деца се появили на страниците на всички местни вестници. Информацията била публикувана в областните и републикански средства за масова информация. За ситуацията било доложено на ръководството на страната. В града били изпратени най-добрите следователи от Прокуратурата и оперативни работници от Управление за борба с организираната престъпност към МВР на Белорусия. Задействан бил целият личен състав на Светлогорската милиция. Телефонът в управлението не спирал да звъни. Хората се обаждали по всякакъв повод, всеки сигнал се проверявал щателно. Сътрудниците на милицията работели без почивка в търсене на каквато и да е улика. Всички се надявали да открият децата живи. Но, средата на 1993-та година, дошла първата отчайваща новина. В гората край града гъбари се натъкнали на детско тяло. По останките съдебно-медицинската експертиза установила, че това е момченце, 8-10-годишно, починало
преди около три месеца. Поради голямата степен на разложение не могли да определят причината за смъртта. Разпознали убитото дете по намерените на мястото вещи и ключа, който висял на шията му. Това бил 9-годишният Серьожа Куряненко, изчезнал преди повече от година. В града царял ужас. Кой би могъл да извърши такова чудовищно дело в това тихо и спокойно място?

След разпада на СССР Светлогорск получил неофициалния статус на белоруската “столица на наркоманията”. Кореняци разказват, че технологията за приготвяне на отровата от макови семена разработили две местни момчета, студенти в Ленинград. Скоро се появил СПИН, а на картата на страната отбелязали града с червена точка. Проблемът не е решен до сега. Съвсем обичайно е по улиците да се търкалят употребявани спринцовки. Ето защо в следственото дело по изчезването на децата имало много версии. Извършителят можело да бъде отчаян наркоман. Плъзнали слухове, че за поредната доза принуждавали зависими да отвличат деца с цел продажба на Запад за трансплантация на органи. След намирането на първата жертва версията отпаднала. Милицията и гражданите не спирали да претърсват горите около града. Новата злокобна вест дошла на 27 декември 1993. Кучетата на местни ловци открили закопано в земята още едно детско тяло. Останките били на Анатолий Радко, изчезнал същото лято. Този път със сигурност установили причините за смъртта – множество рани от нож. Съдебните лекари били шокирани – преди да бъде убито, момчето било зверски изнасилено. Някой се гаврил с него.

Следователите били убедени – в Светлогорск вилнее жесток сексуален маниак. Повечето изчезнали деца живеели в трети микрорайон. Разследването се съсредоточило там. Но кого да търсят – един човек или няколко? Престъпникът дали е млад, стар или наркоман? Следователите се обърнали за помощ към психолози, които съставили психологически профил на престъпника.

Иля Панасенко, през 1994 година прокурор-криминалист в Прокуратурата на Република Белорусия, си спомня: ”От направения анализ си представих млад човек, внимателен, предприемащ всякакви мерки за избягване на отговорност, живеещ близо до местопрестъпленията.“ Под подозрение попаднали десетки хора. Проведени били хиляди разпити, събрана била различна информация от населението на града, но следа не била намерена. Всички заподозрени имали алиби. Олег Латишев, през 1994 г старши следовател в Управление за борба с организираната престъпност, казва: ”Хората бяха толкова наплашени, че видеха ли мъж с момче в гората – звъняха в милицията. После се оказваше баща със сина си, но ние проверявахме, не пропускахме сигнал.”

В хода на разследването проверили картотеката за изчезналите малолетни през последните години, както и случаите на насилие срещу деца. Вниманието привлякла интересна информация. Няколко години преди изчезването на първото дете от Светлогорск в близкото градче Речице било изнасилено малолетно момче. Престъпникът го оставил живо. Оперативните работници веднага намерили младежа. Той разказал как една вечер през май 1990 г., както си стоял на спирката и чакал автобус, до него спрял мотоциклет. Младият мъж, който го карал, помолил за помощ, не можел сам да си събере палатката в гората. Едва навлезли между дърветата и мъжът опрял в гърлото му отвертка, заповядал му да мълчи. Момчето потвърдило, че след изнасилването престъпникът се готвел да го убие, но успяло със съзли на очите някак си да го умилостиви.

Младежът запомнил маниака – млад човек, около 20-25 години, невисок, с кестенява коса. Бил с моряшка фанелка. Карал мотоциклет “Ява”. Това била сериозна следа. През 80-те “Ява” олицетворявал мечтите на съветския човек. При средна заплата 150 рубли, машината струвала 650. Хората с месеци спестявали, за да купят заветния мотор. Комфортен, с леко управление, евтино обслужване, скорост до 130 км/ч той практически не се повреждал. С две думи – “Ява”-та била забележителна вещ.

По показанията бил съставен фоторобот на заподозрения

По показанията бил съставен фоторобот на заподозрения. Следователите си спомнили за важна подробност от делото по изчезването на Виталик Елфимов от Светлогорск през 1991 г. Свидетел разказал, че момчето се качило на мотор с непознат мъж и потеглили в неизвестна посока. Той запомнил последните две цифри от номера. Тези сведения разпространили по всички отделения на милицията в района. Били проверени всички собственици на мотоциклети, но никой нямал “Ява “с такъв номер. Решили да проверят базата данни за мотоциклети от тази марка в целия район и го открили в Бобруйск. Собственикът го купил от младеж от Светлогорск. Когато му показали фоторобота, човекът познал продавача – Игор Миренков.

Веднага била събрана информация за лицето. Следователите били изненадани – Миренков бил задържан в милицията на 27 април 1994 г. по обвинение за кражба на гориво. Той признал за 170 литра нафта, а освен това за измама на застрахователна компания – продал колата си на части, но я обявил за открадната. С парите от полицата закупил нова кола. Това, че са заловили мошеник и крадец, още не значело, че той е маниакът-убиец. Следователят Латишев разказва, че заподозреният бил съвсем обикновен, човек абсолютно незабележим в тълпата. Но бил особено словоохотлив, разговарял на различни теми. Потвърдил, че е продал мотора си, но категорично отричал съпричастност в изчезването и убийствата на децата. Заявил, че има желязно алиби. По време на извършване на престъпленията бил осъден за нападение над жена и грабеж на три години лек режим в затворническо общежитие, намиращо се в гр Хомел. Там правилата били жестоки – ставане рано, цял ден работа, вечер – проверка. Неявяването било равносилно на бягство и водело веднага до изпращане зад решетките. От администрацията на общежитието отговорили, че Миренков никога не е нарушавал реда, работил е съвестно и имал положителна характеристика. Бил музикант, участвал в художествената самодейност. Стараел се да работи добре, дори на две смени без почивка и така пестял за мотоциклет и автомобил. Игор дори успял да събере вокално-инструментална група. Оперативните забелязали любопитна подробност – за добро поведение и прилежна работа Игор получавал един път в месеца тридневен отпуск. По неговите думи, посещавал психичноболната си майка и се грижел за нея. Проверили тази информация, оказала се вярна.

Прокурорът Панасенко забелязал нещо странно в показанията на заподозрения. Миренков разказал как един път пристигнал в Светлогорск късно през нощта и за да не притеснява майка си, останал да нощува на улицата. Сверили датите на изчезване на децата с отпуските на Игор и били удивени. Три дати съвпадали с дните на посещения при болната майка – 16. 04.1991, 27.02.1993 и 14.04.1993 !

Игор Александрович Миренков

Игор Александрович Миренков, роден през 1969 година, ерген, безработен, роден и жител на Светлогорск, станал главен и единствен заподозрян по делото за изнасилване и убийство на непълнолетните момчета. Следователите търсели отговор на въпроса как е могло млад, здрав младеж, служил във флота, да се превърне в маниак-педофил?

Миренков отбил срочната си служба в състава на Северния флот. От Североморск, заедно с положителната характеристика, съобщили за неговата склонност към хомосексуализъм и подозрения за нееднократни връзки с колеги. Впоследствие се заговорило за възможност първоначално той самият да е бил изнасилен от по-старите моряци и това да е довело до деформация в психиката му.

Както е извесно, в СССР секс официално нямало. Нито в пресата, нито по телевизията, а какво остава да се говори за различни сексуални малцинства. Хомосексуалните връзки били страшна тайна, а разпространението на порнографски материали подлежало на наказателна отговорност. Разбира се, през 90-те тези теми се дискутирали по-свободно, но отношението към хората с нетрадиционна ориентация не се променяло. Миренков имал многобройни контакти в армията и след това в затворническото общежитие. Свидетели разказвали, че той е шантажирал и изнудвал тези, които отказвали контакт с него. По думите на прокурора Олег Литошко, той е отмъщавал на децата за това, че е изнасилен от моряците. Това било удоволствие за него, така се чувствал силен. Екатерина Агеенкова, кандидат на психологическите науки, коментира: ”Мисля, че отговорът е в детството му. Има някакво събитие, което е забравено, но се е загнездило в подсъзнанието му. Въпреки че в по-зряла възраст се е случила неприятната история във флота, възрастта на жертвите говори за много по-ранна травма.”

Игор Александрович Миренков

Миренков дълго отричал участие в престъпленията, затварял се в себе си или се държал нагло и грубо. Избягвал близък контакт с разпитващите. Опитал да се самоубие, да се обеси в килията, но пазачите го спасили. За да го разговорят, следователите опитали хитрост – започнали да угаждат на всички негови капризи. Водели дълги задушевни беседи за какво ли не и изобщо не споменавали убийствата. Старши следователят Латишев бил служил във флота и това станала обща тема, която маниакът поддържал живо.

Миренков взел писалката и написал чистосърдечно признание

На 13 май 1994 г., неочаквано за всички, Миренков взел писалката и написал чистосърдечно признание: ”Реших по съвест да ви разкажа за своите престъпления. Аз извършвах убийствата на деца в град Светлогорск на маниакално-сексуална почва. Какво ме е ръководило в тези моменти не мога да кажа. Нещо нечовешко, зверско ме е тласкало към тези престъпления. В тези моменти абсолютно не съм контролирал действията си.”

Усилията на разследващите не отишли напразно. Заподозреният признал убийството и изнасилването на шест момчета. Още две оставил живи. При разпитите и следствените експерименти той постоянно искал нещо – ту по-добри условия в килията, ту смяна на поемните лица. Държал се дръзко и предизвикателно. За никакво умопомрачение не можело да става дума – помнел всички подробности около убийствата. Заключението на психиатъра било, че Игор Александрович Миренков имал признаци на психопатия. Раздразнителен, превъзбуден, егоистичен, отмъстителен, злопаметен, с преобладаващи злобни настроеня и наличие на хомосексуално влечение. Противозаконните му действия са били продиктувани от сложния му целеустремен характер, имал адекватни контакти с обкръжаващите, помнел всички обстоятелства около извършените престъпления. Можел да носи отговорност и да ръководи действията си и се явява вменяем по отношение на извършеното.

Той показал къде са заровени още две от момчетата

Следствието било засекретено, за да се избегне саморазправа от страна на гражданите. Убиецът държали в единична килия в близкото градче Речице. Датите на следствените експерименти не се оповестявали. Той показал къде са заровени още две от момчетата. Подлагал на изпитание нервите на разследващите, повтаряйки как в продължение на няколко години е насилвал и убивал деца в Светлогорск. Местата, където е закопал първите две жертви, поради давността на деянието показал приблизително. Насилникът избирал децата по детските площадки, в магазините, на спирките. Измислял разни начини, за да ги привлече и спечели доверието им. Обикновено казвал, че е турист на излет и търси помощ за поставянето на палатката или да се пренесе нещо. Обещавал да плати и да ги повози на мотора. Децата се съгласявали. Първо на мотоциклета, а после и на новата кола, маниакът ги закарвал в близката гора, където ги изнасилвал и убивал. Миренков убивал жестоко душейки беззащитните малчугани и нанасяйки им безброй удари с нож. Няколко от гробовете помнел много добре. Връщал се често там за да си спомни преживяното злодейство и да изпита отново нечовешкото удоволствие. За извратеното му съзнание говори фактът, че той присъствал на всички митинги, устроени от родителите на пропадналите без следа деца, активно претърсвал гората заедно с другите граждани. Харесвало му да слуша разказите за предполагаемия престъпник и се възбуждал от мисълта, че е недосегаем…

В архивите ма милицията това секретно дело се пази под номер 13. Следствието продължило около година. Процесът се гледал в Светлогорския районен съд повече от две седмици. По време на заседанията наставало същинско стълпотворение, а обвиняемият бил под засилена охрана. Няколко пъти съдията прекъсвал процеса. Майките на загиналите деца припадали. Миренков не съжалявал за нищо. Съжалявал само, че не убил останалия жив младеж от Речице, който разказал всичко на милицията. Когато го попитали какво ще направи, ако съдът го остави жив, усмихнал се и отговорил, че ще продължи постарому – да убива.

Игор Миренков

В историята на белоруското правосъдие не е имало подобно дело. И до днес то остава засекретено. Никой не иска да огласява шокиращите подробности. Някои от майките и бащите на загиналите от ръцете на изверга момчета вече не са между живите. Не всеки може да понесе загубата на единственото си дете. Останалите си спомнят за събитията с огромна мъка.

Решението на съда е за най-висока мярка на наказание – смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена на 19 юни 1996 г в затвора в г Минск. А в Светлогорск още дълго не могат да забравят Миренков – чудовищно създание, израсло на тяхна земя.

———————————————————————————————————————————————
Автор: Христинка Тинчева
Източници: ru.wikipedia.org, www.detektiv.by, killmania.com

От всички серийни убийци в Австралия, малцина са по-презрени от Фредерик Бейли Дийминг. Докато разследвали убийството на съпругата на Дийминг в Мелбърн, столицата на Виктория, полицейските разследвания достигнали до Англия, където се натъкнали на още извършени от него ужасни убийства.

Дийминг е обесен в затвор в Мелбърн за престъпленията си. Той бил толкова ненавиждан, че тълпа от 12 000 души се събрали в деня на екзекуцията и аплодирали възторжено, когато била обявена смъртта му.

Англия и Австралия 1891–1892 г.

Ужасяващата история за престъпленията на Дийминг излязла наяве, когато полицията била извикана да разследва ужасна миризма, идваща от къща, намираща се на улица „Андрю“57 в Уиндзор, предградие на Мелбърн.

Под каменната плоча на камината в необитаемото жилище, служителите на реда изровили полуразложеното тяло на жена на възраст около 30 години, която била зазидана в цимента. Аутопсията установила, че гърлото й е било прерязано и е мъртва от около 3 месеца. Никъде в къщата нямало следи от кръв.

Детективите, поели случая, Уилям Консидин и Хенри Коузи, веднага започнали да търсят последните собственици на къщата. Брокерът на недвижими имоти им казал, че преди това къщата е била отдадена под наем на човек на име Друин. Местният работник в железарията, който доставил на Друин цимент, метла, мистрия и лопата няколко седмици по-рано, дал описание на наемателя: възраст около средата на 30-те, светла коса, светла, рижа брада, голям, отличителен мустак, среден на ръст, слаб. Железарят също забелязал, че господин Друин носел доста бижута и говорел високо с английски акцент.

По следата на скъсана бележка за багаж намерена в къщата, детективите открили, че господин Друин пристигнал в Мелбърн от Великобритания на 9-и декември 1891 г., с пътническия кораб „Кайзер Вилхелм Втори“, в компанията на по-младата си съпруга Емили. Той пътувал под името Албърт Уилямс.

Когато разпитали другите пътници, те веднага си спомнили гръмогласното, самохвално, дебелашко поведение на господин Уилямс, който отегчавал всеки с неговите очевидно измислени истории от всеки край на света. Той също постоянно обвинявал екипажа, че са му откраднали ценностите. Всички били много доволни, когато му видели гърба.

Подозирайки, че тялото, намерено в камината, е на съпругата му Емили Уилямс, двамата детективи обявили Албърт Уилямс за национално издирване. Описание на външния вид и поведението му било разпратено във всеки участък на Австралия.
Те подозирали, че господин Уилямс, познат също като Друин, не би бил толкова труден за намиране, предвид отличителните му белези. И били прави…

Дългата ръка на закона

Междувременно, обстоятелствата около смъртта на Емили Уилямс събудили интереса на хората. Сериозна тълпа се събрала, за да гледа как полагат тялото й в бедняшки гроб седмица след откриването му.

В същото време, наблюдателен служител на местна корабна компания казал на полицията, че е видял мъж, отговарящ на описанието, на борда на кораб, отплавал на 23 януари от Мелбърн за Пърт, западна Австралия. Сега бил под името Барон Суонстън.

Полицаите веднага разлепили афиши „Търси се“ във всяко селище на западна Австралия. Барон Суонстън не бил труден за намиране. В малко миньорско градче, намиращо се в отдалечената част на златните полета на западна Австралия, Барон започнал работа като инженер отговарящ за машините в златни мини „Фрейзър“.

Отвратителните бижута, градските дрехи, големият, отличителен мустак и английски акцент се откроявали като горски пожар. Ден след като тленните останки на Емили били положени в земята, служител на кавалерията се свързал с мелбърнските детективи, за да им каже, че човекът, когото търсят е задържан и е под ключ в Южния Кръст. Той изглеждал абсолютно не на място в ареста между обичайните посетители и пияни миньори.

Уилямс, или Барон Суонстън, бил арестуван около 13:00 часа на 14 март 1892 г. Докато му слагали белезниците, той казал: “Няма да кажа нищо. Аз съм невинен. Никога не съм бил в Уиндзор, доколкото ми е известно. Не знам къде е“. След това добавил: “Името ми не е Уилямс“. Кавалеристът Уилямс, който го арестувал, отвърнал: “Не мога да ви помогна“ и го отвел към фургона, с който бил откаран в ареста.

Новината за ареста на Албърт Уилямс, познат като господин Друин, познат като Барон Суонстън, достигнала до хората от гръмките заглавия в пресата: “Уиндзорският убиец е арестуван“. Но детективите го познавали и под едно съвсем друго име, този път вярното – Фредерик Бейли Дийминг.

Сглобяване на истината

Дийминг пристигнал от Англия през 1881 г. Четири години работил във фирма за монтаж на газови съоръжения в Сидни. Той живеел с английската си съпруга Мери и двете им дъщери в къща, която купили в близкото до Сидни предградие Питършъм.

Тези, които познавали Дийминг, твърдят, че когато фирмата му мистериозно изгоряла до основи, а парите от застраховката едва покрили сметките му, той прибягнал към дребните кражби. Крадял улуците на клиентите си и ги продавал за скрап. Сърдити клиенти го търсели всеки божи ден.

Дийминг също бил експерт в привличането на внимание. Дори спечелил кратко посещение в ареста, след като се похвалил в бара, че дал лъжливи показания относно фалита на фирмата му.

По думите на тези, които си спомнят семейство Дийминг, госпожа Дийминг няма нищо общо с Емили Уилямс, трупът намерен в Уиндзор. Всъщност тя била тоталната противоположност във всяко отношение, по-възрастна, по ниска, и с много по-тъмен тен, явно имало две жени, носещи фамилията Дийминг. Но къде била оригиналната госпожа Дийминг, майката на децата?

Докато Дийминг стоял на сигурно място в ареста в Южния кръст, чакащ да бъде екстрадиран до Мелбърн, за да се изправи в съда по обвинение за убийство, детективите се опитвали да намерят госпожа Дийминг и децата. Единствената им следа била една смачкана покана, намерена в къщата, за вечеря, която Албърт Уилямс дава в Търговски хотел, Рейнхил, селище на 14 километра източно от Ливърпул, Англия.

Сега, сигурни, че Албърт Уилямс наистина съществува, детективи Консидин и Коузи телеграфирали на полицията в Ланкашир с молба да разледват въпросната вечеря. Също поискали, ако е възможно, да намерят господин Уилямс и да видят дали той може да внесе малко яснота относно липсващата госпожа Дийминг и децата им.

Разследването отвело местната полиция до една новинарска агенция в Рейнхил, собственост на госпожа Матър. Тя се представила като майката на мъртвата Емили Уилямс-Дийминг. Когато й казали за смъртта на дъщеря й, тя припаднала.

След като се отърсила от ужасните новини, госпожа Матър казала, че има и агенция за недвижими имоти в Рейнхил. Дъщеря й срещнала господин Уилямс, човекът, който отговаря на описанието на Дийминг, когато пристигнал в Рейнхил в края на октомври, 1891 г. Той наел къща за негов работодател, полковник Брукс, за когото твърдял, че ще пристигне съвсем скоро от Индия. Полковникът така и не се появил.

Докато чакал работодателят му да се появи, Уилямс живеел в местният търговски хотел. Всяка вечер в бара, той събирал цяла група хора с историите и приключенията си от цял свят.

Емили Матърс се влюбила в него и се оженили в Рейнхил на 22 септмеври 1891 г. Уилямс организирал разточителен прием преди да замине за Лондон със съпругата си, откъдето щели да се качат на борда на „Кайзеер Вилхелм Втори“ до Австралия, където щели да прекарат медения си месец. Уилямс оставил зад гърба си куп неплатени сметки в Рейнхил и Лондон.

Местните споменавали за жена и деца в къщата наета от господин Уилямс. Съседи си спомнят, че са говорили с момче и момиче един следобед, когато попитали дали могат да си наберат малко от ягодите им. Преди да научат каквото и да било, децата били извикани от жена, която грубо затръшнала вратата след тях и спуснала завесите.

Още веднъж други съседи видели за кратко жена и две деца, които изведнъж изчезнали. Ливърпулските полицаи, които разбили вратата на къщата, били блъснати от най-острата миризма, миризма, която никой, който е усещал, не може да забрави или сбърка до края на живота си – миризма на смърт.

Зловещо откритие

Полицаите повърнали щом стигнали до източника на миризмата. След като разкопали вътрешността на камината и махнали камъните, открили телата на жена и две деца в напреднал стадий на разлагане. Труповете били увити в мушама. Жената лежала по гръб, а децата били по очи от двете й страни.

Продължаващата да се усеща силна миризма от пода усъмнила полицаите. Те открили още две деца зазидани в бетона. Едното било бебе, а другото малко момиченце. Гледка, която нямало да забравят никога. Жената и 9-годишното дете били удушени, а другите били с прерязани гърла. Полицаите открили книга с имената им, където името Дийминг било задраскано и на негово място било добавено името Уилямс. Полицията се съмнявала, че Дийминг и Уилямс са един и същи човек.

Два дни по-късно съдебният лекар в Рейнхил предопложил, че 9-годишното момиче се е събудило, докато убиецът си е вършил работата и той я е удушил, за да не вдига шум.

Двама много притеснени мъже от Ливърпул разпознали жената, Мери Джеймс и двете й деца, като жената и децата на техния брат, Фредерик Дийминг. Той ги довел от Австралия няколко месеца по-рано.

Те обяснили на полицията за техният брат Фредерик Дийминг, роден на 30-и юли 1853 г., който като млад обикалял до много части на света като корабен домакин. Оженил се за Мери Джеймс от Биркънхед, Англия, през 1881 г. Двете деца Бърта и Мери били родени в Сидни. В средата на 80-те години на 19-и век семейство Дийминг прекарали известно време в Южна Африка и третото им дете, момченце на име Сидни, било родено в открито море.

Дийминг и жена му се върнали в Англия през 1890 г. И малкото момиченце Лейла било родено в Биркънхед. След кратък престой с братята си, Дийминг и семейството му изчезнали, очевидно близо до Рейнхил, където явно Дийминг ги е държал в плен, докато го е играел ерген.

След това явно е срещнал Емили Матър и не виждайки полза от жена си и децата си, той съвсем хладнокръвно ги е убил и ги е зазидал в бетона под камината. После се оженил за Емили Матърс, отвел я е в Австралия, където убил и нея.

С откриването на петте тела на 16-и март 1892 г., само две седмици след откриването на тялото на Емили „Уилямс“, намерено при подобни обстоятелства в къща в Уиндзор, на 10 000 мили във Виктория, Австралия, на Фредерик Бейли Дийминг му се насъбрало доста за обяснение.

Екстрадиран

Дийминг бил отведен с въоръжен ескорт от Южния кръст до Пърт, столицата на Западна Австралия за изслушване. След това щели да го отведат до Виктория, за да бъде съден за убийството в Уиндзор. В светлината, хвърлена от труповете открити в Англия, присъдата изглеждала съвсем сигурна.

Дийминг напуснал Южния кръст придружен от трима въоръжени полицаи, отправяйки се на 5-дневно пътуване с влак до Пърт. Влакът спирал през нощта в различни градове. Той припаднал два пъти по време на пътуването и не можел да яде и спи. Полицаите го следели стриктно и белезниците не били свалени от ръцете му дори за секунда.

Когато Дийминг пристигнал в малкото градче Йорк, за да прекара последната нощ от своето пътуване, имало тълпа, която чакала човека, убил цялото си семейство и втората си жена. Перонът бил пълен със зяпачи и още щом Дийминг стъпил на земята от влака, придружаван плътно от униформени, той се уплашил от тълпата.

Опасявайки се, че полицията не може да контролира тълпата, Дийминг вдигнал високо във въздуха окованите си ръце и нагло казал: “Дами и господа, не ме гледайте.Аз не съм виновен.Аз съм жертва.“

Когато влакът потеглил, той се усмихнал на разярената тълпа. Чакащата тълпа в Пърт била толкова голяма, че Дийминг бил отведен до Лорд Кросинг, където го чакала кола, която го отвела до затвора Уотърсайд.

В затвора били иззети вещите на Дийминг от багажника. Из жалките останки имало сребърна кутия с гравиран надпис „Емили“ с чифт ръкавици вътре. Имало и двойна рамка за снимки, на едната бил Дийминг с около 6-годишно момиче, а на другата било цялото семейство събрано около бащата – съпругата му с трите деца. Измежду другите неща били джобен бележник, съдържащ разписанието на влаковете до и от Рейнхил, една малка много остра брадва, една престилка с монограм Ф.Б.Д. И малък молитвеник с надпис „26 декември 1889 г. Емили“ на предната корица.

Изслушването на Дийминг се състояло на 24 март 1892 г., в полицейския участък на Пърт. Той изглеждал измъчен и отслабнал и често се консултирал с адвоката си, Ричард Хейнс. Детектив Коузи, който дошъл от Мелбърн, за да придружи лично Дийминг, чакал търпеливо, докато адвокатът му отчаяно се борел за екстрадиция, като се позовавал на това, че процесът не е честен заради разярената тълпа отвън.

Най-накрая получил разрешение за екстрадиция и бил оставен под опеката на детектив Коузи. В 11:00 часа на 27 март 1892 г., Дийминг, Коузи, трима въоръжени полицаи и двама репортери се качили на влака в Мидланд за 402-километровото трудно, нощно пътуване до Олбани в югозападна Австралия.

Първото спиране на влака за въглища и вода било в Йорк, 60 мили след Пърт и там имало голяма, разярена тълпа. Мълвата, че убиецът на децата и съпругата си минава оттам се разпростряла по телеграф. Любопитни и отмъстители се събрали, за да кажат мнението си. В тълпата имало много жени, които крещели: “Линчувайте го!“, „Дайте го насам!“ и „Разкъсайте го на парчета с волове!“.Един човек счупил прозореца от другата страна на купето, страхувайки се да не го линчуват, Диймън се молел на полицаите да го пазят.

Мустак

На следващата спирка, в малкото градче Бевърли, Дийминг е сложен в стая на гарата. Но когато тълпата разбрала, че е там, се събрала близо до вратата. В един момент, те опитали да разбият вратата и да завлекат Дийминг навън.

След като изнервеният Дийминг се върнал към сигурността на влака и той потеглил, той започнал да се бори и да рита толкова яростно, че се наложило четири души да го държат около половин час. Все още с белезници, ръцете му били много силно очукани и подути, но го оставили така, дори и след като имал още два пристъпа на ярост.

Следващата спирка била Олбани, но за да избегнат отново сблъсъци с тълпата, влакът спрял на около 50 ярда от затвора. Слаб и уморен, Дийминг бил даден под опеката на началника на затвора, господин Макгавърн, без никакво суетене.

Веднъж влязъл в затвора, Дийминг се освежил и за нула време неговата смелост се върнала. Той отново започнал да протестира, че е невинен пред всеки, който му обръщал внимание. Медицинският му преглед показал, че освен тревожността и страха, Дийминг е напълно здрав.

Планът бил Дийминг и ескортът му да останат в затвора за нощта. В 05:00 сутринта трима дущи от охраната ще го ескортират до Баларат в Аделаиде. Оттам групата щяла да хване влака за Мелбърн. Кози и Уилямс щели да охраняват Дийминг, както и детектив Смит от Олбани. Дийминг щял да бъде закопчан с белезници за всеки един от тях подред.

След постоянно наблюдение на килията му, за да не се нарани, на сутринта всички били крайно учудени да видят, че затворникът се е оттървал от най-отличителната си черта – мустаците.

Дори след като става публична личност, един от най-важните белези, по които може да бъде разпознат са мустаците. За полицията този факт бил изумителен. Тиха, саркастична усмивка пробегнала по лицето на Дийминг, когато видял погледите на полицаите.
Загубата на мустаците показала широка, грозна уста и извадила голата му брадичка на показ. Охраната се съгласила, че Дийминг е свършил отлична работа с премахването на мустаците, предвид факта, че не е разполагал с никакви инструменти. В дрехите му намерили парче стъкло от бутилка, малко по-голямо от монета. В килията намерили и гърлото на ампула. С изненада установили, че около 75% от мустаците му са изтръгнати с корените.

За Диймън е било ужасно изпитание да изтръгне по-голямата част от мустааците си без да гъкне. Стъклото е било използвано само за космите около ъглите на устата.

Детектив Коузи бил много притеснен от този факт, защото така Деймън изглеждал съвсем различно. Той също знаел, че мустаците могат да преобърнат тезата на обвинението. Установено било, че никой не му е помогнал с парчето стъкло и че той го е намерил в двора на затвора.

Процесът

Повсеместната враждебност към Дийминг стигнала до там, че когато корабът пристигнал в Лардж Бей в южна Австралия два дни по-късно, екипът, отговарящ за охраната, решил, че е по-безопасно да продължат до Мелбърн, отколкото да застанат пред разярената тълпа, която може да отвлече затворника и да бъде линчуван публично.

Когато презокеанското им пътешествие приключило, Дийминг изглеждал оклюмал. Явно най-после осъзнал защо цялата нация го мрази. “Можеше да изчакат до решението на съда.“, оплаквал се той, „Много невинни за били обесени. Не ме е страх да умра. Ако трябва да умра, ще го направя като мъж, но първо ще направя разкрития, с които ще изумя света.“

В 09:00 часа на 2 април 1892 г., корабът „Баларат“ хвърлил котва на пристанището Порт Филип Бей и Дийминг бил отведен в съда. Бил обвинен в убийството на Емили Уилямс. Бил попитан за името си. Той отказал да отговори и бил обвинен като Албърт Уилямс.
Процесът на Фредерик Бейли Дийминг започнал в Мелбърн на 2 май 1892 г., като обвиненията били на името на Албърт О. Уилямс. Защитата пледирала невменяемост. Шестима лекари изследвали Дийминг, някои повече от шест пъти, но никой не могъл да потвърди със сигурност, че е невменяем.

Процесът продължил четири дни и доказателствата били железни.Докторите предположили, че страда от епилептични припадъци. Според тях бил заразен с венерическа болест, която е увредила мозъка му, затова бил мрачен и прекалено приказлив и си измислял за миналото си. Дийминг твърдял, че мъртвата му майка му казала да убие Емили Матър и периодично бил обладан от неустоимо желание да убие настоящата дама до себе си.

Доктор Шийлдс, медикът на затвора, казал за Дийминг: “Често съм разговарял с него, но не мога да вярвам на думите му“. На въпроса дали Дийминг различава добро от зло, медикът отговорил: “Например кражбата е извършена съзнателно. Убийството също при тези обстоятелства“. Той казал, че Дийминг няколко пъти му е заявявал, че е излизал с револвер и е търсил жени, които са го заразили с венерическа болест. Дийминг вярвал в тяхното изтребване.

И тогава, когато процесът стигнал своето заключение, дошъл момента, който Дийминг чакал. Игнорирайки съветите на защитника си, той взел думата.

Най-сетне хората щели да чуят всичко от човека, който съвсем студенокръвно убил две от съпругите си и трите си деца точно както касапин би заклал овца. Сега те щели сами да преценят дали убийствата, които би извършил само човек лишен от разсъдъка си, са дело на наистина луд. Не останали разочаровани. Дийминг бил внушителна гледка, докато говорел, често си затварял очите и се клател от една страна на друга. Той не използвал записки.

Част от думите му били: “Не мисля, че някога в този съд е влизал човек, за когото всички са били толкова предубедени. Преди още да пристигна тук мои снимки бяха разпратени из целия град – във вестникарници, бижутерии и по тези снимки аз бях разпознат. Искам да попитам заседателите ако е възможно да излязат и да намерят 200 души в Мелбърн, които не биха ме екзекутирали без право на съдебен процес.“

След това Дийминг отрекъл, че жена му Емили е мъртва. “И единствената ми утеха е това, че знам, че не съм го извършил и че тази жена не е мъртва. И само това ми дава утеха, нека краят бъде какъвто трябва.“

Но всяка следа от симпатия, която може да е имало в заседателите, се изпарила, когато егото на Дийминг излязло наяве. Той започнал да се хвали с постиженията си. “Аз не се страхувам, не и в този живот. Обиколил съм света и след опасностите, пред които съм се изправял, не се страхувам да загубя живота си. Бил съм в Замбези сред черни събратя, бил съм сред мечки, влизал съм в бърлогите на лъвовете и съм ги вадил оттам живи, както пишеше и във вестниците и сега те са живи в ръцете на един човек в Англия.“

Накрая, всички в залата видели не луд, а човек в пълно съзнание, който бил напълно обсебен от своята значимост, че не виждал нищо друго. Те гледали човек, способен на най-брутални престъпления, без дори да му мигне окото.

Дийминг бил осъден за всеки и за всичко. След едночасовата му разобличителна реч, той спрял да говори. Вперил поглед в зашеметената от думите му съдебна зала и осъзнал, че е обречен.

—————————————————————-
Автор: kalitkoto
Източници: trutv.com

Един от най-романтичните елементи от американския фолклор е кръстосващата цялата страна железопътна система – стоманени релси, които водят американците към нови територии през пустини и планини, през житните поля и над най-големите реки. Писателят Карл Сандбърг овкуси могъщия парен двигател в елегантна проза, а кънтри певецът Арло Гътри направи от кръглото депо надеждна емблема на търговията на САЩ.

Но дори и най-колоритните сънища имат своите тъмни страни.

Ужас край релсите

В продължение на близо две години, убиецът буквално следва железопътната линия сред житните поля на Америка, за да убие нищо неподозиращите жертви, преди да изчезне обратно в мрака. Неговият начин на действие е винаги един и същ – той напада в близост до железопътни линии и незаконно се качва и заминава със следващия товарен влак. Винаги преди закона.

Анхел Матурино Ресендиз, на 39 години, е задържан през месец юли 1999 г., след като се изплъзва на щатската полиция в продължение на две години и се промъква два месеца през мрежата на ФБР, докато след девет предполагаеми убийства той най-накрая е проследен и заловен от тексаски рейнджър.

Известен, по видими причини, като „Железопътния убиец“ Анхел Ресендиз (познат на голяма част от разследващите с псевдонима Рафаел Ресендез-Рамирес), е наречен „човек със злоба“, „объркан“,“ враждебен“ и „ядосан“ от полицията, новинарските медии и психиатрите. Той е нелегален имигрант от Мексико, който пресича границата на воля. Повечето от престъпленията му се извършват в централната част на Тексас, но той е заподозрян, че е убивал и далеч на север в Кентъки и Илинойс.

Докато той се вписва в калъпа на серийни убийци като Дейвид Берковиц и Бостънския удушвач, Ресендиз убива повече медитативно за нещо, от което се нуждае: алкохол, наркотици, място, където да се скрие, обикновено за пари. Той е изнасилвал, но „сексът изглеждаше почти вторично“, според бившия ФБР профайлър Джон Дъглас. Дъглас нарича Ресендиз „просто несръчен мошеник … много дезорганизиран“, но собствената му дезорганизация работи добре за него. Защото неговата пътека е случайна, защото той самият не знае на къде се е насочил. Тази липса на насоченост държи Ресендиз невнимателен и все по-неуловим. Специален агент от ФБР Дон К. Кларк казва, че издирването е усложнено от факта, че Ресендиз „няма постоянен адрес“, докато пътува нерегистриран „на територията на Съединените щати, Мексико и Канада.“

По време на пътуванията си най-добре може да бъде описан като спонтанен и убийствата му са избухвания, но това не показва, че Железопътният убиец няма своя собствен подпис. Той до голяма степен следва рутина. Всичките убийства са се случили „в непосредствена близост до железопътни линии“, както казва Кларк.

Анхел Матурино Ресендиз

В разгара на интензивното преследване на убиеца, Джон Дъглас описва това, което изглежда е дневният ред на убиеца – обикновен, но смъртоносен:

„Когато той се качи на товарен влак, не е задължително да знае за къде пътува влакът. Но когато слиза, имайки минало на крадец, той е в състояние да огледа района, да направи малко наблюдение, да се увери, че в къщата, която ще разбие, няма да има някой който може да му окаже съпротива. Той може да влезе в къща чрез рязане на стъкло и разбиване на ключалки. Той ще погледне през прозорците, за да види кой я обитава. Човек висок само 1.68 м, много нисък. Всъщност… в началото ползва предимно тъпи предмети за оръжие, оръжия открити на местопрестъплението“.

От къде идва, какво пришпорва това убийствено избухване, какъв човек е Ресендиз – това ще разгледаме по-късно. За сега, нека разгледаме списъка на жертвите.

Убийствата

Следва списък на деветте серийни убийства, приписвани на Ресендиз :

Кристофър Майер

Жертва №1: 29 август 1997/Лексингтън, Кентъки: Кристофър Майер, 21-годишен, студент от университета в Кентъки, и приятелката му са нападнати, докато се разхождат по релсите близо до колежа. Майер е пребит до смърт, а тя е изнасилена и пребита почти до смърт, но по чудо оцелява.

Жертва №2: 4 октомври, 1998/Хюз Спринг, Тексас: На тази студена есенна вечер 87-годишната Лийфи Мейсън е удряна с ключ за гуми до смърт от някой, който влиза в дома й през прозореца. Нейната входна врата е само на 50 метра от железопътна линия Канзас Сити-Южна железопътна линия.

д-р Клаудия Бентън

Жертва №3: 17 декември 1998/Хюстън, Тексас: някой нахлува в дома на д-р Клаудия Бентън, 39-годишна, преподавател в колеж по медицина, когато тя се прибира у дома. Нарушителят я изнасилва, намушква и удря многократно с тъп предмет. Нейната къща е в близост до железопътни линии, които преминават през крайградската част. Когато полицията открива откраднатия й Jeep Cherokee в Сан Антонио, Тексас, снемат отпечатъци върху кормилната колона, които съвпадат с тези на скитника Ресендиз, известен като нелегален имигрант. Три седмици по-късно, окръжния съдия подписва заповед за арест на Ресендиз за кражба с взлом, но, колкото и да е странно, не за убийство. „Няма достатъчно доказателства“, казва той!

Норман Сирнич и съпругата му Карън

Жертви № 4 и 5: 2 май, 1999/ Ваймар, Тексас: Късно през нощта, преподобният Норман Сирнич, 46 г., и съпругата му Карън, 47 г., са удряни до смърт с ковашки чук в дома на енорийския свещеник на Обединената църква на Христос – намираща се в непосредствена близост до жп линия в града. Червената им Mazda е намерена в Сан Антонио три седмици по-късно.

Уликите в нея съвпадат с тези от убийството на д-р Бентън в Хюстън.

Ноеми Домингес

Жертва №6: 4 юни, 1999: Хюстън, Тексас: Учителката Ноеми Домингес, 26 г., е бита до смърт в апартамента си, намиращ се в близост до жп линиите. Седем дни по-късно, откриват нейната бяла Honda Civic изоставена на международния мост в Дел Рио, Тексас.

Джозефин Конвиска

Жертва №7: 4 юни, 1999/окръг Файет, Тексас: Седемдесет и тригодишната Джозефин Конвиска е убита в леглото от удар в главата с остър градински инструмент. Тя живее в селска къща недалеч от Ваймар, където един месец по-рано са убити преподобният и г-жа Симич, и е близко до железопътна линия. Колата й е изправна, но убиецът не е в намерил ключовете.

Джордж Морбър

Жертви №8 и 9: 15 юни 1999/Горъм, Илинойс: Нарушител прониква в мобилен дом, за да убие двамата обитатели. Застрелва Джордж Морбър-старши, 80 г., в главата с пушка, след което удря с тояга до смърт неговата дъщеря Каролин Фредерик, 52 г.

Каролин Фредерик

Къщата им се намира само на 100 метра от железопътната линия. На следващия ден, един минувач вижда нейният червен пикап в Кайро, Илинойс, на шестдесет мили южно от Горъм, да се управлява от човек със съвпадащо с Ресендиз описание.

Повечето от жертвите на Ресендиз са намерени покрити с одеяло, нито една от тях не е с висок или едър ръст, самият убиец е с дребни размери и ръст. Но той може и да е гигант за ужас на хората от иначе спокойните райони. Емоциите на гражданите се покачват в градовете, в които той убива, особено в по-малките градчета, където хората, които никога не заключвали вратите и прозорците през нощта, сега ги залостват отвътре. Децата се прибират от улиците от нервни родители, магазините затварят рано и се прекратяват лунните разходки.

Преследването

Щатските и градски правоприлагащи органи правят всичко възможно за залавянето на неуловимия маниак. Охраната на товарните влакове се засилва и скитниците, залавяни по товарните вагони, са прибирани в местните затвори за идентификация и разпити. Понякога товарните влакове са спирани – в ада с графици! – И претърсвани от локомотива до последния вагон. Латиноамериканците, дори и тези, работещи на полето, се оплаквали на шефовете си за лошия и подозрителен поглед от жителите на града и от тормоз от страна на полицията.

Сборните места на преминаващите скитници стават цели за нападения; полицаите проверяват приюти за бездомни, кръвни центрове и обществени кухни, където е известно, че има имигранти. Прибират скитниците около града в полицейските управления за разпит, но бързо ги освобождават, когато се разбира, че не са Анхел Ресендиз.

През юни 1999 г. Федералното бюро за разследване поставя Железопътния убиец в списъка на десетте най-издирвани престъпници. Първоначалната награда на ФБР от $ 50,000 за информация, водеща до залавянето на Ресендиз, ескалира в рамките на няколко дни до $ 125 000, тъй като засегнатите общини дават допълнителна награда. Те го описват като висок 1.68 м, с тегло 60-65 кг, черна коса, кафяви очи и тъмна кожа; белези на десния безименен пръст, лявата ръка и челото; змия, татуирана на лявата ръка и цвете на неговата лява китка; известно е, че използва десетки псевдоними, номера на социални осигуровки и рождени дати (въпреки че е установено, че е роден на 1 август 1960 г.), работил е надничар, работник мигрант или автомеханик.

В същото време, окръг Джаксън, Илинойс официално обвинява Ресендиз за убийствата в Горъм, след като отпечатъците му са документирани. Длъжностните лица в Луисвил, Кентъки правят същото. Разгневени органи в града, където Кристофър Майер става първата жертва на железопътния убиец, разпространяват снимки на убиеца, като призоват гражданите да уведомяват полицията незабавно, ако дори мислят, че са го забелязали. На 1 юли властите в окръг Файет, Тексас, идентифицират ДНК от Ноеми Домингес в дома на Жозефин Конвиска, което показва, че след като Ресендиз убива младата жена, той е управлявал колата й до дома на другата жена, за да извърши ново убийство.

Дон К. Кларк, координатор на националното издирване, нарича Ресендиз „много опасен и склонен към насилие човек“, и обяснява защо е поставен в списъка. „Той показа, че може да използва почти всеки предмет за отнемане на човешки живот по много насилствен начин и ние трябва да се опитаме да го хванем“. Двеста агенти го дебнат денонощно на местата, където е известно, че е нанесъл удар и където може да удари отново. Разбира се, области на концентрация на агенти са товарни и железопътни депа.

Съпругата на Ресендиз, Хулиета Рейес

Агентите скоро получават повече от 1000 телефонни обаждания от хора, които твърдят, че са видели беглеца, които са познавали жертвите, или си мислят, че може да добавят нещо ново към стратегията на ФБР или психиката на беглеца. Повечето от сигналите са грешни, но някои от тях се оказват ценни, като разговор, който идва от познати на Ресендиз, който го забелязали в Луисвил. Това се случило почти по същото време, когато Джон Матилда, директор на християнската мисия в този град, уведомява полицията, че е видял беглеца. На 7 юли, ФБР смята, че са направили добър ход при поискването на помощта на съпругата на Ресендиз, Хулиета Рейес, която докарват в Хюстън от родния й град Родео, Мексико, на 250 мили от границата. „Тя би искала да направи всичко възможно, за да се предаде мъжа й на съответните органи“, съобщава Кларк. Изненадващо, Хулиета предава на ФБР 93 броя накити, които са й били изпратени от съпруга й. Тя предполага, че са принадлежали на жертвите му. Роднини на Ноеми Домингес бързо идентифицират тринадесет от накитите. Също така, Джордж Бентън, съпруг на убитата Клаудия Бентън твърди, че няколко други накити са нейна собственост.

Фатален пропуск

Въпреки преследването, Анхел Ресендиз продължава да заобикаля закона. Джон Дъглас проклина факта, че „преследването на обвиняемия убиец е възпрепятствано от липсата на координирана компютърна система, която ще позволи на правоприлагащите органи да сравнят незабавно улики и да се определят модели на действие“. Липсата на такава система се оказва по-вредна за полицейската хайка, отколкото Дъглас би могъл да предскаже по това време.

На 2 юни, граничен патрул задържа Анхел Ресендиз близо до Ел Пасо, тъй като той се опитва да премине нелегално границата. Докато той е в ареста, имиграционните служби извършват проверка на пръстовите му отпечатъци и снимка от евентуален списък бегълци. Тъй като системата не успява да го идентифицира като издирван, те го депортират в Мексико. Грешката се оказва много повече от срамна – тя е смъртоносна. След освобождаването му, Ресендиз веднага се връща обратно в САЩ, където в рамките на 48 часа убива Домингес, както и Конвиска в района на Хюстън, след това Морбър и дъщеря му в Илинойс. Четири невинни души, убити заради компютърен бъг. „Нашите компютри ни казаха, че той не се издирва“, обяснява Си Джи Алменгор, ръководител на граничните служби. „Ние наистина искаме той да е бил в системата, така че да го заловим“. Но за грешката не може да бъдат напълно обвинени съвременните технологии. На 1 юли, месец след грешката, представител на Министерството на правосъдието признава, че полицията в Хюстън е уведомила граничните служби за Ресендиз. През декември, веднага след смъртта на д-р Бентън, комисар Дорис Майснер обявява вътрешно разследване по този въпрос.

Както при всяка полицейска хайка, която ФБР провежда, много от времето се изразходва, за да се узнае вида на мъжа или жената, които се търсят. Това включва изучаване на криминалното досие на виновния, социалната му история и наличието на психически заболявания.

Ресендиз има дългогодишно криминално досие преди серията на известните му убийства, започната през 1997 г. „Той вероятно е започнал да убива някъде след 26-годишна възраст“, отбелязва Джон Дъглас. „Той може да е убивал хора като него, първоначално – мъже, скитници“. Непрекъснато връщан в Мексико от американските служби, които го залавят като незаконно пребиваващ, той „започнал да се гневи на населението като цяло. САЩ е богата страна, от където той продължава да бъде изритван … едва свързва двата края. Заедно с тези чувства, тези недостатъци, подхранвани от факта, че е злоупотребявал с алкохол и наркотици, намаляват задръжките му и той излиза и убива“.

Анхел Матурино Ресендиз

Притежание на ФБР е удостоверението за раждане на Ресендиз. Той е роден на 1 август 1960 г. в Изукар де Матоморос  в щат Пуебла, Мексико. Майка му, Вирджиния де Матурино, твърди, че изписването на фамилното му име е Recendis не Resendiz, както той го използва. Тя признава, че нейният син не прекарва детските си години с нея, а с друго семейство, което не го възпитава в правилна посока. И хомосексуалистите в Пуебла може да са злоупотребявали сексуално с него, казва тя. Почти сирак, Ресендиз бродел по улиците като дете, без истински ролеви модел в семейството. ФБР установява една негова сестра в Албакърки, Ню Мексико и други негови роднини на юг и на север от границата. Роднините му в САЩ са мигрирали далеч на север в района на Големите езера и на изток до Върмонт.

Анхел Ресендиз попада за първи път на вниманието на американското министерство на правосъдието на 16-годишна възраст, когато е заловен в Браунсвил, Тексас, опитвайки се да пресече границата с Мексико през 1976-а. Той е бил депортиран два месеца по-късно, първото от многобройните му спречквания с американските власти. През 1988 г. за кратко е живял в Сейнт Луис, където „се регистрира в агенция за временна заетост и работи половин ден в производствена фирма и гласува в изборите под чуждо име“. Криминалният му живот в Съединените щати, както и способността му да избягва в дългосрочен план наказание тук, звучи като лош роман. След първото му депортиране през август 1976 г., той се връща в САЩ, а месец по-късно, е заловен в Стърлинг Хайтс, Мичиган, и отново през октомври, този път в Макалън, Тексас. Тогава утихва за кратко време. Никой не знае кога се връща в САЩ, но през септември 1979 г. той е осъден на 20 години затвор за кражба и нападение в Маями, Флорида. Късметът е на негова страна и той е освободен под гаранция след шест години и върнат в Мексико.

Но, скитникът се завръща доста активно. През следващото десетилетие Ресендиз е:

• задържан и съден в Тексас за фалшива самоличност, за което прекарва 18 месеца в затвора (1986 г.);
• е бил арестуван за притежание на скрито оръжие в Ню Орлиънс, получава 18-месечна присъда, но е освободен след една година (1988 г.);
• получава 30-месечна присъда за опит за измама на социалното осигуряване в Сейнт Луис (1988 г.);
• се признава за виновен за взлом в Ню Мексико, престъпление, за което го осъждат на 18 месеца лишаване от свобода, въпреки че отново е освободен след една година (1992 г.);
• е бил задържан в железопътното депо на Санта Фе за проникване и притежание на огнестрелно оръжие (1995 г.).

За последното нарушение той отново е депортиран. В действителност, след всяко лишаване от свобода, а и между тях – той е бил изхвърлян от другата страна на границата толкова много пъти, че заприличва на бумеранг. Две години след последното му депортиране, той се появява в Кентъки, за да убие Кристофър Майер.

Залавяне

Дрю Картър

Някъде в началото на юни, младият тексаски рейнджър Дрю Картър замисля идеята, че може би сестрата на Ресендиз, Мануела, която той боготвори, може да бъде средство за залавянето на брат й. Той се свързва с Мануела, която живее в Албъкърки, за оценка на практичността на плана си. Жената, която се опасява, че нейният брат евентуално може да бъде убит от ФБР, или може да убие отново, обещава на Картър, че ще направи всичко възможно да помогне.

ФБР проследява местонахождението на Ресендиз в Мексико, където той се е укрил не дълго след двойното убийство в Илинойс. Смятат, че в този момент се крие в близост до град Сиудад Хуарес. Картър помолва сестрата на Ресендиз да предложи най-справедливата сделка на брат си, при тези обстоятелства. Ако той се предаде, казва Картър, Ресендиз ще бъде сигурен в три неща: 1) личната си безопасност, докато е в затвора; 2) редовни права на посещение, така че съпругата му, сестра му и други могат да го посещават, 3) и на психологическа оценка. Благодарение на Картър и седмици усилия за изграждане на връзка е постигнато чудо – този сериен убиец да се предаде. Картър, който е тексаски рейнджър по-малко от една година, казва: „Честността никога не е сложна. Искреността е нещо, в което хората намират смисъл. Ето какво направих аз – бях честен със семейството“. В понеделник, 12 юли, Мануела получила по факс от кабинета на окръжния прокурор в окръг Харис, писмено споразумение с предложението на Картър. Офертата след това е прехвърлена на друг роднина, който действал като емисар между сестра си в Албъкърки и брат си Анхел в Мексико. Същата вечер идва отговор от Сиудад Хуарес, че Железопътният убиец, въз основа на думата на Картър, ще се предаде. Дългоочакваният момент е насрочен за 9 часа сутринта на следващия ден.

Вторник, 13 юли. Картър отива, придружен от Мануела и нейния пастор, да действа като духовен водач. Те се срещат на мост, свързващ Зарагоса, Мексико с Ел Пасо. Те наблюдават Ресендиз да слиза от камион в мръсни дънки и кални ботуши. Когато ги наближава, „Той протегна ръка, аз протегнах моята и си стиснахме ръцете“.

Анхел Матурино Ресендиз

Правоприлагащите служители остават в недоумение защо Железопътният убиец се предава толкова лесно на една държава, която екзекутира повече хора, отколкото всяка друга. Разбира се, Ресендиз трябва да знае, че ако бъде осъден за всяко от убийствата в Тексас, което изглежда много вероятно, той ще се изправи срещу смъртното наказание. Още повече, че прокурорите в окръг Харис – където на 22 юли, той е обвинен за убийството на д-р Бентън – държи националния рекорд за изпращане на убийците на електрическия стол. Споразумението за предаване на тексаския рейнджър Картър е много кратко в подробности. По никакъв начин не въвежда в заблуждение, за да обърка Ресендиз да вярва, че ще бъде пощаден.  Един от възможните варианти за лесното предаване на Ресендиз е, че той се страхувал от ловци на глави, които се събирали в Мексико, за да вземат наградата за залавянето му.

Делото срещу Железопътния убиец започва в края на март 1999 г. в Хюстън, окръг Харис. Въпреки че му е повдигнато обвинение в убийството на седем души, той е само съден и осъден за едно от тези убийства, това на д-р Клаудия Бентън, която убива в дома й през 1998 г. На 17 май 1999 г., след 10 часа обсъждане, съдът се произнася, че Анхел Матурино Ресендиз е виновен за първа степен предумишлено убийство. Въпреки молбите на адвокатите му, Железопътният убиец е осъден на смърт. Той е екзекутиран в Хънтсвил, щата Тексас, на 27 юни 2006 г., чрез смъртоносна инжекция.

—————————————————————-—————————————————————-
Автор: Любен Тодоров
Източници: trutv.com, wikipedia.org

Любен, благодаря ти за интересния материал!

8 март 2012 година, около 22.00 часа, кафене ”Златната рибка” на ул. ”Дзержински” в гр. Николаев. 18-годишната Оксана Сергеевна Макар се е запознала в заведението с двама симпатични млади мъже. Прекарала вечерта в тяхната компания. По-късно те я поканили на купон в дома на техен приятел. Там пийнали, но на момичето му прилошало. Младежите се възползвали от безпомощното й състояние. Многократно я изнасилили, а единият от тях започнал да я души, докато изгубила признаци на живот. Убеден, че е мъртва, 23-годишният насилник я обладал отново и се похвалил с подвига на приятелите си. Изплашени от последствията, тримата увили в одеало тялото на момичето и го отнесли на близката строителна площадка. Хвърлили я в яма с отпадъци, запалили до нея огън и избягали.

Два дни по-късно покрай изоставения строеж на поликлиниката в центъра минаващият Олег Найда чул жални стонове. Обадил се в милицията. Било 8.30 сутринта. Двама млади служители на стара ВАЗ 2107 дошли след четири минути. В ямата с изгорели боклуци открили почернялото тяло на Оксана. Жертвата постъпила в Отделението по изгаряния на Трета Градска болница с близо 55% поражения 3-та и 4-та степен. Веднага я привели в интензивния сектор. Лекарите не били виждали подобно нещо. Наложило се на 12 март да ампутират дясната ръка. В града се разчуло за зверското престъпление. Журналисти обсадили болницата. Снимачният екип на руския „Първи канал” предложил да откарат момичето със самолет в московска клиника, но лекуващият лекар д-р Владимир Мороз заявил, че състоянието й не позволява.

Гражданите не можели да проумеят ужасното събитие. Негодуванието нараствало. Първият митинг се провел още на 13 март пред сградата на милицията. Няколко десетки граждани „кастрирали” чучело и го запалили, а след пова пренесли протеста пред прокуратурата. Друга група се събрала на площад „Ленин”.

На 14 март повече от 150 жители на Николаево дали кръв за пострадалата Оксана. На 15 март площадът отново се изпълнил с хора. Медиите преброили повече от 10,000 души. В същото време започнал контрамитинг в подкрепа на задържаните от името на „Младите региони” – младежко крило на „Партията на регионите”. По време на тези събития станало известно, че в нощта на фаталния 10 март в Спешното отделение на Николаевската болница е приета 18-годишната Александра Попова с тежки травми по лицето, счупени ребра, поражения по вътрешните органи. Намерена била в парка. Лежала гола, в безсъзнание, пребита жестоко. По думите на дежурния лекар, състоянието на момичето не било по-добро от това на Оксана. Александра повече от месец останала в кома. Участниците в протестите събрали 7,511 гривни (около 1,400 лв.) за лечението на Макар и още 6,652 (почти 1,250 лв.) – за другата девойка. Водещите телевизии в Украйна изписвали постоянно сметките за набиране на средства. Впоследствие кръв дарили 60 жители на Донецк и 150 служители в местната милиция. Под егидата на Червения кръст акции се провели в гр. Сума, където се включили 109 души. До 21 март за спасяването на Оксана Макар били събрани над 700 хиляди гривни (130,000 лв). Нито един от роднините на насилниците не предложил помощта си. След смъртта на момичето майката дарила оставащата сума за лечението на Александра Попова. С тези пари закупили оборудване от Германия, с което я поддържали по време на комата.

Митинг в подкрепа на Оксана Макар

На 15 март привели Оксана в състояние на изкуствена кома и командно дишане. Действията на медиците били съгласувани с киевските специалисти начело с доцент Владимир Циганков.

На 16 март специално пристигнал ръководителят на Донецкия център по изгаряния Емил Фистал и било взето решение девойката да бъде лекувана там. Транспортирали я и веднага започнали подготовка за присаждане на кожа.

На 18 март открили на Оксана възпаление на дихателните пътища, получено от десетте часа, прекарани на студа. На следващия ден, при поредната превръзка, станало ясно, че положението е изключително тежко.

На 22 март провели сложна операция за спасяване на крака й. Присадили кожа от бедрото на оголената тазобедрена става, а на места заменили кожата със специален гел.

В четвъртък, 29 март, започнал силен кръвоизлив в дробовете, довел до спиране на сърцето. Лекарите 40 минути реанимирали, но без успех. Смъртта на Оксана Макар настъпила в 7.30 часа.

Погребали младото момиче с бяла булчинска рокля в бял ковчег на 31 март 2012 година в гробището на село Шевченково, близо до паметника на героите от Великата Отечествена война. На погребението се стекли повече от 500 човека, много деца и младежи. Разходите поела местната власт, подсигурили транспорт. Присъствал кметът на Николаево Владимир Чайка, областният председател, заместник губернаторът. Организатори били хората на Юрий Круцилов от групата в подкрепа на Оксана „Обществото против беззаконието”. По молба на майката на загиналата пресата не отразявала събитието, въпреки че на ритуала присъствали журналисти от повечето телевизии в Украйна и от руския канал „РТР”. Официално писмо изпратил президентът на страната Янукович: ”Искрени съболезнования на роднините и близките на девойката, напуснала ни преждевременно в резултат на извършеното спрямо нея жестоко престъпление.”

Погребали младото момиче с бяла булчинска рокля в бял ковчег на 31 март 2012 година

По описанието, дадено от жертвата, насилниците били открити бързо. Още на 12-и март станали известни имената на заподозрените. Това били Артьом Погосян, на 22 години, Максим Присяжнюк, на 24 години, осиновен син на бившия шеф на Еланецката Районна Държавна Администрация и 23-годишният Евгений Краснощьок. Първоначално Максим и Евгений били пуснати срещу подписка, но на следващия ден отново били задържани. Централният районен съд постановил за тримата задържане под стража в следствения изолатор.

Евгений Краснощьок

Работата на милицията в първите дни от разследването и особено освобождаването на двама от заподозрените срещу подписка, довели до остри критики в медиите. Заговорило се, че вторият от тях е син на бивш прокурор от града. Впоследствие това било опровергано. Вестниците обяснявали, че тези младежи били от т.нар. „мажори” – деца на високопоставени особи с голямо влияние. Това можело да им помогне да избегнат отговорността за престъплението. Заподозрените се признали за виновни, но след това се отказали от показанията си.

Пресата подробно следяла новините около лечението на Оксана Макар. Нашироко се разисквали версиите на престъплението. Отразявали се митингите и протестите на гражданите. В своите интервюта майката на потърпевшата благодаряла на средствата за масова информация за огласяването на случая.

На 13 март против двама от заподозрените било възбудено углавно дело по чл.152, ал 3 от Наказателния кодекс, а именно за изнасилване, извършено от група лица. Обвиненията против третия задържан били по чл.152,ал.3 и чл 115, ал 2 – за убийство с цел прикриване на друго престъпление, а именно – изнасилване.

Министърът на Вътрешните работи на Украйна Виталий Захарченко изпратил в Николаев специалисти. Народният депутат Сергей Соболев обвинил пресаташето на областната дирекция на МВР Олга Передеренко в лъжа. Тя съобщила, че Оксана не могла да даява показания предвид състоянието, в което е била по време на инцидента.
Но още същия ден със сетни сили Оксана разказала пред следователя цялата история. Била проведена съдебно-медицинска експертиза. По думите на майката, момичето помнело всичко от фаталната вечер.

Оксана Макар

В дома на Присяжнюк я почерпили с водка. Прилошало й, полегнала. Когато се опомнила, тримата вече се гаврели с нея. Заплашила с милиция, а те започнали да я душат. След това се опитали да я изгорят жива.

Разказът на жертвата бил достатъчен, за да се промени обвинението в опит за убийство по особено мъчителен начин. След смъртта на Оксана преквалифицирали делото в предумишлено убийство. Присъдата за това е от 15 години до доживотна.

На 21 март изтекла информация от следствието, че нападението над Оксана Макар било планирано по-рано и старателно подготвено. Оказало се, че Максим Присяжнюк се е опитвал безуспешно да завърже запознанство с нея. Девойката му отказала под предлог, че е богат и влиятелен и това много го ядосало. Мотивът му не бил много ясен. Но намерението му да се подиграе с момичето, да го обладае със сила и после да го убие било сигурно.

В социалните мрежи Максим намерил Евгений Краснощюк и го посветил в пъкления си план. Фаталния ден прекарал в къщи и се постарал за алиби да го видят повече хора.

Местопрестъплението било обискирано чак седмица след инцидента. Иззети били веществени доказателства – използвани презервативи. Експертизата не открила следи от ДНК на Оксана. Погосян твърдял, че не е осъществявал полов акт с момичето.

Съветникът на президента Марина Ставнийчук, подкрепила жителите на Николаев, които се обявили за задържането на престъпниците. Тя отбелязала, че в Президентството са учудени от поведението на правоохранителните органи, които са освободили заподозрените в жестоко изнасилване и опит за убийство младежи. Подчертала, че тя лично, като юрист, не разбира как за такова зверско престъпление може да се постъпва по този начин.

Началникът на Управлението на МВР в Николаевска област, полковник Вадим Павленко, който освободил веднага след задържането двама от извършителите, бил уволнен. Преди края на делото обаче бил върнат на работа – понижен в длъжност. По думите на адвокат Николай Катеринчук, уволнението се случило след протестите на обществеността.

Общественият резонанс от събитието накарал президента на Украйна Виктор Янукович да нареди на главния прокурор Виктор Пшонке да обезпечи пълна прозрачност при разследването.

Едва след смъртта на Оксана Макар в пресата се появили съобщения, че за 20-те дни, през които тя се борила за живота си, прокуратурата изобщо не е провеждала официално разпознаване на заподозрените, както следва от чл. 174 на НПК. Потвърдено било, че към 10 април 2012 година, все още не били предявени обвинения към задържаните Присяжнюк, Краснощюк и Погосян.

Артьом Погосян

Делото получило широк обществен резонанс. Още в първите дни много интернет форуми публикували адресите на профилите на тримата младежи. На 14 март бил създаден ”Сайт в подкрепа на Оксана Макар”. В социалните мрежи „Контакти” и „Facebook” се появили множество групи и общества, които призовавали към митинги и протести. На страницата на популярна социална мрежа, посветена на Оксана Макар, жителите на Николаев изказали мнение, че отлагането на делото заради новите доказателства е опит за оневиняване на извършителите на жестокото престъпление.

„Някой има интерес да заличи следите на главния виновен, този негодник Присяжнюк - пише Надежда Шувалова. - Той е завистлив, злобен, коварен интригант. Прикривайки тези си качества, вярва, че родителите му ще го защитят.”

„Всички са виновни, но Максим има най-голям грях”- подчертава Игор Кукушкин.

„Ако младежите са наистина „мажори”, то ще се търсят всевъзможни причини за отлагане на присъдата. Няма да се учудя и две години да се проточи всичко и след това да ги изкарат невинни”- предполага Марина Островская.

Татяна Суровицкая, майка на пострадалото момиче, записала видеообръщение, което било качено в Youtube. Тя съобщавала на всички, че дъщеря и е била в съзнание по време на издевателствата, но разследването не взима под внимание това и бави експертизите.

Татяна Суровицкая, майката на Оксана

Два дни след арестите в интернет се появил клип със запис от разпита на Краснощюк и разказът на Олег Найда за обстоятелствата, при които е открил момичето.
Обществени изяви имало в Киев, Одеса, Харков. В Лвов активистки на движението FEMEN провели топлес-акция пред зданието на Прокуратурата, искайки най-тежкото наказание за престъпниците.

Трагедията се появява на първо място в новините на световни медии – BERLINER TAGESZEITUNG, ABC News, The independent, Arab News, AGENCE FRANCE-PRESSE, Le point, Paris Match, Aftonbladet, Slobodna Dalmacija, Star Gazete, Wirtualna Polska, Ekstra Bladet, Giornalettismo, La Informacion. Във френския «Le Figaro» излязла статия ”Мъчението на Оксана възмути Украйна”. Вестник «The New York Timеs» писал: ”Оксана е на тоя свят за да отвори очите на украинското общество”.

По време на пленарно заседание на Парламента народният депутат Генадий Задирко представил събитията и изказал мнение, че в Украйна трябва да бъде върнато смъртното наказание. Депутатът Олег Ляшко приканил колегите си да дарят по една заплата.

Губернаторът на Николаевска област Николай Кругликов поставил въпроса за вината на семейството на жертвата: ”Контролът на децата е задължение на родителите. Това е непълнолетно момиче, още ученичка , от тази гледна точка го казвам”.

Секретарят на Съвета за национална сигурност Андрей Клюев изразил увереност, че николаевските насилници ще бъдат наказани с цялата строгост на закона. Наблегнал на това, „че властта е длъжна адекватно да реагира на всяко престъпление и никой не може да избяга от наказанието , независимо от положението и влиянието си”.

Заслужилата артистка на Украйна Анжелика Рудницкая заявила, че не вярва указът на президента да бъде изпълнен: ”Ако правосъдната система не е способна да защити своите граждани и да накаже виновните, хората сами трябва да я накарат да заработи”.

Организаторът на обществените протестни акции Юрий Круцилов споделил съмненията на хората за това, че младежите-мажори ще получат заслужено възмездие. Според него активистите трябвало да вземат делото под контрол на народа. Николаевци нямало да спрат да искат оставките на тези, заради които престъпниците се оказали на свобода.

На 12 април ръководителят на Държавното Следствено Управление към МВР на Украйна Василий Фаринник съобщил, че разследването по углавното дело за убийството на Оксана Макар е завършено. На заподозрените е връчен обвинителния акт по чл. 115, ал. 2 и чл. 152 ,ал. 4 от НК на Украйна, а именно – умишлено убийство, извършено по особено жесток начин и изнасилване в тежка степен, извършено при предварителен сговор от група лица. На единия от задържаните било предявено обвинение по чл. 153, ал. 3 от НК – изнасилване в извратена форма. Главният следовател отбелязал, че досъдебното производство категорично доказало вината на тримата.

На 13 май милицията взела под охрана майката на Оксана Татяна Суровицкая във връзка с получени от нея заплахи за живота й.

На 12 юни се провело първото съдебно заседание. В пледоарията на обвинението се казвало: ”Тримата обвиняеми, виждайки необратимостта на ситуацията, когато на шията на Оксана останали следи от душене, а тялото й посиняло от побоя, в стремежа си да прикрият следите от престъплението, продължили да преследват целта си като запалили тялото, за да попречат на идентифицирането му.” Евгений Краснощюк и Максим Присяжнюк признали вината си. Артьом Погосян не се признал за виновен.

Тримата обвиняеми

Повреме на заседанията в Централния Районен съд на Николаев, адвокатът на Евгений Краснощюк, Лариса Зводская предала на съда показания на своя подзащитен, които той дал собственоръчно, след като бил запознат с обвинителния акт. Според тях, когато двамата с Погосян завели Оксана в дома на Максим, той седял и гледал телевизия. Евгений налял в три чаши водка. Момичето поискало да налеят и на него. Той отказал. Тогава тя сама си сипала, изпила я и счупила чашата със замах. Танцувала, целувала и тримата. Държанието й го навело на мисълта, че могат да си поискат още нещо освен целувки. Младежът предложил на девойката да иде в банята, да се освежи. След около 15 минути тя влязла в стаята. Казала, че й е зле и легнала. Евгений веднага се нахвърлил върху нея. Втори в стаята влязъл Присяжюк. Краснощюк излязъл да пуши на балкона, но станал свидетел на половия акт на приятеля си. Това не харесало на Максим и той го изгонил. Третият отишъл при момичето. Евгений влязъл в банята, а когато се върнал в кухнята, Погосян вече бил там. От стаята се разнесли странни звуци. Когато надникнали вътре, видели как Присяжнюк затиска с ръце лицето на Оксана. В кухнята той казал на двамата, че трябва да се отърват от тялото. Подсъдимият Краснощюк заявил, че тримата са занесли тялото на строежа, въпреки че самият той се съмнявал, че момичето е още живо. Извършили са това под заплаха от Максим Присяжнюк за връзките на баща му с властта. Относно изгарянията по тялото на Макар, обвиняемият не знаел нищо.

Aдвокатът на майката Василюк счита, че показанията на Краснощюк са променени, за да се даде нова насока на делото. Защитникът не вярва в искреността им. ”Той толкова пъти променя показанията си – казва Василюк. – Имам чувството, че тази нова версия е уговорена с Присяжнюк. В почивката двамата задушевно обсъждаха нещо, смееха се. Показанията ще бъдат прикрепени към делото, ще се проверят, но аз не виждам причина за доразследване. Каквито и факти да излязат наяве, това не трябва да повлияе на делото и тежестта на присъдата.”

Делото е отложено за 25 септември. През това време прокуратурата трябвало да провери дали над свидетеля Краснощюк е оказан натиск за променяне на показанията му. Доразследването трябвало да установи откъде са белезите по тялото на обвиняемия, заплашвано ли е семейството му и дали наистина има опит за подкуп чрез служител на следствения арест. Последните показания на обвиняемия били присъединени към делото. В тях той настоявал, че девойката била убита именно от Присяжнюк. Той бил вбесен, че другите са осъществили полов акт с нея, а той самият бил отхвърлен.

В началото на октомври, прокурор от Главната прокуратура сезирал съда за умишлено забавяне на делото от страна на адвокатите на убийците на Оксана Макар.
На 11 октомври съдът назначил за края на месеца изслушването на страните.

Преди заседанието пред вратите на съда се събрала огромна тълпа. Присъствали граждани, журналисти.

Обвинението искало присъди от 14 години за Погосян, 15 години за Присяжнюк и доживотна за Краснощюк, като се наблегнало на особената жестокост при извършване на деянието.

На 27 ноември 2012 година Централният районен съд прочел присъдата на тримата обвиняеми за изнасилването и убийството на Оксана Сергеевна Макар. Заседанието започнало в 14:00 часа и завършило в 16:11 часа.

Оксана Макар

Прокурорът изложил заключението на следствието, а след това и версията за престъплението по думите на обвиняемите. Показанията на тримата коренно се разминавали.

Съдът признал вината им за напълно доказана и постановил следните наказания:Евгений Краснощюк – доживотна присъда, Максим Присяжнюк – 15 години лишаване от свобода и Артьом Погосян – 14 години. Наказанията били съобразени със степента на вина на тримата.

По време на заседанието подсъдимите се държали спокойно и се съгласили с решението на съда.

Случаят Оксана Макар остава нарицателен в казусите на Украинското правосъдие. Изходът на делото е решен в голяма степен от натиска, който обществото оказало, за да възтържествува справедливостта.

———————————————————————————————————————————————

Автор: Христинка Тинчева
Източници: news.zn.ua, vlasti.net, news.liga.net, ru.wikipedia.org

Сакраменто, Калифорния е място на ужас за младите жени. Вероятно има нещо във въздуха, което допринася за развиване на жестокост. След като там Териса Нор убива двете си дъщери и тормози останалите си деца, през 1978 година започват „блестящата си кариера” убийците Джералд и Шарлийн Галего.

Джералд Армънд Галего, роден на 17.07.1946 (починал на 18.07.2002) и Шарлийн Адел Галего, родена на 10.10.1956 година, са американски серийни убийци, тероризирали Сакраменто между 1978 и 1980 година. Техните жертви са десет на брой, повечето тийнейджърки, които двойката държала за секс робини преди да ги убие.

Шарлийн Адел Галего

Шарлийн Галего

Шарлийн Галего е родена близо до Сакраменто, Калифорния като Шарлийн Адел Уилямс през октомври 1956 година. Нейният баща – Чарлс бил уважаван предприемач, вицепрезидент на верига супермаркети. Той и съпругата му – Мерседес, често пътували заради работата си. Според данни от училището на Шарлийн, тя била тихо и срамежливо дете, което се радвало на вниманието на родителите си.

Мерседес претърпяла катастрофа, която причинила сериозни наранявания и тя започнала да пътува доста по–рядко. Заради инцидента се наложило Шарлийн да поеме по–голямата част от задълженията на майка си и да пътува с баща си, срещайки се с клиентите му, които често хвалели до небесата интелигентното и добре възпитано дете.

Още преди гимназията, Шарлийн започнала да експериментира с наркотици. Също така пиела много и се хвалела, че има черен любовник. Тя била склонна към разврат, но родителите й отказвали да си отворят очите за истината.

Шарлийн се омъжила. Съпругът й бил богаташ, пристрастен към хероина. Той твърдял, че Шарлийн е обсебена от секса, особено с жени и го умолявала да направят тройка с проститутка. Използвала огромни количества кокаин и не се интересувала от външния си вид. Съпругът й се дразнел от това, че родителите на Шарлийн често се намесвали във връзката й. Бракът се провалил.

След развода, Шарлийн се омъжила повторно за военен. Тя твърдяла, че вторият й съпруг е „мамино момченце” и в един момент се отегчила от него, след което се развела отново.

След втория си развод, Шарлийн имала кратка връзка с женен мъж, която той прекратил след предложението на Шарлийн да правят секс заедно със съпругата му. Шарлийн била потресена и опустошена и опитала да се самоубие.

Не след дълго, тя срещнала Джералд Галего.

Джералд Галего

Джералд Галего

Джералд Галего имал брутално и ужасно детство. Той бил редовно пребиван от майка си и безбройните й приятели. Самата тя израснала в семейство, където всички били тормозени и научила, че възпитанието на децата става чрез бой. Лорейн Галего била проститутка, а синът й работел като куриер на сводника й. Джералд постоянно гладувал и израснал нещастен и жадуващ за любов. Баща му бил осъден убиец, екзекутиран за убийството на двама полицаи. Синът поел по пътя на родителите си и до момента, в който среща Шарлийн, той е залавян 23 пъти за кражби и побоища и е ходил в три изправителни училища. Джералд се провалил като любовник и съпруг и до тридесет и две годишна възраст бил изоставил много жени. Освен това имал и дъщеря, която насилвал сексуално. Когато срещнал Шарлийн, те се влюбили от пръв поглед и се наслаждавали на груб секс, в който Шарлийн играела подчинената роля.

Лорейн Галего

Джералд и Шарлийн се срещнали в покер бар в Сакраменто през септември 1977 година. Шарлийн си припомня: „Помислих си, че е чудесен, чист и добре подстриган мъж”. Джералд от своя страна харесал дребната й фигура и русата й коса. След няколко дни той й изпратил букет рози и картичка „за много сладкото момиче”. След няколко седмици, те вече живеели заедно, а Джералд я запознал с правилата – тя трябвало да е основният печелещ в семейството, а всички пари, които печелела, трябвало да дава на него. Той казвал какви дрехи да носи и не криел връзките си с други жени. Въпреки това, Шарлийн го намирала за изключителен, много по–вълнуващ от предишните й мъже и когато той говорел за фантазията си за млади жени, с които да се задоволява, а след това да изхвърля, идеята й се струвала мрачно интригуваща.

Сватбената снимка на Джералд и Шарлийн Галего.

Сватбената снимка на Джералд и Шарлийн Галего

Една вечер Джералд довел в къщата шестнайсетгодишна танцьорка. Те правили тройка, но на жените не било позволено да се докосват една друга. На другия ден Джералд се върнал от работа и заварил двете момичета да правят секс. Разярен, Джералд изхвърлил танцьорката през прозореца, а Шарлийн пребил и я лишил от секс за месец. Вече не бил привлечен от нея, след като тя не била сексуално зависима от него.

По същото време Джералд тероризирал сексуално четиринадесетгодишната си дъщеря и нейна приятелка, но не е ясно дали Шарлийн е присъствала в стаята или просто е била в апартамента.

Когато станало ясно, че Шарлийн не може да задоволи сексуално Джералд, някой от двойката предложил да отвлекат жена и да я превърнат в секс робиня. Според някои от източниците, Джералд направил предложението, а Шарлийн се съгласила, защото за нея думата на мъжа била закон.

Ронда Шефлър и Кипи Воут

На десети септември 1978 г., Джералд събудил Шарлийн, която била бременна във втория месец и й казал, че е готов. Закарал я до кънтри клуба в Сакраменто и й дал първата задача – да примами и отвлече две момичета за сексуални робини. Отначало Шарлийн се възпротивила, но Джералд я убедил със заплахи и тя въпреки страховете си се съгласила.

Ронда Шефлър и Кипи Воут

Ронда Шефлър, на 17 години и Кипи Воут на 16, пазарували в кънтри клуба, когато Шарлийн се приближила до тях и ги подмамила да влязат в микробуса на Джералд.

Джералд потеглил и спрял, когато стигнал окръг Плейсър. Там двамата изнасилили и се гаврили с двете жертви цяла нощ. Доказателствата сочат, че Шарлийн е ухапала едната жертва по гърдата, а Джералд – другата. На следващия ден семейство Галего закарали двете момичета обратно в Сакраменто, където Джералд ги накарал да излязат от микробуса и да отидат до близката канавка, където ги ударил с метален лост, след което ги прострелял с 25 калибров пистолет. Докато се връщал към микробуса, Джералд забелязал, че една от жертвите (по–късно станало ясно, че това е била Кипи Воут) мърда. Оказало се, че куршумът само бил одраскал черепа й. Той се върнал и я прострелял още три пъти в главата. Шарлийн по–късно си признала пред съкилийничка, че отвличането, изнасилването и убийството на момичетата я докарало до екстаз.

Джералд и Шарлийн се оженили набързо в Рино, след което напуснали Калифорния за малко, докато шумът покрай убийствата затихне и разследването бъде прекратено. Тогава Мерседес и Чарлс, родителите на Шарлийн, които не искали тя и Джералд да опетнят доброто им име, я накарали да открадне свидетелството за раждане на братовчед си и така Джералд се сдобил с шофьорска книжка на името на Стивън Робърт Фейл. Чарлс използвал връзките си и намерил на Джералд работа като шофьор на камион за супермаркет в Хюстън. Работата обаче не харесала на Джералд и той и Шарлийн се преместили в Рино следващата пролет.

За известно време всичко било относително нормално. Джералд работел като шофьор за дистрибутор на месо. Шарлийн работела в офиса на друг дистрибутор. Но през юни Джералд отново напуснал работа и започнал да планира ново отвличане.

Бренда Джъд и Сандра Коли

На 24 юни 1979 г., Бренда Джъд на 14 и Сандра Коли на 13 години почти били стигнали до вкъщи, излизайки от панаира в окръг Уашоу, когато Шарлийн ги приближила и им казала, че има нужда от помощ за раздаването на листовки. Щели да получат добри пари, казала тя. Качила ги в микробуса и потеглили. Шарлийн ги откарала близо до Рино и след малко Джералд насилвал момичетата, докато Шарлийн наблюдавала сцената в огледалото за обратно виждане.
Шарлийн открила изолирано местенце в парк, в слабо населена местност, известна като Хъмболт Синк. Джералд взел лопата и избутал Сандра Коли извън микробуса, водейки я към коритото на пресъхнал поток. След това застанал зад нея и я ударил с лопатата. Шарлийн по–късно си припомня: „прозвуча като камък, който се удря в кал, а след това момичето падна на колене и бавно се свлече по очи”. Джералд пребива Бренда Джъд до смърт и след това погребва голите тела на момичетата в изкопана от него дълбока яма, над която слага камък вместо паметник.

Микробусът на Галего

Шарлийн почистила микробуса, когато се върнали в Рино на следващата сутрин.

Тийнейджърките били обявени за издирване като бегълки. Четири години полицията и родителите им смятали, че са избягали, докато Шарлийн не си признала за убийствата им по време на процеса през 1982 г. През ноември 1999-а, останките им са открити от багерист.

Стейси Редикан и Карън Чипман Туигс

Нещата се успокоили. Джералд намерил нова любовница, а Шарлийн била облекчена от това, заради изблиците на Джералд, който често не успявал да извърши нормален полов акт. Но с времето любовницата му омръзнала и Джералд започнал да търси нови силни усещания. Казал на Шарлийн, че е време за нови секс робини.

Стейси Редикан и Карън Чипман Туигс

На 24 април 1980 г. семейство Галего отвличат Стейси Редикан и Карън Чипман Туигс от търговския център „Сънрайс” в Цитрус Хейтс, Калифорния.
Стейси Ан Редикан и Карън Туигс, и двете на 17 години, били умни момичета, но недостатъчно мъдри да осъзнаят, че предложението на Шарлийн да им даде безплатна дрога и да ги закара до вкъщи, ще доведе до смъртта им. Дори когато Джералд насочил пистолет към тях и наредил на Шарлийн да кара, те изглеждали повече заинтригувани, отколкото уплашени, все едно това била някаква игра, в която били поканени да участват.

Търговският център „Сънрайс”

За съжаление не минало много време и те осъзнали тъжната истина. Докато Шарлийн карала по магистралата, Джералд допълзял до тях и ги изнасилил няколко пъти. През определен интервал от време, той спирал, за да изкрещи инструкции на Шарлийн накъде да кара. Накрая стигнали до Лимерик Каньон, близо до Ловлок. Както преди, той накарал момичетата да излязат от микробуса и ги пребил с чук. Този път обаче, Шарлийн го накарала да се отърве от оръжието и той изхвърлил чука през прозореца, докато се връщали към Сакраменто.

Шарлийн, която предишната година била направила аборт, установила, че отново е бременна. Тя се ужасявала да каже на Джералд и била изненадана, когато установила, че той изглеждал доста доволен. Идеята да създаде живот подхранвала и без това огромното му его, а и бременността и по–късно бебето щели да създадат идеалното прикритие за престъпленията им. Той дори отново се оженил за Шарлийн, използвайки името Стивън Фейл. Джералд се почувствал спокоен.

И започнал да поема все по–големи рискове.

Линда Агилар и Вирджиния Мочел

Семейство Галего, сега живеещи под името Фийл, били на малка ваканция в Орегон, където забелязали следващата си жертва. Те я наблюдавали известно време. Било 7 юли 1980 г. и Джералд решил, че трябва да я има, независимо, че не била негов тип. Линда Агилар била с тъмна коса и тъмни очи, на 21 години и била бременна. Докато карал покрай нея, той намалил скоростта и я попитал дали има нужда да я закара. Линда приела. Шарлийн знаела процедурата. Джералд я изкомандвал да седне зад волана, докато той изнасилвал Линда. След малко те спрели, Шарлийн излязла на разходка, убивайки времето, докато Джералд е готов. Когато намерил подходящо усамотено местенце, той извел Линда от микробуса и я ударил с камък, след което започнал да я души.

Отначало властите не се обезпокоили от изчезването на Линда, тъй като тя била свободолюбива и често не се появявала няколко дни. Но дните минавали и подозрения започнали да изпълват местните. Когато открили тялото й, приятелят на Линда бил незабавно заподозрян в убийството й. Независимо от показанията на един свидетел, че е видял бременна жена да се качва в непознат микробус в деня, в който Линда изчезнала. Косвените улики срещу приятеля на Линда натежали, той и преди й бил посягал и изглеждало, че скоро ще бъде обвинен в убийството й.

Джералд ставал все по–дързък и нетърпелив. Само месец след убийството на Линда, той бил готов за ново отвличане. Той и Шарлийн прекарали 16 юли 1980-а пиейки до припадък, след което се донапили в кръчмата „Сейл Ин” в западен Сакраменто. Джералд бил агресивен и войнствен тази вечер и обърнал специално внимание на барманката – Вирджиния Мочел. Когато дошло време да затваря, Вирджиния нямала представа, че Джералд и Шарлийн я чакат на паркинга на заведението. Когато се появила, Джералд я натикал в микробуса, заплашвайки я с пистолета си. Този път вместо да отиде на усамотено място, Джери подкарал към дома. Шарлийн чакала в другата стая, докато той насилвал Вирджиния и когато приключил й наредил да се качва в микробуса. Докато тя шофирала, Джералд удушил Вирджиния. Изоставили тялото и близо до Кларксбърг. На следващия ден, Джери отпразнувал шумно рождения си ден.

Вирджиния Мочел имала две малки деца и нямала навика да излиза без да се обажда, затова полицията взела случая насериозно. Клиенти на „Сейл Ин” съобщили, че двама непознати – мъж на име Стивън и приятелката му Шарлийн дошли в бара вечерта на изчезването на Вирджиния. Полицията проследила Джералд до новата му работа като барман. Той обяснил, че няма представа какво се е случило с Вирджиния. Шарлийн казала същото и добавила, че тя и „приятелят” й ходили за риба през деня. Когато тялото на Вирджиния било открито, ръцете й били завързани с рибарска корда, което удвоило подозренията на полицията, но те нямали никакви доказателства срещу двойката. Разследването се запънало.

Крейг Милър и Мери Елизабет Соуърс

По това време Джералд и Шарлийн започнали да се тревожат. Джери, който винаги с готовност раздавал юмруци, станал дори още по–зъл. През септември Шарлийн се изнесла и се върнала при родителите си. Джери също напуснал града за малко, подновявайки стара връзка. Но през ноември се върнал и Шарлийн се съгласила да се видят пак. Една вечер те взели Олдсмобила на Мерседес и Чарлс и казали, че отиват на вечеря и кино.

Джералд Галего

Джералд и Шарлийн се напили и не след дълго Джери обявил намерението си да отвлече нови секс робини. Шарлийн карала, а той оглеждал минувачите около търговските центрове. След известно време Шарлийн се уплашила и била готова да се откаже от преследването за вечерта. Но рано сутринта, Джери й заповядал да спре пред Ардън Феър, популярен търговски център. Шарлийн се шокирала – той възнамерявал да отвлече не две момичета, а момиче и момче – двадесет и две годишният Крейг Милър и неговата годеница – Мери Елизабет Соуърс на 21. Това било най–дръзкото му нападение до момента. Джералд излязъл от микробуса и се насочил право към тях, извадил 25-калибров пистолет Берета, насочил го към двойката и им заповядал да се качат в колата. За нещастие на Джералд, приятели на двойката видели как те се качват и записали номера на микробуса. След като ги откарал на усамотено място, Джералд изкомандвал Крейг да слезе от микробуса и докато младежът се отдалечавал, Джералд насочил пистолета към него и се прицелил. Застрелял го в тила пред погледа на Мери. След това стрелял още два пъти в главата на Крейг, докато той лежал бездиханен на земята. След убийството, Джералд се върнал в микробуса и заповядал на Шарлийн да кара към апартамента им. След като пристигнали, Джералд завлякъл Мери в задната част на апартамента и я изнасилвал четири часа без да спре. След това, Джералд накарал Шарлийн да ги закара до отдалечен селски район, където накарал Мери да излезе от колата и я застрелял от упор три пъти. След това се върнал в апартамента и помогнал на Шарлийн да почисти.

Залавяне

Когато Джералд и Шарлийн се върнали в къщата на Мерседес и Чарлс на следващата сутрин, заварили там полицаи. Джералд бързо изчезнал, оставяйки Шарлийн да се оправя с въпросите на разследващите. Тя разказала на полицаите, че тя и приятелят й отишли на кино и на вечеря предишната вечер. Карали неговия червен „Труимф”. Когато полицаите й казали, че „Триумфът” е бил паркиран пред къщата на родителите й цяла нощ, тя казала, че са се напили толкова, че не можела да си спомни коя точно кола са карали. Детективите напуснали, изпълнени с подозрения.

Джери решил, че тялото на Крейг Милър трябва да бъде преместено преди да са го намерили ченгетата. Той не знаел, че междувременно тялото вече е открито. Когато Шарлийн и той отишли да го търсят, не успели да го намерят. Било време да бягат.

Карали до Рино, където зарязали олдсмобила и се качили на автобус за Солт Лейк Сити.

А в Сакраменто уликите се трупали. Доведеният брат на Крейг Милър разпознал по снимка двойката, която отвлякла Крейг, както и Олдсмобила. Чарлс Уилямс казал на полицията, че истинското име на Стивън Фейл е Джералд Галего. Куршумите, извадени от тялото на Крейг Милър, съвпадали с тези, които Джери изстрелял една вечер в тавана на заведението, в което бил барман.

Шарлийн се обадила на родителите си от Солт Лейк Сити и ги помолила да й изпратят пари. Те се съгласили. Шарлийн и Джери се преместили в Денвър, а след това и в Омаха, Небраска, откъдето Шарлийн отново се обадила на родителите си с молба да й изпратят още пари. Те неохотно се съгласили отново. Но този път информирали ФБР. Агентите причакали Джери и Шарлийн в офиса на Уестърн Юниън в Омаха, където те не оказали съпротива при ареста си.

Съдебни процеси

Шарлийн сключила сделка. Отнело време, но прокурорите й уредили да се признае за виновна в убийството на Крейг Милър и Мери Елизабет Соуърс, в замяна на признанието и свидетелството срещу Джералд, тя получила присъда от 16 години затвор.

Джералд, с присъщата си арогантност, решил да се защитава сам. В резултат, той затънал още по–дълбоко, не подлагайки на кръстосан разпит Мерседес Уилямс, една от най–ефективните свидетелки на обвинението. Единственото, което направил като хората бил кръстосаният разпит на Шарлийн, който траял 6 дни.

По време на разпита на обвинението, Шарлийн предложила обяснение за липсата на съпротива от своя стана. Тя се страхувала от Джералд – той я биел и заплашвал. Изисквал тя да му дава всичките си пари и ги държал в себе си. Когато изразявала недоволство от това положение, той я заплашвал и биел. По време на своя кръстосан разпит, той се опитал да я изкара психически нестабила, показвайки бележка, която тя му написала след ареста им. Джери я представил като нестабилна наркоманка, която си признавала за хомосексуална връзка по време на престоя си в затвора. През последния ден на кръстосания разпит, той стигнал накрая до същината на целия разпит:

„Госпожо Галего, не е ли приписването на смъртта на господин Милър и госпожица Сауърс на мен, начин да се измъкнете самата Вие от присъда?”, попитал той. Шарлийн невъзмутимо отвърнала: „Не, не е”.

Изглеждало невъзможно Джералд да направи нещо, което да компрометира още повече защита му, но той го направил. Заел свидетелското място и позволил на прокурорите да го хванат в лъжа за много неща. В заключителната си реч, той призовал журито да му се довери, че е невинен. Те не го направили. На 21 юни 1983 година Джералд Галего е осъден на смърт за убийствата на Крейг Милър и Мери Елизабет Соуърс.

След делото в Калифорния, Джералд бил съден в Невада за убийствата на Стейси Редикан, Карън Туигс, Бренда Джъд и Сандра Коли. Тъй като телата на Джъд и Коли не са открити по време на процеса, най–силни доказателства имало по делото Редикан/Туигс. Шарлийн предоставила на обвинението кълбо от бяло макрамено въже, взето от колата на Джералд. То съвпадало с въжетата от телата на Редикан и Туигс.

Второто дело на Джералд започнало на 23 май 1984 година в окръг Пършинг, Невада. Този път Джери се оставил в ръцете на обществения защитник, адвокат Гари Мар. Стратегията отново била да се дискредитират показанията на Шарлийн. Като основен свидетел, тя дала подробно описание на последните часове на Стейси Редикан и Карън Туигс. Мар нямал повече късмет с убеждаването на журито от Джери. Само след два и половина часа, заседателите осъдили Джералд Галего на смърт.

Шарлийн Галего е освободена от затвора в Невада през юли 1997 година. Джералд Галего умира от рак на дебелото черво на 18 юли 2002 година в затвора.

Джералд Галего малко преди смъртта си.

През годините след осъждането си, Джералд Галего продължава да твърди, че е невинен. През февруари 2001 година, той пледирал пред Върховния съд на щата Невада, че правото му да се защитава сам му било отказано, когато се явил пред комисията за предсрочно освобождаване през 1999 година.

Адвокат Брент Колвет казва пред списание „Лас Вегас Ревю”, че Галего не толкова искал да се защитава сам, колкото не е искал общественият защитник Стивън Макгуайър да го защитава. Нито пък съдействал по време на изслушването. Поведението му включвало обръщане на гръб на съдията, което затвърдило нуждата да го защитава някой друг.

След смъртната му присъда, той получава правото на нов процес през 1999 година, на който журито отново го осъжда на смърт за убийствата на Карън Туигс и Стейси Редикан.

Останките на Бренда Джъд и Сандра Коли били открити от багерист през 1999 година, недалеч от Рино, като самоличността на момичетата е доказана чрез ДНК експертиза.

Галего отрича обвиненията, че е убил момичетата и никога не е съден за тяхната смърт. Шарлийн обаче съобщила наполицията, че Джери е виновен и за тези убийства.

Самата Шарлийн, която през осемдесетте години си връща моминското име Уилямс, е освободена от затвора в Невада през юли 1997 година. Шарлийн е включена в списъка на сексуалните насилници в САШ. Майка й, която отглежда сина, който Шарлийн ражда в затвора, казва, че Шарлийн се е преместила и няма намерение да се връща в Калифорния.

Джералд Галего малко преди смъртта си

На 18 юли 2002 година Джералд Галего умира в болницата на затвора в Невада. Той е преместен там от отделението на смъртниците. Причина за смъртта му е рак на дебелото черво и на белите дробове. Лекарите го описват като „много тих, кротък човек. Беше изключително разумен”. Галего не прави последно изявление, няма посетители и умира упоен.

Книги, написани по темата:
„Всички грехове на бащата” от Лейтенант Рей Бионди и Уолт Хекокс 1988 г.
„Убийците на секс робини” от Бари Флауърс 1995 г.
„Отрова в кръвта” от Ерик ван Хофман 1990 г.

———————————————————————————————————————————————
Автор: Стела Георгиева
Източници: trutv.com, murderpedia.org, rbarriflowers.com

Малко легенди в австралийската история са така завладяващи и морално отблъскващи, като тази за Александър Пиърс. През 1822 г. ирландският крадец на обувки избягва с други седем затворника от остров Сара – известен с бруталността си затвор в Земята на Ван Диймън, и изчезва в суровата пустош. 49 дни по-късно той се появява сам и, когато го залавят, разказва как бегълците са се избивали и изяждали един друг, за да оцелеят.

Александър Пиърс избягал от една от най-страшните адски дупки в Тасмания, само за да изживее поредния кошмар.

Напълно нормален

Мъжът, изправен на подсъдимата скамейка във Върховния съд на Земята на Ван Диймън не изглеждал като някой, който е „обременен с тежестта на човешка кръв, за когото се вярва, че е пирувал с човешка плът“, както го описва вестник „Таун Газет“ на 25 юни 1824 г. В действителност, той изглеждал напълно нормално. Висок 1,60 м, малко под стандартния ръст за началото на 19-и век, с жилава и силна осанка и състарен за своите 34 години.

Нищо не отличавало родения в Ирландия Александър Пиърс от върволицата затворници, пъплеща из съдебните зали в Хобард Таун. С едно изключение – той бил първият самопризнат канибал, който се появявал тук.

Двайсет месеца по-рано, Пиърс и седем други затворници избягват от затвора на остров Сара, намиращ се на западния бряг на Тасмания – най-изолираният и страшен затвор в Британската империя. По жаргона на тогавашното време, това било място за вторично наказание, където се изпращали неконтролируемите затворници, нарушили многократно закона, докато излежават първоначалната си присъда. Пиърс бил единственият оцелял от продължилото девет седмици бягство в едно от най-трудните за живот места в света.

Остров Сара, Маккуари Харбър, 1833 г.

По време на пътуването им, петима от неговите другари били убити и изядени от колегите си. Двама други умрели от изтощение. Тъй като канибализмът бил нещо нечувано за европейците, случаят на Пиърс се превръща в сензация в Хобарт Таун, Лондон и дори в Съединените Щати.

Крадец и бунтар

Първоначално Пиърс бил осъден през 1819 г. на седем години затвор. Неговото престъпление, вероятно не първото, било кражба на обувки. Само професионален крадец би задигнал цели шест чифта.

Пиърс бързо се отличил като проблемен бунтар. В периода от пристигането му в Тасмания през февруари 1821 г. и началото на август 1822-а, когато го изпращат в Маккуари Харбър на остров Сара, той офейква два пъти, получава четири бичувания – 50 удара с камшик за незаконното присвояване на две пуйки и три патици, още 25 и 50 удара за пиянство и непристойно поведение, и още 50 удара и шест месеца работа във вериги за кражбата на ръчна количка.

Затворници на остров Сара

През март 1822 година Пиърс офейква отново. Залавят го след три месеца. На не особено милостивите съдии в Хобарт Таун им дошло до гуша от неговите изпълнения и го изпратили да излежи остатъка от първоначалната си присъда в Маккуари Харбър. Той кротувал там около шест седмици преди да хване гората заедно със седем други затворници, слагайки началото на най-необикновеното и прочуто приключение в затворническата история на Австралия.

По онова време обитаемия център на Тасмания бил отделен от западното крайбрежие от диви и неизследвани земи.

Както пазачите, така и затворниците, намирали Маккуари Харбър за мрачен и нерадостен, а времето за отвратително. Основната работа на затворниците била да режат и транспортират фин чамов материал, използван за строежа на лодки.

Днес местността около Маккуари Харбър е ценена високо заради своята изолираност и е защитена като едно от най-впечатляващите диви места на Земята. Това е остров, покрит с прохладни дъждовни гори – остатък от необикновената растителност на огромния южен суперконтинент Гондвана.

Тук се среща миртов бук, керевизов бор и бор „Кинг Били“, както и най-древното от всички иглолистни дървета, борът Хуон, който живее до 3000 години и се намира единствено в Тасмания.

Безразсъдно бягство

На 20 септември 1822 година, осъдените Александър Пиърс, Александър Далтън, Томас Боденхам, Уилям Кенърли, Матю Травърс, Едуард Браун, Робърт Грийнхил и Джон Мадър режели борова дървесина в източната част на Маккуари Харбър. Уморени от суровата дисциплина, те решили да избягат.

Възнамерявали да отплават с китоловен кораб на север от Маккуари Харбър и да намерят свободата на някой остров в Тихия океан, или дори в Китай. Лесно се справили с пазача си, откраднали лодка и прекосили залива. Но сетне потопили лодката и се втурнали към горите и планините, заобикалящи пристанището. Насочили се на изток, но били напълно неподготвени за онова, което ги очаквало по време на тяхното 225-километрово пътешествие.

Днес този район се счита за един от най-суровите в света и се посещава единствено от опитни туристи, снабдени с подходяща екипировка. След осем кошмарни дни, прогизнали до кости, измръзнали и умиращи от глад, мъжете започнали да се карат за храна.

Един от тях – Уилям Кенърли – се пошегувал жестоко: „Толкова съм слаб, че бил хапнал човешко“. Скоро се оказало, че той въобще не се шегува. Смятал, че трябва да убият най-слабия от тях. Някои от останалите се възпротивили, че убийството, дори в отчаяни обстоятелства като тези, е грешно. Но Робърт Грийнхил се съгласил с Кенърли. Той бил толкова обезумял от глад, че решил да убие Александър Далтън, който доброволно бил станал бияч в затвора, а никой не харесвал такива хора.

Грийнхил грабнал брадвата и я стоварил върху главата на Далтън. Матю Травърс се притекъл на помощ и прерязал гърлото му с нож. После почти всички заедно го изкормили и го разделили на порции, които изяли.

На следващия ден, страхувайки се, че могат да станат следващите жертви, Браун и Кенърли решават да се върнат на остров Сара. Всичко било по-добро от това да бъдеш убит и изяден от другарите си в пустошта. Те успяват да стигнат до крайбрежието на Маккуари Харбър, но скоро след това умират от изтощение.

Широко отворени очи

Останалите петима продължили, водени от моряка Грийнхил. Благодарение на неговите умения да се ориентира по слънцето и звездите, групата била в състояние да пътува 42 дни право на изток към населените райони. Един необикновен подвиг.

Междувременно, един след друг, най-слабите мъже от групата бивали убивани с брадва, за да осигурят храна за останалите. След пет седмици безкрайно ходене, останали само трима: Грийнхил, Пиърс и Травърс. Повечето убийства извършил Грийнхил, но Пиърс и Травърс също участвали. В началото готвели месото и вътрешностите, но после просто ги поглъщали сурови. Вече били стигнали до не толкова трудна местност, но без умения, нямало как да се прехранват от гората.

В крайна сметка, подтикван от нечовешки глад, Грийнхил бил изправен пред перспективата да убие ранения си приятел Травърс, ухапан по крака от отровна тигрова змия. Кракът на Травърс вече показвал признаци на гангрена и Грийнхил и Пиърс го влачили и носили пет дни, докато накрая той им се примолил да го убият. Единственото им оръжие била брадвата. Те го убили в съня му и го изяли.

Но проблемът с човешката плът е, че макар и богата на протеини, тя никога не засища наистина глада, заради липсата на въглехидрати, осигуряващи енергия. Точно затова им се налагало да убиват толкова често. Без значение колко изяждали от другарите си, все не им достигала сила за това изтощително пътуване.

Пиърс и Грийнхил се мъчили още осем дни, играейки си на котка и мишка, не смеейки да заспят от страх, че другият ще ги убие, ако затворят очи и се унесат. Пиърс бил този, който успял да остане буден достатъчно дълго, за да грабне брадвата и да убие спящия Грийнхил с удар по главата.

В крайна сметка ирландецът стига до цивилизацията, където се сприятелява с бивш затворник и настоящ овчар. Той остава на свобода още няколко месеца, ограбвайки ферми и задигайки овце, преди най-накрая да бъде заловен.

Ново бягство

Александър Пиърс

Невероятно, но когато Пиърс разказал на властите за своето кошмарно пътуване и за канибализма, съдията и местният свещеник, преподобният Робърт Нопууд, не му повярвали, смятайки че той си съчинява историята, за да прикрие своите приятели, за които се вярвало, че са още на свобода. Окован във вериги, Пиърс бил върнат на остров Сара, където затворниците го провъзгласили за герой.

Няколко месеца по-късно той отново избягва по време на работа, този път насочвайки се на север, по източното крайбрежие на Маккуари Харбър, заедно с младеж на име Томас Кокс, който му бил извадил душата с молби да го придружи в опита за бягство.

Когато го залавят 11 дни по-късно край устието на река Кинг, Пиърс имал човешко месо в джоба си, а от спътника му нямало и следа.

Защо отново е почувствал нуждата от канибализъм остава загадка, тъй като у него намерили и друга храна. Психопатът Пиърс споделил, че човешката плът му се струва далеч по-вкусна от обикновената храна. Очевидно бил развил вкус към нея, както и към убийствата.

Впоследствие Пиърс признава, че бил убил Кокс в изблик на ярост, защото внезапно осъзнал, че младежът не може да плува и ще се превърне в постоянна спънка за неговото бягство.

По време на процеса свидетели споделят, че Пиърс се бил предал, защото нямал повече надежда, че някога наистина ще успее да бъде свободен. Освен това бил отвратен до ужас от собственото си нечовешко поведение. Той наистина показал признаци на разкаяние преди екзекуцията си.

Музеен експонат

Канибалът бил изправен на съд за убийството на Томас Кокс в студения зимен ден на 20 юни 1824 година. Главният съдия Джон Лус Педър бил съвестен магистрат, но често се заяждал с обвиняемите, казвайки им, че не бива да се оплакват от суровостта на наказанията си, тъй като са знаели какво ги очаква.

Прокурор на процеса бил Джозеф Тайс Гелибранд. По ирония на съдбата, самият той се загубва в горите край Мелбърн през 1837 година и се смята почти със сигурност, че е бил убит от аборигени.

Пиърс нямал адвокат и няма сведения да е опитвал да се защити сам. Делото било кратко, а присъдата – неизбежна. Съдията обявил, че Пиърс трябва да умре, а тялото му да бъде предадено на хирурзите за дисекция.

Тридесет дни по-късно, след като получава причастие от католическия свещеник отец Филип Конъли, Пиърс е обесен в двора на затвора в Хобарт Таун в 9 часа сутринта на 19 юли 1824 година.

Черепът на Александър Пиърс

Предаването на тялото за дисекция било необичайна прибавка към смъртната присъда, но по логиката на криминалното правосъдие от 19-и век, в него имало очевиден смисъл: трупът на канибала да бъде канибализиран за науката. Черепът на Пиърс впоследствие се озовава в Академията по естествени науки във Филаделфия, където е изложен като музеен експонат.

Така приключва едно от най-великите и страховити приключения в богатата затворническа история на Австралия.

—————————————————————–

Източници: theage.com.au, smh.com.au, surviving-history.blogspot.com

Филми: Земята на Ван Диймън в Замунда, The Last Confession of Alexander Pearce в ThePirateBay

Когато Маделин О’хеър, нейният син и внучката й изчезват мистериозно от дома си в Остин, Тексас през 1995 година, полицията не си мръдва пръста да открие семейството, прокудило Бог от Америка. Минават цели пет години преди един целеустремен репортер да разкрие загадката на тяхното изчезване.

„Няма Бог. Няма рай. Няма ад. Няма ангели. Когато умреш, отиваш в земята и червеите те изяждат“.
— Маделин Мъри О’хеър

Загадъчно изчезване

Дейвид Травис пристига на работа на 28 август 1995 година в щабквартирата на Американските атеисти в Остин, Тексас и веднага разбира, че нещо не е наред. На заключената врата имало бележка: „Семейство Мъри-О’хеър е извикано по спешност извън града. Понастоящем не знаем колко време ще отсъстваме“.

Четейки бележката, Травис, около 50-годишен бивш сержант, почувствал как гневът му се надига. Не бил особено изненадан, че работодателите му са изчезнали – както изглеждало, заедно с работата му. Той подозирал, че Мъри-О’хеър кроят нещо, още когато отворил писмо от Нова Зеландия миналата пролет и открил банкова сметка с почти 1 милион долара, за която не бил чувал никога. А неговата свадлива шефка Маделин О’хеър винаги се тръшкала, че няма пари и го предупреждавала, че може да не му плати заплатата.

О’хеър като цяло била особено потайна относно финансовите дела на организацията на Американските атеисти, която основава през 1963 година. Всички счетоводни книги се държали под ключ в малка стая, далеч от любопитни погледи. Наскоро, около имота се издигнала двуметрова ограда с бодлива тел на върха – подходящ символ за отбранителната психика на Маделин. Според нея, светът бил враждебно място, особено към атеистите. Тя и нейното семейство били преследвани 35 години заради смелата им позиция, че църквата и държавата трябва да бъдат отделени. Но в последно време здравето й се влошило, а с него и нейната енергия и борбен дух и О’хеър започнала да говори, че иска да се измъкне от всичко това.

Джон Гарт Мъри и Робин Мъри

Август преминал в септември, а от семейството все още нямало следа – бабата и матриарх на клана Маделин О’хеър, нейният син Джон Гарт Мъри (40 г.) и внучката й Робин (30 г.). (Робин е дъщеря на другия й син Бил Мъри, който не бил говорил с майка си, брат си и дъщеря си от години). Американската организация на атеистите е управлявана от петчленен борд на директорите, но до този момент цялата власт била в ръцете на тримата О’хеър, които упражнявали ролите на президент, секретар и ковчежник. Когато членовете на борда Спайк Тайсън, ветеран от Виетнам, и Елън Джонсън, домакиня от Върмонт и верен поддръжник на Маделин, посетили офисите и дома на О’хеър, загадката се задълбочила.

В семейния им дом нямало следи от насилие или взлом, но ясно се виждало, че е напуснат внезапно. На масата стояли чиниите от закуската. Лекарството за диабет на Маделин О’хеър било на кухненския плот. А най-смущаващо от всичко били двете им кучета, оставени без никой да се грижи за тях.

Животът на семейство Мъри-О’хеър се въртял около атеисткото движение и около тях самите. Те живеели заедно, хранели се заедно, почивали заедно и работели заедно. А сега били изчезнали заедно.

Дисфункционално семейство

Маделин е родена с фамилното име Мей през 1919 година в семейство от средната класа в Питсбърг. Семейство Мей били презветерианци и Маделин била заставяна да чете Библията – книга, която според нея била пълна с насилията и жестокостите на един зъл бог. Тя се омъжва за първия си съпруг на 22 години и се записва в Женския корпус с избухването на Втората световна война. Преживява любовна афера със заможния офицер от армията Уилям Мъри, от когото забременява и се развежда със съпруга си с надеждата любовникът й да се ожени за нея. Но той бил вече женен католик и не желаел да напуска съпругата си.

Все още неомъжена, тя започва да използва фамилията на любовника си от войната и ражда втори син, Джон Гарт Мъри, от друг баща. Борейки се да свърже двата края, Маделин често негодувала срещу католическата църква, която осуетила женитбата й с богатия офицер. През 1965 година тя се омъжва за военноморския офицер Ричард О’хеър и макар че бракът им не потръгва и двамата се разделят, Маделин остава негова съпруга до смъртта му през 1978-а.

Семейството се установява в Балтимор и това завинаги променя съдбата на Маделин. Един ден, докато записвала сина си Бил на училище, тя чула че учениците рецитират Божията молитва в клас. Това се правело в началото на всеки учебен ден. Синът й вече бил добре запознат с нейната неприязън към организираната религия и не вярвал, че Бог съществува. Ядосаната Маделин завела дело срещу училищното настоятелство да прекрати тази практика и случаят стигнал чак до Върховния съд. Четири години по-късно, през 1963-а, съдът взел решение да отмени молитвите в училищата. Маделин ликувала, заедно с децата си.

Съдебната победа я превръща в медийна сензация и я изстрелва на национален поход срещу организираната религия. Списание „Лайф“ я кръщава „най-мразената жена в Америка“ и я цитира да казва: „Ние смятаме, че Библията е отблъскваща, исторически неточна и пълна с бълнувания на лунатици. Смятаме, че Бог е садистично и жестоко олицетворение на омразата„.

Най-мразената жена в Америка

От всички медийни описания на Маделин О’хеър по време на нейното изчезване, тя би била най-вбесена от намека, че е изпаднала в забвение. Медиите я описвали като богохулна и вулгарна скандалджийка, която с лекота превръща приятелите и съюзниците си във врагове – с това тя може би би се съгласила. Но идеята, че е забравена, това вече би я разлютило. Тя била „Най-мразената жена в Америка“, както обичала да напомня на себе си и останалите и предпочитала да бъде ненавиждана, отколкото забравена.

Тя се превръща в най-мразената жена в Америка през 1963 година, когато нейният протест срещу изучаването на Библията в училищата достига Върховния съд. Снимките в пресата показват Маделин на стъпалата пред съда, заедно с нейните двама сина – Джон Гарт, тогава на 9 години, и Бил, на 16. Тя се усмихва, прегърнала обичливо своите момчета. Но, немислимо за нейните 60 години, традиционно изглеждащата матрона била разведена заклета комунистка, с двама незаконни синове, заченати от двама различни бащи.

Решението на Върховния съд да забрани четенето на Библията в училище позволява на Маделин да захвърли оковите на бедността и анонимността и да даде на живота си цел и смисъл. Тя се установява в Тексас, където проповядва идеята си за отделяне на църквата и държавата.

Междувременно, Маделин създава собствената си персона – на атеист-кръстоносец, преследван от християните и правителството. Тя хвърля вината за фаталния инфаркт на баща си върху постоянния тормоз, заплашителните телефонни обаждания и писма, получавани от семейството. Но славата й дава поле за изява и неочаквани доходи. Нейните поклонници и привърженици започват да й изпращат чекове и тя често е канена като предизвикателен гост в телевизионни предавания, изумявайки с радикалните си изказвания дори прочутия водещ Джони Карсън.

Атеистите, обяснява тя, вярват в рационалните сили на човечеството, а не в някакви свръхестествени дрънканици, учещи хората да се задоволяват с положението си в момента. „Един атеист“, казва О’хеър, „приема, че, вместо църква, е по-добре да бъде построена болница. Един атеист приема, че делата са по-силни от молитвите“. Тя познавала Библията по-добре от много християни и с удоволствие посочвала жестокостите и капризите на Йехова от Стария завет, както и карнавалното естество на предполагаемите чудеса на Исус. Защо християнският Бог, питала тя, заслужава нечие уважение и благоговение?

Но винаги борбената Маделин не спира дотам. Тя с наслада обиждала християните и Християнството и проповядвала за свободна любов и открита сексуалност за всеки. Описвала монахините, например, като „бедни съсухрени женици, лежащи в самотните си постели в копнеж Исус да им се яви някоя нощ и да отнеме девствеността им“. Нейната безочлива вулгарност била прекалена за някои други атеисти, предпочитащи по-дипломатичен подход. Но не и Маделин.

Но през 1980 година, в Деня на майката, дошъл страшният удар – нейният най-голям син Бил признава, че е християнин. И то не фиктивен християнин, от онези, ходещи на църква само на Великден, а фанатичен баптист. Като дете той искал онова, което иска всяко дете – обичта и одобрението на майка си. Като възрастен, борещ се със зависимостта си към алкохола и наркотиците, той осъзнава, че, за нещастие, Маделин е от онези хора, които дори не възприемат децата си като отделни човешки същества. Нейните деца били просто продължения на собственото й его, а отношението й към тях зависело от това колко пълноценно изпълняват командите й.

Години наред Маделин споменавала Бил като първопричината да иска да изхвърли молитвите от класната стая. Писала сърцераздирателни статии, описващи как другите деца биели Бил в училище и странели от него заради убежденията му. Но, поглеждайки назад, Бил Мъри почувствал, че просто е бил използван от майка си в нейната битка срещу всичко, което мрази в буржоазна Америка. С огромни усилия успял да се откъсне от нейната орбита и оттогава всякаква комуникация между тях прекъсва. О’хеър го запратила в бездната със следната хаплива забележка: „Бих могла да нарека това следродилен аборт. Отричам се напълно от него завинаги и до веки веков… Той е отвъд човешко опрощение“. Това изявление показва как тя се смятала едва ли не за бог на собствената си вселена; с правото да дарява опрощение и дори живот на децата си.

За евангелисткото движение, превръщането на Бил Мъри в християнин изглеждало буквално като изпратено от небето. Много християни вярвали, че именно забраната на молитвите в училище е положила началото на упадъка на Америка в разврат и престъпност и Бил Мъри бил на същото мнение.

Джон Гарт и Маделин

В атеистката вселена няма богове, подсмихващи се с ирония от връх Олимп или Валхала. Маделин О’хеър продължила без сина си Бил и разчитала на по-малкия си син Джон Гарт Мъри и внучката си Робин да носят атеисткия факел. За нещастие, Джон Гарт не бил долюбван от служителите на организацията и от хората, с които общувал. Най-меко казано, липсвали му социални умения. Мнозина го описват като невротично, незряло мамино синче, склонно да крещи и да сипе обиди.

„За малко да напусна още първата седмица, когато чух как Джон крещи на майка си и я псува“, казва един от служителите. „Аз не съм възпитан да говоря на майка си по този начин, но впоследствие осъзнах, че той говори така, защото тя го е научила“.

Робин също живеела в сянката на своята могъща баба. Бил Мъри се отказва от нея (майката е неизвестна), докато бил наркоман, и Маделин я осиновява. Макар Робин да била малко по-приятна от чичо си Джон, тя рядко се усмихвала и имала склонност да омаловажава служителите, точно като баба си. Точно поради тази причина понякога Маделин наемала бивши затворници в офиса; те приемали всякаква работа и по-лесно се примирявали със сарказма, обидите и ниската заплата.

Съдбовно назначение

Дейвид Уотърс

Или може би бунтовническата душа на О’хеър била привлечена от живеещите извън закона. Каквато и да е причината, тя наема бившия затворник Дейвид Уотърс през 1993 година и в началото изборът изглеждал добър и за двете страни.

Уотърс бил около 40-годишен, хлъзгав субект с пронизващи очи на лисица. О’хеър знаела за криминалното му досие, но по-късно заявила, че не е била наясно точно колко лошо е то. Още в началото установила, че новият служител  е очевидно интелигентен човек, способен на много повече от това да работи като машинописец за 7 долара на час. До пролетта на 1995 година той служил като офис мениджър. По време на престоя му изчезнал скъп компютър. После няколко ценни облигации били откраднати от сейфа. Семейство О’хеър подозирали, че кражбите са вътрешна работа, но въпреки това поверили на Уотърс банковите си сметки и ключовете, за да заминат за Калифорния на дълги преговор с друга атеистка организация.

Когато се завърнали открили, че техният офис мениджър е освободил всички служители, затворил е офиса и е изпразнил банковите им сметки – над 50 000 долара. Вбесената Маделин повдигнала обвинения и нетърпеливо зачакала случаят да отиде в съда.

Но, въпреки дългото и сериозно криминално досие на Уотърс, прокуратурата изглежда не бързала да го съди. В крайна сметка, след множество отлагания, Уотърс получава условна присъда и заповед да възстанови парите.

Недоволна от лекото наказание, Маделин О’хеър решава да го изобличи, като напише дълга статия в своя ежеседмичен бюлетин. Изважда на показ цялото му досие и го описва като хладнокръвен звяр. Разказва как, като тинейджър, Уотърс убива друго момче, пребивайки го с тояга и зарязвайки го в канавката. Когато излязъл от затвора започнал да бие собствената си майка и дори уринирал в лицето й. Последвали още присъди за кражби, нападения и измами. О’хеър заключава, че Уотърс е опасен индивид, а съдилищата са безразлични към осъждането му по заслуги – защото бил откраднал от атеисти.

Телефонната връзка прекъсва

Елън Джонсън

Когато членовете на борда на Американските атеисти Спайк Тайсън и Елън Джонсън най-сетне установили контакт с Джон Гарт Мъри в Сан Антонио по мобилния му телефон в началото на септември, той повторил, че семейството е било извикано по спешна работа, но отказал да сподели повече подробности. После Робин взела телефона; тя била притеснена за кучетата, но Елън я уверила, че всичко е наред. Джонсън обаче чувствала, че нещо не е както трябва. През следващите няколко седмици семейство О’хеър говорили по телефона с най-различни членове на организацията. Накрая, по време на последния разговор, Робин била толкова разстроена, че почти не можела да разговаря с Джонсън. Нейните последни думи били: „Знам, че ще постъпиш както трябва“.

Сетне, на 28 септември, семейство О’хеър спрели да вдигат телефона.

Никой не се свързал с полицията. Напротив, организацията на Американските атеисти се стараела да сложи край на вече носещите се слухове, че Маделин О’хеър е мъртва.

Месеците минавали. Елън Джонсън и останалите атеисти продължили делото на организацията, отричайки че нещо не е наред. Джонсън, която заела президентското място, казала на репортерите, че от организацията не липсват пари. „Ние просто не смятаме, че става дума за престъпление“, добавила тя. „Не мога да ви кажа защо. Просто – не смятаме“.

Теории за изчезването

Появили се няколко теории за изчезването. Една от тях била, че семейството е откраднало парите на движението и е избягало. В това вярвал и Дейвид Травис, бивш недоволен служител. Той знаел за едни пари в Нова Зеландия и подозирал, че може би има и други офшорни сметки. Но това не било всичко. Той и един друг служител в продължение на няколко години били виждали писма и бележки от Джон, в които той пишел, че ще емигрира в Нова Зеландия. Основната причина семейството да иска да избяга е заради съдебен процес, който изяждал купища пари, както и остатъка от репутациите им. Маделин се била опитала насила да превземе друга атеистка организация, наречена „Търсачи на истината“. Търсачите оказали силна съпротива и семейство Мъри-О’хеър се страхували, че ще загубят цялата си организация в съда. (В крайна сметка, след скъпоструваща законова битка, Търсачите на истината запазват своята автономност).

Другата сериозно обсъждана възможност била, че Маделин е изчезнала, за да умре на спокойствие. Тя често изразявала страха си, че когато умре, християните, или „Хритърсите“, както ги наричала, ще се опитат да се молят над тялото й и не желаела да участва в подобен театър.

Джон Гарт и Робин

Колкото до Джон Гарт и Робин – може би им било дошло до гуша от зависимостта им от властващата гранд дама и от задушаващия живот, който водели заедно. Джон се оплаквал, че му е писнало от „семейния бизнес“ и искал да зареже всичко и да започне отначало някъде другаде. Чувствителната и срамежлива Робин, на път да остане стара мома, без съмнение искала много неща, които никога нямало да постигне, докато живее в сянката на страховитата си баба. Когато двата кокер шпаньола изчезват от двора на дома им през декември 1995 година, спекулациите, че Джон и Робин са живи и здрави – със или без Маделин – и се крият някъде, се засилват още повече.

Друга теория е, че са станали жертва на престъпление. Истина е, че Маделин се сдобива с доста врагове през кариерата си. Репортерите, отразяващи случая, се натъкват на множество бивши последователи и служители. „Минаваше през хората като валяк“, казва един от тях. Нейният син Бил я обвинява, че е набелязвала самотните, объркани и изолирани от обществото хора – стига да имали пари – със същото безскрупулно лицемерие, за което обвинявала християните. Тя била атеисткият вариант на водач на религиозен култ. Но, защо тогава семейството отговаряло на телефона си през месец септември? Ако били отвлечени, защо нямало искане за откуп?

И последно, носели се слухове, че може би християнските и правителствени преследвания, от които О’хеър се оплаквала от години, вероятно са се оказали много по-зловещи, отколкото някой си представял. „Мисля, че Ватиканът го е направил“, казва един последовател. „Ватиканът или ЦРУ. Някой с достатъчно власт, че да го прикрие“.

Самата Маделин казва за списание „Лайф“ през 1963 година, че един единствен луд човек е достатъчен да сложи край на живота й: „Тези смъртни заплахи не са шега работа… Рано или късно, някоя нощ, някой смахнат ще получи видение от Исус Христос и с мен ще бъде свършено. Но, докато съм тук, ще продължавам да бъда скърцащото колело“.

Когато изчезват, семейство Мъри-О’хеър оставят зад себе си няколко недовършени проекта. Планирали да протестират срещу Папата, когато пристигне в Ню Йорк. Току-що били поръчали печатарска преса. Дали това било доказателство, че са отвлечени, или част от сложен замисъл за отвличане на вниманието на членовете на борда? Дали са се престрували, че всичко е както обикновено, докато източвали пари извън страната и тихо опаковали най-важната си придобивка – огромна библиотека с атеистка литература? Както казва обърканата Елън Джонсън: „те оставиха всичко в офиса непокътнато, една кола, всичките им лични вещи, домашните им любимци, личните им банкови сметки (недокоснати), както и парите на движението. Трудно е да се повярва, че са заминали за Шангри Ла с парите от касата“.

В добавка към слуховете, имало и наблюдения: семейството било забелязано в Тексас, Мексико, Нова Зеландия и на други места. Една от най-упоритите градски легенди е историята, че Маделин О’хеър е подала петиция до Федералната комисия по комуникациите (ФКК) за забрана на всички религиозни телевизионни и радио предавания. Въпреки множеството опровержения от страна на Американските атеисти и ФКК, този слух отказва да умре.

Безразличие към изчезването

Бил Мъри

Далеч не всеки атеист бил обзет от ужас заради изчезването на семейство О’хеър. Напротив, онези, които не одобрявали нападателния и вулгарен стил на Маделин, дори били облекчени, че тя вече не е най-видното лице на атеизма.

По времето, когато Бил Мъри научава, че майка му, брат му и отчуждената му дъщеря са изчезнали, в дома на О’хеър се самонастанява Спайк Тайсън, един от членовете на борда. Вместо да си помагат в търсенето, синът на Маделин и Американските атеисти си разменяли обиди в медиите. Всеки обвинявал другата страна, че не я е грижа за О’хеър, а иска да извлече ползи от тяхното изчезване и публичността около него. „Един от служителите на майка ми се нанесе в дома й… и спи в леглото й. Нейната най-близка „довереница“ Елън Джонсън незабавно сформира нов борд на директорите, за да сложи ръка над собствеността и банковите сметки на семейната организация. Нито един от техните „приятели“ не подаде сигнал за изчезването им в полицията“, казва Мъри.

Бил Мъри правилно предрича, че когато подаде сигнал за изчезването на собственото му семейство, ще бъде обвинен в „интересчийство и зловещ опортюнизъм“. Точно това се случва година след изчезването, когато Мъри подава сигнала, притиснат от обществения отзвук. Но полицията заявява, че няма доказателства за престъпление и че „според законите в Тексас, не е незаконно да изчезнеш“.

Самите атеисти нямали интерес да обявяват публично разкритията си за империята на Маделин. Тя винаги била твърдяла, че организацията на Американските атеисти има над 50 000 членове. В действителност имало само 2400. Семейство Мъри-О’хеър имало проблеми с данъчните и възникнали въпроси дали не са харчили парите на организацията като свои.

Загадъчен труп

През 1986 година Маделин О’хеър пише есе за Американските атеисти, споделяйки надеждата си, че след нейната смърт с тялото й няма да бъде правено нищо специално. Тя не искала някакви „мръсни Хритърси“ да се докопат до трупа й. Вместо това искала Джон и Робин да „хвърлят трупа й в морето“, където рибите да го изядат. Мъртвото тяло, пише О’хеър, не е нищо повече от „паднало листо на дърво, убито куче на магистралата, риба, хваната в мрежата“.

Мъжкото тяло, открито на брега на река Тринити на изток от Далас в началото на октомври 1995 година, лежащо по гръб, чисто голо и изоставено сред бурените и боклука, било точно това – листо, куче, риба на брега. Детектив Робърт Бьорклунд искал на открие „наглото копеле“, което било убило, осакатило и захвърлило този човек. Той проверил над 200 сигнали за изчезнали лица, но не могъл да идентифицира трупа, който сам по себе си не предлагал кой знае какви улики.

Тялото било без дрехи. Без татуировки. Почти без кръв. Без отличителни белези. Без ръце.

Без глава.

Така че тялото било фотографирано, взели му проби и го погребали в бедняшкото гробище. Но Бьорклунд не забравил мистериозния труп.

Репортерът и частният детектив

Есента се превърнала в зима, зимата в пролет и лятото се върнало отново в Тексас без вест и кост от семейство Мъри-О’хеър.

През лятото на 1996 година репортер от Сан Антонио, на име Джон Маккормак, получил задача да пише за историята на Мъри-О’хеър по случай годишнината от изчезването им. Маккормарк имал 20 години опит като журналист и лице на дружелюбен булдог. Заинтригувала ли го някоя история, той се вкопчвал в нея и не пускал. Той интервюирал членовете на борда на Американските атеисти, но установил, че устите им са като зашити – те даже отричали, че нещо не е както трябва.

Няколко месеца по-късно Маккормак най-сетне се сдобива с неопровержими факти, с които да работи: организацията на Американските атеисти най-накрая признала в данъчната си декларация за 1995 г. за липсата на голяма сума пари и всички доказателства сочели, че крадецът е Джон Гарт Мъри. Той бил уредил превода и тегленето на 600 000 долара малко преди изчезването си. Освен това бил продал Мерцедеса си чрез обява във вестника.

Подобна информация обикновено грабва вниманието на данъчните служби и най-накрая колелото на случая О’хеър започнало да се върти. Но не смъртта интересувала федералната данъчна агенция, а другата неизбежност – данъците. Семейство Мъри-О’хеър дължало значителна сума пари. През февруари 1997 година данъчните конфискували къщата и собствеността на семейството, изгонвайки самонастанилия се Спайк Тайсън.

Когато разкритията за липсващите пари излезли на бял свят, никой, който познавал О’хеър, не излязъл да каже: „Те не биха могли да го направят. Познавам ги. Те не биха откраднали тези пари“. Напротив, Арнолд Виа, описващ се като приятел на семейството, заявил: „Ако са ни заблудили, избягали и откраднали пари от нас, значи са мошеници“.

Репортерът Маккормак се свързал с частния детектив Тим Йънг, който решил, че търсенето на една от най-мразените жени в Америка звучи интригуващо. Йънг се сдобил с разпечатка от телефонните разговори на Джон Гарт от онзи последен, мистериозен месец в Сан Антонио. Двамата заедно започнали да проверяват всеки телефонен номер. Преди септември 1995 година Джон Гарт не бил използвал телефона си много, но през онзи последен месец от него били направени над 200 обаждания до финансови институции, бижутери, пътнически агенции. Всичко това подсилвало идеята, че семейството е планирало да напусне страната.

Маккормак обяснява: „Тръгнахме от врата на врата, обикаляйки местата където се беше обаждал. Почукахме на една от тях и открихме къде да отишли 600 000 долара“.

През месец септември 1995 година Джон Гарт се бил свързал с бижутерско ателие в Сан Антонио и поискал да закупи златни монети на стойност 600 000 долара. Бижутерът го инструктирал да преведе парите в сметката му и монетите били поръчани от негово име. Единственият път, когато бижутерът срещнал клиента си, бил когато Джон Гарт пристигнал на 29 септември да прибере своите 1500 монети. Бижутерът Кори Тикнор си спомня, че Джон Гарт изглежда нямал богат опит със златото и спешно се нуждаел от душ, но не изглеждал нервен или разтревожен. Пазачът го придружил до колата му и той изчезнал. Тикнор бил последният човек, виждал Джон Гарт Мъри жив.

Разкритията на Маккормак още повече задълбочили мистерията и спекулациите, но доказателствата продължавали да сочат към някаква нечестна игра от страна на Джон Гарт Мъри, или на цялото семейство.

Теорията на затворника

Бившият офис мениджър и затворник Дейвид Уотърс изпитвал желание да спекулира с изчезването на семейството не по-малко от всеки друг. Всъщност, той даже бил основният източник за разследващата статия на списание „Венити феър“, публикувана през пролетта на 1997 година, в която репортерът Мими Шуорц заключава, че семейство Мъри-О’хеър са заминали за Нова Зеландия.

Шуорц се натъква на изобилие от доказателства, сочещи че Мъри-О’хеър са възнамерявали да си присвоят парите на организацията и да избягат. Някои от документите и писмата й били дадени от Уотърс, който ги бил задигнал по време на службата си там. Те доказвали, че О’хеър са обсъждали да се преместят в Нова Зеландия от години. Уотърс твърдял също, че Маделин и Джон Гарт са го обвинили в кражбата на парите, защото бил надушил схемата им за пране на пари и намерението им да избягат от страната. Той пишел книга по случая.

Макар не един репортер да проявява интерес към документите и теорията на Уотърс, Бил Мъри все повече се убеждавал, че неговата майка, брат и дъщеря може би не са вече между живите. Според него, майка му не би могла да устои на публичността, предизвикана от нейното изчезване. Най-опасното място, на което човек би могъл да се озове, е между Маделин О’хеър и камерата, изтъква той.

Джон Гарт, Маделин и Робин

Мъри също така смятал, че колкото и голям да е светът, той не е достатъчно голям да скрие семейството му. „Става въпрос за трима много пълни хора. Робин поръчва две седалки в самолета, където и да пътува. Майка ми псува постоянно. Дори поединично биха ги запомнили. А заедно се забелязват като червено наметало пред бик“. С настъпването на втората годишнина от тяхното изчезване, Бил Мъри бил убеден, че семейството му е убито, и то за пари. Макар да не се преструвал, че скърби за загубата им, Мъри добросъвестно се опитвал да заинтересува най-различни органи на реда в разследването, но без голям успех и винаги изправен срещу враждебността на Американските атеисти.

Сигнал преобръща случая

Дани Фрай

Джон Маккормак продължил да се интересува от случая и се превърнал в авторитетен експерт по изчезването на О’хеър. През юни 1998 година, след като дава интервю за една телевизия, той получил анонимно обаждане, от което научил, че изчезването на дребния измамник Дани Фрай би могло да е свързано с изчезването на Мъри-О’хеър. Човекът на телефона казал, че е близък на Фрай и знаел, че той е пътувал от Флорида за Тексас през лятото на 1995 година, за да отседне не при някой друг, а при бившия затворник Дейвид Уотърс, след което изчезнал в края на септември – по същото време като семейството.

Маккормак бил заинтригуван. Той знаел, че Уотърс, който все още живеел в разнебитен апартамент в Остин, поддържа настойчиво теорията, че семейството е избягало с парите на Американските атеисти.

Но анонимният глас от другата страна на линията му казвал, че Уотърс знае прекрасно какво се е случило с Мъри-О’хеър – защото Уотърс ги е отвлякъл и убил. И човекът се страхувал, че същата съдба е сполетяла и Фрай.

Годеницата на Фрай потвърдила, че нейният любим е податлив на схеми за бързо забогатяване. „Дани не е от типа хора, задоволяващи се с 300 или 500 долара на седмица. Той искаше да направи много пари и постоянно ми казваше, че има голям, голям покровител в Тексас“.

Първоначално, Фрай се обаждал всеки ден на своята годеница и дъщеря си във Флорида, но към края на септември станал немогословен и уклончив. Годеницата му си спомня: „Започнах да му задавам въпроси и той наистина много ми се ядоса. Каза ми: „Не питай“. Последният ден, когато се обади, му казах: „Дани, моля те, прибери се вкъщи“, а той каза: „Трябва да свърша още едно нещо. Тогава ще се прибера“".

Но никога не се върнал. Дани Фрай се присъединил към Мъри-О’хеър, за да стане част от близо 100 000 изчезнали хора в Съединените Щати. Страхът от Дейвид Уотърс пречил на семейството на Фрай да търси публичност, но разследването на Маккормак им дало надежда, че истината може да излезе наяве.

Маккормак обмислял възможностите. Маделин О’хеър уволнява бивш затворник за кражбата на пари от Американските атеисти. Дани Фрай, както се оказва, бил лежал в затвора заедно с Уотърс. Фрай напуска семейството си и заминава за Тексас. Той изчезва в същия уикенд като семейство О’хеър – точно след купуването на златните монети.

Нещата придобивали доста зловещи нюанси, но липсвали солидни доказателства. А Дейвид Уотърс би могъл да погледне журналистите в очите и да каже: „По никакъв начин не съм свързан с тяхното изчезване“.

Междувременно, полицията в Остин все още твърдяла, че няма признаци за извършено престъпление. Семейство О’хеър липсвали вече от три години.

Когато Маккормак се сдобил с разпечатка от междуградските разговори на Фрай, той видял, че Уотърс е излъгал, казвайки че той и Фрай са само бегли познати и съвсем за кратко са се видели в Тексас. Още когато Фрай бил във Флорида през лятото на 1995 година, Уотърс му бил звънял по телефона и двамата дълго разговаряли. Фрай заминал за Остин и живял в апартамента на Уотърс, но през септември започнал да звъни на семейството си от Сан Антонио. Някои обаждания били направени от уличен телефон в североизточната част на града. В последните дни преди да изчезне Фрай отново се върнал в Остин.

Маккормак публикувал факта, че Дейвид Уотърс е бил в Сан Антонио през септември 1995 година, където си купил Кадилак за 13 000 долара в брой. Извлеченията от кредитните карти на Джон Гарт и Робин показвали, че по същото време те са теглили големи суми пари.

Обезглавеният труп се сдобива с име

Няколко месеца след анонимното обаждане за Дани Фрай, през есента на 1998 година Маккормак попада на кратка новина, която грабва вниманието му. Три години били минали от появата на обезглавения мъжки труп на брега на река Тринити. Полицията все още не била разкрила случая.

Маккормак се свързал с властите и обяснил, че може да има връзка между обезглавения труп, тримата липсващи атеисти и купчина златни монети. Полицията смятала, че убийството носи всички белези на разчистване на сметки в наркобизнеса, но, за щастие, проявили желание да тестват теорията на Маккормак. Семейството на Фрай съдействало, осигурявайки ДНК проби.

След няколко месеца получили отговора си.

„Потвърдено е“, съобщил детектив Робърт Бьорклунд, „че нашата жертва на убийство е Дани Фрай. Вероятността е… 99,99 процента“.

Гари Кар

Маккормак смело продължил да пише статии за уличаващите, но косвени доказателства срещу Уотърс, въпреки че вече му било ясно, че той е хладнокръвен убиец и изключително опасен човек. Тогава трети бивш затворник влиза в картината: Гари Кар също бил лежал в затвора с Дейвид Уотърс. Около 50-годишният Кар бил груб здравеняк, със склонност към изнасилвания и отвличания и бил излязъл от затвора само преди няколко месеца. Той също бил отседнал в Тексас в апартамента на Дейвид Уотърс, по времето на изчезването на семейство Мъри-О’хеър. Уотърс продължавал да се среща с репортери, хладнокръвно отричайки да е замесен в изчезването им.

Но, най-сетне, органите на реда си отворили очите. Три месеца след като Маккормак публикува материала си за убийството на Дани Фрай, федералните агенти се сдобиват със заповеди за обиск на дома на Кар и апартамента на Дейвид Уотърс в Тексас. Много от тяхната информация идвала от бившата съпруга на Кар и бившата приятелка на Уотърс, двете от които знаели за загадъчните събития от 1995 година, но си държали устите затворени цели три години и половина. Разкритията на Маккормак, обаче, и въпросите на полицията направили чудеса за събуждането на тяхната съвест.

В кратка последователност Кар и Уотърс се озовали в затвора по обвинения, несвързани със случая. В апартамента на Уотърс открили муниции, в нарушение на условната му присъда. Кар също бил задържан за притежание на оръжие. С помощта на събраните доказателства, сред които финансови извлечения и ръчен трион, ФБР успява да сглоби пъзела на историята за последния месец на семейство О’хеър на този свят.

Какво се случи със Мъри-О’хеър?

Маделин О'Хеър

Семейството било държано в плен в продължение на месец. Няма доказателства, че някой от тях се е опитвал да избяга или да потърси помощ през това време, което озадачава повечето наблюдатели. Маделин О’Хеър била пазена най-строго, в един мотел в североизточен Сан Антонио, а Робин вероятно е била с нея. Техен основен пазач бил Фрай, който нямал сериозно криминално досие и имал славата на чаровен, но бъбрив добряк. Уотърс го бил наел точно заради тези му качества – за да държи пленниците тихи и послушни, докато Уотърс се опитвал да измъкне парите им. Джон Гарт разполагал с най-много „свобода“. Освен разните банкови визити из Сан Антонио, той пътувал дори до Ню Джърси с Гари Кар, за да уреди транфера на парите за купуването на златните монети. Бил Мъри предполага, че подчинението на брат му е било купено с помощта на заплахи за сигурността на майка му и племенницата му. Може би Джон Гарт до последно е таял надеждата, че семейството ще бъде оставено живо.

Бившата приятелка на Уотърс свидетелства по-късно, че той е бил толкова ядосан, когато Маделин написала изобличаващата си статия, че фантазирал как я изтезава и изтръгва пръстите на краката й с клещи. За хладнокръвен психопат като Уотърс, просто да ограби О’хеър не било достатъчно отмъщение за това че загубил работата си и бил разобличен в статията. Той сигурно е предвкусвал как обяснява право в лицето на Маделин, как е допринесла за собственото си нещастие – как се е сдобил с писмата им, описващи плановете за бягство в Нова Зеландия. Той вероятно се е подигравал на пленниците си. Кой ги търси? Никой. Кой го е грижа за тях. Никой. Никой на този свят.

Маделин О’хеър, обаче, трябва да се е опънала на Уотърс с типичния й кураж, тъй като той така и не узнава за другите банкови сметки в Нова Зеландия на името на Джон Гарт, които остават непокътнати, нито за сметката в Сан Антонио, в която имало 23 000 долара. Уотърс се сдобил само с Мерцедеса, парите от кредитните им карти и половин милион долара в златни монети. Всъщност, имало още една партида от златни монети за 100 000 долара, която останала неприбрана от бижутера.

Робин и Маделин

Краят на септември трябва да е бил своеобразен краен срок за Уотърс – може би трудността да държи и да транспортира тайно трима души в средата на един малък град, се е оказала твърде тежко и опасно начинание. Семейството вероятно е срещнало смъртта си някъде около 29 септември 1995 г. Те сигурно са били удушени от Уотърс в мотела, или са били траспортирани, живи или мъртви, в склад, нает от друг негов съучастник на име Чико Осбърн. Вътре в складовото помещение, Уотърс, може би заедно с Кар и Фрай, се заема със зловещата задача да нареже телата с трион на части. По-късно те ги поставили във варели, които закарали в усамотено ранчо, намиращо се 120 мили разстояние. Семейство О’хеър са захвърлени в плитък гроб, където остават неоткрити повече от пет години.

Фрай надживява семейството с един или най-много два дни – после и той ги последвал, вероятно застрелян в главата и също разчленен.

След като Уотърс почиства склада с белина, той и приятелката му се настаняват в хотел, където се заемат сериозно да празнуват успеха си. Уотърс и Кар си купуват най-хубавите и скъпи костюми, поръчват шампанско и размахват гордо новопридобитите си часовници „Ролекс“. Повечето от парите били закътани в каса, наета от приятелката на Уотърс, но те все пак успяват да похарчат сериозна част от задигнатите 80 000 долара.

Във вселената на атеистите няма отмъстителен бог, нито дори върховен враг, който да раздаде възмездие. Но няколко дни след убийството на О’хеър и Фрай, Уотърс се върнал при касата, за да открие, че тя е отворена, а парите и монетите липсват. До стотинка. След всичките месеци на планиране и усилия, всичко, което му останало, било отмъщението и знанието, че може би е извършил перфектното престъпление. Но така ли било? Кой знаел за онези златни монети?

Епилог

Кар е изправен пред съда през май 2000 година, където съдебните заседатели чуват историята на едно хладнокръвно убийство. Без никакви тела, обаче, журито не осъжда Кар за убийство, но обвиненията в изнудване били достатъчни, за да го пратят в затвора до живот, тъй като той имал много предишни провинения.

Дейвид Уотърс

Дейвид Уотърс е обвинен в отвличането, ограбването и убийството на семейство О’хеър и получава присъди от 20, 60 и 25 години. Той сключва сделка и разкрива местонахождението на телата на убитото семейство. Уотърс умира от рак на белите дробове през януари 2003 година в болницата на федералния затвор в Северна Каролина.

Освен че разкриват убийствата на О’хеър и Дани Фрай, агентите най-накрая успяват да проследят липсващите златни монети. Оказало се, че група крадци от Сан Антонио са отворили с шперц касата, където Уотърс държал откраднатото си богатство. За тяхно изумление те попаднали на куфарче със златни монети, които незабавно се заели да похарчат. Само една монета била възстановена от полицията. Кражбата на монетите изглежда толкова чудата, толкова невероятна, че трудно би могла да се нарече съвпадение, но федералните агенти и самите крадци се кълнат, че точно така се е случило.

Липсващите кокер шпаньоли не се появяват никога отново след изчезването им от дома на семейство Мъри-О’хеър.

Единствената монета, възстановена от полицията

През януари 2001 година телата на семейството най-накрая са открити в земите на ранчо край тексаското градче Кемп Ууд. Агентите, водени до мястото от Дейвид Уотърс, намират черепи, овъглени парцали, нарязани кости и металния хълбок на Маделин О’хеър, по чийто сериен номер успяват да я идентифицират. В гроба откриват и отрязаните ръце и глава на Дани Фрай.

Враждата между Американските атеисти и Бил Мъри продължава. Президентът на организацията Елън Джонсън смята, че Бил Мъри няма право да иска останките на хората, които очевидно презирал. Мъри от своя страна заявява, че Джонсън иска да използва останките като реликва за набиране на средства.

След като самоличността на останките е потвърдена, те са предадени на Бил Мъри за погребение. Той съобщава, че ще уважи желанието на майка си и няма да се моли на гроба й.

Една от многото иронии в тази история е, че Маделин О’хеър се борила с правителството през целия си живот и съзнателно избягвала да плаща данъците си. Тя била особено подозрителна към ФБР, вярвайки че организацията на Дж. Едгар Хувър е отмъстителната сила на злата теокрация, която представляват Съединените Щати. Но, в крайна сметка, именно ФБР и данъчните служби отмъщават за нейното убийство.

“Надявам се да изживея живота си така, че когато умра, някой да го е грижа – дори това да са само кучетата ми. Все пак ми се иска за мен да поплаче някое човешко същество“.

– Маделин Мъри О’хеър

Източници: wikipedia.org, crimemagazine.com, beliefnet.com, trutv.com

Умната и красива Ани Деуани е застреляна по време на медения й месец в покрайнините на Кейптаун в Южна Африка. На 13 ноември 2010 година двамата с нейния съпруг милионер Шрин Деуани са отвлечени от група местни мъже, но, сякаш по чудо, той се измъква невредим. Тримата похитители, осъдени за убийството, казват че младият богаташ ги е наел да убият жена му.

Мъртва невеста

Имената на местностите звучат екзотично – Гугулету, Лингелету, Кайлича, Читуа Читуа, и създават представата за хора, танцуващи под ритъма на барабани в гореща лятна нощ.

Но ченгетата, наобиколили белия Фолксваген Шаран, изоставен в района на Лингелету, не намирали нищо екзотично в младата жена, просната на задната седалка на автомобила. Двете дупки между раменете й и другата във врата й, от която била изтекла толкова кръв, че вътрешността на колата представлявала червена локва, им подсказвали, че младата жена е мъртва.

Властите отцепват местопрестъплението

Те знаели името й: Ани Деуани.

Чудели се как ще кажат на съпруга й Шрин, който тази сутрин я бил обявил за изчезнала и чакал нетърпеливо новини в луксозния си хотел, какво са открили.

Това се случва в неделя, 13 ноември 2010 година, малко след 7 часа сутринта, но денят вече бил започнал преди два часа, защото това е Африка, където слънцето изгрява рано, а мракът се спуска бързо.

И по точно Южна Африка – страната, която неотдавна изплува свободна и щастлива от тривековна расова сегрегация – Апартейдът – но която все още се бори с едно от най-високите нива на престъпност в развиващия се свят. Според статистиките, публикувани от южноафриканското правителство през септември 2010 година, в периода април 2009 – март 2010 година са извършени над 2 милиона сериозни престъпления. От тях 68 332 изнасилвания, 17 410 опита за убийство, 16 834 убийства, 14 542 незаконни притежания на оръжие, 16 791 отвличания и 256 577 влизания с взлом в частни имоти.

Ани и Шрин Деуани идват тук за медения си месец от Англия.

След сафари в северната част на страната, те пристигат в луксозния петзвезден хотел „Кейп Грейс“ в парламентарната столица на Южна Африка, Кейптаун.

В нощта преди убийството, около полунощ, рецепционистката на хотела се обажда по настояване на разстроения Шрин Деуани, за да съобщи, че таксито, в което са пътували младоженците, е било похитено от двама въоръжени мъже, които отвлекли съпругата на милионера, 28-годишната Ани.

Полицията бързо пристига в хотела.

Те преценили, че е по-добре да не казват на Деуани какъв късмет има, тъй като подобни случаи винаги свършвали със смъртта на пътниците в автомобила.

Също така не му казали, че вероятността похитителите да са изнасилили жена му е 99,99 процента. А после вероятно са я застреляли или убили с нож.

Какво се случва

Деуани разказал историята си на полицията.

Предишната вечер, около 20:30 часа, таксито пристига пред хотела, за да откара него и съпругата му в ресторант в луксозния плажен курорт „Странд“, намиращ се на 31 мили югоизточно от Кейптаун.

Ани искала да види „истинската Африка“, затова Шрин помолил шофьора Зола Тонго да ги откара до едно от многобройните гета около Кейптаун, където живеят местните. Тези населени места датират от годините на Апартейда, когато единствено белите хора можели да живеят в градовете, а черните, както и тези от азиатски или смесен произход, били задължени от закона да живеят в гетата. Въпреки че Апартейдът свършва през 1994 година, комбинацията от недостиг на жилища и крайна бедност възпрепятства тези етнически групи да се преместят в градовете.

Животът в гетата е крайно несигурен и мизерен; хората живеят в колиби без електричество, топла вода и отопление. Все пак, поселищата се превръщат в туристическа атракция, понеже чужденците вярват, че това са единствените места, където биха могли да почувстват „истинската Африка“. Тук могат да похапнат африканска храна, сготвена в трикраки гърнета над огъня, да пият пенлива африканска бира и да танцуват цяла нощ под звуците на ритмичната африканска музика.

Животът в гетата е крайно несигурен и мизерен; хората живеят в колиби без електричество, топла вода и отопление

Гугулету, Лингелету и Кайлича са примери за такива поселища. И трите са близо до Кейптаун.

Гугулету, намиращ се на 10 мили югоизточно от града на път за курорта „Странд“, бил изборът на шофьора Тонго за „истинска Африка“. Името означава „наша гордост“ на Кхоса, езикът, говорен от 95 процента от почти 400 000 жители на поселището. За каква гордост точно става въпрос е спорно, понеже, според статистиките, 730 души са убити в гетото в периода 2005-2010 година. Това означава, че през тези пет години на всеки 60 часа е бил убиван човек.

Деуани продължил с историята си.

Той казал, че след като минали с колата през гетото, продължили към „Странд“, където вечеряли в суши ресторант. Тонго ги чакал отвън в колата си.

В 22:30 часа напуснали ресторанта и на път за Кейптаун решили да минат отново през Гугулету. След около половин час, на едно кръстовище, двама въоръжени мъже скочили на капака на таксито и заставили Тонго да спре. Изкарали шофьора под дулото на оръжията си от колата и един от похитителите скочил зад волана. Колата, с Деуани и пищящата Ани на задната седалка, отпрашила. Двайсет минути по-късно, около 23:20 часа, нападателите избутали Шрин през един от задните прозорци и продължили в тъмната нощ, отвеждайки ужасената Ани.

Впоследствие, той разказва на пресата: „Бях изхвърлен през прозореца в движение. Приземих се на купчина пясък”.

Шрин се опитал да вдигне тревога, като тропал по вратите на хората, но никой не отворил. Накрая успял да спре една минаваща кола и бил откаран в хотела, където подал сигнал в полицията.

Съчувствие и подозрения

Шрин и Ани Деуани

Докато богатият баща на Деуани, 62-годишният Пракаш от Бристол, и бащата на Ани, заможният електроинженер Винод Хиндоча, 61-годишен гражданин на Швеция от индийски произход, се качвали на самолета на лондонското летище Хийтроу, за да отлетят за Кейптаун, любовната история на Шрин и Ани се превръща в гореща новина не само в Южна Африка и Англия, но и по целия свят.

Ани Хиндоча е родена в Швеция и е дете на индо-угандийски родители. Винод Хиндоча и неговата съпруга бягат от Уганда през 70-те години на 20-и век, когато тогавашният президент на африканската държава Иди Амин прибягва до серия от антиазиатски погроми. Швеция им предлага убежище. Ани израства в Мариестад, на три часа път с влак от шведската столица Стокхолм. Тя е отлична ученичка, завършва електроинженерство и работи за компанията „Ериксон“.

През 2009 година красивото тъмнокосо момиче заминава в Англия на гости при своя братовчедка в Лутън.

Приятели я запознават с Шрин Деуани. Привлекателният младеж бил не само син на милионера Пракаш, но сам се радвал на огромно богатство.

Шрин Деуани учи за счетоводител, но впоследствие се присъединява към фармацевтичния бизнес на баща си и брат си Прейен, за да открие верига от 10 старчески домове в Югозападна Англия и Южен Уелс. Смята се, че компанията му PSP Healthcare е на стойност 24 милиона долара.

Ани се премества в Бристол и започва работа в PSP. Освен това се занимавала и с моделство.

През юни 2010 година Ани и Шрин се сгодяват и на 28 октомври се оженват в Мумбай, Индия. На сватбата, която продължава три дни и струва 310 000 долара, пристигат 300 гости, главно от Англия и Швеция.

През юни 2010 година Ани и Шрин се сгодяват и на 28 октомври се оженват в Мумбай, Индия

На 3 ноември двамата се връщат в Бристол, за да празнуват индийския фестивал Дивали със семейство Деуани. Младоженците щели да живеят в огромна, елегантна къща в богато предградие.

В неделя, 7 ноември, влюбените отлитат за Йоханесбург на меден месец. Те били женени само от 10 дни. От международното летище в Йоханесбург заминават на север за град Нелспройт, а оттам пътуват 45 минути до резервата „Саби Санд“, граничещ с най-големия резерват в Южна Африка, Национален парк Кругер. Двамата мързелували край басейна на хотела или ходели на фото сафари, тъй като ловът в резерватите е забранен.

Четири дни по-късно, на 12 ноември, младоженците заминават за Кейптаун. На летището на крайокеанския град избират съдбовното такси Фолксваген Шаран, вместо да използват хотелски трансфер.

Докато южноафриканската полиция се питала защо туристите са толкова глупави да минават през гетата през нощта, и то два пъти, а много от тях се съмнявали във версията на Деуани за случилото се, английските медии публикували истории за това колко опасна е Южна Африка. Старите колониални рани и предразсъдъци избили на преден план; Южна Африка е холандска колония от 1652 до 1795 година, когато Британската империя я превзема, за да попречи на Наполеон да го стори пръв. Англичаните по принцип не вярват, че която и да е от бившите им колонии е способна да се управлява сама и вече били изразили съмненията си за домакинството на Южна Африка на Световното първенство по футбол 2010. Страната е опасана от много дълги самотни пътища, а нападенията над автомобили са нещо обичайно. Но преди всичко, натъртвали английските медии, Южна Африка се слави с извънредно висока престъпност.

Така че, за англичаните, убийството на Ани Деуани било доказателство, че Южна Африка не е мирната „нация на дъгата“, както твърди лауреатът на Нобеловата награда и бивш президент на страната Нелсън Мандела, а диво и опасно място.

Медиите в Южна Африка отвръщат на критиките и задават много въпроси. Защо Шрин Деуани остава жив? Защо, ако е бил изхвърлен от прозореца на движеща се кола, няма нито една драскотина? Защо шофьорът на таксито не е бил убит? Двамата похитители със сигурност са били наясно, че Тонго и Деуани ще могат да ги опишат на полицията и да ги идентифицират. И най вече, медиите подлагат на съмнение здравия разум на човек, съгласил се два пъти да бъде прекаран през гетото посред нощ, и то заедно със съпругата му.

Всяка година милион и половина чуждестранни туристи посещават Кейптаун, което прави града една от най-бързо растящите туристически дестинации в света. Както посочват местните вестници, ако туристите престанат да идват, препитанието на милиони хора в страната, от различни етнически групи, ще бъде застрашено.

Докато полицията се занимавала с аутопсията на тялото на Ани, Шрин се обърнал към услугите на известния адвокат от Йоханесбург Били Гунделфингер. Но той не остава за дълго негов съветник и подава оставка на 4 декември. Гунделфингер отказва да сподели причините за решението си, тъй като трябва да спазва конфиденциалността между клиент и адвокат.

Всичко, което южноафриканската полиция си позволява да каже за аутопсията на Ани е, че тя не е била изнасилена.

Всичко, което казват за убийството й е, че нейното тяло е било намерено в похитената кола в район на Гугулету, известен като Лингелету Запад. Похитителите били изхвърлили Шрин от колата край близкото поселище Крайлича. Това означава „нов дом“ на езика Кхоса и приютява над 400 000 хиляди души, 40 процента от които са под 19-годишни. Това е едно от най-бедните поселища в страната, но в нивото на престъпността се наблюдавал спад в последните няколко години. Според полицията, това се дължи на съдействието на гражданите в борбата срещу престъпността. Смята се, че някой от жителите е видял таксито с тялото вътре и е извикал полицията.

На 16 ноември Деуани и двамата бащи заминават обратно за Англия. Тялото на Ани също идва с тях – в товарното отделение на самолета.

Никой в Южна Африка не разбира защо полицията позволява на Шрин да напусне страната. Според медиите, той би трябвало да остане в Кейптаун, за да помага на полицията в разследването, защото със сигурност бил в състояние да разпознае убийците..

“Той не е заподозрян, така че не можем да го държим против волята му“ – обяснява полицейският комисар.

Разследване

Докато медиите продължавали да спекулират за убийството, южноафриканската полиция оставала все така тайнствена, отказвайки да дава информация, докато тече разследването.

На 6 ноември, когато тялото на Ани летяло към Англия, капитан Фредерик ван Уик от полицията в Кейптаун съобщава, че хората му „работят по следа“, без да каже нищо повече.

Золиле Мнгени

Ден по-късно в поселището Лингелету е задържан 26-годишен мъж на име Золиле Мнгени. Той и по-малкият му брат спели в къщата на баба си, когато ченгетата нахлули.

В следващите 24 часа Мнгени е отведен в белезници в съда и обвинен в „убийство, отвличане и грабеж“. Той отрича да има нещо общо с убийството на Ани, макар че полицията намира оръжие, празни гилзи и открадни вещи на Ани в дома на баба му – ръчен часовник, гривна от бяло злато с диаманти, дамска чанта и мобилен телефон. Адвокатът на Мнгени твърди, че полицията го била „полузадушила“ с найлонова торба по време на разпита.

Мзиуамадода Куобе

След два дни са арестувани още двама мъже. Мзиуамадода Куобе (25 г.), също от Лингелету, и 31-годишният таксиметров шофьор Зола Тонго.

Куобе също се оплакал чрез адвоката си, че полицията се е държала грубо с него по време на ареста и разпита. Той твърдял, че са го били и ритали.

Колкото до Тонго, първоначално той заявил, че е не по-малко жертва на Мнгени и Куобе от младоженците. Но много бързо променил историята си. Щял да говори, казал той на полицията. След като сключил сделка, Тонго не просто проговорил, а запял като птичка. Разказал, че Деуани му е платил няколко хиляди долара да организира убийството на Ани.

При появата на това шокиращо разкритие по вестниците в целия свят, Шрин Деуани пламенно отрикъл да е поръчвал убийството на обичната си съпруга.

За да му помогне да предаде това съобщение по-убедително, той наема английския PR гуру Макс Клифърд.

Клифърд, известен с работата си за оскъдно облечени изгряващи звезди и политици, замесени в секс скандали, казва: „Срещнах се Деуани. Говорих с него. Погледнах го в очите. Зададох му всички въпроси, които задаваха журналистите досега и напълно му повярвах”.

Ани Деуани е кремирана в Бристол, според индуистката религия, а опелото е извършено в родния й град Мариестад в Швеция.

Историята на Тонго

Зола Тонго

Според историята на Тонго, той бил видял семейство Деуани за първи път на 12 ноември, когато ги взел от летището, за да ги закара в хотела. Докато пътували, те го попитали дали би им показал някои туристически забележителности. Щели да му платят в брой за допълнителните екскурзии.

Половин час по-късно той бил оставил влюбените в хотела и докато ги чакал отвън, в случай че им потрябва ненадейно, Шрин Деуани бил дошъл при него и го попитал дали познава някого, който би могъл да премахне човек.

Планът за убийството бил разработен на следващия ден, докато Тонго карал Деуани към дилър на черната борса, който да обмени доларите му в южноафрикански рандове.

Човекът, който Деуани искал да премахне, била Ани. Тя щяла да бъде убита във фалшиво отвличане. Деуани казал на Тонго, че вече бил използвал този метод веднъж.

Самият Тонго не притежавал уменията и куража да премахне младата жена, нито пък познавал някой, който би могъл да го направи. Но той все пак познавал някого с връзки в подземния свят и отишъл да говори с него.

Този човек бил 31-годишният Монде Мболомбо, рецепционист в хотел „Колизеум“.

“Казах на Мболомбо, че ще получи 2500 долара за работата. Той каза, че иска 1000 долара да намери наемник, на когото ще плати 1500″, казал Тонго на полицията.

Мболомбо наистина познавал човек, който би могъл да извърши убийството. Всъщност познавал двама: Мнгени и Куобе.

В 20:30 часа Тонго взел двойката от хотела в таксито си и фалшивото отвличане, което били замислили с Деуани, влязло в ход.

Той закарал младоженците до уреченото място в Гугулету, където щели да ги чакат двамата убийци. Но тях ги нямало. Закарал ги до курорта „Странд“ за вечеря. Преди да стигнат до ресторанта, изпратил СМС на Деуани да му напомни да не забрави за парите. Шрин му отговорил от задната седалка, че парите са в плик на предната. После, Деуани излязъл при Тонго пред ресторанта, за да го попита какво става и да му каже, че иска работата да бъде свършена тази нощ. Докато двойката вечеряла, Тонго се обадил на убийците, за да узнае къде са били по-рано и да се увери, че ще бъдат на уговореното място след 23:00 часа.

Заплашен

Шрин Деуани

„Заплашиха ме с пистолет“, защитавал се Шрин Деуани в Бристол, с очи, зачервени от плач.

Той разказва друга история за отвличането.

„Не искам да навлизам в подробности за случилото се, защото вероятно ще заплача. Те бяха толкова безчувствени. Опряха пистолет в главата ми и дръпнаха предпазителя. Точно като във филмите. Двамата повтаряха: „Няма да ви нараним. Само искаме колата“. Това беше лъжа. Молехме се да ни изхвърлят заедно. Прегръщах Ани, когато им казах: „Щом няма да я нараните, защо не ни пуснете?“.

Но тази история леко се променя.

По-късно Деуани казва, че Тонго бил предложил да минат през Гугулету. Освен това, заявява, че той и жена му са били държани в колата 40 минути преди да бъде изхвърлен, а не 20. Шрин оказал съпротива на двамата убийци, но те били по-силни и го изхвърлили. Запазили телефона му, но той се опитал да се свърже безуспешно с телефонния оператор на Ани, за да ги помоли да проследят телефона й. Когато никой не могъл да му помогне, Шрин умолявал полицията да изпрати хеликоптер над Кейптаун в търсене на колата.

За мъртвата си съпруга казал, че тя обичала живота и била много щастлив човек.

А за версията на Тонго за случилото се, отбелязал: „Търсих толкова дълго идеалния спътник в живота… защо ще искам да я убия?”.

Двамата, казал той, отишли на романтична разходка по плажа след вечерята. Държали се за ръце.

PR гуруто Клифърд също отхвърля версията на Тонго за нощта на убийството. Нарича я възмутителна.

Както и семейство Деуани.

Също и семейство Хиндоча.

Чичото на Ани, Ашок Хиндоча, казва че южноафриканската полиция трябва да се разрови по-дълбоко в убийството. Освен това заявява, че Шрин трябва да се върне в Южна Африка, за да изчисти името си.

Разговор

Докато медиите в Южна Африка не криели факта, че вярват повече на Тонго, отколкото на Деуани, хората, които познавали младоженците, започнали да говорят за тях.

Прейен Деуани описва брат си като човек с много силен характер. Бивш негов учител го описва като впечатляващ млад мъж, извънредно талантлив, много дипломатичен и роден лидер. Всички били на мнение, че двамата младоженци са били лудо влюбени  и щастливи един с друг.

Бащата на Ани, Винод Хиндоча, изразява съмнения за начина, по който южноафриканската полиция разследва случая. Той се чудел, защо са позволили на зет му да напусне страната четири дни след убийството на дъщеря му и защо не са извършили втора аутопсия; появили се слухове, че Ани все пак е била изнасилена. Английските власти също не извършват аутопсия.

Винод Хиндоча също изразява желанието си зет му да се върне в Южна Африка, за да идентифицира официално двамата убийци и таксиметровия шофьор. Той се свързва с лондонския таблоид „Мейл“, за да им каже, че дъщеря му е била потънала в сълзи по време на полета и дори отказала да седне до съпруга си в самолета.

Той казва на вестника: „Чухме, че стюардесата е забелязала, че седят отделно, а Ани плаче. Стюардесата попитала Ани дали иска да седне до Шрин, но тя отказала”.

Междувременно, южноафриканската полиция също вече настоявала Шрин да се върне в Кейптаун, за да им помогне в разследването. Дори заявили, че ако не се върне доброволно, Южна Африка ще поиска екстрадицията му от Англия.

Отказвайки да се върне обаче, Шрин Деуани наема лондонския адвокат Клеър Монтгомъри.

Той казва на английските журналисти: „Твърденията, че съм замесен по някакъв начин просто отричат всякаква логика. Ани нямаше застраховка живот, нито завещание. Нямам мотив – финансов, или друг. Обичах я и все още я обичам”.

Процесът на Тонго

Зола Тонго

В понеделник, 6 декември, само 24 дни след убийството на Ани започва процесът срещу Зола Тонго.

Тонго пристига в сградата на съда в полицейска кола и отчаяно се опитва да скрие лицето си с бялата си риза.

В претъпканата съдебна зала прокурор Родни де Кок излага случая, намеквайки за участието на Шрин Деуани.

Тонго потвърждава историята, която разказал на полицията. Той и Деуани се били договорили, че ще бъдат изхвърлени от колата невредими, но Ани ще бъде убита. Неговата част от парите, които Деуани предложил, била 700 долара.

Съдия Джон Лофи казва: „Предполагаемото похищение на колата в действителност представлява част от плана на съпруга на починалата Шрин Деуани. Обвиняемият решава да скрие истинските факти, а именно, че починалата е била убита по искане на съпруга й”.

Прокурор Де Кок излага условията по сделката, която Тонго сключва с властите. До 1997 година, когато Южна Африка отменя смъртната присъда, наказанието не само за убийство, но и за съучастие в такова, е смърт чрез обесване, но в наши дни максималната присъда за убийство е доживот, което означава 28 години зад решетките, преди осъдения да има право на помилване. Като съучастник в убийството Тонго щял да получи доживотна присъда, но заради сключената сделка му дават само 18 години затвор.

Той все още криел лицето си, когато го извеждат от сградата на съда.

Процесът на Мнгени и Куобе бил насрочен за февруари 2011 година.

Колкото до Мболомбо, той бил освободен от отговорност, при условие че продължава да съдейства на полицията и да даде честни показания на делото срещу Мнгени и Куобе. Както и на процеса срещу Шрин Деуани, ако такъв изобщо някога се състои в Южна Африка.

В признанията си пред полицията Мболомбо казва, че в деня след убийството на Ани бил попитал Куобе какво се е случило предната нощ. Отговорът бил: „Не чу ли новините? Само за това говорят”.

Истини или неистини?

Макар Тонго да е признат за виновен, а Мнгени и Куобе очаквали процеса си зад решетките, където вероятно щели да останат поне за следващите 28 години, името на Деуани не слиза от първите страници.

Някои лондонски вестници съобщават, че са попаднали на записи от камера, които показват как Ани минава през лобито на хотела, с очи вторачени в лаптопа й. Според пресата, полицията в Южна Африка вярвала, че този лаптоп би могъл да съдържа ценна информация, която да хвърли светлина върху взаимоотношенията на двойката. Дали са се карали, или пък са осъзнали, че бракът им е грешка. Лаптопът обаче липсвал.

Според редакторите имало още един запис от охранителните камери в хотел „Кейп Грейс“, който показвал как Деуани подава на Тонго плик, който последният пъха под дрехите си и изчезва в тоалетната. Полицията смята, че той е отишъл там да преброи парите си; може би да ги раздели на четири, за да плати на съучастниците си. Тази сцена е записана два дни след убийството на Ани и потвърждава твърденията на Тонго, че Деуани му е платил в този ден.

Вестниците съобщават и за друга изтекла информация по случая.

Само един от сигналите бил потвърден със сигурност – че Деуани е прибегнал до хитрост, за да получи отстъпка от хотела, казвайки им че е високопоставен туристически служител от Англия.

Информацията, която не е потвърдена, е:

Деуани поискал да му бъдат върнати парите за неизползвания самолетен билет на Ани.

Бизнесът на Деуани имал дългове за 10,3 милиона долара.

Бракът на Шрин и Ани не бил по любов, а уреден от семействата им.

Човекът, за когото споменава Деуани, казвайки на Тонго, че веднъж вече е убивал някого в Южна Африка, е доктор Покс Рагавджи. Докторът бил застрелян през 2007 година в похитената си кола в град Кинг Уилямс, на около 600 мили от Кейптаун.

Деуани бил скрит хомосексуалист.

Немският господар

Последният слух започва да придобива достоверност, когато един немски мъж и мъжка проститутка, известен сред хомосексуалните среди в Англия като „Немския господар“, докладва на полицията в Лондон, че Шрин Деуани му бил платил за три извратени секс сеанса в периода септември 2009 и април 2010 година. Полицията не назовава германецът, но лондонските таблоиди публикуват негова снимка в кожена униформа и военна шапка. Тъй като в Англия не се смята за провинение да си вземеш момче под наем, освен ако уговорката не се състои на публично място, полицията не можела да повдигне обвинения срещу германеца. Полицията в Южна Африка, обаче, изразила желание да си поговори с него относно сексуалността на Шрин.

Но информацията, която се оказва най-унищожителна за репутацията на Деуани и неговите твърдения, че не е виновен за смъртта на съпругата му, са слуховете за убийството на доктор Рагавджи. Смъртта на доктора остава неразкрита, но полицията в Южна Африка отхвърля версията за грабеж, тъй като портфейла на жертвата не бил откраднат, както и неговият златен часовник и мобилен телефон.

Г-жа Рагавджи се притичва на помощ на Деуани, описвайки всяка връзка между убийството на съпруга й и това на Ани като нелепа, защото двамата мъже дори не се били срещали. Въпреки това южноафриканската полиция отваря наново случая.

Южноафриканският правен консул в Англия, Бен Уотсън, настоява английската полиция да арестува Шрин Деуани и да го държи зад решетките, докато не се проведе изслушване за екстрадицията му в Южна Африка. Полицията в Кейптаун не само искала да го разпита за убийството на съпругата му, но и за това на доктор Рагавджи.

Във вторник, на 7 декември, Шрин Деуани се предава на полицията в Бристол. Южноафриканският полицейски комисар Беки Келе го нарича „маймуна“. Това не помага особено за изглаждането на старите колониални рани и предразсъдъци.

На следващия ден Деуани се явява пред съда. Получава право на освобождаване под гаранция, но преди да може да напусне съдебната зала, консул Уотсън успява да убеди съдията да промени решението си. Деуани, видимо шокиран и разстроен, е откаран в лондонския затвор Уондсуърт. Щял да остане там, докато бъде решен въпросът с екстрадицията му. Негов съкилийник е не друг, а скандалният основател на Уикилийкс Джулиан Асанж, който също очаквал решение за екстрадиция.

Ден по-късно Деуани в крайна сметка получава право на освобождаване под гаранция.

Семейство Деуани плащат 388 000 долара и прибират сина си, екипиран с електронна гривна на глезена, обратно в Бристол. Той щял да бъде под домашен арест, който можел да нарушава само веднъж на ден, само за да се разпише в местното полицейско управление.

PR гуруто Макс Клифърд казва, че семейството е много доволно от решението за пускане под гаранция и че Деуани ще продължи да ходи на терапевт, заради травмата, преживяна от тежката му загуба.

Шрин дава ясно да се разбере чрез адвоката си, че ще се бори срещу екстрадиция в Южна Африка. Той нямал никакво намерение да се връща там доброволно.

А сега какво?

Ейми Денборг

Сестрата на Ани, 32-годишната Ейми Денборг, казва за пресата, че, ако Деуани е виновен, то „неговата постъпка е непростима“. Тя, обаче, отказва да бъде въвлечена в дебат за това дали нейното семейство смята, че той е виновен. Семействата Хиндоча и Деуани не поддържали вече никакъв контакт; последното им общуване било преди Тонго да обвини Шрин, че е организирал убийството на Ани. Винод Хиндоча казва: „Ако не го е направил, от какво се страхува? Ако я е обичал толкова много, колкото казва, трябва да се върне в Южна Африка и да идентифицира убийците й”.

Минава първата Коледа след убийството на Ани, а после и Нова година.

Шрин Деуани никога не напуска своя луксозен дом в Бристол, а електронната му гривна никога не подава сигнал.

В края на януари 2011 година, в красивия стар колониален град Кейптаун, нажежен от безмилостното африканско слънце, се провежда предварително съдебно заседание. Двамата обвинени Мнгени и Куобе не се явяват, а са представени от своите адвокати.

В писмената клетвена декларация, прочетена в съда от капитан Хендриксе, Куобе признава, че докато са карали похитената кола след изхвърлянето на Шрин през прозореца, той е чул един единствен изстрел от задната седалка, където седели Мнгени и Ани. Куобе се стреснал, отбил от пътя и слязъл от колата. Видял Мнгени да търси гилзата на четири крака. Отишъл да му помогне, намерил гилзата и я изхвърлил в канавката.

Капитан Хендриксе не споменава в съда факта, че Куобе бил отрекъл в показанията си да е имало заговор, замислен от Шрин Деуани, за убийството на Ани. Този пропуск е отбелязан от лондонския „Дейли Мейл“: „Когато оръжието внезапно стреля, той (Куобе) е шокиран. Ако са планирали да я убият, със сигурност са щели да го направят на място, където да могат да се отърват както трябва от оръжието. А и да скрият трупа“. Вестникът бил очевидно на страната на Шрин Деуани.

Шрин отново попада в полезрението на медиите в средата на февруари 2011 година, когато го откарват в болницата, след като припада в дома си. Разчува се, че е направил опит за самоубийство. Това, обаче, е незабавно отречено от семейството му. PR-ът Мак Клифърд заявява, че той страда от посттравматичен стрес. Скоро пресата обявява, че Шрин бил погълнал 46 хапчета от предписано лекарство с намерението да умре. Но заседанието, решаващо неговата екстрадиция, щяло да се проведе въпреки всичко на 3 май.

На 21 март, реагирайки на психиатричния доклад за състоянието на Шрин, съдът му нарежда да постъпи на лечение в клиника. Шрин се настанява в петзвездната лечебница „Прайъри“, където са се лекували знаменитости като супермоделът Кейт Мос, певецът Роби Уилямс и Рони Ууд от групата Ролинг Стоунс. Трябвало да продължи да носи електронната гривна.

Междувременно в Южна Африка, полицията казва на медиите, че разследването им за смъртта на Ани е „почти завършено“. Те изразяват убедеността си, че Шрин ще бъде екстрадиран и изправен на съд в Кейптаун.

Престоят на Шрин в клиниката не продължава дълго. На 11 април той се премества, очевидно по собствено желание, в строгоохраняваната болница за умствено болни „Сигнет“.

Какво се случва в „Прайъри“?

Шрин Деуани

„Не беше много щастлив. Случиха се някои неприятности“ - обяснява PR-ът Клифърд на медиите.

Но медиите разбират скоро, че истината е малко по-различна.

Шрин бил станал буен и шумен и, според служител в клиниката, бил замерил с чиния друг пациент по време на спор. Хвърлил възглавница и по медицинска сестра. „Другите пациенти се страхуват от него. Казаха ми, че се чувстват в опасност“, казал здравният работник за лондонския „Сън“. Вестникът съобщава също, че Шрин бил напуснал клиниката на своя глава и се бил прибрал у дома, нарушавайки условията по гаранцията си.

Престоят му в „Сигнет“ бил също толкова кратък.  След две седмици, по решение на съда, той бил изпратен в строгоохранявания блок на болница „Блекбъри Хил“ край Бристол. Служителите в „Сигнет“ се оказали неспособни да се справят с нарастващо агресивното му поведение.

На 3 май 2011 година се провежда заседанието за екстрадиция, но без присъствието на Шрин. То било отложено за месец юли, или за по-късна дата, когато бъдело решено, че Шрин е здрав психически.

Медиите в Южна Африка започнали да се готвят за 1 юни, когато щял да започне процесът срещу Мнгени и Куобе.

Но Куобе пристига сам в сградата на съда от затвора с максимална сигурност Полсмур и е затворен в килия до началото на заседанието.

Къде е Мнгени?

Никой – полиция, адвокати и прокурори – не знаел къде е Мнгени.

Докато всички в съда са вцепенени от ужас, че полицията е могла да „загуби“ затворник, властите се заемат да претърсят сградата. Мнгени го няма никъде.

Час по-късно прокурорите съобщават, че са открили Мнгени, след като са се обадили в затвора. Мнгени се бил разболял и бил откаран в болницата на затвора със силно главоболие и нарушена ориентация.

Делото е отложено за 13 юни.

Медиите в Южна Африка и Англия не закъснели да разкрият фактите около „внезапното“ заболяване на Мнгени.

То изобщо не било внезапно.

Золиле Мнгени след операцията в съда

В средата на март Мнгени започва да се оплаква от главоболия и да се държи като пиян. Откарват го в болницата на затвора, а оттам в болница „Гроте Шур“ в Кейптаун, където професор Кристиан Барнард извършва първата сърдечна трансплантация в света през 1967 година. Мнгене е подложен на операция за изтегляне на течност от мозъка. Ядрено-магнитният резонанс разкрива, че той страда от злокачествен мозъчен тумор. Докато го чакали в съда за процеса, той все още бил в болницата, очаквайки да бъде опериран.

Процесът е отложен за 13 юни, но малцина вярвали, че Мнгени изобщо ще бъде съден. По-вероятно било да умре в болницата.

След гафа на полицията в Южна Африка с Мнгени, мнозина са убедени, че никой британски съд няма да се съгласи да екстрадира Шрин, за да бъде съден там.

Семейството и приятелите на Ани в Англия, Швеция и Индия обаче, хвалят южноафриканската полиция за разследването им, но са разстроени и ядосани от това, че Шрин крие истината за случилото се в Кейптаун. Някои от тях открито изразяват мнението си пред медиите. Други го правят анонимно.

От онова, което казват, изглежда, че новоомъжената Ани е била притеснена от нещо, което щяла да сподели със семейството си, когато се върнела от медения си месец.

Един от пожелалите да останат анонимни е приятелка на Ани, която живее в Мумбай, Индия, където се състояла сватбата им.

Тя казва на лондонската преса, че двете си били разменили СМС-и на 7 ноември – шест дни преди убийството. Тя попитала Ани: „Как си? Как върви?“, а Ани й отговорила: „добре съм, плаченето се превърна в новото ми хоби”.

Същата приятелка споделя, че Ани била хвърлила годежния си пръстен по Шрин осем дни преди сватбата. После Ани й казала: „Радвам се, че свърши“ и че тя и Шрин са „просто несъвместими“.

Заговорило се и за чувствата на Шрин.

Немският садомазохист, идентифициран от полицията като родения в Мюнхен Леополд Лейсер – споделя как Шрин му бил казал, че иска да се „измъкне“ от брака с Ани.

Според него, през април 2010 година, седем месеца преди великолепната сватба в Мумбай, неговият клиент Деуани му казал, че Ани е „добро, чудесно момиче“, за което не искал да се ожени, но не можел да разтрогне годежа, защото семейството му щяло да се откаже от него. Шрин вече бил разтрогвал един годеж. Преди да срещне Ани, той бил сгоден за дъщерята на индийския самолетен магнат Бупендра Кансагра. Не се знае как точно била приключила тази връзка.

На 14 май 2011 година пепелта на Ани е разпръсната във водите на езеро край родния й град Мариестад в Швеция. Семейство Хиндоча дава ясно да се разбере, че Деуани не са поканени на церемонията.

На 13 юни, както се очаквало, в съдебната зала в Кейптаун се явява единствено Куобе. По-рано съдът бил получил уверение от болницата, че Мнгени е преминал операция за премахване на мозъчен тумор и все още е пациент там. Той щял да бъде в състояние да се яви в съда след около два месеца.

Делото е отложено за 2 август 2011 година.

Полицията била уверена, че на този ден Шрин Деуани, вече екстрадиран, ще бъде под ключ в затвора в Кейптаун.

Няма процес

2 август идва.

Полицията и прокуратурата в Кейптаун посрещат новината с удължени лица – в съдебната зала отсъствали двама – Шрин Деуани и Золиле Мнгени.

На 19 юли лондонският съд изслушва адвокатите на Шрин, които го описват като склонен към самоубийство. Според тях, той щял със сигурност да отнеме живота си, ако го екстрадират. Шрин бил в съда с подпухнал и нездрав вид. Съдията решил да отложи заседанието за 10 август.

Колкото до Мнгени, въпреки операцията и химиотерапията, неговият тумор го убивал. Той имал проблеми със зрението, халюцинации и дори лечението да премахнело рака, нямало да бъде в състояние да отговаря на обвиненията в съда.

Куобе бил откаран обратно в килията му, а новата дата за процеса насрочена за 20 септември 2011 г., макар никой да не вярвал, че Мнгени ще може да се яви.

Въпреки всичко, роднините и приятелите на Ани и десетките хиляди хора от целия свят, съпричастни към нейната злочеста участ, продължили да таят надежда, че на 10 август съдията ще реши, че Шрин трябва да бъде екстрадиран в Южна Африка.

На 10 август 2011 година той го направил.

След двучасово заседание, съдията обявил, че Шрин може да бъде екстрадиран. Той не приел аргументите на адвокатите, че клиентът им страда от посттравматичен стрес, депресия и дори може би умствено заболяване, като причина. Съдията пренебрегва и аргумента, че „хубавият, млад и физически зрав“ Шрин би могъл да бъде насилен от затворници, страдащи от СПИН. Той изразил увереност, че Шрин ще бъде държан в единична килия в един от най-добрите затвори в Южна Африка.

Но радостта от присъдата бързо утихнала, когато станало ясно, че решението на съдията не е крайно. Държавният секретар Тереза Мей трябвало да вземе последното решение, а това можело да отнеме седмици и дори месеци. Дори тя да потвърдяла присъдата на съдията, адвокатите на Шрин можели да обжалват във Върховния съд, а после и в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Освен това той нямало да бъде екстрадиран, за да бъде съден, а само да бъде разпитан от полицията, която трябвало да установи извън всякакво съмнение, че е организирал смъртта на невестата си. Едва тогава можело да се говори за процес.

Докато случаят се проточвал, слуховете около сексуалността на Шрин продължавали. Един от южноафриканските следователи разпространява показанията на предишната му годеница – Рани Кансагра. Той бил сложил край на връзката им само няколко дни след годежа. Казал й, че е импотентен.

Съдебни решения

В утрото на 20 септември 2011 година все още лекуващият се Мнгени пристига заедно с Куобе на заседание в съда, на което е решено, че е годен да бъде изправен пред правосъдието, въпреки болестта му. Куобе пледира за виновен през август 2012 година и е осъден на 25 години затвор, а на 19 ноември 2012-а Мнгени е осъден за убийство и получава доживотна присъда.

На 26 септември 2011 година държавният секретар Тереза Мей съобщава решението си на адвокатите и семейството на Шрин, но новините достигат до медиите чак след четири дни. Шрин Деуани щял да бъде екстрадиран в Южна Африка.

Ани Деуани

Но британските закони позволяват това решение да бъде обжалвано. И Деуани не закъснял да го направи. Адвокатите му изтъкнали колко много се е влошило здравословното му състояние и как животът му щял да бъде в опасност в Южна Африка. На 30 март 2012 година съдът решава временно да преустанови разглеждането на екстрадицията му.

Запознатите със случая се съмняват, че Шрин Деуани някога ще се възстанови достатъчно, за да бъде изправен пред правосъдието в Южна Африка. Той продължава да твърди, че е невинен, а семейството му нарича твърденията на шофьора Тонго „напълно абсурдни“.

——————————————————————————————————————————————

Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, bbc.co.uk,

Когато някой бъдел осъден на смърт в недалечното минало, най-популярният метод за изпълнение на присъдата обикновено бил смърт чрез обесване. Обесването е сравнително „леко“ за наблюдение, без да бъде крайно зловещо и жестоко, тъй като главата на жертвата по правило е покрита с торба, за да не виждат зрителите ужасните гримаси на агонизиращите мъже или жени. Въпреки че зяпачите са лишени от тази гледка, те все още могат да видят как се счупва вратът на злия престъпник при падането му в трапа, или как се задушава до смърт на въжето. Но един човек превръща този изпитан метод за екзекуция в почти невъзможен.

Това е истинската история на едно от най-прочутите събития във Викторианската история – предполагаемото убийство на Ема Кийс от нейния слуга Джон Лий и неговата провалена екзекуция, която в крайна сметка спасява живота му.

Загадъчна повреда

Джон Лий

23 февруари 1885 година. Мястото е затвора Екзетър в графство Девон. Часът е 8 сутринта.

Огромна тълпа се е събрала пред затвора, в очакване на екзекуцията на убиеца Джон Лий, осъден за убийството на своята работодателка г-ца Ема Кийс. Щом екзекуцията бъдела изпълнена успешно, щяла да забие камбана в продължение на 15 минути, а над затвора да се развее черно знаме.

В 7:55 часа екипът за екзекуции, състоящ се от директора на затвора, главният пазач, лекарят и свещеникът, няколко пазачи и представители на пресата, се събира пред килията на обречения мъж. Точно в 8:00 часа главният палач Джеймс Бери получава сигнал от директора и влиза в килията. Той сръчно връзва ръцете на Лий и поставя бяла качулка на главата му. Придружен от останалите, Бери бързо повежда затворника към бесилото, завързва краката му заедно и затяга примката около шията му. После посяга към лоста, отварящ трапа под осъдения. Дърпа го така, както бил правил много пъти преди това.

И нищо не се случва.

Трапът се отваря само четвърт инч и отказва да помръдне повече. Бери е леко нервиран, но продължава с мрачната си задача. Той отвързва краката на Лий, маха примката от шията му и сваля качулката. Отвежда го в стая наблизо и бързо се връща да провери и изпробва трапа. Ръчката е върната на изходна позиция и вратите на трапа са затворени.

Всичко работи идеално.

Бери довежда Лий на бесилото. Слага му качулката и примката и дърпа лоста за втори път.

Отново нищо.

Този път Бери бил обтегнал механизма, дърпайки ръчката твърде силно. Лий отново бил развързан, освободен от качулката и примката и върнат в същата стая. Някои от екипът предположил, че вратите на трапа са заседнали една в друга. Двама пазачи са изпратени за брадва, с която да ги разхлабят малко. Когато е готово, Бери дърпа лоста, но трапът остава затворен отново. Решават да отрежат част от едната врата, за да може другата да пада свободно. После Лий е върнат на мястото му на площадката за екзекуции. Слагат му качулката и примката и го завързват за трети път. Бери бърза да доведе този печален спектакъл до край възможно най-скоро. Дърпа ръчката с всичка сила.

И трапът отново не помръдва.

Екзекуцията на Джон Лий

Затворническият свещеник припада от цялото това напрежение и остава да лежи прострян на ешафода. Докторът незабавно надава глас, че екзекуцията трябва да бъде прекратена и заместник-шерифът на град Девон се съгласява с него.

Директорът, докторът и вече свестеният свещеник отиват в лекарския кабинет, за да съставят и подпишат изявление за сутрешните странни събития. Документът е незабавно изпратен до държавния секретар в Лондон, който решава, че Лий е страдал достатъчно и заменя смъртната му присъда с доживотен затвор. Така започва легендата за „Човекът, когото не можаха да обесят“.

Престъплението на Джон Лий

Ема Кийс

Сцената на престъплението е крайморска къща в приятния девонски град Бабакум. В нощта на 14 ноември 1884 година възрастната стара мома Ема Кийс оказва съпротива на мъжа, нахлул в дома й. Това щяла да бъде последната й грешка. Жената била пребита с тежък инструмент, вероятно секира, а гърлото й било прерязано с такава сила, че по шийните прешлени имало следи от ножа. Сетне нейният убиец залива тялото и къщата й с керосин и драсва клечката. Убийството било особено жестоко и коравосърдечно, тъй като в дома имало слуги, които също можели да станат жертва. 20-годишният Джон Лий, един от работниците на Ема Кийс, се превръща в основен заподозрян от самото началото.

Той е незабавно арестуван, разпитан, обвинен в убийство и палеж и затворен, за да бъден съден на следващите Асизи – съдебни заседания, провеждани на всеки три месеца, когато се разглеждали по-сериозните престъпления. Според английските закони углавните дела можели да бъдат разглеждани само от Асизи съд. В случая на Лий малцина се съмнявали в неговата вина, а мнозина го били чували да отправя смъртни заплахи към жертвата. Следствието и процесът приключват бързо. Престъплението е извършено в средата на ноември, а Лий е признат за виновен в първата седмица на декември. Съдията си сложил традиционната „черна шапка“ и произнесъл следната присъда:

„Джон Хенри Джордж Лий, съдебните заседатели ви намериха за виновен в преднамерено убийство. Присъдата на този съд е да бъдете отведен в затвора, а оттам на мястото за екзекуции, където ще бъдете провесен за врата, докато издъхнете. А после тялото ви ще погребано в земите на затвора, в който сте лежали преди екзекуцията. И нека Бог се смили над душата ви. Изведете затворника!“.

Лий е отведен в Екзетър, известен като „бесещия затвор“ в графство Девон, и настанен в килия. Очаквал да бъде обесен, или помилван. В крайна сметка получил и двете.

Миналото на Джон Лий

Джон Лий

Какъв човек бил Джон Лий? Той е роден на 15 август 1864 година, в тихото малко селце Аботскърсуел в Девон. Времето и мястото на неговата смърт са спорни. Някои твърдят, че той е умрял в приют за бедни в град Тависток, намиращ се на около 12 мили от Плимут. Други казват, че е умрял в Австралия, а трети твърдят, че е починал в американския щат Милуоки през 1945 година.

Детството му било сравнително спокойно. Джон Лий бил много близък с доведената си сестра Елизабет Харис, която също работела за Ема Кийс и впоследствие дава показания срещу него. Неговата по-голяма сестра Амелия също работела за жертвата му и точно тя убедила Ема Кийс да го вземе на работа през 1878 година. Той не работил дълго в дома на Ема. Напуснал, за да се присъедини към Кралския флот, но бил освободен през 1882 година, заради медицински проблеми, макар че, според някои слухове е бил уволнен заради дисциплинарни нарушения.

След освобождаването му от флота Лий работил в няколко хотела в Торки на мизерна заплата и накрая бил затворен за дребна кражба. Когато излиза от затвора, сестра му Елизабет Харис му помага да си върне старата служба. Тя убедила Ема Кийс да позволи на Лий отново да стане неин градинар и понякога иконом, въпреки криминалното му минало. Джон Лий се връща на служба при Ема Кийс в лятото на 1884 година, но само след няколко седмици е хванат при опит да продаде китара, открадната от дома й. Милостивата Ема не го уволнила, а намалила надницата му като наказание. Намалената заплата вероятно е била неговият мотив за последвалото убийство.

Виновен ли е Лий?

Въпросът за неговата вина или невинност е засенчен до голяма степен от забележителните събития по време на екзекуцията му. В подкрепа на невинността му служи фактът, че доказателствата срещу него са изцяло косвени. Властите не разполагали с нито едно солидно доказателство за неговата вина.

Освен това Лий щял да загуби много повече, отколкото да спечели, убивайки господарката си. Той често я бил наричал негов най-добър приятел на света, а намаляването на надницата му не изглежда като сериозен мотив за углавно убийство. Подобно престъпление обикновено е дело на безразсъден, импулсивен, глупав и жесток човек. Но, според писмата на Лий от затвора и хората, които го познавали, той просто не бил такъв човек. И не на последно място, дори след кошмарното му преживяване на бесилката и след като излежава 22 години в затвора, Джон остава непоклатим в твърденията си, че е невинен.

Разбира се, налице са и сериозни доказателства, макар и косвени, за неговата вина. Той подарил предполагаемото оръжие на убийството – окървавена секира, която често бил използвал в работата си – на някакви пожарникари. Тубата с керосин също предизвиквала съмнения. Освен това, въпреки че бил притискан многократно, Лий така и не предложил алтернативна версия на случилото се през онази нощ. Когато полицаите настоявали, той просто млъквал. Мълчал и за несъответствията в историята си, като например ранената му ръка. Едва след отмяната на смъртната му присъда, започнал да обвинява други хора, но всички те имали желязно алиби.

Лий се набива на очи като главен заподозрян, бидейки първият вдигнал тревога. Поне един свидетел го обвинил, че бил казал, че Ема Кийс е мъртва още преди да открият тялото й. Той бил наранил лявата си ръка, но някак си бил оставил серия от кървави отпечатъци от дясната по стената на стълбището и по нощницата на прислужницата, която спасил от горящата сграда.

Опожареният дом на Ема Кийс

Той твърдял, че раната на лявата му ръка е от стъклото на прозореца, който счупил, за да помогне на слугинята да избяга от къщата. Състоянието на прозореца обаче подсказва, че е счупен отвън-навътре, а Лий би трябвало да е бил вътре в къщата. Прислужницата, спасена така благородно от Лий, казала, че е чула звук от счупено стъкло след като била спасена, а не преди това. Когато най-накрая, след дълги уговорки, успяват да убедят Джон да помогне в изнасянето на мъртвото тяло, той твърдял, че не е знаел за повече от очевидните рани на жертвата. Ако не е знаел за тях, как е могъл да знае, че тя е била мъртва?

Защо отказва трапът?

Какво се случва с бесилката в онзи съдбовен ден? Какво се обърква и причинява подобна агония на един потенциално невинен човек? Самият Лий твърди, че това е Божия намеса. Разказва също, че преди екзекуцията е сънувал как бесилото се поврежда и не успява да свърши зловещото си дело. Останалите версии са малко по-научно издържани от неговата. Палачът Джеймс Бери също описва свой сън от началото на кариерата му, в който бесилото отказва да работи.

Но що се отнася до проблема с трапа в деня на екзекуцията на Джон Лий, палачът приписва повредата на чисто технически проблеми. Цели два дни преди екзекуцията валял проливен дъжд, а ешафодът е направен от дърво. Според Бери дъждът е накарал вратите на трапа да се издуят и да се залостват, когато върху тях бъде поставена тежест. Той смятал също, че бесилката е била зле построена. Вратите на трапа били твърде тънки, а железният обков твърде крехък.

Господин Ей Би Харди, представител на Министертвото на вътрешните работи, съставя комисия, която да инспектира старателно бесилото. Според комисията, една от дългите панти опирала в резето, което ги държало затворени и затова те не можели да се отворят, дори когато Бери дърпал лоста. Служител на затвора твърди, че железните носещи пречки на конструкцията са били твърде слаби и се огъвали, когато върху тях се постави значителна тежест. Това би обяснило защо трапът работел безпроблемно, когато Джон Лий не бил отгоре.

Доживотната присъда

Джон Лий

Последиците от несполучливото обесване се отразяват различно на различни хора. Смъртната присъда на Джон Лий била намалена на доживотна. Той лежал 22 години, главно в затвора Портланд в графство Дорсет и бил освободен през 1907-а. Според някои слухове, след това заминал за Съединените Щати, където живял нелегално без никога да стане американски гражданин до смъртта си в щата Милуоки през 1945 година. Но точната дата и място на неговата кончина никога не са потвърдени със сигурност.

Официалната реакция на провалената екзекуция, поне от страна на присъстващите там, била да отрекат всякаква отговорност, прехвърляйки вината на друг. В официалната кореспонденция между най-различни служители и свидетели, се разменят множество обвинения, но никой не поема отговорност.

За да бъдем честни с тогавашните държавни служители, те поне се постарали да обновят отдавна остарелите методи за екзекуция в британските затвори. Създадени са нови бесилки, гарантиращи че бъдещите екзекуции никога отново няма да се превърнат в подобен фарс. Тази нова система постепенно е въведена в „обесващите затвори“ в цялата страна. Нововъведенията се оказват по-бързи и сигурни за всички (с изключение на осъдените, разбира се), особено с появата на нова порода палачи като Джон Елис и Албърт Пиърпойнт, които въвеждат свои собствени идеи в наказателния процес. Комбинацията от прилично оборудване и умели палачи превръща британския метод за екзекуции в най-бързия и чист начин за законно убиване в света. Той е взаимстван от редица страни, някои от които го използват и до днес, като Сингапур, Малайзия, Индия и, преди отмяната на смъртното наказание – Южна Африка, Австралия, Австрия и Канада.

Послеслов

Странният случай с „Човека, когото не можаха да обесят“ има не по-малко чудато и зловещо продължение.

Майката на Джон Лий отчаяно искала да освободи сина си от затвора и за да го направи прибягва до услугите на адвокат от Плимут, който повярвал в нейната кауза и бил готов на всичко, за да отнесе случая чак до Парламента.

Този адвокат е небезизвестният Хърбърт Роус Армстронг. Армстронг напуска Девон през 1905 година и се премества в Хей он Уай в Херефордшър, откривайки частна практика там. През 1921 година той умишлено дава фатална доза арсеник на съпругата си Катрин, чието присъствие очевидно вече не било добре дошло за него.

Армстронг е осъден за убийство и обесен в Глочестър на 31 май 1922 година от палача Джон Елис. Неговите последни думи, когато трапът пада, са „Идвам, Кейт!“.

Този път бесилката работила перфектно.

——————————————————————————————————————————————

Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, paranormalhaze.com, murderresearch.com, bbc.co.uk

Ангелите на смъртта са рядко срещани жени-убийци, обикновено избиращи жертви сред хората, за които трябва да се грижат. Сред тях се открояват имена като Дженийн Джоунс, Бевърли Алит, Доротея Пуенте, но те не са ръководени от сексуални мотиви при извършването на престъпленията си. Някои от тях, като Бевърли Алит, страдат от индиректен синдром на Мюнхаузен, при което заболяване извършителите причиняват болка на други хора, за да привлекат вниманието върху себе си или да получат съчувстввие, какъвто е случаят на Мерибет Тининг, убила всичките си деца. Рядко срещани са убийци като Джейн Топан, която убивайки получава и сексуално удовлетворение.

Джейн Топан е родена през 1857 година в Бостън, Масачузетс с името Хонора Кели. Броят на жертвите й я прави най–профилният сериен убиец от женски пол в историята на САЩ. Джейн признава за 31 извършени убийства, но се предполага, че техният брой е много по–голям – около 100. Желанието й било да ”… убия повече хора, безпомощни хора, от всеки мъж или жена в историята”.

Детство

Данните за ранните години на Джейн Топан са оскъдни, но е известно, че родителите й са ирландски имигранти. Те имали общо четири дъщери, една от които постъпва в психиатрична клиника доста преди Хонора да извърши ужасните си престъпления. Майката на момичетата, Бриджит Кели, умира от туберкулоза, когато Джейн, или Хонора, както се казвала тогава, била много малка. Бащата на Хонора, Пол Кели, бил добре познат на властите като алкохолик и ексцентрик, с прозвището Чудатия Кели. По–късно Кели щял да стане причина за много слухове, касаещи предполагаемата му лудост, най–популярният от които е, че зашил собствените си клепачи, докато работел като шивач, поради което бил въдворен в клиника за душевно болни. Историята за това идвала от съмнителни източници и достоверността й е под въпрос, но тя отразявала всеобщото мнение за Пол, което било, че той е изключително лабилна психически личност. Докато Кели бил в клиниката, за децата му се грижела неговата майка, която обаче живеела в изключителна бедност. След като Пол бил изписан от клиниката, той също заживял при майка си, което направило положението още по–трудно за всички.

През 1863 година, няколко години след смъртта на съпругата си, Пол Кели завел две от дъщерите си – осемгодишната Делия Джоузефин и шестгодишната Хонора, в Бостънския женски приют, сиропиталище за крайно бедни момичета, основано през 1799 година от Хана Стилман. Кели оставил там двете си деца и повече не ги видял. В документацията на сиропиталището се казва, че двете момичета били „…спасени от изключително мизерен дом”. Няма данни за пребиваването на Делия и Хонора от времето, което момичетата прекарали в сиропиталището, но след по–малко от две години, през ноември 1864 година, Хонора Кели е прибрана в дома на Абнър и Ан Топан в Лоуъл, Масачузетс. Въпреки че никога не е осиновена официално, Хонора взима фамилното име на своите благодетели и след време приема и името Джейн. Така се ражда Джейн Топан. Делия останала в сиропиталището до 1868 година, когато, дванайсетгодишна, започва работа в Атол, Ню Йорк. По–късно тя се отдава на проституция и умира в мизерия от алкохолно натравяне.

Убийства

Когато се нанесла в дома на семейство Топан, Хонора вероятно очаквала, че ще бъде топло приета и третирана като собствена дъщеря от Абнър и Ан Топан. Това не се случило. Те имали дъщеря на възрастта на Хонора – Елизабет и към двете се отнасяли много различно. Елизабет била глезената принцеса, докато към Хонора се отнасяли с пренебрежение и като към прислужница. Момичето се справяло отлично в училище и изглеждало напълно нормално, малко меланхолична натура, но в общи линии без никакви отклонения. Дори имала годеник, който обаче я зарязал. След това Хонора, която по това време вече се наричала Джейн, направила два неуспешни опита за самоубийство и имала период, в който се държала странно. В един момент започнала да се занимава с гадаене на бъдещето чрез тълкуване на сънища. Едва стабилизирала се, Джейн се записала да учи за медицинска сестра през 1880 година в Кембридж Хоспитал, Масачузетс. Пълна отличничка, тя се справяла с всички поставени й задачи, но надзорниците й били притеснени от маниакалния й интерес към аутопсиите.

Госпожа Сара Конърс – една от жертвите на Джейн Топан

През 1885 година Джейн Топан постъпва на работа като медицинска сестра в Кембридж Хоспитал. По време на престоя си там, тя използвала пациентите си като опитни мишки. Експериментирала с морфин и атропин, като увеличавала предписаните дози, за да види какъв ефект ще имат препаратите върху нервната система на пациентите. Тя прекарвала много време с пациентите си, пишейки фалшиви картони, упоявайки ги до безсъзнание, след което ги изваждала от това състояние и отново ги упоявала. Дори лягала при тях. Не е известно дали е имала сексуални контакти с пациенти по това време, но по време на разпита си, Джейн признала, че лягайки при упоените си пациенти, е изпитвала „сексуална тръпка”, поради това, че нещастните й жертви били в състояние, близко до смъртта, след което се възстановявали и после пак умирали. Преподчитаният й метод на убиване бил следният: упоявала жертвите си с коктейл от морфин и атропин, лягала при тях и ги прегръщала, докато умирали. Такова поведение е рядко срещано при жените-убийци, които обикновено убиват от ревност, за материална изгода, но не и заради сексуално удовлетворение. Тя нямала никакви причини да мрази жертвите си. Напротив, дори твърдяла, че се привързвала към тях. Те й дарявали наслада и Джейн ги обичала. Единствената жертва, която истински мразела, била заварената й сестра Елизабет.

Джейн Топан

През 1889 година Джейн била препоръчана за работа в престижната Масачузетс Дженерал Хоспитал, където, според собствените й признания, умъртвила още няколко жертви, преди да я уволнят през следващата година, защото двама пациенти починали при съмнителни обстоятелства, докато тя се грижела за тях. Джейн за кратко се върнала в Кембридж, но скоро била освободена от работа за безразсъдно предписване на опиати. Тогава тя започнала да работи като медицинска сестра на свободна практика и имала огромен успех, въпреки няколкото оплаквания за дребни кражби срещу нея. Не се знае колко хора е убила Джейн по време на практиката си, но е факт, че голяма част от пациентите й умирали под нейните не дотам любящи грижи. Въпреки това, много от семействата на жертвите й я препоръчвали силно, защото по време на лечението Джейн демонстрирала (а твърде вероятно и изпитвала) дълбока привързаност и нежна грижа към пациентите. И тъй като по това време диагнозите „инфлуенца”, „туберкулоза”, малария” и други, които в днешно време не представляват опасност за живота, в много случаи били равни на смъртна присъда, никой не заподозрял Джейн в нищо по време на приблизително 20 годишната й практика като медицинска сестра. Отровителската й „кариера” се задълбочила през 1895 година, когато убила своите хазяи.

Елизабет Бригам – заварената сестра на Джейн

През 1899 година Джейн убила и заварената си сестра Елизабет с огромна доза стрихнин. Тя истински мразела Елизабет заради това, че била пренебрегвана за нейна сметка. Не могла да й прости, че Елизабет се омъжила и живеела щастливо и охолно със съпруга си. Тя отровила Елизабет, преструвайки се, че се грижи за нея, докато жената боледувала от невинна настинка. Скоро след смъртта на Елизабет, съпругът й започнал да показва съвсем същите симптоми като Елизабет преди да умре. Джейн, разбира се, започнала да се „грижи” и за него – убивайки сестра му и тровейки него, за да може да „го излекува”, с което да се докаже като професионалист. Джейн дори приела същата отрова, за да получи съчувствие. Уловката й обаче не сработила и той я изгонил от дома си. По това време овдовелият мъж едва ли предполагал какъв късмет е извадил с това, че Джейн не успяла да прекара достатъчно време в „грижи” за него. Топан продължила да практикува като медицинска сестра, убивайки все по–често, тъй като се била пристрастила към тръпката от причиняването на страдание. През 1901 година Джейн се нанесла в къщата на възрастния Алдън Дейвис и неговото семейство, за да се грижи за болния мъж, чиято съпруга собственоръчно убила. След няколко седмици тя убила и Алдън, и две от дъщерите му.

Госпожа Мери Гибс, заради чиято смърт Джейн е осъдена

Оцелелите членове на семейство Дейвис поискали да се направи токсикологичен анализ на най–младата дъщеря на Алдън – Мери Гибс, която била близка приятелка на Джейн. Анализът установил, че дамата е била отровена и полицията започнала да следи случая. През октомври 1901 година Джейн Топан била арестувана за убийство. До началото на 1902 година Джейн си признала за 31 убийства на хора, поверени на нейните грижи. На 23 юни 1902 година тя била обявена за невинна поради невменяемост и затворена в лудницата Таунтън Инсейн Хоспитал. Малко след процеса, един от вестниците на Уилям Рандолф Харт публикувал предполагаемите признания на Джейн Топан пред адвоката й. В признанието се казвало, че тя е убила много повече от 31 човека и че се преструвала пред съда, за да може да бъде обявена за невменяема и въдворена в психиатрична клиника, откъдето евентуално можела да бъде освободена. Дали има истина в тези признания не е известно, но тя останала в лудницата до края на живота си.

Пребиваване в лудницата и смърт

По това време Джейн била изключителна медийна сензация. Според съобщение в местен вестник от 1906 година:

”… Джейн Топан, съвременната Лукреция Борджия, която извършва най–забележителната серия убийства, се намира в лудницата Таунтън, Масачузетс. Преследват я ужасни видения за многото й жертви. Преди малко повече от четири години, тя бе осъдена да излежи присъдата си в психиатрията и през тези четири години се е превърнала в истинска развалина. Преди, тя беше в превъзходно здраве – пълничка, усмихната жена, за която никой не би предположил, че е убийца. Тогава тя тежеше приблизително 100 килограма. Откакто е в лудницата, манията й се е преобразувала от желание да убива в панически страх, че пациентите, лекарите, адвокатите й, дори роднините й планират да я убият. Заради този страх, Топан отказва да приема храна. Тя умира от глад и прилича на скелет. В момента тежи около 30 килограма. Лекарите са сметнали за необходимо да я сложат на изкуствено хранене. Смъртта, казват те, може да настъпи във всеки момент и вероятно няма да чакаме дълго”.

Джейн Топан пледира за невинна в съда

Джейн, в интервю след процеса, казва:

„Чувствам се напълно нормална. Бих казала дори, че чувствам въодушевление, но може би това е твърде силно казано. Не познавам страха и съжалението, въпреки че напълно осъзнавам значението на тези думи. В момента изобщо не мога да изпитвам тези емоции. Изглежда не мога да осъзная колко ужасни са нещата, които извърших, въпреки че осъзнавам много добре колко ужасни са те. Опитвам се да си кажа: „Аз отрових Мери, скъпата си приятелка, отрових и госпожа Гибс, госпожа Дейвис”, но изглежда не успявам да осъзная колко ужасно е това. Защо не мога да изпитам тези чувства? Не знам. Изглежда имам някакъв блокаж в мислите и не мога да проумея истината”.

Почти две години след като била затворена в лудницата, посетителите не успявали да разберат защо изобщо тя е там, след като не проявява никакви признаци на лудост. Но след това състоянието й се влошило и тя започнала да вижда призраците на убитите от нея пациенти.

Джейн Топан по време на процеса

Джейн пишела писма от лудницата. В едно от тях, до доктор Стедман, един от тримата медици, наблюдаващи нейния случай, Джейн пише:

”Доктор Стедман, бих искала да Ви уведомя, че съм жива, независимо от вредната храна, която ми се дава. Има много опити за убийство срещу мен – в това съм убедена. Сега съм слаба и гладна през цялото време. Всеки нерв в тялото ми крещи за храна. Защо не можете да ми помогнете? Изядох чаша сладолед и четири портокала през уикенда. Подпис: Джейн Топан (Нора Кели)”.

Писмо до приятелката й гласи следното:

„Скъпа, аз съм жертва на нервна парализа, резултат от храната. Трябва да ям или ме хранят през тръба с парализираща нервите ми храна. О, мисля, че беше престъпление да ме пратите тук! Ужасно е да постъпите така с човешко същество и аз имам мнение за всеки, който има пръст в това. Мисля, че беше „достойно”! Мисля, че докато нервите ми отслабват, мисълта ми става остра и ми се изясняват ужасните неща, които сте направили с мен. Вероятно следващия път ще ми дадат храна, която ще ме отстрани завинаги. Това ще е милост. Подпис: Джейн Топан”.

В писмо до сестра си, Джейн заявява:

”Знаеш ли, надзорничката сложи отрова в чая ми. Пациентка я видяла и ми каза и аз не го докоснах. Дамата чула надзорничката да казва, че е оправила Дж. Т. този път„.

Поради тази нагласа на Джейн, било почти невъзможно да я накарат да се храни и тя все повече отслабвала. Освен това била и преследвана от духовете на жертвите си и имала видения. Вярвала, че те търсят отмъщение. Въпреки прогнозите за скорошната й смърт, Джейн Топан доживява до 84 годишна възраст. Тя умира в лудницата на 17 август 1938 година. Тя била запомнена като „кротка възрастна дама”, но по–дълго работилите там служители си спомняли и усмивката й, докато крещяла: „Дай малко морфин, скъпа, и ела с мен в отделението. Ще се забавляваме да ги гледаме как умират”.

Обявлението за смъртта на Джейн Топан

Прототип

За Джейн Топан се вярва, че е прототип на „Безподобната Беси Денкър” – героиня от романа на Уилям Марч „Лошо семе”, който е превърнат от Максуел Андерсън в изключителна пиеса и филм. Точно като Топан, Денкър е серийна отровителка, която започва да убива много млада. В независимия филм „Американски кошмар”, написан и режисиран от Джон Кейс, Деби Рокон пресъздава Джейн Топан, като във филма Джейн убива много от героите по различен начин. Героинята също е медицинска сестра. Топан е и една от героините в пиесата, състояща се от шест монолога – „Убийците” от Ан Бъртрам. Тя е пресъздадена от Лора Уибърс в монолога „Истината за мис Топан”. Театралният критик Уилям Рандъл Беърд нарича монолога „смразяващ кръвта портрет на медицинска сестра–социопат”. —————————————————————————————————————————————— Автор: Стела Георгиева Източници: wikipedia.org, Michael Newton – An Encyclopedia of Modern Serial Killers – Hunting Humans, A-Z Encyclopedia of Serial Killers, murderpedia.org, unknownmisandry.blogspot.com, Discovery channel

Уговорените бракове са неделима част от индуистката и мюсюлманската култура. Родителите и членовете на семейството се заемат да търсят младоженец за бъдещата булка чрез познати, обяви и сватовници. В съвременна Индия се наблюдава известно разчупване на тези обичаи, но все още съществуват женитби, в които булката и младоженецът се виждат за първи път на брачната церемония. За избор на зет, семейството проучва няколко фактора, като минало, богатство, социален статус, каста и образование. Все повече млади жени в Индия получават висше образование и семействата вземат това предвид, когато избират подходящ партньор.

Обичаят на уговорените бракове в Индия се практикува още от 4-и век. Първоначалната му цел е да обедини и поддържа висшата кастова система. Впоследствие се разпростира и в по-низшите касти, като не позволява на хората да излизат от техния социален статус и предотвратява събирането с неподходящи кандидати. Дори днес 95 процента от женитбите в Индия са уредени.

В мюсюлманската вяра родителите са длъжни да осигурят отглеждането, образованието и женитбата на своите деца. Тяхна отговорност е да уредят дъщерите си с подходящ и евентуално щастлив брак. Смята се, че женското поколение е предназначено за нечий друг дом. Родителите на синове пък, трябва да търсят приемлива и подходяща булка за детето си. Когато се намери такава, бащата на младоженеца се среща с бащата на булката, за да обсъдят доколко двамата млади са подходящи един за друг. Говори се за зестра, разменят се подаръци и се уговаря датата за церемонията.

Брачната церемония често е първият път, когато булката и младоженецът се виждат, като дори не им е позволено да говорят. Задава им се въпросът дали са съгласни с женитбата. Когато се съгласят, се чете Коранът и се потвърждава предварително уговорената зестра. Изплащането на зестрата не е задължително за всяка култура, но все още се практикува и може да бъде особено важна част от брачното споразумение.

Щом се подпише брачният договор, булката незабавно отива да живее в дома на съпруга си. Счита се за срамно, ако момиче от индийско семейство остане неомъжено след 24-годишна възраст.

Повечето култури са практикували уговорени бракове, било то по династични, финансови или политически причини. Всъщност, днешните онлайн сайтове за запознанства са просто сватовници, макар и да не се наричат така. Надеждата за намиране на подходящ партньор кара хората от западното общество да се регистрират и дори да си плащат за членство в тези сайтове. Тъй като много млади индийски мъже живеят на запад, особено в Англия, в Индия има недостиг на подходящи партньори за брак. Това създава нарастваща нужда от сватовници.

Сара

Сара Еге

Сара, дъщеря на Нафис Ахмед и Мохамед Али Хан, била част от голямо и щастливо семейство в град Хидерабад в Индия. Тя посещава католическо училище, а после завършва университет с почетна степен по математика и статистика. През 2000 година родителите решават, че на 20-годишната Сара й е дошло времето да се омъжи. Регистрирали се в агенция за запознанства.

Агенцията предлага на родителите на Сара мъж на име Юсуф Али Еге. Казали им, че той е 26-годишен, образован младеж с бакалавърска и магистърска степен и има добра работа като управител на клон на Кралската поща в Кардиф, Уелс. Родителите на Юсуф били регистрирали сина си в същата агенция, тъй като далечното разстояние и липсата на време затруднявали избора им на булка. Семействата не се познавали отпреди.

Само след седмица родителите на Сара приемат Юсуф Али Еге като подходящ съпруг за тяхната дъщеря. Следващата сряда семейството на младоженеца идва на посещение и брачната церемония се състояла в петък. Обикновените дълги приготовления за сватбата – седмици, понякога дори години – били забравени, заради бързането на Юсуф да се върне на работа в Кардиф. Младите не разменили и една дума преди да ги оженят.

Сара израства със знанието, че родителите й я обичат и искат само най-доброто за нея. Тя приема и им се доверява да й намерят подходящ и еднакво добре образован партньор в живота. Само няколко дни след женитбата тя се озовава на хиляди километри от семейството и приятелите си в чужда страна. Скоро осъзнава, че се е омъжила за човек едва завършил средно образование, работещ като куриер и понякога като таксиметров шофьор. Бракът им бил нещастен от самото начало. След няколко спонтанни аборта и три години съвместен живот, Сара ражда сина си Ясин с помощта на ин витро оплождане.

Макар да била много нещастна в брака си, в културата на Сара било немислимо да се върне при родителите си. Щяла да посрами цялото семейство и да бъде считана за „нежелана“ омъжена жена, с други думи – бреме.

Смъртта на 7-годишния Ясин

Ясин Еге

На 12 юли 2010 година огнеборци се втурват да гасят пожар в жилищна сграда в Кардиф по сигнал на истерична жена, твърдяща, че нейният 7-годишен син Ясин е все още в горящата къща. Огънят е изгасен бързо, пожарникарите намират тялото на зле обгореното момче и се опитват да му окажат първа помощ. Пожарникарят Ричард Хигсън почувствал, че нещо не е наред, тъй като тялото било вкочанено и топло. Лицето не било подуто, а в устата нямало сажди. Линейка откарва Ясин в най-близката болница, но той е обявен за мъртъв още по пътя. Неговата майка, Сара Еге, също се била нагълтала с дим и, придружена от съпруга й, е откарана до болницата в друга линейка.

Бащата на Ясин казва на полицията, че неговият син не бил отишъл на училище този ден, защото класът щял да ходи на тематичен „Пикник с Мечо“, а момчето нямало плюшено мече. Семейството, приятелите и съседите са травматизирани от трагичния инцидент. Натъжени съседи, съученици и приятели оставят цветя и плюшени мечета пред дома.

Само след дни обаче, аутопсията разкрива шокиращата истина. Преди смъртта си Ясин бил претърпял цял низ от систематичен физически тормоз. По тялото му откриват многобройни наранявания в стомашната област, счупени ребра, фрактура на ръката и един от пръстите. Оказва се също, че момченцето е било мъртво още преди пожара.

Двамата родители са разпитани от полицията. В записано признание, Сара казва на следователите, че е убила сина си, защото не можел да научи наизуст Корана. Няколко седмици по-късно тя оттегля тези самопризнания. Съпругът й Юсуф отрича да е знаел за какъвто и да било тормоз или побои над сина му. Сара е обвинена в убийството на Ясин. Юсуф Али Еге е обвинен в причиняването на смъртта му поради бездействие.

Процесът срещу Сара и Юсуф

Юсуф Али Еге

Процесът започва през май 2012 година в Кралския съд в Кардиф. Прокурор Йън Мърфи уведомява журито, че в записаните й признания Сара е казала на полицията, че редовно е биела Ясин с пръчка. В деня на смъртта на момчето тя го била, докато паднал на земята, все още шепнейки откъси от Корана. Оставила сина си да лежи на пода и, когато се върнала след 10 минути, го заварила да се гърчи и трепери. След минути осъзнала, че е мъртъв. Тогава заляла тялото с течност за разпалване на барбекю, за да прикрие с огън скорошните и стари рани, които му била причинила.

Нейният адвокат Питър Мърфи заявил, че Сара е била жертва на психически и физически тормоз от страна на съпруга й, който бил започнал само дни след женитбата им. Свидетелствайки в своя собствена защита, Сара казала на съда, че не е причинила смъртта на сина си и че нейният съпруг е отговорен за убийството на Ясин. Той бил пребил момчето, причинявайки стомашните и други наранявания, които довели до смъртта му. Казала също, че показанията й пред полицията са били направени в състояние на страх за живота й, тъй като Юсуф и неговото семейство я заплашвали. Тя обичала малкото си момче повече от всичко и никога не би го наранила.

Когато обвинението пуска записаното признание на Сара на журито, тя се разстройва и й позволяват да напусне съдебната зала. Мъчителните признания описвали как тя редовно е пребивала Ясин „като куче“, тъй като все повече се изнервяла от неговата неспособност да научи Корана до нивото на по-големите момчета в тяхната джамия. Откъси от незаписани разпити, в които обвиняемата казва, че е загубила контрол и е пребивала сина си редовно без никаква причина, също били прочетени на журито. Сара твърдяла, че се опитвала да спре, но не била в състояние. „Той беше толкова добър, никога не се оплакваше от нищо. Обвинявам гнева си, загубих контрол. Сама не мога да разбера всичко това. Нямах намерение да наранявам сина си”.

Съдът изслушва показанията на учителя на Ясин, който бил забелязал рана на ръката на момчето през 2007 година. Ясин казал, че майка му го е ударила с линия. Учителят повдигнал този въпрос пред директора, който пожелал да говори с някой от родителите. Този следобед Сара дошла да прибере Ясин от училище. Тя обяснила на директора, че е ударила детето, защото не слушало. Директорът й казал: „Всички понякога губим търпение, но не бива да постъпваме така“.

Адвокатът на Юсуф взима думата и казва, че няма доказателства бащата да е знаел за страданията, които съпругата му причинявала на Ясин. Според него Сара била грижовна и отдадена майка, а момчето никога не му се било оплаквало от нея. Юсуф работел на две места, което означавало, че рядко се прибирал вкъщи. Той нямал предимството на учителите, които прекарвали по шест часа дневно с Ясин, и не можел да види болката му. Директорът споделил тревогите си единствено с майката и не уведомил бащата за случилото се.

Възникват въпроси около поведението на Юсуф Али Еге в деня на пожара. Някои от наблюдателите на инцидента споделят, че той сякаш вече знаел за смъртта на сина си, когато пристигнал вкъщи.

В заключителната си реч прокурор Йън Мърфи казва, че Сара била обещала да купи велосипед на Ясин, ако научи перфектно първите две глави от Корана до 19 юли 2010 година. Когато момчето не успяло да изпълни тези очаквания, тя избухнала от ярост, причинявайки смъртта му.

Съдия Ройс обобщава шестседмичния процес, казвайки на съдебните заседатели да оставят всякакви емоции настрана във взимането на решението кой казва истината и кой не. За да осъдят Сара Еге, казал той, трябвало да бъдат сигурни, че тя е причинила нараняванията, довели до смъртта на Ясин, че не е потърсила навреме медицинска помощ и че го е подпалила. Ако решели, че тя е убила сина си, но в онзи момент не е била с всичкия си, тогава трябвало да я обявят за виновна в непредумишлено убийство на основание ограничена отговорност.

За да осъдят Юсуф Али Еге, казал съдията на журито, те трябвало да бъдат сигурни, че той е знаел, или е трябвало да знае, че синът му е в рисково положение и че не е предприел необходимите действия, за да го защити.

Погребалното шествие на малкия Ясин

След тридневно обсъждане съдебните заседатели се връщат в съда, съобщавайки че не са успели да стигнат до единодушна присъда за нито един от обвиняемите. Според тях нямало да могат да стигнат до съгласие дори ако разполагали с повече време. Съдия Ройс разпуска съда и делото е изпратено за преразглеждане.

Преразглеждане

Юсуф Али Еге

Процесът срещу Сара и Юсуф Али Еге се провежда отново на 31 октомври 2012 година в Кардиф. Както и на първото дело, Сара е обвинена в убийството на сина й, а Юсуф Али Еге в причиняването, или позволяването на смъртта му да се случи чрез бездействие. И двамата отричат обвиненията.

В своята уводна пледоария прокурор Йън Мърфи настоява, че Сара Еге е причинила нараняванията на сина си с намерението да го убие или да му причини сериозна вреда. След това го подпалила, за да прикрие множеството рани, нанесени на детето в деня на смъртта му и преди това. Той настоява да бъдат представени пред съда медицински доказателства, описващи нараняванията, които Юсуф би трябвало да е забелязал, тъй като е делял едно легло със сина си.

Съдебното жури изслушва мъчителните показания, направени от Сара пред полицията дни след смъртта на Ясин. В тях тя описва как е пребила сина си, вбесена от неспособността му да рецитира стихове от Корана според нейните високи изисквания. Когато колабирал, тя го завлякла в кухнята, за да му даде мляко, от което той сръбнал малко. После го занесла в спалнята и го преоблякла. Оставила го за около 10 минути, смятайки че е заспал. Когато се върнала, го заварила да се тресе и трепери. Детето поело последния си дъх преди да умре.

Тя се паникьосала и решила да изгори тялото му със запалителна течност, за да прикрие нараняванията. В този запис Сара твърди, че била изгубила контрол и е пребила сина си без никаква основателна причина. Освен това казала на полицията, че веднъж Ясин бил отишъл на училище толкова пребит, че не могъл да седне на чина си. Учителите го изпратили обратно вкъщи. Сара го прехвърлила в друго училище, осведомявайки директора, че синът й страда от нараняване на крака, което му пречи да седи.

Пожарникарят Ричард Хигсън повтаря своите показания от миналия процес, казвайки на журито, че при пристигането му в дома на Еге е забелязал, че зле изгореното тяло на 7-годишния Ясин е необичайно сковано и горещо. Според него цялата ситуация „миришеше на гнило, нещо не беше наред“. Когато бащата пристигнал у дома, Сара казала: „Изгорен е, изгорен е, наистина е изгорен“, а Юсуф, много спокойно, попитал: „Но жив ли е?“. Хигсън знаел, че момчето е мъртво, но не казал на родителите, защото се опитвал да бъде „много дискретен“. Въпреки това, останал с усещането, че Сара вече знаела, че синът й е мъртъв. Той казал на съда, че бащата бил необичайно спокоен предвид обстоятелствата.

Адвокат Питър Бъркит от защитата на Юсуф Али Еге призовава криминалния психолог доктор Робърт Рийвс на свидетелското място. Той се съгласява, че Сара е разказала четири очебийно противоречащи си истории за събитията, довели до смъртта на Ясин. Доктор Рийвс казва на съда, че според него у г-жа Еге са се наблюдавали признаци за депресия и психоза преди и след инцидента с детето й. Той признава, че му е трудно да приеме твърденията на г-жа Еге, че е чувала гласове, казващи й да бие сина си.

Сара Еге се качва на свидетелската скамейка след д-р Рийвс. Започва показанията си, описвайки детството си в Индия, образованието си и уреждането на брака й с Али Еге. Заявява, че не е наранявала Ясин; съпругът й бил отговорен за това. Две години преди смъртта на момчето, служителите в две основни училища били привлекли вниманието й към това че синът й изпитва болки и я посъветвали да го заведе на лекар. Тя не го направила, защото Юсуф й бил казал, че социалните служби ще им отнемат Ясин.

Сара продължава разказа си, казвайки че голямата дървена пръчка, за която споменавала в записаните си показания, била използвана от съпруга й, за да бие както Ясин, така и нея. Тя излъгала в полицията, защото се страхувала за живота си, тъй като била заплашвана от съпруга си и неговото семейство. Описвайки деня на смъртта на Ясин, тя казва: „Аз и Юсуф се карахме в детската стая и той ме удари и ме събори с ритник в стомаха на пода. Пищях и Ясин дойде при нас и се опита да ми помогне с думите „Не наранявай мама“. Тогава Юсуф удари и него и го ритна два пъти”.  Тя искала да заведе сина си в болницата, но съпругът й не разрешил.

Съдът научил, че Юсуф я биел редовно по време на брака им и понякога удрял и Ясин. Майката на Сара, г-жа Нафис Ахмед, казала, че през 2007 година тя и мъжът й разбрали, че Юсуф е бил арестуван за побой над дъщеря им. Родителите на Юсуф ги посетили в Индия и ги заплашили, че ще ги убият, ако нещо се случи със сина им. Г-жа Ахмед казала на съда, че дъщеря й е обичала сина си и била добра майка. Сара никога не й била споменавала, че е удряла детето.  Макар да знаели, че тя е нещастна в брака си, те й казвали: „Сега си омъжена и трябва да се постараеш да потръгне, това е въпрос на чест и уважение”.

Представени са медицински доказателства, описващи нараняванията, нанесени върху Сара от съпруга й през годините. Обвиняемата била посещавала спешното отделение на местната болница най-малко шест пъти с подозрителни контузии. Веднъж, през 2007 година, Юсуф извикал линейка, обяснявайки че жена му е била нападната. Медиците си тръгнали от дома им, тъй като той станал агресивен, и се обадили в полицията. Когато дошли служителите на реда, Юсуф отрекъл да е удрял жена си и казал, че случайно я е „пернал“ по устната и я е ударил в стомаха при самозащита, понеже тя връхлетяла върху него докато се карали. Той бил арестуван, но бързо го освободили, понеже Сара отказала да повдигне обвинения.

Адвокатът на Сара разпитва Юсуф Али Еге за предполагаемата враждебност на неговото семейство към съпругата му, което уж се дължало на няколкото й спонтанни аборти, довели до съмнения, че тя вероятно е бездетна. Юсуф отговорил, че това са пълни глупости и че съпругата му е измислила всички обвинения срещу него.  Когато е разпитан от собствения си адвокат, той казва, че никога не е виждал Сара да удря Ясин – само веднъж си била позволила да повиши тон на детето в негово присъствие. Отново наблегнал, че не е имал никаква представа Ясин да е бил подлаган на каквото и да било физическо насилие. Казал, че е бил шокиран, когато чул за резултатите от аутопсията.

В своите показания Сара разказва на съда как нейният съпруг бил записал Ясин в класовете за напреднали в местната джамия, понеже искали синът им да стане „Хафиз“ – човек, който знае Корана наизуст. Тя признава, че започнала да се ядосва, когато момчето не успяло да научи текста в срок.

Виновна!

Съдебното жури се оттегля за вземане на решение на 5 декември 2012 година. След продължилото осем часа обсъждане, те се връщат с единодушната присъда „виновна“ в случая на Сара Еге за убийството на сина й. Намират я за виновна и във възпрепятстване на правосъдието чрез опит да изгори тялото му.

Чувайки присъдата си Сара Еге избухва в ридания. Съдията й казва, че я грози доживотен затвор. Юсуф Али Еге е намерен за невинен в причиняването или допускането чрез бездействие на смъртта на сина му. Той напуска съдебната зала без да покаже никаква емоция.

Съдията обявява, че ще се произнесе за срока на присъдата на Сара след Нова година, когато получи медицински доклад за състоянието й.

Решението „виновна“ предизвиква вълна от негодувание в Кардиф и цялата страна. Мнозина смятат, че присъдата е несправедлива и че съдът е пренебрегнал доказателствата за упражняваното от Юсуф домашно насилие над съпругата и сина му. Най-различни женски организации се заемат да осигурят отхвърлянето на присъдата на Сара и призовават за по-старателно разследване на действията на съпруга й по време на техния брак.

На 7 януари 2013 съдията произнася доживотна присъда и постановява Сара да излежи минимум 17 години преди да може да кандидатства за помилване. Чувайки това, тя припада и се налага да бъде изнесена от съдебната зала. Нейният адвокат е подал молба за обжалване.

——————————————————————————————————————————————
Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, bbc.co.uk, mirror.co.uk